Далечен поглед към един отчаян ъгъл на света

Настана есен. Навън бумти ураганен вятър и падат тежки трополящи капки из оловните облаци. Какво му остава на човек, освен да се сгуши на сухо и топло място и да изгледа всички документални филми и да прочете всичко, което пише някъде на достъпен език за Таджикистан!

Таджикистан е страната, която ви хрумва само като искате да споменете някакво безкрайно забутано място. Като някой се хвали, че знае всичко за географията – го питате за столицата на Таджикистан (няма да обяснявам откъде знам това, трябва да се познаваме вече достатъчно). Като искате да кажете, че нещо в Родината е много зле (а кой българин не изпитва неудържимото желание да казва такива неща през пет минути) – казвате – то сигурно и в Таджикистан няма такава глупост! Но какво всъщност знаем за тая страна, освен пословичната и забутаност? Аз, изживявайки се едновременно и като хипстър и като всезнайко, знаех доста неща и преди настоящото си заравяне в таджикските въпроси. Но не подозирах все пак, каква драма ще открия.

Като за начало, Таджикистан е в планината. Ама много нагоре в нея. И някак си, дори ниските му части са заобиколени от планини и трудно се стигат. Също така, Таджикистан е доста оплетен с абсурдни граници със съседите си, особено Узбекистан. Двете страни не се обичат много, главно по исторически и демографски причини (съответно най-големите им малцинства са от другия народ) и не си улесняват придвижването. Таджиките са перси, узбеките са тюрки, съответно иде реч за доста различни езици и култури. Дълго време Таджикистан бил планинското ъгълче на различни забутани централноазиатски империи и ханства, докато в началото на миналия век не станал последната дупка на огромния Съветски кавал. Изведнъж, обаче Съюзът се разпаднал и Таджикистан останал сам в огромния и страшен свят. Първата му работа била, да си спретне една от най-абсурдните граждански войни водени някога, за която дори статията в Уикипедия не може да обясни кой с кого се е бил, имало различнии кланове от различни баири, мешавици от чужбини, ислямисти и странни комбинации от противоположни сили обединяващи се срещу враговете. Накрая всички мирясали и колко доброволно – колко не – почнали да си кротуват под благородния ботуш на управляващия диктатор. Дотук – доста стандартно, нали? Обаче, Таджикистан не бил като комшиите си. Нямал нефта и газа на Туркменистан, нито плодородните земи на Узбекистан, нито ресурсите на Казахстан или мощта на Китай. И тъй се стига до големия извод, който прозира иззад всяко филмче за тая държава правено някога, дори най-приятните турситически реклами.

В Таджикистан няма работа, няма и пари. В тая държава няма инвестиции, не се произвежда нищо и се работи само в държавната администрация. Следващ проблем – понеже няма работа, мъжете отиват да работят в Русия, оставяйки жените и децата си вкъщи. В Русия таджиките са втора класа хора, които получават мизерни пари, недостатъчни да изпращат вкъщи, което кара много от мъжете да се развеждат с жените си по телефона или дори чрез смс (а Русията голяма, Таджикистанът далече, иди се оправяй да си искаш пари от бившия съпруг или да му обясняваш, че разводът чрез смс не е развод). Съответно, Таджикистан е пълен с бедни мизерстващи жени, дето живеят при възрастните си родители заедно с цялата челяд. Следващ проблем – Таджикистан има безкрайно дълга граница с Афганистан, който пък поради царящото беззаконие е главният световен производител на наркотици. А наркотиците трябва да се изнасят някакси и да достигат до пазарите си. Дилърите обаче знаят че близко до извора имат неизчерпаем ресурс от хора да поемат мръсната работа. И тук се намесват отчаяните таджикски лели, които поемат върху себе си цялата тежест и риск на търговията с наркотици, които се мотаят с пакети под седалките на разни таратайки от съветско време и после ги крият зад чернобелите си телевизори из панелните квартали на столицата. Таджикистан не може да контролира бягащите мъже дето се развеждат, може обаче дейно да се бори срещу търговията с наркотици чрез дебнене на лелите по градинките и осуетяване на предаването на тия пакети от леля на леля. И тъй, животът си тече, хлапетата растат в разбити семейства, само за да порастнат и да разбият своето. Майките им лежат в затвора заради пазарски торби с хероин, а бащите им се опитват да направят за себе си нов живот в спасителната Русия, която ги третира като полухора. Иначе, всички внимателно се озъртат и казват, че сега е по-добре, отколкото по Съветско време, макар че никой не може да каже какво, по-точно, му е по-добре.

И дори филмите, които ти разкриват невероятната красота на планински Таджикистан и акцентират на неговите недокоснати от цивилизацията простори – имат в себе си скритото послание – “Чужденецо, ела, виж нашата страничка и изхарчи някоя паричка в нея, за да може някога някой да живее нормален живот сред тия прословути недокоснати баири”.

И тъй, надявам се, скъпи наши двама читатели – следващия път като случайно се замислите за нещо забутано и се сетите за Таджикистан, да изпитате и малко съжаление към тежката участ на онези хорица и поне да не свързвате Таджикистан с нещо екзотично и неизвестно или да си мислите, че нещо край вас е по-зле и оттам, защото нито едно от тези неща няма да е вярно. Аз пък ще ида там някой ден в не толкова далечното бъдеще, за да изхарча някоя паричка и да ви напиша и личните си впечатления. Няма да е много, но все пак…си мечтая тези хора да имат част от моя стандарт на живот някога и да могат да пишат блог-постове за колко е гаден света, вместо да го изпитват на гърба си. А вие за какво се вдъхновявате в есенните дни?

И на летището…

Прочетох си аз статията на колегата-хипстър за летището. И тъй като сам, от доста време, също имам записки на компютъра за статия за летище, мога да направя доста добро предположение,защо, аджеба се е пръкнала предната статия, че и тая заедно с нея. На летището човек просто Чака и му е Скучно и това е абсолютно неизбежно. Няма значение дали е пет часа сутринта и вървиш спейки или седем вечерта когато всички са най-активни, дали ти остават петнайсет минути или пет часа до самолета, процесът е обвързан с чакане и, респективно – мислене. Дали ще си мислиш за мястото накъдето си тръгнал и хората които ще срещнеш, за финала на Шампионската лига, или за хлапето, което ръфа вяло сандвич с твърде висока цена на пейката срещу теб, или пък – за живота, велената, числото 42 и всичко останало – чакането е неминуемо обвързано с мислене. А хората не обичат да мислят излишно и всеки се оправя както може с всичкото това допълнително мислене – някой си нахвърлят умствено статии, други се опитват да заспят, за да го спрат, трети четат, четвърти си циклят, а пети просто си блеят.

Аз обаче, като човек който толкова често се озовава по летища, че му идеше да изкрещи след предната статия УЕЛКЪМ ТУ МАЙ УЪРЛД, си имам свое средство за справяне с чакането и произхождащата скука и ейсега ще ви го препоръчам. Всичко започна спонтанно преди десетина години, когато, забил нос в книга изпринтена от мен със супер-ситни букви на хвърчащи листи – чаках на огромна опашка на секюрити в безбожно ранна сутрин за някаква екскурзия. Книгата не беше много интересна, затова вяло се озъртах, отбелязвайки си механично някакви неща от обкръжението ми – полетите на таблото които излитат преди моя, венецуелските паспорти на групичката пред мен, ярко-оранжевата чанта на лелята след мен, последното повикване на полета за Малага, сърбането на кола някъде наоколо ми, притеснените погледи на венецуелчетата на чиито бординг-пасове пише Малага…А, О! Изведнъж разбрах, без да съм искал, че тия хора дето са пред мен, просто ей-така чакайки на опашка ще си изтърват самолета. Без въобще да мисля ги питах – това вашият полет ли е, и след първото кимване се развиках – “FLYING TO MALAGA” и ги хванах за ръчичка и тържествено ги поведох през цялата опашка директно най-отпред и пратих първия минал веднага да тича при стюардесата на гейт 3, да и каже, че и другите идат. Нямаха време за благодарности и за мен останаха едни спестени двайсетина минутки от прередена опашка и силното самодоволство от извършеното добро дело.

Брей, рекох си аз – колко хубаво било, човек да прави добри дела, особено пък на летище. Няколко месеца по-късно попаднах на разплакана леля в Мадрид, която беше се разплакала от собствената си невъзможност да се оправи с табелите. Успокоих я, че е съвсем нормално и я заведох до гейта и. После някъде срещнах баба дето не можеше да прочете буквите на ситното табло. На Лондон Станстед пък тичах през половин летище след девойка, изтървала пухкава розова шапка бягайки към гейт. Случаите зачестиха доста и, както си седях веднъж кротко на една Берлинска глупост, която смее да се нарича “летище” Шьонефелд – осъзнах, че наоколо ми цари пълен хаос, никой не знае кое къде е, табелките не са много ясни, хората са нервни, персоналът малоброен, полетите нагъсто… И тъй като имах три часа до полета, тръгнах наоколо, поупътих разни хора, намерих ръкавица и я върнах на малкия и собственик, носих куфарите на две мили бабки, помогнах на някакви хора с машинката за чек-ин, която и аз виждах за пръв път… Както и да е, не съм тук за да се хваля и да се изкарвам светеца закрилник на заблудените по летищата, това е просто страничен ефект на мисията, която имам с тази статия. Всъщност, както казахме вече, хората не обичат да мислят излишно за пътуването, за мнозинството от тях то е просто огромна, тежка и уморителна досада. Защо да мислят по време на него, нали вече са мислили веднъж преди месеци като са си взимали билета? Затова, по летищата е пълно с хора, които са заблудени, объркани, уморени или просто блокирали. Някои от тях много добре могат да се справят с проблемчетата и въпросите възникващи покрай пътуването – обаче просто не искат да си пуснат мозъка в обръщение; други летят за първи път в живота си, по принцип не са много оправни, или посто нямат ден. Всичките тия хора могат да бъдат безкрайно изнервящи за нас, опитните пътуващи, но могат да бъдат и една възможност да оползотворим времето изгубено в чакане по опашки и седалки така, че да бъдем полезни някому, вместо просто да гледаме кисело и да цъкаме с език. Затова, скъпи наши двама читатели, следващия път, като се озовете на летище – огледайте се, ама нарочно, забележете бабата дето се пули срещу таблото неразбиращо и ще и отнеме десет минути да го разбере, мернете човека дето се опитва да влезе с огромния си куфар в тоалетната, защото го е срам да попита някого да му го пази, ослушайте се закъде летят хората около вас и ако полетът им е преди вашия – просто ги пуснете напред, потърсете дали няма някой немощен дядо дето не може да вдигне куфара с подаръци за внуците, спрете заблудения “чужденец” дето е тръгнал право към менте-такситата и да, ако видите разплакан човек, предложете му малко шоколад, бисквита или там каквото имате, все има нещо. Всеки ще бъде доволен на малко внимание и евентуално помощ, а вашето самочувствие ще бъде добре начесано и денят ви доста по-приятен. Какво ни коства малко доброта? А когато някой ден тръгнете по летищата с изключително сприхаво бебе и изисквате търпението на околните или пък остареете и ви хваща от време на време деменцията, както си летите за Фиджи – можете с гордо вдигната глава да знаете, че напълно сте заслужили всичките добрини, които околните ви правят, кармата ви е чиста, ако мога така да се изразя (сериозно, мога ли? Аз в кармата не вярвам и сериозно за пръв път употребявам тая дума). Айде, стига сте чели глупости в интернета, дигнете погледа от тоя телефон и беж да помагате.

Вълшебната шапка

Наскоро бях поканен от добри приятели на едно чудесно събитие, където е според тяхното желание е добре да се появя с някоя забележителна шапка. Това ми напомни да разкажа на двамата ни читатели за вълшебната шапка, която имах като малък. А пък и след като вече възпях едната си баба в ода с врабци, време е да отдам дължимото и на другата баба.

Беше зимата на 1994 година. Имаше олимпийски игри в Лилехамер и аз любопитно зяпах състезанията от далечната Норвегия; едно от най-ярките ми впечатления от игрите бяха шапките на норвежките деца, а и по-големи фенове – ярки, пъстри, вълнени и неминуемо завършващи с пискюл. И тъй, когато, както често се случваше по него време, баба ми взе, че ме попита какво искам да ми оплете, аз и казах шапка с пискюл, ама дълъг, дълъг и интересен. И после, разбира се – веднага забравих, все пак бях на девет годинки. Бабата обаче не забрави, ами се захвана да плете и скоро имах сет от шапка, шал и ръкавици. Цветът им беше ярко синьо-зелен с малко тъмно-кафяво – това не бяха години, в които си избираш в какъв цвят да са ти плетените неща, такава прежда е имала жената, но аз нямах нищо против, аз много го харесвам тоя цвят и до ден днешен. Шалът беше топъл, ръкавиците – нормални, без пръсти, а шапката – ах шапката беше прекрасна! И най-важното, завършваше с много остър, поне 50-сантиметров връх, на който отгоре имаше пискюл. Представете си джуджетата на Снежанка и мен, като едно от тях. Бях много възхитен, обаче зимата беше на свършване, затова носенето на комплекта остана за следващата година.

Нали знаете, как хлапетата малко се срамуват да носят дрехи, дето баба им е изплела? Ами аз никога не съм имал тоя проблем. Шапката ми предизвика внезапен фурор в училище и аз много се радвах на вниманието. Скоро то обаче стана притеснително. В съседния клас имаше дебел и силен побойник с библейско име, който беше взел страха на всички мършави ниски хлапенца в целия трети клас. Отивам на училище един ден и се натъквам право на него на входа. “Ква е тая шапка?”…казвам му, че е плетена и употребявам всички думи, нужни да покажат, че това не е “готина” шапка, която му трябва – думи като “баба”, “вълна” и прочее. Изведнъж осъзнавам, че повече ме е страх да не направи нещо на шапката, отколкото от очертаващия се бой. “Ти луд ли си?” ме пита и гледам как не е сигурен какво да прави с мен и странната находка. Казвам – “ами малко” и му я подавам, в знак на дружелюбност и покорство. Помачква я малко, обръща я отвътре навън и изведнъж – ми я връща и не само я връща, ами обявява, че “много го кефя” и съм под негово покровителство и ако някой иска да ме бие – веднага да му кажа. Животът ми изведнъж стана малко по-лесен, благодарение на една зелена шапка! Тогава бях малък, за да го осъзная, но баба ми беше изплела вълшебна шапка! Такава беше тая капа – внезапен айс-брейкър, изведнъж ставаш разпознаваем сред безбройните други еднакви хлапетии, ставаш “интересен” без изрично да се правиш такъв (или да обясняваш, че знаеш всичките столици #нърдпауър). Искаш да си говориш с някого, ама те е срам и страх и прочее неудобства? Надяваш шапката и отиваш; другото хлапе – няма значение момче или момиче – те е виждало и запомнило, не си му съвсем непознат, а и винаги му даваш шанса да започне разговора с “Брей, каква шапка имаш” и да разкажеш две-три весели истории с нея, след което да се оплетеш в пискюла си.

Прогимназията. Родителите искат да ми купуват зимна шапка, аз не ща и дума да се чуе по въпроса, имам си. Ползите от нея растат постоянно. Забраняват храната в класната стая? Пъхаш си вафлата в дълбините на шапката. Намираш си ценна находка, например парче гума или химикал на улицата? Какво по-добро място за нея от на главата ти. Носиш си пари и те е страх от преджобване край училище? Никой нормален няма да ти бръкне в дълбокия мъх точно под пискюла, ужасната процедура се казва преджобване, а не прешапкване. Искаш да търгуваш с картинки с футболисти с хората от големите класове, ама те е страх за твоите картинки? Няма нужда да ги оставяш без надзор, в шапката има място за всичко! Бях даже искрено изненадан в един момент, когато установих, че на никого другиго не му е хрумнало да си носи всичките глупости в шапката. Това не значи, че бях внимателен с нея, имаше поне три губения на косъм. Веднъж я забравих в автобуса; прибрах се, паникьосах се, излязох пак и отидох на спирката; хванах следващ курс на същата линия, попитах кондукторката и тя ми каза, че единственият ми шанс е да си чакам на обръщача да дойде същият автобус. Чаках около час в студената нощ, сам, на празен автобусен обръщач, ама накрая автобусът взе, че дойде и кондукторката ми беше прибрала шапката някъде, та се намери. Друг път пък я забравих под чина в училище. Отидох на следващия ден преди да е свършила смяната и си я измолих обратно от едни други хлапаци. Забравях я при доктора, при едната баба и при другата, у приятели и неприятели, но тя винаги намираше своя път обратно при мен, вълшебната ми шапка. Веднъж пък лоши хора я изхвърлиха през прозореца на класната стая и тя заседна в улука, но класът в стаята директно над улука се оказа изключително благосклонен към мен и извикаха една чистачка с метла с дълга дръжка, която стигна до шапката.

Дойде гимназията. Странно, но шапката не ми беше тясна, може би вълната се разтяга с времето. Там допълних комплекта на крещящия си моден стил с ярко-бели вълнени ръкавици, останали на бащата от кратковременна работа в автомобилен завод и затвърдих очертаващата ми се репутация за задръстен, но доста колоритен тип. С тази шапка играх мач, с нея се провалях пред някакви девойки и се запознавах с други, с нея ходих на компютри, и с нея ходих дори на военна комисия, където един куп хора с името Георги обявиха, отноео че съм “ЛУД”. Славни бяха тия години и за двама ни. Оттогава датира и единствената снимка на вълшебната шапка, в която пълното и великолепие се губи пред факта, че пискюлът и е завързан за раницата ми. Вече виждам, че е била и леко избеляла, но тогава никога не бих го признал.
typicallyglo

Шапката доживя до пролетта на 2003 и си отиде отново поради моето злостно, направо престъпно невнимание. Нали чухте историята с автобуса? Сега си представете същото, но този път никой в многото и вече еднакви автобуси не я беше виждал. Дано я е намерил някой, на когото му трябвала и който да я е поносил още малко и е бил по-достоен за нея. Бях дълбоко покрусен, но бабата само запретна ръкави и даде вид, че от девет години само това е чакала – да ми изплете нова пискюлеста шапка, този път – лилава. Новата още си я пазя за спомен – и от бабата, и от капата. Но когато ми затрябва екстравагантна шапка за едно мило събитие, ще си намеря някаква, но само една е тази, която наистина заслужава да ме придружи там – Вълшебната шапка.

Врабци

Не знам кога се случи за пръв път. Тези истории са толкова много, че се преливат в един общ спомен, за който е този разказ. Може би съм бил на около 8 години, а може и на 10-12, едно хлапе на гости при баба си, която в характерен варненски стил наричаме “маминка”. Тя живее в гарсониера на осмия етаж в панелен блок и е пенсионирана учителка по руски език. Правя си нещо свое, което според възрастта, времето на деня и годината може да е играене с гумени животни, писане на домашни, четене на енциклопедии, гледане на мач, а маминка ми си прави нещо нейно, което почти винаги е четене на книги или гледане на сериали, нейното време беше далеч по-ясно разпределено от моето. В един момент маминка вдига глава от книгата и казва. “Ох, влязъл е врабец”. Не знам как го е усетила, аз не чувам нищо, но пък знам какво следва. Но първо, да обясня с нейните думи, какво е станало: “Понякога, като му стане студено на врабчето, то си намира някоя топла хралупа да се сгуши за малко. Обаче по покривите на панелните блокове има много дупки и пукнатини и през някои от тях врабчето успява да се напъха вътре, в помещението над асансьорната шахта. И понеже е глупаво пиле, не може да си спомни как е стигнало дотам и започва паникьосано да се блъска в стените на помещението, където не вижда нищо, защото зрението му не е направено за такава тъмнина. А то е и малко птиче, трябва да яде честичко, след няколко часа ще умре.” Маминка ми живее на последния етаж, точно до горния край на асансора и тренираният и слух разпознава всеки път като влезе врабец.

“Не можем да го оставим там, сърцето ми се свива. Хайде, вземи метлата и да отиваме.” – изговаря тя едни от най-зпомнящите се думи на детството ми. Отиваме обаче на втория етаж, защото там е домоуправителката, от която трябва да вземем ключ, защото помещението над асансьора нормално е заключено. “Добър ден, пак съм аз. Извинявай за това, че често идвам, но пак е влязло врабче, ще може ли ключа за горе?”. Домоуправителката е груба жена, която ни гледа все едно се чуди каква скрита далавера правим ние с помещението над асансьора и докато ни носи ключа се зарича някой път да иде да види, само за да забрави в секундата в която изчезнем от погледа и. Отиваме обратно горе, отключваме металната мрежеста врата и аз се впускам с дивия интерес на всяко хлапе към забранени места. Там обаче няма нищо, освен бетонна стая с дупки от които свисти вятър и устройството на асансьора от което се вижда досадно малко. И врабец, хвърчащ лудо и удрящ се в стените. Лесно се вади оттам, защото той все пак лети към светлината и отворената току що от нас врата води към по-светло място. Тук обаче следва трудното. Никъде в блока няма отварящ се прозорец, нито друга пролука навън, през която можем да прекараме летящия врабец. Единственият изход е входът, а той е осем етажа надолу. “Ама врабчето е птичка, него го влече просторът, то инстинктивно се стреми нагоре, а не надолу” – казва маминка ми и аз осъзнавам какво тежко изпитание ни предстои. Крясъци, размахване на метла или парцал из въздуха и след няколко минути врабецът все пак е слязъл един етаж по-надолу. Тя предприема главното плашене, а аз съм последната защита, ако се изплъзне и тръгне пак нагоре, трябва да го спра с метлата на най-тясното. Винаги има няколко тежки провала, когато се случи на седмия етаж просто вдигаш рамене, но на втория е ужасно, защото всичко започва отначало на метри от финала. Често съм готов да се откажа или поне да искам да си почина, но маминка ми води смело напред, с безкрайното търпение на една учителка. Междувременно аморалните въпроси които повдига ситното говненце, като “а защо трябва да помагаме на врабчето, като то не може дори да разбере, че му помагаме” биват напълно отбити с едно “Ти искаш ли врабчето да умре? Ако не щеш, ще го спасим”.

Може да звучи странно, но една от най-прекрасните гледки в живота ми е на това как врабец изхвърча от входа на панелен блок. Брей, че добра работа свършихме, мисля си аз и съм готов да се върна към предишното си занимание. Маминка ми обаче е облещена, едвам диша и има нужда от помощ до асансьора и после да легне малко, да си върне живота след голямото търчане по стълбище. Аз трябва да заключа вратата горе, да върна ключа на домоуправителката и после притеснено да гледам как маминка ми диша тежко. А тя е една такава усмихната, сърцето и може да бие лудо и аритмично и прочее, но това е много по-добре отколкото да е свито и дори аз го виждам. Все пак следващия път поемам ролята на активно гонещия врабците, докато тя седи отзад и пази, а след няколко години направо казвам, че ще се заема и не и давам да идва с мен. Въпреки това знам, че те влизат и когато аз не съм на гости и опитвам да запълня дупките в покрива с разни дъсчици, парцали и боклуци. Един път маминка ми ме попита – а ти заради мен ли го правиш, отговорих и – не, заради животинчетата в капан и мисля, че остана доволна.

При някой ремонт на блока зазидаха пролуките през които влизаха врабците. Маминка ми почина миналата година, но от поне десет години беше неспособна на физическото усилие необходимо, за да спаси врабец по описания начин. Въпреки това, мисля, че би го направила дори и само за да ме научи на разни неща. Липсва ми нашето редовно приключение, от което неусетно ставах по-добър човек. А като си помисля, че и сега може би някой врабец влиза в някоя шахта някъде по света, само защото му е студено – така ми се свива сърцето!

Хайде на международния влак, част II

Натръпнахте ли се? Ето, идва втората половина от приключението.
Та, значи, пристигнахме в Ниш. Там веселите момци са слезли , за да се прекачват и да разправят небивалици на друг кондуктор, а влакът е вече закъснял с два часа, за да могат всички чакащи го там посред хладната нощ да са крайно изнервени. Това закъснение е доста интересно – никъде не сме спирали да чакаме дълго, значи просто скоростта на движение е била значително по-ниска от тази, предвидена в разписанието; естествено остава неотговорен въпроса защо това разписание е направено така. Случвало ми се е да чакам Влака и тук, обстановката обичайно е много по-напрегната; хората не обичат да са сaми в нощта сред островче от мъждива светлина, с усещането че закъсняващият им транспорт никога няма да дойде и те ще останат тук вечно.

В Ниш се появяват и първите хора, които пътуват за България и две български лелки и сина на едната са новите членове на нашата меняща се компания. Едната леля е характерният представител на третата фаза на влака, докато другата и сина на първата се явяват просто невинни жертви на това, което ще следва. А то е един безкраен поток от думи – предимно оправдания и обвинения. Лелята описва на приятлката си (с която май за пръв път са се срещнали на гарата, и все пак – добре, че я има, защото иначе аз щях да съм главният слушател на това) далавера след далавера и дребна измама след дребна измама с която тя се занимава, докато работи в Ниш: (“Казах на фирмата – или кеш, или беж!”,”Божкей, искали да ми пишат фактура за комисионната ми!”). След всяка описана далаверка следва оправдание, защо ужасният живот я е принудил да прави това (“Ами то живее ли се с 2000 лева заплата?!” “) от което изскачат разни други неприятни истории и синът съвсем ще пукне от срам (“Мъжа ми го задържаха на границата, щото като го питали какво носи – и той идиотът всичко си казал!”, “Майка ми взела, че казала на комшийката че сме имали пари, представи си!”) накрая оправданието прераства в обвинение към хората и държавите, които са виновни “Данъци ше ми взимат! Че какво е направила България за мен, че да ми взима данъци!” “Бандероли ще им плащам на тия кръволоци”). След като синът заспива, историите стават малко по-пикантни, има зарибявки с шефа и, ама тогава най-после успявам да се унеса и аз, та ги пропускам.

Събуждам се малко след изгрев, влакът тъкмо тръгва от Пирот, границата наближава. Приказливата леля описва внимателно плана на сина си, какво да каже като го питат за торбите и как да се държи. Американецът прави тактическа грешка – пита ме трябвало ли да се декларира нещо на границата; това привлича вниманието към двама ни и лелята не се спира, без да е изцедила с въпроси всичко за нас и средствата с които разполагаме. Накрая идва и очакваният въпрос: “А ти цигари носиш ли?” Цигарите в Сърбия са значително по-евтини от тези в България и всички пушачи гледат да се запасят, обичайно с доста повече, от разрешеното за пренасяне. Казвам, че не нося, но ще слизам в Цариброд и се измъквам от купето преди да ме е накарала да преведа на американеца опита си да го накара да пренася нейните цигари.

Ето го и Цариброд, където аз чинно се измъквам от влака насред огромните тълпи, които го чакат. Тук започва четвъртата фаза на пътешествието, която в случая пропускам; въпреки това, знам какво става в нея – включва тълпи от хора, които си пъхат цигари в джобовете, деколтетата, гащите и зад дъските на влака; нескончаемо чакане насред нищото на границата; митничари разглобяващи целия влак дъска по дъска (помните ли дето казах, че влакът изглежда целенасочено разнебитен? Ами той затова е такъв – за да се разглобява по-лесно); намиране на цигарите, молби и горки сълзи, опити за подкуп, писъци от жените в чиито гащи има правоъгълни издутини; подтиснати въздишки на облекчение от по-изобретателните, като описаната нагоре леля – шансът да бъде заловена в нещо е минимален, защото специално се е докарала в сакце и изглежда представителна, въпреки зеблените торби с “дрехи”.

Всичко това ме изнервя неимоверно, затова предпочитам просто да си сляза на Цариброд, да закуся в градеца с останалите си сръбски стотинки, да мина пеш трите километра до границата за колите, да премина там и да изчакам някой на автостоп до София; В мъгливите зимни утрини бългрските коли от Сърбия са рядкост, но затова пък още третата ме взима и обичайно пристигам в столицата докато бракмата, от която съм слязъл, все още тътрузи бавно между Калотина и София. Така се пести не само изнервяне и време, но и пари – билетът до София е три-четири пъти по-скъп от билета до Цариброд, защото си плащаме за удоволствието да видим как се разглобява влак. А и всички редовни хора по линията имат билет само до границата, защото в България проблемът винаги се решава с даване на 2-5 лева на кондуктора, който се ядосва на будалите като американеца, че са имунни към този дребен подкуп.

Но тук трябва да бъда честен – от две години не съм минавал с влак последната фаза, може ситуацията коренно да се е променила и вече да не стават точно така нещата. Другите тенденции също са към промяна – сърбите правят нова гара, БДЖ пък пуска още един влак дневно до и от Белград, и двете железници имат някакви бегли признаци на модернизация, строи се и магистрала… Ерата на сюрреалния влак от Белград до София бавно си отива и това е прекрасно, но и малко тъжно – защото колко по-скучно е да се возиш във влак посред нощ и да нямаш нито една история да разкажеш после?

Хайде на международния влак! Част I

В Европа има два типа хубави влакове. Едните са влаковете на западна Европа, лъскави, бързи и начесто. Те са такива, защото богатите страни са се погрижили на хората да им е максимално удобно и да могат да ходят да работят всеки ден. Другите са влаковете на Русия и руско-образните страни, които не са много начесто, но също са доста бързи, топли и удобни. Те са хубави по-скоро по принуда, защото за много места те са единствения обществен транспорт през огромните разстояния, а за други – са много по-добри от пътищата и другите форми на наземен транспорт. Влаковете в голямото пространство между тия два типа са нещо по средата – опитват се да са по-като западните, но източното наследство и географски особености често ги влекат в другата посока, в резултат от което понякога има чудни хибридни резултати, а понякога – невъобразима каша. И от всички оплетени влакове, най-оплетените са международните влакове, а от всички международни влакове на континента, най-голямата каша цари с тези на Балканите. Тук ще разкажа един сборен разказ затова какво е да пътува човек с нощния влак между Белград и София, един от най-интересните влакове на Европа.

Започваме на гарата в Белград, на която редовно се озовавам посред дълги зимни нощи по различни причини, най-вече свързани със стиснатост и нездраво желание за приключения. Това е една гара, която отчаяно се нуждае от обновление, защото нито сградата, нито железопътната и инфраструктура отговаря на важността и века в който се намира. Сърбите обаче имат решение – постепенно я заменят с друга, нова, огромна и скъпа гара, на километри от тази и от центъра на града, на който, парадоксално – ще бъде кръстена. Досега обаче влакът за София е тръгвал винаги от старата и затова историята ни започва с нея. Слаба жълта светлина, няколко пейки обърнати с гръб към влаковете, отворени врати през които вятърът фучи и съмнителни типове загърнати в черните си якета, един от които се явявам аз – това е картинката на гарата в девет вечерта. Нареждам се да си купя билет и докато чакам уж на малко разстояние зад предния човек ме пререждат цели две лелки, за които това, че не им се скарвам явно е знак, че просто си седя зад онзи, не е като да чакам нещо. Нищо, аз не бързам. Тъкмо да си помисля, че лелката на гишето е като всяка друга навсякъде по света и тя изпада в истеричен пристъп на някакъв човек, че и е изпил кафето и намусено ми подава безкрайно-евтиния билет до Цариброд. Нощният влак траещ девет часа и пресичащ по диагонал Сърбия струва 8.5 евро, толкова е евтин сръбският влак. Защо билетът ми е до Цариброд, като отивам до София ще се изясни по-нататък.

Опитвам се да си чета книжка, но на всеки няколко минути някой ме заговаря. Може би е защото това сърбите са приказливи хора, а може и да е, защото електронното табло работи чудесно, упътвайки хората да видят разписанието на хартиеното такова, на което пък аз съм се облегнал, кой знае? Някак си минава часът до моя влак, през който далеч по-голямо вълнение сред хората предизвиква влакът за Будапеща – все пак има цели четирима бежанци, които трябва да бъдат качени на него придружени от полицай и огледани подозрително от другите хора с черни якета наоколо. Мисля си – както имам смартфон, сто процента някои от чичоците наоколо си мислят че съм бежанец и аха аха да ги ислямизирам.

Въпреки, че никъде нищо не пише, самоличността на моя влак се установява лесно – той е единственият останал, освен това почва да бръмчи, трака и пуфти половин час преди да тръгне. Също така, съвсем целенасочено изглежда върховно бракмян, сякаш може да бъде разглобен за десет минути. Качвам се и се настанявам до прозореца в едно тъмно, празно купе. Понякога този влак не е с купета, а с големи помещения с много седалки – това обаче не променя историята, просто фазите на влака се случват малко по-едновременно. След няколко минути се появяват първите чичовци, отварят вратата и ме питат дали има Грениje. Отговарям, че да, парното работи, но те понякога влизат и го пипат, за да се уверят. Нищо, че навън е 13 градуса в един от най-топлите декември-та (как е множественото число на декември?) напоследък, ВСИЧКИ в този влак са дълбоко обсебени от наличието на Грениje. Очаквам, че като се уверят, че работи – ще се настанят, но повечето се отбиват, проверяват топлото и заминават доволни нанякъде, информирайки с одобрителни възгласи другите влакови чичовци, че Светото Грениjе е налично и някак си подтиквайки още от тях да влязат и да се убедят. В крайна сметка в купето остават още трима души – момиче, което всячески се стреми да се затвори в някаква качулка да си слуша музика и да се изолира от света на този влак, дежурният американски бакпакър (той е единственият човек на тоя влак с билет до София), който не знае нито дума сръбски, нито в какво се е забъркал; и също така дежурният сръбски дядо, който сяда точно до грениjето и още преди влакът да тръгне вади едни хлябове и сирена върху внимателно поставена салфетка.

С тръгването на влака започва първата фаза на пътуването – фазата на зациклилия сръбски дядо. Нищо, че никой не му отговаря особено старателно, той разказва истории, плюе трохи край себе си, смее се сам на историите си и се майтапи с всички и особено с американеца, който само се усмихва, защото нищо не разбира. Няма значение, че момичето се опитва да се изгуби в света на музичката, трябва да бъде върната във влака поне три пъти, за да си каже къде отива и откъде идва и да се открие дали някаква далченва връзка от познати не я свързва с дядото. Архетипният сръбски дядо обикновено блика от енергия, редовно ходи(защото има такова и такова заболяване) до тоалета (десния, а не левия, понеже в левия имало еди-какво си на пода)настъпвайки всички крака и отива поне десет пъти да говори с кондуктора от които поне пет пъти се оплаква, че му е студено и поне два – че му е горещо. Това може да звучи парадоксално, но всъщност не е, защото въпреки че парното работи с пълна пара (УАУ, какъв майтап!), прозорецът пропуска студен вятър през всичките си безбройни дупки, което води до сваряване на хората на нивото под врата им и замръзване на всичко над него, както и на опити от моя страна да си вдигна сварените крака някак си над главата, същевременно смъквайки премръзналите уши надолу. Разказал ни за всичките си къщи, роднини, работи (а сръбските дядовци са като българските – работили са петдесет различни неща през последните трийсет години) дядото излиза навън да търси нова публика, и се връща чак когато селото му наближи. Сръбският дядо винаги слиза в някакво градче на два-три часа от Белград и изчезва в тъмата след като е поздравил всички на гарата. По някаква причина, сръбските гари са много живи посред нощ, винаги има някакви хора които се мотаят насам-натам с разни торби, други които чакат влаковете (а половината влакове в тая страна са посред нощ) и трети, които просто са там за купона.

На някоя такава гара започва втората фаза на пътуването – фазата на пияните хлапаци. Това е любимата ми фаза, защото с тях е най-весело, а пък тази зима въпросните бяха особено мили и след дежурните въпрос за грениjето, донесоха десет бири в купето, от които цели две се оказаха за мен. Момчетата отиват на гости на някакъв приятел, който е военен и може би – са си изхарчили всичките пари за бира. При появата на кондуктора му обясняват, че нямат пари за билет и той просто вдига рамене и си заминава – следва обсъждане дали да му се отплатят за непукизма с бира или с все пак събраните към 1000 динара; пращат най-представителния и той се връща, извършил подкупа за 500 динара. 4 евро, толкоз му трябва на един сръбски кондуктор.

С младежите си разказваме вицове, правим наздравици за българо-сръбската дружба и коментираме качествата на бирите, моретата, кебабчетата, момците и девойките от двете страни на границата. Американецът – с моя помощ и момичето също се присъединяват към партито и нашият малък мехур бавно поклащащ се през нощта става все по-весел. В сръбските влакове винаги има весели младежи посред нощ и това е едно от най-хубавите им качества. Двете бири и ледената вихрушка над врата ме успиват леко, но това е добре, тъкмо ще мога да проспя част третата фаза от пътуването, която е най-дълга и досадна.

Тук обаче, колегата хипстър ми сочи броя думи и ми казва, че по-добре да пусна историята на две части, за да е съспенса на МАХ. Е, уважаеми двама наши читатели, суспенсирани ли сте? Трептите ли в очакване? Обещавам до няколко дена иде и втората половина.

Случайни мисли за стридите и зелените езици…

В прекрасния италиански град Падуа има една църква, която промени живота ми. ХА, ще си каже по-циничният от двамата ни читатели, тъкмо прочел хейтоизлиянието на колегата – дали няма след тежкия хейт по езотериката сега да следва псалм във възхвала на организираната религия? Ами чети бе, циник такъв, и ще разбереш, аз самият още не знам какво ще се получи. Но знам, че макар то да започна много по-рано, първото осъзнаване дойде в Падуа.

Та, значи – разхожда се туристът из хубавия град, гледа някакъв средновековен пазар, изрисувана търговска камера, старинни улици, дворци, някаква капелка в която Джото изобретил перспективата…и неусетно се озовава пред портите на Папската Базилика на Свети Антоний. Огромна, красива църква събираща в себе си най-хубавото от няколко архитектурни стила, истински шедьовър на много изкуства. Единственото дето липсва е табелка, предупреждаваща че това е капан за хора неосмислили дълбоко своята вяра или неверие. Не че имаше какво да му осмислям, винаги съм се имал за един от тия, дето казват че са “нерелигиозни”, когато всъщност имат предвид “атеист, който не иска да го навира непременно в носовете на всички”, но всъщност не отдавах особено значение на въпроса с вярата и двете и крайности; с тази нагласа трябва да съм бил прекрачвайки портата на базиликата. Щрак, захапа капана зад гърба ми, макар да не го разбрах още петнайсет минути. Защото капелката на Свети Антоний е най-отзад на цялото огромно църковно чудовище. Свети Антоний е бил местен момък, който е живял дълъг и благочестив живот и никога не се е свенил да прави добрини. И в тази капелка се пазят неговите останки. Не, не както си ги представяте скрити в ковчег или мощехранителница – а на показ в десетина такива. Бедреният кокал на Свети Антоний. Предмишницата на Свети Антоний. Долната челюст на Свети Антоний. Човек остава с впечатление, че в момента в който добрият старец се е гътнал, веднага е дошъл някой с брадва да се гаври с трупа за максимален брой обекти за венерация. И най-зловещият от всички беше най-малкият от светите парчоци – зелено-черния език на Свети Антоний, сложен под стъклен похлупак и изтипосан на най-видното място. И докато аз и спътниците ми седяхме немеещи там, хората идват молят се, пипат някой от сандъците за здраве и си подминават. Бях изумен от това, че явно е възможно да видиш зелен език на пиадестал в църква и това да не тества вярата ти особено много; оказа се обаче че доста по-силно тества атеизма. Защото този език се заби в мозъка ми тогава като един прогнил зелен символ на всичко, което е сбъркано с религията. Как можеш да твърдиш, че не си твърдо избрал позицията си, когато – ето го пред теб чистото доказателство, че религиозните хора са луди! С нищожното си тегло, той наклони везните от “нерелигиозен незамислил се тип”, към “атеист с ясно избрана позиция”, доста тежка реализация като за син автобус возещ те към летище.

Езикът беше последван скоро след това от посещение в манастира Ясна Гура в Полша, където се чувствах изключително ненамясто сред хиляди плачещи полски баби. За да видиш иконата, (за която се твърди, че е спасила Полша, че чак и книга има по въпроса и то от автор в моя топ осем списък – което обяснява защо не можех да се размина без това приключение) – трябва да вървиш по тесен коридор на колене сред кордон от отчаяни хора и да си мислиш дали пипането на пластмаса пред “чудотворна” икона има някакъв плацебо-ефект или просто дава напразна надежда. Не се разминава и понасянето на погледа на следващата те баба, която много добре вижда, че ти не пипаш мръсната пластмаса, нито даваш вид да се молиш или пък да страдаш и да се нуждаеш и те съди, съди те както само разплакана баба с безброй тегоби може да съди безгрижен натрапник.

За невярващата ми душица няма никакви проблеми да си ходи по църкви, започна обаче масово да и става сконфузено на места където всички освен мен са натрапчиво религиозни. Склонността към себенадуване също не помогна много – представяш си как си единствения виждащ сред слепци, вълк в овча кожа и тем подобни сравнения, принизяващи околните. Следват Алтьотинг, където всичко е ориентирано към продажбата на малки порцеланови богородици и папи; Фатима с безкрайния си бетонен площад издигнат в чест на това, че на три хлапенца им се привидяла Богородица (и две от тях умрели веднага след това…мда); крачката на Свети Спиридон в Корфу, облечени в лъскави чехлички които всички пипат за здраве, история неподмината дори от Джералд Даръл, разказващ как сестра му се разболяла именно от пипане на мръсните чехли.

И тъй, като много поклонници достигнах най-накрая и аз до Сантияго де Компостела. Естествено, със самолет и с кола, дансъмлуд да вървя пеш за нещо такова, кой има време за въображаеми пречиствания на религиозна основа в днешно време. Кой да знае, че Сантиягото ще заличи с вълшебната си мида туй, що Свети Антоний така грубо прецака с гнилия си език? Ах, и тук всичко е започнало с малоумна легенда. Умрял свети Яков, ученик на Христос. И завлекли останките му в Галисия, на края на тогавашния свят, на талига впрегната в диви биволи, които обаче се опитомили чрез покръстване (Това задава теологичния въпрос, сега тия биволи в Рая ли са? Или с другите бездушни животни в Ада?). Един от конете на придружаващите талигата рицари, паднал в морето някак си и изплувал покрит със стриди, затова стридата (каквато светията вероятно през живота си не е виждал) станала символ на него и почитането му. В Галисия обаче останките се губят, чак до началото на IX век, когато някой изкопал някакви кокали и добре развитата форензика на ранното Средновековие безпогрешно ги разпознала като отдавна изгубените мощи на светеца. И се почнало строенето на катедрали и изсипването на целия християнски свят на поклонение. Едно време е било голямо приключение, като ходенето на хаджилък, сега вече е станало по-скоро приятно забавление за религиозни хипита и хора дето имат десетина дена да ходят по хижи със стилизирани стриди по вратите.

Та вървя си аз към катедралата, следвайки дискретната серия от стриди по земята и стените, очаквайки поредния фестивал на религиозния фалш. Но още отвънка усещам, че ще е различно; като се е изтапанил един ми ти червеникав, топъл, величествен залез огряващ цялата фасада, пък тя не е някаква смотана да речеш – супер си е хубава, макар и в ремонт; като се е опънал пред нея един огромен хубав площад с дворци отстрани и изведнъж схващаш, че тия малоумните пичове дето вървят пеш са все пак доста приятно възнаградени накрая на пътя си. Вътре има разни натруфени злата и украси, но все пак стилни, а не прекомерни и някакси атмосферата е повлияна доста повече от тежкия древен камък на стените, отколкото от тях. И хората се молят, други тактично снимат, поп тихо пее… И изведнъж осъзнах – та аз обичам катедрали! Обичам ги дотолкова, че построяването на тия красоти оправдава всяка глупост, в която строителите са вярвали. Не бих заменил хубавите катедрали за по-добър и адкеватен свят без религии. “Красотата ще спаси света”, както е казал Идиотът на Достоевски, израз често повтарян но рядко разбиран. И ето, че тук го разбрах, години след прочитането на книгата, когато красотата наистина ме зашемети и ме убеди, че ще спаси света. А вярващите не са овце или слепци, те са хора, които просто възприемат същата красота по един друг начин, пречупена през една друга емоция. А пък да се смята, че красотата се възприема най-добре от обективни хора е също толкова голяма илюзия, колкото че зелен език ще ти излекува болестите. Пред красотата не е важно кой в какво вярва, нито дали Има Бог или сме случайно появили се аномалии във вихъра на вселената, красотата е там, различна за всеки от нас, въздига ни към собствените ни идеали и не изисква нито вярност, нито избор, нито внимание, нито защита.

Мощите на свети Яков в сребърен сандък не успяха да ми помрачат настроенито. А когато накрая последва поредната атракция на църквата – “гушкане на статуята на Свети Яков”, за разлика от спътника ми който сконфузено подмина Светията – аз му рекох “Браво, друже” и го потупах по рамото. В тази и всяка друга прекрасна катедрала аз съм си у дома.

Пияници и бежанци

След като оплюхме и потопихме всичко, що Южното Черноморие предлага, време е да наредим и вас. Да, уважаеми читатели, самите вие ще бъдете наредени ей сегичка и ще бъдете първо морално надмогнати, а после поставени на четирибуквията си! Немеете ли? Ха да видим какво ни е приготвил този…

Ще започна с една невинна пиянска история, случила ми се преди мъничко повече от месец, в която съм сменил името на участниците, за да не ги излагам. Връщах си се аз от дискотека в три среднощ към празния апартамент във Варна, защото въпреки клетвите и статиите които току пиша тук, аз все още успявам всяка година да бъда завлечен на дискотека, точно както колегата ще бъде завлечен на море и догодина, въпреки всичките си вопли. Домът ми във Варна е на около четирсет минути бърз ход от всичко случващо се в града и винаги, когато замръквам навън, си правя една среднощна разходка по спокойния булевард, за проветряване на мозъка и спестяване на пари и разправии с таксита. И тъй, вървя си аз към три и половина – четири и изведнъж виждам – по платното на булеварда върви човек. По-скоро се клатушка и залита, аха-аха да падне. Редките коли му свирят и го заобикалят внимателно, но той не им обръща внимание. Точно като го доближавам по тротоара отстрани – той най-после губи равновесие и пада, подпирайки се на ръце и от устата му излизат неща, които не е добре да бъдат описвани в текст. Отивам при него и го питам добре ли е, въпреки че отговорът е очевиден. Младеж, може би две-три години по-млад от мен, доста едър, облечен с къси гащи и ризка, но очевидно загубил ума си на дъното на множество чашки от някаква течност. Повдигам го и го питам накъде е тръгнал, с намерение да му помогна да си стигне дотам. “При Стоян” е отговорът му. Ама къде е Стоян? Още въпроси, молби за адрес и какво ли не -“Стоян каза, само по улицата, и стигам у тях”. Е, няма какво да се прави, преджобвам го и му вадя скъпия телефон, ще се звъни на Стоян; като е толкова безотговорен да си остави малоумния приятел сам пиян на улицата – няма да ми е съвестно да го вдигна в четири. Хубаво, ама докато си отключим великия телефон, минава още време на пелтечене и клатушък. Става ясно, че момъкът е от Пловдив, вероятно само на гости на морето. Телефонът – с Уиндоус, трябва да им се забрани да правят телефони с това нещо, докато вобще загрея какво става…накрая все пак се добирам до контактите и какво да видя там – има не един, а цели ШЕСТ Стояновци. Подхващам ги – първият – не вдига. Вторият – също. Третият и четвъртият – също. Решавам, че не е това решението на кризата. И в този момент осъзнавам, че няма какво да се направи, тръгнал съм тръгнал към празен апартамент, защото родителите ми дори не са вкъщи. Не мога да оставя нещастника на улицата, нарамвам го и тръгваме към дома, чудейки се как точно да го настаня, без да изпоцапа всичко.

Десет мъчителни минути по-късно, почти стигнали до вкъщи, на Пиянко (както съм решил да го наричам) му звъни телефонът. О, щастие, та това е един от Стояновците! Вдигам и казвам, че неговият приятел, чието име още не съм разбрал – онзи казва “Стоян”(!), му е много зле и е стигнал пеш от някакъв запой чак до Младост във Варна.”Ама той трябваше само по булеварда да върви вее” – идва отсреща одряманият глас – “Аз живея на кино Тракия” (сиреч на една трета от изминатото от Пиянко разстояние). Казвам, че това какво е трябвало и кой се е объркал вече не е от значение, важното е как да стигне дотам. “Можеш ли да го доведеш?” – бивам питан. Ама аз не искам да го водя, той намирисва, тежък е, може да заспи всеки момент, а това са половин час бърз ход без човек на рамото. Казвам, че ще го кача на едно такси до автобусната спирка там, пък Стоян да дойде да си го вземе. Спирам такси, обяснявам на шофьора на коя автобусна спирка да го свали, уталожвам неговите притеснения, че този ще му повърне в колата с весел разказ как вече е свършил тази работа и му плащам предварително от моя си джоб и историята получава своят щастлив завършек.

Айде, да ви попитам сега – готин ли съм аз? Сериозно, добре и правилно ли съм постъпил в тая случка? Решенията ми правилни ли са? Вие бихте ли направили същото? Има два варианта – или аз съм някакъв смахнат добряк, или аз съм един съвсем обикновен човек като вас, които бихте направили абсолютно същото с малки вариации. Не искам да мисля за първия вариант, защото въпреки цялостно високомерното ми отношение към света (аз все пак съм дх)- не искам да бъда по-добър от другите, светът би бил ужасно място тогава. Значи, вие бихте постъпили подобно на мен – сигурно всеки от нас има и куп подобни историйки където е помогнал на някого да намери пътя, да смени гума, бутнали сме кола, попълнили сме формуляра в болицата на невиждащ дядо и прочее дребни човещинки, направени на случайни хора срещнати някъде.

Тогава, какво пречи да пренесем тази, дребна ежедневна човечност залегнала толкова надълбоко във всички нас, на по-високото, макро ниво? Защо трябва да обсъждаме какво ще се прави с бежанците и как да бъдат спрени те и какви опасности ни грозят заради тях, все едно са някаква напаст от скакалци, вместо просто да прогледнем, че това са хора искащи ПОМОЩ от НАС и собствените ни държави? Ама сред тях има скрити ислямисти! Сума ти хора идват дето дори не бягат от война! Европа и България ще се ислямизира! Никакви бежанци не са това, имат пари да си платят за трансфер през границата! Европа не ги ще и ни ги връща на нас да се оправяме с тях! – Това казват популярните мнения. И така да е, нека всяко едно от тези неща е истина – това все пак са хора, молещи за помощ! Не питах Пиянко дали някога е правил нещо лошо и дали случайно не е мюсюлманин-фанатик. Не бих питал и дядото невиждащ формуляра в болницата дали пък не е бил от ДС и дали не е убивал хора през войната. Когато някой иска помощ, аз съм човек и моят дълг е първо като такъв, а после – като европеец, българин и прочее. Толкова ли сме низки, че трябва да обърнем внимание първо на собствените си страхове, а после на зова за помощ? Предпочитам да живея в ислямизирано общество, пред такова в което всеки гледа само себе си. Предпочитам да има жени с бурки по улиците, пред това да съм в етнически единна комуна, пазена от дебели стени. Предпочитам смело да съм помогнал, пред страхливо да съм се скрил. Предпочитам да съм постъпил както трябва пък дори и да се питам “Каква стана тя?”, пред това да се питам какъв ли щеше да е света, ако бях човек. Предпочитам да съм помогнал на някого, който има пари, пред това да не съм, защото би трябвало да е могъл сам да си помогне. Предпочитам някой, все едно кой – да получи шанс за моето качество на живот, пред това да се радвам как не съм толкова пропаднал като него. Защото това е да бъдеш човек. Е хора ли сме?

Почувствахме ли се порядъчно наредени? Хайде сега всички беж или да убеждавате още повече хора да бъдат такива, или да се самозалъгвате, че вашите аргументи срещу ужасната бежанска вълна са далеч по важни от моят единствен такъв.

Хайде на мач!

Хладен следобед след скоро паднал дъжд в ранната пролет. Едвам намерили стадиона на място където стъпваме за пръв път, в държава, в която сме кацнали преди два часа. Паркинг зад някакъв склад, защото спретнатото малко паркингче за феновете е запълнено, освен две неохранявани вип-места. Игрище където малчугани тренират, без да обръщат внимаание на събитието. Първият ни поглед към терена е в момента в който мачът започва; следва мъничко суетене в което аз купувам билети, а другарят ми – бургери от опънатата пред входа гигантска скара. Ние сме на мач в Исландия!

За всеки, който се чуди защо първата работа на двама ни в тая чудесна страна е да отидат да гледат мач от шестнадесетинафинала за исландската купа, искм да припомня името на сайта и ценностите, които то представлява. За тези, пък, дето не знаят какво е шестнадесетинафинал – тази история може и да няма смисъл, може направо да скочат на последните два абзаца. И тъй, ето ни пред входа. Късат ни билетчето, но няма проверки за нищо. Стадионът с кпацитет хиляда има само един вход и една трибуна, без разделение на феновете. Качваме се и се оглеждаме за места и, въпреки че всичко е пълно и има много прави – изненадващо намираме. Почвам да се чудя да не сме се намърдали в детската секция, защото навсякъде наоколо има деца, но като се огледа човек вижда деца из цялата трибуна, тичат насам-натам със сините си фанелки и шалчета. Агитката на домакините е в средата и пее гръмогласно, чудим се малко къде са гостите. Теренът пък е на пет метра пред мен, мога да уцеля страничния съдия с бургер и да ме дават по исландските новини.

И докато аз още се озъртам и асимилирам обстановката – пляс, бодрото нападателче на гостите мушва мазничък гол под малък ъгъл. А може би е време да спомена кои играят? Домакините са Стярнан – шампиони на Исландия за миналата година (исландското първенство е с цикъл пролет-есен, заради студа и дългия ден) и направили невероятен за исландските стандарти поход в тазгодишната Лига Европа, отстранени от Самия Интер точно преди да влязат в групите. Всъщност обаче са далеч по-известни с театралните си празнувания на отбелязаните голове преди години. Гостите са Лейкнир, шампион на долната дивизия и шести в настоящия шампионат (след 6 кръга, а Стярнан са пети). И така, малко изненадващо, въпросните гости поведоха.

Отвори се мача, както биха казали родните коментатори. Стярнан натисна, гостите контраатакуват добре. Централният нападател на Стярнан е дебеличък и бавен, но много техничен, за сметка на това крилата са пълни дървета. Лейкнир има двама мощни и технични предствители на африканския футбол по левия фланг и повечето добри идеи и спечелени сблъсъци идват оттам. Всеки път като има ъглов удар цялата публика става на крака, ъгловите удари са събитие в исландския футбол. След добра атака техничният дебеланко мушна топката под плонжа на вратаря и изравни.

Първото полувреме мина неусетно, даже не съм забелязал кога бургерът е изчезнал в зиналата ми паст. Разхождаме се из цялата трибуна, прави впечатление, че двете агитки всъщност са една до друга и си пеят и си пускат майтапи без каквито и да е конфликти. И няма нито един полицай, охранител или вобще – човек на реда, хората някак сами си го спазват. Решаваме да се преместим при гостите, за да чуем малко и от техните песни и защото си мисля, че повечето екшън през второто полувреме ще е на тая врата (където домакините атакуват). Уви, не съм познал; второто полувреме започва бавно и скучно. Един по един играчите грохват, без да са направили нищо запомнящо се. Креативният дебеланко бе сменен от дълъг и трудноподвижен тип, който успя да се контузи при третото си пипване на топката. Стярнан, може би като по-опитен отбор запази малко повече сили, но когато нападателят се контузи останаха с човек по-малко и се прибраха по-назад. А човек не може да не се пита – тези ли са отстранили Лех Познан и са играли с Интер?

А публиката пее ли пее! Пеесните на Лейкнир са малко по-мелодични, а агитката – малко по-колоритна; това впечатление обаче може и да идва от доскучалия мач заради който им обръщам повече внимание. Или пък защото талисманът им е гумена възглавница, на която пише Лейкнир с маркер? Дори хлапенцата дето трябва да връщат топките са отегчени и си разцъкват зад вратата. Мачът свършва; не знаем какво следва сега, но по приготовленията на всички – явно са продължения.

Ясно като белия ден – който продъллжава да изглежда ранно-следобедно в 10 вечерта – е, че тия няма да си вкарат гол в продълженията. Прекарвам ги в чатене с хора и уреждане на предстоящото ни спане, чакайки логичния завършек. Най-накрая идва време и за него – дузпите. След изявите на двамата вратари съм готов да се обзаложа, че нито една дузпа няма да бъде спасена и се оказвам прав, първите десет са вкарани безпогрешно и то не заради уменията на шутиращите. Също така съм сигурен и че по-опитният турнирен отбор, сиреч домакините – ще спечелят, “лотарията на дузпите” важи само когато напрежението за всички е достатъчно голямо. Чак на единадесетата дузпа, единият африкански бек на Лейкнир уцели гредата и съдията я даде пропусната, макар че според мен топката се топна зад голлинията. Стярнан победи, а ние си отидохме зад склада да си търсим колата. Нямаше дори задръстване след мача.

По-наблюдателните от вас вече знаят накъде бия с тази история. Стадион за хиляда души с една трибуна и гледка към хълм. Приятелски отношения между всички, семейства, деца и липса на полиция, задръствания и глупости. Дружески агитки, общ вход, гумена възглавница. Отбори които припаднаха след едно полувреме, вратари дето не могат една дузпа да хванат, играчи дето не могат да тичат 90 минути а за 120 да не говорим. Звучи като махленски мач, ниво В-група може би?

И все пак в Исландия няма фалити на отбори, дългове, несъстоятелност, бизнесмени със съмнителни репутации, пропуснати заплати, шефове на отбори биещи се в гърдите, тото-мачове, “спасители”. Няма омраза, насилие, счупени седалки, агитки дето ходят по села да бият някакви хора дето нямат нищо общо с футбола, полицейски контрол по стадионите. И все пак футболът им върви нагоре от самото си създаване, ето сега по всичко личи националният отбор ще ходи и на Европейско първенство, за разлика от нашият. Никога не съм бил от хората дето обясняват колко зле е България в сравнение с Чожбината и сега отново няма да го направя, просто, без да се задълбавам забелязвам, че има и друг начин и не мога да не се запитам “Какво стана с нас, трикрако куче?”

А вратарчето на Стярнан дето не хвана ни една дузпа, точно десет дена по-късно дейно участва в историческата втора победа на националния си отбор (Фарьорските острови) срещу Гърция.

Арменци ли? Геноцид ли?

Чуваме напоследък тези две думи да се споменават редовно по разните новини, по някаква причина събитието отново е станало актуално, става дума и за някакво “признаване” или липсата му. Ама то е станало преди сто години, какво ме касае това мен със забързания ми живот в двадесет и първото столетие? Ще опитам да ти разясня, драги читателю.

Днес се “отбелязват” сто години от началото на Арменския геноцид. Но защо точно днес, какво е станало на тази дата, че е избрана за ежегодно припомняне на това ужасно събитие по целия свят? На 24-ти Април 1915-та година 235 арменски интелектуалци са арестувани в Константинопол и разпратени по лагери, където мнозинството намират смъртта си. С това започват масовите преследвания на арменците и другите християни из останалите земи на Османската Империя и бавното им депортиране в лагери на смъртта. Но събитието има и друга, често пропускана важност. Официалното твърдение на Турската държава относно геноцида е, че арменците са измрели в следствие на вихрещата се Първа Световна Война и на настъпилия в държавата хаос заедно с много турци и дума не може да става за геноцид в съвременния смисъл на думата – систематично и целенасочено унищожаване на етническа група. Именно селектирането и депортацията на Константиополските арменци е едно от доказателствата за противното, защото те никак даже не са измрели заради войната и не са били омесени с множества от турци. Милион и половина арменци, множество гърци и асирийци намират смъртта си, още толкова се разбягват по света основавайки разнообразната арменска диаспора. Години по късно когато се появява терминът “геноцид”, арменците започват да се борят за разпознаването на въпросните събития като такъв на държавно ниво. Турция обаче е силно националистическа, не иска държавата и да се асоциира с такова нещо (нищо че то е извършено от един друг режим в една ДРУГА държава, на която Турция е само наследник) и веднага опитва да отрича и умаловажи събитието; помага и, че то първо бива заглушено от убийствената болест на човечеството наречена Втора Световна Война с нейните геноциди, а после и фактът, че Турция е най-важният член на НАТО отсам Атлантика и съюзник на важните държави през Студената война и никой не иска да я обиди. Геноцидът е признат от страните с по-голяма арменска диаспора отколкото турска, както и от няколко бонус-страни с по-високо гражданско съзнание, по-голямата част от света или не им обръща внимание или ги оставя да се разберат самички. В Края на 21-ви Век въпросът за признаването е станал вече чисто политически – за геноцида се говори само когато някой (като последните трима американски президенти) иска гласовете на някакви арменци или пък когато някой иска да се заяде с Турция (като родните ни Атакисти). Всички знаят, че е имало геноцид, въпросът е, че държавите или се пъчат с признаването му или се крият за “Уийзъл-уърдс” в името на добрите отношения с вечно отричащата Турция. Местни управления като повечето американски щати или пък Пазарджишка и Бургаска области също признават геноцида, защото Турция не може да им направи нищо, а е лесно да си хуманист и загрижен за нечии права, като няма последствия.

Малко известен факт е, че създателят на термина “геноцид” през 1944та година открито дава Арменския геноцид за единия от двата примера за употреба на новата дума. За мен дори нищо да не знаех – само това би било достатъчно да кажа – амчи геноцид ще да е значи, а политиката само омърсява нещата. Какво ми пука за някакво си официално признание – аз си го признавам, а пък държавите дето се моткат забавят чрез липсата на въпросното признание собственото си развитие, собственото си поглеждане на историята в очите и надмогването на политическите дрязги в името на един по-хуманен свят. Далеч по-важно е ОСЪЗНАВАНЕТО на това събитие от нас, хората, за да не позволим подобно на него да се повтори никога. Милион и половина души намират смъртта си в продължение на четири години. Ако не сте много добри с мащаби и порядъци, ще опитам да го илюстрирам – всеки път като падне самолет и покажат по телевизията страдащите опечалени семейства, представете целенасочено съборени 5000 самолета в четири години. Като потъне лодка с бежанци в Средиземно море, представете си колко безбройни такива разнебитени лодки са потънали в опити да се доберат до Кипър, Гърция, Русия и никой никога не е и чул за тях. Когато терористи в Нигерия избият 1500 деца, представете си как измират 300 пъти повече деца. Не го казвам за да умаловажавам тези трагедии, а именно с обратната цел – да си дадем сметка колко безценен е човешкия живот и как трябва да полагаме постоянни усилия да го запазим. Всеки един от тези хора е могъл да промени света ни, а някой е избрал това да не се случи. Колко изобретения, колко произведения на изкуството никога не са се родили? Колко хора са били принудени да растат в чужда среда без Родина и без спокойствието на дома. Колко човека са имали на съвестта си безброй убийства в името на нещо толкова изкуствено като държавата, която изчезва след 5 години? Един народ бива разпръснат по света, една култура бива фокусирана около търсенето на справедливост и оплакването на мъртвите си. Една държава се опитва да стане етнически чиста и се проваля.

А защо това все пак е актуално сега? Ще се изненадате да научите, че арменският геноцид продължава и днес, макар и с отдавна забавена скорост: Ислямската държава гази горките смазани вече хиляди пъти от историята асирийци. Арменците в Сирия също биват преследвани и бомбардирани, включително и от удари на турската армия през границата. Арменското културно наследство в Турция се унищожава целенасочено, защото липсата на всякакви следи от арменци може да помогнат на света да забрави, че те са живели някога там. Всяка една култура е богатство за света, и унищожението и е лудост, но ето, че то продължава и в двадесет и първия век. Турците, които правят подписка за извинение на арменците (да, има и такива, проблемът с Турция е по-скоро на държавно ниво, хората имат доста разнообразни мнения) са преследвани и също избивани. Границата на Турция с Армения е затворена, което спъва развитието на малката, но горда държавица. И това е само един от многото слабо или по-силно интензивни геноциди, които продължават по света. Ирак? Нигерия? Защо, защо се прави това?

И все пак, какво ме касае това мен, аз се имам за хуманист, не искам да трепя арменци, а и не мога да се боря със световните проблеми!? Ти, драги читателю, можеш да направиш много. Можеш да направиш така, че този въпрос да спре да бъде политически поне в собствената ти юрисдикция. Можеш да получиш принципна мирна позиция по всеки конфликт в света, различна от “еди кои си са зли, заслужават си боя”. Можеш да спреш да оценяваш хората на етнически принцип и да даваш щедри съждения за народите и техните исторически вини или ползи. Можеш да отидеш в Турция да видиш последните останали следи, или пък да отидеш в Армения да се запознаеш с чудесната запазена хилядолетна култура. Можеш да отвориш обятията си за бежанците които идват от военна зона, както са направили прадедите ти с арменците, без да се питаш как тия хора ще застрашат моето спокойно съществуване. Можеш да разкажеш тази история на децата си и да ги научиш на много неща. А можеш и просто да кажеш едно дружелюбно арменско “барев” или едно турско, но мултикултурно “евала” на онзи свой приятел, чието име завършва на -ян и да го разпиташ за семейната му история – сигурен съм, че ще чуеш интересни неща. Не е малко, нали?