На попрището жизнено в средата…

И тъй, уважаеми наши трима читатели, един от любимите ви автори навърши скоро преклонната възраст от 34 години. Едно от нещата, които човек прави с одъртяването е да си спомня с носталгия младите си години, останали толкова далеч назад. Какъв съм бил аз на седемнадесет? Пълният лигльо, със самочувствието на всезнайко е добро предположение. Най-слабият на всички компютърни игри също е добро предположение. Но с изненада открих, че всъщност Седемнадесетгодишният Мен е оставил след себе си цяло литературно произведение. Изненадата е от това, че наистина е писано точно на средата на сегашния ми живот, иначе естествено винагии съм помнел че го има. Не е велико, но през годините току изскача и изиграва своята важна роля в този живот, който така неуловимо се изплъзва измежду пръстите ни…Ех, старост-нерадост. Но да не се отплесвам пак, заповядайте да прочетете какво съм писал педи цели Седемнадесет години в края на десети клас. Накрая има и илюстрация от оригиналния текст.


Отражение


Една нощ в началото на юни порът Кънчо внезапно се събуди от сън. За негова изненада обаче не успя да заспи отново, както се бе случвало винаги досега в такива ситуации. Кънчо излезе от хралупата да се поразходи под сиянието на луната. Тя беше в средата на първата си четвърт и светлината и беше достатъчно силна, за да откроява тъмните сенки по гладката повърхност на езерото. Това езеро беше близо до хралупата и при разходката си Кънчо неусетно се бе озовал на тревата до него. Той пристъпи внимателно по песъчливия бряг до водата и се изправи на задните си крака – изкуство, което не беше толкова типично за поровете, колкото за невестулките и хермелините, но в което Кънчо отдавна се беше усъвършенствувал. На повърхността на водата леко се поклащаше неговото отражение. Кънчо, като един интелигентен горски хищник знаеше много добре, че когато минаваш край някаква водна плоскост отряжението ти се вижда там. Но тази нощ именно интелигентността му дойде в повече и той започна да си задава въпроси, на които никои в тази вселена не би могъл да му отговори. “Защо ако му намигам с дясното си око той ми намига с лявото? Значи не е мое точно съответстващо копие, значи отражението ми може би има собствени мисли и чувства, собствена воля, собствен живот?” Стори му се, че освен замислено-съсредоточено отражението му гледа и малко ядосано. “Може би го е яд на мен, задето съм го събудил и довел на езерото толкова рано?” Появи се и една плашеща мисъл – “Дали аз съм оригиналът или отражението? Дали той не е истинският пор, а аз просто отражение в неговото езеро? Какво ме накара да се събудя посред нощ и да отида до езерото? Може би другият пор е пожелал това и аз като негово отражение е трябвало да отида?” Странните въпроси продължиха да изникват през цялата нощ: “Дали нашият свят не е отражение, обвивка на един друг свят, до който ние не можем да се докоснем? Дали моят живот е наистина мой или просто е отражение на нечий друг? Дали животът не е прелюдия или звършек към нещо по-голямо или може би поредната фаза от вечно продължаващ цикъл, чийто смисъл е заложен в самото съществуване на вселените и не може да бъде проумян от едно нищожно създание. Дали животът не е просто сън, който някой друг или самите ние сънуваме и ако е така дали героите в нашите сънища имат свой собствен живот?” “Дали животът на отражението ми е същият като моя или съвсем различен? Дали нашите мисли и чувства, нашите мечти съвпадат? Дали отражението ми в езерото, в рекичката и в дъждовните локви е едно и също или са безброй различни, всяко от които обитава своя собствена вселена? Дали съдбата на всички ни е обвързана, дали всичко, което правим той и аз не е част от един неизразимо велик замисъл, който обхваща всички вселени? Или може би би всяка вселена поотделно има собствен смисъл, различен от останалите? Може би аз и той не можем да мислим по един и същ начин, защото различното ни мислене, идеи, мечти са заложени изначално в различните смисли, развития, бъдеща на нашите вселени.” Така замислен, непомръдващ, Кънчо стоя на брега чак до зазоряване. Ако някой учен бе наблюдавал поведението на Кънчо през тази нощ би обяснил, че в края на пролетта започва размножителния сезот при дребните хищници и затова се наблюдават странности в поведението на мъжките екземпляри. И разбира се това би било напълно погрешно. Хората обичат да си обясняват и опростяват нещата и затова никога не биха могли да разберат мислите на Кънчо. Някъде в една друга вселена и едно друго времепространство на брега на едно друго езеро седи един друг пор и наблюдава отражението си. Може би той е единственият, който би разбрал Кънчо в този момент, защото неговите мисли са му познати. Може би тази друга вселена е нашата вселена и това друго езеро и този друг пор се намират на нашата планета Земя, където тази нощ луната бе в последната си четвърт.

Тъй де, не по-добър художник от писател.

Тапири

“Without litter, Belize will glitter!” – пише на няколко места из автобуса. Шофьор с раста ми казва – “Тука е” и автобусът спира насред нищото, излизам и той изчезва в облак прах. От едната страна има джунгла, а от другата – поле и още джунгла, по средата прав път до двата хоризонта. Срещу мен, от страната на джунглата е порталът на Белизкия Зоопарк.

Вход у джунглата

Белизкият зоопарк не е като нормален зоопарк. Примерно – зад портала няма нищо, освен черно пътче навътре в джунглата, което след няколкостотин метра води до изсечено пространство с табелки написани на ръка, които указват къде е входа. Още тука започва да ми се вижда, че всичко е някак много по-уютно и интимно отколкото в другите зоопаркове. На входа ме посреща дружелюбен човек, който пъха багажа ми в Шкафа (където е и нечий друг багаж) и на когото казвам, че искам “The tapir experience”. Отговаря ми – чакай да видим кой е на работа днес и вади телефона. “Лорънс? Лорънсе, меен, на работа ли си днес? А кой друг е? Е как така никой ве меен…добре, няма значение – има тука един, иска дъ тапир експириънс, ще го заведеш ли? Супер, кога? Когато дойдеш? Ок, ще му кажа.” И тъй, зачаквам Лорънс да се появи и да ме заведе да погаля тапира. Очакванията ми не са много високи, защото по принцип цялата институция на зоопарковете ми е малко съмнителна, животни затворени в клетки за нашето наслаждение – етически ми бърка по места дето не обичам да се бърка. Но това е единственото място в света, в което мога да се докосна до едно от любимите си животни, затова трая. И това се оказва едно от най-добрите решения в живота ми.

Ейго след малко и Лорънс, симпатичен момък с така характерния за цял Белиз (държава в която прекарах около десет часа ама вече се изживявам като пълния експерт) мешан многонационален вид. Лорънс, хванал кофичка с моркови в ръка ме повежда право към тапирите, които са направо до входа. Пред всяко ограждение има мила табелка разказваща малко за животното със същия бял ръкописен почерк. Шарон лично ги била правила. Лорънс ми разказва, че Шарон Матола е основателката и директорка на зоопарка, направила го с цел да се предпазва чудесната природа на Белиз, да се грижи за животни дето не могат да се грижат сами за себе си и да се окултурява населението на страната за природата и нейните представители. Оппаа, тоз зоопарк почна да минава от другата страна на моралната монета, макар че – мисля си – нормално е да се хвалят, няма нужда да се връзвам на всичките им хвалби. Все пак виждам, как Лорънсчо изпитва истинско преклонение говорейки за Шарон.

В началото на тапирената част има трогателна ръчно-написана възпоменателна табелка за Април. Април е най-известната тапирка в света и единственият тапир със собствена статия в Уикипедия. Историята е следната: Имало през 1983 година някакъв екип, който снимал документален филм с белизки животни. Като част от екипа тук дошла и естествеоизпитателката Шарон, за да се грижи за животните дето снимат. След края на снимките и казали – да прави с тях каквото иска. Но на нея и било ясно, че повечето от тях са вече опитомени и не могат да оцелеят в дивата природа и тя решила да направи нещо като приют/зоопарк в който да се грижат за тях. По същото време някакъв човек намерил малко тапирче обездвижено и давещо се в една река. Понеже бил чул, че щели да отварят приют, го взел и го докарал. Тапирчето било много болно, имало инфекция с червеи и почти не можело да се движи, а все още нямало реално нито приют нито зоопарк – затова Шарон го взела в своята колиба и се грижела за него месеци наред. С помощта на лекарства и бананови шейкове Април (защото била родена на 27 април) постепенно живнала и станала най-веселото, игриво и дружелюбно бебче. За рождения и ден след година вече имала собствено заграждение, а след две години – поканили местните деца на парти и похапвала торта. Април и нейния дружелюбен характер бързичко се прочули и скоро цял Белиз се стичал тук да си поиграе с нея, да и даде банани и да научи повече неща за тапирите. А рожденния и ден станал такъв международен хит, толкоз знаменитости от цял свят се стичали да я срещнат и да популяризират каузата на зоопарка и тапирите, че станало напълно естествено да обявят 27 април за международния ден на тапира. В по-късните и години усилията на зоопарка и активистите в Белиз започнали да се забелязват и сега средата на тапирите е доста по-добре опазена, причинчването на вреда на популацията е ужасно престъпление, хората вече не са пълни със страхове и предразсъдъци, по пътищата има знаци и легнали полицаи дето също покачват сигурността им, а Април имала нужда от няколко торти, за да нахрани себе си и стотиците деца стичащи се на рожден ден. Април починала кротко в съня си на 31 Октомври 2013 година, доживявайки достолепната и нечувана сред тапирите възраст 31 години. Оттогава минали няколко години, в които Зоопаркът нямал своя весел талисман. И тъй стигаме и до днес.

Април и Шарон на характерните ръчно правени табелки.

А днес Лорънс вече вика “Инди, Инди” през нещо като ниска оградка. Тапирът Инди – идващо от селцето Индепенденсия, където бил открит – обаче нещо не е в настроение и лениво ни поглежда отдалеч и продължава да си дреме. Всяка животинка си има огромно заграждение на парченце от джунгла с полянка по средата, а тапирите си имат и малко индивидуално езерце. Защото ходят по нужда само във водата, не могат без вода – обяснява Лорънс. В следващото заграждение пък тъжно седи Булетхед – наречен така, защото бракониери го застреляли в главата и той ослепял. Булетхед е много възрастен освен това е болен в момента и не яде – казва ми Лорънс и в гласа му проличава силно притеснение, докато кроткият тапир си лежи точно до купата пълна с плодове. Не го безпокоим. Следващият тапир е Сейбо, кръстен на дървото Сейба характерно за региона. Сейбо е общителен, обаче неговото заграждение няма излаз към пътеката и той ни гледа отдалеч. И така, стигаме до последното заграждение и края на пътеката. Фуего, казва Лорънс и към нас стремително се затътрузва дебеличък тапир. Фуего е на пет години, бил намерен самотен без майка си след горски пожар, оттам и името. Като го довели в зоопарка вендага се харесали с тапирката Навидад, която била малко по-голяма. Сега живеят заедно и очакват първото малко тапирче да се роди в зоопарка. Навидад също подава хоботче любопитно от колибката, обаче е по-срамежлива. Фуего обаче е страхотен! Общителен, игрив, усмихнат (това трудно може да се твърди за тапир, но всъщност се усеща), Фуего веднага идва и започва да ни обдушва с хоботче. Внимателно, казва Лорънс, обичат да ги галят по главата, но хоботчето е много чувствително и да гледам да не го докосвам само ако той сам ме пипне с него. Даваме му и от морковите, които са нарязани така, защото макар тапирите да имат голяма уста, зъбките и гърлото им са малки и предпочитат храната по-наситно. Тапирите в Белиз са тапири на Беърд, един от петте известни вида тапири и най-големите на американския континент. На размер и вид са като високо, сиво и особено елегантно прасе с дълъг нежен нос и бели връхчета на ушите. Кожата е твърда и дебела, козината е сравнително къса и рядка, докосването е като нищо, което досега съм пипал. А каква радост само излъчва! Скоро морковите са забравени, но Фуего продължава да иска и да се къпе във внимание, даже и Навидадката вижда колко е хубаво и плахо приближава за няколко усърдни погалвания по четинката. Отнякъде се появява и друга група туристи и Лорънс започва всичките обяснения наново, докато аз просто се оставям на междувидовоото общуване изразено чрез чесане по твърда козина зад уши и подмятквания на хобот наляво-надясно. Другите туристи питат не е ли опасно – как пък нито за секунда не ми хрумна че това добродушно животно може да е опасно по някакъв начин, затънали в ежедневието си хората ни е страх от много асбурдни неща. Лорънс обаче разказва, че някога е имало големи предразсъдъци и хората са мислели, че тапирите са опасни и са ги избивали; въпреки това, най-голямите опастности пред вида са безконтролното обезлесяване и пътищата и това, че особено в съседните страни не се взимат никакви еко-мерки за опазване на вида. След няколко минути от тая магия Лорънс вика, че е време да ги оставим на мира, защото тапирът все пак е вечерно и нощно животно и съответно не е добре да се възбужда доста през деня, обърква му се режима.

Туй беше, взимам си довиждане с Фуего и Навидад, които ме изпращат Десет минути или половин час от най-вълшебните в живота ми. Дори само това нещо си струваше да се замъкна чак до Централна Америка. Нататък зоопаркът продължава в същия приятен дух, всяко животно си има име, история и ръчно написана табелка, на която се представя. Маймуни, тукани, диви прасета, коатимунди, орли и лешояди, ягуари и разни други видове диви котаци, всички си живеят в големи отрязъци от джунгла, а хората обикалят по схлупена пътека от храсти и дървета, усещането е сякаш аз съм в тунел или клетка, а животните са навън. Групи деца съвсем самички тичат насам натам и сочат кой какви мустаци има. Накрая има и най-миличкият гифт-шоп правен някога, където освен китайските плюшени животни и магнитчета има и съвсем истински местни картини на животните от зоопарка, книжки с историята на тапира Тамбо или ягуарчето Пат, но и двамата са понастоящем в зоопарка и където можеш да организираш събитие и среща с любимото си животно. Питам си чинно парите от гифтшопа къде отиват и получавам отговора, че някаква част отиват за консеврвация на животните и тяхната среда, а друга – за животните в зоопарка; И двете опции ми харесват и изхачвам почти 100 долара в сувенири свързани с тапирите.

Излизам и докато чакам някой бус да се появи по пустия път се чудя – защо това приключение ми хареса толкова. Тапирчетата са невероятни, това е ясно – и все пак, защо съм толкова, толкова щастлив? И тогава ми просветва – туй не е само щастие, туй е и надежда. Оръфаният, бедничък и малко мизерен Белиз, в който обаче автобусите те призовават да не хвърляш боклук, в който единствената триетажна сграда в столицата е центърът за борба с промените в климата, в който легнали полицаи и пътни знаци се грижат пътищата на горските животни да са по-важни от високите скорости на колите и в който го има тоз прекрасен зоопарк обучаващ поколения деца да растат в близост с животните и да обичат природата…е едно от малкото места в света, където популацията на дивите животни расте, където видовете стават по-малко застрашени и където общество, държава и частни бизнеси едновременно полагат усилия да са в хармония с природата. Надеждата която изпитвам, е че щом у Белиз може, значи може би не е късно и за нас, за целия останал свят? А не живеем ли в прекрасен свят, който си струва да бъде запазен?

Мъдростта на зоопарка.

Една безмислена класация

Уважаеми трима читатели, на вашето внимание представям напълно субективната и пристрастна класация на Европейските столици по хубост, произведена от любимия ви пътеписец след скорошното посещение на последната от въпросните столици. Да, можех да ви дам собствената си дефиниция за изкуство и да ви обясня колко сте низши харесвайки нещо друго, но вместо това реших да ви затормозя събуджайки несъгласието ви с тая класация.

45. Прищина. Няма нищо хубаво, нищо столично, нищо дори бегло представително. Има паметник на Бил Клинтън под реклама на чипс върху панелка. И мирише на боклук, пушек и пушек от горящ боклук.
44. Кишинев. Олицетворение на безличността и скуката, няма и една забележителност. Поне не смърди.
43. Подгорица. Офф, толкоз да няма нищо някъде, селце обърнато на столица. Поне е подредено.
42. Тирана. Подчертано грозен град, където всичко се строи на поразия и има бетонени грозотии по центъра. Да речем че има някаква характерност и уникалност. Щедри сме.
41. Вадуц. Еми сладък е, ама се гледа за 35 мин, заедно с баира до замъка. Никоя столица с общо една улица, една хубава къща и един затворен замък не трябва да е по-нагоре от тука.
40. Андора. Планините са сладки, ама по същество селце с аутлети приличащо на открит мол. Все пак е приятно, доколкото въздухът е приятен и алкохолът е юбер-евтин.
39. Сараево. Останки от война и лудо ново строителство помрачават пейзажа на един някога хубав Балкански град. I Guess каквото започнало, такова получило?
38. Никозия. Никозийоооо, хубавка си, древна, обаче граничен контрол по средата – не, не мога да го преживея, върви се скрий някъде на забутан остров, сцепен на две.
37. Монако. Сладко е, ама аз отдедазнам да си нося микроскоп. Все пак морето и гледките го добутват по-нагоре от идентичните по размер.
36. Скопие. Стари чаршии, нови паметници, манджа с грозде. И все пак става да се разходи човек няколко часа без да доскучее, особено ако не е перманентно възмутен, че някакви македонци правят неща, вместо да се обявяват за българи.
35. Сан Марино. Изненадващо приятно местенце с баирчета и гледки, все пак твърде ситно за да е много нагоре тук.
34. Берн. Безлична столица на безлична държава със статуя на човек дето яде деца на центъра. Поне има сладки мечки и приятен меандър на реката. Не е работа да чакаш на някакви мечки да ти красят града, докато ръфаш деца.
33. Загреб. Пъстро и хълместо, но като цяло леко скучно, дори не е в топ три града на страната си и се усеща осезаема липса на световна купа тържествено обикаляща по улиците.
32. Братислава. Мех.
31. Дъблин. Твърде много приличащ на обикновен английски град, за прекрасната и съвсем-не-англисйка уникална държава, в която се намира.
30. Варшава. Много бомби са падали тука и много танкове са кръстосвали тия улици. Личи и. И как ми се ходеше до тоалетната и как няма тоалетни по центъра…
29. Хелзинки. Малко студен и повече прилича на шведско-руска комбинация, отколкото на столица на Финландия. Все пак е безупречно подреден и чист и спокоен и морски.
28. Рига е много хубав град с немски вид, в който се говори на руски. Латвийщината е в тежък недостиг, и това създава малко дисонанс, иначе местенцето е супер.
27. Рейкявик. Ае аз малко примирам за всичко исландско и много ми хареса, ама иначе е изненадващо жив градец на ръба на света, пълен с бели нощи и бели руснаци (коктейлите).
26. Букурещ. Много са ми еднакви със София, ама в нашето се говори разбираем език. Казах ви, че ще е субективно.
25. София. С всяка година все повече почва да ми харесва, не знам защо. Все пак нито е добре подредена, нито твърде богата на забележителности, ама де да знам, нашето си дърпа.
24. Минск. Соц-реликва, подредена и лъсната, доста уникално място без да блести с чудеса (но пък блести с танкове и статуи на Ленин)
23. Любляна. Сладурче е тая Любляна, без да вади някакви тонове забележителности, много приятно местенце, макар и леко да скатава от столичния вид.
22. Вилнюс. Изненада ме много приятно със спокойните си улици и плавната комбинация на стилове. Маааалко бааавен грааад, човееек поняяякога ииима нууужда оот тааааакива.
21. Атина. Абе уникален град и уникален хълм, обаче само номер 45 го бие по мръсотия.
20. Белград. Я, оказва се, че Белград бил най-хубавата балканска столица. И аз съм изненадан, тука трябва да има някаква грешка, хммм.
19. Берлин. Твърде много пъти е бил прецакван тоя град, крайният резултат е една неспокойна амалгама от стилове, едни големи разстояния и паметници на трагедии. Весело.
18. Валета. Ситна, но чудесна, романтична и вълшебна. И като направиш бъбречна криза на нова година – болницата няма равна.
17. Брюксел. Е хубавец е, обаче малко безлична смес от културите наоколо си, красив европеец, но малко смотан белгиец. Тя цялата му страна е малко тъй.
16. Мадрид. Мадридеее, Мадриде. Какво ще те правим? Не че си лош, ама не е сериозно да не си в топ 10 града на страната си по красота. Стегни се малко. И земи пусни малко тая Шампионска лига, Амстердам откога чака.
15. Стокхолм. Убав бре ейй, много вода има и приятно разположение. Естествено отидох през октомври, когато денят беше пет часа и валя през половината време. Ама пък какъв монголски ресторант имаааа…
14. Люксембург. Ае много ми хареса там каньонче, гледки, река, какво като е толко ситно, че като пръднеш, пишат за обгазяването по вестниците. (Това твърдение е спекулация и НЕ Е по истински случай)
13. Киев. Градът е много интересен, обаче Украйната е малко …как да го кажем по-меко…пропаднала беззаконова дупка, държи ме нащрек и не мога да го оценя като хората.
12. Талин. Страхотен, старинен и перфектно изряден град, само това че три часа разходка ти стигат за него и че щях да се пребия по едни стълби го тегли толкоз надолу.
11. Будапеща. Градът е чудно хубав и много интересен, ама цялата различност на унгарската култура, абсурдността на държавата и неразбираемостта на езика ме карат да съм малко настръхнал. И минус три места щото Орбан живее там, това е положението.
10. Копенхаген. Красавец е Копенхагчо, само малко прекалява с дворците,
колко точно дворци му трябват на едно кралско семейство? Човек не може да се размине по улицата от тия дворци.
9. Осло е вълшебно място в чудесна страна. Природата и лесният досег до нея, заедно с това колко са мили всички го изстрелват доста по-нагоре отколкото очаквам.
8. Амстердам. Много домашно се чувствам из него, без да блести с нещо конкретно е много приятно и спокойно място със свой характер и Атмосфера (Пийс, бро!)
7. Лисабон. Изключително чаровен град в изключително интересна страна. Все пак е малко оръфан на места.
6. Москва. Прекрасен град, ама са му много големи разстоянията. Но пък транспортът му е най-добрият в света. Може и да е по-хубав от Лондон, но там се чувствам малко по-добре. И вървя по-малко.
5. Лондон. Безбройни забележителности, пълна лудница, големи разстояния. Обичам да съм заобграден от пъстри хора и език дето го говоря идеално. И кралицата не ми се мярка често пред погледа, добре е скрита. А да, отскоро мразя кралицата, това е ново.
4. Виена. Най-представителния и столичен град на Европа, в който всичко си е както и където трябва. Бих го избрал за столица на континента ако някой ме пита. За съжаление още не се е появил такъв някой.
3. Рим. Великолепен град, в който всичко е изключително красиво. Тълпите туристи обаче досадно пречат да се оцени както трябва, всичко е гъмжащ кошер, в който американски лели мрънкат че има твърде много японци по мостовете и не могат да си направят селфитата.
2. Прага. Чудна е тая Прага, един от най-красивите градове на света с разнообразни забележителности и чудесни разходки. Само разликата в мащаба го смъква от първото място. И терминът “Златна Прага” се отнася до цените в нея.
1. Париж. Прекрасен град, прекрасно подреден и пълен със страхотни места чудни кътчета за разходки. Огромното му население и безбройните туристи не се усещат, толкова добре е направен.

Почетни споменавания за Ереван и Тбилиси, които не са в Европа, иначе биха били в топ 20 някъде; Единбург, който е изключително столичен без да е столица в момента иначе го мятам даже в топ 10, Кардиф и Белфаст които са в ситуацията на Единбург но не са чак толко хубави, едни графити пролет не правят, Белфасте. Ватикана която…еми не, няма как да сравнявам една дебела църква с Берлин или дори с Вадуц. Тираспол и Степанакерт мпфф…само ще кажа, че имат късмет че държавите им са непризнати.

Ето, чувствате ли се добре конфронтирани и дълбоко несъгласни? Добре! Няма само авторският и редакторският екип да спорят за глупости я! Айде до следващия път, когато най-накрая ще ви разкажа за най-хубавото животно на света.

Далечен поглед към един отчаян ъгъл на света

Настана есен. Навън бумти ураганен вятър и падат тежки трополящи капки из оловните облаци. Какво му остава на човек, освен да се сгуши на сухо и топло място и да изгледа всички документални филми и да прочете всичко, което пише някъде на достъпен език за Таджикистан!

Таджикистан е страната, която ви хрумва само като искате да споменете някакво безкрайно забутано място. Като някой се хвали, че знае всичко за географията – го питате за столицата на Таджикистан (няма да обяснявам откъде знам това, трябва да се познаваме вече достатъчно). Като искате да кажете, че нещо в Родината е много зле (а кой българин не изпитва неудържимото желание да казва такива неща през пет минути) – казвате – то сигурно и в Таджикистан няма такава глупост! Но какво всъщност знаем за тая страна, освен пословичната и забутаност? Аз, изживявайки се едновременно и като хипстър и като всезнайко, знаех доста неща и преди настоящото си заравяне в таджикските въпроси. Но не подозирах все пак, каква драма ще открия.

Като за начало, Таджикистан е в планината. Ама много нагоре в нея. И някак си, дори ниските му части са заобиколени от планини и трудно се стигат. Също така, Таджикистан е доста оплетен с абсурдни граници със съседите си, особено Узбекистан. Двете страни не се обичат много, главно по исторически и демографски причини (съответно най-големите им малцинства са от другия народ) и не си улесняват придвижването. Таджиките са перси, узбеките са тюрки, съответно иде реч за доста различни езици и култури. Дълго време Таджикистан бил планинското ъгълче на различни забутани централноазиатски империи и ханства, докато в началото на миналия век не станал последната дупка на огромния Съветски кавал. Изведнъж, обаче Съюзът се разпаднал и Таджикистан останал сам в огромния и страшен свят. Първата му работа била, да си спретне една от най-абсурдните граждански войни водени някога, за която дори статията в Уикипедия не може да обясни кой с кого се е бил, имало различнии кланове от различни баири, мешавици от чужбини, ислямисти и странни комбинации от противоположни сили обединяващи се срещу враговете. Накрая всички мирясали и колко доброволно – колко не – почнали да си кротуват под благородния ботуш на управляващия диктатор. Дотук – доста стандартно, нали? Обаче, Таджикистан не бил като комшиите си. Нямал нефта и газа на Туркменистан, нито плодородните земи на Узбекистан, нито ресурсите на Казахстан или мощта на Китай. И тъй се стига до големия извод, който прозира иззад всяко филмче за тая държава правено някога, дори най-приятните турситически реклами.

В Таджикистан няма работа, няма и пари. В тая държава няма инвестиции, не се произвежда нищо и се работи само в държавната администрация. Следващ проблем – понеже няма работа, мъжете отиват да работят в Русия, оставяйки жените и децата си вкъщи. В Русия таджиките са втора класа хора, които получават мизерни пари, недостатъчни да изпращат вкъщи, което кара много от мъжете да се развеждат с жените си по телефона или дори чрез смс (а Русията голяма, Таджикистанът далече, иди се оправяй да си искаш пари от бившия съпруг или да му обясняваш, че разводът чрез смс не е развод). Съответно, Таджикистан е пълен с бедни мизерстващи жени, дето живеят при възрастните си родители заедно с цялата челяд. Следващ проблем – Таджикистан има безкрайно дълга граница с Афганистан, който пък поради царящото беззаконие е главният световен производител на наркотици. А наркотиците трябва да се изнасят някакси и да достигат до пазарите си. Дилърите обаче знаят че близко до извора имат неизчерпаем ресурс от хора да поемат мръсната работа. И тук се намесват отчаяните таджикски лели, които поемат върху себе си цялата тежест и риск на търговията с наркотици, които се мотаят с пакети под седалките на разни таратайки от съветско време и после ги крият зад чернобелите си телевизори из панелните квартали на столицата. Таджикистан не може да контролира бягащите мъже дето се развеждат, може обаче дейно да се бори срещу търговията с наркотици чрез дебнене на лелите по градинките и осуетяване на предаването на тия пакети от леля на леля. И тъй, животът си тече, хлапетата растат в разбити семейства, само за да порастнат и да разбият своето. Майките им лежат в затвора заради пазарски торби с хероин, а бащите им се опитват да направят за себе си нов живот в спасителната Русия, която ги третира като полухора. Иначе, всички внимателно се озъртат и казват, че сега е по-добре, отколкото по Съветско време, макар че никой не може да каже какво, по-точно, му е по-добре.

И дори филмите, които ти разкриват невероятната красота на планински Таджикистан и акцентират на неговите недокоснати от цивилизацията простори – имат в себе си скритото послание – “Чужденецо, ела, виж нашата страничка и изхарчи някоя паричка в нея, за да може някога някой да живее нормален живот сред тия прословути недокоснати баири”.

И тъй, надявам се, скъпи наши двама читатели – следващия път като случайно се замислите за нещо забутано и се сетите за Таджикистан, да изпитате и малко съжаление към тежката участ на онези хорица и поне да не свързвате Таджикистан с нещо екзотично и неизвестно или да си мислите, че нещо край вас е по-зле и оттам, защото нито едно от тези неща няма да е вярно. Аз пък ще ида там някой ден в не толкова далечното бъдеще, за да изхарча някоя паричка и да ви напиша и личните си впечатления. Няма да е много, но все пак…си мечтая тези хора да имат част от моя стандарт на живот някога и да могат да пишат блог-постове за колко е гаден света, вместо да го изпитват на гърба си. А вие за какво се вдъхновявате в есенните дни?

И на летището…

Прочетох си аз статията на колегата-хипстър за летището. И тъй като сам, от доста време, също имам записки на компютъра за статия за летище, мога да направя доста добро предположение,защо, аджеба се е пръкнала предната статия, че и тая заедно с нея. На летището човек просто Чака и му е Скучно и това е абсолютно неизбежно. Няма значение дали е пет часа сутринта и вървиш спейки или седем вечерта когато всички са най-активни, дали ти остават петнайсет минути или пет часа до самолета, процесът е обвързан с чакане и, респективно – мислене. Дали ще си мислиш за мястото накъдето си тръгнал и хората които ще срещнеш, за финала на Шампионската лига, или за хлапето, което ръфа вяло сандвич с твърде висока цена на пейката срещу теб, или пък – за живота, велената, числото 42 и всичко останало – чакането е неминуемо обвързано с мислене. А хората не обичат да мислят излишно и всеки се оправя както може с всичкото това допълнително мислене – някой си нахвърлят умствено статии, други се опитват да заспят, за да го спрат, трети четат, четвърти си циклят, а пети просто си блеят.

Аз обаче, като човек който толкова често се озовава по летища, че му идеше да изкрещи след предната статия УЕЛКЪМ ТУ МАЙ УЪРЛД, си имам свое средство за справяне с чакането и произхождащата скука и ейсега ще ви го препоръчам. Всичко започна спонтанно преди десетина години, когато, забил нос в книга изпринтена от мен със супер-ситни букви на хвърчащи листи – чаках на огромна опашка на секюрити в безбожно ранна сутрин за някаква екскурзия. Книгата не беше много интересна, затова вяло се озъртах, отбелязвайки си механично някакви неща от обкръжението ми – полетите на таблото които излитат преди моя, венецуелските паспорти на групичката пред мен, ярко-оранжевата чанта на лелята след мен, последното повикване на полета за Малага, сърбането на кола някъде наоколо ми, притеснените погледи на венецуелчетата на чиито бординг-пасове пише Малага…А, О! Изведнъж разбрах, без да съм искал, че тия хора дето са пред мен, просто ей-така чакайки на опашка ще си изтърват самолета. Без въобще да мисля ги питах – това вашият полет ли е, и след първото кимване се развиках – “FLYING TO MALAGA” и ги хванах за ръчичка и тържествено ги поведох през цялата опашка директно най-отпред и пратих първия минал веднага да тича при стюардесата на гейт 3, да и каже, че и другите идат. Нямаха време за благодарности и за мен останаха едни спестени двайсетина минутки от прередена опашка и силното самодоволство от извършеното добро дело.

Брей, рекох си аз – колко хубаво било, човек да прави добри дела, особено пък на летище. Няколко месеца по-късно попаднах на разплакана леля в Мадрид, която беше се разплакала от собствената си невъзможност да се оправи с табелите. Успокоих я, че е съвсем нормално и я заведох до гейта и. После някъде срещнах баба дето не можеше да прочете буквите на ситното табло. На Лондон Станстед пък тичах през половин летище след девойка, изтървала пухкава розова шапка бягайки към гейт. Случаите зачестиха доста и, както си седях веднъж кротко на една Берлинска глупост, която смее да се нарича “летище” Шьонефелд – осъзнах, че наоколо ми цари пълен хаос, никой не знае кое къде е, табелките не са много ясни, хората са нервни, персоналът малоброен, полетите нагъсто… И тъй като имах три часа до полета, тръгнах наоколо, поупътих разни хора, намерих ръкавица и я върнах на малкия и собственик, носих куфарите на две мили бабки, помогнах на някакви хора с машинката за чек-ин, която и аз виждах за пръв път… Както и да е, не съм тук за да се хваля и да се изкарвам светеца закрилник на заблудените по летищата, това е просто страничен ефект на мисията, която имам с тази статия. Всъщност, както казахме вече, хората не обичат да мислят излишно за пътуването, за мнозинството от тях то е просто огромна, тежка и уморителна досада. Защо да мислят по време на него, нали вече са мислили веднъж преди месеци като са си взимали билета? Затова, по летищата е пълно с хора, които са заблудени, объркани, уморени или просто блокирали. Някои от тях много добре могат да се справят с проблемчетата и въпросите възникващи покрай пътуването – обаче просто не искат да си пуснат мозъка в обръщение; други летят за първи път в живота си, по принцип не са много оправни, или посто нямат ден. Всичките тия хора могат да бъдат безкрайно изнервящи за нас, опитните пътуващи, но могат да бъдат и една възможност да оползотворим времето изгубено в чакане по опашки и седалки така, че да бъдем полезни някому, вместо просто да гледаме кисело и да цъкаме с език. Затова, скъпи наши двама читатели, следващия път, като се озовете на летище – огледайте се, ама нарочно, забележете бабата дето се пули срещу таблото неразбиращо и ще и отнеме десет минути да го разбере, мернете човека дето се опитва да влезе с огромния си куфар в тоалетната, защото го е срам да попита някого да му го пази, ослушайте се закъде летят хората около вас и ако полетът им е преди вашия – просто ги пуснете напред, потърсете дали няма някой немощен дядо дето не може да вдигне куфара с подаръци за внуците, спрете заблудения “чужденец” дето е тръгнал право към менте-такситата и да, ако видите разплакан човек, предложете му малко шоколад, бисквита или там каквото имате, все има нещо. Всеки ще бъде доволен на малко внимание и евентуално помощ, а вашето самочувствие ще бъде добре начесано и денят ви доста по-приятен. Какво ни коства малко доброта? А когато някой ден тръгнете по летищата с изключително сприхаво бебе и изисквате търпението на околните или пък остареете и ви хваща от време на време деменцията, както си летите за Фиджи – можете с гордо вдигната глава да знаете, че напълно сте заслужили всичките добрини, които околните ви правят, кармата ви е чиста, ако мога така да се изразя (сериозно, мога ли? Аз в кармата не вярвам и сериозно за пръв път употребявам тая дума). Айде, стига сте чели глупости в интернета, дигнете погледа от тоя телефон и беж да помагате.

Вълшебната шапка

Наскоро бях поканен от добри приятели на едно чудесно събитие, където е според тяхното желание е добре да се появя с някоя забележителна шапка. Това ми напомни да разкажа на двамата ни читатели за вълшебната шапка, която имах като малък. А пък и след като вече възпях едната си баба в ода с врабци, време е да отдам дължимото и на другата баба.

Беше зимата на 1994 година. Имаше олимпийски игри в Лилехамер и аз любопитно зяпах състезанията от далечната Норвегия; едно от най-ярките ми впечатления от игрите бяха шапките на норвежките деца, а и по-големи фенове – ярки, пъстри, вълнени и неминуемо завършващи с пискюл. И тъй, когато, както често се случваше по него време, баба ми взе, че ме попита какво искам да ми оплете, аз и казах шапка с пискюл, ама дълъг, дълъг и интересен. И после, разбира се – веднага забравих, все пак бях на девет годинки. Бабата обаче не забрави, ами се захвана да плете и скоро имах сет от шапка, шал и ръкавици. Цветът им беше ярко синьо-зелен с малко тъмно-кафяво – това не бяха години, в които си избираш в какъв цвят да са ти плетените неща, такава прежда е имала жената, но аз нямах нищо против, аз много го харесвам тоя цвят и до ден днешен. Шалът беше топъл, ръкавиците – нормални, без пръсти, а шапката – ах шапката беше прекрасна! И най-важното, завършваше с много остър, поне 50-сантиметров връх, на който отгоре имаше пискюл. Представете си джуджетата на Снежанка и мен, като едно от тях. Бях много възхитен, обаче зимата беше на свършване, затова носенето на комплекта остана за следващата година.

Нали знаете, как хлапетата малко се срамуват да носят дрехи, дето баба им е изплела? Ами аз никога не съм имал тоя проблем. Шапката ми предизвика внезапен фурор в училище и аз много се радвах на вниманието. Скоро то обаче стана притеснително. В съседния клас имаше дебел и силен побойник с библейско име, който беше взел страха на всички мършави ниски хлапенца в целия трети клас. Отивам на училище един ден и се натъквам право на него на входа. “Ква е тая шапка?”…казвам му, че е плетена и употребявам всички думи, нужни да покажат, че това не е “готина” шапка, която му трябва – думи като “баба”, “вълна” и прочее. Изведнъж осъзнавам, че повече ме е страх да не направи нещо на шапката, отколкото от очертаващия се бой. “Ти луд ли си?” ме пита и гледам как не е сигурен какво да прави с мен и странната находка. Казвам – “ами малко” и му я подавам, в знак на дружелюбност и покорство. Помачква я малко, обръща я отвътре навън и изведнъж – ми я връща и не само я връща, ами обявява, че “много го кефя” и съм под негово покровителство и ако някой иска да ме бие – веднага да му кажа. Животът ми изведнъж стана малко по-лесен, благодарение на една зелена шапка! Тогава бях малък, за да го осъзная, но баба ми беше изплела вълшебна шапка! Такава беше тая капа – внезапен айс-брейкър, изведнъж ставаш разпознаваем сред безбройните други еднакви хлапетии, ставаш “интересен” без изрично да се правиш такъв (или да обясняваш, че знаеш всичките столици #нърдпауър). Искаш да си говориш с някого, ама те е срам и страх и прочее неудобства? Надяваш шапката и отиваш; другото хлапе – няма значение момче или момиче – те е виждало и запомнило, не си му съвсем непознат, а и винаги му даваш шанса да започне разговора с “Брей, каква шапка имаш” и да разкажеш две-три весели истории с нея, след което да се оплетеш в пискюла си.

Прогимназията. Родителите искат да ми купуват зимна шапка, аз не ща и дума да се чуе по въпроса, имам си. Ползите от нея растат постоянно. Забраняват храната в класната стая? Пъхаш си вафлата в дълбините на шапката. Намираш си ценна находка, например парче гума или химикал на улицата? Какво по-добро място за нея от на главата ти. Носиш си пари и те е страх от преджобване край училище? Никой нормален няма да ти бръкне в дълбокия мъх точно под пискюла, ужасната процедура се казва преджобване, а не прешапкване. Искаш да търгуваш с картинки с футболисти с хората от големите класове, ама те е страх за твоите картинки? Няма нужда да ги оставяш без надзор, в шапката има място за всичко! Бях даже искрено изненадан в един момент, когато установих, че на никого другиго не му е хрумнало да си носи всичките глупости в шапката. Това не значи, че бях внимателен с нея, имаше поне три губения на косъм. Веднъж я забравих в автобуса; прибрах се, паникьосах се, излязох пак и отидох на спирката; хванах следващ курс на същата линия, попитах кондукторката и тя ми каза, че единственият ми шанс е да си чакам на обръщача да дойде същият автобус. Чаках около час в студената нощ, сам, на празен автобусен обръщач, ама накрая автобусът взе, че дойде и кондукторката ми беше прибрала шапката някъде, та се намери. Друг път пък я забравих под чина в училище. Отидох на следващия ден преди да е свършила смяната и си я измолих обратно от едни други хлапаци. Забравях я при доктора, при едната баба и при другата, у приятели и неприятели, но тя винаги намираше своя път обратно при мен, вълшебната ми шапка. Веднъж пък лоши хора я изхвърлиха през прозореца на класната стая и тя заседна в улука, но класът в стаята директно над улука се оказа изключително благосклонен към мен и извикаха една чистачка с метла с дълга дръжка, която стигна до шапката.

Дойде гимназията. Странно, но шапката не ми беше тясна, може би вълната се разтяга с времето. Там допълних комплекта на крещящия си моден стил с ярко-бели вълнени ръкавици, останали на бащата от кратковременна работа в автомобилен завод и затвърдих очертаващата ми се репутация за задръстен, но доста колоритен тип. С тази шапка играх мач, с нея се провалях пред някакви девойки и се запознавах с други, с нея ходих на компютри, и с нея ходих дори на военна комисия, където един куп хора с името Георги обявиха, отноео че съм “ЛУД”. Славни бяха тия години и за двама ни. Оттогава датира и единствената снимка на вълшебната шапка, в която пълното и великолепие се губи пред факта, че пискюлът и е завързан за раницата ми. Вече виждам, че е била и леко избеляла, но тогава никога не бих го признал.
typicallyglo

Шапката доживя до пролетта на 2003 и си отиде отново поради моето злостно, направо престъпно невнимание. Нали чухте историята с автобуса? Сега си представете същото, но този път никой в многото и вече еднакви автобуси не я беше виждал. Дано я е намерил някой, на когото му трябвала и който да я е поносил още малко и е бил по-достоен за нея. Бях дълбоко покрусен, но бабата само запретна ръкави и даде вид, че от девет години само това е чакала – да ми изплете нова пискюлеста шапка, този път – лилава. Новата още си я пазя за спомен – и от бабата, и от капата. Но когато ми затрябва екстравагантна шапка за едно мило събитие, ще си намеря някаква, но само една е тази, която наистина заслужава да ме придружи там – Вълшебната шапка.

Врабци

Не знам кога се случи за пръв път. Тези истории са толкова много, че се преливат в един общ спомен, за който е този разказ. Може би съм бил на около 8 години, а може и на 10-12, едно хлапе на гости при баба си, която в характерен варненски стил наричаме “маминка”. Тя живее в гарсониера на осмия етаж в панелен блок и е пенсионирана учителка по руски език. Правя си нещо свое, което според възрастта, времето на деня и годината може да е играене с гумени животни, писане на домашни, четене на енциклопедии, гледане на мач, а маминка ми си прави нещо нейно, което почти винаги е четене на книги или гледане на сериали, нейното време беше далеч по-ясно разпределено от моето. В един момент маминка вдига глава от книгата и казва. “Ох, влязъл е врабец”. Не знам как го е усетила, аз не чувам нищо, но пък знам какво следва. Но първо, да обясня с нейните думи, какво е станало: “Понякога, като му стане студено на врабчето, то си намира някоя топла хралупа да се сгуши за малко. Обаче по покривите на панелните блокове има много дупки и пукнатини и през някои от тях врабчето успява да се напъха вътре, в помещението над асансьорната шахта. И понеже е глупаво пиле, не може да си спомни как е стигнало дотам и започва паникьосано да се блъска в стените на помещението, където не вижда нищо, защото зрението му не е направено за такава тъмнина. А то е и малко птиче, трябва да яде честичко, след няколко часа ще умре.” Маминка ми живее на последния етаж, точно до горния край на асансора и тренираният и слух разпознава всеки път като влезе врабец.

“Не можем да го оставим там, сърцето ми се свива. Хайде, вземи метлата и да отиваме.” – изговаря тя едни от най-зпомнящите се думи на детството ми. Отиваме обаче на втория етаж, защото там е домоуправителката, от която трябва да вземем ключ, защото помещението над асансьора нормално е заключено. “Добър ден, пак съм аз. Извинявай за това, че често идвам, но пак е влязло врабче, ще може ли ключа за горе?”. Домоуправителката е груба жена, която ни гледа все едно се чуди каква скрита далавера правим ние с помещението над асансьора и докато ни носи ключа се зарича някой път да иде да види, само за да забрави в секундата в която изчезнем от погледа и. Отиваме обратно горе, отключваме металната мрежеста врата и аз се впускам с дивия интерес на всяко хлапе към забранени места. Там обаче няма нищо, освен бетонна стая с дупки от които свисти вятър и устройството на асансьора от което се вижда досадно малко. И врабец, хвърчащ лудо и удрящ се в стените. Лесно се вади оттам, защото той все пак лети към светлината и отворената току що от нас врата води към по-светло място. Тук обаче следва трудното. Никъде в блока няма отварящ се прозорец, нито друга пролука навън, през която можем да прекараме летящия врабец. Единственият изход е входът, а той е осем етажа надолу. “Ама врабчето е птичка, него го влече просторът, то инстинктивно се стреми нагоре, а не надолу” – казва маминка ми и аз осъзнавам какво тежко изпитание ни предстои. Крясъци, размахване на метла или парцал из въздуха и след няколко минути врабецът все пак е слязъл един етаж по-надолу. Тя предприема главното плашене, а аз съм последната защита, ако се изплъзне и тръгне пак нагоре, трябва да го спра с метлата на най-тясното. Винаги има няколко тежки провала, когато се случи на седмия етаж просто вдигаш рамене, но на втория е ужасно, защото всичко започва отначало на метри от финала. Често съм готов да се откажа или поне да искам да си почина, но маминка ми води смело напред, с безкрайното търпение на една учителка. Междувременно аморалните въпроси които повдига ситното говненце, като “а защо трябва да помагаме на врабчето, като то не може дори да разбере, че му помагаме” биват напълно отбити с едно “Ти искаш ли врабчето да умре? Ако не щеш, ще го спасим”.

Може да звучи странно, но една от най-прекрасните гледки в живота ми е на това как врабец изхвърча от входа на панелен блок. Брей, че добра работа свършихме, мисля си аз и съм готов да се върна към предишното си занимание. Маминка ми обаче е облещена, едвам диша и има нужда от помощ до асансьора и после да легне малко, да си върне живота след голямото търчане по стълбище. Аз трябва да заключа вратата горе, да върна ключа на домоуправителката и после притеснено да гледам как маминка ми диша тежко. А тя е една такава усмихната, сърцето и може да бие лудо и аритмично и прочее, но това е много по-добре отколкото да е свито и дори аз го виждам. Все пак следващия път поемам ролята на активно гонещия врабците, докато тя седи отзад и пази, а след няколко години направо казвам, че ще се заема и не и давам да идва с мен. Въпреки това знам, че те влизат и когато аз не съм на гости и опитвам да запълня дупките в покрива с разни дъсчици, парцали и боклуци. Един път маминка ми ме попита – а ти заради мен ли го правиш, отговорих и – не, заради животинчетата в капан и мисля, че остана доволна.

При някой ремонт на блока зазидаха пролуките през които влизаха врабците. Маминка ми почина миналата година, но от поне десет години беше неспособна на физическото усилие необходимо, за да спаси врабец по описания начин. Въпреки това, мисля, че би го направила дори и само за да ме научи на разни неща. Липсва ми нашето редовно приключение, от което неусетно ставах по-добър човек. А като си помисля, че и сега може би някой врабец влиза в някоя шахта някъде по света, само защото му е студено – така ми се свива сърцето!

Хайде на международния влак, част II

Натръпнахте ли се? Ето, идва втората половина от приключението.
Та, значи, пристигнахме в Ниш. Там веселите момци са слезли , за да се прекачват и да разправят небивалици на друг кондуктор, а влакът е вече закъснял с два часа, за да могат всички чакащи го там посред хладната нощ да са крайно изнервени. Това закъснение е доста интересно – никъде не сме спирали да чакаме дълго, значи просто скоростта на движение е била значително по-ниска от тази, предвидена в разписанието; естествено остава неотговорен въпроса защо това разписание е направено така. Случвало ми се е да чакам Влака и тук, обстановката обичайно е много по-напрегната; хората не обичат да са сaми в нощта сред островче от мъждива светлина, с усещането че закъсняващият им транспорт никога няма да дойде и те ще останат тук вечно.

В Ниш се появяват и първите хора, които пътуват за България и две български лелки и сина на едната са новите членове на нашата меняща се компания. Едната леля е характерният представител на третата фаза на влака, докато другата и сина на първата се явяват просто невинни жертви на това, което ще следва. А то е един безкраен поток от думи – предимно оправдания и обвинения. Лелята описва на приятлката си (с която май за пръв път са се срещнали на гарата, и все пак – добре, че я има, защото иначе аз щях да съм главният слушател на това) далавера след далавера и дребна измама след дребна измама с която тя се занимава, докато работи в Ниш: (“Казах на фирмата – или кеш, или беж!”,”Божкей, искали да ми пишат фактура за комисионната ми!”). След всяка описана далаверка следва оправдание, защо ужасният живот я е принудил да прави това (“Ами то живее ли се с 2000 лева заплата?!” “) от което изскачат разни други неприятни истории и синът съвсем ще пукне от срам (“Мъжа ми го задържаха на границата, щото като го питали какво носи – и той идиотът всичко си казал!”, “Майка ми взела, че казала на комшийката че сме имали пари, представи си!”) накрая оправданието прераства в обвинение към хората и държавите, които са виновни “Данъци ше ми взимат! Че какво е направила България за мен, че да ми взима данъци!” “Бандероли ще им плащам на тия кръволоци”). След като синът заспива, историите стават малко по-пикантни, има зарибявки с шефа и, ама тогава най-после успявам да се унеса и аз, та ги пропускам.

Събуждам се малко след изгрев, влакът тъкмо тръгва от Пирот, границата наближава. Приказливата леля описва внимателно плана на сина си, какво да каже като го питат за торбите и как да се държи. Американецът прави тактическа грешка – пита ме трябвало ли да се декларира нещо на границата; това привлича вниманието към двама ни и лелята не се спира, без да е изцедила с въпроси всичко за нас и средствата с които разполагаме. Накрая идва и очакваният въпрос: “А ти цигари носиш ли?” Цигарите в Сърбия са значително по-евтини от тези в България и всички пушачи гледат да се запасят, обичайно с доста повече, от разрешеното за пренасяне. Казвам, че не нося, но ще слизам в Цариброд и се измъквам от купето преди да ме е накарала да преведа на американеца опита си да го накара да пренася нейните цигари.

Ето го и Цариброд, където аз чинно се измъквам от влака насред огромните тълпи, които го чакат. Тук започва четвъртата фаза на пътешествието, която в случая пропускам; въпреки това, знам какво става в нея – включва тълпи от хора, които си пъхат цигари в джобовете, деколтетата, гащите и зад дъските на влака; нескончаемо чакане насред нищото на границата; митничари разглобяващи целия влак дъска по дъска (помните ли дето казах, че влакът изглежда целенасочено разнебитен? Ами той затова е такъв – за да се разглобява по-лесно); намиране на цигарите, молби и горки сълзи, опити за подкуп, писъци от жените в чиито гащи има правоъгълни издутини; подтиснати въздишки на облекчение от по-изобретателните, като описаната нагоре леля – шансът да бъде заловена в нещо е минимален, защото специално се е докарала в сакце и изглежда представителна, въпреки зеблените торби с “дрехи”.

Всичко това ме изнервя неимоверно, затова предпочитам просто да си сляза на Цариброд, да закуся в градеца с останалите си сръбски стотинки, да мина пеш трите километра до границата за колите, да премина там и да изчакам някой на автостоп до София; В мъгливите зимни утрини бългрските коли от Сърбия са рядкост, но затова пък още третата ме взима и обичайно пристигам в столицата докато бракмата, от която съм слязъл, все още тътрузи бавно между Калотина и София. Така се пести не само изнервяне и време, но и пари – билетът до София е три-четири пъти по-скъп от билета до Цариброд, защото си плащаме за удоволствието да видим как се разглобява влак. А и всички редовни хора по линията имат билет само до границата, защото в България проблемът винаги се решава с даване на 2-5 лева на кондуктора, който се ядосва на будалите като американеца, че са имунни към този дребен подкуп.

Но тук трябва да бъда честен – от две години не съм минавал с влак последната фаза, може ситуацията коренно да се е променила и вече да не стават точно така нещата. Другите тенденции също са към промяна – сърбите правят нова гара, БДЖ пък пуска още един влак дневно до и от Белград, и двете железници имат някакви бегли признаци на модернизация, строи се и магистрала… Ерата на сюрреалния влак от Белград до София бавно си отива и това е прекрасно, но и малко тъжно – защото колко по-скучно е да се возиш във влак посред нощ и да нямаш нито една история да разкажеш после?

Хайде на международния влак! Част I

В Европа има два типа хубави влакове. Едните са влаковете на западна Европа, лъскави, бързи и начесто. Те са такива, защото богатите страни са се погрижили на хората да им е максимално удобно и да могат да ходят да работят всеки ден. Другите са влаковете на Русия и руско-образните страни, които не са много начесто, но също са доста бързи, топли и удобни. Те са хубави по-скоро по принуда, защото за много места те са единствения обществен транспорт през огромните разстояния, а за други – са много по-добри от пътищата и другите форми на наземен транспорт. Влаковете в голямото пространство между тия два типа са нещо по средата – опитват се да са по-като западните, но източното наследство и географски особености често ги влекат в другата посока, в резултат от което понякога има чудни хибридни резултати, а понякога – невъобразима каша. И от всички оплетени влакове, най-оплетените са международните влакове, а от всички международни влакове на континента, най-голямата каша цари с тези на Балканите. Тук ще разкажа един сборен разказ затова какво е да пътува човек с нощния влак между Белград и София, един от най-интересните влакове на Европа.

Започваме на гарата в Белград, на която редовно се озовавам посред дълги зимни нощи по различни причини, най-вече свързани със стиснатост и нездраво желание за приключения. Това е една гара, която отчаяно се нуждае от обновление, защото нито сградата, нито железопътната и инфраструктура отговаря на важността и века в който се намира. Сърбите обаче имат решение – постепенно я заменят с друга, нова, огромна и скъпа гара, на километри от тази и от центъра на града, на който, парадоксално – ще бъде кръстена. Досега обаче влакът за София е тръгвал винаги от старата и затова историята ни започва с нея. Слаба жълта светлина, няколко пейки обърнати с гръб към влаковете, отворени врати през които вятърът фучи и съмнителни типове загърнати в черните си якета, един от които се явявам аз – това е картинката на гарата в девет вечерта. Нареждам се да си купя билет и докато чакам уж на малко разстояние зад предния човек ме пререждат цели две лелки, за които това, че не им се скарвам явно е знак, че просто си седя зад онзи, не е като да чакам нещо. Нищо, аз не бързам. Тъкмо да си помисля, че лелката на гишето е като всяка друга навсякъде по света и тя изпада в истеричен пристъп на някакъв човек, че и е изпил кафето и намусено ми подава безкрайно-евтиния билет до Цариброд. Нощният влак траещ девет часа и пресичащ по диагонал Сърбия струва 8.5 евро, толкова е евтин сръбският влак. Защо билетът ми е до Цариброд, като отивам до София ще се изясни по-нататък.

Опитвам се да си чета книжка, но на всеки няколко минути някой ме заговаря. Може би е защото това сърбите са приказливи хора, а може и да е, защото електронното табло работи чудесно, упътвайки хората да видят разписанието на хартиеното такова, на което пък аз съм се облегнал, кой знае? Някак си минава часът до моя влак, през който далеч по-голямо вълнение сред хората предизвиква влакът за Будапеща – все пак има цели четирима бежанци, които трябва да бъдат качени на него придружени от полицай и огледани подозрително от другите хора с черни якета наоколо. Мисля си – както имам смартфон, сто процента някои от чичоците наоколо си мислят че съм бежанец и аха аха да ги ислямизирам.

Въпреки, че никъде нищо не пише, самоличността на моя влак се установява лесно – той е единственият останал, освен това почва да бръмчи, трака и пуфти половин час преди да тръгне. Също така, съвсем целенасочено изглежда върховно бракмян, сякаш може да бъде разглобен за десет минути. Качвам се и се настанявам до прозореца в едно тъмно, празно купе. Понякога този влак не е с купета, а с големи помещения с много седалки – това обаче не променя историята, просто фазите на влака се случват малко по-едновременно. След няколко минути се появяват първите чичовци, отварят вратата и ме питат дали има Грениje. Отговарям, че да, парното работи, но те понякога влизат и го пипат, за да се уверят. Нищо, че навън е 13 градуса в един от най-топлите декември-та (как е множественото число на декември?) напоследък, ВСИЧКИ в този влак са дълбоко обсебени от наличието на Грениje. Очаквам, че като се уверят, че работи – ще се настанят, но повечето се отбиват, проверяват топлото и заминават доволни нанякъде, информирайки с одобрителни възгласи другите влакови чичовци, че Светото Грениjе е налично и някак си подтиквайки още от тях да влязат и да се убедят. В крайна сметка в купето остават още трима души – момиче, което всячески се стреми да се затвори в някаква качулка да си слуша музика и да се изолира от света на този влак, дежурният американски бакпакър (той е единственият човек на тоя влак с билет до София), който не знае нито дума сръбски, нито в какво се е забъркал; и също така дежурният сръбски дядо, който сяда точно до грениjето и още преди влакът да тръгне вади едни хлябове и сирена върху внимателно поставена салфетка.

С тръгването на влака започва първата фаза на пътуването – фазата на зациклилия сръбски дядо. Нищо, че никой не му отговаря особено старателно, той разказва истории, плюе трохи край себе си, смее се сам на историите си и се майтапи с всички и особено с американеца, който само се усмихва, защото нищо не разбира. Няма значение, че момичето се опитва да се изгуби в света на музичката, трябва да бъде върната във влака поне три пъти, за да си каже къде отива и откъде идва и да се открие дали някаква далченва връзка от познати не я свързва с дядото. Архетипният сръбски дядо обикновено блика от енергия, редовно ходи(защото има такова и такова заболяване) до тоалета (десния, а не левия, понеже в левия имало еди-какво си на пода)настъпвайки всички крака и отива поне десет пъти да говори с кондуктора от които поне пет пъти се оплаква, че му е студено и поне два – че му е горещо. Това може да звучи парадоксално, но всъщност не е, защото въпреки че парното работи с пълна пара (УАУ, какъв майтап!), прозорецът пропуска студен вятър през всичките си безбройни дупки, което води до сваряване на хората на нивото под врата им и замръзване на всичко над него, както и на опити от моя страна да си вдигна сварените крака някак си над главата, същевременно смъквайки премръзналите уши надолу. Разказал ни за всичките си къщи, роднини, работи (а сръбските дядовци са като българските – работили са петдесет различни неща през последните трийсет години) дядото излиза навън да търси нова публика, и се връща чак когато селото му наближи. Сръбският дядо винаги слиза в някакво градче на два-три часа от Белград и изчезва в тъмата след като е поздравил всички на гарата. По някаква причина, сръбските гари са много живи посред нощ, винаги има някакви хора които се мотаят насам-натам с разни торби, други които чакат влаковете (а половината влакове в тая страна са посред нощ) и трети, които просто са там за купона.

На някоя такава гара започва втората фаза на пътуването – фазата на пияните хлапаци. Това е любимата ми фаза, защото с тях е най-весело, а пък тази зима въпросните бяха особено мили и след дежурните въпрос за грениjето, донесоха десет бири в купето, от които цели две се оказаха за мен. Момчетата отиват на гости на някакъв приятел, който е военен и може би – са си изхарчили всичките пари за бира. При появата на кондуктора му обясняват, че нямат пари за билет и той просто вдига рамене и си заминава – следва обсъждане дали да му се отплатят за непукизма с бира или с все пак събраните към 1000 динара; пращат най-представителния и той се връща, извършил подкупа за 500 динара. 4 евро, толкоз му трябва на един сръбски кондуктор.

С младежите си разказваме вицове, правим наздравици за българо-сръбската дружба и коментираме качествата на бирите, моретата, кебабчетата, момците и девойките от двете страни на границата. Американецът – с моя помощ и момичето също се присъединяват към партито и нашият малък мехур бавно поклащащ се през нощта става все по-весел. В сръбските влакове винаги има весели младежи посред нощ и това е едно от най-хубавите им качества. Двете бири и ледената вихрушка над врата ме успиват леко, но това е добре, тъкмо ще мога да проспя част третата фаза от пътуването, която е най-дълга и досадна.

Тук обаче, колегата хипстър ми сочи броя думи и ми казва, че по-добре да пусна историята на две части, за да е съспенса на МАХ. Е, уважаеми двама наши читатели, суспенсирани ли сте? Трептите ли в очакване? Обещавам до няколко дена иде и втората половина.

Случайни мисли за стридите и зелените езици…

В прекрасния италиански град Падуа има една църква, която промени живота ми. ХА, ще си каже по-циничният от двамата ни читатели, тъкмо прочел хейтоизлиянието на колегата – дали няма след тежкия хейт по езотериката сега да следва псалм във възхвала на организираната религия? Ами чети бе, циник такъв, и ще разбереш, аз самият още не знам какво ще се получи. Но знам, че макар то да започна много по-рано, първото осъзнаване дойде в Падуа.

Та, значи – разхожда се туристът из хубавия град, гледа някакъв средновековен пазар, изрисувана търговска камера, старинни улици, дворци, някаква капелка в която Джото изобретил перспективата…и неусетно се озовава пред портите на Папската Базилика на Свети Антоний. Огромна, красива църква събираща в себе си най-хубавото от няколко архитектурни стила, истински шедьовър на много изкуства. Единственото дето липсва е табелка, предупреждаваща че това е капан за хора неосмислили дълбоко своята вяра или неверие. Не че имаше какво да му осмислям, винаги съм се имал за един от тия, дето казват че са “нерелигиозни”, когато всъщност имат предвид “атеист, който не иска да го навира непременно в носовете на всички”, но всъщност не отдавах особено значение на въпроса с вярата и двете и крайности; с тази нагласа трябва да съм бил прекрачвайки портата на базиликата. Щрак, захапа капана зад гърба ми, макар да не го разбрах още петнайсет минути. Защото капелката на Свети Антоний е най-отзад на цялото огромно църковно чудовище. Свети Антоний е бил местен момък, който е живял дълъг и благочестив живот и никога не се е свенил да прави добрини. И в тази капелка се пазят неговите останки. Не, не както си ги представяте скрити в ковчег или мощехранителница – а на показ в десетина такива. Бедреният кокал на Свети Антоний. Предмишницата на Свети Антоний. Долната челюст на Свети Антоний. Човек остава с впечатление, че в момента в който добрият старец се е гътнал, веднага е дошъл някой с брадва да се гаври с трупа за максимален брой обекти за венерация. И най-зловещият от всички беше най-малкият от светите парчоци – зелено-черния език на Свети Антоний, сложен под стъклен похлупак и изтипосан на най-видното място. И докато аз и спътниците ми седяхме немеещи там, хората идват молят се, пипат някой от сандъците за здраве и си подминават. Бях изумен от това, че явно е възможно да видиш зелен език на пиадестал в църква и това да не тества вярата ти особено много; оказа се обаче че доста по-силно тества атеизма. Защото този език се заби в мозъка ми тогава като един прогнил зелен символ на всичко, което е сбъркано с религията. Как можеш да твърдиш, че не си твърдо избрал позицията си, когато – ето го пред теб чистото доказателство, че религиозните хора са луди! С нищожното си тегло, той наклони везните от “нерелигиозен незамислил се тип”, към “атеист с ясно избрана позиция”, доста тежка реализация като за син автобус возещ те към летище.

Езикът беше последван скоро след това от посещение в манастира Ясна Гура в Полша, където се чувствах изключително ненамясто сред хиляди плачещи полски баби. За да видиш иконата, (за която се твърди, че е спасила Полша, че чак и книга има по въпроса и то от автор в моя топ осем списък – което обяснява защо не можех да се размина без това приключение) – трябва да вървиш по тесен коридор на колене сред кордон от отчаяни хора и да си мислиш дали пипането на пластмаса пред “чудотворна” икона има някакъв плацебо-ефект или просто дава напразна надежда. Не се разминава и понасянето на погледа на следващата те баба, която много добре вижда, че ти не пипаш мръсната пластмаса, нито даваш вид да се молиш или пък да страдаш и да се нуждаеш и те съди, съди те както само разплакана баба с безброй тегоби може да съди безгрижен натрапник.

За невярващата ми душица няма никакви проблеми да си ходи по църкви, започна обаче масово да и става сконфузено на места където всички освен мен са натрапчиво религиозни. Склонността към себенадуване също не помогна много – представяш си как си единствения виждащ сред слепци, вълк в овча кожа и тем подобни сравнения, принизяващи околните. Следват Алтьотинг, където всичко е ориентирано към продажбата на малки порцеланови богородици и папи; Фатима с безкрайния си бетонен площад издигнат в чест на това, че на три хлапенца им се привидяла Богородица (и две от тях умрели веднага след това…мда); крачката на Свети Спиридон в Корфу, облечени в лъскави чехлички които всички пипат за здраве, история неподмината дори от Джералд Даръл, разказващ как сестра му се разболяла именно от пипане на мръсните чехли.

И тъй, като много поклонници достигнах най-накрая и аз до Сантияго де Компостела. Естествено, със самолет и с кола, дансъмлуд да вървя пеш за нещо такова, кой има време за въображаеми пречиствания на религиозна основа в днешно време. Кой да знае, че Сантиягото ще заличи с вълшебната си мида туй, що Свети Антоний така грубо прецака с гнилия си език? Ах, и тук всичко е започнало с малоумна легенда. Умрял свети Яков, ученик на Христос. И завлекли останките му в Галисия, на края на тогавашния свят, на талига впрегната в диви биволи, които обаче се опитомили чрез покръстване (Това задава теологичния въпрос, сега тия биволи в Рая ли са? Или с другите бездушни животни в Ада?). Един от конете на придружаващите талигата рицари, паднал в морето някак си и изплувал покрит със стриди, затова стридата (каквато светията вероятно през живота си не е виждал) станала символ на него и почитането му. В Галисия обаче останките се губят, чак до началото на IX век, когато някой изкопал някакви кокали и добре развитата форензика на ранното Средновековие безпогрешно ги разпознала като отдавна изгубените мощи на светеца. И се почнало строенето на катедрали и изсипването на целия християнски свят на поклонение. Едно време е било голямо приключение, като ходенето на хаджилък, сега вече е станало по-скоро приятно забавление за религиозни хипита и хора дето имат десетина дена да ходят по хижи със стилизирани стриди по вратите.

Та вървя си аз към катедралата, следвайки дискретната серия от стриди по земята и стените, очаквайки поредния фестивал на религиозния фалш. Но още отвънка усещам, че ще е различно; като се е изтапанил един ми ти червеникав, топъл, величествен залез огряващ цялата фасада, пък тя не е някаква смотана да речеш – супер си е хубава, макар и в ремонт; като се е опънал пред нея един огромен хубав площад с дворци отстрани и изведнъж схващаш, че тия малоумните пичове дето вървят пеш са все пак доста приятно възнаградени накрая на пътя си. Вътре има разни натруфени злата и украси, но все пак стилни, а не прекомерни и някакси атмосферата е повлияна доста повече от тежкия древен камък на стените, отколкото от тях. И хората се молят, други тактично снимат, поп тихо пее… И изведнъж осъзнах – та аз обичам катедрали! Обичам ги дотолкова, че построяването на тия красоти оправдава всяка глупост, в която строителите са вярвали. Не бих заменил хубавите катедрали за по-добър и адкеватен свят без религии. “Красотата ще спаси света”, както е казал Идиотът на Достоевски, израз често повтарян но рядко разбиран. И ето, че тук го разбрах, години след прочитането на книгата, когато красотата наистина ме зашемети и ме убеди, че ще спаси света. А вярващите не са овце или слепци, те са хора, които просто възприемат същата красота по един друг начин, пречупена през една друга емоция. А пък да се смята, че красотата се възприема най-добре от обективни хора е също толкова голяма илюзия, колкото че зелен език ще ти излекува болестите. Пред красотата не е важно кой в какво вярва, нито дали Има Бог или сме случайно появили се аномалии във вихъра на вселената, красотата е там, различна за всеки от нас, въздига ни към собствените ни идеали и не изисква нито вярност, нито избор, нито внимание, нито защита.

Мощите на свети Яков в сребърен сандък не успяха да ми помрачат настроенито. А когато накрая последва поредната атракция на църквата – “гушкане на статуята на Свети Яков”, за разлика от спътника ми който сконфузено подмина Светията – аз му рекох “Браво, друже” и го потупах по рамото. В тази и всяка друга прекрасна катедрала аз съм си у дома.