Пияници и бежанци

След като оплюхме и потопихме всичко, що Южното Черноморие предлага, време е да наредим и вас. Да, уважаеми читатели, самите вие ще бъдете наредени ей сегичка и ще бъдете първо морално надмогнати, а после поставени на четирибуквията си! Немеете ли? Ха да видим какво ни е приготвил този…

Ще започна с една невинна пиянска история, случила ми се преди мъничко повече от месец, в която съм сменил името на участниците, за да не ги излагам. Връщах си се аз от дискотека в три среднощ към празния апартамент във Варна, защото въпреки клетвите и статиите които току пиша тук, аз все още успявам всяка година да бъда завлечен на дискотека, точно както колегата ще бъде завлечен на море и догодина, въпреки всичките си вопли. Домът ми във Варна е на около четирсет минути бърз ход от всичко случващо се в града и винаги, когато замръквам навън, си правя една среднощна разходка по спокойния булевард, за проветряване на мозъка и спестяване на пари и разправии с таксита. И тъй, вървя си аз към три и половина – четири и изведнъж виждам – по платното на булеварда върви човек. По-скоро се клатушка и залита, аха-аха да падне. Редките коли му свирят и го заобикалят внимателно, но той не им обръща внимание. Точно като го доближавам по тротоара отстрани – той най-после губи равновесие и пада, подпирайки се на ръце и от устата му излизат неща, които не е добре да бъдат описвани в текст. Отивам при него и го питам добре ли е, въпреки че отговорът е очевиден. Младеж, може би две-три години по-млад от мен, доста едър, облечен с къси гащи и ризка, но очевидно загубил ума си на дъното на множество чашки от някаква течност. Повдигам го и го питам накъде е тръгнал, с намерение да му помогна да си стигне дотам. “При Стоян” е отговорът му. Ама къде е Стоян? Още въпроси, молби за адрес и какво ли не -“Стоян каза, само по улицата, и стигам у тях”. Е, няма какво да се прави, преджобвам го и му вадя скъпия телефон, ще се звъни на Стоян; като е толкова безотговорен да си остави малоумния приятел сам пиян на улицата – няма да ми е съвестно да го вдигна в четири. Хубаво, ама докато си отключим великия телефон, минава още време на пелтечене и клатушък. Става ясно, че момъкът е от Пловдив, вероятно само на гости на морето. Телефонът – с Уиндоус, трябва да им се забрани да правят телефони с това нещо, докато вобще загрея какво става…накрая все пак се добирам до контактите и какво да видя там – има не един, а цели ШЕСТ Стояновци. Подхващам ги – първият – не вдига. Вторият – също. Третият и четвъртият – също. Решавам, че не е това решението на кризата. И в този момент осъзнавам, че няма какво да се направи, тръгнал съм тръгнал към празен апартамент, защото родителите ми дори не са вкъщи. Не мога да оставя нещастника на улицата, нарамвам го и тръгваме към дома, чудейки се как точно да го настаня, без да изпоцапа всичко.

Десет мъчителни минути по-късно, почти стигнали до вкъщи, на Пиянко (както съм решил да го наричам) му звъни телефонът. О, щастие, та това е един от Стояновците! Вдигам и казвам, че неговият приятел, чието име още не съм разбрал – онзи казва “Стоян”(!), му е много зле и е стигнал пеш от някакъв запой чак до Младост във Варна.”Ама той трябваше само по булеварда да върви вее” – идва отсреща одряманият глас – “Аз живея на кино Тракия” (сиреч на една трета от изминатото от Пиянко разстояние). Казвам, че това какво е трябвало и кой се е объркал вече не е от значение, важното е как да стигне дотам. “Можеш ли да го доведеш?” – бивам питан. Ама аз не искам да го водя, той намирисва, тежък е, може да заспи всеки момент, а това са половин час бърз ход без човек на рамото. Казвам, че ще го кача на едно такси до автобусната спирка там, пък Стоян да дойде да си го вземе. Спирам такси, обяснявам на шофьора на коя автобусна спирка да го свали, уталожвам неговите притеснения, че този ще му повърне в колата с весел разказ как вече е свършил тази работа и му плащам предварително от моя си джоб и историята получава своят щастлив завършек.

Айде, да ви попитам сега – готин ли съм аз? Сериозно, добре и правилно ли съм постъпил в тая случка? Решенията ми правилни ли са? Вие бихте ли направили същото? Има два варианта – или аз съм някакъв смахнат добряк, или аз съм един съвсем обикновен човек като вас, които бихте направили абсолютно същото с малки вариации. Не искам да мисля за първия вариант, защото въпреки цялостно високомерното ми отношение към света (аз все пак съм дх)- не искам да бъда по-добър от другите, светът би бил ужасно място тогава. Значи, вие бихте постъпили подобно на мен – сигурно всеки от нас има и куп подобни историйки където е помогнал на някого да намери пътя, да смени гума, бутнали сме кола, попълнили сме формуляра в болицата на невиждащ дядо и прочее дребни човещинки, направени на случайни хора срещнати някъде.

Тогава, какво пречи да пренесем тази, дребна ежедневна човечност залегнала толкова надълбоко във всички нас, на по-високото, макро ниво? Защо трябва да обсъждаме какво ще се прави с бежанците и как да бъдат спрени те и какви опасности ни грозят заради тях, все едно са някаква напаст от скакалци, вместо просто да прогледнем, че това са хора искащи ПОМОЩ от НАС и собствените ни държави? Ама сред тях има скрити ислямисти! Сума ти хора идват дето дори не бягат от война! Европа и България ще се ислямизира! Никакви бежанци не са това, имат пари да си платят за трансфер през границата! Европа не ги ще и ни ги връща на нас да се оправяме с тях! – Това казват популярните мнения. И така да е, нека всяко едно от тези неща е истина – това все пак са хора, молещи за помощ! Не питах Пиянко дали някога е правил нещо лошо и дали случайно не е мюсюлманин-фанатик. Не бих питал и дядото невиждащ формуляра в болницата дали пък не е бил от ДС и дали не е убивал хора през войната. Когато някой иска помощ, аз съм човек и моят дълг е първо като такъв, а после – като европеец, българин и прочее. Толкова ли сме низки, че трябва да обърнем внимание първо на собствените си страхове, а после на зова за помощ? Предпочитам да живея в ислямизирано общество, пред такова в което всеки гледа само себе си. Предпочитам да има жени с бурки по улиците, пред това да съм в етнически единна комуна, пазена от дебели стени. Предпочитам смело да съм помогнал, пред страхливо да съм се скрил. Предпочитам да съм постъпил както трябва пък дори и да се питам “Каква стана тя?”, пред това да се питам какъв ли щеше да е света, ако бях човек. Предпочитам да съм помогнал на някого, който има пари, пред това да не съм, защото би трябвало да е могъл сам да си помогне. Предпочитам някой, все едно кой – да получи шанс за моето качество на живот, пред това да се радвам как не съм толкова пропаднал като него. Защото това е да бъдеш човек. Е хора ли сме?

Почувствахме ли се порядъчно наредени? Хайде сега всички беж или да убеждавате още повече хора да бъдат такива, или да се самозалъгвате, че вашите аргументи срещу ужасната бежанска вълна са далеч по важни от моят единствен такъв.

Хайде на мач!

Хладен следобед след скоро паднал дъжд в ранната пролет. Едвам намерили стадиона на място където стъпваме за пръв път, в държава, в която сме кацнали преди два часа. Паркинг зад някакъв склад, защото спретнатото малко паркингче за феновете е запълнено, освен две неохранявани вип-места. Игрище където малчугани тренират, без да обръщат внимаание на събитието. Първият ни поглед към терена е в момента в който мачът започва; следва мъничко суетене в което аз купувам билети, а другарят ми – бургери от опънатата пред входа гигантска скара. Ние сме на мач в Исландия!

За всеки, който се чуди защо първата работа на двама ни в тая чудесна страна е да отидат да гледат мач от шестнадесетинафинала за исландската купа, искм да припомня името на сайта и ценностите, които то представлява. За тези, пък, дето не знаят какво е шестнадесетинафинал – тази история може и да няма смисъл, може направо да скочат на последните два абзаца. И тъй, ето ни пред входа. Късат ни билетчето, но няма проверки за нищо. Стадионът с кпацитет хиляда има само един вход и една трибуна, без разделение на феновете. Качваме се и се оглеждаме за места и, въпреки че всичко е пълно и има много прави – изненадващо намираме. Почвам да се чудя да не сме се намърдали в детската секция, защото навсякъде наоколо има деца, но като се огледа човек вижда деца из цялата трибуна, тичат насам-натам със сините си фанелки и шалчета. Агитката на домакините е в средата и пее гръмогласно, чудим се малко къде са гостите. Теренът пък е на пет метра пред мен, мога да уцеля страничния съдия с бургер и да ме дават по исландските новини.

И докато аз още се озъртам и асимилирам обстановката – пляс, бодрото нападателче на гостите мушва мазничък гол под малък ъгъл. А може би е време да спомена кои играят? Домакините са Стярнан – шампиони на Исландия за миналата година (исландското първенство е с цикъл пролет-есен, заради студа и дългия ден) и направили невероятен за исландските стандарти поход в тазгодишната Лига Европа, отстранени от Самия Интер точно преди да влязат в групите. Всъщност обаче са далеч по-известни с театралните си празнувания на отбелязаните голове преди години. Гостите са Лейкнир, шампион на долната дивизия и шести в настоящия шампионат (след 6 кръга, а Стярнан са пети). И така, малко изненадващо, въпросните гости поведоха.

Отвори се мача, както биха казали родните коментатори. Стярнан натисна, гостите контраатакуват добре. Централният нападател на Стярнан е дебеличък и бавен, но много техничен, за сметка на това крилата са пълни дървета. Лейкнир има двама мощни и технични предствители на африканския футбол по левия фланг и повечето добри идеи и спечелени сблъсъци идват оттам. Всеки път като има ъглов удар цялата публика става на крака, ъгловите удари са събитие в исландския футбол. След добра атака техничният дебеланко мушна топката под плонжа на вратаря и изравни.

Първото полувреме мина неусетно, даже не съм забелязал кога бургерът е изчезнал в зиналата ми паст. Разхождаме се из цялата трибуна, прави впечатление, че двете агитки всъщност са една до друга и си пеят и си пускат майтапи без каквито и да е конфликти. И няма нито един полицай, охранител или вобще – човек на реда, хората някак сами си го спазват. Решаваме да се преместим при гостите, за да чуем малко и от техните песни и защото си мисля, че повечето екшън през второто полувреме ще е на тая врата (където домакините атакуват). Уви, не съм познал; второто полувреме започва бавно и скучно. Един по един играчите грохват, без да са направили нищо запомнящо се. Креативният дебеланко бе сменен от дълъг и трудноподвижен тип, който успя да се контузи при третото си пипване на топката. Стярнан, може би като по-опитен отбор запази малко повече сили, но когато нападателят се контузи останаха с човек по-малко и се прибраха по-назад. А човек не може да не се пита – тези ли са отстранили Лех Познан и са играли с Интер?

А публиката пее ли пее! Пеесните на Лейкнир са малко по-мелодични, а агитката – малко по-колоритна; това впечатление обаче може и да идва от доскучалия мач заради който им обръщам повече внимание. Или пък защото талисманът им е гумена възглавница, на която пише Лейкнир с маркер? Дори хлапенцата дето трябва да връщат топките са отегчени и си разцъкват зад вратата. Мачът свършва; не знаем какво следва сега, но по приготовленията на всички – явно са продължения.

Ясно като белия ден – който продъллжава да изглежда ранно-следобедно в 10 вечерта – е, че тия няма да си вкарат гол в продълженията. Прекарвам ги в чатене с хора и уреждане на предстоящото ни спане, чакайки логичния завършек. Най-накрая идва време и за него – дузпите. След изявите на двамата вратари съм готов да се обзаложа, че нито една дузпа няма да бъде спасена и се оказвам прав, първите десет са вкарани безпогрешно и то не заради уменията на шутиращите. Също така съм сигурен и че по-опитният турнирен отбор, сиреч домакините – ще спечелят, “лотарията на дузпите” важи само когато напрежението за всички е достатъчно голямо. Чак на единадесетата дузпа, единият африкански бек на Лейкнир уцели гредата и съдията я даде пропусната, макар че според мен топката се топна зад голлинията. Стярнан победи, а ние си отидохме зад склада да си търсим колата. Нямаше дори задръстване след мача.

По-наблюдателните от вас вече знаят накъде бия с тази история. Стадион за хиляда души с една трибуна и гледка към хълм. Приятелски отношения между всички, семейства, деца и липса на полиция, задръствания и глупости. Дружески агитки, общ вход, гумена възглавница. Отбори които припаднаха след едно полувреме, вратари дето не могат една дузпа да хванат, играчи дето не могат да тичат 90 минути а за 120 да не говорим. Звучи като махленски мач, ниво В-група може би?

И все пак в Исландия няма фалити на отбори, дългове, несъстоятелност, бизнесмени със съмнителни репутации, пропуснати заплати, шефове на отбори биещи се в гърдите, тото-мачове, “спасители”. Няма омраза, насилие, счупени седалки, агитки дето ходят по села да бият някакви хора дето нямат нищо общо с футбола, полицейски контрол по стадионите. И все пак футболът им върви нагоре от самото си създаване, ето сега по всичко личи националният отбор ще ходи и на Европейско първенство, за разлика от нашият. Никога не съм бил от хората дето обясняват колко зле е България в сравнение с Чожбината и сега отново няма да го направя, просто, без да се задълбавам забелязвам, че има и друг начин и не мога да не се запитам “Какво стана с нас, трикрако куче?”

А вратарчето на Стярнан дето не хвана ни една дузпа, точно десет дена по-късно дейно участва в историческата втора победа на националния си отбор (Фарьорските острови) срещу Гърция.

Арменци ли? Геноцид ли?

Чуваме напоследък тези две думи да се споменават редовно по разните новини, по някаква причина събитието отново е станало актуално, става дума и за някакво “признаване” или липсата му. Ама то е станало преди сто години, какво ме касае това мен със забързания ми живот в двадесет и първото столетие? Ще опитам да ти разясня, драги читателю.

Днес се “отбелязват” сто години от началото на Арменския геноцид. Но защо точно днес, какво е станало на тази дата, че е избрана за ежегодно припомняне на това ужасно събитие по целия свят? На 24-ти Април 1915-та година 235 арменски интелектуалци са арестувани в Константинопол и разпратени по лагери, където мнозинството намират смъртта си. С това започват масовите преследвания на арменците и другите християни из останалите земи на Османската Империя и бавното им депортиране в лагери на смъртта. Но събитието има и друга, често пропускана важност. Официалното твърдение на Турската държава относно геноцида е, че арменците са измрели в следствие на вихрещата се Първа Световна Война и на настъпилия в държавата хаос заедно с много турци и дума не може да става за геноцид в съвременния смисъл на думата – систематично и целенасочено унищожаване на етническа група. Именно селектирането и депортацията на Константиополските арменци е едно от доказателствата за противното, защото те никак даже не са измрели заради войната и не са били омесени с множества от турци. Милион и половина арменци, множество гърци и асирийци намират смъртта си, още толкова се разбягват по света основавайки разнообразната арменска диаспора. Години по късно когато се появява терминът “геноцид”, арменците започват да се борят за разпознаването на въпросните събития като такъв на държавно ниво. Турция обаче е силно националистическа, не иска държавата и да се асоциира с такова нещо (нищо че то е извършено от един друг режим в една ДРУГА държава, на която Турция е само наследник) и веднага опитва да отрича и умаловажи събитието; помага и, че то първо бива заглушено от убийствената болест на човечеството наречена Втора Световна Война с нейните геноциди, а после и фактът, че Турция е най-важният член на НАТО отсам Атлантика и съюзник на важните държави през Студената война и никой не иска да я обиди. Геноцидът е признат от страните с по-голяма арменска диаспора отколкото турска, както и от няколко бонус-страни с по-високо гражданско съзнание, по-голямата част от света или не им обръща внимание или ги оставя да се разберат самички. В Края на 21-ви Век въпросът за признаването е станал вече чисто политически – за геноцида се говори само когато някой (като последните трима американски президенти) иска гласовете на някакви арменци или пък когато някой иска да се заяде с Турция (като родните ни Атакисти). Всички знаят, че е имало геноцид, въпросът е, че държавите или се пъчат с признаването му или се крият за “Уийзъл-уърдс” в името на добрите отношения с вечно отричащата Турция. Местни управления като повечето американски щати или пък Пазарджишка и Бургаска области също признават геноцида, защото Турция не може да им направи нищо, а е лесно да си хуманист и загрижен за нечии права, като няма последствия.

Малко известен факт е, че създателят на термина “геноцид” през 1944та година открито дава Арменския геноцид за единия от двата примера за употреба на новата дума. За мен дори нищо да не знаех – само това би било достатъчно да кажа – амчи геноцид ще да е значи, а политиката само омърсява нещата. Какво ми пука за някакво си официално признание – аз си го признавам, а пък държавите дето се моткат забавят чрез липсата на въпросното признание собственото си развитие, собственото си поглеждане на историята в очите и надмогването на политическите дрязги в името на един по-хуманен свят. Далеч по-важно е ОСЪЗНАВАНЕТО на това събитие от нас, хората, за да не позволим подобно на него да се повтори никога. Милион и половина души намират смъртта си в продължение на четири години. Ако не сте много добри с мащаби и порядъци, ще опитам да го илюстрирам – всеки път като падне самолет и покажат по телевизията страдащите опечалени семейства, представете целенасочено съборени 5000 самолета в четири години. Като потъне лодка с бежанци в Средиземно море, представете си колко безбройни такива разнебитени лодки са потънали в опити да се доберат до Кипър, Гърция, Русия и никой никога не е и чул за тях. Когато терористи в Нигерия избият 1500 деца, представете си как измират 300 пъти повече деца. Не го казвам за да умаловажавам тези трагедии, а именно с обратната цел – да си дадем сметка колко безценен е човешкия живот и как трябва да полагаме постоянни усилия да го запазим. Всеки един от тези хора е могъл да промени света ни, а някой е избрал това да не се случи. Колко изобретения, колко произведения на изкуството никога не са се родили? Колко хора са били принудени да растат в чужда среда без Родина и без спокойствието на дома. Колко човека са имали на съвестта си безброй убийства в името на нещо толкова изкуствено като държавата, която изчезва след 5 години? Един народ бива разпръснат по света, една култура бива фокусирана около търсенето на справедливост и оплакването на мъртвите си. Една държава се опитва да стане етнически чиста и се проваля.

А защо това все пак е актуално сега? Ще се изненадате да научите, че арменският геноцид продължава и днес, макар и с отдавна забавена скорост: Ислямската държава гази горките смазани вече хиляди пъти от историята асирийци. Арменците в Сирия също биват преследвани и бомбардирани, включително и от удари на турската армия през границата. Арменското културно наследство в Турция се унищожава целенасочено, защото липсата на всякакви следи от арменци може да помогнат на света да забрави, че те са живели някога там. Всяка една култура е богатство за света, и унищожението и е лудост, но ето, че то продължава и в двадесет и първия век. Турците, които правят подписка за извинение на арменците (да, има и такива, проблемът с Турция е по-скоро на държавно ниво, хората имат доста разнообразни мнения) са преследвани и също избивани. Границата на Турция с Армения е затворена, което спъва развитието на малката, но горда държавица. И това е само един от многото слабо или по-силно интензивни геноциди, които продължават по света. Ирак? Нигерия? Защо, защо се прави това?

И все пак, какво ме касае това мен, аз се имам за хуманист, не искам да трепя арменци, а и не мога да се боря със световните проблеми!? Ти, драги читателю, можеш да направиш много. Можеш да направиш така, че този въпрос да спре да бъде политически поне в собствената ти юрисдикция. Можеш да получиш принципна мирна позиция по всеки конфликт в света, различна от “еди кои си са зли, заслужават си боя”. Можеш да спреш да оценяваш хората на етнически принцип и да даваш щедри съждения за народите и техните исторически вини или ползи. Можеш да отидеш в Турция да видиш последните останали следи, или пък да отидеш в Армения да се запознаеш с чудесната запазена хилядолетна култура. Можеш да отвориш обятията си за бежанците които идват от военна зона, както са направили прадедите ти с арменците, без да се питаш как тия хора ще застрашат моето спокойно съществуване. Можеш да разкажеш тази история на децата си и да ги научиш на много неща. А можеш и просто да кажеш едно дружелюбно арменско “барев” или едно турско, но мултикултурно “евала” на онзи свой приятел, чието име завършва на -ян и да го разпиташ за семейната му история – сигурен съм, че ще чуеш интересни неща. Не е малко, нали?

Непознатата Африка и долните хипстъри

Без вино, но вдъхновен от демонстриранта в предишната статия готовност на всичките ни приятели да си дават мненията по произволни въпроси – решихме да проведем още едно проучване. Този път въпросът беше по-елементарен, а аудиторията му – по-широка. Коя ви е любимата африканска страна, както и защо е такава. На запитаните беше разрешено и да си изберат просто най-симпатична им страна без да я дефинират като “любима”, както и да избират и древни, вече не съществуващи държави или пък народи които все още се борят за своята държавност. В крайна сметка дори допълнителните предложения на някои от участниците (освен тези дето се бяха олели в любов към Африка и обичат половината континент) бяха приети към резултатите. Но като един нАучен доклад, нека започнем с данните на участниците, чиято бройка стигна многозначителното число 33. Сега се чудим защо е многозначително, нали? Тайна!

Колегата е нещо по-гъст с женския пол
Колегата е нещо по-гъст с женския пол
Одъртяваме бавно, неусетно почти
Одъртяваме бавно, неусетно почти
ще ми се правите, а?
Ще ми се правите, а?

В духа на предишната статия ще минем обаче директно на анализа на отговорите обаче по държави, а не по участници и ще вървим приблизително от Север на Юг и от Изток на запад.

Мароко (3) е харесвано главно заради това, че посетилите го запитани са харесали културата му и това, което са видели там. Изненадващо, имаме и глас в подкрепа на Западна Сахара (1), защото съмнителният и статус (на окупирана от Мароко територия, чиято изгонена диаспора се бори за независимост) е привлякъл любопитството на поне един запитан. Тунис (2), също като мароко събира гласовете на двамата посетили го запитани, единият от които се възхищава и от политическата зрялост на страната справила се най-добре от всички с Арабската пролет. Може би ако Алжир (1) поощряваше туризма повече, единственият му симпатизант щеше също да се радва на нещо различно от борбеността на националния му футболен отбор. Египет (2), може би изненадващо, събира само 2 гласа, заради историята и митологията на древната си цивилизация. Симпатии към Малийската империя са причините и за единствения глас в подкрепа на Мали (1) (някой май е играл Цивилизация?) . Сенегал (1) е харесван заради онзи така запомнящ се мач на откриването на световното първенство през 2002-ра година, в който победи действащия шампион Франция. Кабо Верде (2) също привлича с приятния си футбол, както и с удобното си тропическо разположение на екзотични острови. Гвинея (1) получава само бегло споменаване като едно от многобройните предпочитания на един запитан и то защото (и напълно погрешно) е дала името си на морското свинче (на английски). Сиера Леоне (1) пък печели симпатията на един от запитаните, заради приятелство с чудесен човек от там.

Нигерия (1) парадоксално получава единствения си глас, защото е “супер-крийпи”, но все пак си остава единствената централноафриканска страна с някаква подкрепа. Етиопия (4), от своя страна е доста по-щастлива, защото очевидно светът много я обича заради древната и цивилизация и просъществувалата хилядолетия история и култура. Един от гласовете дори изрично е за царство Аксум, предшествало днешната Етиопия и като резултат дори съседна Еритрея (1) намазва един глас. Етиопия има и глас заради приятен познат. Сомалия (1) пък е смятана за “най-оптимистичната страна в света” – защото е толкова зле (в икономическо-политически контекст), че само може да става по-добре. Кения (2) се харесва както заради сцената на електронната си музика (да, очевидно имаме познат, който е толкова хипста, че издирва кенийска електронна музика), така и заради стабилната си държавност и богатата природа. Танзания (3) пък очевидно може да се похвали с най-хубавата природа, защото и тримата дали гласа си за нея са очаровани от нейните савани, джунгли и връх Килиманджаро, най-високият връх на континента. Уганда (1) печели своя глас заради невероятните приключения,, които един от запитаните е имал там. Руанда (1) получава един хуманитарен глас, съчувстващ на местните за преживения тежък вътрешен геноцид, както и радващ се, че са единствената страна в света с женско парламентарно мнозинство. Малави (1) също си пише точка заради правата на жените, които очевидно благоденстват там.

afr1

Мозамбик (1) се проявява главно със знамето си, чието наличие на автомат Калашников очевидно е привлякло цял един наблюдателен запитан. Езиковата уникалност на Мадагаскар (2) (звучен полинезийски език с дълги думи) му носи един от неговите гласове, а другия го носят лемурите. Мавриций (2) събира цели два гласа, един заради птицата додо и един заради пъстрото знаме, вторият от тези гласове е споделен и със Сейшелите (1) по същата причина. Коморските острови (1) пък имат около половин глас в резултат на грешка, някой ги е сбъркал с друг, не по-малко интересен остров.

Зимбабве (1) и Замбия (3) правят впечатление с водопада Виктория красиво разположен на границата. Замбия обаче е харесвана и по многобройни други причини, например чудесната култура, приятните хора и, не на последно място – любимите на всички Замбия фън фактс, които бяха хит по фейсбука преди две-три години. Ботсуана (1) печели единствения си глас заради филма “Боговете сигурно са полудели”. Признайте си, че всички го обичате, нали? Лесото (2) пък е популярно сред цели двама запитани заради странното си разположение на анклав. И стигаме до нашия победител, любимата страна на най-много хора – Южна Африка (5). Един от тези гласове е на човек прекарал доста време там. Другите са очаровани от природата (и наличието на пингвини) и историята (борбата с Апартейда). Имаме дори глас за кралство Зулу, по литературни причини, защото оттам идва Умслопогаас (хайде нърдчета – потърсете го и четете).

afr2

Още при пръв поглед на резултатите се налагат няколко извода:

Първо, всеки, който някога е бил на африканския континент (освен скромния ви автор) си избира за любима държава тази, която е посетил. очевидно, или въпросните са достатъчно интересни за да очароват човек или хората се чувстват по-сигурни в прецженката си като изберат познат отговор.

Второ, Централна Африка е много недолюбвана, може би хората имат по-малка представа какво има там? Някакви Конговци с еднакви имена, някакви граждански войни, ебола, малария, джунгли? Очевидно трябва да се разпръсква повече знание по въпросите на региона. Дори футболните умения на Конговците или Камерун, нито пък пъстрото знаме на Централно-Африканската Република не успя да им донесе дори един глас.

Трето – страните, които са били британски колонии се справят много по-добре от всички други – само Гана и Свазиленд не получават гласове. Това вероятно има клутурно обяснение покрай свойствата на извадката: всички са англоговорящи и много малко са френско-говорящи или португалско-говорящи, затова вероятно общуването с представители на англо-говоряща Африка и достъпът до културната и продукция са доста по-широко разпространени сред нашата извадка.

Четвърто, наборът от причини за избиране на симпатична страна е толкова голям и толкова ранообразен, че трудно се смества на една графика. И това е прекрасно, защото показва че разнообразието на чудесния континент не е останало незабелязано от хората, които имат доста по-добра и положителна представа за него, отколкото очаквахме. Африка всъщност изобщо не е непозната, въпреки че почти никой не е бил там.

Пето, приятелите ни са хипстъри и то доста долни, като нас. Само два гласа за Египет с древната му цивилизация и цели четири гласа за мъничко по-малко древната и по-малко известна такава на Етиопия? Плюс един за Мали по същите причини? Не отричам чудесния им принос за световната култура, просто е добре да се отбележи, че тука никой не обича традиционно известните неща.

И шесто, както вече е видно, броят графики в тази статия надмина този в предната. След като и броят изводи я надмина, мога спокойно да се оттегля доволен от анкетата.

по брой мамути обаче тази статия е назад
По брой мамути обаче тази статия е назад

Пред клетката на лайнояда

Обикновено избягвам да пиша ревюта на филми. Може би не се чувствам достатъчно компетентен, а може и да е защото предпочитам да се гмуркам в свободата и мистериозността, която се крие зад неопределеното “харесва ми” или пък “ммм, не много”. Но сега ще изляза от комфортната си зона, защото един доста случаен филм ме замисли и без самият филм да има такъв потенциал, замислянето ми погуби една моя мечта, и като страничен ефект ме обрече да не изпълня едно обещание.

Преди години с един добър приятел обикаляхме весело и безгрижно улиците на Париж, той ме просвещаваше в прекрасните тайни на града, а аз му разказвах чудеса от цял свят (градът и светът – да видим дали някой ще хване препратката, чува се, че хората ни четат блога с енциклопедия в една ръка и Гугъл в друга). И говорихме, говорихме за всичко. И ето, живо си спомням как, вървейки покрай канала Сен Мартен, констатирахме заедно, че и двамата мечтаем да посетим Северна Корея. Не знам за него, но мен тази мистериозна страна ме привличаше главно с желанието да видя до какви абсурди може да достигнат хората и с предизвикателството, което едно такова пътешествие предоставя. Там се ходи изключително трудно, само със специални програми, само по разрешените места и неотлъчно от личния ти гид, но бях готов дори на това, за да се докосна до едно от най-трудбно достъпните кътчета на света.

Говорихме дълго и интересно, защото и двамата бяхме чели пътеписи и абсурди от страната. Накрая се уговорихме тържествено някой ден да се срещнем пред клетката на лайнояда в Пхенянския Зоопарк. Чудите се, може би, какво е лайнояд, въпреки че името доста добре го дефинира? Ами бяхме чели някаква статия, как с глада, който цари навсякъде из Северна Корея, за животните в единствения и зоопарк няма съвсем никаква храна и гледачите са принудени да ги хранят с отпадъци и изпражнения. Така че лайноядът е всяко животно в зоопарка, а срещата ни е пред коя да е клетка.

Всъщност собствената ми баба е ходила в Северна Корея, по времето когато тя е била една съвсем нормална соц-страничка, с едва забележим уклон към днешните абсурди. Всъщност, до падането на СССР в Корея ги има нормалните ексцесии на тоталитарните режими, както и най-тежкия култ към личността в Световната история, но поне няма глад, повсеместна бедност и мизерия. Това което баба ми е видяла даже много и е харесало, а и свободата и на придвижване и наблюдение не е била особено ограничена. Но това време свършва в края на 80те и страната се изолира в собствената си пропагнадна параноя, заобградена от ужасни империалистически врагове, оплюващи Великия Лидер и създаващи дяволски форми на пропаганда като например “интернет”. Населението прогресивно обеднява и за храна започва да се разчита главно на помощи, макар икономическата самодостатъчност да е един от стълбовете в управляващата доктрина, завещана от самия Вечен Лидер и дядо на сегашния. Партийният и по-скоро военният елит от своя страна си живее царски, макар и всеки да е под заплахата да загуби благоволението на диктатора. Въоръжението е главен приоритет, а годишната бройка туристи допускани до Пхенян е около 10тина хиляди, повечето китайци.(без излизане навън от столицата, защо туристи биха искали да видят нещо по-различно от Величието на паметниците и празните улици на Пхенян).

И така, продължих да си мечтая да видя земния ад и да стана част от тези избрани няколко хиляди души, които успяват да се удивят наживо на чудесата на Северна Корея. Чак до тая зима. Когато излезе “The Interview” дори не ми звучеше като нещо дето бих желал да видя – американски филм затова как вездесъщите американци ходят и тормозят или трепят някакво диктаторче – виждали сме безброй от тия, пък какво като диктаторчето е базирано на съвсем истински изрод в този случай – и в “Inglourious Basterds” беше, пък той не ми хареса много (възмутени шушукания из редакцията?). Когато Северна Корея изпищя че някакъв американски филм бил най-тежкият възможен акт на тероризъм ми стана леко по-интересна цялата работа, обаче все още желанието ми да го видя не беше достатъчно силно, че да направя нещо по въпроса. Дори целите схеми с хакерство, изтеглянето на филма от кината, връщането му бяха само някакъв новинарски шум покрай ушите ми. Но ето, че зимата един друг приятел го изтегли и предложи да го гледаме и аз вдигнах рамене в безразлично “Ем ОК”.

Самото гледане накрая се случи в ранната сутрин след безсънно пътуване с нощен влак. Очаквах, че ще заспя всеки момент. Самият филм обаче има достатъчно смешни моменти, за да поддържа интереса и да подкалжда бъзици и коментари и съответно да държи двама смъртно-уморени човека будни. Очаквах повече от досадното влияние на съвременните комедийни сериали, в които всяка дума, която някой казва трябва да бъде възприемана като смешна, докато истински весели неща има рядко. Филмът си имаше (пародийните) сериозни моменти, оставяше време да се замислиш за нещата и, най-важното за мен – имаше и няколко смешки с дълбочинка, освен повърхностно ниво. И беше толкова несвързан с реалността, че дори вътрешното ми желание да се показвам като досаден начетен сноб откриващ грешките във филмовата реалност беше удавено в зародиш от пълната пародия на всичко, до което този филм се докосва. Като изключим два епизода в които досадно много кръв шурти насам натам без видима артистична нужда, бих казал, че даже цялото преживяване беше доста увлекателно (синонимът на “приятно” дето внезапно ми хрумна в трети клас при поредното съчиниение на тема “Как прекара лятото”, който явно още не съм готов да заменя с друг). И не че разбирам много, ама Джеймс Франко който гледам за пръв път (не, не съм гледал оная гадост дето си реже ръката) трябва да е доста добър актьор, за да може да говори толкова простотии толкова изразително. Готово, гледахме едно леко и смешно филмче вдигнало голям шум, убедихме се, че този шум е абсурден и че явно няма нищо общо със съдържанието на филмчето и заспахме блажен предиобеден сън. Енд ъф стори.

Да, ама не, както обича да казва гореспоменатата баба. Истинският ефект от филма дойде няколко дена по-късно. Пак се зачетох в Уикипедия (винаги след филми чета за тях, друго си е писмената медия, май нещо съм повреден), пак си припомних за ужасите на режима и пак се замислих за нашия приятел – лайнояда. И по-конкретно, аз искам ли наистина да го видя, та това ще е най-депресивния зоопарк на света, където се ходи само с придружител и докато гледаш животните ядящи изпражнения ти обясняват за величието на страната и разбира се нейните любими лидери. Всъщност, това ще е ужасно…и по-лошо, лицемерно. Защото единият вариант е да се правиш на голям отворко и да попиташ защо всичко е толкова зле, а другият, който всъщност всички избират е да си траят и да гледат, защото никой не е готов да си зареже чудесния животец, за да гние в севернокорейски пандиз понеже е отворко.

Но тук дойде и по-сериозната реализация. Не е ли самото ходене в Северна Корея същото като ходенето в ужасния и зоопарк? Само дето вместо животински лайнояди има човешки? И туристът не може да направи друго освен да си трае и да слушка за Величието. И после да напише в блога си – ами да, аз бях там, видях това и това и в един момент дори леко подпитах гидката вярно ли е, че хората били гладували уж, следователно аз съм водач на борбата с експлоатацията и неравенството! Докато всъщност никой няма куража дори да зададе сериозен въпрос на сериозен човек както абсурдните тъпаци във филма. Ами…не, мерси, не искам да ходя да гледам депресивния пхенянски зоопарк, нито пък огромния такъв наречен Северна Корея. Може да отида някой ден, когато обаче хората ще са свободни да говорят с мен, когато няма да бъда придружаван навсякъде и индоктриниран с простотии, когато този режим падне или поне се отпусне достатъчно. Дотогава – извинявай скъпи приятелю, извинявай лайноядче, но аз няма да бъда пред тази клетка на уговорената среща между трима ни. Да, искам да видя абсурдите, но повече искам да се махнат.

Осем книги, които препоръчвам

Напоследък стана популярно из социалната медия хората да си слагат списъци от десетте си най-любими книги или пък десетте книги, които са им оказали най-силно влияние. Аз пък ще направя малък списък на осем книги, които препоръчвам. Защото имам стотици любими книги и не мога да си избера сред тях и защото нямам представа коя книга ми е оказала най-голямо влияние – чисто обективно гумената книжка с картинки по която съм се учил да говоря е оказала повече влияние в развитието ми от колективното творчество на френските класици. Книгите ми са нарочно подбрани по хипстърски, така че да не включват много неща които масовата публика е чела (сайтът се казва ДоленХипстър, а не ДоленМейнстрийм все пак). Направих така, за да има по нещо интригуващо за всеки, защото смятам, че няма нищо по-безсмислено от това да се препоръчват книги, които всички са чели – просто не мога да се накарам да препоръчам Достоевски или Стейнбек, всички знаем точно колко са велики (Ако някой не знае – да се захваща). Същото важи и за отделните жанрове – да препоръчам Властелина на Пръстените на фен на фентъзито е също толкова безсмислено, колкото да го препоръчам на човек дето не чете фентъзи. Всички автори в тоя списък са ми дотолкова любими, че съм прочел всичко от тях на достъпен език и също го препоръчвам, въпреки направения избор на по едно произведение. А защо осем, а не десет – ще попитат тези от вас, които имат традиционни проблеми с правилата? Защото тук в ДоленХипстър нещата се правят по осмици.

1. Махалото на Фуко – Умберто Еко

Без съмнение Умберто Еко е любимият ми писател. Това може да е защото по мое мнение е най-добрият писател на света, а може и да е защото всяко нещо, което пише попада директно в сферата на личните ми интереси. А любимата ми книга от любимия ми писател е Махалото на Фуко. Всичко, което един рационален човек има нужда да знае за тайните общества, за коспирациите и кабалите и най-вече за смисъла и безсмислието им – всичко това е разказано насред една чудесна история с мистериозни герои, много лирични отклонения и епизоди от историята на Италия и света. Няма друга книга, която да ме е научила на толкова много неща, няма и друг писател на който толкова да ми се иска да подражавам в литературния си стил. На някои хора им идва тежичка с безкрайното количество символи и подробности – ако е такъв случая – можете да оцените автора и с магията на Името на Розата, доста по-четивна е, макар да разкрива по-малко от световните истини.

2. Цар Плъх – Джеймс Клавел

Всички се прехласват по Параграф 22, заради това колко добре и философски представя безсмислието на войната. Аз пък имам тук една книжка, която също прави това, същевременно бивайки изключително увлекателна и интересна. Клавел, поне в ранните си години е изключителен майстор на интересното повествование (към края на кариерата си малко губи от този талант и се увлича в скучновати подробности) и книгата се чете на един дъх; на всичкото отгоре има и много, много смислена поука.

3. Процесът – Франц Кафка

Процесът, както и цялото творчество на Кафка не е нещо, което бих препоръчал дори на най-заклетия си враг, на моменти се питам защо изобщо съм го чел; това тук е капан който слагам за тия дето четат само заглавията. Всъщност ще препоръчам вместо това – разказите на Едгар Алан По. По е бил възхитителен човек – поставя началото на световната криминална литература, чрез двата си недодялани разказа за първия световен детектив. Поставя началото и на световната Хорър-литература чрез повечето си останали разкази и дори измисля така характерния мотив за забутаното имение насред гората пълно с призраци по време на гръмотевична буря, изтъркано, но използвано и до ден днешен като главна характеристика на хорър-жанра. Поставя началото и на световната научна фантастика, макар че по този въпрос може да се поспори. И, с едно чудно произведение на име Златният Бръмбар запали в мен огъня на интереса по криптографията. Въпреки че цялото му творчество е пропито от една тъмнина и скрит ужас, май характерни и за жиивота му, геният на По е толкова фундаментален, че ми се иска да бе живял малко повече, да изобрети още два-три жанра на които да се радваме днес.

4. Сандман – Нийл Геймън

Oh, no, he didn’t just include a comic book! – нали, нали това си казвате всички дето знаете за какво иде реч? Сандман е комикс в ранното творечество на Нийл Геймън, разказващ за персонификациите на сънищата, смъртта, съдбата и ред други такива мистериозни личности, а героите са хора, сънища, Богове, всички създания във всички вселени. И аз бях скептичен към комикс-формата, обаче изпълнението наистина е невероятно. А най-прекрасното е, че създава една вселена толкова завладяваща, че дори когато сюжетът на моменти е ограничен от препятствията на комикса – ти все пак поглъщаш жадно страниците, желаейки да знаеш всичко. За разлика от всички други комикси (макар че не съм чел много, че да знам със сигурност) Сандманът си има цялостна история с начало и край, освен това е чудесно съвместим в една мултивселена с всички други прекрасни книги на Нийл Геймън (Американски Богове, Момчетата на Ананси, Никога-Никъде). Тази мултивселена е със сигурност сетингът на най-интересното фентъзи, което някога съм чел. Нийл Геймън има много чудесни книги, но някак имам чувството, че все още не е написал определящата творба на живота си; дотогава ще препоръчвам другите му книги, а те всички са тръгнали от Сандман.

5. Магелан – Стефан Цвайг

Какво по-трогателно от автор, който заедно с жена си отнема живота си, защото не може да понесе нетолерантността и омразата завладели света през 40-те години на миналия век? Такъв човек е бил австрийският биограф Стефан Цвайг. Написал е един куп невероятно-романтични разкази, както и няколко лесни за четене биографии на интересни личности; лично на мен като пътешественик обаче любимата ми биография е тази на Магелан – великият мореплавател, преодолял толкова трудности и сблъскал се с толкова коварство, за да извърши изследователски подвиг, с цената на живота си. За мен неговата устременост към мечтата винаги е била модел за подражание, а пътешествието му – нещо като приказка. Разказът на Цвайг беше невероятна възможност да се запозная по-отблизо с човека Магелан и неговите чисто човешки качества, да преосмисля ролята, която е имал в световната история и собствения ми живот и да му се възхитя отново, по съвсем нов и помъдрял начин.

6.Хиперион – Дан Симънс

Може би уцелих тази книга в перфектен момент от живота си, обаче цикълът Хиперион (дори с последните две лигави книжки) ми се струва най-добрата научна фантастика, която съм чел някога. Същевременно никой от хората на които съм я препоръчвал не изпада в такъв екстаз, така че може и специално в случая моя вкус да се е пообъркал; все пак аз не спирам да разправям наляво и надясно колко е хубава. Авторът е литератор и освен пленяваща история има и чудесен стил, пълен с алюзии – мечтал съм си някога моят стил да наподобява този на Симънс, а освен него и бай-Умберто от по-горе, който е почти бог в моята митология – много малко автори са ме карали да се чувствам така. По-късните книги на Симънс също са чудесни (Друуд, бррр) и стилът му все повече се изчиства, обаче тази ги изпреварва със заплетения сюжет.

7. Кво Вадис – Хенрик Сенкевич

Всъщност цялото творчество на Сенкевич е изпълнено с епични творби. Не толкова богат на символи както повечето други в този списък, Сенкевич компенсира със завладяващото действие с което са изпълнени книгите му. Макар аз да съм голям почитател на трилогията му за полската история (С Огън и меч, Потоп, Пан Володийовски), на другите препоръчвам първо Кво Вадис, защото е по-достъпно и се занимава с един доста по-широко известен период от световната история – управлението на император Нерон и преследването на ранното християнство. Ако искате по-дълбока книга за Римската имеперия – Робърт Грейвс е вашият човек, обаче ако искате чудно-интересна история в нея – книгата на Сенкевич няма равна.

8. Сто Години Самота – Габриел Гарсия Маркес

Ах, каква чудесна книга! Никога досега не бях чел нещо, което да разказва една толкова обикновена и реална семейна история по такъв вълшебен начин. Невероятните събития в живота на особеното градче са така преплетени в ежедневните му приключения, че са неразличима част от живота, течащ така естествено от страниците на книгата. В паметта ти после не остават конкретните събития, вълшебни или не, а остава една цялостна, жива, прекрасна картина на безкрайно повтарящия се живот в постколониална Латинска Америка.
Искате да знаете какво е магически реализъм? Това е отговорът. Всъщност другите книги на Маркес са си чист реализъм и също са невероятни в лекотата с която описват вътрешния свят на човека.

Накрая да отбележа и някои от книгите, които за малко не успяха да се класират в този списък. Аз, Клавдий, на споменатия Робърт Грейвс – тази книга разказва всичко, което човек трябва да знае за Римската Империя, но вече имах една биография и една книга за Рим писани по същото време и не я включих. Облачен Атлас – наскоро четох тази книга прескачаща между исторически роман, научна фантастика и трилър, впечатли ме много, но все още не съм сигурен, че ще издържи теста на времето и спомените ми. Мъртвите Сибирски полета на мистериозния немски автор Виктор фон Фалк (Хари Шеф), чудесен исторически роман, който по някаква причина е останал невероятно неизвестен. Всичко на Иво Андрич, просто не знам какво да избера, защото още не съм го дочел. Децата на Капитан Грант, любимата ми книга от един от любимите ми писатели, просто я четох като бях на осем и не съм сигурен дали трябва да я препоръчвам. История за два града – любимата ми книга от многобройните на Дикенз, но не я включих заради началното обяснение. Лунният камък на неговият приятел Уилки Колинс, книга в която се комбинират викторианския стил с ранните стъпки на криминалната литература. Майсторът и Маргарита – чуден магически реализъм, но все пак Маркес е моят човек. Изгубеният свят на Конан Дойл, Брулени Хълмове, Граф Монте Кристо – пак класика; Пътеводителят (има ли нужда да питате кой) – друг тип класика. Тери Пратчет – чудесно е, но нищо не се откроява; Избрах по една фентъзи и нф, макар че доста други също заслужават. Май това е.

Малкият Град и Големият човек

Гореща съботна сутрин над заспало малко градче сред сухата пустош. Маранята движи въздуха, а зад нея се мержелеят и бумтят камиони с трибуквени имена. Забързани хора ходят в мини-маркета на пазар, дядовци се крият по сенките, а една крава си пасе кротко в тревата до тротоара. Аз съм в града, където преди 135 години се на бял свят се е пръкнал един Голям човек. Родителите ми се оплакват как по телевзията в момента не се ползуват термините великият, прочутият, заслужилият или пък дори архизлодеят и всичко се обобщава до термина “Голям” – този път обаче аз го използувам нарочно, защото терминът съдържа по-малко оценка. Аз оценката си за делата на този човек не искам да давам в момента, не това е предметът на сегашния текст, достатъчно е да се знае, че въпросният човек е имал пряка власт над половината свят и е решавал директно съдбините на планетата. Нашите двама читатели разбира се са досетили и кой е и какво ми е мнението за него, но в името на литературното изпълнение на този текст ще продължа да не споменавам и двете.

И така, на централния площад е родният дом на Големия човек, малка схлупена къщурка, бутафорно завита с бетонено одеало за да не я вали дъждът. Ей там е била стаята, където той е проплакал, долу е ателието в което баща му имал обущарско дюкянче, а в стаята отстрани живял хазяйнът му. Зад къщурката е паметникът на Големия човек, (почти) единственият останал в света, а пред него – музеят посветен на живота му. Черна кучка с провиснали цицки (май скоро е имала кученца) се дръгне точно пред паметника. Като вижда, че има туристи, охраната на музея (мда, единствено число) вика кучката и и дава нещо да яде, за да не ни пречи. Но защо, толкова по-чудесно е да видиш как черна кучка се чеше пред последния останал паметник на човека управлявал най-голямата държава в историята на света, отколкото просто да заебележиш колко малък и смотан е въпросният паметник, в особено противоречие с повечето други, които въпросната държава е издигала наляво-надясно.

Решаваме да се разходим из града, но се връщаме в най-големия пек да видим музея. Имаме гид, който говори английски толкова перфектен, че в думите му не се промъква и следа от пристрастност относно личността на Големия човек – минаваме от стая в стая, но въпроса дали хората тук и сега го обичат или го мразят си остава без отговор. Стая за детството му – бил е Голям симпатяга като млад, макар да му е трябвала бръсначка. Все пак в погледа му се чете една лека лудост като че ли – а може и да си въобразявам. Свидетелството му за завършено начално училище виси гордо на стената – сякаш трябва да сме горди, че човекът управлявал половината свят е имал все пак начално образование. Историята как бил в затвора пет пъти и всичките успявал да избяга. Няколко стаи, пълни със снимки на чичоци, които си стискат ръцете. Големият човек бил нисък и затова не искал много много да го снимат в цял ръст, но ето, че се е наложило. Килим изобразяващ срещата му с предишния Голям човек. Един зеленикав куфар стърчи самотно като почти единствената му запазена вещ. Още портрети и снимки. Разказът за живота му се лее край ушите ми, но единственото което ме изненадва е, че не мога да повярвам колко безпристрастно може да бъде разказана една история касаеща толкова човешки същества.
Единствената снимка отблизо на лицето на Големия човек, той бил и пъпчив освен това и не давал и такива снимки да му правят.

Разходката из музея завършва с едно помещение, в което има четири снимки. Почти половин век след като Големия човек е умрял, родният му град е окупиран от друга (или пък същата, кой знае) държава за десетина дена и това тук би трябвало да е стая припомняща това събитие, всъщност нямащо нищо общо с този музей. Тук вече гидът има оценка за злите окупатори, но пък експонатите нямат – баба разперила ръце пред шише на пода, нещо като палатки, хора в камуфлажни униформи – абсолютно нищо не се разбира от четирите снимки. Добре че помня.

После разходка из вагона, в който той много обичал да си прекарва времето, щото го било страх да лети. И си джиткал насам натам из огромната си държава с тоз вагон, че даже и на конференции в чужбина ходил. Имам една приятелка, която си мечтае за собствен влак с който да си обикаля света – а ето кой бил сбъднал мечтата и.

Цялата обиколка на музея и прилежащите обекти трае по-малко от 40 минути. Излизаме отново на слънцето. От кучката няма и следа, но кравата още си пасе там отстрани, вече минала в по-сенчеста част от улицата. Гладни сме и макар още да разказвам на другарите си части от историята, които гидът пропусна – мисълта за Големия човек отшумява бързо в главите ни, изместена от далеч по-належащите проблеми на стомаха. Дори във въпросния ден този град и този музей не успяват да са най-интересното и значително нещо, което ще видим, защото наблизко има една стара столица и един прекрасен нов град. Спомням си, как преди седем години бях с колегата Хипстър в едно друго градче, където се е родил Големият Враг на тукашния Голям човек и там картинката беше дори още по-ежедневна, а от Врага има останал само един камък предупреждаващ да не повтаряме делата му.

А вероятно в този момент някъде другаде по света, в други заспали градчета се раждат Големите хора, водачите и диктаторите на бъдещето. Добре дошли, господа водачи, светът е готов да ви посрещне с отворени обятия, да ви направи един музей от три стаи и паметник с кучка пред него и да ви забрави на секундата.

Спомени от една приказка, която навършва 20 години

Световното първенство се е надвесило над главите ни. И дали защото колегата хипстър ми обърна внимание на една статия за първото световно първенство на едно дете, дали защото минават 20 години от Сащ’94 решихме с колегите да си припомним първите си световни първенства (които – по странно и необяснимо стечение на обстоятелствата – съвпадат). Тази статия е първата от серия очерци за това, което помним оттогава.

Преди да разкажа за първото си Световно първенство обаче ще направя едно лирическо отклонение и ще разкажа за нулевото ми такова – Италия’90. Бях на пет и футболът едва що беше пуснал кълновете си в едно любознателно хлапе с изключително къс период на внимание (тъй било атеншън спан на родния ми език). Самият спорт и качествата му още не ме интересуваха, а телевизорът не можеше да ме задържи над 5 минути пред себе си, но се вълнувах от резултатите на мачовете. Бях за Аржентина, защото звучеше интересно и защото светлосиньото до ден днешен е любимият ми цвят. Обаче големият ми братовчед каза, че не може аз да съм за Аржентина, защото той е за нея и ме накара да си избера друг любим отбор, който беше Холандия. Все пак аз тайничко продължавах да съм за Аржентина до края, та чак и 4 години по-късно. Официалната песен на световното и музичката от рекламата на Адидас, която предхождаше всички мачове и незнайно защо беше с баскетболист до ден днешен докосват някаква много древна струна в мен и събуждат онова хлапенце от което помня много малко. Останаха ми обаче предпочитания, които се запазиха цял живот. До ден днешен съм за Холандия и за Южноамериканските отбори. До ден днешен мразя Германския футбол, защото какво по-скучно за едно петгодишно хлапе от това първенството да го спечели най-силният фаворит, когото всички очакват. Останаха ми и грешни впечатления – мислих си, че германците играят в зелени екипи, защото на полуфинала, който трая цяла вечност бяха едни такива зеленички. Или пък че засадата е нещо, което нарочно се прави, за да вкараш гол, както и ъгловият удар.

Четири години по-късно бях подготвен. Футболът отдавна беше залегнал в ценностната система, цяла година бях следял внимателно шампионската лига, имаше дори случай в който за шок на маминка си (така казваме на бабите по бащина линия във Варна) предпочетох да гледам как нашите играят квалификация с Финландия вместо Диплодоните по Ефир 2 и разбира се скачах от радост когато Емо Костадинов вкара Онзи гол. Географската ми мания също помогна, вече нямаше държави на световното, които са ми неизвестни или не ме интересуват. Но най-хубавото нещо на първото ми световно беше пълната липса на очаквания и предразсъдъци, които идват със загубата на наивността. Победите на нашите ми се струваха напълно естествени, мачовете на Норвегия, Боливия и Камерун ми бяха еднакво интересни с финала. И най-важното нещо беше, че аз наистина вярвах във възможността нашите да станат световни шампиони.

В седмиците преди световното във вестник Футбол (дали съществува още?) имаше снимки на отборите участници и аз внимателно си ги събирах и изрязвах всеки път когато баща ми го донесеше. Събирането на картинки от дъвки също беше в разгара си, за да бъде заменено по-късно от залепящите се. Трябваше обаче да заменям много, защото аз всъщност дъвки не дъвчех, с пари също не разполагах и единствените места откъдето получавах картинки бяха заменянето и каквото ми подаряваше братовчедът. Седмица преди първенството баща ми ме хвана и ми показа как да разчертая един лист, така че да записваме резултатите из групите и след това. Този лист, както и следващите – от Евро 96 и Франция 98 се пазят до ден днешен като безценни съкровища. Всичко беше готово, последните 2 дена даже броях часовете…

И ето, че най-накрая очакваният момент дойде и първенството започна….с досадна церемония по откриването. Поне два часа разни хора пяха и се обясняваха от екрана. Родителите ми обясниха, че това е нормално и дори хубаво, макар и странно поамериканчено, обаче за мен си беше скука, която човек трябва да изтърпи преди да започне приказката, за да бъде тя по-хубава, точно както преди “Лека Нощ Деца” имаше “Телевизионен Справочник”. Надявах се Боливия да бие Германия на откриването, ама не се получи. Веднага след мача обаче последва един друг крайъгълен камък на футболната ми страст – за пръв път спечелих спор с родителите си в името на футбола, защото вторият мач между Испания и Корея започваше в 2 часа посред нощ, а от деветгодишните се очаква отдавна да са в леглото по това време. Но накрая те склониха, все пак беше лято и нямаше училище. Така това стана първото първенство, на което изгледах всички възможни мачове (освен онези няколко в групите дето съвпадат по време). Появиха се и първите ми нови любимци сред футболистите – дотогава обичах само Стоичков, Марадона и Ван Бастен, обаче открих, че във всеки отбор има по някой симпатичен играч – както по-известните – Георге Хаджи, Батистута, Бергкамп, така и по-неизвестните – норвежецът Йостейн Фло, швейцарецът Ален Сутер, Хорхе Кампос и дори Хо Мюнг Бо от Южна Корея, който е понастоящем треньор на отбора. Имах любими играчи даже сред отборите дето не ги обичах, примерно Томас Хеслер от немците, Даниеле Масаро от италианците (някой друг помни ли тези имена?)

България не започна много оптимистично, но за нула време дойдоха победите. Срещу Гърция се очакваше (според преобладаващото наоколо мнение, аз както казах – нямах очаквания) след победата срещу Аржентина се появи надеждата, а след мача срещу Мексико започна всенародната еуфория. Ах този мач с Мексико, тогава разбрах, че съдиите и те са хора и също правят грешки, нарочно или не. Още помня името на омразния на цял народ съдия – зовеше се Джамал ал Шариф и идваше от Сирия. Също си спомням, че вратата на мексиканците се счупи, Стоичков вкара невероятен гол,а Краси Балъков изтърва дузпичка, но пък другите вкараха. Кой би помислил, че един телевизор “Електрон” може да стане проводник на толкова радост. Започнаха да се появяват песните. Хората наизлязоха по улиците. Гърмежи и пиратки започнаха да се чуват все по-често. След всеки гол на наште Прософт (което и досега не знам какво е) поздравяваше всички българи, чрез сплескването на телевизионния им екран докато футболистите се радват. После бихме и Германия, а аз преядох със сладолед. Стоичков изрече знаменателната реплика “Ейн цу цвайн цу драйн, дрън…” Броят песни за световното надхвърли 10 (странно защо обаче сега не мога да ги намеря в Ютуб). Изброявах си световните шампиони от предишните първенства и ми се струваше съвсем закономерно България да се включи сред тях. Чудих се защо всички ги е страх от Италия и баща ми ми обясни, че италианците винаги се лигавят в групите, ама веднъж излезли нямат спиране…

Тук обаче ще приключа разказа си, защото думите ми отслабват и вече не могат да предадат емоциите… А и не искам много да си спомням последните 4 мача на първенството, макар че на финала бях за Бразилия и смятах за закономерно, че те трябва да са шампиони. Но бих пожелал на всяко хлапе първо Световно  като моето, пълно с толкова вълнения и завинаги омагьосващо го в любов към футбола.

Приключенията на една възглавница

Това е една истинска история. Може да не е много интересна и дори няма поука, но пък ми се струва, че има защо да бъде разказана.

Всичко започнало преди много години в един едностаен апартамент в Милбертсхофен. Може и по-рано да е започнало всичкото, но историята мълчи по въпроса, затова ще разкажем този разказ от момента в който го знаем. Та в този апартамент се заселил някой си Стилиан, родом от Монтана, дошъл в Мюнхен да учи някакви спортни науки. Мюнхен бил скъп град и макар, че мястото било тясно Стилиан си потърсил съквартирант. И си намерил  – той се казвал Радослав, обаче всички му викали Ицо, защото фамилията му съвпадала с тази на известен български футболист със същото малко име. Ицо обаче нямал къде да спи, леглото било тясно за двама мъже и затова Стилиан купил диван. Може и настаро да го е взел, защото видът му вобще не бил като на нов. Диванът бил на тънки зеленобели раенца и имал прикачени четири възглавници. Бил прекалено къс да си легнеш по дължина, но затова пък се разпъвал, бил от тия дивани които вече не се правят, дето като се разпънат – все едно лежиш на чаршаф на пода. Но възглавниците били що годе меки, Ицо не се оплаквал. Минали години. Диванът се спаружил и потънал в средата. Стилиян станал барман в дискотека. Ицо си намерил по-удобно жилище и се изнесъл. Стилиан внезапно решил да се завърне за един семестър в България – може би нещо се случило нещо а може би просто му омръзнала Германията.

Точно по това време Вихрен и Ели отчаяно търсили апартамнет в Мюнхен. Ели влязла в конакт със Стилиан и той решил да остави апартамента на нея, може би защото била българка, а може би защото бързал. В апартамента нямало други възглавници и Вихрен спал на една случайно избрана от дивана. Вихрен и Ели живели там половин година, после Ели отишла да прави стаж, а Стилиан се завърнал в Мюнхен. Вихрен останал да търси ново жилище и помолил Стилиан да съжителства с него докато Елито си свърши стажа; Стилиан бил много разбран човек и се съгласил и дори дума не обелил когато Вихрен напълнил мъничката стая с мебели за обзавеждане на нвото жилище, което Ели междуврменно успяла да намери в същата сграда. Когато си дошла Вихрен и Ели се преместили там, но Вихрен не бил помислил за възглавница, затова попитал Стилиан може ли на първо време да си отнесе тази от дивана; той разбира се нямал нищо против. Вихрен нямал и калъфка, затова възглавницата на първо време била използувана увита в тениска.

Животът в новото жилище не бил лесен, доста време нямали и след от интернет, но в крайна сметка Вихрен и Ели си стъпили на краката. Дълги години живели уютно там. Междувременно Стилиан се изнесъл и следите на дивана се губят, останала само възглавницата. Обаче тя била стара и смотана; Ели подарила на Вихрен мека нова възглавница – като футболна топка и възглавницата на Стилиан отново минала на дивана – този път новичък, широк и хубав.

И така докато в един момент в Мюнхен се появил Иван. Имал само работа, все още не и жилище. Ели и Вихрен го приели вкъщи. Той започнал старателно да търси и много бързичко намерил малка квартирка при една баба в Аубинг и се пренесъл там с малкото покъщнина, която бил донесъл. Разбира се обаче, не си бил взел възглавница. А били тежки времена, първата заплата щяла да дойде едва в края на месеца – затова Вихрен и Ели му подарили най-ценното си притежание – възглавницата на Стилиан.

Иван оценил подаръка полагайки морна глава върху нея в продължение на месеци. В един момент Иван си намерил и ново жилище, и нова въглавница, но никога не забравил вярната другарка, която споделяла ложето му в тежките времена и тя заела своето място на оранжевия нов диван. Никак не се вписвала в обсановката, но Иван си я държал, даже калъфка и купил. И много скоро започнали да му се появяват гости. От близо и далеч, добри приятели и бегли познати – Иван приемал бодро всички, гощавал ги, пускал им мач и ги полагал да спят на оранжевия диван и възглавницата на Стилиан. Освен момичетата – тях пускал на леглото, а той понеже бил кавалер – спял на дивана. Много глави минали през тази възглавница, много хора благодарили на Иван за гостоприемството, а той почти не мрънкал как домът му се бил обърнал на хан. Един от последните по-продължителни гости на Иван бил Годжи – човекът си бил намерил хубава работа, но си нямал жилище. Годжи обаче бил малко бавничък с търсенето – или изложението не му харесвало, или линуксът имал нужда от преинсталация – и неговата не била лесна. Но той не се оплаквал, хапвал си бисквитки и най-накрая след много усилия, намеси на далечни лели и дори може би самото Провидение – Годжи успял да си намери някакво място за живеене първо при един канадец, а после и самостоятелно. 

Междувременно обаче дошъл и краят на ивановото време в Мюнхен и той поел към родината си. Не забравил обаче да завещае стилиановата възглавница на Годжи – може би с идеята, че като нейн последен окупатор и той никога няма да забрави добрината, която тази възглавница събужда у хората и ще я предаде нататък. Пък дали ще е така  – ще видим, можем само да се надяваме, че  приключенията на възглавницата на Стилиан ще продължат.

Последният ден на XXI век

Иван Вазов има един разказ, който се казва “Последният ден на ХХ век”. Сигурно малко от вас – дамите и господата иначе така начетени читатели на нашия любим блог – сте го чували; и с право, това е едно от най-слабите му произведния. И то не защото Патриархът на българската литература ни най-малко не е познал какво ще става в бъдещето, за което наистина не можем да го виним (всеки който се е опитвал да познае наведнъж 8 мача от Шампионската лига знае колко невъзможно и същевременно високо ценено умение е дори това да предвидиш какво ще се случи идната сряда). Не, разказът е слаб, защото се опитва чрез уж невинно потапяне в света  на “фантастиката” да прокара силни и агресивни националистически убеждения и пристрастия към любимата “Велика Сила” на писателя. Може да е работило за повдигане на българския дух преди 100 години, но опредлено не издържа теста на времето като значимо произведение и пропуска възможността за развитие в мисленето на хората. Всъщност това е една от честите ми критики към фантастични произведения, чието действие се развива в бъдещето – че съвременните писатели рядко предвиждат някаква промяна в човешкото мислене и в манталитетите и отношенията между хората, просто пренасят своето мислене в някакво бъдеще, сякаш точно в периода на техния живот интелектуалното и културно развитие на човечеството или някоя определена култура – замира.

Но пък идеята да се опитаме да познаем какво ще стане в бъдещето винаги е била очарователна. И сега след като наредих злостно един от най-великите писатели на България, ще направя своя (вероятно също толкова жалък) опит да предвидя какво ли бъдеще очаква човечеството към края на 21 век. Всичко оттук нататъка са спекулации, тъй че ако не сте съгласни – чудесно, имате си ваша версия за бъдещето.

Технологически светът ще се развие много през идния век, но в посока в която малко автори на научна фантастика са очаквали. До края на 21 век хората няма да са плъзнали из космоса, няма да са колонизирали други планети, няма дори да са излезли от слънчевата система. Факт е, че… всъщност няма за какво, няма кой да осигури безвъзвратно финансиране на грандиозни космически проекти, а то винаги ще е безвъзвратно. Най-много някоя базичка на Луната или някоя машина някъде другаде да копае нещо или да прави изследвания, точно както е и сега. В замяна на това науката ще се развие дотолкова, че редица неща които не разбираме за космоса ще бъдат разбрани както си седим на Земята. И повечето от тях ще касаят Вселената като цяло, а не реалното ни придвижване през нея. И извънземни няма да се появят или да бъдат открити, поне не повече отколкото досега. Квантовата механика ще направи гигантски скокове и ще открие нечувани засега чудеса, които вероятно ще имат и ежедневни приложения за всеки. Науката ще удължи и продължителността на живота, но не с много – още 10-тина години на сегашната и ще излекува разни болести, но пак – не всички.

Транспортът по планетата ни също няма да претърпи големи скокове напред. Естествено ще става по-бърз, по-ефективен, по-евтин, по-сигурен, по-масово-достъпен, но няма да има нови отрития от величината на влака, самолета и автомобила, просто защото настоящите средства изпълняват функцията си достатъчно добре. Няма да имплементираме телепорта (или подобно нему средство) дори и да го изобретим, просто защото няма смисъл – дали ще се озовеш на другия край на света за една минута или за десет часа е едно и също в почти всички обстоятелства.
Истинското развитие в технологиите ще е в света на комуникациите. Колко само са се развили те през последното десетилетие – ако запазат този темп на развитие наистина в бъдещето няма да има нужда от развитие на транспорта, защото виртуалното присъствие ще е достатъчно. Хич не ми го побира акъла докъде може да достигне сегашния скок в комуникациите. Нещо, което също ми се струва вероятно (макар да имахме много хубав спор с колегата хипстър, който въздигна справедливи аргументи срещу  тезата ми), е че чрез развитието едновременно на технологиите и невробиологията в някой момент ще стане възможно да се осъществява комуникация или да се влиза в мрежата директно с мисъл, а не с външен физически агент като компютъра или умнофона.

Икономическата структура на света ще си остане такава, каквато е сега още много години. Ресурсите няма да свършат, в края на века все още ще има и петрол и газ и въглища и вобще всичко, както и нови хитри източници на енергия които още не сме измислили или развили. Енергията ще е масово достъпна, което значи много, много по-масово отколкото е сега – няма да има села в Танзания дето нямат ток или недостиг на бензин в средата на нищото. Корпорациите ще растат и ще придобиват нови и нови сили, но, поне през този век, няма да се стигне до “корпокрацията” от едната епоха на Облачния Атлас (между другото, много добра книга, че и филм). Машините ще стават все по-ефективни и все по-малко физически труд ще трябва да бъде извършван от хора, което ще промени професионалния птофил на населението, работният ден вероятно също ще намалее и ще стане много по-подвижен. Но стига съм се обяснявал за тази една четвърт от човечеството, която сега живее най-добре и има достъп до всичките тези технологии и транспорти – какво ли ще стане с онази гигантска част от хората които живеят бедно и мизерно, без образование или интернет в забутани места? С голяма увереност мога да кажа, че след един век те ще живеят по-добре отколкото ние, представителите на развитото общество живеем сега. Защото това е вярно дори за миналия век, когато развитието на всичко е било доста по-бавно от този и е имало два сериозни скока назад на име световни войни. Освен това предвиждам бедните общества да наваксат и към края на века разликата между живота на хамериканците и на етиопците да съществува, но да не е особено голяма. Също така населението на света ще стане проблизително постоянно със съвсем малък прираст, това комбиниано с постоянното развитие би трябвало много да подобри живота на всички.

Политическото развитие също ще претърпи някои положителни развития. Примерно войни ще има и през 21 век, но ще стават все по-безкръвни и бързи. Защото военната технология, както всяка друга се развива и дори в момента е много по-лесно да постигнеш стратегическите си цели в една война без да избиеш много хора, а в бъдеще ще стане още по-лесно, когато въпросните технологии започват да достигат и до по-слабо развитите страни с по-големи опасности от войни. С въпросното технологично развитие обаче идва и културно – вече масово се възприема като нехуманно да избиваш цивилни хора или да ги изселваш, което ще направи каквото и да е завладяване на нова територия неизгодно за завоевателя. Така войните ще спрат да са политически, ще останат само икономическите такива, които се водят на други нива населението не е заплашено. Мирното съществуване и липсата на пряко-засягащи мнозинството от хората апетити към чуждите държави пък ще доведе до премахването на граници (естествено не всички, но доста), което пък ще доведе до много по-голяма толерантност между хората. Така национализмът ще изчезне (или поне ще се маргинализира) след кратък пик в началото на века към който май сме тръгнали.  Ролята на държавата също ще става много по-малка и нейните отговорности ще се прехвърлят върху международни организации или компании.  Естествено това ще става първо на някои, и далеч по-късно на други места, но глобалната тенденция струва ми се е към изчезване на силната държава в полза на развиващата се икономика и намаляване на значението на реалния режим по който една държава се управлява (било то демокрация, диктатура или друго). Дори тази тенденция да не се окаже правилно решение в дългосрочен план – мисля, че ще мине повече от един век в това тя да се обърне. За всички обаче, които си мечтаят за антиутопично общество, Трета световна война или някакъв апокалипсис – сори, няма да го бъде.

Културно светът ще се глобализира все повече, но не до крайност, защото хората вече са достатъчно съзнателни да ценят разликите в културите си. И няма да трябва да говорим китайски, както се чува в разговори тук-там, английският език ще бъде международният език на бъдещето, но употребата му навсякъде няма да е натрапчива и освен някои мнгоо застрашени езици – никой друг няма да изчезне. Изкуството ще се промени също, някак ще става по-виртуално, макар че точно тука започва да се вижда краят на въображението ми…

Сега като си чета писанието – май съм попрекалил с оптимизма. Точно като Вазов, а той нищо не е познал… Нищо, писах си прогнозата за шампионската лига на човечеството, сега остава да се облегна спокойно и да гледам какво ще стане.