18 минути в Долния свят

Сред многото си чудесни произведения Нийл Геймън има една книга на име “Никога Никъде” (Neverwhere). Като сюжет не е нищо особено пред другите му шедьоври на фентъзито, но още от първите страници като я четох навремето ме заплени с една идея – че освен нашият свят точно пред очите ни, по дупките и невзрачните ъгли на градовете ни съществува и един друг свят на отхвърлените от нашето общество, на тези чието присъствие ние сме се научили да не забелязваме, един Долен Свят на нашия, който е тъмен и приказен и има свои правила и закони и в който ние нямаме място и съзнателно избягваме да забележим. Може би още тогава съм осъзнавал, че има зрънце истина и откак започнах да пътувам съм се докосвал многократно, но много бегло и краткотрайно до този долен свят. За съжаление той далеч не е толкова приказен като в книгата, даже е направо страшен и ужасяващ. Но никъде не ми е правил такова впечатление, като на последното ми пътешествие, за което ще разкажа сега.

В една топла лятна нощ си седя в чакалнята на гарата в Букурещ и чакам влак, който тръгва в три часа среднощ. Чакалнята е задушна и без прозорци, пълна с хора хъркащи по пейките. И на мен ми се доспива, въпреки че чета едно друго много хубаво фентъзи, което няколко дни след това колегата хипстър нарече “книга на годината”. Не искам да заспивам на такова място пълно с безброй непознати и странни хора – ако ще спиш навън – колкото по-безлюдно и спокойно е – толкова по-сигурно е мястото; а тук е точно обратното на безлюдно и спокойно – на всеки 10 минути избухва някаква свада на румънски, а въпреки че между полунощ и три влакове няма – постоянно идват някакви хора, “а други отиват нанякъде”, както е казал безсмъртният поет, съименник на съпруга на Дора Габе. И така – поглеждам си часовника – 1.40 е. Решавам да изляза малко на чист въздух и да се поразтъпча, това ще ме разведри, събуди и ще убие малко време. Взимането на това решение не е толкова лесно, аз знам, че отвън затворената врата на гарата е точно този свят за който се отнася това произведение, знам и че той рядко е приятно място, както и че аз няма да остана незабелязан в него. Но вече съм решен, грабвам си раницата, прибирам си листите от книгата и тръгвам.
Още на вратата на гарата ме среща човек, облечен в най-мръсния екип на Арсенал, който някога е бил цапан. Идва и ми говори първо  на румънски, после като вдигам рамене – на английски. Предлага ми някакви неща които не разбирам какви са, но някъде насред изброяването се чува хероин, после и амфетамин. Това е един от двата гранични теста които трябва да премина, за да загубят представителите на долния свят интерес към мен и съответно да продължа демографското си изследване без да променям света, който изучавам. Отказвам му учтиво и бързо продължавам напред преди да успее да поднови изброяването на подозрителни вещества които мога да закупя. Чудя се – къде ли ги държи всичките. Докато уж вървя напред съм стигнал до едни стълби, целите накачулени с хора дето дишат нещо от черни торбички. Лепило, сигурно, макар че аз никога не съм виждал лепило продаващо се в кесии. Те не ме и поглеждат. Долу, пред стълбите един от тях лежи по лице на земята, ама кривият му издут гръб му се движи ритмично, жив е значи. Отдалечавам се бързичко и пресичам улицата.
Пред гарата има две градинки и ред от ресторантчета за бърза храна, те също са част от долния свят. В момента в който се приближиш до едната градинка идва вторият граничен тест. От всчките страни се спускат проститутки, които директно ме бомбардират с оферти. Форти рон, търти рон, една дори пада до тен рон. 10 леи, това са 5 лева, това е толкова мизерно. Интересно е и първо – колко бързо пътува информацията в долния свят (само веднъж като кажеш, че не знаеш румънски – до 10 секунди всички го знаят) и второ отличен английски език се чува от всички представители на тоя свят способни на членоразделна реч. Отново отказвам, макар че тук вече е по-сложно, някак си се очаква да дадеш причина за нежеланието си. В крайна сметка доброто старо “но ъндърстенд, но рон, но леи” се оказва достатъчно.

И ето ме вече в долния свят, минал всички проверки и загубил вниманието на местните. И изведнъж неща започват да се случват с главоломна скорост. Идва такси, от него изскача човек с шапка с пискюл, някакъв друг идва и му изкрещява нещо в ухото. Пискюлът отива по средата на градинката и почва да рови в един кош за боклук. В това време таксито си заминава, на негово място спира друга кола. Оттам един едър мъжага почва да вади сини чували и да ги хвърля по средата на улицата. Някаква лелка която досега си е говорила сама побеснява и отива да му се кара, той и дава един сгънат юрган и тя го отнася по една странична уличка. Пискюлът е събрал вестници и е запалил огън по средата на градинката. Полицаят (а, да, на ъгъла на всичко това стои полицай и яде бавно геврек) от ъгъла на кръстовището му подвиква и настава малка свада, включват се и 2-3 от проститутките. Една от тях вади от чантичката си таблет и го носи да покаже нещо на полицая, в това време отнякъде се е появила група от десетина човека които събират сините чували от платното и ги носят към градинката. “Уот ар ю лукинг ат?” ми казва единият минавайки край мен през уста в която няма нито един зъб.
Отдалечавам се бавно и обикалям градинките от далечния им край. Двама човека се гонят в тъмното, сякаш на живот и смърт, прибягват като стрели пред мен. Нормално облечена жена с бебе в количка седи на една дюнерджийница – за момент се усъмнявам, че съм срещнал друг турист в долния свят, но при нея идва, сяда и си поръчва кафе онзи с фанелката на Арсенал. Дюнерджията пък пуши нещо като пура на пръчка. Стигам обратно до кръстовището. Там огънят е потушен, полицаят е изчезнал, а пискюлът седи на тротоара и яде кочан варена царевица заедно с още трима души. “Нау старт дъ шоу” – казва ми. Аз се опитвам предпазливо да се отдалеча от всеки, който ми говори, ама не съм направил и пет крачки и шоуто наистина започва. Човекът, който бях видял да лежи пред стълбите с черна торбичка в ръка сега е изправен по средата на кръстовището със същата торбичка в едната и с полицейска свирка в другата ръка. Наближи ли кола – той надува свирката и и сочи някаква случайна посока. Но внезапно става нещо (още по-) странно – преображение: самият той някак спря да бъде прегърбен, изправи се, започна да прави реверанси на минаващите коли, да присвирва ритми, леко да танцува и в един момент дори пъхна черната торбичка в джоба си и забрави за нея. След няколко минути обаче иззад ъгъла изскача полицаят с все още недоядения геврек и му се разкрещява, човекът прибира свирката в джоба си, прегърбва се отново и вдишва дълбоко от торбата и отива да легне в храстите.

Достатъчно ми е, връщам се в чакалнята и при книгата си, стига ми толкова лудост, стига ми толкова долен свят, изследователство и чист въздух. Поглеждам часовника – 1.58, от решението ми да изляза навън са минали точно 18 минути.

За Норвегия и борбата с мързела

Мързелът. Той е част от живота ни, всички водим постоянна борба с него – някои по-успешно, други по-малко. Аз не съм от хората, особено критични към мързела, дори често съм защитавал изконното човешко право на почивка, затова имам малко истории  с поука като тази, която следва. Отсега предупреждавам, има много числа и потресаващо моралистко заключение, четете на своя отговорност.

След чудесна няколкодневна екскурзия се прибирам вкъщи с два полета. Качвам се в първия самолет и си мисля само как ще си дремна – екскурзията може да е била чудесна, ама последната нощ съм я прекарал в нощен влак с две смени и съм спал три часа. Още докато стюардесите на Уиз обясняват какво точно се прави при авария аз затягам колана и се унасям. Събуждам се винаги когато самолетът започва да смъква височина – мисля, че по някакъв начин биологическият часовник на човек го буди дори при малко покачване на налягането; ама така е по-добре, мога да се приготвя за приземяване и в случая – да се насладя на гледката на накъсаното норвежко крайбрежие отгоре. По разписание имам 2 часа и 45 минути да чакам следващия самолет на летище Осло Торп. То се казва така само пожелателно, защото някак си не е било удобно да го кръстят летище “Средата на Нищото – Торп”, иначе е на 120 километра югозападно от Осло.

Още с кацането ме ужилва въпросът, по който често съм мислил през последната седмица, а именно – какво и дали да правя нещо изобщо през трите си часа в средата на норвежкото нищо. Естествено и дума не може да става за ходене до Осло, ама градецът Сандефьорд е “само” на 10 км от тук, в един идеален свят с транспорт и без умора и мързел бих могъл да опитам да го достигна. Още не съм решил или поне се залъгвам така, всъщност краката ми са невероятно уморени, а навън вали лек дъждец, мързелът ми нанася удар след удар. Естествено излизам първи от самолета (това е моята суперсила, аз винаги седя до прозореца и винаги излизам първи от самолета) и при пускането на телефона си (аз съм от тия старомодни хора дето слушат стюардесите като кажат да си си спра телефона) с недоволство виждам, че самолетът е подранил с малко. Това би било полезно ако смятах да правя нещо и не ме мързеше толкова много, но сега, уви, само дава десет минути на чакането ми.

Летището е малко, направо миниатюрно. Ето на съседната порта пише моята крайна дестинация, мога просто да седна на тази така съблазнителна пейка и да си почета книжка. А си нося много интересна книжка, изпълнена с приказни приключения. С нетърпение чакам да се гмурна отново в нея и да прекарам следващите часове в кротко четене комбинирано с придремване. Въпреки това решавам все пак поне да си покажа носа навън, струва ми се, че да нямаш желание дори да видиш летището в което сменяш полет е прекалено пораженческо за велик турист като мен, а то и от другата страна ще се намерят пейки. На изхода през портата ме питат за целта на посещението ми в Норвегия, аз обаче съм очаквал въпроса и директно си нося в ръка бордната карта за следващия полет – може и да не бързам заникъде, ама не възнамерявам да оставям някой да ми губи времето. Учтиво ми пожелават приятен път. Ей какви мили хора, къде другаде граничарите ти пожелават приятен път.

И ето ме, пред летището, само три минути след кацането. Все още изобщо не смятам да ходя никъде, но тъкмо пред мен спира безплатният шътъл-бус до гарата на Торп (това летище е толкова забутано, че е на 3 км от собствената си гара). Тук има само два автобуса – за Осло и този.  Зад шофьора има едни брошури, качвам се да ги поразгледам. Толкова съм уморен, че сядам да си почина вътре. Този автобус ходи до гарата и обратно на всеки половин час, казвам си че нищо няма да загубя ако се повозя малко из норвежките гори и се върна след половин час, а пък ако случайно нещо ме прихване да ходя до Сандефьорд – това ми пести 3 км. А и дъждецът спира – може да си почина и почета сред природата, вместо на летището.

Автобусът тръгва. Ако самолетът не беше подранил или ако аз не бях излязъл толкова бързо нямаше да го хвана, това ми дава малко сили и увереност – знам ли за какво. След 6 минути стигаме на гарата, която се състои от пейка и козирка. Осенява ме неприятната реализация – стигнал съм дотук, май съм длъжен пред себе си да опитам да продължа. Влак в моята посока няма още 40 минути, пък и аз не искам да хващам влак, защото нямам норвежки крони, а и разписанието е неудобно за моите цели. С въздишка вадя тефтера си и написвам с дебели букви на една празна страница “Сандефьорд” и зачаквам на стоп на малкото пътче край гарата с пълната увереност, че никой никога няма да мине по този път и мързелът все пак ще победи. Още след минута минава кола и спира да ме вземе. Изненадан и малко горд от себе си си казвам “Ех, то се видя – ще се ходи на туризъм все пак…”

Тъй като мисля, че едва ли ви се чете пътепис – ще обобщя следващите часове в няколко изречения: Водих весел разговор с чудесен човек, оказах се в Сандефьорд двайсетина минути след кацането си, разходих се край фиордчето, после разгледах за час и половина един жив и чаровен норвежки градец, който ме заплени дотолкова, че рискувах да си изтърва самолета. Обаче с помощта на вълшебното листче с нарисувано стилизирано самолетче и още двама мили норвежци  (а всички в тая страна са толкова дружелюбни, англоговорящи и усмихнати) и вездесъщия шътъл-бус до гарата успях щастлво да стигна на летището 25 минути преди полета си и успешно да го хвана. Норвегия е чудесна страна, на прекрасни добри хора, вълшебна зелена природа, много информация и безплатни услуги за туристите. Вече два пъти съм бил в нея и тя твърдо остава в сърцето ми, като една от страните в които макар да не съм виждал чудеса (а аз съм бил само около Осло, фиордите на север все още ме очакват) – пътешествуването е безкрайно приятно, лесно и пленително.

Но най-важната поука от тази история за мен остава следната: Имах невероятно тричасово приключение, изпълнено с красота, опознаване на нашия чудесен свят и дори адреналин. И го имах, защото преборих мързела, който подло се опита да ми го отнеме. Знам, че звуча малоумно-поучително, но за мен този извод е наистина важен : Никога не трябва да позволяваме на бездействието да ни отнема приключенията които искаме да изживеем или нещата които обожаваме да правим.  Защото в крайна сметка…личността е просто съвкупност от спомените и делата си, ако не правим нищо – заслужаваме ли изобщо да се наричаме човеци?

 

8 неща в които животът в България превъзхожда този в Германия

Всички знаем, че България е адска дупка, където слънцето никога не огрява, където мизерията е повсеместна, където хората нямат какво да ядат и мрат от глад по улиците. Всички знаем че страната е най-бедна в целия свят, икономиката е отдавна загинала, а всичките политици са маскари и кръвопийци които само смучат от бедния народ. Всички знаем, че българите са на изчезване, културата им е “чалга”, а националните им герои се въртят в гроба като воденични колела от срам.
Но дали всичко наистина е чак толкова зле? Верен на заложената ми културно черта да сравнявам постоянно Родното и Чуждото  и аз правя своите сравнения. През годините откакто обитавам Германия съм открил много неща в които живота в нея превъзхожда този в България, но и също толкова много неща в които България е доста по-добре от Германия. “Ти гледаш на България през розови очила и я виждаш два пъти в годината, изобщо не разбираш КОЛКО е гадно” – са казвали и ще казват критиците ми, но този път мога да им отговоря – правейки сравнение между живота в две държави всеки вижда по-ясно държавата която обитава, така че имам точно толкова право да сравнявам Германия и България, колкото всички тези нещастни хора обречени на живот в безкрайната българска мизерия. Постарал съм се да се спра на по-обективни фактори, такива които зависят от самите хора или държавата, а не от географско-историческата случайност като примерно, че в България има и дни в които не вали, че българските домати понякога имат вкус или пък, че българските жени са хубави, а не са корокозъбели и слонопотами като немските. Все пак това, че факторите ми са (що-годе) обективни не значи, че аз съм безпристрастен, но това си го знаем. И така, ето ги моите 8 неща, в които България е по-добро място от Германия:

8. Неделята
Пустош. Празни улици докъдето ти виждат очите.Топки от трева се търкалят по улиците, а прахът образува малки спиралообразни облачета покрай изоставените коли… Шум от пусната щора е единственият звук, който се чува. Град призрак. Това е неделя в Германия. Следвайки някакви традиционни неписани закони неделята за немеца е Ден в Който се Седи Вкъщи и Не Се Прави Нищо. В Големите градове има илюзия за живот, създавана от множеството туристи, които не са свикнали с немския начин на живот и нагло пълзят навън. В по-малко туристическите места обаче пустошта е факт. Понякога се среща случаен чичка неиздържал на скуката и правещ, примерно, ремонт, когото цялата улица гледа с тихо неодобрение иззад перденцата на прозорците си. Същевременно, в България човек обикновено не може да различи неделята от другите дни само по външни фактори. Хората не спират живота си, дори напротив – почивният ден е ден за забавления, гости, излизане навън или правене на неща за домакинството. Което ми напомня за следващото нещо, пряко свързано с това:

7. Работното време.
В Германия работното време на магазините е от 8 сутринта до 8 вечерта, понеделник до събота. В някои провинции има изключения даващи екстра работни часове сутрин и вечер, но в неделята нищо не работи никъде. Това създава доста неудобства, примерно точно когато всички са на пазар в събота човек трябва да си пазарува за един допълнителен ден, ако случайно забравиш за неделята седиш гладен  и ако спешно ти затрябва нещо в неделя или пък посред нощ  – няма откъде да го добиеш. Е, не е болка за умиране, но със сигурност е по-зле отколкото в България, където всеки неведнъж и дваж е прибягвал до услугите на денонощния магазин и където неделята не е ден в който всичко живо си седи вкъщи и кисело гледа през прозореца дръзналите да излязат навън. Работното време на институциите в Германия пък е само сутрин и обикновено плътно съвпада с първата част на работния ден. Но след като оплюхме немската неделя в цели две точки, да се върнем към едно от малкото неща, които човек все пак може да прави през нея:

6. Да седнеш пред телевизора да гледаш мач.
В Германия правата за почти всички футболни мачове се държат от Скай, сателитна телевизия. С нормалната ефирна телевизия може да се гледат по един мач от Шампионската лига и лига Европа и това е всичко. От Скай не можеш да си купиш пакет не включващ всичките им други малоумни телевизии които ти никога няма да погледнеш, Скай се продава само нацяло и струва 60 евро месечно. И дори човек да реши да ги даде тези пари – какво получава? Всички мачове от бундеслигата и шампионската лига, но освен това – почти нищо. Никога повече от един мач от Англия седмично, някой друг от Испания и това е. Ако искаш да следиш внмателно което и да е първенство освен Бундеслигата – в Германия това няма как да стане с местна телевизия, колкото и пари да дадеш. Да сравним това с България, където ако искаш да гледаш Уиган и Съндърланд – все някъде го дават, където покритието на всичките първенства е толкова по-добро, а кабелната телевизия – евтина и масова. Което пък ми напомня за:

5. Субтитрите
Само аз ли си мисля, че при озвучаването на някой филм на език различен от оригиналния му се губи толкова много от истинския филм и красотата му? Е, в Германия ВСИЧКИ филми винаги са озвучени на немски, немците не са и чували за субтитри. Повечето филми са с английски за оригинален език, но въпреки това човек не може да чуе ангийски по немската телевизия и дори на кино. В Германия да си купиш двд или да отидеш на една от няколкото прожекции на “оригинален език” е единственият легален начин да чуеш истинския глас на Джак Спароу/Хари Потър/който там си искаш. За сравнение в България (а и както през годините съм се уверил и в по-голямата част от света извън Германия) чуждите филми неизменно си вървят със субтитри и това не само не представлява проблем за зрителите, но им дава и възможността да се насладят максимално на филма, такъв какъвто той си е. Сега вече си мислите – егати тъпите дреболии, дай нещо сериозно. Ами ето ви:

4.  Данъчната система.
В Германия няма плосък данък. Трябва ли изобщо да казвам повече? Добре де, добре, ще напомня и за един куп мръсни данъци и такси, които немската държава използува срещу жителите си. Като примерно таксата на всеки пътник на самолет, която варира от 7.5 евро всеки път когато летиш от Германия за Европа до 42 евро всеки път когато летиш до Америките или далечна Азия. Или ГЕЦ, всеки който е чувал за ГЕЦ ги мрази от цялото си сърце, било то немец или чужденец; те са тези които обикалят по къщите и събират 20 евро месечно за правото да гледаш немска телевизия, от онази дето споменах по-горе – без мачове и филми на оригинални езици. Тук е и мястото да напомня на гневните български данъкоплатци, че данъците в България са и най-справедливите и най-малките в цяла Европа, независимо дали конкретно на вас ви идват вповече.

3. Изборът на облекло/обувки
Аз не съм човек, който много много се заглежда по дрехите в магазините. Или който е особено придирчив в избора си на обувки. Но дори и на мен ми прави впечатление (а за хората които ме познават – а повечето които четете това ме познавате, признайте си – знаят колко трудно успява нещо такова да ми направи впечатление) – дрехите и обувките в Германия се продават само от по 4-5 големи вериги. Във всяка ценова граница човек има избор от примерно по 20-тина чифта обувки във всеки от големите магазини и това е. Много често се случва на улицата да видиш човек облечен като теб. Много често се случва и да видиш 3 еднакви пуловера в един и същи ден, само защото това е пуловерът, който в момента се продава в Х и М. Практически липсват каквито и да било дребни търговци на дрехи или обувки, както и дребни производители за местния пазар. Липсва и гигантското разнообразие от марки (легитимни и не толкова) което се наблюдава в България, липсва и идеята, че всеки човек трябва да е облечен уникално.

2. Основното училище
Ето тук ще кажете – ме хванахте по бели гащи. “Нищо не е по-зле от училищната система в България! Децата учат в разпадащи се училища по изостанали в миналото учебници и излизат от училище неграмотни!”- нали така? Не оспорвам очевидните нужди от реформа в българската образователна система, но тя има поне едно качество с което превъзхожда немската. В Германия в седми клас се решава бъдещето на ученика и дали той влиза в гимназия (около 1/4 от всички ученици) или в някой от другите видове училища. Дотук всичко е нормално, нали? Да ама само на учениците от гимназията е разрешено изобщо да влязат в университет. Което значи, че в седми клас се решава дали ученикът може да получи висше образование и за мен това е по-ужасно от каквито и гадости да причинява българското училище на горкия ученик. За немците седми клас не е прекалено рано за да може палавникът да мисли за далечното си бъдеще и да решава какъв иска да стане. Ако пък случайно точно тогава си в мързеливия си период и предпочиташ да залягаш над мачовете – очаква те да караш електрокар цял живот. Е то и в България е по-трудно да влезеш в университета след като си учил в Техникума по Дървообработване (традиционно известен като Дървото), но никой не ти го забранява, нали?

1. Интернетът.
Интернетът в България е (безспорно) бърз. Доставчиците са коректни, пускат ти го за един ден и се отнасят добре с теб и след това. И струва 13 лева на месец.  Безплатен безжичен интернет по една или друга причина също се намира много често. Повечето от младите и работещи хора са компютърно грамотни. В Германия интернетът може и да е бърз, ама може и да ти кажат “тази улица е нова, тука интернетът ще е бавен следващите няколко години”. За да го пуснат си правиш среща с техник за след месец и не дай си боже да я пропуснеш. Ако пък нещо не сработи или се повреди – техникът няма идея какво не е наред, а компанията те препраща от един платен телефон на друг в затворен кръг.  Интернет под каквато и да е форма трудно може да се намери за под 20 евро на месец, а безжичен интернет има само в някои подбрани заведения, никога на улицата. Ограниченията на трафика също все още не са останали в миналото, а под “вестник” хората продължават да разбират главно хартиено издание. Компютърната грамотност пък все още е нещо което работодателите очакват да прочетат в сивито на кандидатите си като велико постижение. На всичкото отгоре Германия е една от 4-те страни в света (редом с Китай, Турция и Мианмар) цензуриращи Ютуб, а службите за борба с компютърното пиратство бдят денонощно да не вземеш случайно да си изтеглиш някоя песен на Еминем (кхъ-кхъ). А чудите ли се защо сложих точно интернета на последна позиция? Защото той и всичките му аспекти – от доставка, през наличност и скорост до съдържание – е наистина една от малкото области, в които България е очевидно по-развита страна от Германия.
Айде приятна ви…неделя.

Вместо пътепис

Не. Не мога повече! Не мога да си седя безучастно и да се правя,че игнорирам въпроса, който интересува всички ни! Някой трябва да се изправи и да го каже най-накрая:

Какво точно се е объркало с железопътните гари в Полша?

Ето,казах го, сега въпреки че все още нямам отговор се чувствам по-добре. Даже ще предоставя малко контекст, макар че съм сигурен, че и вие се питате същото почти ежедневно и понякога дори въпросът за липсата на тоалетна хартия в Уганда (кредит-колегата хипстър в периода когато имаше истинска хипстърска коса) е изместен в безсънните ви нощи от странни многоизмерни бетонни буци, с които подсъзнанието ви подсказва че полските гари не трябва да се подминават току така. А, да, контекст. Бях на чудесно четиридневно пътешествие в Полша. За шести път ми е и пообиколих повечето неща,които си струват, а не бях виждал. Събрах много впечатления, пиша поредния гигантски пътепис и се вдъхнових за поне четири статии, ама да се съсредоточим върху тази, все пак.

Гарите. Какво очакваме от тях? Да отидем до тях приблизително лесно, да си вземем билет, да знаем къде да изчакаме или намерим влака си, да го хванем, да слезем на някоя друга гара и да продължим към целта си. Ако сме претенциозни, може да искаме електронни табла, нещо за ядене, чисти тоалетни или надписи на английски. Това е, толкова ли е много? За съжаление обаче гарите в Полша са като отделни същества със собствени идеи, които никак не включват предоставянето на базови удобства за пътуващите, макар и да изобилстват от табла, табелки и обслужващи хора. Но какво точно имам предвид? Да започнем от местоположението. Много гари в Полша са на неприятно голямо разстояние от центъра на града, което води до особено дълги разходки из краищата му (Лудж, Ленчица, Тчев) или из пустошта (Конин, Торун). Е, на всеки му се е налагало да върви поне веднъж дваж до отдалечени гари и в други страни, свикнали сме, а има и автобуси и дори таксита, не е кой знае какъв зор. Обаче веднъж добрал се до гарата, се оказва, че тя е от грешната страна на релсите спрямо теб. Нормалното разположение на гарите е от страната от която е населеното място, за да улесни достъпа на пътниците. В Полша обаче няма почти нито една гара, която да спазва това пожелателно правило. Някои гари са от точно обратната страна на прилежащия град (Шчечин, Торун), а други (и касто казвам други, да се разбира – повечето ) са по средата между линиите; те дори нямат правилна страна, за да се добереш дотях от където и да е минаваш под (над) релсите (Познан, Гдиня, Лудж, Кжиж).

Но ето ни най-после в гарата, даже касите се виждат ейтам при огромната редица от хора. Да, добра стара опашка, като за банани по соца. Само в Полша съм изтървал влак, чакайки на опашка да си купя билет за него и то два пъти (Краков, Шчечин). Самото купуване на билет е доста бърза и лесна процедура, а и касиерките работят бързичко; някак си обаче на всяка опашка има поне по един човек (обичайно точно този пред теб), който иска нещо особено сложно, включващо дълги дискусии и много изпринтени хартии и касае евентуално пътуване след 3 месеца за прабаба му, която има едновременно студентско намаление и карта за ветерани. Следва ребусът по разчитането на таблата. Примерно, повечето гари описват местонахождението на влака по номер на перона, но понякога е номер на коловоза. Тези номера обикновено растат паралелно, но понякога противоположно. Понякога са логични, по-често обаче човек е изправен пред табелка “Перон 1, 4, 5а – напред и надясно през стената” (Лудж) и трябва сам да открива скритите вратички. Което пък води следващата изненада:

Гарите в Полша са като лабиринти, включващи различни входове, мостове, посоки, противоречащи си табели, безброй безнадеждно изгубени хора влачещи тежки куфари и питащи туриста в мое лице за посока. Скромно мога да отбележа, че съм упътвал хора и във Варшава,в Шчечин, в Ополе и в Лудж (последните,както се оказа – грешно), а съм сигурен че из тези гари са изчезнали безследно не един и двама, търсещи изхода или влака си и до днес.

Да не забравяме и тунелите. Ще кажете – тунели, какво толкова, всички гари имат тунел който води до пероните. Но в Полша тунелите достигат съвсем нови нива! Всяка по-едра гара се гордее с поне 3-4 тунела и 2-3 моста. Които водят един до друг, до затънтени задни улички, до тоалетната и вобще до което и да е място изключващо билетните каси, главния изход или твоя влак. Ако от някоя гара се излиза с по-малко от два тунела и един мост – другите гари я сочат с пръст и и се подиграват, че е лесна. Тук като примери направо искам да спомена всички, но ще се спра главно на Гдиня, където всеки перон има тунел водещ до произволно избран друг перон, а само първият перон има тунел до външния свят и Познан, където тунелите водят до мост, който води до други тунели. В Краков пък сградата на гарата не е сметнала за нужно да се намира дори на поносимо разстояние от пероните, съответно тунелното приключение може да продължава с часове. Ако пък гарата е толкова малка, че е принудена да има само един тунел (смях и сочене с пръст) – той се намира на поне 100 метра от входа (Кутно, Голеньов) или е перманентно наводнен (Иновроцлав).

Но веднъж намерил гарата, изчакал опашката, решил ребусите, преборил се с лабиринта от тунели и извършил чудото по намирането на перона пътникът може да си отдъхне, нали? Нее, пероните също крият изненади. Примерно, тъкмо изпълзял от тунела откриваш, че перонът е 200 метра дълъг, а точицата в далечния му край е твоят влак (Шчечин, Лудж, Клоджко). Или още по-добре – перонът е дълъг 400 метра и в двата му края са спрели два влака, без никаква индикация кой е твоят (Познан, Гдиня, Варшава). Е, опитът поне ме научи – винаги вторият до който отидеш е твоят.

И накрая, ако случайно гарата не е успяла да затрудни достатъчно пътника – тя умело прибягва до помощта да багерите и фадромите. Половината гари в Полша са в перманентен ремонт, вероятно копаещи нови тунели за объркване на пътниците. Някъде цялата сграда се руши, за да може единственият вход до гарата да е през странична полянка (Ленчица), а другаде изкопите просто те водят през кални поля до огромни кръстовища (Познан). Ако и това не помогне, някои гари са просто зли – Краковската съдържа желязна греда стърчаща на около метър от стената на тунела водещ до главния вход на гарата на височина точно на средния човешки ръст, в която одряманият пътник (отново в мое лице) си тряска главата и тя почва да кънти като камбаните на хубавата Вавелска катедрала…

Е, накрая на всичкото това мрънкотене (един мой приятел го нарича балканизъм) трябва да спомена, че гарата на Вроцлав е приятното изключение на правилата на п;олските гари. Освен че е чудесна, лесна за ориентация гара (само с 2 тунела), тя е и много, много красива, слънчева и дори – жълта. Тактично ще игнорирам факта, че е строена от друга железница, когато градът е бил част от друга държава и ще си запазя хубавия спомен за единствената чудесна и удобна полска гара.

Мечти и лами

Гледам колегите как описват някакви дълбоки есхатологични терзания, някакви филми и сънища с много нива и скрити смисли и си мисля как затъваме все по-надълбоко в долната хипстърия. Не че аз падам по-долу –  даже съм чел книгата, която колегата хипстър подиграва в предния пост казвайки, че никой не я е чел… И да напиша статията която от доста време ми виси на главата за всичките арменски филми дето изгледах преди месец няма да помогне много, освен дето едва ли ще намеря някой дето го интересува (като почна да говоря на хората за арменски филми те млъкват и гледат настрани или си правят знаци с показалец срещу слепоочието).  Освен това – нещо съм в добро настроение, нищо че скоро навърших една огромна възраст и вече официално кандидатсвам за членство в праисторията. Затова, и за да разведря общия дух на любимия на всички ни блог рекох да напиша за една моя мечта. От тези дето всички имаме – абстрактни мечти, които никога няма да се сбъднат, но ни е приятно да мислим за тях и като ни е криво, намираме спокойствие в това да си представяме какво би било ако всъщност беше истина.

Една от моите абстрактни невероятни мечти е да си имам ферма за лами. Като множествено число от лама, а не от ламя (ламите с ударение на и, техните навици и особености и период на полуразпад са една отделна тема, от която не разбирам много много). Мечтая си да имам поне десетина лами във фермата, да ги кръстя с хубави екзотични инкски имена, да ги храня всеки ден и помощниците да ми съобщават новини като “Наска е особено палава днес”,”Виракоча има трън в кожата на копитото, трябва да му го извадим” и подобни. Мда, ламите имат кожени копитца, това им помага по каменистите терени. Мечтая си да имам ливада където ламите да пасат, ама и планина с каменисти терени, където да се катерят, за да не загубят ламешка форма. Искам моите лами да имат характер, да са като истински диви лами в Андите, а не някакви кротки одомашнени животинки с пречупен дух. Мечтая си да тичам по ливадата и да ги гоня и да им дърпам пухкавите опашки, ама лекичко, да не ги заболи. Мечтая си да помагам на новородените ламички да се научат да вървят. Мечтая си, някой ден да отида на изследователско пътешествие в Перу и Чили да изучвам навиците и условията при които ламите благоденствуват, да разпитам местните за съвети и да интегрирам наученото познание във фермата, така че ламите да си живеят още по-добре. Мечтая си да съм водещ експерт по ламите и хората да идват при мен за съвет, ако примерно ламата им не плюе достатъчно или изпражненията и не са с правилната консистенция. Да ме канят в сутрешния блок на телевизиите и да ме представят с “Човекът който знае всичко за ламите”. Не, не знам всичко за ламите, ама много бих искал да знам.  Всъщност много ми се ламите да бяха доста по популярни и обичани животни, защото светът би бил по-хубаво място ако в него имаше повече лами.

Та така, това е моята малка невероятна мечта. Друга от този тип мечти ми е да издавам книги за слепи хора. Време е обаче да се връщам в реалността. Нищо, моята любима ферма за лами си седи и ме чака във въображението ми винаги, когато имам време за нея.

Твърде стар за дискотека?

Никога не съм обичал да ходя на дискотека. Винаги съм предпочитал домашните събирания с приятели, на които можеш да си говориш, да не обикаляш навън посред нощ, да можеш да подремнеш ако имаш нужда, да не ти бучат ушите и да не се вмирисваш на цигари. На всичкото отгоре, вече съм на 27 – чувствам се прекалено зрял, за да правя неща дето не ми харесват и прекалено стар за дискотеки . Но за съжаление един от най-близките ми приятели е установил традицията всяка година да празнува рождения си ден на дискотека и смята за задължително да завлече и мен. И тази година не се различава от другите – първо рационалните ми аргументи са заглушени, а после и жалните ми вопли са подиграни и дори това, че съм прекарал последното денонощие в тежко пътуване от Германия към София не може да ме извини от присъствие. Не, че съм очаквал друго – този спор го водя и губя всяка година, вече дори не се напрягам толкова; всъщност тази година съм приел по-научен подход и възприемам цялото нещо като антропологически експеримент – ще наблюдавам случващото се и ще споделя впечатленията си.

И така става полунощ и тръгваме натам. Поради това, че приятелката на рожденника отказва изобщо да ходи по дискотеки (някои хора имат повече права от мен), партито е официално обявено като изцяло мъжко, сиреч “коч-парти” както му казвахме в древността. Тогава повечето партита бяха коч, поради повсеместната ни невъзможност да намерим момичета, които да се мотаят с нас. Дискотеката се намира точно срещу Народното Събрание, направо под опашката на коня на Царя-Освободител (под опашката на кон е подходящо място за дискотека, по мое мнение). На входа има здрави охранители с ниски чела, които ни опипват старателно и са леко учудени от наличието на фотоапарат и фенерче в джоба ми. Вътре е по-просторно отколкото очаквах и масите са облени в бледосиня светлина. Всички са вече тук, заели сепарето и ни чакат.

Май тук е времето да представя компанията. Общо 9 души сме – Рожденикът, аз, Пияният(който дойде стабилно наквасен предварително заедно с нас), Дебелият, търсещият Внимание, онзи който Мълчи отзад, Новият (който дойде по-късно и е единственият когото не познавах от миналите години) и, разбира се, човекът с пуловер на Ромбове. Във всяка група от над 5 човека има поне един, който сегиз-тогиз се носи в пуловер на ромбове, независимо че те са излезли от мода преди да са влезли в нея. И последно, с нас е и Братовчедката на Дебелия, на когото никой не е споменал изрично че партито е коч, поради това че никой не е очаквал точно той да доведе момиче. Търсещият Внимание е направил разправия, че неговата приятелка била спряна от забраната, пък ето на, имало момичета, ама в крайна сметка се е уталожило всичко. Така и не научих името на Братовчедката, макар че излъгах цели двама от ухажорите и (включващи всички на масата без приятелки и някои от тези с) за въпросното, в името на любимото занимание на толкова много българи – гледането на сеир.

На масата изневиделица се появяват две бутилки Джони Уокър. Тъй като е сряда, а не уикенд, цената им била много ниска. Аз съм чувал, че в дискотеките цяла бутилка била по-скъпа от 7х100,защото чашите може да се разреждат с вода, ама като нищо и това да е легенда от някое друго време. Всички седят кротко, пийват и се опитват да си говорят. Пияният заявява, че след 10 минути ще си ходи и че води дружески и съвсем невинен разговор с Братовчедката. Аз се опитвам да разпаля футболна вражда между Дебелия и Ромбовете, ама нещо няма интерес. Още тук се забелязва, че ми е леко скучно. С радост забелязвам, че никъде не се виждат пушачи и няма облаци дим, значи забраната се спазва; Рожденикът обаче ми казва, че това е илюзия и открива 2-3 пушача наоколо,ама все пак не е както преди. Мисля си каква друга пакост да направя…

И тогава за пръв път ушите ми чуват музиката. С изненада откривам, че досега изобщо не съм се и замислил на какъв тип дискотека съм и какъв точно е характерът на този странен шум който ми пречи да си чувам думите. Оказва се нещо много странно, нещо което дори не съм знаел че съществува – бих го нарекъл техно-чалга. Като чалга, на български, но много по ритмично и някак заглушено от собствения си техно фон. Аз не слушам нито техно, нито чалга, но и двете не ми пречат; техно-чалгата обаче е абсолютно незабележима, там няма нищо запомнящо се, нищо което да задържи вниманието. Цялата нощ просто имаше силен но ненатрапчив шум. Не мога да си спомня дори една песен! Незабележимостта на стила се откроява още повече заради това колко ярко си спомням няколкото рап-песни които се появяваха периодично – големият хит на вечерта бе на някой си Сто Кила, комуто разни посочени, но неназовани личности причиняват остри болки в слабините.

Първото уиски вече го няма, а второто е на средата си; Хората даже са се пораздвижили – Рожденикът се мята като мряна риба, Братовчедката вече разкарва трети ухажор, а Пияният ще си ходи след 10 минути. Хващам си чашата и с аристократична походка обикалям цялата дискотека. Отново с изненада откривам, че не съм най-възрастният в дискотеката; всъщност мнозинството са младежи над 20, допълнени от няколко мутри и няколко чички. Отново наблюдавам характерното поведение на двата пола което забелязвам всяка година – момичетата  се напиват по-лесно, танцуват със забрава в очите, а приятелите им седят и гледат навъсено. Моята обиколка не остава незабелязана – цели трима души ми предлагат наздраве. На някакъв бар или подиум в средата се кълчи грозна сервитьорка с отегчена физиономия, направо се чудя защо си дава зор след като хората направо отвръщат очи.

Обратно при компанията отнякъде изскача сервитьорка с шампанско и бенгалски огън, ето какво ще пия аз докато другите ликвидират третото и последно уиски. Нивото на интоксикация е доста повишено, Дебелият се е разгърдил, Рожденикът ми обяснява че аз трябва да бдя за да не си забрави подаръците, Мълчащият седи отзад, а Пияният спи върху якетата. Даже Ромбовете си пробват късмета с братовчедката, алкохолът явно дава криле дори и на най-смешните сред нас. Намирам вратовръзка и си я слагам и всички ми се радват, за ужас на търсещия Внимание, който май я е домъкнал с точно тази цел. Сервитьорките ни гледат подозрително (и с право, може би усещат как ще ги прецакаме в последствие), охраната седи до нас и никой не смее да ни доближи. Вече навсякъде се носи цигарен дим. Мълчащият и търсещият Внимание се сбогуват сърцераздирателно с всички, за да се появят обратно след 5 минути. Вадя апаратче и правя няколко снимки, които не се получават заради тъмнината, вадя и фенерче и дразня хората светейки им в лицето. Шумът ми пречи все повече, омръзва ми и болката в главата ми е по-силна от тази на Стоте Кила, но търпя стоически.

Пет часът е, май е време да си ходим. Рожденикът плаща сметката с кредитна карта и след напомняне, че бакшишът не е включен в сметката обещава да се погрижи щедро. Веднага следва  едновременното ни масово изнизване от дискотеката, изключително организирана операция като за група хора, мнозинството от които вървят наклонени. Братовчедката, която очаквано не е била свалена и дори пияна е изправена пред буквално най-тежкото си изпитание за вечерта – да занесе дебелия си роднина до дома му. Малка групичка от нас се отправят в напразно търсене на някаква митична шкембе чорба из нощната София. Ромбовете обясняват как те са ни спасили от изхвърляне на 2 пъти, как са фенове на ПСЖ отпреди това да е модно и вобще много настояват всичките им заслуги за човечеството да бъдат признати и оценени. В 6 сме си вече по къщите (или в моя случай по чуждите такива).

Това беше. Общо взето – прекарах си по-добре отколкото очаквах, но пак беше скучно, музиката не струва, накрая пак смърдиш отвратително, а всички вътре са или пияни или намръщени. Само пияните танцуват. Физически също се справих ако не чудесно, то доста добре. Поне разбрах, че не съм прекалено стар, просто прекалено различен, за да ми допада това занимание. Продължавам да не намирам нищо хубаво в дискотеките, но се замислям, че има ред моменти в живота, когато е по-добре тълпата пияни нехранимайковци да не са ти у дома, а някъде навън. Дали и защо ни трябват пияни нехранимайковци е отделен въпрос, на който всеки от нас сам трябва да си намери отговора. Колкото до мен – ако не стъпя отново в дискотека бих се нарекъл щастливец, но това пожелание едва ли ще се сбъдне.

Един малък пътепис за една малка страна

В средата на август, докато в едни подпийнали бургаски вечери се е раждала идеята за Долния Хипстър, аз и един другар решихме да отидем на пътешествие в най-мистериозната Балканска страна – Албания. За Албания сме чували много, особено легенди за нейната изостаналост. По комунизма държавният глава Енвер Ходжа е поставил страната в пълна изолация и от Западния свят, и от Източния блок, в резултат страната достига нечувана бедност. Имаше едно време един виц, че новините по албанската телевизия започвали с “Добър вечер, Енвер Ходжа”, щото само той имал телевизор. След комунизма обаче нещата не се подобряват особено много, каквото албанците имат е обрано от пирамидите, а страната често е в пълен контрол на мафията. Та ето в тази чудна земя ние решихме да отидем сега.

Няма да занимавам читателите с подробности от пътуването, защото редакторът ме гледа строго и ми заявява, че 27 страници пътепис са прекалено много; затова ще споделя само най-важното, което научих, пътувайки по албанските земи.

Първата ни спирка беше Корча. Там научих, че цял един град може да играе домино с такава страст, че дори да стане бой. И че в Албания всичко се продава покрай пътя, независимо от атмосферните условия – от лук , през защитена пъстърва, до странни торбички с малки зелени плодчета.

Древният град на гръцките влахи – Воскопойе – ни научи, че славата е преходна и благоденствието никога не е гаранция за бъдещо щастие. Сега от великия някога 30-хиляден панаирен град е останало жалко албанско село, макар и с широки павирани улици и големи красиви църкви, заключени от десетилетия. Тук също открихме истината за националното животно на Албания – макар на знамето й гордо да се вее черният двуглав орел, истинският символ на страната би трябвало да е магарето. Дългоухите труженици са просто вездесъщи, катерещи стръмните баири, припкащи между колите по магистралите или кротко паркирани в дворовете.

В Елбасан пък за пръв път се сблъскахме с албанската бърза храна и тя ни хареса особено много. Разбира се, аз съм почитател на пържените картофи в дюнера, може би затова ще да е. Също така развенчахме един от митовете, чути някога – как в Албания хората се срещали “на светофара”. Оказа се, че в страната има поне 6 светофара, един от които в Елбасан. Открихме обаче, че нещо друго липсва по албанските пътища и това са тунелите и мостовете. Независимо колко стръмна и пресечена е планината, пътят чинно си обикаля всяко възвишение и всяка чупка – нито веднъж не се изкушава да пресече пропаст или да мине през хълм.

Берат пък беше красавецът на страната. Прелестни старинни улички обикалят из двете стари части на града, от двете страни на широката кална река. А на стръмен хълм над всичко това е старата крепост с чудесни гледки наоколо. Тук научихме, че във всяко кътче на планетата човек може да срещне българи и интересни хора. В нашия случай бяха в комбинация – една млада българка, дошла на сватба на приятелката си, беше излязла да види града в ранната сутрин преди сватбата, позна ни по езика и се присъедини към нашата обиколка. Видяхме също и че в Албания американските знамена са особено популярни, дотолкова че често се веят по крепостите вместо албански. Никога не съм ходил в САЩ, но съм сигурен, че никъде няма толкова магарета, преживящи спокойно  в подножието на гордо развято американското знаме.

Следващата спирка бе Гирокастер – каменният град, който ме убеди за пореден път в магията на книгите. Като подготовка за пътеществието бях чел книга от най-известния албански писател – Измаил Кадаре, в която се разказваше за града и разходката ми из него се превърна в едно красиво припомняне на интересните моменти от книгата, които разказвах на спътника си. Нищо не подхранва въборажението на пътешественика така, както художествената литература; въпреки че градът не беше нищо особено – сега завинаги ще остане в спомените ми.

Саранда ни показа едновременно ефектите на презастрояванто върху малък курортен градец и красотата на добре поддържаната крайбрежна алея с пейки и пленителен изглед към морето, без столове, досадници, викащи те в заведения и силна музика. Има в какво и нашите курорти да се поучат от единствения албански. Вльора и Дуръс пък се постараха веднага да развалят хубавото впечатление, което Саранда с толкова труд съгради у нас, и показаха, че морето не е достатъно да направи някое място симпатично. И двата са големи грозни градове с нови сгради, много коли и огромно пристанище точно в центъра.

Най-после стигнахме в столицата Тирана. Широки булеварди и грозновати жълти министерства ограждат тревисти площади и нови църкви. Следите на бедното минало на държавата са особено очевидни в начина, по който най-богатият й град се е опитал да бъде развит и модерен, но е заприличал на недоразвит Добрич. А за да ми покаже, че от инат всичко е възможно, спътникът ми успя да заклещи колата в диван насред улицата, предизвиквайки серия от абсурдни ситуации.

Круя пък ни разказа най-славната част от албанската история – този стръмен планински градец с кълдъръмени улички и срутен замък е бил столицата на албанския национален герой – Георги Кастриоти Скендербег, който от това място е разбивал многократно турските нашествия към страната си. Разбира се, както често става в историята – веднага щом се е гътнал и борбата му загинала с него. На връщане от Круя пък спряхме да разгледаме автентичен албански бункер – един от седемстотинте хиляди, построени от Енвер без никаква рационална причина, чиито кубета игриво лъщят в августовското слънце из всички краища на страната.

Лежа и Шкодра бяха последните ни малки стъпки в голямото албанско приключение. Първия град ще запомня с безбройните нарови дръвчета и чудесната гледка от широкия замък; втория град – с оживения пешеходен център и интересната беседа за Първата Световна война, която имахме с другаря ми в замъка по повод битката за него между сърби и турци.

Албания ни остави със смесени чувства – на излизане от нея си отдъхнахме, сякаш отново се връщаме в цивилизацията, но въпреки това страната ни хареса. С много малки изключения нищо в нея не е на нивото на същото в България, но си личи, че се опитва да се развие и че нещата дори в Албания някак си вървят на добре, макар и по странни криви пътеки, изпълнени с дупки. А ние трябва да сме благодарни, че планините ни не са толкова стръмни, страната ни не е толкова бедна и управниците и не са били толкова малоумни.

След Албания продължихме пътешествието в Черна Гора и Дубровник. Но редакторът сигурно вече е гневен, затова този пътепис свършва дотук.