Малък Ручей

Събота е, юни е, топло е, мизерно е.
Гадно е, тъмно е.
Не ти се прави нищо, а ти се правят някакви неща.

Докато гонех мухите на южния балкон, пръскайки репелент с галанта на петнадесетгодишно хлапе, което за пръв път влиза в пого; със слънчеви очила и дъждобран, защото мухите бяха около сто, и се опитваха да избягат от идващата буря, настанявайки се сред прането; получих неочакван сигнал от Космоса.

Стана инцидентно –тъкмо, както си ми харесва. Реших да не оставям сестра ми да ходи сама на концерт, при положение, че така или иначе ми се бяга от вкъщи. Чудесна възможност да си разнообразя вечерта, или пък –дали? – да стане чудо, и да запомня тази проточена, безсмислена събота.

Преди някакви си шест-седем часа просто гонех мухи. Какво ме очакваше по-нататък… никога не бих предположила.

Sofia Pride, полицаи и хаос

Излизайки от преливащия автобус, се натъкваме на Sofia Pride.
Ситуацията изглеждаше противоречива: на всеки десет метра стояха полицаи, които образуваха кръгове, сякаш не са тук по работа, а за да се изолират от всичко, което се случва наоколо. Подминаваше ги шарена тълпа от привидно спокойни хора.

Sofia Pride се случваше до паметника на Съветската Армия и беше заграден; някакви хора чакаха отпред, за да влезнат. Изпаднах в прекалено разпрострени теории защо парада е заграден, но получих убедителен отговор: защото, ако си от LGBT клана, не само по време на парада, но и по принцип, те причакват зад някой ъгъл, и те понабийват. Ейй така, да си знаеш в коя държава си.

Стана ми тъпо и ядосано, след като го чух това, но трябваше да продължим разходката от Орлов до Сердика. След обилното валене и последващата жега, въздухът висеше влажен, тежък, и в този момент някой спокойно би могъл да обърка София с тропиците.

Освен тежък и труден, въздухът носеше вълни на напрежение, а улиците – орди от хора, хванати за ръка: семейства, качили децата си на конче; две много хубави момичета; групичка от приятели, които обсъждаха какво се случва на Sofia Pride. Полицаи продължават да дебнат зад всеки ъгъл. По лицата на всички се четеше напрегнатост, свързана най-вероятно със събитието, или може би заради фактът, че вали слънце и свети дъжд. Или обратното.

А ние движим напред и ни е доста трудно, защото след два километра в тази влага, ти се струва сякаш си тичал един час. Прецъфтялата липа ти влиза в косата, пълни локвите, и прави стъпването по-тежко.

София е отново объркваща, и не изглежда като шест часа. Не можеш да сложиш дата и час на всичко, което усещаш и виждаш около теб. И най-вече, не можеш да обясниш това наелектризирано чувство, все едно ще те блъсне огромен кораб, хвърлен от Марс.

Някъде по това време, с известни затруднения, защото сме прости, не за друго, успяваме да намерим мястото, където ще свирят Малък Ручей.

Малък ручей свирят в празен магазин. Малък Ручей свирят в празен шибан магазин.

На десетина метра сме, и вече усещаме, че нещо не е както трябва. После ни настига вълна от суров, безкомпромисен звук.

Отиваме на мястото, което представлява пет-шест-седем квадратни метра празно пространство, което прилича на фалирало заведение. Вътре има известно количество празни бутилки. Надписът на магазина е от класическите, лоши Фотошоп изпълнения: ужасно оцветен, с лошо изрязани форми и шрифт, който прилича на Comic Sans. Шрифтът изписва името „Дядовата Ръкавичка“.

С цялата си наивност бях решила, че това е едно от поредните хипстърски заведения. „Сигурно е някакво шибано пространство, дето дават три-четири офис места под наем, имат малка кухня, и хендмейд бижута по стените“ – наивно размишлявах, преди да стигнем. Даже имах теория, че е детски кът, и че сигурно познават собственика, затова са разчистили детските столчета, и ще стане някакъв тих, импровизиран концерт с публика от десетина души.

Това беше толкова далеч от истината, че докато го пиша това, се опитвам да потисна смеха си.

И добре, че беше! Това, което последва, никога не ми се беше случвало, и вероятно следващия път, в който ще ми се случи, ще е в разгара на гражданска война.

Какво толкова се случи, че вероятно следващия път, в който ще ми се случи, ще е в разгара на гражданска война?

Представи си следното.

Няколко мъже обикалят около едно празно пространство, близо до съюза на Глухите. Вътре в това пространство, две момчета на видима възраст 17-18 години правят всичко възможно, за да счупят проклетия шибан магазин.

Агонизиращ вокал, понякога с високоговорител; момче, което крещи, вие, и се дере на микрофона. Второ момче, което свири на distorted китара и понякога се обръща към въртящата се плоча, на която е залепено малко оригами.

В един момент, вокала насочва към публиката тежък метален прът, който кара витрината да поддаде. Стъклото се счупва, и всички се стряскаме. Но и всеки от нас е наясно защо се случва. Не го отдадохме на чиста случайност, и не беше чиста случайност.

В малкото, разбито магазичнче се бяха скупчили всички тъмни сили, които могат да се вселят в такова пространство, и двамата членове на Малък Ручей разбиваха не само статуквото, но и техниката си, магазина, и всичко друго, до което успяваха да се докопат. Крещяха, въртяха се като марионетки, и понякога уцелваха витрините, което караше публиката да се отдръпва с още половин метър.

А публиката остана белязана. Всички се гледахме с леко учудени, блеснали погледи, и ни напушваше смях всеки път, когато някой минувач ни пресичаше пътя. Напомняше на Fight Club.

Не забравяйте, ние сме на оживена улица в центъра на София, и наблюдаваме как двама души вършеят в празен магазин – да, правят страхотен, качествен noise, но толкова излизат от очертанията на чистото представление, че предизвикват интереса на някакви хора наоколо, които започват да зяпат и те.

Няколко души подминаха с първоначално отвращение, последвано от чисто изумление, изписано на простоватите им лица почти  комично. Една възмутена леличка дори започна да нарежда, а аз й се усмихнах с луд поглед, което я предизвика да напусне мястото в лек тръс.

Междувременно, гръмотевичният звук продължава, и ме кара да забравя, че имам цигара, която угасва в ръката ми. Започва да вали, а аз се сещам да извадя чадъра твърде късно. Минутите ти се струват като секунди. Хаосът властва- истински, неподправен, не част от плана, а резултат от онова състояние, в което изпадат изпълнителите, когато се раздават на 2150%.  Див, страшен хаос, който ти подпалва вените, защото не знаеш на какво са способни тия двамата вътре. На какво се способен и ти след това.

Витрините започват все повече и повече да приличат на мозайки. Публиката снима на телефоните и зяпа с отворена уста. А някои други, примерно аз, дори нямаме сила да бръкнем за смартфон, и да снимаме. Всички се опитват да оправдаят по някакъв начин това, което се случва. Минувачите са в откровен шок.

Това, драги трима верни читатели, е да си на концерт на Малък Ручей.

И си заслужаваше повече от всичко, но което отидох тази година, а може би дори и въобще.

Енергия в най-стряскащата си форма. Шумна музика, която не търпи къде се намира, не търпи отношението ти, не търпи ограничения. Мисля, че това e най-истинският начин да слушаш noise: когато можеш да усетиш как пространството поддава, как хвърчат метални прътове на метър от теб, как всъщност не си в безопасност, как не трябва да има правила.

Сега се сещам, че имах подобно преживяване в гимназията:  едни тъпанари правеха обичайните си простотии, и се оказа така, че стоях на метър от една витрина. Витрината се счупи точно до мен, и всички крещяха от ужас. А аз си стоях спокойно, и гледах как всичко става на сол. Беше страхотно; дори фактът, че ушите ми кънтяха цял ден, беше сам по себе си приятно изживяване.

 

След като сетлистът на групата приключи, вокала се поразходи малко навън. Поговори с публиката, попита хареса ли им, но си личеше, че все още е подвластен на това, на което бяхме и всички останали. Въпреки, че по принцип нямам смелост да го направя, се насилих, проврях се между разхвърляните вещи, и споделих на групата, че беше страхотно. Отговориха ми нещо на високоговорителя, така и не разбрах какво.

След кратък разговор с хората от публиката, стана ясно, че Малък Ручей се били разбрали с наемодателя да направят изложба,  и че трошенето на китара, витрини, и врата въобще не са били в плана. Наистина ми е интересно какво ще последва и дали няма да се наложи да им отваряме gofundme  на пичовете.

Прибирането беше тежко и трудно. Чувстваш се белязан, все едно си се изплъзнал тихомълком от катастрофа. Освен всичко, времето тече плашещо бързо в момента, и не знам как вече минава полунощ, при положение, че преди малко беше осем часът.

Концертът беше 10 от 10. Публиката се състоеше от не повече от осем души. Подозирам, че ще се помним дълго време, както се помнят хората, преживели природно бедствие.

Едва ли ще има концерт, който да прескочи по наситеност този, със сигурност не и тази година. Освен, ако не направят втори. Ще чакаме втори.

Ivelina, out.

 

Sunday bluez

Напоследък придобих навик да създавам празни word файлове, и да ги кръщавам на теми, върху които искам да започна да пиша. Оказа се лоша идея: единственото, което някога съм правила с тях е да ги местя натам-насам из десктопа, без да напиша нито едно изречение. Така става, като твърдо отказваш да повярваш, че някой го чете това, дето го пишеш. Кому е нужно в крайна сметка?

Естествено, тези мисли завладяват в най-неподходящото време, като например неделя следобед, когато единственото, които искаш, е да не се чувстваш тъпо.

Така че това е един опит да избягам от това чувство, описвайки го, доколкото ми стига акъла.

The Sunday Fucking Blues

Всъщност е изписано много по темата. Ето един вариант, който ме грабна заради punchline-а: Charles Bukowski wisely once said, “Sundays kill more men than bombs.”)

Какво в крайна сметка е това? Треска в неделя вечер? Ако не се сещаш, си скапано норми и ядеш спагети с лъжица за подложка.

Тягостното настроение на обреченост и невъзможност да избягаш от машината, и то в неделя, го чувствам от малка. Не говоря за онова тъпо подсещане „фак, утре е понеделник, не ми се ходи на..“ , а за огромната вълна отчаяние, която обикновено е съпътствана от включен телевизор, по който дават „Всяка неделя“.

Каквото и да правех по-нататък с живота си, това чувство заседна в мен, направи си удобно гнездо от счупени дисплеи и жици, и си купи ръчен часовник. Всеки път, като стане неделя и наближи четири-пет следобед, бивам пометена от лайняна вълна. Независимо къде съм.

Ловя риба на морето и зяпам в хоризонта? Не позна, кучко.

Изкачвам Седемте Рилски Езера? Сори, време е.

Binge watch-вам сериали с гадженце? Мне, време е да дадеш кръвният данък, малко и незначително лекенце на системата.

What do???

 

Магическата сила на опиатите

Да бягаш от реалността е супер яко. Реалността е нещо надценено. Взимай дозичката и внимавай, защото утре е понеделник, бяла ризке на всеобщото послушание. Дозичката може да е шотче, може да е масурче, надявам се не нещо по-екстремно, като в статията, която споделих, но коя съм аз да съдя.  Да цъкаш някоя игра пак може да те изкара за малко от реалността, и дори няма да ти е толкова лошо после. Ако бях по-концетриран човек, сигурно щях да бъда страшен gamer. But I`m not gay, man. I`m not fucking gay.

Лечителния глас на преателя

Мисля, че най-доброто решение за неделя вечер е да се събереш с любимите си хора, и да започнете да се карате. Ако има нещо, което ме изкарва от нерви, това е неделя вечер, тъй че дори – ей сега – започвам да пиша ядосано съобщение на някой, само и само да имам за какво друго да мисля. Хей, дори може да се разпиша в секцията за коментари на някой български новинарски сайт, или във 4chan!

Последното е за предпочитане. Случвало се е да вися часове наред във 4chan, но трудно бих влязла да чета и да отговарям на мазните, гадни, нелогични, платени,  и – най-лошото от всички – вЕрващи си, скапани коментари на чичета, които явно трябва да държат ръцете си заети по всяко време. Но хей, неделя вечер е.

За какво говорех? А, да, за скандали. Правя ги добре: не ги завършвам докрай, логиката липсва, и съм пасивно-агресивна през повечето време. Което ми дава перфектната храна за размисъл поне за няколко дни и е изпитан лек за неделната депресия. Така че какво чакаш? Бъди скандален.

Дисоциативен транс

Както се опитвам да обясня от известно време, единственият начин да оправиш проблемите в живота си, е като избягаш от тях. Един малък сатанински ритуал със запаляне на паркета върши чудесна работа. Музиката трябва да е правилна – да препоръчвам нещо? Естествено, че Death Grips. Винаги Death Grips.

На тази тяхна се е случвало да призовавам ясновидката Евдокия да възкръсне от мъртвите, за да ми върне запалката.

Ако нищо друго не помага, е време да се свърши малко полезна работа.

Направи си акаунт в сайт за онлайн уроци. Научи се как да правиш юфка, stand-up comedy, или хип-хоп бийтове. Купи си нива. Засади я с камъни. Направи инди лейбъл за дрехи, ориентиран към долни хипстъри, защото явно няма достатъчно такива лейбъли в София, да му еба майката. Нарисувай малко циганче как плаче на платно и с акрил, после направи още двайсет такива картини, и ги пусни на изложба. Създай youtube канал и говори за каквото си искаш. Прочуй се сред тийнейджърите, издай книга.  Копай криптовалута. Основи хомеопатична фирма за алтернативно лечение. Научи се да правиш татуировки. Направи си акаунт в tinder и играй на зарче какво да кажеш, хвърляйки загорелите изроди в ступор.

И повтаряй след мен: „Няма нищо по-ужасно от неделя вечер, затова сме готови на всичко.“

Нали така, работлива пчеличке на минимална работна заплата по договор.

Нали така, недорасло програмистче, което не може да сготви спагети, без да подпали кухнята.

Нали така, Инстаграм кифлЕ, което се справя добре с позите и филтърите.

Нали така, борецо за справедливост, който шерва постове за каузи, снимки на боклуци, и снимки на пребити кученца, но нито осиновява, нито ходи по протести, нито си изхвърля боклука където трябва.

Така, така. Обичам ви и лека нощ.

Sofiq pak e qka

 

споко, Ивелина пак няма да каже нищо – anon hate

 

Сори, че няколко месеца пак не писах, скъпи наши трима верни читатели. Бях твърде заета да ставам на 27, да гледам в една точка, понякога и в две. Случва се дори и често да работя, след което ако успея, започвам да пиша план за скандална статия за долния хипстър, изхвърлям смачканият лист в кофата, а тя се пълни. После ритуално горя кофата, след което идва полицията. После им връчвам кофата, те си я прибират, и купувам нова чак след няколко седмици.

Меракът да седна и да пиша пак ме хваща в неподходящ момент, а именно- кофеинова треска и празен стомах, който те кара да тичаш в кръг. Шегувам се, така се започна, продължавам да гледам и да се ядосвам, и да редактирам, докато от скелета на идеята не остане някакво шизофренично подобие на мисъл за нещо.

Затова реших да си пусна шумна грозна музика, и да направя кратък и никому нужен разбор на София, за n-ти път. Може би, защото навън най-накрая спря да е гадно, любим момент от годината, безспорно е.  Тази искрица надежда, която витае във въздуха, и се усеща дори в дебрите на автобус  404, на път за работа. Чиста магия.

Обикновено става така, началото на март упорито бие крошета на зимата, идват първите слънчеви дни, Борисовата вече се пълни с народ, нови двойки се натискат по пейките, а Sofia In Details, People Of Sofia, и останалите facebook страници, посветени на столицата, се надпреварват да ги столкват зад храстите. Симбиоза.

После идват мухите и сезонните алергии, и зад входа се събират компании да дънят музика от телефона до два през нощта, да ви еба майката и на вас, и всички са прекалено свикнали, че е яко, затова става…тъпо.

Писах какво ли не за София, казах, че е гадна, но в крайна сметка това е град, с когото всички имаме едни особени взаимоотношения.

София е хубава, търпелива и издрана по краищата.  Във вените й тече евтин спирт. Много често ти влиза под кожата, но в момента е мъртво пияна, така че не я взимай много насериозно и няма да се скарате.

Освен това, София вече спокойно може да се нарече една сбирщина от млади мутанти, продукти на депресията в края на първото хилядолетие, които през 2018-та:

-пишат по разни сериозни сайтове

-правят величествени видеоклипове и снимки, но са регионално неизвестни

-имат схеми, чрез които събират български творци, които раждат картини, дрехи, бижута, кецове, бири, и други екстри

-правят татуировки

-правят  плашещо добра музика

– четат разкази по клубове, пишат уединено на последния етаж на някоя панелка, пият много

– опитват се да пренаредят ситемата по тих и незабележим начин

– са меценатите и представителите на  IT сектора, които купуват/четат/слушат резултатите на онези, осмелили се да изхвърлят кошмарите и бляновете си във форма, подходяща за широката публика. Или непододяща, също. Най-добре неподходяща.

 

Най-смелите мутанти си вярват, и респект за това. Стига да го правят както трябва. В резултатат на това, че си вярват, и други хора им се връзват на акъла, и същите вервачи изведнъж осъмват с един зарибен кръг от хора. Случва се и да диктуват за малко течението. Получава се така, че в един момент някакви случайни хора се чувстват част от едно цяло, и това е прекрасно.

С всяка изминала година, революцията става все по-голяма. Ебаси, когато завършвах училище, все още витаеше ерата на кифлата. Сега е модерно да се шегуваш, че искаш да умреш (тука хитро трябва да вмъкна едно от по-старите писания, където се гаврех на темата, но често казано не ме ебе за CEO-то) и е актуално да изпъкваш, да купуваш тукашно, да ти пука къде си хвърляш пластмасата. Това преди 6-7 години не се случваше с такъв интензитет.

Новото идва, и полека-лека изрива селянията. Ей, веднъж и на мен да ми се случи да видя София красива и лъхаща вдъхновение, и пълна с хора, които мирно пълнят града с култура.

Продължавайте напред, герои.

П.П. – очаквайте пак включване, когато някой ме разочарова, което би трябвало да е всеки момент. И ако не ме мързи.

 

 

 

 

 

СТРУГАРЕ

Идеален ден за лов на путка-самозванка

Тупам нервно родопското одеяло, готвя ориз и си гриза кутрето. Време е. Крайно време е да напиша нещо не толкова отнесено.

Седмица преди това разбрирам, че Стругаре ще ни говори и ще скача в подлеза на НДК. Перфектно.

Сбогувах се със смешните 20 лева за два билета, като преди това скокнах в youtube -> STRUGARE OFFICIAL, за да открия скромното количество от няколко клипа.

Сетих се, че преди половин година гледах „АМЕРИКА“, видеоклип с разхвърляни плочи на Kraftwerk, FKA Twigs  и THE XX. А някакво русо момче като че ли говори, каквото се е сетил в три през нощта, сгушен сам до лаптопа си. В някакъв западнал аристократичен апартамент.

Първоначално не можах да асимилирам какво става, казах едно тихо „евала за плочите“ и си продължих по неясния и бавен път от Бургас към София, който ми коства около година да разровя. По свойски, влюбено, ритаща празни бутилки Zytnia  и VAT 69, защото сме мръсни алкохолици и нямаме финанси, а аз гледам курви по цял ден. Буквално. Това работех. Трябваше да пия.

Поотърсвайки се от напълно излишните за този пост драми, се връщам в родният си квартал Дружба, зяпам тъпо моста, впечатлявам по интервюта, започвам скучна работа, зарибявам, ядосвам, пия и пуша, когато има.

Не. Не мога да повярвам, че ми трябваше толкова време да седна и да изслушам СТРУГАРЕ. Беше ми под носа. Ебати.

Но ето, чак сега, преди няколко седмици, седнах и чух внимателно всичко, след което леко пребледнях и си казах „еми ще се ходи“.

Музиката

Нито грам паразитни английски думички. Чист и ясен глас, който говори, каквото му е хрумнало. Зад гласа стои електроника, която не се опитва да бъде нещо стандартно, за да тече няк`ъв фон там, все тая, докато гласът рапира, пее, или говори.

Новата българска рап вълна, която за мен започна някъде около Керанов, продължи с Явката, и стигна до Секта, Madmatic , ЖЛЪЧ, Григовор и Гена… така и не ме плени с музиката. Текстовете бяха пленяващата част.

Сега някой ще каже „рапът е не да слушаш музиката“, вероятно изгубих и половината аудитория заради предният абзац. Нашите спонсори са много тъжни *смачкан вестник самотно лети над пуста заледена улица, пълна с хората, на които им пука за аудиторията, а, да, няма такива, защото знам имената на всеки, който го чете това, а те не са аудитория, а приятели. Здрасти, приятели*.

Имаме прекрасни текстописци, но българският рап може повече. Може да е по-смел. Пускайте DEATH GRIPS  и изтрещявайте. Бъдете шумни и провокативни с инструментала.

СТРУГАРЕ промени това статукво за мен, именно със смелата електроника, саркастичните реплики, и фактът, че не се взима насериозно и си ходи гол до кръста, докато прави набиранки на някви мизерни места из София, говорейки за разбити взаимоотношения, ненавист и „перфектно си спомням как преди четири лета май обядвахме във Пазарджик, дали?“

Тези непукизъм, смелост, и откровена лудост ми подействаха като наркотик и започнах да си изслушвам всеки ден по веднъж каквото има в  youtube канала. Все пак да не ми омръзне.

Минава още седмица

ПОСТМОРТЕМ е перфектна за около полунощ, преди да те е изпреварила паник атака, или като си пиеш първата чаша твърд алкохол за деня. Гледах да спазвам традицията.

КУЧЕЯДЕКУЧЕ ме накара да казвам „ГЛУПАЧКА!“ в най-неподходящите ситуации. А пък с оглед на декемврийската гняс навън, можех спокойно да заявявам „Ами днес е по-дъждовен ден“, без да звуча като аутист.

АМЕРИКА – хубави вилици, но ги бутам на пода.

ФОЙЕРВЕРК – прекрасен бийт, шанаджийски клип, ведра обстановка. Момиче реве.

БИЗНЕС – ей тука те спипах, че харесваш Death Grips, момче. Това ме прави много щастлива.

Време е за концерт.

Боря и боря махмурлук, и е неделя. Не мога да мръдна от леглото, и ме е страх да погледна в портфейла след вчерашниите театър, бар, бар, и бар. Не че се проклинам, дори има бонус – не ми се пие алкохол. А, да, вече сме там. Не. Преди това сестра ми снима вързан кенеф за дърво и кръщава снимката  „Стругарски вечери“. Аз я питам „знаеш ли като Стругаре пуши, как се казват фасовете? Стругарки.“

Продължаваме в същия малоумен дух и в един момент сме вече вътре.

Айде де, време е за концерт

Има-няма 300 човека, може би? Радвам се, че не беше фраш, но и ми стана тъпо, че няма още хора.

На сцената излиза един добре навлечен човек и се настанява до пулта. Харесва му, доволен е.

Никой не ръкопляска – явно няма значение кой е зад пулта. Като нищо ще излезе, че човекът с качулката и шапката и якето (man`s not hot) прави инструменталите, и че всъщност е адски важен… ама вече е късно.

Поглеждам наоколо и ми се набиват в очите две ~15-годишни момичета, които екзалтирано подскачат в дясно от сцената. „Групита“ – викам си, и поглеждам напред. Я, ето го.

СТРУГАРЕ, или Троян Иванов, а защо не и двамата, излиза, облечен в бяло яке, което прилича на пазарска чанта. Трезвен до мозъка на костите си, не точно притеснен, не точно екзалтиран. Нормален човек. Маха за здрасти на неопределено място в публиката, усмихва се, и се започва…

Оказва се, че има материал за цял албум, но не бърза за никъде.

Чисто нови парчета се леят едно след друго и публиката лееко се чуди какво става. Но Стругаре продължава да не бърза, изпява си новото, докато не среже непознатата територия с „Америка“, заради което получава пищене от разни девойки.

Явно ще се прави клип, защото идва човек с видеокамера, който разбутва хората и застава на колене до сцената. Няма лошо, стига да не беше закрил гледката на няколко души, но айде. Дано поне да видим резултата скоро.

Не се сещам на сто процента за последователността на песните, но да кажем, че продължаваме напред с ФОЙЕРВЕРК- където публиката припява на култовата реплика „рапът е готин, стига да не си тъп, стига да не си“.

Любима част от целият концерт ми е началото на КУЧЕЯДЕКУЧЕ. По принцип всички сме леко дезориентирани и не се ръкопляска след всеки край на песен. Заради което се появява една малка и неловка тишина. Троян обяче я използва перфектно, като извиква „ГЛУПАЧКА!“. Публиката отговаря мигновенно с екзалтирано крещене, а аз се смея сигурно цяла минута. Беше толкова непринудено и яко, че просто трябва да се види на живо.

Следва „Постмортем“. Вече съм я слушала толкова много, че знам почти целия текст наизуст, затова без грам свян започвам да редя тихичко, с блеснал поглед. Явно и публиката не е равнодушна, защото тук-таме се чуват по-запомнящите се части на текста, като например:

“Щеше да е прекрасно, ако беше възможно, нямаше да се стъмва ако бяхме от шибан фосфор
Достойнство ти къде ще го откриеш днес
Постройки колкото да се не сринеме”

Моментът е подходящ да се сетя, че колкото и да е тъпа по-голямата част на всяка една година в жалкото ни съществуване, такива моменти я правят запомняща се. Не, че беше свръхемоционално. Не, че публиката изтрещя от кеф – напротив, беше доста умерена. Даже на места дразнещо спокойна. Доста лицемерно от моя страна да го изтипосам така, при положение, че и аз рядко викам и ръкомахам. Но очаквах малко повече от публиката. Имаше малко пищящи жени, де. Останалата част от залата гледаше замислено, известна част тактуваха с глава, на по-запомнящите се части на песните имаше леко избухване. Но като цяло повечето публика бяха предпазливи, възпитани и слушаха внимателно.

Викнахме го на бис – и той достави още един фойерверк. И после стана понеделник.

Прекрасните снимки са на Vi Yaya.

shitpost bot 2000

 

Здравейте, хубави хора! It`s ya girl, Evilinа.

Колко е хубаво вънка да хвърчат листа, пликчета от Фантастико, да не знаеш дали да си сложиш коженото яке, или късите панталони, да не знаеш дали да си сипеш кафе, или уиски, затова смесваш двете, и си пускаш *insert generic pretty and sad music here ок примерно Disintegration на The Cure*, докато гледаш пердетата.

Сещате ли се предния пост, дето го писах преди 10 години, дето обяснявах като спец какво трябва да правиш, за да те вземат на работа? Вече съм без работа.
Няма да пиша добри, или лоши неща за ситуацията там, няма да казвам и коя е фирмата. Защото, макар и да не го четат много тоя сайт, все изскача някой недоволен от някъде, и моли да се премахне съдържанието на нещо. Още чакам някоя Силвия да дойде с бухалка, и да ми строши канчето, но моментът явно не е дошъл.

Кой има нужда от смислени статии въобще? В тая държава.

Интрото стана малко дълго и безсмислено, но все пак, всички знаем къде се намираме.

Не, никой не знае, но ако изкарам от теб едно тихо „кек“ , докато редиш код/закачалки/таблици/карти на работа, значи съм си свършила …работата.

“Smile, if you`re not wearing any underwear.” – Ганди, преди да пребие жена си.

Ето колекция от реклами в социалките.

Вижте тази tumblr реклама, публикувана в една фб страница, хахахахахах.

Рекламите из Instagram, tumblr и facebook стават все по-интересни.
Ето, примерно, горната добре описва най-големият ми кошмар – найс. И то без да кажат има ли изход, защото знаят, че няма. Well thanks!

Ето още една реклама, заради която вече не издържах, и им писах на сайта „Евала, беше много смешно“, а те ме попитаха „Така ли? Защо?“

Викам си : „Ясно. Знаят за страха ми от смъртта и от фактът, че обичам тенджери. Сега какво?“

Гледам в спестовната сметка – 5 лева. Сори фейсбук. Сори, Zuck.
Сори, сайтове за обувки.
Ив не може.

Затварям темата с тази безсмъртна творба:

#когато мъжете ни са ясни.

 

In other news

Queens Of The Stone Age извадиха нов албум. Според мен е прекрасен, и вече е пълен със спомени. От тия, където искаш да се смееш, забивайки ножове в стената. След това си слагаш новоите дрехи, и излизаш навън със слънчеви очила – нищо, че е облачно и вали. Напред, към лошите решения! Смело! No regrets!

Защо пък да не вкарам едно късо ревю на албума? Ами, защото ме мързи. Най-важното нещо за него, е че трябва да се чуе поне 3-4 пъти. Всичко останало е излишно.

Задачка за домашно

С оглед на изключително скапаната година, искам да споделя моя универсален лек срещу депресия:

Взимаш 14 пликчета инстантни спагети. Затваряш се вкъщи. Слагаш сивия суичър и пухкаво долнище на пижама (optional), започваш да си лягаш в три през нощта, и да ставаш по обяд.
Понеже ставаш по обяд, не те удря глад, затова си правиш едни спагети към 15, докато гледаш dank memes в нета.
Много важна част е да си постоянно онлайн, защото – не дай си боже – някой може да ти прати нещо смешно, а това е част от терапията. Която реално представлява да си седиш вкъщи по цял ден, само на спагети и може би кафе, и да си чатиш и да гледаш dank memes.

Работи всеки път, препоръчвам го.

Outro

На кой му трябва outro – още сме млади. Радвайте се на есента и се целувайте повече. Щото утре могат да ви целуват студени.

ivelina, out.

 

The struggle is real

Are there any strugglin` mothafuckas out there?

 

Искам да съм от онези яките мацки с клинове, чиито шарки приличат на експлозия в космоса. Косата ми да е загладена по оня начин, който само избрана част от момичетата постигат (сега тука ехидно някой отбелязва „нарича се преса“ – еми да, ама отказвам да повярвам, че може да се постигне такъв ефект на жизнена и права коса с преса всяка сутрин, не стават ли сухи or some shit), да нося прилепнали тениски без проблем, да се храня добре, да нося винаги със себе си сурови бадеми, кожата ми да е винаги копринена, и да излъчвам онази непринудена нежност, която съм виждала да постигат и най-простите селски пръчки с речник от 300 думи. Продавачки, проумоутърки, офис-лисици, рецепционистки, учителки, шофьорки, танцьорки, ватманки, някви на касата на Мтел, някви на касата във Фантастико – навсякъде има подобни примери. Добре де, не съм виждала загладени ватманки и шофьорки, но съм сигурна, че съществуват.
Подобни желания формирах още в пети клас, когато за пръв път се записах на спорт. Тренирах лека атлетика два пъти седмично и си спомням, че очаквах всяка тренировка с погнуса. Със съученичките ми ходихме две спирки пеша до залата, без минерална вода и без телефони. Сигурно е било 2001-ва. Спомням си колко гадно беше в пети клас- записаха ме в математическа паралелка и там изкарах първата и единствена тройка за годината (Беше смразяващо чувство, но го понесох с увереността, че никога няма да се разберем с пустата математика. Донякъде така и стана – не ме търси за помощ, ако си петокласник. Едни дроби не мога да умножа, без да се обърна за помощ към Гугъл.).
Освен че не пих вода, и тренирането ми беше досадно и мъчително, постигнах един дребен, но неочакван успех.
Станах първа от момичетата по скок със засилка. Заслугата я приписвам изцяло на разходките си из природата, нещо, което обожавам и ще правя подобно на дядо ми – докато не ме хване рак, или някаква друга болест, дължаща се на нещата, без които сякаш не мога: алкохолът, цигарите, любовните драми, шоколадовите изделия и anxiety-то, което се появи в късния пубертет и с което явно ще се боря до гроб.
Това постиженийце, да надцакаш някого с физическата си дейност, беше прекрасно. Прояви се месеци след страданията в залата, съставени от най-разнообразни дейности: обиколки, овчарски скок, скок от място, гимнастика, хвърляне на топки, хващане на топки, удряне на топки и rage quit-ване…
Да видиш резултат от монотонните упражнения- безценно.
Но за да видиш резултат, трябва да положиш усилия. А усилия полагаш, когато нещо ти харесва.

 

Започнах да увирам за идеята да се отърва от излишните мазнини някъде по това време.
Пубертетът ме дари с практично тяло. Сравнявайки се с останалите момичета – нещо, което ВСЯКА ЕДНА ЖЕНА ИЛИ МОМИЧЕ ПРАВИ, заради което съществуват и бая от драмите по света – реших, че каквито и проблеми да имам, са всъщност смешни и нищожни, и ще направя непостижимото – ще се радвам на тялото си, че е такова.
Естествено, трябваше да минат още пет години, за да проявя наченки на това самохаресване. Силен скок дадоха и първите ми score-вания с противоположния пол: забих се с най-хубавото момче от целия випуск, поне в моите представи.
Имайки предвид, че винаги съм попадала в графата „слабичка“ (особено сред бабите, щото те са екстремни), проблемът с тялото реално не съществува за широката аудитория.
Тайната е семпла: прикривай се добре.
Една широка тениска, едни тесни дънки, едни кецове. Повтаряй тази мантра, докато чакаш да стане някво чудо и да смъкнеш пет кила от стрес, от грип, или от най-невъзможният блян на хоризонта: когато станеш пълноценен фитнес плъх.
Но да се върнем към мотиваторите. За да искаш да си fit, трябва да има основателна причина. Типични причини за едно момиче могат да бъдат:

 

1. Разбито сърце.

Гимназиалната ти любов къса с теб, защото тайно все се връща при неговата гимназиална любов. Не ти казва истината, а те френдзоунва. Чувстваш се недостатъчно яка и оборотна – съответно имаш нужда от makeover.

2. Искаш да се видиш с плочки.

Всеки трябва да се види с плочки, за да почувства какво е да не ти се налага да криеш аквариума. Някои го постигат млади, после с възрастта метаболизмът им намалява и намалява, докато вече просто не могат да си позволят да ядат баница.
Други пък никога не са имали такива, но биха искали да видят какво е, поне веднъж в тоя пуст живот, майка му да еба.

3. Искаш да живееш дълго.

Хахахахаха. Хахахахахахахахахахахахахахахахахаха
Ок де, това е добра причина. Бидейки здрав, помагаш на тялото си да се запази за повече време. Помагаш на бъдещите си деца. Даваш пример на останалите.
Забелязвам как като някой ядовно яде ябълки на работа, заразата обхваща околните бюра. Така че по тази логика, ако болшинството се хване да ходи редовно на спорт и яде здраволсловно, шансът да си помислиш отново дали да си купиш вафла в обедната нараства стремглаво.
Но хайде да си го кажем честно- кой спортува и яде полезни храни само и единствено за да е здрав? Сещате ли се последното изречение в „Адвокат на дявола?“

4. Vanity, definitely my favorite sin.

Фит сме, защото получаваме положителна обратна връзка от околните. Най-вече ни интересува мнението на противоположния пол. Живеем за него. Живеем за завистливите погледи, за комплиментите, за успеха в завоюването на колкото се може повече сърца.
Искаме да постигнем съвършенство. Но има нещо сериозно объркано в цялата система, и то не е случайно объркано, а умишлено до такава степен, че да те хване шубено, че няма изход. Нарича се реклама. Нарича се медии. Нарича се модна индустрия. Целта им е да те направят нещастен, за да купуваш повече. Целта им е да ядеш сладко и да пиеш газирани напитки, а после да платиш за спорт и дрехи. Кръговратът на 21-ви век: кликни тук, подай лайк, харесай ме, купи ме, чукай ме.

Изход от ситуацията има само и единствено когато осъзнаеш що за глупости са всички тези неща и че vsichki 6te omrem.

Така че можеш да бъдеш каквото искаш, стига това да те кара да се чувстваш щастлив.

И ако това е да имаш хубаво тяло, давай смело.
Ако това те кара да се чувстваш щастлив, давай смело.
The struggle is real, но трябва да има добър и смислен background.

 

Трудността при цялата борба да си fit е, че трябва да си избереш твърда посока, която да следваш. А в хаосът от информация- статии как е хубаво да консумираш това, последвани от статии как това нещо ще ти доведе рак, в един момент си изправен пред порция домати и се чудиш „абе нали не беше полезно да се яде това вечер“, посягаш към чаша с мляко и се сещаш „ абе това не беше полезно също“, посягаш към ябълка „ о неее, в нея има много захар“, накрая просто се хвърляш към чипса и теглиш майна на всичко.

Това е реалността – хаотична и препълнена с мнения от „експерти“. Но имаш ли желание, което се състои в пакт със себе си, без разсейващите елементи на околния свят, там вече ще има неминуем прогрес. Успех на всички, запътили се сами натам.

софийски пазар на труда- survival guide

Нещо крайно необходимо на всеки човек, започващ кариера е поредицата от интервюта, които се случват, преди да кацнеш на стола в подбраното от теб място. Защо е крайно необходимо? Ето няколко причини: за да осъзнаеш какви пълни глупости са интервютата; за да тестваш системата; за да видиш колко малко е необходимо, за да не се харесаш; за да повишиш уменията си да правиш добро впечатление за 2 минути, които в крайна сметка са най-определящи за каквито и да е интеракции – разговор в бара, първа среща с родителите на гаджето, семпъл разговор с притежател на много красив ирландски сетер в парка, и стигайки до интервюто за работа – била тя мечтаната такава, или временната никотинова лепенка от кинти, с които да продължиш да си купуваш стафф.

Пълно е с клишета, които се въртят като изтъркана плоча на Лили Иванова по време на пенсионерски събор. Усмихвай се. Гледай ги в очите. Задавай въпроси. Не задавай тези въпроси. Бъди ентусиазиран. Облечи се добре.

Bullshit. Най-лошото нещо, което можеш да направиш е да приличаш на добре облечен робот, хвалещ компанията, постоянно гледащ ги в очите и усмихващ се. Всички правила за доброто представяне на интервю могат да бъдат всъщност нещата, заради които не са те взели.

Истината е семпла: трябва да те харесат.

Можеш да си изряден, но просто физиономията ти да ги дразни. Можеш да се усмихваш, но да те помислят за глупак. Можеш да звучиш толкова ентусиазиран, че да се отдръпнат: същото важи и в любовта: когато кажеш „харесвам те“ , на теория е нещото, което би трябвало всички да искат да чуят; на практика разваляш ситуацията и правиш всичко awkward.

Интервюто за работа е като Игра на Тронове: all men must die. Докато не се примириш, че може би дори и две години ще ставаш рано. Ще си изглаждаш дрехата, ще се поръсваш със скъпия парфюм за специални случаи. Ще вземеш скапания рейс до другия край на града, където изнервени HR-ки (защо са винаги жени???) ще ти дадат три теста. Ще сте провели преди това два телефонни разговора, след които е необходимо да напишеш осем писма. И след всички усилия три седмици по-късно ще са готови с отговор…

Примирявай се бързо, или ще изгориш. Бъди Денерис в края на първи сезон – плаха в началото, но събираща смелост с всеки следващ епизод и накрая осъзнаваща, че пламъците не й пречат.

По-добре е да си измислиш стратегия за оцеляване, защото в един момент ще се обезцениш до такава степен, че лошият ти късмет ще се разнесе навсякъде и ще попаднеш в затворен кръг. И накрая все ще си намериш нещо, но вече ще си друг човек.

Ето през какво минах аз тези два месеца:
Имайки предвид, че не съм нещо повече от момиче (сетих се за великите думи на Явката а аз съм просто смешен сладуран със талант), което владее разговорен английски и си търси офис-работа, понеже е минала през ада на моловете в ранните си 20, маскирайки се като продавач-консултант, реших да кандидатствам безцелно като customer support и администратор на сайтове (вече така наричат хората, които качват снимки и описание на съдържанието в онлайн магазините, както и отговарят за доставки и връщане на стока, нищо общо с програмиране), или data entry operator, въобще, каквато и да е от простите и досадни работи пред компютър. Подкрепено от мантрата ми, че така или иначе нищо няма смисъл и вероятно няма живот след смъртта, но все пак трябва да се опиташ да намериш смисъл, било то и смешен. Учудващо, но след няколко опита ми звъннаха за интервюта.

Ето какво стана:
От 15 места ме поканиха на интервю в 7. Успях да направя достатъчно добро впечатление, че да ми кажат „харесахме те за позицията“ на 3 места. В крайна сметка избрах най-трудното от тях, защото харесвам да започвам изцяло нови неща. Но преди да кажа „да“, се случи онова нещо, което само и единствено мога да нарека „ много добър късмет“. Защото макар и на едно от интервютата, обяснявайки шеговито за предишната ми работа да използвах думи като „сутеньор“, „страх“ и „бой“, докато си играех с голдън ретривъра на фирмата, на другото място да гледах остро в очите и да познавах какво искат да ми кажат, а на следващите две да бях адски притеснена, накрая ме задърпаха отвсякъде. В тоя ред на мисли, избрах едно от двете места, където се притеснявах като гимназист, отишъл за първи път на стрийптийз бар.

Харесването е субективен фактор, който не може да бъде обхванат с няколко съвета. Все пак, моите изводи бяха, че трябва да си психолог, да имаш самочувствие, да можеш да се движиш през интервюто тихо и внушително като река; но трябва и да оставяш място на интервюиращия да се почувства комфортно. Или обратното – трябва да покажеш смиреност и скованост, защото усещаш съвсем в началото, че така ще предразположиш оня да говори. Имах и един случай на човек, който искаше и от двете, но не можеше да прецени кое повече и в каква степен; това си личеше и по начинът, по който беше написана обявата. За щастие се спряха на друг кандидат – доволна съм, защото освен безперспективна, работата изискваше от теб и да си „готин“. Накрая ми стана смешно, но не знам дали познаха, че им се подигравам.

В крайна сметка изпълниш ли своята част по начин, по който да те отличи от останалите, но и да впечатли, си на предни позиции. А това е доста трудна задача в София, защото тук се е събрала есенцията на останалите градове – талантливи и мотивирани хора като теб, с които ако се бяхте срещнали под други обстоятелства, в нетрезво състояние щяхте да крадете чаши в някой бар.

depression is the new black

What do, my suicidal friends!

It`s ya girl, Evilina.

Обещах си да не използвам английски фразички като мазно хипстърче или нашумяващ български комик. Или собственичка на астро блог.

Но тези времена безвъзвратно отминаха, нали? Така че оттук нататък каквото и да се опитвам да направя или да въведа в някакви релси, резултатът ще е само да се правя на интересна, докато избистрям философията на този пост, и евентуално – едната фразичка, която го спасява да е поредната (не го казвай) издегустирала (ех да му еба майката, пак го каза, сега всеки път казвай и „остави го да подиша малко“ като някой отвори вино за пет лева бе, pretentious fuck) мултииронична блогърска тъпня. Страх ме е, че някой ще ме вземе насериозно, затова ще се опитам да не вкарвам дълбок смисъл в…каквото и да е това. И ще го изкарам, преди да се е усетил читателят. Am I mindfuckin` you tonite or wut?

 

Та седя си тука, ям от една средноголяма малка купичка току-що изсипан ванилов крем с банан, завила съм се с едно одеало, слушам тихичко поредния препоръчан от Youtube mixtape на пръкналите се отвсякъде свежи есмсита, които веднага придобиват статут на саундтрак за всички ония щастливци, на които им става хубаво от трева. Седя, и – какво друго може да се очаква от мен these days, not much, oh, not much- ами седя и cringe-вам, драги трима читатели, cringe- вам на поредният опит световната конспирация да убие стила ми, който умело култивирах всичките тези 7-8 години, откакто завърших училище.

Стила се казва – „Здрасти, момчета, нека се шегувам за това колко съм нестабилна, докато не се влюбите във мен“

Стила „Черното е много яко, а също така и NIИ, също така много харесвам момчета със сенки под очите. Чуй тая песен. Ще ти нарисувам портрет (не го прави)“

И любимото „Just fucking kill me guy– казвано навсякъде и по всяко време, последно прошепнато вместо лека нощ преди малко. Следва период на обострена паник атака, че колкото и да се перча и аз ще умра, това лепкаво чувство за смъртност, после като паник атаката утихне, мога спокойно да заспя и да сънувам разбиващи се самолети и безкрайно черно-бяло гробище.

Добре деее. Не толкова черно. Но доста черно взе да става по Инстаграм, Тъмблър, Фейсбук. Изведнъж странички като Nihilist Memes. Изведнъж „ оу хаха, колко съм OCD”. Изведнъж всички започнаха да се шегуват колко са склонни към самоубийство.

jojiisgod

Добре де, всичките тези ми бяха смешни. Източник: кой го ебе? Да съдят!

Напоследък се улавям, че харесвам по 1-2 парчета (Starboy я чух пет пъти днеска… и петте бяха прекрасни), които съм чула по радиото, после якетата тип parka всъщност са модерни, и изведнъж всичко започва да се свлича, свлича се бързо и страстно както се свлича парка бекстейдж на Паркуей Драйв или каквото слушат хората по парковете.

Дори липсата на грим, ей Богу! Сега навсякъде се разхождат негримирани момичета с кецове, коси на опашки и прекрасни, неопетнени, чисти от спирала и очна линия лица, които с бледи устни и бира в ръка спорят наравно с мъжете. Несъзнателно плувах щастливо в тези води, мислех че най-накрая всичко е нормално, докато в един момент не ме удари: ТОВА Е НЯКАКВА ШИБАНА МОДА. Както беше сарказма преди една-две години. Както сега е „ау фак искам да умра“.

Сега изведнъж всички кифли искат да умрат и вече са веган кексчета.

Мисля, че най-добре би ме разбрал някой мъж, който винаги е обичал да носи брада. В един момент всички около него си пускат бради, в резултат на което Китай започва да продава изкуствени man buns, които мъжете да си бодват над тила, за да завършат визията си на дървосекач-философ от 18-ти век.

Кърт Кобейн сигурно се е чувствал така, като феновете започвали да носят широки карирани ризи и да се боцкат. Какво ли би почувствал, като разбере как една Нирвана тениска е неизменен атрибут на хипи-вещиците в Pinterest?

Не съм мъж с брада отпредидастанемодерно, не съм и Кърт Кобейн. Кво съм ли? Един скромен хейтър, който хейтва на хетърите хейта.

Ако хейтър хейти хейта на хейтърите, колко хейтъра са необходими, за да светне една крушка? Отговора е НЕ МЕ ЕБЕ, ОСТАВИ МЕ ДА УМРА, EXISTENCE IS PUNISHMENT.

Brofist за падналите духом мои братя и сори, че няма кой друг да ви повдигне духа, това е хенмейд работа за вкъщи. Спрете да четете канцерогенните ми текстове, защото нямам пари за съдебни дела.

 

Insert cringy заглавие here

CRINGE
[krindʒ]
1. свивам се (от страх, преди удар и пр.)
2. раболепнича, подмазвам се (to, before)

Така може и да е в речника, уважаеми двама наши верни читатели, но cringe – поне за скромния откриващ тази статия – е онази неприятна тръпка, която ви кара “да се свиете”, но не от страх или преди удар, а когато попаднете на нещо полу-тъжно, полу-жалко; нещо, което да буди едновременно вашето снизхождение и да ви озадачава; да ви кара да ви се иска да хванете за ръчичка индивида, предизвикал cringe-а, и в тих разговор на чаша ароматен черен чай с портокалени кори да му обясните защо точно бърка. Всъщност – чувството, докато четете този увод, и се чудите защо продължавате да посещавате този сайт. Но cringe-ът си има съвсем реални измерения (макар и повечето от тях да са из интернет), които ще ви представим с няколко примерчета по-надолу.

Нашите 8 cringeworthy неща по света, които ни карат да cringe-ваме

1. Фейсбук профилите на всички лелки. С техните обсипани със звездички колажи; с lens flare-натите картички за рождени дни. С мъдрите, същевременно тривиални мисли, написали с болднат comic sans и по една правописна грешка на всеки ред, цапнати гордо върху блърната картинка на нещо може би романтично. bg-mamma намери своя интерактивен дом във Фейсбук.

2. Патриотите. Дали ще си изтатуират larger-than-life портрети на видни революционери (най-често горките Ботев и Левски, понякога – Раковски. Как пък никой не си хареса епичната брадата физиономия на Каравелов) върху масивните си назобени гърбове, или пък ще си овесят мазано с фотошоп национално знаме със “СВОБОДА ИЛИ СМЪРТЪ” на ковър фотото във фейсбука (отново), те са превърнали показната любов към Родината, Отечеството и kletata majka в богат извор на cringeness.

3. Твърде бързо порасналите ученички. Те са на 14, може би и на 12, приличат на 30 и им се ще да са на 18. Те имат смартфон с hello kitty панел и поръбена със златисти мъниста фейк луи вютон чанта. Тях ги карат на чалготека с джипове, а понякога ги и връщат с такива. Понякога – дори със същия. Те ходят на солариум, за да бъдат оранжеви дори през ноември, когато нормалните хора стават прозрачни. В главите си никога няма да надраснат тия лелеяни 18 години, дори когато станат още по-cringeworthy лелки на 45.

4. Застаряващите рок звезди. Има много тъга в остаряването – любимите ти футболисти от детството се пенсионират, схващанията на врата ти стават все по-свирепи и по-продължителни, а дори мисълта да откараш до 3 часа посред нощ по своя воля почва да буди лек присмех. Но малко неща са по-тъжни от това да видиш любимите си рок и метъл звезди затлъстяващи, опънати с ботокс, отчаяно желаещи да вярват, че дългите опашки ще прикрият все по-бързо оплешивяващото теме, и будещи единствено cringery. Напримерah_cringeИли

God damn it, Dave
God damn it, Dave

Но да не забравяме

Ок, тия си бяха cringe и като млади.

5. Есента …Пак е време за депресия!

Листата падат, първо на ръка. После- колегите, които се оплакват, че нещо не са на кеф. След това някъде на път за вкъщи след работа помирисваш нечия запалена камина, и просто си казваш: „трябва да си призная, тази миризма ми напомня за село и за спокойствието, което така и не запазих от детските си години насам…“ – има ли нужда да казвам повече? Emotional cringe. Това дори бие останалите. Чувстваш се като меланхолично парцалче за чистачки на голф, забравено и отлежало 15 години в багажника, и това не е яко. А е какво-точно така. Cringy.

6. Сега знам, че на Иван много му се щеше да спомене Концерта на Слави и Ку-ку бенд, но тази чест се падна на мен, Ивелина. Затова искам горещо да припомня на всички какъв повод за cringe имаме.Концертът на Слави приличаше на магазин за 1 лев, където можеш да намериш всичко- от рокерска естетика (което е цяла отделна глава за cringe…все още не разбирам какъв трябва да бъдеш, за да си рокер на мотор. Да свършваш при вида на Yamaha с тунинг ли? Да се правиш, че слушаш метъл, но всъщност да харесваш „само ейсидиси и баладите на металика“ ли? Някой да ми обясни), през друсащи дупета какички, до феноменалният завършек- Крисия пее песни за децата и новата планета.

Къде е естетиката на подобно събитие? Може би в сълзичката, която се била стекла от бузата на Годжи, заради фактът, че целият оркестър е напълнил банковите си сметки за един ден.

7. Силвия. Ха! Мислихте си, че няма да продължавам да наливам Силвия ли? Силвия е още тук, и няма да си отиде скоро, защото Силвия като се видяхме на по кафе последния път ми сподели, че българската образователна система има нужда от промяна.

YOU DON`T SAY?

„Не, напротив- казвам“- продължава Силвия , а аз почти си изплювам кафето, защото преди това се бях натряскала с уиски „Дива Коза“, и в един момент, в един кристален и прекрасен момент искам да изцедя цялото си нещо, цялото ми желание да слушам и после да помня, за да запиша това… и тук някъде чувам откъслечно от Силвето „ Защото американците са го измислили преди нас, Иве. Неслучайно те са нация номер едно. Трябва да си взимаме поука от тях“ – тука за малко пак спрях да я слушам, и се замислих:

8. The educational system, man…the corporations!

Значи, много ме дразни какво се случва в момента НЕ с образованието в България – аз минах през постсоц-обърканото и като цяло неефективно образование в средните училища през 2004-2009-та година и това, което се случи, беше да се сприятеля дълбоко с две учителки, които даваха мило и драго за мен. Не станах изрод.

Класно-урочната система е най-ефективната, когато става въпрос за масовото образование в училище. Това е. Алтернативата е да запишеш бъдещото си отроче в частна школа, но познай какво! В ОБРАЗОВАТЕЛНИЯ СЕКТОР НЯМА АДЕКВАТНИ КАДРИ.

Никой не иска да се занимава с това. Говоря и от свое име. Децата могат да бъдат прекрасни същества, които бълват само лафове, които си записваш и цитираш после, но през останалите 90% от времето ти се качват на главата. Днес едно дете буквално се покатери върху мен. Не говоря думи, които съм изсмукала от чужди разговори. Едно дете буквално се покатери върху мен днес, докато се опитвах да го накарам да си направим урока по английски.

На децата сега, в този момент, им липсва респектиращата фигура на родителят, учителят, директорът. Децата в момента са пренаситени (като нас, ако трябва да съм максимално cringy- имаме твърде много и не го оценяваме) , имат всичко необходимо, и спират да придавам стойност на каквото и да е било. И за капак, родителите им не ги санкционират, когато направят някоя глупост, а примерно им казват: „Днес няма да ти дам три вафли, а само една“.

Децата са в една изключително комфортна зона, където става следното: „мама като се върне каза, че ще ми купи само три костенурки нинджа.. само три!“ (това е 100% достоверен цитат от предишната ми работа, където едно момченце се оплака на приятелчето си)

Всичкият този текст по-горе за образованието е моят  cringe.  Аз съм Ивелина, между другото, някъде от пета точка нататъка завзех този пост.

Като педагог по образование, се сблъсквам постоянно с това, с пренаситеността на децата и с неглижирането от страна на родителите, когато става въпрос да поставиш детето на място. А, да, и безусловната обич: „Каквото и да стане, мама ще го оправи и те обича“. Чудесно. Представям си как на 18 години детето крещи на майка си „Ако ме обичаше, досега да ми беше взела апартамент! Нали ме обичаше…какво стана? Защо нямам всичко?“

Аз в момента се питам само защо ми се падна бутилка уиски с плаващи остатъци на дъното, но продължавам да си наливам от време на време.

И понеже направих първия си пост от месеци насам, с незаменимата помощ на Иван (или аз всъщност му помогнах?), си наливам още едно малко, преди да извъртя на foobar-a  или  The Soft Moon,  или  Morphine-  не знам, трябва да помисля.

А, да, и ето една пандиШка.

tumblr_nufnxp0L0x1ub6sf7o1_500

 

Силвия

Всъщност нямам предвид някоя конкретна Силвия, просто избрах името за удобство. И не само, всъщност. Просто  името ме дразни, звучи надменно и капризно. Но какво правите, аз само….не..спрете бе.. агххххлкргрррррррррхггггггггггкхххххххххх – Ивелина в стълкновение с фенската база

 

Силвия носи очила с дебели черни рамки и прозрачни стъкла без диоптър.

Силвия твърди, че е излизала само с „талантливи“ мъже от сферата на изкуството.

Силвия винаги носи черна очна линия и пазарува дрехи втора употреба, защото „някак си само боклуци се продават по магазините“.

Вчера видях Силвия с тениска от New Yorker  за седем лева. Стегни се бе, Силве.

Силвия държи ти да й платиш бирата, защото все пак отделя от личното си време, за да те засипе с емоционалните си проблеми.

Силвия не вярва в спора и твърди, че критикуването е за хора, които имат емоционални травми от детството.

Силвия се опитва да бъде веган и лайква нонстоп заведения в София, които предлагат надценена храна със съмнителен био-лайфстайл характер.

Силвия поне 38 пъти е твърдяла, че би спала с жена.

Силвия ти праща осма покана да й харесаш страницата във фейсбук за хендмейд бижута. Които са правени от стари вестници. Използвани вестници. От циганчета, които чистят колите на булевард „Васил Левски“. Цена- 36 лева.

Силвия си е сменяла цвета на косата около 16 пъти. В момента е опасно червена.

Силвия не се пише „Силвия“ във фейса. Твърде шаблонно е . Пише се Silv Serendipity и често публикува песни на Арктик Мънкис, или цитати от berlin-artparasites. И заплахи към bitches. Доста често заплахите са на приятен фон от розички и…пише нещо като “I`m zen you fucking bitch, envy me”. “Bitch I might be fucking him”. “That`s right bitch. I`m happy. Too bad 4 u”

Силвия има много любовни проблеми. Всички знаем за тях.

Като например, че оня ден скъса с Минчо, който се оказа, че не я харесва заради нископикселовата й фотографска дарба и всъщност си търсел “нещо по-нормално, което не хвърля чаши”.

Силвия не одобрява „мускулестите батки“ и смята, че само една кифла би се хванала с подобен селянин. Иска да е висок и слабичък, и блед, и с брада и карирана риза, и по възможност да пише, рисува, и да не ги е ебал.

Тя е фенка на „среднощните разговори

В два през ноща

Аз пия водка, ти спиш

Аз плача, ти сънуваш Нея

И незнам дали ти казах

Но наистина и аз мисля за Него

Какво правим със себе си“

Позна. Силвия пише проза, която нарича поезия. И точно така –има фейсбук страница, и те е поканила около 68 пъти да я харесаш.

Силвия ходи на много workshops и се запознава с интересни хора.

Силвия се влюбва в теб и не ти казва.

Най-вероятно поне веднъж и ти си се влюбвал във Силвия и тя те е моткала половин година по пейки и паркове да се оплаква от настоящето й гадже, което „просто не я разбира“. Казала ти е около 26 пъти, че „ти наистина си свестен“. Спали сте около три пъти на едно и също легло.

После ти е писвало от Сивия, защото усещаш, че няма да  стане нищо повече между вас. Чувстваш се използван и отрязваш контактите с нея.

После Силвия споделя във фейсбук ядна песен с допълнение от ядосана немерена реч лично производство, и изчезва за седмица от всички социалки.

Защо бе, Силвия? Защо носиш етно поли с евтини джапанки на каишки и винаги трябва да дирижираш разговора? Защо си мислиш, че си част от „арт културата“ и че всички трябва да отворим петте си сетива за красивото и трябва да спасим слепите с едно око котенца? Защо пишеш, че се включваш в благотворителна акция, но не отиваш? Защо пишеш дълги постове за това как се тровим с гмо-та, но после ядеш Сникерс? Защо твърдиш, че слушаш The Smiths и Joy Division,  като знаеш само по две песни от групите? Защо толкова често трябва да казваш на всеослушание, че пиеш чай и четеш книги и че това е най-великото нещо на света, да му еба майката?

Защо се мислиш за по-добра и готина от всички около теб, но вътрешно се ненавиждаш? Защо менструалните ти проблеми засенчват интелекта ти? Защо не осинови десет котенца, или дори едно, но ме караш мен да осиновявам и да слушам проблемите ти за сто двадесети и осми път на по бира в Борисовата? Знаеш ли какво? Този път ти плащаш, аз нямам пари.

Майната ти, Силвия.