София е сладкиш с развален срок за годност

 

 

Кога за последно си се прибирал пиян вкъщи, скитащ самотен из пустите централни софийски улици, подминаващ групички от също толкова подпийнали твои адаши, увил се в самовглъбеността си като шал, който леко боцка, но не искаш да сменяш заради спомените с него, датиращи още от гимназията?
Аз сигурно преди месеци. Беше приятно, но самодоволността ми на „горда софиянка“ се изпари като пикня в сняг преди няколко месеца. Просто ми омръзна да защитавам неща само заради идеята за тях преди години. Говоря и за хора също.
Софийските хипстъри –пазители на града могат да продължават да пишат мотивиращи разказчета за това колко специална е София, и да се събират в групички и да се пипат по рамената. Щом ги прави щастливи…
But I`m outta here.
Не ме разбирай погрешно –не съм от онзи специален тип хора, които разпалено ще ти обясняват, че искат да обиколят с колело Балканския полуостров, или искат да отидат в друга държава да хранят там гълъбите с доброволна цел. Поддръжник съм на идеята за разумно планираният комфорт. Затова и пиша това нещо –защото разумно планирах и пих една бира, и нямам какво друго да правя в момента, освен ученето за държавния, което по стара традиция ще стане в последния момент, мамка му. И все пак трябва да продължа да разяждам този сайт отвътре с противоречивост и планиран хаос. Защо ли? Майонеза.

Искам да седна в момента на една маса с някой, който твърди че София е яка, и да го питам: Чудесно! А чувстваш ли се щастлив? Комфортно ли ти е?
Ето, веднага като добър луд си измислям и контравъпроси: „Комфортът е състояние на духа. Винаги някъде ще те дразни нещо. Освободи ума си, и изяж тези кисели краставички.“ И няма да отговарям на собствените си въпроси, за да има съспенс.

София е десерт… с нейните кестени и павета, Ректората на СУ, парковете, където са се случвали толкова много неща, че вече не можеш да се разхождаш на спокойствие, защото зад всеки ъгъл изскачат призраци на отминали събития. Ето тук седнах с него за първи път; ето там групичка скинари искаха да ни набият задето не им дадохме стотинки; а зад тази сграда си казахме чао и после не те видях повече; на онази пейка веднъж бях седнала и никой не минаваше в продължение на час… София е мълчалива приятелка, която трябва да хванеш в настроение. А тя обикновено не е в настроение, защото се мрази.

София е и една поредица от покани на приятели, на които не можеш да откажеш; София е двадесетте събития тази седмица, които искаш да посетиш, но не можеш; София е досадната работа, на която се подлагаш, за да спечеиш пари да обикаляш по заведения с приятелите на които не можеш да откажеш ; София е машина, която гълта селяни и плюе боклуци и разбити мечти. И е счупени в сгради бутилки от бира, и истеричен плач на пейка пред Руската църква в четири през нощта, защото осъзнаваш, че всъщност нищо, нищо не се е променило, откакто завърши училище –не си станал по-съобразителен, приятелите ти или липсват, или са едни и същи, вечерите ти стават все по –горчиви, и трябва да превключиш на по-силни опиати.
Като например повече пиене.

София подстрекава към редовна злоупотреба, защото просто не става за възприемане, ако не си на поне две бири. От момента, в който излезнеш на улицата пред блока и видиш нагло паркираната кола, кучешкото лайно, групичката от пубертети, от които изскача хвърчащ фас в каданс, който пада като комета до гуменката ти; през простото взиране в лицата на хората около теб –скотски, обезверени, ядосани (което е и нашенската маска, колкото по-обиден и свиреп изглеждаш, толкова повече будиш невидимия респект в градския транспорт); до влизането в супермаркета, където правиш път на всички, за да може нито един човек да ти върне път в отговор, а само те предрежда на опашката на касата, където можеш да чуеш класическата псувня, отправена към касиерката, която явно е виновна за всичко.

Най-забележим е контрастът, ако няколко дни си бил в друг град и активно си обикалял улиците му. Не съм обиколила всички градове в България и сигурно има и по-обезверени места от София, но в момента изглежда така, все едно хората идват тук, за да се изгърбят, без да знаят защо, и да може после да ги закопаят върху някой друг труп в Малашевци, защото капацитета на гробищата не може да свикне с ежедневното заравяне на изгубени мечти.
В добавка към всичко, всеки гледа да те измами, ако има тази удобна възможност, за да си плати наема и да нахрани децата, които и той не знае защо е създал. Евала. Прекрасна София, точно от това имаме нужда: от още ядосани хора в градския транспорт.

Един приятел каза правилно: София е младежки град, и като навършиш определена възраст, баровете и приятелите вече не могат да те задържат. Имаш нужда от спокойствие и по-празни улици, и да не ти се изпикават на главата.
А ако си интензивен интроверт, който подскача дори от звука на падащи ключове от петия етаж, и се вбесява от крясъци от рода на „Еййй Гошооо, не забравяй да се обадиш на баща ти да донесе дърва“ (….сериозно? В жилищен блок сте. Какви дърва?) , то моят съвет е –бягай надалеч, иначе ще започнеш да си броиш белите коси в огледалото, както напоследък правя аз.

Съкровена мечта ми е да оставя родното си градче и със задоволство да гледам от другия край на България как то се разпада. Не ми е жал за читалищата, нито за кучетата, нито за учителите ми, които умират от инфаркти; нито за децата, които израстват без ценностна система и пушат по цял ден трева пред блока; не мога да се грижа повече за всичко това, и не мога да се ядосвам повече за чужди глупости.

И нека завършим с нещо оптимистично: И да искаш да избягаш от София, няма да успееш. В другите градове няма работа и ти нямаш работа в другите градове. Ще останеш тук, и ще продължаваш да пиеш с приятели и да се ядосваш, че не ти стигат парите да отидеш на онова събитие; после ще пиеш и ще се вбесяваш, че приятелите ти не ти се обаждат. Накрая всички ще станем като ония хора, които си говорят сами, но не защото имат хендсфри. Или ще се задомим в столицата.

Мен ако питаш, еднакво лошо.

Наздраве?

Прави се на прост, за да имаш приятели

what

 

Мили мои хипстърчета, дали наистина сарказмът е вече толкова изтъркано явление, колкото и използването на  trollface в чат? Замислете се за последното събитие, на което вие и вашите приятелчета сте надигали бутилки. Няма вече нищо свято…ех, и един средностатистически разговор между 20-и-няколкогодишните шампиони по скролване обикновено съдържа в себе си поне 10 злояди коментара.

Просто си го представям вече- две такива същества започват да правят секс. „Свърши ли?“ „Даа бе, направо ти казвам, свърших“. I put the “orgasm” in sarcasm, biaaaatch!

Когато една компания превиши лимита си от саркастични задници, групата започва да се изяжда отвътре. Имат нужда от нови хора, по възможност тъпи, над които да изливат остроумие като кофа с лайна. Всеки един приятелски кръг има нужда от изкупителна жертва. Затова-бъди тъпия човек, който всички обичат.

Сега ще кажеш- що за приятелски кръг е това. Отговорът ми е много прост: анален. От там и произхожда нареждането “sarcastic asshole”, което на български се превежда като “саркастичен задник“.

Твърде смекчено, бих казала. Задниците са хубаво нещо, особено женските.  Но необходимо ли е от десет души, осем да подемат всичко, което си казал, като предизвикателство за техния запас от Бързи и яростни? Явно да.

Искам да има свободна от сарказъм зона, където да можеш да паркираш зле и на две места, и да си поръчаш бира със сламка, в заведение, което се казва „Заведение“, и когато сарказматрона започне да коментира, от нищото да изскочи мухоловка, и шумно да го плесне по бузата, нареждайки „Не-е-е-е“ (с повишаващ се лигав тон) ; не-е-е-е така, айде сега си изяж зеленчуците и гледай да си легнеш в полунощ, и за всеки случай си навий алармата. Не ме питайте как е възможно една мухоловка да говори, защото сегаговоряазинямадамепрекъсвате!

Това е нов абзац, но не означава, че ще си продължа гладко мисълта. Ето няколко уместни според мен фрази, след като те е ужилил сарказматрон:

-Обиждаш ме, защото носиш омраза в душата си.

-Капитан Петко Сарказъм се обади, чуйте!

-Хммм (това ми е любимият аргумент между другото)

-Това не звуча толкова саркастично, колкото си мислеше, че ще прозвучи

-Моля те, обясни ми за сарказма

-Супер много те моля да ми обясниш за сарказма

– *нервен смях*  Заспиваш в собствената си компания всяка вечер, докато мислиш хитри отговори, нали ? ( не е особено подходящо, защото хората обикновено те слушат само в началото, но пак става ако си решил хитлербешеправ)

 

Сега ако това беше известен блог, щях да направя конкурс „Нарисувай Сарказмотрон“, и наградата щеше да е пет лева. Щях да поема инициативата и да направя тениски с рисунката-победител, после щях да направя още тениски, от рода на „Сарказмът е болест, отиди да те прегледа лекар“ (според мен ще е много хубаво София да се напълни с тениски на кирилица) , постепенно явлението ще придобие повече слава от Нацепин (който разбрах, че е доста взаимстван от ямболски лафове (още една скоба- макар и да си мисля, че са по-скоро бургаски лафове, защото Бургас е Велик и Лек) и от една пародия на реклама за енергиена напитка) … забравих си мисълта. А, да, слогани!

„Убий Сарказматрон, спаси нископикселовата фотография“

„Сарказматрон с евкалипт“

…И после ще съм направила печалба по най-саркастичния и изтъркан начин на света.

След това ще преобърна хода на действие само и само защото обичам да гледам сеир и да си играя с хората. Ще създам тръст „Опазване на сарказматрона“ под фалшиво име, единствено с целта да събера  50 от тях в една стая, за да направя реалити шоу, което ще се казва „Сарказматроните също плачат, но с иронични сълзи“.

Какво чакаш? Нарисувай ми сарказмотрон. Пиша в единствено число, защото сигурно в момента чете само Иван, и цъка на правописните грешки.

Чай с мед и ром за ушите ти, или поредица песни от 2014-та, които си заслужава да чуеш

Хубаво е да знаеш, че в този смогясал град освен че има хубави барове, в които можеш да успокоиш душевната болка, има и WiFi. А Интернет е великата, универсална свобода… и една много добра причина да забиеш нос в смартфона, упорито избягвайки досадни или притеснителни ситуации.
И в един момент се зачиташ в нещо като тази публикация, подобна на доста от онези упорити опити на драскачите в Webcafe и GoGuide да класифицират възможно най-безполезните и клиширани неща от живота в десетина лесносмилаеми стъпки. Всичко е добре подкрепено с гифчета от сериали и филми, и редица англицизми. Браво, много фешън. Ше ви лепна на челото смотания ви хонорар от двеста лева, за да млъкнете…когато стана министър на образованието.
Хипстърията се превърна в изроден безпътен снобизъм + настървено слушане на неизвестни групи, и вече няма нищо оригинално, заклевам ти се . Липсва ми старата чалгия, онази в края на деветдесетте, липсва ми сплотеността на масите. В какво се превърнахме? Вече не е интересно. Върнете старата чалгия, върнете Азис!
Противно на очакванията, няма да пусна гифче на Азис. Само ще добавя, че Буда Бар според мен е пикът в музикалната му кариера. Аллаху Акбар. Сега ще ме застрелят ли? Too soon.

Сори за дългото интро. Харесва ми, като ме четете, чувствам се специална. Айде по същество.

Alt-J – Every Other Freckle

 
Изключителен пик в дискографията на инди-рок англичаните, превърнали се в мокър сън за средностатистическата деветнадесетгодишна псевдоинтелектуалка.
Дълго време не исках да си признавам че са добри, но ето- тази песен ме закова за стената. Всяка дума се стича като нектар, и макар и на места да е хаотична, песента е олицетворение на всичко интелигентно-похотно, случващо се между двама души преди да го направят за пръв път.
Пример: Ами… още началото на песента просто отнася. След десетата секунда някъде:

“I want to share your mouthful
I want to do all the things your lungs do so well
I’m gonna bed into you like a cat beds into a bean bag
Turn you inside out to lick you like a crisp packet”
И после пръстите ти сами набират приятелче за вечерта.

 
The Bug- Fuck A Bitch

 
Тъкмо да напиша, че най-добрата песен от албума Angels & Devils е Dirty, а пък тя била от 2013-та. Нищо, следваща подред е Fuck A Bitch. Защо ли? Освен, че нареждащият рапър е Stefan Burnett (моето любимо момче от любимата ми група Death Grips), песента е на всичкото отгоре и много зарибяваща.
Имайки честта да бъда на концерта на Bugman в Терминал 1 смело мога да заявя, че това за мен е най-раздвижващата песен за тази година. Човек има нуждата и да се поразкърши на нареждащ рапър понякога. А The Bug прави най-прослойните бийтове от немалко години. Ето ти и идеалната комбинация.
Пример: Ами чуй London Zoo, и ако не ти скочи патката още от първата песен- “Angry”, най-вероятно все още се занимаваш само с метъл. Отиди да плачеш в ъгъла.

 

Glass animals- целия шибан албум

 
Боже милостиви, този албум. Zaba е всичко това, което Alt-J не могат да постигнат. Още по-изшлайфан звук, ненатрапващо и плавно минаващо съвършенство, което не те кара да се насилваш на някои части на песента.
От толкова много добри песни е трудно да избера една, но нека се спра на Gooey – защото звучи като приспивна песен за в метрото, когато си изгубил надежда; и е по детски наивна, умоляваща, и зареждаща. Или защото така искам, няма да ми казваш какво да правя, не си истинската ми майка *blasts linking park in other room*
Пример: Като нареждат

„My my simple sir, this ain’t gonna work
Mind my wicked words and tipsy topsy slurs
I can’t take this place, no I can’t take this place
I just wanna go where I can get some space“
Добре изяснено в един сайт за лирики: Youthful recklessness.

 

Lana Del Ray- Ultraviolence

 
С леко намигване към една добра приятелка: „Ама… ти Лана Дел Рей ли слушаш?“
Да.
Даже в момента търся заместители, докато чакам да излезне новият през 2015-та.
Ultraviolence е опипан с привидно груба ръка, но накрая се оказва много точен албум. С песни като West Coast, Florida Kilos, Fucked My Way Up To The Top и … любимата на всички кралици на драмата- Ultraviolence. Песни, които просто не мога да приема за поредната изфабрикувана боза. И не мога да кимна, че комерсиалната музика е супер турбо провал напоследък. Лана Дел Рей е мацката с daddy issues, която друса Викодин, и пее мъркащо за дрога, гаджета-насилници и за неща, които мога да съпреживея: например, за по-възрастното гадже, което се опитваш да достигнеш през мъгла от чувства, много добре знаейки, че си загубена.
Пример:

Чуй всъщност West Coast: нахакана песен, която те праща на морето, с яке от изкуствена кожа и Столично Тъмно в ръка. Нищо, че морето е на изток, айде сега.
Чуй как се сменя темпото, чуй мъркащото “Ooh baby ooh baby I`m in love”, слушай целият албум всеки път като се връщаш от Бургас на път за София. И не се оплаквай.

 

Tomorrow`s Tulips- Glued to you

 
Таз песен само заради клипа си заслужава да се спомене.
За добро или лошо, първо гледах клипа, а после дръпнах дискографията. Мързелива песен. В общи линии се обяснява колко му е яко на пичът да стои за(с)лепен и въргалящ се с момичето. По същество песента не е нещо особено, но така си виках и след 25-тото въртене за деня.
Влиза под кожата неусетно тъй, както често излизат привидно невзрачните момичета от френдзоната- с категоричен поглед.
Ако въобще момичетата могат да бъдат френдзоуннати.

 

Death Grips- Up My Sleeves

 
Мога да напиша три страници колко велика група са, но ще се спра само със заканата, че няма да ги харесаш, не само защото стилът им не може да се определи (смес между experimental rap, industrial hip-hop и тежка електроника), но и защото не стават за слушане. Това звучеше като нещо тип Shit DolenHipster Says, но… повярвай ми. Твърде тежки са за теб.
Разделиха се през 2014-та, за да напишат после, че отиват на турне и накрая да заявят, че в края на същата година пускат нов албум. И после- че ще пуснат продължението на албумът им от 2014-та Niggas On The Moon.
Пуснаха инструментален албум за безплатно сваляне преди няколко дена, на който се размазвам като майонеза.
Преди три години барабанистът си снима оная работа, и пусна албумът за безплатно теглене, с което ядоса звукозаписната компания, към която бяха. Оная работа на барабаниста стана обложка на No Love Deep Web– а едноименната песен бе избрана от 4chan за техен химн.
Февруари се очаква новата тава-продължение на Niggaz On The Moon – Jenny Death, всичко е много навързано и мистериозно.

 

FKA Twigs- Preface/ Video Girl

 
Тази мома ме впечатли през ранната пролет миналата година, и за мое щастие веднага след това си пусна и новият албум. Всички опяват как била гадже с Робърт Патинсън, а тя добави „пичът в момента прави най-добрият секс в живота си“. Така като я слушам, трябва да е вярно.

„FKA“ идва от звука, който според нея се издава, като си пука кокалчетата. Прелестно създание, което си излива чувствата в музика.

Пример: Повтарящата се извадка от стих на Thomas Wyatt:
“I love another, and thus I hate myself
I love another, and thus I hate myself
I love another, and thus I hate myself
I love another, and thus I hate myself
I love another, and thus I hate myself
And thus I hate myself”

 

Бъдете здрави и през новата година, хипст`рчета. Това е от мен.

Пример: Честита нова година.

Бъдеще

Беше в стая, пълна с хора. Чуваше отчетливото мляскане и дрънчене на чаши, и можеше да усети с финото си обоняние овулацията на жените в маски чак от ъгъла на залата, където се беше настанила до породистите кучета. Мъжете се разхождаха напред-назад и оглеждаха формите на жените, които носеха прилепнали рокли в тъмни тонове, и имаха перфектно поддържани светли коси.
В един момент от колоните започна да дрънчи Godflesh, и всички спряха дейността си. Дори една-две овулации спряха.
Момичето се втурна на сцената и взе микрофона:
-Слушайте сега гниди, преминаващи през живота, озъртайки се в гениталиите на другарчетата си! Не обичам да нося тесни рокли, защото имам коремче, а също така понякога не се бръсна там долу със седмици! Сега, след като изчистихме това, някой да ми даде някаква връхна дреха, защото съм гола и изглежда, че навън вали градушка…

Сепна се. 604 тъкмо беше отворил паст и поглъщаше нова порция селяни в лютив потен сос. Спря преполовената песен на Nine Inch Nails, и се ухили на някяква си своя простотия. Навън валеше безпощадно и капките се мятаха предизвикателно през почти отворения джам, пръскайки течен смог по косата й.
До нея седна чиче, и отвори жълт вестник. Не просто го отвори, а го разтвори максимално широко, притискайки я в ъгъла. Мъжът изсумтя, явно недоволен че има само седалка и половина на разположение, и се загледа в някаква статия, започваща с “кръвосмешение”.
“Ми то в тая държава…”- ухили се момичето за втори път.
Реши да отвърне на предизвикателството, като отвори прясно изровеното списание “Кандидатстване в чужбина”, година 2012-та, което бе иззето от неформалната среща, от която се връщаше.
Чичето въздъхна, и разтвори вестника още повече. Момичето извърна бавно глава към него, и се загледа за три секунди в прозореца от отсрещната страна на рейса. Чичето моментално сгъна единия край на вестника и мина на два сантиметра по-далече от нея.

Тя се връщаше от някакво изложение на студенти, които са учили в Германия, и явно бяха голяма работа, затова трябваше да споделят опита си със заблудените български чалгари. Въпреки безсмислената вечер, вдъхновението я пореше като зефир, който носи аромат на чадел. А едно от нещата, които можеха да й вкарат моментален пристъп на носталгия и невинно щастие, беше миризмата на добрия стар чадел. Чувстваше се лятно, в ума си се разхождаше по улиците на Бургас. Имаше две сутрини, в които тя се разхождаше сама по тесните му улици, и умишлено се губеше в тях, очаквайки да попадне в Австралия с главата надолу като в анимацианните филми. Но противно на очакванията, винаги намираше пътят обратно. После си взе закуска, тръгна пеша през Морската, и по едно време седна на пейка с изглед към морето, наблюдавайки как котка-майка играе с децата си.
Сепна се за втори път. Сега беше в Мюнхен, и отново се разхождаше, без никаква идея къде ще стигне. Обичаше този метод за тестване на издръжливостта- отиваш някъде, и се оставяш да те водят инстинктите. Не се загуби нито веднъж. Тя не се губеше, само се объркваше за неопределено време. Обикновенно стигаше до някоя църква и намираше пътят обратно- без мрънканици, че я е валяло, без връхна дреха и със силно желание за цигара.
Тази неформална среща я беше изправила на нокти. След изпитият газиран чай с кофеин, пауъра й беше дошъл с адска сила, и тя пресмяташе различните варианти, чрез които би могла да се махне от kletamajkabalgariq. Виждаше се на 25, с френски кок и нови очила, и едно тънко светлокафяво яке от телешка кожа. С тефтер Monblanc в ръка, тичаща през стълбите на живописният незнаен университет в забутаното източногерманско градче, където нищо не се случва. Виждаше и високият финландец, занимаващ се с бизнес-администрация-мениджмънт, една секси корпоративна акула, която на петнайсет е свирила в индъстриъл група в читалище Grillattua Lihaa, но вече е зрял човек с богата колекция от плочи, и е гост-лектор в университета, където ще отиде, само още малко и да завърши бакалавър тук, и в този един момент бъдещето й светна и се удари с десеттоновата си сила право в скромният 604, отлепяйки скалпът й от лицето. Вече нямаше Германия, нямаше Бургас, а само едно святкане и след това един тунел, който с бясна скорост се отдалечаваше. Дочу мляскащи звуци, напомнящи й за дъждовни червеи, и това беше.
На следващата сутрин смазаният рейс красеше заглавните страници на онлайн вестниците, а един финландец, проучващ пазара в София, сгази заблуденото от вятъра флаерче, подканващо младите кандидатстуденти на неформална среща с висшистите на забутаните университетчета в Германия.

Моят личен sadващ плейлист

Първо, както един скрит (не толкова) непукист, ме боли фара че не съм оправила грешките в текста и линковете; и честно казано, не виждам и смисъл да ги оправям, защото около пет души ще прочетат това, скипвайки голяма част от текста. Приятно четене и слушане.

Попаднах на тази (http://en.wikipedia.org/wiki/I_Hate_Myself_and_Want_to_Die:_The_52_Most_Depressing_Songs_You%27ve_Ever_Heard)
… странна книга, дето е от ония, които подаряваш на любовно закъсали хора.
За съжаление, болшинството от така наречените „депресиращи песни” по-скоро биха подмокрили баба ти, а не сенките под очите ти. Чат-пат се намира по някоя хубава песен като One, Prayers For Rain , The Great Golden Faptime (pun intended) и малко Найн инч Нейлс, които в общи линии правят схемата. Но нашият скромен, гневен тийнейджърски блог има нужда от повече sad-ване, повече безнадеждност в този сух, нееблив период. За ебливите периоди подготвям друга статия, о йее блогър гърл ьявновжнгтчвмнояаеаяиоажво

Колко да ги направим, аре да са 16, като една от най-депресиращите възрасти.

16- Queens Of The Stone Age- Mosquito Song

Не съм си представяла колко тъжно могат да хапят комарите, откакто чух песента на Максим – (http://www.youtube.com/watch?v=fXMjyhthGCU)
Макар, че е много трудно да избера коя от двете ме кара да се хвърля по-бързо от моста Брюксел, ще кажа- тази на Куийнс. Една зима беше, началото на декември, когато реших да се кача на колелото и да отпраша на десетина километра по посока най-величествената гледка в района около вилата. Проснах се под едни борове и си пуснах тази песен. За момент имах чувството, че наистина ще умра на това място, не от преумора, а защото съзнанието ми даде късо и пуснах корени сред шишарките. Песента течеше с пълна сила, “All of us food, that hasn’t died”, викам, браво Джош мойто момче, може и да те взема в крайна сметка- теб и белите ти мигли.

15. Rammstein- Wilder Wein
Тази песен е едно от най-великите неща, случили се на човечеството. Дали ще е демо версията или тази от Live Aus Berlin няма значение. Всеки път ме побиват тръпки, а значението зад нея може да се интерпретира по достатъчно много начини и всеки път да е още по-яко от предишния. Едни казват, че песента е за изгубването на девствеността, други- за невъзможнота любов; но както и да се интерпретира, песента е един своеобразен химн- извисяващ, каращ те да се чувстваш мравка, каращ те да Чувстваш. “Ich warte auf dich-am Ende der Nacht” е едно от най-болните и гадни неща, които са ми се случвали: олицетворява едновременно смъртта на един добър приятел и фактът, че много добре си знам за кого ще е последната ми мисъл, като си отида. Нещо такова.

14. Godspeed You! Black Emperor – Dead Flag Blues
Засягаща едновременно неизбежната кончина на една невъзможна връзка и фактът, че правителството е преебано. Влияе на много нива, едно от които е острото меланхолично чувство за обреченост и тленност, другите две ги казах по-горе, и третото е особеното свиване на стомаха при следните слова:
„We woke up one morning and fell a little further down,
for sure it’s the valley of death.”- студена обреченост, изтискваща ти въздуха. Истинска дрога за емота.
Mladic също има огромен потенциал, но в нея се прокрадва оптимизъм и затова я скипвам.

13. Metallica- Fade To Black/ Sanitarium
Повечето от хората, с които се разбирам са съгласни, че всички малко или много сме откърмени с Металика. Едно време в колата се слушаше основно Ride The Lightning, който досега не ми е мръднал от топ 5 на любимите албуми. А Санаториумът вкарва необяснима носталгия на фона на меланхолия, напомняща за късно лято, разходките из Западен Парк, палатки в усойни места и миризма на иглолистни дървета.

12. A Perfect Circle – 3 Libras – (Acoustic Sessions)
http://www.youtube.com/watch?v=pMPrxg1bSPE
Хвърляш му/й обичайното, за да видиш има ли нещо повече зад трагичните очи на този паднал ангел. Знам, че вучи като чалга песен feat. Ангел и Мойсей, но й дай шанс.
Така става винаги, никой не оправдава очакванията ти, по-добре да живееш в илюзорния свят на сънищата и наркотиците, the daydreaming. Там всичко е прекрасно, а тази песен е много добра прелюдия към Нищото. A Perfect Circle все едни такива ги творят- A Stranger, The Noose, Gravity… доста весело го раздават, един вид.

11. Regina Spektor – Hero
От оня филм. Here comes original sin. Всички сме грешни. Телевизора ни ебава, а ние мамим. Нямаме нужда от спасяване, и това е ок. Приспивна песен, в която все пак има един лъх надежда- “ No one`s got it all”.

10. Arcade Fire – My Body is a Cage

”I’m living in an age
That calls darkness light” …

Олицетворява вечната борба на теб с теб. Дали да й се обадиш, най-малкото. Или неизбежната загуба на партньор. Или вечните търсения на духа, заключен в тяло-клетка. Мисля, че е достатъчно тегаво дори и за Кафка, и тва го казвам без глупавата претенциозност на хората, които знаят само една фраза на Ницше и вече го лайкват във Фейсбук, и после като ги питаш какво според тях мисли той за състраданието, казват „О, да, за него състраданието е най-необходимото нещо, за да се разбират хората”.

9. Type O Negative – Bloody Kisses (A Death in the Family)
http://www.youtube.com/watch?v=Onnn8U4_nwE

Истински погребален химн- блек сабатски бавни рифове, които заедно с басовото попско пеене на Питър Стийл те заковават като пирон в ковчег. Когато Питър почина, нямаше как да не запалим няколко десетки свещи и да не я извъртим няколко десетки пъти. Безкомпромисна песен.

8. Korn – Daddy – Това направо е неслушаемо. Някъде в края на песента Джонатан стабилно си поплаква. Всичко е идеално изпипано и атмосферата те праща в задния двор на инцеста. Ако не беше гадният изнасилвач, сигурно Корн нямаше да съществуват. Тази песен побира цялата болка на Джонатан и илюстрира добре терзанията на поколенията от опетнените за цял живот жертви- в случая, главно в САЩ.

7. Swans- My Buried Child
http://www.youtube.com/watch?v=SC2k8xk4hac

Започва малко като една шапка на предаване на БиТиВи, но пеенето на тази жена… бич божи! В главата ти се редуват детски ковчези, житни поля, които умират; кални пътища и миризма на Смърт. И безспорната истина, че сме се родили, за да умрем. Някъде на 2:18 често си представям разстроен хор от зомбита трио-българка, които ядат живи децата си. Страшна работа. Swans са истински гении в правенето на депресиращи песни. Напоследък си въртя много “Love will save you”- гемиите ми потъват от раз.

6. Mozart – Lacrimosa

Я по-бързо умирай.

5. GODFLESH – The Internal
http://www.youtube.com/watch?v=pxLmvl0POik – Започваме вече с песните, които искам на своето погребение. Песента е оптимистичен полъх в гробище, но пак си е в гробище, какво оптимистично има, по дяволите.
„our peace
is now in pieces
but what else would
you expect”

4. NIИ- The Great Below
…Или първа среща с евентуална смърт. В Пирогов съм и за пръв път осъзнавам много неща, след които лайфстайлът ми стана леко йоло- избягах на морето с все още зарастващи шевове, прекъснах годината в университета и отидох на Дефтоунс. Беше яко.

3. Rainbow- Rainbow eyes
Мисля, че като бях малка, дядото и бабата ме караха към селото на прабаба ми и закъсахме в нищото с Москвича. Все още не съм сигурна дали просто не съм сънувала, бабата и дядото са мъртви, а родителите ми упорито обясняваха, че не се е случвало. В тази „несъществуваща случка„ касетофона въртеше това. Имах чувството, че съм in limbo, а бях на не повече от пет години.

2. Doors- The end.
Lost in a Roman wilderness of pain…
Нещо, което наистина може да те побърка, ако го слушаш твърде много. Първокачествен катарзис, магнетичен Джим, цигари, Данте Алигери, Едипов комплекс.

1. Eine Frau Spricht im Schlaf – Тази песен е за Теб. Ти си най-садващият критерий и след още малко време ще мога спокойно да си пусна една песен на The Smiths, в която се пее “call me morbid, call me pale”. Песента е стих на Кестнер, изпълнена от OOMPH. Чао.
Бонус: – Есен в гората

Екстракт от детски сълзи, звучи по-зле и от най-злата песен на Staind. Да се слуша само ако държиш six pack Milde с една ръка, и нож в другата. Чао 2 .

Опитах се да не пия

Реших да направя един плашещ експеримент, в който като излизам с приятели, пия не повече от една-две бири за цялата вечер. Все още не мога да се отърся от студените тръпки, като се сетя през какво ми се налагаше да премина тези две вечери. Планирах да са няколко непиещи нощи, обаче събития от този сорт трябва да се свеждат до минимум. На всички ни е ясно, че тук се пие- когато се раждаш баща ти се напива с компанията, когато дойде абитуриентския- всички пиете, на сватбата, по купони, на завършването зад двора, преди да го правите за пръв път, след раздяла, преди раздяла, по ракиено време, на обяд с пържените картофи, вечерта с мезето, няма спирка. Алкохолът е вкоренен н българското битие и ако си мислиш, че ще минеш незабелязано през всичко това, ами.. не. Не.
Да, знам- двете или три бири за 5-6 часа означават, че всъщност пия. Да, ама не. Винаги трябва да казваш „наздраве” в Борисовата, иначе почват да те гледат изкъсо, както може да се гледа човек, пиещ съмнителни неща като Сомърсби-боровинка, или Ариана Радлер. Някак си автоматично губиш доверието си в него, защото цялата компания е вече на градус, а той просто си седи там с тънка усмивчица и отпива своето сокче, все едно е най-коравото копеле на света. Е, реших да видя какво изпускам.

Към края на гимназиалните си години обичах да се мотая с напушеняците от даскало и да им държа коза. Чувствах се яка и опасна, а всъщност бях тъпа и резистентна към върховното усещане на ганджата, на което се наслаждаваха приятелите ми тогава. Но пък когато всички започнаха да се хилят като зелки в голямото междучасие там, зад борчетата до училище, аз неминуемо се захилвах също. Супер яко – без да се напушваш, да те напуши безплатен и здравословен смях. Затова от тогава без да съм потребител, винаги съм уважавала тази наркотик- можеш да си прекараш страхотно с напушеняци, но с пияници- не, няма как да стане, от теб се налага също да си в матрицата.

Нощ първа

Седя си аз пред компютъра и разцъквам Tumblr, докато един приятел не ме преслушва:
– Бързо, Ив, аре да идваш, че сме запазили маса тука!
Преброявам стотинките си наум и викам:
– Ми аре! Ама имам пари за една бира, не повече.
– Аз черпя, спокойно! Тука с един сме взели първи заплати, така че всичко е осигурено, а после те прибираме с такси. Сто по сто, всичко е изчислено, идвай че си е `бало майката…
– Добре, добре- прекъсвам разговора и се проклинам, задето още имам махмурлук от капитана (Морган, тъпако).
Скок-подскок, мръсна сърничке, ето те пак в бара. Идва някаква пача, вика „накъде”, аз викам „е тука с едни приятели”. Вика ми „А, ок”. А в бара сме повече и по-яки хора, отколкото очаквах- приятели от няколко компании, всичките до един уникални негри. Вграденото ми чувство за честолюбие ми бие в гърдите, по-гордо и от българския лев… е, той май вече не е толкова горд, но… и аз така. Значи все пак добро сравнение. Защото след като се появи бутилката Йегермайстер, моя приятел, приятел на моя Приятел, който чете всички глупости, които пиша и се тревожи за мен всеки път, когато излизам с мъже по барове, каза „Тая бутилка сме я поръчали и за тебе”, и след като вече ме тагнаха с нея, някакси се очакваше да пия. Вгледах се в пияните, но все пак умни и честни очи на моя приятел, и казах:
-Окей.
Поправка: дори не успях да изразя как се чувствам относно бутилката, защото вече една водна чаша бе натикана в ръцете и всички ме зяпаха. Казах едно тихо „наздраве” и всички гръмнахме на някаква песен. Но тук вече се прокрадна и съмнението ми дали все пак ще мога да издържа на напрежението и да пия малко и само, когато ме вижда, че пия. Защото през последните 5 години пия много и скришом от погледите. Е този път изглеждаше така, все едно съм пила много- разреждах с лед, пиех мравешки глътки и се хилех много. Не след дълго някой счупи една чаша за бира. Моето приятелче започна да ме прегръща и да плюе напосоки. Разпуцахме джаги. След още час вече всички бяха пияни. Двамата със заплатите обаче бяха грозна гледка- единия отиде за уиски до магазина, другия повръща на масата. По някакъв начин успях да избегна и двете, но в един момент осъзнах, че съм се превърнала в бавачка, защото придържах пияния ми, работещ пияч на всичко и го съветвах да не смесва Йегер с уиски. Отмъкнах бутилката и направих няколко гълтока. Връщаме се в клуба, за да чуя следната история от една приятелка:
-Значи седя си аз и по едно време нещо ми пръска. Викам: „Абе, от къде тече така?”, обръщам се, и оня повърнал на масата…
Междувременно получавам интернационални sms-и. После тия от тоя бар викат, че Йегера бил 120 лв, защото бил един литър, но на бележката пише, че са ни сметнали бутилката като 40 шота. Справка- една бутилка Йегер е 60 лева и всички го знаем това. Решавам, че ще им еба майката мръсна на тия от Rockit и че в тая София не остана свестен бар. Не издържам на напреженнието и се напивам. От 1 до 10 по напивания: около 4 – усещаш алкохола как те е завладял, но взимаш най-трезвите решения от всички. Като например, да звъннеш на пича, когото харесваш тайно (колко да е тайно), и окончателно да го френдзоунеш, защото така правят почтените момичета с приятели в Чужбина!
Осъзнавайки колко съм добра и милостива, пиша sms на момчето ако иска, да дойде да говорим. След няма и час, високото къдрокосо същество идва с костюм и вратовръзка. Викам- край, тоя е психично болен, обаче се усещам, че днес е абсолвентския му бал. Не мога повече да гледам погледите на приятелите си ( през „къв е тоя”, до „вие май нещо, а?” до настойчивите, почти доближаащи се до виене на куче възгласи „не си отивай с негооо”), затова започвам вече да пия качествено и без срам. Хващам костюмирания и обикаляме няколко километра в очакване на градския транспорт. Е, първи опит- безуспешен. Поне си мисля, че се разбрахме с пича.

Нощ втора- Борисова парти

You can`t spell „парти” without „пари”. Обаче аз имам един Стамболов и нощта е млада. Ето отговор на това какво правят мързеливите и безотговорни хора, ако не се на протести: ами, в общи линии се напиват в Борисовата.
Петък вечер, The Pomorians дрънчат в Маймунарника, и според един приятел вокала е „подозрително трезвен”. Ние, като истинки цигани ги слушаме отвъд загражденията, на едни много приятни метални маси близо до атракцията. Подават се двулитровки „Пиринско”. Аз обаче съм гладна и гледам да си довърша сайдера по-бавно.
Чуват се реплики от сорта на „Обичам луканка, ракия и салам” (още по-българската версия на популярната Поморианска песен „Обичам”), някой се смее на някой, а аз се моля на небесата да ми дадат сили да ми стане яко, ама без да пия. Не става. На всичкото отгоре градския транспорт свършва, метрото свършва, само аз не свършвам в тази топла юнска вечер, мисля си аз и поглеждам към доволно пийналите си приятели.
Завличаме си гъзовете до един бар, наречен

Steppenwolf (нощ две и половина) – много хубаво име, именно в “Born to be wild” се счита, че за пръв път се използва терминът “Heavy metal”- не, че ти пука, защото си чалгар, въртиш мазни гюбеци в тъмното. Барът е празен и хубав- личи си артистичната ръка по стените (спойлерс: преди няколко години се напих зверски там, загубих си очилата и съдържателят ми нарисува знака за мир на челото, а после гаджето ми ме изнасяше на ръце от там), има хубави тоалетни и цените са ок. Лошото е, че съм с френдзоунатия приятел и няма такова нещо като френдзоун, защото вече обикалям навсякъде с него и в пиянски възторг се прегръщаме малко по-силно, и приятелите му го ебават и се смеят, когато аз съм наоколо, а той изпуска неща и се навива на всичко, което кажа. Трогателно и сладко. Аз, от друга страна, съм олицетворение на Summer Finn, която не пуска. Така е по-забавно, а най-забавно е, когато е за сметка на другите.
Та барът е хубав, бармана е седемнайсет или поне изглежда така, и си няма никаква идея как се правят коктейли. А моето момче с къдравата коса е бил вече барман, така че отива и почва да пуска музиката. В общи лини все едно си в къщи, пиеш си и гледаш Сточна Гара през нощта от високата табуретка. Тоя бар е безпомощно празен, винаги е бил празен и въпреки, че мразя тълпите, ми се щеше да има поне още 20 души. Отсреща се чува гръмкия смях на съдържателя, около него са се наредили някакви подмазвачи. Черпят ни с уасаби фъстъци. Но да се върнем към пиенето.
Поръчвам бутилка минерална вода като пич. В един момент времето спря, и беше вечно един часът. Водата почва да свършва, а аз се чувствах по-трезва от първокласник. И притеснена от човешкия досег, абе, отвратително положение. Но си казах- тая вечер ще гледаш сеир и ще си записваш на телефона, че „тва пиенето е толкова вградено в бита ни, че на практика като пиеш знаеш, че си си вкъщи”. Добре де , това сега го измислих, всъщност тогава наистина исках да напиша нещо по темата и използвах объркани символи на латиница.
Беше ужасно. Наблюдавах приятеля на моя приятел как пие ром , и му завиждах. След като ми каза на трезва глава, че нямам чувство за хумор, след ром и нещо време дискутирахме как любимото ни парче на Foo Fighters е Everlong. Стъпех ли веднъж на моя почва- музикална, започнах да сипя факти и впечатления, а оня остана с празна уста. Много обичам така да избухвам: гледат ме няква мълчалива Риба, после другата ми страна имърджва и в един момент мога да говоря за култура и прочетени книги. За пръв път се почвуствах добре онази вечер. А събеседникът ми се напи достатъчно, че да се пита на следващата сутрин какво, по дяволите, бе станало.
Дойде моментът да си купя една бира, защото водата свърши. Дойдоха още хора, които вече бяха наваксали с алкохола. Притиснаха ме в ъгъла с неудобни въпроси, затова си поръчах още една бира. След като вече бях напълно съсипана от изтощителната вечер мисля, че от преумора ме хвана и най-накрая успях да проведа разговор без да се притеснявам.
С наведена глава се прибрах преди слънцето да изгрее. Така , значи: ще ми трябва алкохол, за да премина през живота като една остроумна и смела пичка, а не като затворен мизантроп с комплекс за малоценност. Така да бъде. Но, знаете ли, хватката е да намериш някого, с когото да нямате нужда да се напивате. Аз намерих, но го виждам няколко пъти в годината. А за останалото време: наздраве на теб, наздраве на мен. Май трябва да стана вярваща, или да си купя вибратор: нощите без пиене се точат дълги и пълни със скука и безсмислие. Или трябва бързо да си намериш хоби, или не оцеляваш в тази очарователна част на денонощието. Дотогава- Rock the Casbah.

sdjkfhdghdflb xklgjdfglkfjdflkhjb dlkgjdflgjdfghljlfjsry

Неуловимите

Момче и момиче. Цялото заведение е празно. Момичето се оглежда в чая си, момчето пие бира. От време на време той поглежда дългите й бели крака, а тя с интерес следи как пръстите му гладят върха на бутилката. Така започна всичко:

-И какво, просто отиваме на стоп?
-Ми да – той се пресяга за цигарите им.

Тя прехапва устни и долната й устна пуска малко кръв. Вкусът е приятен, затова продължава да се хапе.

-Виж, вчера имах просветление. Някакъв човек влезе в главата ми и каза, че „не е достатъчно, а след това е тъмно, и те няма”. После започна да се смее и да ми обяснява нещо за панелни блокове и бирени шкембета.
-Пак ли ти говори? Е, значи е време.
-Ти отново ли ги сънува?
-Да. Счупеният мост, преплуването на реката, влаковите релси, изстрелващите се влакове във всички посоки, морето, в което се давя, случайните къщи, змията…
-Онзи ден сънувах бялата машина отново. Време е да направим нещо с живота си.

Ако в този момент това беше филм, щеше да остане черно-бял за малко.
Тя има тик, неуловим за окото. Той има феноменалната способност да кара хората да се спъват или изпускат предмети, ако ги погледа за повече време.

Интересното при тях е, че времето тече адски бързо и не могат да смогнат да бъдат адекватни. Казват си пет изречения, и вече е вторник. Сега е декември, а те са с летни дрехи- тя по бяла рокля с дантела около презрамките и кубинки, той е с кецове и тениска на Bauhaus. Не можеха да си спомнят какво са правили, но се досещаха, че сигурно е било много хубаво, защото им беше весело без причина.
Друг интересен факт е, че когато са заедно, никога не им е студено. Или горещо. Лятото са със зимни дрехи, но по някое време някой им казва да ги свалят. Зимата обаче всички хора са твърде заети със себе си с премръзналите си мозъци, затова просто ги оставят да бъдат онази откачена комбинация от хормони и минерали, която се движи винаги успоредно и никога хванати за ръце.

Нов стоп, нова кола. След няколко дни се озоваха на остров Корфу, където зимата не миришеше така, както в София. „Тук мирише на зехтин и корабни въжета” – каза той и я поглади по тъмната коса.

След две седмици- Финландия. Пустота, спокойствие, водка. От време на време и някое самоубийство.
После взеха някакво корабче и се настаниха за иствестно време при някакви отшелници в Русия.

Някъде през пролетта- концерт в Германия. Хипита от 60те, които разправят как Джим Морисън останал с тях една вечер, понеже си изпуснал самолета.

-Обичаш ли ме?
– Не.
– И аз така.
– Откога го имаш този тик?
– От когато свърших няколко поредни пъти в прегръдките ти.

Смях и гледане през прозорците на къща в италианско село. Когато си млад и красив, можеш да намериш подслон навсякъде.

Знаят ги като Неуловимите- веднъж появят ли се признаци на установеност, следва скандал и фалшифицирана смърт, за да се родят отново някъде. Ние винаги пътуваме, дори да си седим вкъщи пред компютъра. Те просто се опитваха да изменят естествената си посока.

И така двайсет години, докато не дойде най-натуралното нещо след живота- Смъртта. Завари ги голи в една гора, опитващи се да станат част от глутница вълци, които- за съжаление- бяха леко гладни.

herpta derpове за самочувствието

Понякога ме връхлита като вълна, като сладко течение, по-сладко от ледена кола в тегава лятна вечер. Виждам всички тези хора- ходят, разхождат се, правят кръгчета като хищници дебнещи плячката си. И ми светва, всичко блесва ясно като диамант, зачбучен върху купчина тор- улицата е парад на хора, толкова демонстративно тласкащи на преден план ниската си самооценка, че ти иде да се смееш истерично като Жокера.
Техните прически. Променят ги, сякаш искат да поставят ново начало. Техните маниери- вдигната нагоре глава, самоуверен тон, ехидни усмивки. Все едно знаят тайната ти и не само твоята тайна, а тайната на Света, на Зараждането на Живота като цяло. Тяхното извиращо от това да победиш по-слабия самочувствие. Не, не мога повече. Сериозно?
Толкова много ви личи, че ако знаехте, щяхте да се скриете в панелките си. Тази вирната глава- за какво е? Да не би да си преборил системата? Да не би мама и татко да не те издържат вече и си започнал честна и почтена работа, базирана на това, което обичаш да правиш? Нима си толкова неземен, че останалите не заслужават да ги погледнеш от тяхната гледна точка? Улиците са пълни с хора, които не виждат по-далеч от носа си, спъващи се един в друг, защото никой от двамата не ще да гледа направо, в краката си и между ушите си от време на време.

Ако трябва да има едно нещо, с което искам да боря, това е самочувствието. То е като пелерина, която се създава, за да предпази притежателят й от всичко, което би могло да го нарани. Нова връзка? Я по-добре да не й показвам колко я харесвам, не и сега, когато ми е паднала в ръчичките. От другата страна стои тя- с изкуствена коса, изкуствени нокти и изкуствена реч, в изкуствената й тениска от мола. Тя няма да му даде да се разбере, докато не падне ничком пред нея, влюбен. И всеки играе тази игра. Всеки има нуждата да бъде признат в нещо. Не се различаваме много, всъщност. Всичките ни малки номерца са толкова прозрачни, като коремчето на новородена риба.
Жените, те не се замислят че връткането на дупето ще концентрира погледите на всички върху него, защото е скрит сигнал (пфф, скрит) за чифтосване. Не разбират, че червените устни са имитация на устните им преди да свършат. Че розите, които им подаряват, са гениталиите на цветето. Те не се замислят над тези неща и продължават да си връткат дупето, да флиртуват и да носят токчета, за да им обърне някой внимание. Вместо да използват мозъка си. „Живеем в сексистко общество и ще се обличам както искам”, казват те. „Окей”-съгласявам се аз, „Но не очаквай от обществото да се промени само защото теб те кефи да се обличаш така. Това е все едно да искаш да спреш ерекция, докато се търкаш в нея.” Възмутената жена ме стрелка с гневен поглед и си отива, а аз се сгушвам в суичъра си.
Мъжете ние падат по-долу, но като създатели на войната и цивилизацията, обичат да се обграждат със слава. Престижът е най-високо цененото благо. Те ще се погнат, докато не се самоизядат в борбата за това кой е по-силен и по-умен. Наречи го инстинкт за оцеляване. Но не вярвам, че всичко е само заради жените. Не, в тях се крие искра на мания за величие, докато при жените властва мания за покорство.
Човек става велик само, когато се отърси от желанието си да бъде такъв. А за да стане такъв, трябва да пречупи гръбнака си и да го представи на безкрайността като подарък. Да стане Стивън Хокинг на самоиронията и емпатията. Но и да умее да води останалите справедлино, позволявайки им и те да го водят.
Ако се замисляхме по какъв начин успяваме да нараним тези около нас, с всяка криво казана дума, с всяка фалшива истина, улицата щеше да е пълна с хора, скубещи си косите, пълзящи и скимтящи като прегазени кучета.

Някой ден ще дойде потребността да се разкрием напълно пред някой, да се сгромоляса цялата тази мазилка, да стихнат изкувствените усмивки и пресилената реч. Искаш, но желанието ти винаги остава егоистично. Не сме нещо по-различно от малките деца, които бранят играчките си. Детето, което се изправя от своята купчина, и започва да раздава играчките си на всеки който срещне, е Най-Чистото Дете.
Да останеш неуязвим пред цялата фалшивост, знаейки кой си, оставяйки всички твои слаби места на показ, това е Върховната Сила. Звучи като шибана секта, но тоя път няма входна такса и реклами. Само лека хейтърска зарибявка от един долен хипстър преди да си легне, щото му е писнАло леко от тия простотии, които се случват навсякъде. Тоя път държавата не ви е виновна. Вие сте. Аз съм.