Бъдеще

Беше в стая, пълна с хора. Чуваше отчетливото мляскане и дрънчене на чаши, и можеше да усети с финото си обоняние овулацията на жените в маски чак от ъгъла на залата, където се беше настанила до породистите кучета. Мъжете се разхождаха напред-назад и оглеждаха формите на жените, които носеха прилепнали рокли в тъмни тонове, и имаха перфектно поддържани светли коси.
В един момент от колоните започна да дрънчи Godflesh, и всички спряха дейността си. Дори една-две овулации спряха.
Момичето се втурна на сцената и взе микрофона:
-Слушайте сега гниди, преминаващи през живота, озъртайки се в гениталиите на другарчетата си! Не обичам да нося тесни рокли, защото имам коремче, а също така понякога не се бръсна там долу със седмици! Сега, след като изчистихме това, някой да ми даде някаква връхна дреха, защото съм гола и изглежда, че навън вали градушка…

Сепна се. 604 тъкмо беше отворил паст и поглъщаше нова порция селяни в лютив потен сос. Спря преполовената песен на Nine Inch Nails, и се ухили на някяква си своя простотия. Навън валеше безпощадно и капките се мятаха предизвикателно през почти отворения джам, пръскайки течен смог по косата й.
До нея седна чиче, и отвори жълт вестник. Не просто го отвори, а го разтвори максимално широко, притискайки я в ъгъла. Мъжът изсумтя, явно недоволен че има само седалка и половина на разположение, и се загледа в някаква статия, започваща с “кръвосмешение”.
“Ми то в тая държава…”- ухили се момичето за втори път.
Реши да отвърне на предизвикателството, като отвори прясно изровеното списание “Кандидатстване в чужбина”, година 2012-та, което бе иззето от неформалната среща, от която се връщаше.
Чичето въздъхна, и разтвори вестника още повече. Момичето извърна бавно глава към него, и се загледа за три секунди в прозореца от отсрещната страна на рейса. Чичето моментално сгъна единия край на вестника и мина на два сантиметра по-далече от нея.

Тя се връщаше от някакво изложение на студенти, които са учили в Германия, и явно бяха голяма работа, затова трябваше да споделят опита си със заблудените български чалгари. Въпреки безсмислената вечер, вдъхновението я пореше като зефир, който носи аромат на чадел. А едно от нещата, които можеха да й вкарат моментален пристъп на носталгия и невинно щастие, беше миризмата на добрия стар чадел. Чувстваше се лятно, в ума си се разхождаше по улиците на Бургас. Имаше две сутрини, в които тя се разхождаше сама по тесните му улици, и умишлено се губеше в тях, очаквайки да попадне в Австралия с главата надолу като в анимацианните филми. Но противно на очакванията, винаги намираше пътят обратно. После си взе закуска, тръгна пеша през Морската, и по едно време седна на пейка с изглед към морето, наблюдавайки как котка-майка играе с децата си.
Сепна се за втори път. Сега беше в Мюнхен, и отново се разхождаше, без никаква идея къде ще стигне. Обичаше този метод за тестване на издръжливостта- отиваш някъде, и се оставяш да те водят инстинктите. Не се загуби нито веднъж. Тя не се губеше, само се объркваше за неопределено време. Обикновенно стигаше до някоя църква и намираше пътят обратно- без мрънканици, че я е валяло, без връхна дреха и със силно желание за цигара.
Тази неформална среща я беше изправила на нокти. След изпитият газиран чай с кофеин, пауъра й беше дошъл с адска сила, и тя пресмяташе различните варианти, чрез които би могла да се махне от kletamajkabalgariq. Виждаше се на 25, с френски кок и нови очила, и едно тънко светлокафяво яке от телешка кожа. С тефтер Monblanc в ръка, тичаща през стълбите на живописният незнаен университет в забутаното източногерманско градче, където нищо не се случва. Виждаше и високият финландец, занимаващ се с бизнес-администрация-мениджмънт, една секси корпоративна акула, която на петнайсет е свирила в индъстриъл група в читалище Grillattua Lihaa, но вече е зрял човек с богата колекция от плочи, и е гост-лектор в университета, където ще отиде, само още малко и да завърши бакалавър тук, и в този един момент бъдещето й светна и се удари с десеттоновата си сила право в скромният 604, отлепяйки скалпът й от лицето. Вече нямаше Германия, нямаше Бургас, а само едно святкане и след това един тунел, който с бясна скорост се отдалечаваше. Дочу мляскащи звуци, напомнящи й за дъждовни червеи, и това беше.
На следващата сутрин смазаният рейс красеше заглавните страници на онлайн вестниците, а един финландец, проучващ пазара в София, сгази заблуденото от вятъра флаерче, подканващо младите кандидатстуденти на неформална среща с висшистите на забутаните университетчета в Германия.

Моят личен sadващ плейлист

Първо, както един скрит (не толкова) непукист, ме боли фара че не съм оправила грешките в текста и линковете; и честно казано, не виждам и смисъл да ги оправям, защото около пет души ще прочетат това, скипвайки голяма част от текста. Приятно четене и слушане.

Попаднах на тази (http://en.wikipedia.org/wiki/I_Hate_Myself_and_Want_to_Die:_The_52_Most_Depressing_Songs_You%27ve_Ever_Heard)
… странна книга, дето е от ония, които подаряваш на любовно закъсали хора.
За съжаление, болшинството от така наречените „депресиращи песни” по-скоро биха подмокрили баба ти, а не сенките под очите ти. Чат-пат се намира по някоя хубава песен като One, Prayers For Rain , The Great Golden Faptime (pun intended) и малко Найн инч Нейлс, които в общи линии правят схемата. Но нашият скромен, гневен тийнейджърски блог има нужда от повече sad-ване, повече безнадеждност в този сух, нееблив период. За ебливите периоди подготвям друга статия, о йее блогър гърл ьявновжнгтчвмнояаеаяиоажво

Колко да ги направим, аре да са 16, като една от най-депресиращите възрасти.

16- Queens Of The Stone Age- Mosquito Song

Не съм си представяла колко тъжно могат да хапят комарите, откакто чух песента на Максим – (http://www.youtube.com/watch?v=fXMjyhthGCU)
Макар, че е много трудно да избера коя от двете ме кара да се хвърля по-бързо от моста Брюксел, ще кажа- тази на Куийнс. Една зима беше, началото на декември, когато реших да се кача на колелото и да отпраша на десетина километра по посока най-величествената гледка в района около вилата. Проснах се под едни борове и си пуснах тази песен. За момент имах чувството, че наистина ще умра на това място, не от преумора, а защото съзнанието ми даде късо и пуснах корени сред шишарките. Песента течеше с пълна сила, “All of us food, that hasn’t died”, викам, браво Джош мойто момче, може и да те взема в крайна сметка- теб и белите ти мигли.

15. Rammstein- Wilder Wein
Тази песен е едно от най-великите неща, случили се на човечеството. Дали ще е демо версията или тази от Live Aus Berlin няма значение. Всеки път ме побиват тръпки, а значението зад нея може да се интерпретира по достатъчно много начини и всеки път да е още по-яко от предишния. Едни казват, че песента е за изгубването на девствеността, други- за невъзможнота любов; но както и да се интерпретира, песента е един своеобразен химн- извисяващ, каращ те да се чувстваш мравка, каращ те да Чувстваш. “Ich warte auf dich-am Ende der Nacht” е едно от най-болните и гадни неща, които са ми се случвали: олицетворява едновременно смъртта на един добър приятел и фактът, че много добре си знам за кого ще е последната ми мисъл, като си отида. Нещо такова.

14. Godspeed You! Black Emperor – Dead Flag Blues
Засягаща едновременно неизбежната кончина на една невъзможна връзка и фактът, че правителството е преебано. Влияе на много нива, едно от които е острото меланхолично чувство за обреченост и тленност, другите две ги казах по-горе, и третото е особеното свиване на стомаха при следните слова:
„We woke up one morning and fell a little further down,
for sure it’s the valley of death.”- студена обреченост, изтискваща ти въздуха. Истинска дрога за емота.
Mladic също има огромен потенциал, но в нея се прокрадва оптимизъм и затова я скипвам.

13. Metallica- Fade To Black/ Sanitarium
Повечето от хората, с които се разбирам са съгласни, че всички малко или много сме откърмени с Металика. Едно време в колата се слушаше основно Ride The Lightning, който досега не ми е мръднал от топ 5 на любимите албуми. А Санаториумът вкарва необяснима носталгия на фона на меланхолия, напомняща за късно лято, разходките из Западен Парк, палатки в усойни места и миризма на иглолистни дървета.

12. A Perfect Circle – 3 Libras – (Acoustic Sessions)
http://www.youtube.com/watch?v=pMPrxg1bSPE
Хвърляш му/й обичайното, за да видиш има ли нещо повече зад трагичните очи на този паднал ангел. Знам, че вучи като чалга песен feat. Ангел и Мойсей, но й дай шанс.
Така става винаги, никой не оправдава очакванията ти, по-добре да живееш в илюзорния свят на сънищата и наркотиците, the daydreaming. Там всичко е прекрасно, а тази песен е много добра прелюдия към Нищото. A Perfect Circle все едни такива ги творят- A Stranger, The Noose, Gravity… доста весело го раздават, един вид.

11. Regina Spektor – Hero
От оня филм. Here comes original sin. Всички сме грешни. Телевизора ни ебава, а ние мамим. Нямаме нужда от спасяване, и това е ок. Приспивна песен, в която все пак има един лъх надежда- “ No one`s got it all”.

10. Arcade Fire – My Body is a Cage

”I’m living in an age
That calls darkness light” …

Олицетворява вечната борба на теб с теб. Дали да й се обадиш, най-малкото. Или неизбежната загуба на партньор. Или вечните търсения на духа, заключен в тяло-клетка. Мисля, че е достатъчно тегаво дори и за Кафка, и тва го казвам без глупавата претенциозност на хората, които знаят само една фраза на Ницше и вече го лайкват във Фейсбук, и после като ги питаш какво според тях мисли той за състраданието, казват „О, да, за него състраданието е най-необходимото нещо, за да се разбират хората”.

9. Type O Negative – Bloody Kisses (A Death in the Family)
http://www.youtube.com/watch?v=Onnn8U4_nwE

Истински погребален химн- блек сабатски бавни рифове, които заедно с басовото попско пеене на Питър Стийл те заковават като пирон в ковчег. Когато Питър почина, нямаше как да не запалим няколко десетки свещи и да не я извъртим няколко десетки пъти. Безкомпромисна песен.

8. Korn – Daddy – Това направо е неслушаемо. Някъде в края на песента Джонатан стабилно си поплаква. Всичко е идеално изпипано и атмосферата те праща в задния двор на инцеста. Ако не беше гадният изнасилвач, сигурно Корн нямаше да съществуват. Тази песен побира цялата болка на Джонатан и илюстрира добре терзанията на поколенията от опетнените за цял живот жертви- в случая, главно в САЩ.

7. Swans- My Buried Child
http://www.youtube.com/watch?v=SC2k8xk4hac

Започва малко като една шапка на предаване на БиТиВи, но пеенето на тази жена… бич божи! В главата ти се редуват детски ковчези, житни поля, които умират; кални пътища и миризма на Смърт. И безспорната истина, че сме се родили, за да умрем. Някъде на 2:18 често си представям разстроен хор от зомбита трио-българка, които ядат живи децата си. Страшна работа. Swans са истински гении в правенето на депресиращи песни. Напоследък си въртя много “Love will save you”- гемиите ми потъват от раз.

6. Mozart – Lacrimosa

Я по-бързо умирай.

5. GODFLESH – The Internal
http://www.youtube.com/watch?v=pxLmvl0POik – Започваме вече с песните, които искам на своето погребение. Песента е оптимистичен полъх в гробище, но пак си е в гробище, какво оптимистично има, по дяволите.
„our peace
is now in pieces
but what else would
you expect”

4. NIИ- The Great Below
…Или първа среща с евентуална смърт. В Пирогов съм и за пръв път осъзнавам много неща, след които лайфстайлът ми стана леко йоло- избягах на морето с все още зарастващи шевове, прекъснах годината в университета и отидох на Дефтоунс. Беше яко.

3. Rainbow- Rainbow eyes
Мисля, че като бях малка, дядото и бабата ме караха към селото на прабаба ми и закъсахме в нищото с Москвича. Все още не съм сигурна дали просто не съм сънувала, бабата и дядото са мъртви, а родителите ми упорито обясняваха, че не се е случвало. В тази „несъществуваща случка„ касетофона въртеше това. Имах чувството, че съм in limbo, а бях на не повече от пет години.

2. Doors- The end.
Lost in a Roman wilderness of pain…
Нещо, което наистина може да те побърка, ако го слушаш твърде много. Първокачествен катарзис, магнетичен Джим, цигари, Данте Алигери, Едипов комплекс.

1. Eine Frau Spricht im Schlaf – Тази песен е за Теб. Ти си най-садващият критерий и след още малко време ще мога спокойно да си пусна една песен на The Smiths, в която се пее “call me morbid, call me pale”. Песента е стих на Кестнер, изпълнена от OOMPH. Чао.
Бонус: – Есен в гората

Екстракт от детски сълзи, звучи по-зле и от най-злата песен на Staind. Да се слуша само ако държиш six pack Milde с една ръка, и нож в другата. Чао 2 .

Опитах се да не пия

Реших да направя един плашещ експеримент, в който като излизам с приятели, пия не повече от една-две бири за цялата вечер. Все още не мога да се отърся от студените тръпки, като се сетя през какво ми се налагаше да премина тези две вечери. Планирах да са няколко непиещи нощи, обаче събития от този сорт трябва да се свеждат до минимум. На всички ни е ясно, че тук се пие- когато се раждаш баща ти се напива с компанията, когато дойде абитуриентския- всички пиете, на сватбата, по купони, на завършването зад двора, преди да го правите за пръв път, след раздяла, преди раздяла, по ракиено време, на обяд с пържените картофи, вечерта с мезето, няма спирка. Алкохолът е вкоренен н българското битие и ако си мислиш, че ще минеш незабелязано през всичко това, ами.. не. Не.
Да, знам- двете или три бири за 5-6 часа означават, че всъщност пия. Да, ама не. Винаги трябва да казваш „наздраве” в Борисовата, иначе почват да те гледат изкъсо, както може да се гледа човек, пиещ съмнителни неща като Сомърсби-боровинка, или Ариана Радлер. Някак си автоматично губиш доверието си в него, защото цялата компания е вече на градус, а той просто си седи там с тънка усмивчица и отпива своето сокче, все едно е най-коравото копеле на света. Е, реших да видя какво изпускам.

Към края на гимназиалните си години обичах да се мотая с напушеняците от даскало и да им държа коза. Чувствах се яка и опасна, а всъщност бях тъпа и резистентна към върховното усещане на ганджата, на което се наслаждаваха приятелите ми тогава. Но пък когато всички започнаха да се хилят като зелки в голямото междучасие там, зад борчетата до училище, аз неминуемо се захилвах също. Супер яко – без да се напушваш, да те напуши безплатен и здравословен смях. Затова от тогава без да съм потребител, винаги съм уважавала тази наркотик- можеш да си прекараш страхотно с напушеняци, но с пияници- не, няма как да стане, от теб се налага също да си в матрицата.

Нощ първа

Седя си аз пред компютъра и разцъквам Tumblr, докато един приятел не ме преслушва:
– Бързо, Ив, аре да идваш, че сме запазили маса тука!
Преброявам стотинките си наум и викам:
– Ми аре! Ама имам пари за една бира, не повече.
– Аз черпя, спокойно! Тука с един сме взели първи заплати, така че всичко е осигурено, а после те прибираме с такси. Сто по сто, всичко е изчислено, идвай че си е `бало майката…
– Добре, добре- прекъсвам разговора и се проклинам, задето още имам махмурлук от капитана (Морган, тъпако).
Скок-подскок, мръсна сърничке, ето те пак в бара. Идва някаква пача, вика „накъде”, аз викам „е тука с едни приятели”. Вика ми „А, ок”. А в бара сме повече и по-яки хора, отколкото очаквах- приятели от няколко компании, всичките до един уникални негри. Вграденото ми чувство за честолюбие ми бие в гърдите, по-гордо и от българския лев… е, той май вече не е толкова горд, но… и аз така. Значи все пак добро сравнение. Защото след като се появи бутилката Йегермайстер, моя приятел, приятел на моя Приятел, който чете всички глупости, които пиша и се тревожи за мен всеки път, когато излизам с мъже по барове, каза „Тая бутилка сме я поръчали и за тебе”, и след като вече ме тагнаха с нея, някакси се очакваше да пия. Вгледах се в пияните, но все пак умни и честни очи на моя приятел, и казах:
-Окей.
Поправка: дори не успях да изразя как се чувствам относно бутилката, защото вече една водна чаша бе натикана в ръцете и всички ме зяпаха. Казах едно тихо „наздраве” и всички гръмнахме на някаква песен. Но тук вече се прокрадна и съмнението ми дали все пак ще мога да издържа на напрежението и да пия малко и само, когато ме вижда, че пия. Защото през последните 5 години пия много и скришом от погледите. Е този път изглеждаше така, все едно съм пила много- разреждах с лед, пиех мравешки глътки и се хилех много. Не след дълго някой счупи една чаша за бира. Моето приятелче започна да ме прегръща и да плюе напосоки. Разпуцахме джаги. След още час вече всички бяха пияни. Двамата със заплатите обаче бяха грозна гледка- единия отиде за уиски до магазина, другия повръща на масата. По някакъв начин успях да избегна и двете, но в един момент осъзнах, че съм се превърнала в бавачка, защото придържах пияния ми, работещ пияч на всичко и го съветвах да не смесва Йегер с уиски. Отмъкнах бутилката и направих няколко гълтока. Връщаме се в клуба, за да чуя следната история от една приятелка:
-Значи седя си аз и по едно време нещо ми пръска. Викам: „Абе, от къде тече така?”, обръщам се, и оня повърнал на масата…
Междувременно получавам интернационални sms-и. После тия от тоя бар викат, че Йегера бил 120 лв, защото бил един литър, но на бележката пише, че са ни сметнали бутилката като 40 шота. Справка- една бутилка Йегер е 60 лева и всички го знаем това. Решавам, че ще им еба майката мръсна на тия от Rockit и че в тая София не остана свестен бар. Не издържам на напреженнието и се напивам. От 1 до 10 по напивания: около 4 – усещаш алкохола как те е завладял, но взимаш най-трезвите решения от всички. Като например, да звъннеш на пича, когото харесваш тайно (колко да е тайно), и окончателно да го френдзоунеш, защото така правят почтените момичета с приятели в Чужбина!
Осъзнавайки колко съм добра и милостива, пиша sms на момчето ако иска, да дойде да говорим. След няма и час, високото къдрокосо същество идва с костюм и вратовръзка. Викам- край, тоя е психично болен, обаче се усещам, че днес е абсолвентския му бал. Не мога повече да гледам погледите на приятелите си ( през „къв е тоя”, до „вие май нещо, а?” до настойчивите, почти доближаащи се до виене на куче възгласи „не си отивай с негооо”), затова започвам вече да пия качествено и без срам. Хващам костюмирания и обикаляме няколко километра в очакване на градския транспорт. Е, първи опит- безуспешен. Поне си мисля, че се разбрахме с пича.

Нощ втора- Борисова парти

You can`t spell „парти” without „пари”. Обаче аз имам един Стамболов и нощта е млада. Ето отговор на това какво правят мързеливите и безотговорни хора, ако не се на протести: ами, в общи линии се напиват в Борисовата.
Петък вечер, The Pomorians дрънчат в Маймунарника, и според един приятел вокала е „подозрително трезвен”. Ние, като истинки цигани ги слушаме отвъд загражденията, на едни много приятни метални маси близо до атракцията. Подават се двулитровки „Пиринско”. Аз обаче съм гладна и гледам да си довърша сайдера по-бавно.
Чуват се реплики от сорта на „Обичам луканка, ракия и салам” (още по-българската версия на популярната Поморианска песен „Обичам”), някой се смее на някой, а аз се моля на небесата да ми дадат сили да ми стане яко, ама без да пия. Не става. На всичкото отгоре градския транспорт свършва, метрото свършва, само аз не свършвам в тази топла юнска вечер, мисля си аз и поглеждам към доволно пийналите си приятели.
Завличаме си гъзовете до един бар, наречен

Steppenwolf (нощ две и половина) – много хубаво име, именно в “Born to be wild” се счита, че за пръв път се използва терминът “Heavy metal”- не, че ти пука, защото си чалгар, въртиш мазни гюбеци в тъмното. Барът е празен и хубав- личи си артистичната ръка по стените (спойлерс: преди няколко години се напих зверски там, загубих си очилата и съдържателят ми нарисува знака за мир на челото, а после гаджето ми ме изнасяше на ръце от там), има хубави тоалетни и цените са ок. Лошото е, че съм с френдзоунатия приятел и няма такова нещо като френдзоун, защото вече обикалям навсякъде с него и в пиянски възторг се прегръщаме малко по-силно, и приятелите му го ебават и се смеят, когато аз съм наоколо, а той изпуска неща и се навива на всичко, което кажа. Трогателно и сладко. Аз, от друга страна, съм олицетворение на Summer Finn, която не пуска. Така е по-забавно, а най-забавно е, когато е за сметка на другите.
Та барът е хубав, бармана е седемнайсет или поне изглежда така, и си няма никаква идея как се правят коктейли. А моето момче с къдравата коса е бил вече барман, така че отива и почва да пуска музиката. В общи лини все едно си в къщи, пиеш си и гледаш Сточна Гара през нощта от високата табуретка. Тоя бар е безпомощно празен, винаги е бил празен и въпреки, че мразя тълпите, ми се щеше да има поне още 20 души. Отсреща се чува гръмкия смях на съдържателя, около него са се наредили някакви подмазвачи. Черпят ни с уасаби фъстъци. Но да се върнем към пиенето.
Поръчвам бутилка минерална вода като пич. В един момент времето спря, и беше вечно един часът. Водата почва да свършва, а аз се чувствах по-трезва от първокласник. И притеснена от човешкия досег, абе, отвратително положение. Но си казах- тая вечер ще гледаш сеир и ще си записваш на телефона, че „тва пиенето е толкова вградено в бита ни, че на практика като пиеш знаеш, че си си вкъщи”. Добре де , това сега го измислих, всъщност тогава наистина исках да напиша нещо по темата и използвах объркани символи на латиница.
Беше ужасно. Наблюдавах приятеля на моя приятел как пие ром , и му завиждах. След като ми каза на трезва глава, че нямам чувство за хумор, след ром и нещо време дискутирахме как любимото ни парче на Foo Fighters е Everlong. Стъпех ли веднъж на моя почва- музикална, започнах да сипя факти и впечатления, а оня остана с празна уста. Много обичам така да избухвам: гледат ме няква мълчалива Риба, после другата ми страна имърджва и в един момент мога да говоря за култура и прочетени книги. За пръв път се почвуствах добре онази вечер. А събеседникът ми се напи достатъчно, че да се пита на следващата сутрин какво, по дяволите, бе станало.
Дойде моментът да си купя една бира, защото водата свърши. Дойдоха още хора, които вече бяха наваксали с алкохола. Притиснаха ме в ъгъла с неудобни въпроси, затова си поръчах още една бира. След като вече бях напълно съсипана от изтощителната вечер мисля, че от преумора ме хвана и най-накрая успях да проведа разговор без да се притеснявам.
С наведена глава се прибрах преди слънцето да изгрее. Така , значи: ще ми трябва алкохол, за да премина през живота като една остроумна и смела пичка, а не като затворен мизантроп с комплекс за малоценност. Така да бъде. Но, знаете ли, хватката е да намериш някого, с когото да нямате нужда да се напивате. Аз намерих, но го виждам няколко пъти в годината. А за останалото време: наздраве на теб, наздраве на мен. Май трябва да стана вярваща, или да си купя вибратор: нощите без пиене се точат дълги и пълни със скука и безсмислие. Или трябва бързо да си намериш хоби, или не оцеляваш в тази очарователна част на денонощието. Дотогава- Rock the Casbah.

sdjkfhdghdflb xklgjdfglkfjdflkhjb dlkgjdflgjdfghljlfjsry

Неуловимите

Момче и момиче. Цялото заведение е празно. Момичето се оглежда в чая си, момчето пие бира. От време на време той поглежда дългите й бели крака, а тя с интерес следи как пръстите му гладят върха на бутилката. Така започна всичко:

-И какво, просто отиваме на стоп?
-Ми да – той се пресяга за цигарите им.

Тя прехапва устни и долната й устна пуска малко кръв. Вкусът е приятен, затова продължава да се хапе.

-Виж, вчера имах просветление. Някакъв човек влезе в главата ми и каза, че „не е достатъчно, а след това е тъмно, и те няма”. После започна да се смее и да ми обяснява нещо за панелни блокове и бирени шкембета.
-Пак ли ти говори? Е, значи е време.
-Ти отново ли ги сънува?
-Да. Счупеният мост, преплуването на реката, влаковите релси, изстрелващите се влакове във всички посоки, морето, в което се давя, случайните къщи, змията…
-Онзи ден сънувах бялата машина отново. Време е да направим нещо с живота си.

Ако в този момент това беше филм, щеше да остане черно-бял за малко.
Тя има тик, неуловим за окото. Той има феноменалната способност да кара хората да се спъват или изпускат предмети, ако ги погледа за повече време.

Интересното при тях е, че времето тече адски бързо и не могат да смогнат да бъдат адекватни. Казват си пет изречения, и вече е вторник. Сега е декември, а те са с летни дрехи- тя по бяла рокля с дантела около презрамките и кубинки, той е с кецове и тениска на Bauhaus. Не можеха да си спомнят какво са правили, но се досещаха, че сигурно е било много хубаво, защото им беше весело без причина.
Друг интересен факт е, че когато са заедно, никога не им е студено. Или горещо. Лятото са със зимни дрехи, но по някое време някой им казва да ги свалят. Зимата обаче всички хора са твърде заети със себе си с премръзналите си мозъци, затова просто ги оставят да бъдат онази откачена комбинация от хормони и минерали, която се движи винаги успоредно и никога хванати за ръце.

Нов стоп, нова кола. След няколко дни се озоваха на остров Корфу, където зимата не миришеше така, както в София. „Тук мирише на зехтин и корабни въжета” – каза той и я поглади по тъмната коса.

След две седмици- Финландия. Пустота, спокойствие, водка. От време на време и някое самоубийство.
После взеха някакво корабче и се настаниха за иствестно време при някакви отшелници в Русия.

Някъде през пролетта- концерт в Германия. Хипита от 60те, които разправят как Джим Морисън останал с тях една вечер, понеже си изпуснал самолета.

-Обичаш ли ме?
– Не.
– И аз така.
– Откога го имаш този тик?
– От когато свърших няколко поредни пъти в прегръдките ти.

Смях и гледане през прозорците на къща в италианско село. Когато си млад и красив, можеш да намериш подслон навсякъде.

Знаят ги като Неуловимите- веднъж появят ли се признаци на установеност, следва скандал и фалшифицирана смърт, за да се родят отново някъде. Ние винаги пътуваме, дори да си седим вкъщи пред компютъра. Те просто се опитваха да изменят естествената си посока.

И така двайсет години, докато не дойде най-натуралното нещо след живота- Смъртта. Завари ги голи в една гора, опитващи се да станат част от глутница вълци, които- за съжаление- бяха леко гладни.

herpta derpове за самочувствието

Понякога ме връхлита като вълна, като сладко течение, по-сладко от ледена кола в тегава лятна вечер. Виждам всички тези хора- ходят, разхождат се, правят кръгчета като хищници дебнещи плячката си. И ми светва, всичко блесва ясно като диамант, зачбучен върху купчина тор- улицата е парад на хора, толкова демонстративно тласкащи на преден план ниската си самооценка, че ти иде да се смееш истерично като Жокера.
Техните прически. Променят ги, сякаш искат да поставят ново начало. Техните маниери- вдигната нагоре глава, самоуверен тон, ехидни усмивки. Все едно знаят тайната ти и не само твоята тайна, а тайната на Света, на Зараждането на Живота като цяло. Тяхното извиращо от това да победиш по-слабия самочувствие. Не, не мога повече. Сериозно?
Толкова много ви личи, че ако знаехте, щяхте да се скриете в панелките си. Тази вирната глава- за какво е? Да не би да си преборил системата? Да не би мама и татко да не те издържат вече и си започнал честна и почтена работа, базирана на това, което обичаш да правиш? Нима си толкова неземен, че останалите не заслужават да ги погледнеш от тяхната гледна точка? Улиците са пълни с хора, които не виждат по-далеч от носа си, спъващи се един в друг, защото никой от двамата не ще да гледа направо, в краката си и между ушите си от време на време.

Ако трябва да има едно нещо, с което искам да боря, това е самочувствието. То е като пелерина, която се създава, за да предпази притежателят й от всичко, което би могло да го нарани. Нова връзка? Я по-добре да не й показвам колко я харесвам, не и сега, когато ми е паднала в ръчичките. От другата страна стои тя- с изкуствена коса, изкуствени нокти и изкуствена реч, в изкуствената й тениска от мола. Тя няма да му даде да се разбере, докато не падне ничком пред нея, влюбен. И всеки играе тази игра. Всеки има нуждата да бъде признат в нещо. Не се различаваме много, всъщност. Всичките ни малки номерца са толкова прозрачни, като коремчето на новородена риба.
Жените, те не се замислят че връткането на дупето ще концентрира погледите на всички върху него, защото е скрит сигнал (пфф, скрит) за чифтосване. Не разбират, че червените устни са имитация на устните им преди да свършат. Че розите, които им подаряват, са гениталиите на цветето. Те не се замислят над тези неща и продължават да си връткат дупето, да флиртуват и да носят токчета, за да им обърне някой внимание. Вместо да използват мозъка си. „Живеем в сексистко общество и ще се обличам както искам”, казват те. „Окей”-съгласявам се аз, „Но не очаквай от обществото да се промени само защото теб те кефи да се обличаш така. Това е все едно да искаш да спреш ерекция, докато се търкаш в нея.” Възмутената жена ме стрелка с гневен поглед и си отива, а аз се сгушвам в суичъра си.
Мъжете ние падат по-долу, но като създатели на войната и цивилизацията, обичат да се обграждат със слава. Престижът е най-високо цененото благо. Те ще се погнат, докато не се самоизядат в борбата за това кой е по-силен и по-умен. Наречи го инстинкт за оцеляване. Но не вярвам, че всичко е само заради жените. Не, в тях се крие искра на мания за величие, докато при жените властва мания за покорство.
Човек става велик само, когато се отърси от желанието си да бъде такъв. А за да стане такъв, трябва да пречупи гръбнака си и да го представи на безкрайността като подарък. Да стане Стивън Хокинг на самоиронията и емпатията. Но и да умее да води останалите справедлино, позволявайки им и те да го водят.
Ако се замисляхме по какъв начин успяваме да нараним тези около нас, с всяка криво казана дума, с всяка фалшива истина, улицата щеше да е пълна с хора, скубещи си косите, пълзящи и скимтящи като прегазени кучета.

Някой ден ще дойде потребността да се разкрием напълно пред някой, да се сгромоляса цялата тази мазилка, да стихнат изкувствените усмивки и пресилената реч. Искаш, но желанието ти винаги остава егоистично. Не сме нещо по-различно от малките деца, които бранят играчките си. Детето, което се изправя от своята купчина, и започва да раздава играчките си на всеки който срещне, е Най-Чистото Дете.
Да останеш неуязвим пред цялата фалшивост, знаейки кой си, оставяйки всички твои слаби места на показ, това е Върховната Сила. Звучи като шибана секта, но тоя път няма входна такса и реклами. Само лека хейтърска зарибявка от един долен хипстър преди да си легне, щото му е писнАло леко от тия простотии, които се случват навсякъде. Тоя път държавата не ви е виновна. Вие сте. Аз съм.

УмирГам


едно

Делириум тременс, ама не точно. По-скоро причерняване, сред което чуваш само дъха си, само него, и всичко се върти, и всичко е кристално ясно. Филми! Слабаците се хващат за нечий чифт очи, умоляващи ги да се върнат. Къде ще се връщам бе, миндил!

Очите ти са с цвят на лайна. Не им вярвам.
Това леко чувство приятно изцежда, а крайниците ми изтръпват. И без това не ми трябват повече.

Започвам да се смея- лек и гърлен смях, приличащ на епичното ми грайндкор кихане като на мечка в развод. Не, не ми трябва телефон. Не, не ми трябва и компютър- тая скапана машина за сънища. Планини, потоци, тълпи от хора… весело махам среден пръст и се смея. Все още имам тези шибани няколко минути и казвам и правя и плюя и псувам всичко и всички и себе си и тебе и майка ти и златната рибка в аквариума ми се смее, и ми прави физиономии-копеленцето му.

Предвкусвам червеи, червеи по трахеята ми, в косите ми, дълги дъждовни червеи, които раждат малки червейчета в очните ми кухини, докато всички мои бивши гаджета се женят един по един, и си седят удобно на столовете по офисите и на дивана вкъщи, докато жените им правят свирки и спагети. И се смея! Нищо няма значение. В мислите ми се разхождам по Орлов мост, цялата в черно, дори цигарата ми е черна, мамка й, да контрастира на черните ми нокти, като ранният Мартин Гор съм, ама с кафява коса, и си викам- мамка му и прасе. Човек създава изкувството, за да може да се смее и да показва средни пръсти, ама никой да не му се сърди- средни пръсти маскирани като цветя, или като симфония. А ламерите после сядат и обясняват колко е велико да показваш среден пръст, междуременно се чуват аплодисменти- идилия!
Лежа и умирам, но все още имам нужда от момче, момче, момче.. мамка му. Момче с набола брада, с навити ръкави, стиснали халба бира. Момче с плътен глас и святкащи като фарове очи. Момче с надигащ се чеп и ослепителна усмивка. Момче с дъх на желязо и аромат на сладникава пот и цигари.

Сега не съм сигурна какво става, но най-вероятно протягам ръце в Нищото, вкопчила се в момчета, направени от дим. Чува се трошене на бутилки, рев и смях. И ръце, които галят лицето ми и казват, че всичко е наред, наистина. Всичко е било наред през цялото време.

две

Тялото ми изтръпва, а оттатък някой гледа телевизия. Жестоко- аз си умирам тука, всички останали се чукат, ядат, повръщат, смеят се, казват „извинявай”, бият се, подписват договори, участват в катастрофи, строят небосъргачи, бръснат се, гмуркат се в Тихия океан, и после лягат като мен от преумора и случайно вземат, че умрат. Главата ми ще се пръсне от умиление и тъга, и лепкава еуфория- всичко е толкова прекрасно измислено!
Дават ти надежди, любов после ти промиват мозъка и те пускат на свобода. За да се върнеш отново и този път завинаги. Демек, все едно сам си си го избрал. И дори започва да ти харесва. Опитваш се да се самозалъжеш с опиати, с връзки, с работа, с кариерно развитие- но си остава същото-о-о-о. Дано Смъртта ме изчука нежно и после ме целуне по челото, остаяйки ме да се насладя на меката вълна за последно. И дано бъде най-достойното нещо, което правя.

Околовалентински размисли

Първо, ФОСТАТА за всички вас, много сте ми драги,  ама не съвсем.

И така, нещастната ти главица е решила да попадне тук и е надигнала врат  да види какво отново е написала тази пача. От сега ти казвам, че няма да е нищо епично, защото епични неща не са се случвали в близките 5-6 години. По последни данни е имало опит за епичност, който все пак се е оказал успешен- албумът на Tool през 2006-та, но от тогава цялата Вселена е в известен застой.

Но да се върнем към заглавието. Самодоволно предвиждаш, че сега ще почна тънко и по младежки да тъпча празното бяло със зловредни мисли за Свети Валентин, нали?

Ами, яж го. Свети Валентин е просто поредният банален празник в червено, а истинските причини, заради които си заслужава да мразиш, са хората. Сега ще говорим за това колко зле си ти, колко по-зле съм аз и колко зле като цяло сме всички, че въобще съществуваме сред тази крехка екосистема с парче свинско в устата и надежди за всепоглъщаща Любов, и за различните начини, по които си ебем душата.

Не ме дразни това, че всички мразите Свети Валентин. Нещо друго е. Правите се на застреляни, ама само за това си мислите, и подобно на forever alone guy, тънките милитъри стратегии как да забиете някой са единственото нещо в главите ви. Няма нииищо по-важно от този шибан инстинкт за малко любов, любов, любов.

Добра новина! Вероятността същество от противния пол да мисли по този начин около празника е огромна. Жалко, можеше да не се хвърляш в последния момент от блока, ама какво да те правя.

Ти си хейтър на и около свети валентин. Не, няма да го пиша с големи букви. „Мразителите ще мразят”, но нека видим по какъв начин.

Ти си от онези момчета, които са истински свестни пичове, направо искам да искоча от монитора и да те гушна. Твоята тънка самоирония, томчетата с Лъвкрафт, Ерих Фром и Буковски над леглото ти, трогателното ти несправяне със свалките- перфектен батка. Обаче все не можеш да си намериш приятелка, защото си шибано претенциозен и дори да си мислиш за Нея в момента, не си си мръднал пръста да я спечелиш. Това не ти е тото шанс да си седиш на гъза и да чакаш джакпота. В момента ття сигурно се прегръща с красив и тъп, но нахален селянин.

Поздравления! Ти току-що се превърна в хейтър номер едно- несигурният пич.

Никога не си имал проблеми с жените, защото си го правил веднъж и то на тъмно. Мацката те е забила за двадесет минути и е свършила цялата работа. На сутринта си се чувствал изнасилен и отвратен, и сега си мислиш, че Вселената ти се присмива. Порасни, моля те. Отиди още тази вечер някъде, изпий няколко бири и просто изплюй бастуна от гъза си. Защото ако още веднъж ми кажеш колко си нещастен в любовта, а я подминаваш на всеки ъгъл..заклевам се… ще те убия, за да спестя мъките на всички.

 

А можеше и да е по-зле: ти си самовлюбеният пич, който сваля мацки лесно. Релефът ти е страшен, а по-страшното е, че в главата ти релефът липсва. Най-вероятно отиваш в Син Сити, поръчваш си едно тънко Виски, и сваляш чалгарки. Но около свети Валентина си викаш : „еее дееба, къде сбърках?”

Ще ти кажа къде. Някъде около сперматозоидчето на баща ти и яйцето на майка ти.

Търсиш Перфектната Кифла, която винаги е на токчетата си от бала, а от шията й, вместо опияняващото ухание на младо момиче се носи аромат на тестер от Великия Мол. Абе, заслужавате се, и най-вероятно ще се намерите. По-лошото е, че ще си направите деца малко преди да съсипете странните си, лишени от мисъл взаимоотношения, и детето ще израсне пред компютъра. Един ден ще попадне на домашното ви порно, и тогава ще стане проститутка. Е, поне се опитахте.

Тук вече обръщаме малко резбата и започваме да пишем за пички.

Няма как да не обърна особено внимание на Дисни Принцесата с Татуировки.

Същества като нея се реят в Tumblr и reblog-ват гифчета на прегръщащи се хора, докато чака Великия Принц с Голямата Патка да я follow-не и да започне и той да споделя гушкави снимки. Всичко е страшно забавно да се наблюдава отстрани.

Критериите на тази псевдохипстърка са на такива висоти, че и Райън Гослинг да дойде пред вратата й , ще му прошепне „твърде рус си, пич” и ще седне отново пред компа. Най-вероятно е зодия Риби и прекалява със салвията, но е толкова трагична, когато излива мъката си в песни на Дефтоунс и нископикселова фотография, че направо ти иде да й прережеш гърлото с ченето на баба ти.

Има и още, като толкова искаш. Представи си онова красиво момиче, от което малко те е страх. Ето я тук. Тя е умна, ама май не особено много, щото около нея се вият обожатели, а тя е хвърлила око на невъзможна за изпълнение мишена на около 1500 километра, или все още се хваща да мисли за асексуалния мизантроп, който едно време й е разбил сърцето от раз. Затова сега гледа да предизвика възможно най-много самоубийства, като не смее да пусне на никой и се затваря вкъщи да пише съмнителна антилюбовна поезия. Момичето ми, ти си най-вероятно все още млада, а несигурният пич е в момента в бара и пие три бири, щото му казах така да прави. Що не се награбите и не ме оставите на мира, вашите истории трябва да спрат да бъдат поотделно, че нямам време да ви слушам.

 

(Със сигурност има и още много други разнородности на Великия Мъченик, защото проблемът е, че сме убедени, че сме най-нещастните хора на света, ама не ми стига времето да ви побера всички, сори)

 

Та, сумирано- ако имаш малко акъл, ще спреш да обръщаш внимание на тези глупости и ще си вземеш изпитите. Every creature in this Earth dies alone – да живее Дони Дарко, ебати епичния филм.

Заведението не предлага бой с възглавници във формата на плюшено сърце, нито инструментариум за снижаване на досадата и болката, която изпитваш по принцип.

 

Ето и най-полезното нещо, което ще чуеш този месец: всъщност, сърцевидната форма е именно две човешки или свински сърца, които са залепени едно за друго. Сърцето ти прилича на боб, и като го доближиш до друг боб- мъжки или женски, (зависи си от теб и няма да те съдя, защото си ми брат, или сестра, или може би си хермафродит, който търси друг хермафродит, ебала съм те) се получава това нещо, което на практика му викат Love.

 

Довиждане, да нови срещи. Четете на Иван нещата, те предлагат моята мъжка гледна точка в 80 процента от времето.

 

East Path Tour in Sofia

East Path Tour (Smallman, Alithia, Kayno Yesno Slonce) 12.10.2012, Mixtape 5

Пътуване към корените и отвъд

 

Петък вечер е и столицата се пука по шевовете от събития. Нашето внимание обаче е насочено към по-нестандартния звук.

Родните Smallman и австралийците Alithia стартират общото си турне East Path Tour 2012, минавайки през  няколко европейски града.

В София обаче става особено яко: освен Smallman и Kayno Yesno Slonce, е нарочен един пич от Heptagram Project, който ще изсвири няколко парчета.

Събитието беше добре отразено в медиите, плакати красят цяла София, интервюта са взети, и въобще… всеки фен на по-нетандартният  звук бе наясно, че „на 12 октомври една провинциална група, набрала доста популярност в близките 2-3 години, ще свири с някакви тотално непознати австралийци, плюс това и ония пичове от Исихия, дето бяха, и те ще свирят”.

Началото на концерта беше леко възпрепятствано от мача между България и Дания. Организаторите съвсем тактично изместиха събитието от 22:10 до 22:40 ч, давайки почва на мръсни сделки между подпийнали фенове и стандартни столични таксиджии. Неочакваното закъснение подразни малко, но поне даде начален старт за публичното обсъждане на мача, позволявайки на хората да се надушат, да се хванат за ръце и да преминат през дъгатааа ляляляля.

Към 22:40, сцената се оживи. Появиха се  четири хлапета, самоопределящи се като Astral Space Core. Започнаха да подскачат хаотично-Марк Вела, Джон Русванис и Дани Константино, или с други думи- Alithia. Заемайки позиция, която ме изправя лице в лице с групата (някакви си 5 метра) си дадох вид, че слушам задълбочено. Всички останали от публиката бяха зад мен.

А на бандата й стана яко- куфяха, скачаха, потяха се, хилеха се жестоко по тревомански. Сякаш самото им присъствие на тази сцена, в този незнаен град и държава, им даваше неочакван допълнителен пауър.

На щанда с мърчъндайзинг се мъдрят дискове на Smallman, Alithia, Kayno Yesno Slonce , и на още малко групи. Бедните студенти точат лиги като кучета пред дюнерджийница (без да осъзнават, че се подлагат на жесток канибализъм), бирите са по четири лева, но има Йегермайстер машина с шотове за по 2.50 лв, която бива атакувана. Ах, така е по-добре. Сега обратно към сцената.

Сцената се поразмества малко, идва ред на българщината. Започват да се донасят всякакви инструменти, а Петър (Исихия, някой?) сяда в цялото си величие и очарователна шапчица, като истински майстор, на едно ниско столче.

За мен това беше епик-кризата на събитието.  Бандата вдига от пода инструменти, и се държи така, все едно ги настройва Вниманието към публиката е сведено до около нулата, но музиката…

Все едно ядеш първите мекици за сезона. Плътно, вкусно, засищащо.

В началото няколко души си поседнаха пред сцената. След  десет минути, петнадесетина души покриха фронтстейдж пространството, а след половин час- 30 или повече фена се клатеха в такт. Една девойка в етно дрешки  се развихри.

Ние, насядалите, изпаднахме в характерното трансцедентално, пост-рок, хипстър-кор вцепенение, където ченето ти замръзва, а космите се изправят.

Kayno Yesno Slonce успяват да те трогнат почти до сълзи. В главата ти се редуват паркове, житени поля, тюркоазеното Черноморе, родопски черги, самодиви, самодивци и силно желание да си поръчаш една ракия.

Това беше един от редките пъти, в които не изпитах раздразнение, чакайки любима група. За Smallman бяха дошли едно 70% от публиката. Но поне половината от тях се потресоха от виртуозността на Kayno Yesno Slonce, изоставиха за момент бара, клекнаха до сцената, или застанаха вцепенени до нея.

Цветан Хаджийски излиза на сцената за един кавър със Слънцата, където публиката избухва. Таймингът е точен, а преливането между двете групи- величествено.

Междувременно, на сцената се появява още едно ново лице- разбирам, че си прави всичко сам. От бандите са решили да му дадат малко просранство. Не звучи лошо. Това е Heptagram Project .

Иии така, минава полунощ, време е Малкият Човек да щурмува сцената.

Сетлистът им беше неща като:  Ouroboros, Two Rivers (изненада, парчето е жестоко, но гледат да го спестяват по концерти- казва го човек, който им е бил на около седем такива), Labyrinth Of Present, a Junction, Directions, Ocean, Evolution.

Много приятен факт е, че от дебютът си насам, Smallman се радват на нарастваща популярност. Някои от феновете (стари хейтъри, преситили се с блек метъл) ги обвиняват несправедливо, че са загърбили характерната си енергия. Но не ги слушайте. Ако погледнем Корн с техните гайди (чуй Shoots and Ladders, където по време на записите Джонатан Дейвис обикаля с една гайда слънчев хълм около Бейкърсфийлд) можем да открием, че енергията на първия албум е несравнима и неповтаряща се, досущ като девствеността. Да искаш да бъде като първия път е чиста проба фантазия. А Smallman вдигнаха летвата и продължават да радват нарастващата си орда фенове.

За съжаление, не се мина без технически грешки- в един момент бандата напусна сцената за почти 10 минути. Май микрофоните бяха слаби. Трудно е да се каже, при цялата тази мъгла от отворени възприятия.

Както неведнъж са споделяли, Smallman правят музика за кеф. От музика не се печелят пари в България освен, ако не си чалга-звезда и го лапаш твърде често. Тогава сделка има.

Цветан Хаджийски сподели за списание Vice преди няколко месеца:

„Ние правим музика, която ни радва лично. Не сме мислили как ни възприемат. Ето ти я концепцията за малкия човек. Имаме два-три концерта на година и реално, за да причиниш лайф на някого, трябва да има какво да му кажеш. Това не е музика за всеки месец, определено. Живият момент е много важен, контактът с хората.”

В разследването си можем да заключим без съмнение, че Smallman в никакъв случай не са родопските Tool (внимание, бъдещите журналисти в никакъв, ама в никакъв случай не бива да се изцепват пред групата с подобни сравнения), нямат точно музикално определение (освен може би, алтърнатив) и са много, ама много яки.

Магията приключи в два след полунощ. Омагьосани, хората си затръгваха. После изненадващо, групата поде още едно парче за бис, а реакциите бяха…

Ако имате среща с някой секси и отворен чужденец/чужденка, заведете ги на ей такова събитие. Ще им увиснат ченетата.

Истинското бижу  на събитието бяха Kayno Yesno Slonce – застреляната ми личност не им бе обърнала достатъчно внимание. Но след този концерт осъзнах, че искам да ги чуя на живо отново-ефект, поразил немалка част от аудиторията на Smallman.

И има защо. Увелете се сами на

http://www.myspace.com/kaynoyesnosloncebg


Пътеводител на съмнителните женски чувства, vol. 1- sea edition

Август мина, но драмите продължават.
Един се хванал с една, ама после свършила отпуската и пътищата им се разделили, и блааа, блаа, блаа.
Докато пиша това, една муха доволно потрива ръце на метър от мен: през последните два часа кръжи около главата ми като влюбена. По същия начин са и ония мисли-ах, този начи, ако го набарам… не, не , глупости, този въобщее не е за мен ( следва сериозно лайкване на страници от сорта на „кучка съм, но не твоята”) , ама имаме ли бъдеще заедно, какво въобще става и т.н., и т.н….

Един човек преди време беше казал, че дели жените на дами и пички. В стремеж да бъда полезна, ще се опитам да придам на инструкциите универсалност. Да видим какво ще стане.

1. Ревнуваш го.

В един щастлив иначе жегав ден, г-н Няма значение се изхвърля, че има среща/ че си е писал с момиче, което му предлага да отидат на концерт заедно.
Докато подсъзнанието ти изпраща смс в стомаха, съдържащ пеперуди, мозъкът ти се хили леко истерично.
Поздравления – ти си с една стъпка по-близо до дъното, както се казва в един филм.

2. Притесняваш се в негово присъствие.

Имам приятели от мъжки пол, с които хич не се притеснявам да говоря за неща, които могат да се систематизират в едно меме: foul bachelorette frog.
Обикновено и те споделят разни простотии от сорта на „о, да знаеш как почвам да псувам преди да свърша, не е истина”, или „и след това сестра ми влезе в стаята”.
С тях се разбираме с няколко думи.
Но ако изведнъж започнеш да заваляш думите и философията ти започва да бъде изказвана в стил “potato,potato, and a ching chong tomato” , можеш да се считаш за леко паднала.

3. Меката вълна- като мине, и почваш да се гърчиш отвътре и да ти е смешно- в известен смисъл получаваш лечебен приток на адреналин и ендорфин. Няма страшно- може да е от ония влюбвания за няколко дни или за пет минути.
Доста често срещан ефект… имала съм случаи, в които почти съм се заклевала, че онзи срещу мен е Господ Бог, до момента, в който си отваря устата. След като изпя няколко парчета, съдържащи невъобразимо мякане с морски корени, последва безсмъртната фраза: „Кефиш ма много”.
Аз кротко си взех бирата и избягах, колкото ме държат кецовете. Това е то – селяните продължават да са най-настъпателния мъжки род в България- обясним и вече доста омразен факт. За съжаление доста момичета се закачат на куката, което спомага и за свръхпопулацията на пост-селянчета в София. First Sofia Problems.
Но по същество сега, макар че загубих поне 50% от аудиторията си.

4. Нямаш търпение да седнете да си пишете по Skype.

Това е очарователното момче, което е на сто или сто хиляди километра от теб, виждали сте се под три пъти на живо… и сте истински владетели на клавиатурата.
Цяла вечер се надпявате, после изключваш щайгата и си лягаш, ухилена до ушите.
Problem?
Ах, а пък с това колко истории имам… всъщност най-дълбоко съм хлътвала по две момчета, които ме добавиха в скайп по повод това, че пишем в един и същи форум/ че търся някаква песен.
Обикновено напрежението ескалира и в момента, в който се видите на живо, избухва бомба. Странно, но никога не съм нехаресвала хора, които едва познавам, но сме си писали с часове. На живо стават още по-яки. Този феномен може би е резултат от дългото чакане, през което започваш да си изграждаш мъгляви представи за външността на другия и, ако на живо поне три от тях са верни, в един момент момчето става олицетворение на перфектността.

5. Теглене на снимки от Facebook… `till Death.

Може би най-сигурния признак, че си хлътнала. Не сваляш снимки на приятелките си, нали? Освен ако не искаш да ги покажеш на някого по скайп или пък може би си скрита лесбийка. Не те знам. Но е факт, че онова тихичко и потайно теглене и складирането на снимките в тайничка папка, на която пише «тъпи лекции», говори в полза на увлечението ти. Загубена кауза си и, ако предпочиташ да гледаш снимки с него, а не с Брад Пит по войнишки панталоне.

6. Онази натрапчива памет, с която запомняш всеки детайл от вкусовете му.
Преди месец ти е казал
„I like Trains ;) “
В момента ти се ще да му подариш влак само за да му видиш усмивката.

7. Бързи и неравномерни подскачания на сърцето, когато някой спомене името му.

Зле.

8. Искаш да го превърнеш в литература.

Bitch, are you serious? Не си писала от осми клас, а те напира отвътре да напишеш стихотворение? Вземи едни топки назаем и му го прати. Направи го щастлив, пък майната му, ако учтиво те зареже. Такива неща се помнят цял живот.

9. Рисуваш го доста.

Ако работиш в офис, със сигурност си го надраскала някъде. Може да е просто някакво човече, съставено от кръгчета и чертички, но ти знаеш, че това е той. Опитваш се да нарисуваш небесните му очи, нали?
Ако по някаква случайност по принцип рисуваш- ето тук става интересно.
С нарастване мащабът на картината нараства и вероятността да ти е изпил ума.
Ако го рисуваш често-също.
Отново- прати му някоя творба (но не всичките, ще те сметне за психопат) .

10 Сънища и реалност.

Фройд е казал.. знаеш какво. Сънищата са отражение на подсъзнанието ни и желанията ни. Фройд говори също така и за орален и анален период в детството, но няма да те притеснявам сега с тези глупости.
Най-истинското ми влюбване започна така: след поредната доза закачки пред клавиатурата, си легнах без да помня нищо. И го сънувах. Тогава отидох на първото си парти- бях на седемнайсет, девствена до мозъка на костите си, с естествената си права и лъскава коса…
Като гледам снимките от партито, никога не съм изглеждала по-добре в живота си- и всичко това се дължеше на онзи сън, в който той ме целуна и станахме гаджета.
Когато се събудих, подредих пъзела в главата си: Господи, та той е красив! И по-умен от когото и да е било! Къде ми е бил акъла? Ааа, по оня другия, дето е красив, но няма акъл… еми ето, най-накрая ще мога да го забравя, ще отида на това парти и…
И цяла вечер го наблюдавах, но той така и не дойде да каже „здрасти”.
Нищо не се получи, оказахме се твърде еднакви.

Та така. Ако го сънуваш твърде често значи ти се ще, ама доста ти се ще.

That` all pop-folks,
Посвещавам тази боза от думи на една снимка от фейсбук, която си изтеглих.