33 след 33

Мило дневниче, колко пъти вече се измъквам от творчески запеци с толкова лесните за създаване списъци?

Няма значение!

Добутах и аз до т.нар. Христова възраст, след която човек няма абсолютно никакъв шанс някой да го нарече “баткото”, да мине за “младеж” или пък да излъже някого да го пусне някъде със студентско намаление (даже би ми било неудобно).

Този, също т.нар., разцвет на силите; митичната възраст, през която се очаква всичко да ви се получава, всичко да знаете, всичко да можете и като цяло, ако сега не се справяте с нещо – просто забравете, никога няма да стане по-добре.

Въобще – защо не се откажете? Във всяка една възраст ще има някой малко по-стар, но не задължително по-мъдър, ваш приятел или роднина, който да ви напомни, че нещо не сте успели, нещо не е както трябва. Това е сърцето на прогреса! Да сме недоволни, да ни липсват неща! Видели ли сте доволен примат да еволюира? Доволна риба да си стори крачка и да излезе на сушата? Доволен flat earth-аджия да оцветява блокче с картинки с прибран език?

Така си и мислех. Затова в чест на всички недоволни хора, като поздрав към всички с графици кое и кога се полага да сте извършили, като спомен за едни съвсем нелоши 33 години, ето ви 33-те неща, които така и не успях да свърша през тях.

  1. Да се оженя. The big one, за който ви натякват всички. И по-добре. Ако имаше ергенски данък, с удоволствие бих си го плащал.
  2. Да се възпроизведа. Може би по-добре. Светът има ли нужда от още малки гадни нърдове?
  3. Да се науча да паркирам успоредно. 15 години (на хартия) шофьорски стаж и все още всеки един мой опит е съпроведен с едри капки студена пот по гърба, поне 4 отчаяни маневри и, в някои случаи, ръкопляскания от случайните наблюдатели на зрелището.
  4. Да сменя между 7 и 12 местоработи. Всички коучове, инфлуенцъри и др. обикновени безделници ни обясняват как повече от 2 години в една фирма ви обрича на застой и бавно потъване в нерелевантност. Виня смартфоните.
  5. Да разбера защо хората пият шотове. Не, наистина, защо?
  6. Да остана в крак с музикалните тенденции. Бритни и Еминем все още са актуални, не?
  7. Да изслушам цялата дискография на Frank Zappa. С Bowie се справих навреме, на косъм, но Заппа… Поолял си се е с творчество човекът.
  8. Да открия Джизъс. На неговите години станах, все още гледам на цялото като на някакъв вид продължила достатъчно дълго practical joke. Да чета Библията не помага.
  9. Да науча разликата между крем брюле и крем-карамел. Все още са ми едно и също и все още предпочитам соц. варианта му, приготвен в класическите метални купички.
  10. Да спра да играя компютърни игри. Нещо повече, backlog-ът ми расте и расте и мога само да се надявам, че някой ден ще е възможно колекцията игри да се завещава. На малките гадни нърдове, които ще дойдат след мен, нали.
  11. Да запиша поне 10 посещения на дискотека. Останах си някъде малко преди това магическо число и така и не намерих мотивация да си причиня юбилейното. Чудно нещо – все пак кой не обича да смърди на цигари и фалшив парфюм седмица по-късно?
  12. Да се науча да карам ски. Опитах веднъж. Три дни на непрекъсната, студена болка по-късно, зарязах завинаги този прехвален начин човек да се осакати за цял живот.
  13. Да направя що-годе приемлив козунак. Въпреки всичките ми готварски претенции, проклетото тесто не втасва и не втасва.
  14. Да свикна с паркирането в градинките и по тротоарите. Да ви се скапят бракмите в минутата, когато ги извадите от там, и повече да не се помръднат дано, мърлячи такива.
  15. Да пропия кафе. Кафето е за невротици! Нека бъдем дзен, нека бъде чай.
  16. Да простя на Джеймс Камерън за Аватар и последвалата го напаст: 3D киното. Ако исках филмите ми да са тъмни, с малък контраст и да нося очила в киното… всъщност не, не бих искал, не.
  17. И като казах кино и прошка: да простя на Дисни за полуготовите полукомиксови полуфилмови говна с марката Марвел. Вие, най-вече вие, сте причината да не ходя вече на кино. Да фалирате дано и да оставите Star Wars в по-добри ръце.
  18. Да науча латински. С времето ми звучи все по-малко badass, но е толкова трудно, толкова ненужно и толкова рядко, че няма как да не продължава да ме привлича.
  19. Да просвиря на хармоника. Хармониката още е в едно чекмедже. Дори не помня защо си я купих, но тогава ми се струваше ужасно логично и възможно.
  20. Да вдигна 100 от лежанка. Щом до 33 не е станало, няма и да стане, виж по-горе.
  21. Да запазя онзи учуден детски поглед към света и всичко в него. Бай-бай любопитство, добре дошъл уморен цинизъм, от който никой няма нужда.
  22. Да основа партия, да стана кмет, въобще каквато и да било политическа активност. Може би е време да взема властта?
  23. Да скоча с бънджи. Или с парашут. Или без парашут. И не, не искам. кой каза, че е някакъв rite of passage, а?
  24. Да се напия до безпаметност. Честно, никога не съм имал бели петна. Може би щеше да е по-добре да ми липсват някои определени моменти, де.
  25. Да проям лук. Все още твърдя, че в Ямбол лук не се яде, на пазара не се продава и, ако някого го изхващат в нарушение на този древен закон, го депортират в Сливен.
  26. Да се науча да запоявам. Не е много мъжествено, и без него не бих могъл да поправя стар ВЕФ, но е факт. Никакъв български мъж не съм.
  27. И като споменах: да ремонтирам сам колата пред блока, по потник, седнал върху обърната щайга за домати. Но съм сменял гума, когато ме застигна неволята.
  28. Всъщност важно за човек в Христова възраст: не притежавам потник. Мога ли без такъв да се класирам за обръщението “наборе”?
  29. Да се кача на колело в движение. Нали помните от детството си как всички чичковци засилваха колелетата Украйна, стъпваха в движения върху единия педал и се мяткаха на седалката? Нали? Е, не го умея, а е толкова куул.
  30. Като казах чичковци, сетих се, че очаквах в чичковска възраст да виждам себе си като чичко вместо като случайно изтърван измежду възрастните. Всички чичковци ли са се чувствали така, когато гледахме на тях с респект и не без известно възхищение?
  31. Други чичковски навици, които не придобих: да пуша на терасата, да вървя бавно и тежко, да се информирам за неща от радиото. Нищо не казвам за ракийката след работа, леката ненавист към всички нови технологии и тихото възмущение от днешната младеж.
  32. Ок, предпоследно: така и не открих къде, как, защо човек достига пълна хармония със себе си и останалите. Трябва да остане нещо и за следващите 33, не?
  33. Да стана автор в популярен и вълнуващ блог!

Съжалявам, мило дневниче! Ето пандичка на средна възраст, задрямала след здравословен обяд, внимателно подбран така, че да не ѝ причини лошо храносмилане.

Между 2 и 4 следобед се пази тишина!!1!

Защо да работим между празниците?

28-ми декември е. Работи се от вчера и се работи до днес, два нещастни, самотни работни дни притиснати от всички страни от преяли купища почивни. Не сте сигурни кой ден от седмицата е; не помните как сте изглеждали преди всички онези 30-и-няколко сармички; животът ви се лашка между празнични кръгове от европейските футболни първенства (…отначало написах “празненства” – о, колко би се смял Фройд) и стари български филми по БНТ. Ранното ставане, блъсканицата в транспорта, цялото бързане ви се струват като мъглив спомен от някакъв далечен, друг живот преди Празниците. Опитвате се да се стегнете, четейки новини, но всичко като че ли е застинало в очакване като във финална сцена от филм на Сержо Леоне: Мързелът, Преяждането и Трудовата дисциплина, застанали леко разкрачени, с ръка над кобура, самотен проблясък от хромираното дуло на револвера, очи присвити срещу изгарящото следобедно слънце, се дебнат кой ще мигне пръв и ще изгуби. Засега Мързелът и Преяждането печелят убедително и вие почвате да се питате как въобще сте могли да се придържате към някакъв що-годе подреден, динамичен, здравословен начин на живот доскоро, вместо да се отдадете на лентяйство като долния лешпер, който сте.

Какво, собствено, в тази ситуация, би могло да ви накара да отворите служебния компютър или, пази боже, да отидете до офиса и да свършите за поне 2 стотинки работа? Какви зли сили, кощунствени сили биха ви раздигали изпод топлата завивка, където примлясквате доволно горе-долу докъм обедните новини, и да ви запратят обратно в колелото на хамстера? Нашата сплотена реакция, между 2 кани вино, успя да стигне само до следните предположения:

  1. Нямате повече отпуска. Две седмици на морето не ви стигнаха, нали? Взехте си няколко извънредни дни, след като – повече от веднъж! – се направихте на малки сладки магаренца в сряда вечер? Решихте, че не ви се виси в задръстването в неделя вечер и се прибрахте в града чак в понеделник? Ето ви сега, хитреци такива. Опъвайте каиша, докато хълцате на баклавички. Животът не е за живеене, а за работене!
  2. Мразите себе си. Мисълта да си починете и да уважите пищящите на умряло предупредителни сирени на тялото си ви отвращава. Вярвате, че все още сте на 22 и сте безсмъртни. Зареждането на батериите е за всички останали, вие може да си карате така за вечни времена. Малко корпоративно Perpetuum mobile. Искате да видите колко точно може още да натискате педала, докато двигателят се задави и някой лекар с много сериозен глас, гледайки ви професионално, но все пак притеснено, над очилата си, ви каже, че така не може да продължава. Е, ако целта ви е всичко това, какъв по-добър начин от един пълноценен, продуктивен работен 28-ми декември?!
  3. Мразите всички останали. Да прекарате повече от 2 дни със семейството си ви докарва до ръба на нервна криза. Не искате да виждате никого от приятелите си, пропадналите алкохолици. Не искате да подавате антенки от фигуративната си черупка. Изпълва ви леко, трептящо чувство при мисълта, че киселата ви сутрешна гримаса ще преследва и тормози всеки, който я е зърнал в метрото. Пращате гневни, спешни, настоятелни, нетърпящи отлагане и много трудни за отговаряне имейли, знаейки че получателите им ще ги прочетат на маса, или още по-добре, опънали се на дивана с чаша вино и тъп филм, с което ще им докарате киселини и ще смутите хармонията в изстрадалите им души; след всеки имейл изпълнявате кратък танц на победата около компютъра. За да бъдете истински мизантроп, не е нужно просто да сте на работното си място между празниците – трябва да бъдете активни! Хипер-активни! Само така! Не вярвайте на всички тези приказки за кармата.
  4. Германец сте. По произход, паспорт, сърце и/или душа сте германец. Държавата е обявила 27-ми и 28-ми декември за работни дни. Вие работите на тях. Така е редно. Какво има да се обсъжда?
  5. Искрено вярвате в светлото бъдеще на капитализма. Все още не сте открили нито една причина да се усъмните в просвещенската догма, че който работи най-много, ще заслужи най-много блага – на този или онзи свят. Убедени сте, че само чрез честен, старателен, изобилен труд ще избавим цивилизацията си от нейния неминуем разпад. В швейцарските планини живеят мармоти, които са истински майстори в завиването на шоколад в станиоли. Мхм. Не се правете, всички знаем, че сте онзи “животар” от 1.

Имате други причини? Напишете ни ги в коментарите! Шегувам се – нямаме коментари. Нищо не ни казвайте, заети сме да храносмиламе, работейки. Или обратното. Няма никакво значение! Междупразничното безвремие е – всичко е разрешено и нищо не е задължително!

Някой попита за годишния ДХ обзор? Нали се разбрахме – нищо не е задължително! Няма обзор. Посрещаме новата година, по изключение, гледайки само напред. За всеобща изненада вашият скромен пишещ не е затънал до пищялите в лепкава меланхолия. Може би е от всичките баклавички.

Как да изгубим 4 месеца

Четири месеца – че и малко отгоре: толкова време измина от последната публикация в този уважаван, екстремно популярен блог. Даже, ако трябва да сме честни, първоначалното заглавие на настоящата беше “Как да изгубим 3 месеца”, но докато събера сили да я започна, премина още един. Твърде много почивка, не мислите ли? И… защо?

Прехвърлям в главата си месеците, седмиците и дните от последния ДоленХипстър и се опитвам да си спомня поне едно събитие, поне някакво кратко изписукване на радара, към което да прикрепя пълната си липса на вдъхновение или поне мотивация за писане. Четири напълно изгубени месеца? Нека направим един бърз преглед на анатомията на празнотата…

  1. Битовизми. Нищо не убива желанието за творчество така както домашните ремонти. Дали дори един соц. реализъм поет би могъл да намери красотата в живота между купища плочки,
    покриващ всичко ситен циментов прах и разхвърляни навсякъде инструменти? Колко симфонии са написани под съпровода на бормашини? 
  2. Разправии. Знаете ли колко различни институции отговарят за разрешаването, поставянето и премахването на ограничителни съоръжения към пътната инфраструктура на територията на София? Пет. Ако е непреместваемо, тип “колче”: Компетентната дирекция към общинския съвет. Ако е преместваемо, тип “саксия”: ЦГМ. Ако е заграждащо, тип “бариера”: районната община. Във всеки един случай ви трябва и разрешение от полицията. И одобрена от някой от всичките главни архитекти скица. Знаете ли в колко различни сгради се подвизават въпросните институции? Поне в четири (не намерих всички); за допълнително объркване на гражданите, някои от тези институции споделят едни и същи сгради, а понякога и едни и същи етажи. Няма надписи на вратите, освен обичайното “ТУК НЕ Е ИНФОРМАЦИЯ”. Как научих всичко това ли? Не питайте. 
  3. Капитализъм. Всяко едно винтче в машината е длъжно да бута капитализма към неговия окончателен, неизбежен, апокалиптичен край. Крах. Надежда няма, само – време до. Ти си роза, ти си крем, накрая всички шеомрем.
  4. Консуматорство, въпреки горното. Понякога се чудя защо трупам материални придобивки, които няма да имат абсолютно никаква стойност или приложение след Краха на капитализма, но да му се не види, хубаво е да цъкаш красиви компютърни игри с 200 фрейма в секунда, докато го чакаш да настъпи. Всяко едно винтче в машината е длъжно да се стреми с цялото си същество да смазва нейния ход с харчене за всички глезотии, които може да си позволи и без които също би могъл да води пълноценен, смислен живот. Единствената причина да не съм убеден, че живеем в симулация, е че това би била изключително тъпа симулация и кой би си играл да създава и поддържа нещо толкова тъпо?! Oh, wait, ние сме цивилизацията, направила The Sims една от най-продаваните игри в историята…
  5. Оправдания. Те са като гъзовете – всеки си има поне един. Някои са по-големи, други по-красиви, трети са пъпчиви и космати, но никой от тях никога не е публикувал и една дума в Интернет. Колкото и да си измислям основателни, уважителни причини, няма кого да заблудя. Ти, Иване, си несериозен и мързел.

Но нека не задълбаваме в депресията. Днес е 14-ти декември, православната църква почита светите мъченици Тирс, Левкий, Филимон, намираме се в последните дни преди зимното слънцестоене, когато всичко ще започне отначало. Кои са били светите мъченици Тирс, Левкий и Филимон? Нямам никаква представа. Неведнъж съм споделял на тези свети страници, че изпитвам искрено възхищение как новите, монотеистични религии са приобщили старите богове в догмата си. Нямаше ли да е прекрасно Тирс, Левкий  и Филимон да са били троица планински божества, господари, съответно, на малките ручеи, онази особена миризма на шума и снеготопенето? Филимон Снеготопни, който с вълшебната си запалка притопля заснежените върхове и пуска ледовете по теченията на реките. Левкий Ароматни, завършил парфюмология в Сорбоната, особен почитател на дивораслата жожоба и заклет противник на парфюмите на Долчеигабана, които не можахме да разпознаем на картинка по време на един куиз. И, разбира се, Тирс, който така и не получил прякор, но е винаги там, до вас, носейки сандвич с луканка и кашкавал и парче размекнат шоколад, когато седнете да отморите до някой планински поток. Три горски божества, заспали зимен сън, които почитаме на 14.12., за да им дадем сили да се събудят с цялата останала природа след няколко месеца.

Декември е най-езическият месец, скъпи верни читатели. Най-подходящото време да си препрочетете “Дядо Прас” за пореден път. Може и филма – Сюзън Сто Хелит е просто великолепна. Впрочем, “Дядо Прас” е едно от най-сполучливо преведените от английски заглавия в цялата история на българската литература.

Wholesome Content

Въпреки опитите на редакционния колега да потуши с географски фън-факти разразилия се ДХ-beef, аз имам обещание да спазя към Ивелината. Ето го:

И все пак, Ив, аз бях прав.

Имам и друго обещание да спазя днес – към себе си. Да ви разкажа малко wholesome content. Стига мрак, депресия, екзистенциални кризи и зле прикрит цинизъм. Ще си говорим само за хубави неща. Ето го първото:

sonder: осъзнаването, че всички хора около теб живеят сложен, цветен, изпълнен с какви ли не емоции живот, а не са просто безлични статисти в декорите на вашия собствен.

Злите езици твърдят, че тази дума е измислена. Е. Е и? Една дума спира да бъде измислена, когато се облече в смисъл; когато предава информация от мен на вас, уважаеми трима наши верни читатели. Шпльонк не е дума. Sonder е (макар че очевидно предстои да ѝ измислим транскрипция на български)

Откак попаднах на понятието, то не ми дава мира. Оглеждам се, заглеждам се в метрото (не само по това, което си мислите вие, хихикащите се на последния ред). Опитвам се да уловя поглед, вперен през стъклото на случайно преминаваща кола. Обръщам внимание на покупките на човека пред мен на опашката в магазина. Играя на онази игра: закъде ли се е забързала лелята, помъкнала кашон с вехтории? Чудя се защо невръстният хамалин, който пренася на рамо чувал с цимент, ведро заявява, че Това е много добра тренировка за краката, брат, докато пъргаво катери четирите етажа стълби до входната ми врата. Недоумявам колко точно трябва да е комплексиран ниският, плешив чичко, който крещи ИСКАШ ЛИ ДА ТИ НАПРАВЯ ПРОБЛЕМ, ЗАЩОТО МОГА – ОТСРЕЩА В МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ РАБОТЯ в лицето на хората, които приготвят храната му.

Ок, може би без последното, тъй като не вярвам, че подобна личност може да крие каквото и да било интересно съдържание в жалкия с животец.

С други думи – държа се като пълен creep. Защо ми гледаш в покупките, ве, ей, младеж, искаш ли да ти направя проблем? Както и да е.

Това, което обаче не разбирам, е защо тази дума се появява в Речника на малко познатите тъги. Каква ти тук тъга?

Аз лично намирам за дълбоко успокояващо да знаеш, че не си специална малка снежинка; да имаш нагледното доказателство, че – да, светът ще продължи да го има и без теб, и за почти всички хора на света твоето имане или нямане ще си остане напълно безпредметно, без последствия и без никакво значение. Всичките ти лични драми, паник атаки, стрес-стрес-стресови моменти, безпокойства, ремонти на баня, всичко това е затворено в малката тъмна кутия на главата ти и, взето в мащабите на обществото ни, просто не струват.

Успокояващо и, същевременно, вдъхновяващо. Защото точно както имането или нямането ти могат да не оставят и следа, то по същия начин ти би могъл да изскочиш от безличния фон в живота на някого, да бъдеш неговият wholesome content.  Ето една много стара идея, която – радвам се – отново става все по-модерна: да бъдем добри едни с други. Докато някои гледат лошо с чибук за наргиле в татуирана ръка, седнали на високите столчета край бара; заплашват с проблем в закусвалнята; или критикуват чуждия музикален вкус в съмнителни блогове; докато всички тези хора се опитват да запълнят дупките в душите и възпитанието си чрез проектирането им навън, вие можете да бъдете доброто преживяване в нечий ден. Онази случка, за която вечер хората пишат прочувствени фейсбук статуси, а отдолу лелички коментират “Разплака ме, Миличка!!”. Онова дискретно сръгване в ребрата, което кара човек да се погледне отгоре и отстрани едновременно и да види, че не е сам, че не живее в компютърна игра, че има свобода да се движи навсякъде и умореният коловоз, в който е заорал, е само едно от възможните развития на героя му. Sonder – за всичкото изгубено време, в което сме пропускали живота да минава покрай нас, без да му обърнем внимание.

Sonder, нашата дума на деня, следователно си има и обратна страна – нека я наречем rednos: осъзнаването, че ние участваме и в съдбата на всеки един човек – не, на всяко едно същество, което срещаме по пътя си. Това, по моему, е шанс да я променим към по-добро, който не бива да си позволяваме да пропуснем.

Някой ден ще ида до Индия, ще хвана диария от люта и немита храна и, след като оздравея и се прибера, ще ви докладвам дали това, което написах, е близко до източната философия.

Засега обаче само на теория. Be wholesome, уважаеми наши трима читатели.

One does not say no to a panda

Come back to the light, Ivelina

Уважаеми верни наши трима читатели, със сигурност сте забелязали колко сплотен и солидарен е авторският колектив на любимия ви блог. Рамо до рамо, като един тоталитарен юмрук, ние сме се изправяли срещу злите корпорациите и споделения си мързел, за да ви доставим prime entertainment, тежки депресии и екзистенциални кризи, а защо не – и нещо полезно за научаване. Днес обаче ще направя изключение, дълбоко развълнуван от последните постове на колежката.

Ивелина, ю олрайт, мейт? Преди обаче злостно да се заям с новата софийска сцена, нека да изхвърля на белия екран един цитат от неособено добрия, но затова пък смятан за култов филм “Вчера”:

Какво е това, бе? Бийтълс! Ще ви дам аз на вас едни битълси. Какви са тия… маймунски танци? Не ви ли е срам! Ако искате забавата да продължи – валс! Я извъртете един валс, бе! Покажете, че сте млади хора!

С хейта, който се каня да изсипя по съвременната музика, съм напълно наясно, че има огромен шанс да ви напомня за директора и неговия призив към младите да извъртят един валс, а не – тия маймунски танци. Това обаче никак, никак не ме спира, защото в поредната итерация на хипстария -> мейнстрийм -> хипстария -> мейнстрийм аз се виждам застанал на страната на all that is good and holy. С други думи – аз съм дърта консерва и стига вече с тия младежи и тяхното псевдо-творчество.

Но нека се върнем малко по-назад, за да ви разкажа как стигнахме до тук. Ивелината е добър човек. Ивелината също така обича да пие джин на открито и мине се – не мине някакво време изскача с оферта за безплатни, ъндърграунд концерти, каширани на някакво място, където въобще не е място за провеждане на каквито и да било концерти, а понякога дори си търси компания за тях. След горе-линкнатия пост за Стругаре, аз просто нямаше как да откажа на поканата ѝ да го проверя, при положение че щеше да се изявява буквално на моята улица – в задния двор на бившата Водна кула, по настоящем – изложбена… сграда?

Бях изпълнен с много надежда. Все пак – нещо ново, нещо различно, нещо много встрани от музикалните ми вкусове, на необичайно място; публиката беше, очаквано, със средно 10 години по-млада от мен и се състоеше в голямата си част от онази порода градски момичета, които извличат удоволствие от това да се снимат с цигари и тъмни очила за инстаграм, да наричат себе си градски момичета и да носят дрехи втора ръка, макар семейството им да отдава под наем между 5 и 10 апартамента на централни места в София, докато обитава къща с голям двор и 3 гаража в подножието на Витоша,  С други думи – хипстъреси. Останалата част се допълваше от лични приятели на Стругаря, няколко фенгърли, които да пищят от кеф, когато им извика от сцената, че са ГЛУПАЧКА, и мен.

Коктейлът беше многообещаващ, бира нямаше откъде да си купя, но си носех хипфласкче с уиски в задния джоб, а разочарованието ми въобще не се забави. Концертът започна що годе навреме, лириките бяха слаби и напълно тривиални, delivery-то – скучно, а контактът с верните му фенове беше дори по-рядък от моя с вас, драги трима читатели, с които си общуваме веднъж на няколко месеца. Единственият опит за някаква рима беше в онази песен за рапа, който е готин, освен ако не си тъп, но съм почти сигурен, че беше ироничен. Няма как да съм сигурен, разбира се, защото от видяното просто не мога да бъда убеден, че у Стругарето е налична творческата гъвкавост, необходима за подобни иронични заигравки. По-скоро беше демонстрация на какво е способен, ако преглътне част от огромното си его и спре да го раздава too cool for this shit, което поведение обаче, явно, също си има своята публика. God damn millennials, destroying the performance arts.

Мисля, че някъде около третата песен вече бях видял достатъчно, стелещият се цигарен дим ми причиняваше клаустрофобия, уважението ми към артиста като цяло ми пречеше просто да си тръгна, а и все пак не изоставяш редакционните си колеги ей така сами на някакъв концерт в заден двор.

Спасението дойде под формата на един дюнер. Дюнерът, който бях ял за вечеря, и който дали от дима, дали от вибрациите на баса, дали от белия сос реши, че е престоял достатъчно дълго в стомаха ми и е време да си ходи. Ето, извинявам ти се и публично, Ив, но просто се налагаше да се прибера. Стругарските звуци ме преследваха още 2 пресечки, а аз хем много бързах да стигна вкъщи, хем правих малки паузи, за да погледам пролетното петъчно небе и да се посмея, представяйки си заглавието в утрешната преса:

МЛАДЕЖКИ КОНЦЕРТ ПРИЧИНИ ДИАРИЯ НА ДЪРТА КОНСЕРВА

Всичко това обаче нямаше да успее да предизвика призива ми от заглавието. Все пак – всички си имат своите слабости, всички имат своите залитания към някакво творчество, което – погледнато отстрани – не е чак толкова впечатляващо. Така де – аз все още считам някои от песните на Доктора и Попа за високо постижение на БГ рапа.

Всичко обаче си има своите граници. Когато започнах да чета репортажа за Малък Ручей и премина първоначалният ми страх, че това ще е история, която включва скинари и средни телесни повреди, осъзнах, че това е още един разказ за един от онези концерти. Приех го спокойно, без драма. Идете го прочетете, няма да преразказвам. Какво пък, казвах си, модерно творчество, love is love, art is art, не може всеки да напише 9-та на Бетовен. Всичко това, докато не изплува и видео от събитието. Ето ви кратка възстановка:

Опитах се да вникна в драмата на неразбрания артист.

Опитах се да осмисля суровата енергия, за която говори Ивелината в поста си (казах ви – вървете го прочетете и се върнете после да си доприказваме).

Опитах се да го възприема като: протест, подигравка, бунт, artistic expression, демонстрация, въпрос, отговор, забавление.

Опитах се да подходя с отворен ум. Опитах се. Но когато вокалът се хвърли на земята, оплете се в стар сушилник (“сушка” за варненци), почна да се търкаля по голия бетонен под и да пищи на микрофона като нескопосана амалгама от Джимбо Морисън, Кърт Кобейн, още няколко произволни наркомани и лигаво дете, на което не купуват вафличка в супермаркета, не издържах и почнах да се смея с глас сам вкъщи. После човекът се изправи с известна мъка – заради сушилника, подритна го (сушилника), и взе да чупи прахосмукачка.

Това че не е музика – не е, и никой въобще не се опитва да го представи за такова. This is fine. Но, пичове, това не е изкуство. Това не е пърформанс. Това не е Бийтълс, които изветрелият директор се опитва да замени с валс.

Моята дефиниция за изкуство:

  • Създава се заради самото себе си, без да има нужда от одобрение или заплащане (не пречи да ги получава);
  • Дава израз на определено състояние у изпълняващия го;
  • Предизвиква емоция у приемащия го.

Не споменавам нищо за изконна красота, за позитивна енергия, за извисяване на човешкия дух. Аз самият харесвам и модерните форми на изкуството. Възхищавам се и на средновековното с неговото свято, благоговеещо търсене на контакт с Бога; дивя се като сополанко пред сладкарница на уникалното техническо майсторство на ренесансовите художници; кимам одобрително и със светещи очи на протеста срещу всичко некрасиво и несправедливо, пропило постиженията на 20-ти век. В известна степен разбирам и дори подкрепям холивудизма, когато успее едновременно да се продаде и да създаде.

Но това, това в онзи празен магазин, това е просто глупаво. Господа, единствената реакция, която предизвиквате, е любопитство у сеирджиите с телефоните. Не сте вълнуващи, не сте интересни, не дразните никого освен някакви възмутени лели, които все още си спомнят с умиление за Златния орфей. Ако, налагайки празната туба, сте излели част от неизживяната тийнейджърска агресия, която иначе би ви накарала да вандалствате из градските пространства, бих ви насърчил – като вид педагогическа мярка.

Но извън това: колежке, зарежи тези безумни “концерти”. Come back to the light и дай да отидем на нещо комерсиално и след това да го оплюем колко е комерсиално като зрели хора.

Не можем да минем без тази картинка

Сомогни си пам

Когато преди години се оплаках от немската леля, която е написала книга, дори не подозирах, че това съвсем няма да е последният ми досег с нея. Оказва се, уважаеми наши трима читатели, че пишещите немски лели вече представляват един обособен жанр; и единствено непознаването на собствената им бройка и сила, или пък – твърде сериозната им заетост с това да разсъждават за значимостта на гълъбовата курешка, която е плякнала на балкона им тази сутрин, им пречи засега да се обединят в мощен фронт и да залеят целия свят с елементарните си, свръхпозитивни размисли за неща, които никак, никак не разбират.

Но нека започна, давайки съвет със същата убеденост, с която пишеща немска леля препоръчва да смените работата си:

  • Скъпи читатели, не забравяйте да си вземете книгата със себе си, когато отивате на гости на родителите си за празниците.

Нека обясня защо. Когато човек си забрави книгата, а пред него са се прострели 3-4 козуначено-яйчени, безработни, мързеливи дни, трябва или да гледа футбол, или да чете. Вашият автор отдавна изгуби в море от цинизъм и отвращение от торбите арабски пари онази фенска искра, която го държеше буден по нощите, за да гледа репортажите от мачовете в групите на Шампионската лига, така че нямаше особен избор освен да се зарови в семейната библиотека за помощ. Тук идва следващият проблем: когато човек е имал особено нърдски детство и ученически години, то най-вероятно не просто е изчел всичко, което си е струвало във въпросната библиотека, а дори собственоръчно е довлачил най-интересните му неща в нея. Пред него се изправят възхитителният избор между тлъст турски роман, по който е създаден мазен турски сериал, или разнообразни миниатюрни селф-хелп книжки, които родителското тяло си е набавяло през черните дни на критическата си възраст.

Оптимист, какъвто винаги е бил, скромният пишещ реши да се спре на последните, за да се подготви за това, което го очаква след 15-20 години, когато е купил червената си спортна кола и в последствие я е продал, разбирайки, че тя въобще не го е направила по-млад и жизнен, а кожата му никога вече няма да е без бръчки. А и селф-хелп книжките са такива едни тънички, възможни да бъдат прочетени за един лишен от смисъл следобед и отметнати в Списъка с прочетени книги… който пък от друга страна някак си прави погледа назад в края на декември някак по-успокояващ, че не всичкото време е било пропиляно в строене на прогнилия капитализъм.

Списъкът, сам по себе си, може и да има това свойство, уважаеми трима читатели, но това е ако човек не забележи, че броят прочетени книги съдържа разтърсващи бози като “Поръчки до Вселената: Наръчник за изпълняване на желания” от напълно неизвестната дотогава за мен немска леля Бербел Мор (Bärbel Mohr). Авторката, научих аз, проучвайки този пост, за съжаление е напуснала този грешен свят сравнително млада, притъпявайки по този начин до голяма степен хейта, който иначе щях да изсипя. Но какво пък, емпатията не бива да ни пречи да бъдем обективни спрямо опитите за литературно творчество, не?

Нека ви разкажа за самата книга. Тя започва с признанието на авторката, че и тя – като нас, може би – е била много скептична, но веднъж една нейна приятелка ѝ разказала как си “поръчва” неща до Вселената, и те се сбъдвали. Или както го наричат хората от зората на времето: помолила се е, и ѝ е било дадено. Авторката все пак, без да описва мотивите си, решила да го пробва. Не с друго, разбира се, а – с желание за гадже, по стриктно посочени 3 критерия – да е вегетарианец бивайки едно от тях, защото какво друго? Ако книгата беше по-нова, вероятно щеше да е необходимо нещастният доставен от Вселената мъж също така и да vape-ва, да се епилира старателно/да има огромна рошава брада и да работи като графичен дизайнер на свободна практика в някое кафене. Но да не се отклоняваме.

Въпросният мъж, естествено, в съвсем кратки срокове бил на разположение, но това е само началото. След като очевидно 3 критерия не са били достатъчни да запълнят дупката в душата ѝ, авторката си поръчала друг мъж – този път много внимателно изброявайки 25 (двадесет и пет) критерия, които той трябва да изпълнява. И да ѝ бъде доставен до 3 дни – защо да се губи време, тези “там горе” да не се подмотават. И това се сбъднало. О Вселено, казала си тогава авторката, може би защото за целите на пост-модернизма вероятно не е било подходящо да се обърне към въпросната невидима, всеобхващаща, всесилна проекция с “О, Боже”. И се почнало: Нова работа. Паркомясто пред входа. Да не завали. Да си намери любимото гребенче. Да не ходи този ден на работа. ЗАМЪК!!! Шибан замък, уважаеми читатели. Авторката си казала “А бе, аз всъщност искам да живея в замък” и си го пожелала, вярвайки силно в правото си да има такъв на разположение (и това се сбъдва, съжалявам за спойлерите).

У мен съществуват достатъчно суеверие и агностицизъм, за да не отхвърля от вратата възможността някой действително да може да контролира Неща или да ги призовава в бъдене с мисълта си, а да не говорим, че по принцип съм уверен в мощта на думите. Но дори тогава: аз, като по-прост, си задавам разни глупави въпроси. Например: защо, ако човек внезапно открие някаква такава своя сила да сбъдва желанията си; ако осъзнае, че е достатъчно да поиска нещо достатъчно силно, за да го превърне в реалност; защо, питам аз, би използвал тази си сила, за да си намери гадже и къде да си паркира тъпия таралясник?! Колко дребнав, самовлюбен, заблуден за собствената си значимост трябва да си, за да използваш подобна неограничена власт, за да се обградиш с мънички материални придобивки и нито за момент да не поискаш да я излъчиш извън себе си?! Оставете настрана световния мир и храната за децата в Африка; поискай някое кученце днес да не изскочи на пътя между колите, немска лельо такава, да му се не види. Литературата трябва да е поле за изява на хора с по-големи идеи, по дяволите, и ако някой е платил, за да издаде този книжен еквивалент на блудкава лучена чорба без застройка, то той много, много се е прецакал.

Но достатъчно съм придавал достоверност и важност на тези 200 страници неприятно твърда тоалетна хартия. Въпреки претенциите си да се позиционира като малко мистична, малко самопомощ, малко проповедническа книга, “Поръчки към Вселената” е просто ярък представител на “немска леля пише книга” жанра. Особено очевидно това е например в плахите опити за разсъждения върху несправедливостите на света, които обаче са толкова лишени от прозорливост или дори минимален поглед върху “голямата картинка”, че достигат своя връх със заключения от рода на “хората не живеят своята истина”. А какво да живеят, немска лельо? Коя е тяхната истина и колко истини имат право да съществуват едновременно? Чия истина е по-важна, ако двете истини на двама индивиди си противоречат? Божичко, подобни книги могат да ме накарат да твърдя, че действително има хора, които са си по-добре в кухнята до печката.

Тази посредственост е пропила всеки един ред – от елементарните житейски проблеми и драми, които “поръчките до Вселената” решават а ла deus ex machina, та чак до смехотворните напъни да се намесят някак в цялата вакханлия на смисъла истински науки като психология или физика, без да е налично дори познаване на основната им терминология. Сякаш (сякаш?) немската леля е придобила знанията си в тези области от детско научно-популярно предаване по RTL в събота предиобед. А призивите ѝ за пасивност и постигане на щастие чрез нищоправене и отправяне на съответните молит… поръчки са си откровено опасни  – стига ценностите в живота ти да не приключват с намирането на богат съпруг, ботокса в скулите, хиалурона в джуките и малките невъзпитани уродчета, които с умиление да наричаш “децата”.

При все безспорната ѝ комедийна стойност (вижте например размислите за компютрите, които се свързват с интернет чрез “космическо поле”; или пък 23-те страници собствени цитати “за всеки ден”, които авторката услужливо ни е предоставила в края), препоръчвам с цялото си сърце да стоите далеч от тоя сволоч. Уважаеми трима верни читатели, ако се озовете без книга за празниците при роднините, просто се отдайте на лешперство и изгледайте всички мачове, които успеете да хванете по телевизията, дори това да означава да изтраете Реал (М) за 93 минути (3 минути бонус, за да имат време за дузпа, ако се наложи) от живота си. Със сигурност ще научите повече, а стига дис инглиш хомосекшуъл да не се подиграе с труда на момчетата, може дори да ви е по-забавно.

Авторът съска асоциално, когато попадне на такива книги (худ. възстановка)

Стига вече с полуготовия шит!

Бодро крача из все още непочистените отломки след мини-ураганчето, което сполетя града вчера (да, толкова отдавна започнах този пост – б.а. 2 месеца след мини-урагана), и се възмущавам от поне три неща едновременно:

  • Бива ли покривът на чисто нова, все още ненаселена сграда, да отлети при първия по-силен вятър?
  • Бива ли нищо нормално да не лети до Мароко от София без прекачвания?
  • Бива ли най-смисленият момент в 2-та часа на най-тъпия филм, който съм гледал от доста време, да дойде когато една жена се изкъпа, това я подмлади поне 20 години и тя отбеляза, че времето е най-ценната стока във Вселената?!

Преди да се разбеснея отново за мърлящина, пропуснати възможности и цялостно безотговорно отношение към държавата ни, нека се съсредоточим върху изкуството; културата; извисения порив на човека към безсмъртието. Ето, фокусирам се: тия сестри Уашовски са толкова зле. Ако беше само Матрицата, щях доволно да заключа, че тя е била мръсна случайност, която излъга целия свят, че сестрите (тогава все още братя) ги бива за нещо, и ето ни нас – 20 години по-късно, все още чинно наредени на опашка да им гледаме бозите. Не е луд този, на когото му режат мъжките атрибути, а този, който му ги … реже? Не ми се получи алегорията и тънката задявка с операциите по смяна на пола. Толкова нетолерантно.  Но не е само Матрицата – ето, V for Vendetta, Cloud Atlas – съкровища, последвани от  тая гняс за Мила – Jupiter-а, която мие кенефи, но е транс(ха-ха)-галактическа кралица и повелителка на пчелите в свободното си време?! Сякаш смисълът във филммейкърските им напъни е отлетял заедно с тестостерона.

Но думата ми беше за времето. Когато времето е едно такова – ветровито, лакримозено, човек просто се изкушава да си остане у дома и да свърши някаква домашна работа. Сред един от най-интересните и изненадващи коментари за скромния пишещ напоследък беше, че “гнездя” – и това без да включваме безбройните шеговити подмятания за домашния ми хляб, домашната ми лютеница, домашния ми хумус, дори домашния ми течен шоколад, който не е нутела и никога няма да бъде, но поне за него не са умирали от глад орангутани. Нямам контрааргумент, двама наши верни читатели – превръщам се в домошар. Не си поръчвам храна вкъщи, готвя си сравнително редовно, отделям немалка част от скъпоценното си време, за да произведа в домашни условия “оригиналния” продукт, чието масово произвеждано копие е достъпно срещу разумна цена в огромни количества във всеки супермаркет. Всъщност единственото, което предпочитам да консумирам в купешкия му вариант, е – може би малко странно за културата на Балканите – алкохол. Не харесвам домашната ракия, а съвсем откровено избягвам домашното вино като, в повечето случаи, нескопосан опит на квартален майстор да произведе в бидон нещо, за което други хора завършват специалности и после се учат цял живот.

Сега, най-логично би било да оправдая това си залитане в – както редакционният колега би се изразил “бабизъм” – с желанието си за здравословно хранене. Градските легенди, че гробищата се препълват, защото от всичките консерванти в храната труповете се разлагат много по-бавно, може би са само това – градски легенди. Ако ви стиска, проверете. Аз откак в невинността си гугАлвах какво е смегма, повече такива експерименти не предприемам. Но е факт, че на теория малотрайни храни издържат в хладилниците ни с месеци без видима щета. Очевидно цената, която плащаме, за да може винаги, през всеки сезон, по всяко време, да отидем до кварталния магазин и да си купим каквато си пожелаем, е да ядем полуготова сволоч.

Ами, писна ми. Дори не става дума за здравословен начин на живот и чисто хранене. Става дума за отношение. Става дума за това какво мислиш за света и какво искаш светът да мисли за теб. Става дума за това за колко важна част от Вселената намираш собственото си жалко, преходно същество. Мен лично ме обижда да ми хвърлят храна, забъркана в лаборатория, и да ми я оформят във вид и цвят, че да ми напомня на нещо произлязло от неквалифицирания труд на леля Миче от с. Тенево. Кого лъжете, уважаеми? И защо? Ако да консумират истинска храна вече се е превърнало в привилегия на богатите – ами нека дистопичното бъдеще най-накрая настъпи и всичко извън луксозната, естествена храна да пристига под формата на таблетки с определена белтъчно-въглехидратно-мазнинна стойност. Поне шансовете да налетиш на специалния бял сос на дюнерджията ще са по-малки.

Но истината е, че ако опираше само до храната, въобще нямаше да изливам толкова настойчиво настоящия си хейт. Понеже е 05:09 и аз чакам на летище, ще ви разкажа и за другия свой анти-любим пример за полуготово отношение – нискотарифните авиокомпании. Сега надушвам как редакционният колега надига уши с интерес (и известно възмущение) и почва да подостря пачето перо със сърдития си отговор на моето посегателство срещу една от основите на ценностната му система – евтиното придвижване от точка А до точка Б.

Колегата се подготвя да защитава евтиното летене – художествена възстановка

Въпрос на приоритети, казвам аз. Ако в края на евтиното си придвижване от точка А до точка Б си одрусан като чувал с картофи, развеждан като неорганично отглеждано говедо, тъпкан като консервирана сардина, овикван като посетител на арабски пазар; ако в края на пътуването си, така да се каже, се чувстваш душевно изнасилен и лишен от последните N часа от живота си, питам аз – струваше ли си?

Ако се върнем към най-тъпия филм, който съм гледал от доста време, и неговата единствена смислена реплика – ако Времето е най-ценният ресурс във Вселената, то колко евтино сте склонни да продадете вашето? Готови ли сте да го хвърляте по корпорациите за масово произвеждани от плачещи бангладешки деца парцалки? За кремовидни субстанции, които лъжат възприятията ви, че са лютеничка – и то когато сте достатъчно стари, за да сте бъркали лютеница с баба си и да си спомняте какво действително се крие зад една пълна тава, свалена току-що от огъня на двора, и нейния неповторим вкус? Готови ли сте да преоткриете пътуването във вагон 3-та класа, за да стигнете до затънтено летище в съседна държава на цената на няколко питиета в софийско заведение (за тях – вижте поста на колежката от по-рано)? В крайна сметка – достойнство или Време имате в повече?

В прекрасния нов свят на масовото производство, масовите услуги и масовите цени, оказва се, най-скъпо е да намерите лично пространство – и индивидуално Време. Следващия път, когато си поръчвате от Али някой абсолютно ненужен боклук, само защото струва 1 долар – с ясното съзнание, че е боклук, че ще го чакате 2 месеца и ще го хвърлите след 2 дни, запитайте се: толкова ли сме бедни на пари и толкова ли сме богати на време?

Писна ми от полуготов шит, скъпи трима читатели. Писна ми от полуготов шит и ужасно ми липсва истинският шит, и си мисля, че отдавна сме изтървали коня в реката и прасето в тръстиката.

1600 mass produced pandas

Мушкатото на съмнението

Всичко започна една сутрин, когато целият свят се събуди и установи, че скъпоценните му смартфони са умрели през нощта. Никой не беше сигурен дали е софтуерен бъг или целенасочена, зла атака на подривни елементи, но макар електричеството да си беше там, нито един телефон не беше успял да се зареди. Дванадесет души, отказали да се поддадат на цялата смарт-мания, бяха решили да заредят своите Нокиа 3310 за пръв път от около месец (бяха останали на по около половин батерия), и това беше всичката мобилна комуникация, с която цивилизацията ни разполагаше. Някой се опита да намери връзка между дванадесетте работещи нокии и зодиакалните знаци, друг пък откри в тях броя на присъстващите на тайната вечеря и малък култ се оформи в издирване на тринайсетата. Така и не я откриха. Но всичко това е без реално значение за настоящия шитпост.

Същественото в историята е, че на сутринта, когато нито един Андроид, айФон или прочие зомбификатор не се събуди, сякаш всички ние се. В душите човешки се настани съмнение. Кой съм аз? Как успях да се събудя без аларма? Ако денят ми започне без да изтърва телефон на носа си, скролвайки абсолютно безинтересни фейсбук новини в тъмното, започвал ли е този ден наистина, някога? Мога ли да изляза от вкъщи, без да проверя на телефона си прогнозата за времето? Възможно ли е било някой в историята на хомо сапиенс да прокара сутрешен товар, без да хейти снимки на чужди животи в инстаграм? Или всичките ни предци са умрели от запек, в невъзможност и безтелефонност? Толкова въпроси, докато с един обут чорап нашият средностатистически Бай Иван клатеше глава, отчаяно притиснал я с ръце, и не можеше да повярва, че това не е тъп филм.

Някакъв изначален, рудиментарен, ловкрафтски ужас от непознатото, от света отвън се прокрадна в сърцата. Хората се сближиха, търсейки и намирайки в напълно непознати топлината, която сглобени от тъжни китайчета пластмасово-силициеви машинки с такава готовност предоставяха при поискване. Ерата на Водолея настъпи не с Виетнам и некъпаните хипита, а с онази сутрин, когато нито един смартфон не успя да се зареди и всеки вдигна поглед от допамино-потискащата синя светлина на собствената си самотност.

***

Ще ми се, разбира се. Докато лежа на дивана в хола, под листата на мушкатото, което докато се запролети, явно ще се е превърнало в средно голям храст, си спомням за по-спокойни времена. Смокиня на двора вместо мушкато в хола, пълна липса на знание за времето утре или пък за различните символни аспекти на дървото на живота в цивилизационното ни съзнание, свят с повече магия и по-малко информация. Знам, знам, че е регресивно и всъщност научният напредък ежеминутно прави животите на милиони хора мъничко по-добри и по-здрави. Горивото му обаче е – спокойствие. Може би, бивайки стъпало към съвършения интелект, хората сме еволюирали до перфектните организми, които да преработват спокойствие и да го превръщат в технологии и богатство. Сигурен съм, че си струва и че уж крайната спирка на post-scarcity обществото ще е много красива.

***

Малко се отклоних, уважаеми двама наши верни читатели. Това все пак е новогодишният пост, не може само мрак – нищо, че последният си е направо тагнат в категория “Хейт”. Но тя 2016 си го заслужаваше. Хвърлям поглед към единственото пожелание, което съм отправил към 2017: “Please don’t suck”. Е, всъщност, то май дори се сбъдна. 2017 си беше, откъдето и да я гледа човек, прилична. Малко на ръба, малко с мръсна газ, малко на един дъх, но в никакъв случай профучала между другото. Една от малкото години, за които мога да кажа, че не е минала бързо – напротив, мина си доста осъзнато, с много старание, сватби и търсене на истината. Тъй като явно пожеланията в този блогец, който възкръсна с пролетните цветя, се сбъдват, позволявам си да отправя още няколко контра-такива. Понеже съм циничен гъз, не за друго, и в момента въобще не ми се ще да казвам на никого какъв да бъде:

  • Не бъдете тъжни. Не и твърде дълго. По малко може. После алкохол и така.
  • Не бъдете Тита или Криско. Или Наско Ментата. Въобще, не бъдете музикални знаменитости, ако не сте музиканти.
  • Не бъдете простият тъпан, който паркира на тротоарите и в градинките, щото “е кАжи ми къде да си оставим колата, бате”. Леле как ви мразя, ако сте.
  • В този ред на мисли, не носете омраза в душата си (по Адаша)
  • Не бъдете продажен политик. Та се не наядохте, ей.
  • Не спойлвайте на хората любимите филми
  • Не вземайте на сериозно случайни списъци из интернет.
  • Не пропускайте Световното!

И въобще, 2018-то, please don’t suck! Нека след една година пак се срещнем те тука на и сме малко по-добри, доволни и спокойни хора, с малко по-нови смартфони и много по-малко нужда от тях в животите си. Пийс вам!

Предпазливо обнадеждена панда се оглежда за първите дни на 2018

Аз съм човек, който си има всичко

Докато снегът бавно се сляга и ледът затяга върху поредното издание на консуматорското безумие “черен петък/понеделник/дни/седмица”, аз установих, че освен да правя шеговити препратки и не особено оригинални асоциации между времето навън и актуалните събития, съм и човек, който има всичко. Прилагам списък на имейлите, които получих само в дните преди и по време на прословутия черен 24.11. за справка:

  • ¡Mas ofertas espectaculares de Black Friday! / Ahorra hasta 96%
  • Black Friday best deals and new offers! Save up to 96%!
  • Black Friday Sale ends soon! Now with 500+ deals up to -90% • Spend 15 USD, get StarCrawlers for FREE
  • Items on your wishlist are now discounted!
  • СТАРТ на Black Weekend!
  • Черният петък е тук! До -50% намаление!
  • The Black Friday Sale
  • BLACK FRIDAY! Намаление на всички стоки в …
  • Bethesda games 75% off (+18% with code) / Lots of new offers in our Black Friday Sale!
  • BLACK FRIDAY намаления до -90 %
  • Your trip to London Stansted | Up to 50% off car hire this Black Friday
  • -20% on ALL skin cases! SAVE on Black Fri… Week!
  • Tom Clancy games up to 73% off – and more new Black Friday deals!
  • Black Friday Sale: MDK giveaway • 300+ deals up to -90% • Spend 15 USD, get StarCrawlers for FREE

Какво научаваме от този немалък, но за сметка на това – болезнено еднообразен списък, скъпи наши трима верни читатели? Че скромният пишещ не си е конфигурирал добре спам-филтрите? Да, безспорно. Че все още има  нездраво увлечение към компютърни игри? О, да, и никой не го отрича. Че всяка една метафорична онлайн барака за банички и боза се опитва да се включи в панаира – това май вече всички го видяха, присмяха се на псевдо-намаленията или тези от по 1% в неназован магазин за компютри, и продължиха с живота си. Че никой не ми пише? Да, и това, но днешните млади вече не ползват имейли, както ми обясниха веднъж представители на същите.

Това, което обаче не става ясно на пръв поглед от тъжния ми inbox и заради което всъщност ви занимавам с него, е как всеки един от тези мейли остана като глас в пустиня. Не е като да не опитах да се включа в ежегодния харчфест! Опитах се, бога ми – разглеждах настървено джаджи, браузвах намалени парцалки, с трепет в душата дебнах промоции на компютърни игри, които може би ще може да изиграе някой от хипотетичните ми внуци! Дори спортните стоки отворих, макар отлично да знам, че нищо няма да си купя, освен ако не го продават срещу 25 стотинки и картинка от дъвка Турбо (с безплатна доставка). Нищо! Нищо не ми проговори.

Аз съм, на теория, идеалният консуматор. Разумен, но импулсивен купувач съм – не обичам да давам пари за глупости, но не се свеня да си тръгна от първия магазин с първите обувки, които са ми харесали, без да изпитвам нужда да обиколя целия претъпкан, коледен, облян в преумора и LED-светлини мол (Защо, КОЙ?! наложи да се пише МОЛ с главни букви?!). Същевременно никой не зависи от мен и финансовата ми дисциплина, така че мога да си позволявам да се глезя със скъпи вещи, които запълват екзистенциалните празнини в душата ми (ха-ха, приятели). На всичко отгоре съм и мъж, което автоматично означава, че съм срамно лесен за манипулация от убедително говорещи красиви продавачки – това даже е надлежно документирано.

Въпреки всички тези предпоставки, Черният петък ме напусна (или аз него – хм) с празни ръце. Разбира се, в контекста на този прекрасен сайт, най-логично би било да заявя политическите си убеждения, как съм запазил достойнството си в лицето на масовото промиване на мозъци и шестващата алчност. Въобще, виждате, че се опитвах всякак да си намеря оправдание, дори забивайки в традиционното си прекалено анализиране на тривиални факти. Но истината е съвсем друга. Не уважих “празника”, защото

аз съм човек, който си има всичко.

Ето, казах го. Материалните ми нужди са напълно задоволени. Няма нищо, нищичко, никаква вещ, която да видя някъде или у някого и да завидя, да поискам да я притежавам, да си помисля, че ми липсва. Нищо, за което да искам да спестявам пари. Аз съм ходещата дефиниция на first world problem и дори не притежавам вила на морето или яхта със запазено местенце в спокойна марина в някой Средиземноморски залив. Jack’s failed sense of tangible purpose (понеже отдавна не сме референсвали Fight Club).

Този кратък момент на яснота беше колкото тривиален, толкова и изненадващ. Целият ни цивилизационен ред е устроен около това да изпитваш недостиг на нещо материално. Учиш, работиш – за да си по-добре екипиран да правиш още пари. Да купуваш, да притежаваш, след това да задържиш новопридобитите вещи, удобства, “стандарт”.  А после? Би било малко тъжно през целия си останал живот да се стремиш единствено да запазиш това, което вече имаш. Или – omgwtfbbq – да потърсиш някаква нематериална цел, нещо духовно, което ти липсва? Колко нагоре в пирамидата на Маслоу бяха тези? Явно – не много, защото Югоизточна Азия се препълнила с объркани западняци и човек вече не знаел къде да отиде в Камбоджа, за да не му говорят на английски.

Предвид това, че е доста вероятно да живеем в симулация, ако аз бях наблюдаващият Експериментатор за себе си, щях да си дръпна щепсела заради горните глупости. От друга страна, щом все още съм тук и ви ги пиша, докато аз-овете ми в паралелни вселени се разтварят един след друг в поредица от странни инциденти, може би има още до крайната цел – или до терминално отклонение от нея – на симулацията. Програмисти гадни, I’m coming for you. (*laugh in alien-scientific*)

Дзен панда достига “прозрение”

Олющеният нос като фашън стейтмънт

В дните, когато кифлите се завръщат в града и около Маринелата човек отново не може да се размине от силикон, хиалурон, татуировки и БМВ-та, нека ви разкажа за онзи път, когато непознат мустакат гръцки чичо ме нарече “алкохолик”.

Но нека започна по-отдалеч. Веднъж с редакционната колежка, сисадмина на сайта и някои от верните ни читатели бяхме заседнали в едно барче, пиехме Йегер на шотове и чакахме края на света, защото беше 21.12.2012 г. и нямаше нищо по-интересно за правене… Ок, може би не чак толкова отдалеч.

Веднъж с редакционната колежка бяхме заседнали на пейка в парка, пиехме патронче псевдо-джин посред бял ден и обсъждахме хората… Хм, май това беше пък твърде скоро.

Искам да кажа, че не се озовах на Крит с основната цел да пия узота и да ме обиждат кръчмари на “алкохолик”, нито пък има с какво да съм заслужил тази зловредна титла. Чакайте, чакайте, пак избързах. Да започнем Отначало.

Самолетът на Любо тропна на летището в Ираклион твърдо, но пък категорично, и ето ни – за пръв път в живота ми – на средиземноморски остров. Е, не е като нежен ветрец да ме е довял на яхта, издувайки снежнобелите ѝ платна и не чак толкова снежнобелите ми моряшки ленени гащи над тюркоазените вълни, но нищо – другия път. Преминаваме през най-безкритичната гранична проверка на български документ, на която съм попадал, и вече официално сме в страната на маслините, узото, дивите козички и ПОБЪРКАНИТЕ ШОФЬОРИ О БОЖЕ МОЙ ТОЗИ ЗАЩО КАРА СРЕЩУ НАС ПРИБЕРИ СЕ В ПЛАТНОТО СИ ДИВАКО ЗА МАЛКО ДА СТЪПИМ В КАНАВКАТА ЗАРАДИ ТЕБ. Отдавна не живея в по-цивилизованата част от Европа и отвикнах, че плътното спазване на правилата може да е масовото поведение по пътищата. Но това на Крит… това е… нещо друго. Както се изрази единият от всичките Йорговци-екскурзоводи, с които имахме късмета да се срещнем, “Е, толкова ли е зле?… Хмм, много по-лудо от София, викаш?.. Ами нали знаеш – доста сме близо до Африка. В Европа сме, но все пак – близо до Африка. Ха-ха.” Браво, Йорго, расисте такъв. И все пак, докато шофьорът на автобуса ти изпреварва цистерна по нагорнище, влизайки в завой, докато насреща му идват коли, които дори не могат да отбият в аварийната лента (понеже е преградена с оранжеви конуси), и през цялото време се разправя с някаква жена по телефона, а ти залягаш зад седалката пред теб, за да не гледаш, почваш да осъзнаваш колко прав е бил Йорго. Представете си най-типичния БМВ-тройка-от-1997-на-газ-но-с-нови-алуминиеви-джанти-джигит, когото познавате, връчете му в ръцете стара, уморена Тойота Hilux, отнемете му и малкото страх от закона, инжектирайте му доза южняшки темперамент, заредете го с 3 мастики и го пуснете на пътя – ето ви, уважаеми няколко верни наши читатели, един от по-разумните критски шофьори.

Ако и да имат проблеми с привидно простички неща като правилата за движение, не мога да отрека обаче, че гърците туризма го умеят. От този гол, гол каменяк на острова си те са успели да изсмучат цяла една индустрия и то така, че от нея да се хранят и внуците им. Нито следа от поголовно бетониране на всяко парченце плажна ивица, всички говорят английски и толкова си дават вид, че си счупват краката, за да ти услужат, че човек дори може да забрави за момент, че е турист и без съмнение във всеки момент се опитват да му смъкнат от гърба колкото кожи си е донесъл. Дори ти е приятно! Казваш си, ето, критянино, my friend (както всички се обръщат към теб), вземи тез пари, които с пот на челото съм изкарал тази година, за да ти ги платя. Почерпи се, купи на децата подаръци, погали нежно обилните космаци по ръцете на жена си (защо? ЗАЩО???), и презимувай доволен от добре свършената работа. Вземи ги, плати си данъците, пък дано държавата ти си върне с тях и малко от дълга към работливите германци, щото да не се сърдят толкова! It’s the circle of life!

Говорейки за германци, няма как да не споменем изобилното им присъствие, което донякъде засенчваше дори вездесъщите, неизбежни за всеки един курорт по света, вероятно и на Марс, руснаци. Забелязва се дори не толкова по надписите на немски във всяка кръчма, или по това, че всеки един Йорго-екскурзовод знае и немски (освен другите 6-7 езика, които сменя свободно на средата на изречението, без да си поеме въздух), а – по плажа. Тих, чист, с религиозно зачитане на чуждото лично пространство; немски пенсионери се пекат на шезлонгите, разгръщат немски жълти вестници, от време на време си шушукат нещо като в църква и нищичко не заглушава прилежното плис-плис на вълните в бакграунда. Ами, ще ме прощават всичките барът-е-до-морето-и-морето-е-до-бара, ама – оказва се – шумовото замърсяване по нашите плажове е почти толкова дразнещо колкото фекалното. Специални поздрави и за бай Ханс, който за 3-те часа, в които го наблюдавахме, не помръдна от позицията си: заседнал под най-големия възможен чадър до мъничката лафка на плажа, в бяла тениска запасана с колан в бежови шорти с много джобове, заровил крака в чорапи и дайхмански сандали в пясъка, с блажена усмивка на лицето, поглед зареян в абсолютното нищо, с ръка върху биреното си шкембенце; и за всичкото това време единствените думи, които пророни, бяха към прииждащата му от време на време да го нагледа жена (в стил “Жена, добре съм си, остави ме на мира”), а единственото движение – да махне на сервитьорката за още бира. Респект, бай Хансе, за здравия мехур, който понесе между 3 и 4 бири, преди да те принуди да се помръднеш, и за пълната хармония, която беше достигнал със себе си и Вселената. Ако някой ден се пенсионирам като теб, не бих имал нищо против.

Всъщност цялото това спокойствие можеше да се проследи из цялото Ретимно, в което прекарахме почивката. Назобените агресивни батки с татуираните си настървени кифли са сведени до минимум, пияните тийнейджъри са затикани в точно определена част от града, където хитро направеното озвучаване и добре подбраната локация ги изолират от искащите да спят стари хора като мен, а вместо тях спокойни, доволни хора обикалят поддържаните улички на стария град и зяпат по витрините на доста еднообразните сувенирни магазинчета. Да – витрини. Шок, ужас, но “можело значи” хем да има шарена туристическа търговия, хем и улиците да не са задръстени със сергии, досадници, които ти предлагат да се снимаш с питона им срещу 10 лева, и продавачи на варена царевица (само трябва да се пазиш от отвратителните, плъпнали навсякъде мотопедисти). Гледайки всичко това и разсъждавайки защо, да му се не знае, гърците, на чиято неконтролируемост и чист инат се диви цяла Европа, са го измислили, отговорът се наложи от само себе си. Тук всеки работи за себе си или поне – за някого, чийто бизнес интерес е пряко свързан с неговия. Работиш-стараеш се-гостите остават доволни-плащат си-догодина пак. Толкова ли е сложно? Не по-зле би могло да бъде и в Созопол, и в Несебър, ако ги нямаше разнородните мутри и търгаши, обсебили всичко просто с идеята да бъде обсебено, без ясна цел кое, как и защо би могло да стане хубаво. Нали имаш меки шезлонги по плажа и денонощни наргиле барове, какво повече искаш от морската си почивка, ве, мойче?

Нека не си вгорчаваме живота. Ето ви, вместо това, фън факт: знаете ли, че в оригиналния мит за минотавъра, той (минотавърът) е плод на бестиалните похождения на минойската царица, която при това, бивайки страстна, но явно не особено изобретателна, се наложило да ходи при придворния архитект, за да ѝ измисли как да я оноди грамаден бик? И той ѝ сковал куха дървена крава, която покрил с кожи. Оставяйки настрана странната обсесия на древните гърци с кухи дървени животни, използвани за нечисти цели, то представете си само физиономията на нещастния Дедал, когато шефката му е отишла при него и е заявила поръчката си. “Искате КАКВО, Ваше Величество?! (*клати глава* *преосмисля житейските си избори* *чуди се късно ли е да зареже цялата тая архитектура и да си отвори хипстърска пекарна*)” Въпреки цялата си абсурдност, когато Йорго-екскурзовод ни я разказа насред самите камъни, от които е възникнала, докато топлият вятър брули маслинови клонки над главата ми, от тази история ме побиха тръпки. Както каза Теодор в сватбеното си слово, цитирайки любимия всинца ни Пратчет, те, историите, имат особена сила, която се вие през времето като особено упорита цветарска панделка. А може би просто аз бях почнал да се размеквам и да се поддавам на романтиката на южните морета.

Е, Фамагуста и едрите звезди над нея се отлагат за друг път, но пък след дълъг, прашен, каменист преход (споменах, че гърците от всичко са направили туризъм) през дълбоко ждрело, се добрахме до южния бряг на острова и се цопнахме в Либийско море. Да, водата беше доста студена и да, брегът ставаше плашещо бързо плашещо дълбок; да, т.нар. плаж беше миниатюрен, черен и чакълест; и да, кръчмарят в това забутано, достъпно само по вода селце, ме нарече алкохолик, понеже си поръчах узо след бирите. Но има нещо особено помиряващо в тези заливи с “гледка” (е, почти) към Африка, нещо, заради което за малко спираш да се чувстваш турист – не просто по време на почивката си, а изобщо по време на екскурзията си през пространството и времето, и дори почваш да намираш известен стил в олющения си от слънчевото изгаряне нос.

Даже, ако ме хванете в the mellow mood, бих могъл да ви изгубя малко време, търсейки метафората в тегавия път през камъни и дръвье, наградата накрая и защо не бива да се плашим от надвиснали над главите ни скали и трябва да се цопваме във всяко непознато море, което ни се изпречи на пътя, особено ако стигайки до него сме потънали в прахоляк до коленете. Но няма да е сега – все пак в този пост се придържаме само към стриктна, безпристрастна, стегната документалистика…

Та така, де, друго си е на остров. 10/10, will do again.

Вместо панда, ето ви от прословутата лагуна Балос, която за друго не става, ама поне изглежда добре на снимки

П.П.

В едър план вилица потраква разсеяно из метална чиния; зеленикава на цвят, с тъмносин кант, класически образец на соц. индустриалния дизайн, каквато би могла да бъде намерена в дъното на бюфета във всяка достатъчно стара кухня в България. Ръката, държаща вилицата, се концентрира върху задачата; вилицата набожда перфектната хапка – половин шайба краставичка, върху нея резенче домат, върху останалата стърчаща част от зъбите се събират точно тънко парче чушка и малка бучка сирене (разбира се, никакъв лук – той е избутан настрани още в началото). Цялата тази хапка обира олио от дъното на чинията и поема към появяващата се за пръв път в кадър мъжка уста. Предното ляво зъбче е счупено, липсва му едно ъгълче. Fade out. Чува се глас: “В живота, приятелю, много неща са като шопската салата.” Хрупане. Начални надписи.
Откриващата сцена от бъдещия ми филм, родена на път за коктейли при най-нежната, с най-чаровен английски език с гръцки акцент барманка, която срещнахме на Крит. You saw it here first.