Аз съм човек, който си има всичко

Докато снегът бавно се сляга и ледът затяга върху поредното издание на консуматорското безумие “черен петък/понеделник/дни/седмица”, аз установих, че освен да правя шеговити препратки и не особено оригинални асоциации между времето навън и актуалните събития, съм и човек, който има всичко. Прилагам списък на имейлите, които получих само в дните преди и по време на прословутия черен 24.11. за справка:

  • ¡Mas ofertas espectaculares de Black Friday! / Ahorra hasta 96%
  • Black Friday best deals and new offers! Save up to 96%!
  • Black Friday Sale ends soon! Now with 500+ deals up to -90% • Spend 15 USD, get StarCrawlers for FREE
  • Items on your wishlist are now discounted!
  • СТАРТ на Black Weekend!
  • Черният петък е тук! До -50% намаление!
  • The Black Friday Sale
  • BLACK FRIDAY! Намаление на всички стоки в …
  • Bethesda games 75% off (+18% with code) / Lots of new offers in our Black Friday Sale!
  • BLACK FRIDAY намаления до -90 %
  • Your trip to London Stansted | Up to 50% off car hire this Black Friday
  • -20% on ALL skin cases! SAVE on Black Fri… Week!
  • Tom Clancy games up to 73% off – and more new Black Friday deals!
  • Black Friday Sale: MDK giveaway • 300+ deals up to -90% • Spend 15 USD, get StarCrawlers for FREE

Какво научаваме от този немалък, но за сметка на това – болезнено еднообразен списък, скъпи наши трима верни читатели? Че скромният пишещ не си е конфигурирал добре спам-филтрите? Да, безспорно. Че все още има  нездраво увлечение към компютърни игри? О, да, и никой не го отрича. Че всяка една метафорична онлайн барака за банички и боза се опитва да се включи в панаира – това май вече всички го видяха, присмяха се на псевдо-намаленията или тези от по 1% в неназован магазин за компютри, и продължиха с живота си. Че никой не ми пише? Да, и това, но днешните млади вече не ползват имейли, както ми обясниха веднъж представители на същите.

Това, което обаче не става ясно на пръв поглед от тъжния ми inbox и заради което всъщност ви занимавам с него, е как всеки един от тези мейли остана като глас в пустиня. Не е като да не опитах да се включа в ежегодния харчфест! Опитах се, бога ми – разглеждах настървено джаджи, браузвах намалени парцалки, с трепет в душата дебнах промоции на компютърни игри, които може би ще може да изиграе някой от хипотетичните ми внуци! Дори спортните стоки отворих, макар отлично да знам, че нищо няма да си купя, освен ако не го продават срещу 25 стотинки и картинка от дъвка Турбо (с безплатна доставка). Нищо! Нищо не ми проговори.

Аз съм, на теория, идеалният консуматор. Разумен, но импулсивен купувач съм – не обичам да давам пари за глупости, но не се свеня да си тръгна от първия магазин с първите обувки, които са ми харесали, без да изпитвам нужда да обиколя целия претъпкан, коледен, облян в преумора и LED-светлини мол (Защо, КОЙ?! наложи да се пише МОЛ с главни букви?!). Същевременно никой не зависи от мен и финансовата ми дисциплина, така че мога да си позволявам да се глезя със скъпи вещи, които запълват екзистенциалните празнини в душата ми (ха-ха, приятели). На всичко отгоре съм и мъж, което автоматично означава, че съм срамно лесен за манипулация от убедително говорещи красиви продавачки – това даже е надлежно документирано.

Въпреки всички тези предпоставки, Черният петък ме напусна (или аз него – хм) с празни ръце. Разбира се, в контекста на този прекрасен сайт, най-логично би било да заявя политическите си убеждения, как съм запазил достойнството си в лицето на масовото промиване на мозъци и шестващата алчност. Въобще, виждате, че се опитвах всякак да си намеря оправдание, дори забивайки в традиционното си прекалено анализиране на тривиални факти. Но истината е съвсем друга. Не уважих “празника”, защото

аз съм човек, който си има всичко.

Ето, казах го. Материалните ми нужди са напълно задоволени. Няма нищо, нищичко, никаква вещ, която да видя някъде или у някого и да завидя, да поискам да я притежавам, да си помисля, че ми липсва. Нищо, за което да искам да спестявам пари. Аз съм ходещата дефиниция на first world problem и дори не притежавам вила на морето или яхта със запазено местенце в спокойна марина в някой Средиземноморски залив. Jack’s failed sense of tangible purpose (понеже отдавна не сме референсвали Fight Club).

Този кратък момент на яснота беше колкото тривиален, толкова и изненадващ. Целият ни цивилизационен ред е устроен около това да изпитваш недостиг на нещо материално. Учиш, работиш – за да си по-добре екипиран да правиш още пари. Да купуваш, да притежаваш, след това да задържиш новопридобитите вещи, удобства, “стандарт”.  А после? Би било малко тъжно през целия си останал живот да се стремиш единствено да запазиш това, което вече имаш. Или – omgwtfbbq – да потърсиш някаква нематериална цел, нещо духовно, което ти липсва? Колко нагоре в пирамидата на Маслоу бяха тези? Явно – не много, защото Югоизточна Азия се препълнила с объркани западняци и човек вече не знаел къде да отиде в Камбоджа, за да не му говорят на английски.

Предвид това, че е доста вероятно да живеем в симулация, ако аз бях наблюдаващият Експериментатор за себе си, щях да си дръпна щепсела заради горните глупости. От друга страна, щом все още съм тук и ви ги пиша, докато аз-овете ми в паралелни вселени се разтварят един след друг в поредица от странни инциденти, може би има още до крайната цел – или до терминално отклонение от нея – на симулацията. Програмисти гадни, I’m coming for you. (*laugh in alien-scientific*)

Дзен панда достига “прозрение”

Олющеният нос като фашън стейтмънт

В дните, когато кифлите се завръщат в града и около Маринелата човек отново не може да се размине от силикон, хиалурон, татуировки и БМВ-та, нека ви разкажа за онзи път, когато непознат мустакат гръцки чичо ме нарече “алкохолик”.

Но нека започна по-отдалеч. Веднъж с редакционната колежка, сисадмина на сайта и някои от верните ни читатели бяхме заседнали в едно барче, пиехме Йегер на шотове и чакахме края на света, защото беше 21.12.2012 г. и нямаше нищо по-интересно за правене… Ок, може би не чак толкова отдалеч.

Веднъж с редакционната колежка бяхме заседнали на пейка в парка, пиехме патронче псевдо-джин посред бял ден и обсъждахме хората… Хм, май това беше пък твърде скоро.

Искам да кажа, че не се озовах на Крит с основната цел да пия узота и да ме обиждат кръчмари на “алкохолик”, нито пък има с какво да съм заслужил тази зловредна титла. Чакайте, чакайте, пак избързах. Да започнем Отначало.

Самолетът на Любо тропна на летището в Ираклион твърдо, но пък категорично, и ето ни – за пръв път в живота ми – на средиземноморски остров. Е, не е като нежен ветрец да ме е довял на яхта, издувайки снежнобелите ѝ платна и не чак толкова снежнобелите ми моряшки ленени гащи над тюркоазените вълни, но нищо – другия път. Преминаваме през най-безкритичната гранична проверка на български документ, на която съм попадал, и вече официално сме в страната на маслините, узото, дивите козички и ПОБЪРКАНИТЕ ШОФЬОРИ О БОЖЕ МОЙ ТОЗИ ЗАЩО КАРА СРЕЩУ НАС ПРИБЕРИ СЕ В ПЛАТНОТО СИ ДИВАКО ЗА МАЛКО ДА СТЪПИМ В КАНАВКАТА ЗАРАДИ ТЕБ. Отдавна не живея в по-цивилизованата част от Европа и отвикнах, че плътното спазване на правилата може да е масовото поведение по пътищата. Но това на Крит… това е… нещо друго. Както се изрази единият от всичките Йорговци-екскурзоводи, с които имахме късмета да се срещнем, “Е, толкова ли е зле?… Хмм, много по-лудо от София, викаш?.. Ами нали знаеш – доста сме близо до Африка. В Европа сме, но все пак – близо до Африка. Ха-ха.” Браво, Йорго, расисте такъв. И все пак, докато шофьорът на автобуса ти изпреварва цистерна по нагорнище, влизайки в завой, докато насреща му идват коли, които дори не могат да отбият в аварийната лента (понеже е преградена с оранжеви конуси), и през цялото време се разправя с някаква жена по телефона, а ти залягаш зад седалката пред теб, за да не гледаш, почваш да осъзнаваш колко прав е бил Йорго. Представете си най-типичния БМВ-тройка-от-1997-на-газ-но-с-нови-алуминиеви-джанти-джигит, когото познавате, връчете му в ръцете стара, уморена Тойота Hilux, отнемете му и малкото страх от закона, инжектирайте му доза южняшки темперамент, заредете го с 3 мастики и го пуснете на пътя – ето ви, уважаеми няколко верни наши читатели, един от по-разумните критски шофьори.

Ако и да имат проблеми с привидно простички неща като правилата за движение, не мога да отрека обаче, че гърците туризма го умеят. От този гол, гол каменяк на острова си те са успели да изсмучат цяла една индустрия и то така, че от нея да се хранят и внуците им. Нито следа от поголовно бетониране на всяко парченце плажна ивица, всички говорят английски и толкова си дават вид, че си счупват краката, за да ти услужат, че човек дори може да забрави за момент, че е турист и без съмнение във всеки момент се опитват да му смъкнат от гърба колкото кожи си е донесъл. Дори ти е приятно! Казваш си, ето, критянино, my friend (както всички се обръщат към теб), вземи тез пари, които с пот на челото съм изкарал тази година, за да ти ги платя. Почерпи се, купи на децата подаръци, погали нежно обилните космаци по ръцете на жена си (защо? ЗАЩО???), и презимувай доволен от добре свършената работа. Вземи ги, плати си данъците, пък дано държавата ти си върне с тях и малко от дълга към работливите германци, щото да не се сърдят толкова! It’s the circle of life!

Говорейки за германци, няма как да не споменем изобилното им присъствие, което донякъде засенчваше дори вездесъщите, неизбежни за всеки един курорт по света, вероятно и на Марс, руснаци. Забелязва се дори не толкова по надписите на немски във всяка кръчма, или по това, че всеки един Йорго-екскурзовод знае и немски (освен другите 6-7 езика, които сменя свободно на средата на изречението, без да си поеме въздух), а – по плажа. Тих, чист, с религиозно зачитане на чуждото лично пространство; немски пенсионери се пекат на шезлонгите, разгръщат немски жълти вестници, от време на време си шушукат нещо като в църква и нищичко не заглушава прилежното плис-плис на вълните в бакграунда. Ами, ще ме прощават всичките барът-е-до-морето-и-морето-е-до-бара, ама – оказва се – шумовото замърсяване по нашите плажове е почти толкова дразнещо колкото фекалното. Специални поздрави и за бай Ханс, който за 3-те часа, в които го наблюдавахме, не помръдна от позицията си: заседнал под най-големия възможен чадър до мъничката лафка на плажа, в бяла тениска запасана с колан в бежови шорти с много джобове, заровил крака в чорапи и дайхмански сандали в пясъка, с блажена усмивка на лицето, поглед зареян в абсолютното нищо, с ръка върху биреното си шкембенце; и за всичкото това време единствените думи, които пророни, бяха към прииждащата му от време на време да го нагледа жена (в стил “Жена, добре съм си, остави ме на мира”), а единственото движение – да махне на сервитьорката за още бира. Респект, бай Хансе, за здравия мехур, който понесе между 3 и 4 бири, преди да те принуди да се помръднеш, и за пълната хармония, която беше достигнал със себе си и Вселената. Ако някой ден се пенсионирам като теб, не бих имал нищо против.

Всъщност цялото това спокойствие можеше да се проследи из цялото Ретимно, в което прекарахме почивката. Назобените агресивни батки с татуираните си настървени кифли са сведени до минимум, пияните тийнейджъри са затикани в точно определена част от града, където хитро направеното озвучаване и добре подбраната локация ги изолират от искащите да спят стари хора като мен, а вместо тях спокойни, доволни хора обикалят поддържаните улички на стария град и зяпат по витрините на доста еднообразните сувенирни магазинчета. Да – витрини. Шок, ужас, но “можело значи” хем да има шарена туристическа търговия, хем и улиците да не са задръстени със сергии, досадници, които ти предлагат да се снимаш с питона им срещу 10 лева, и продавачи на варена царевица (само трябва да се пазиш от отвратителните, плъпнали навсякъде мотопедисти). Гледайки всичко това и разсъждавайки защо, да му се не знае, гърците, на чиято неконтролируемост и чист инат се диви цяла Европа, са го измислили, отговорът се наложи от само себе си. Тук всеки работи за себе си или поне – за някого, чийто бизнес интерес е пряко свързан с неговия. Работиш-стараеш се-гостите остават доволни-плащат си-догодина пак. Толкова ли е сложно? Не по-зле би могло да бъде и в Созопол, и в Несебър, ако ги нямаше разнородните мутри и търгаши, обсебили всичко просто с идеята да бъде обсебено, без ясна цел кое, как и защо би могло да стане хубаво. Нали имаш меки шезлонги по плажа и денонощни наргиле барове, какво повече искаш от морската си почивка, ве, мойче?

Нека не си вгорчаваме живота. Ето ви, вместо това, фън факт: знаете ли, че в оригиналния мит за минотавъра, той (минотавърът) е плод на бестиалните похождения на минойската царица, която при това, бивайки страстна, но явно не особено изобретателна, се наложило да ходи при придворния архитект, за да ѝ измисли как да я оноди грамаден бик? И той ѝ сковал куха дървена крава, която покрил с кожи. Оставяйки настрана странната обсесия на древните гърци с кухи дървени животни, използвани за нечисти цели, то представете си само физиономията на нещастния Дедал, когато шефката му е отишла при него и е заявила поръчката си. “Искате КАКВО, Ваше Величество?! (*клати глава* *преосмисля житейските си избори* *чуди се късно ли е да зареже цялата тая архитектура и да си отвори хипстърска пекарна*)” Въпреки цялата си абсурдност, когато Йорго-екскурзовод ни я разказа насред самите камъни, от които е възникнала, докато топлият вятър брули маслинови клонки над главата ми, от тази история ме побиха тръпки. Както каза Теодор в сватбеното си слово, цитирайки любимия всинца ни Пратчет, те, историите, имат особена сила, която се вие през времето като особено упорита цветарска панделка. А може би просто аз бях почнал да се размеквам и да се поддавам на романтиката на южните морета.

Е, Фамагуста и едрите звезди над нея се отлагат за друг път, но пък след дълъг, прашен, каменист преход (споменах, че гърците от всичко са направили туризъм) през дълбоко ждрело, се добрахме до южния бряг на острова и се цопнахме в Либийско море. Да, водата беше доста студена и да, брегът ставаше плашещо бързо плашещо дълбок; да, т.нар. плаж беше миниатюрен, черен и чакълест; и да, кръчмарят в това забутано, достъпно само по вода селце, ме нарече алкохолик, понеже си поръчах узо след бирите. Но има нещо особено помиряващо в тези заливи с “гледка” (е, почти) към Африка, нещо, заради което за малко спираш да се чувстваш турист – не просто по време на почивката си, а изобщо по време на екскурзията си през пространството и времето, и дори почваш да намираш известен стил в олющения си от слънчевото изгаряне нос.

Даже, ако ме хванете в the mellow mood, бих могъл да ви изгубя малко време, търсейки метафората в тегавия път през камъни и дръвье, наградата накрая и защо не бива да се плашим от надвиснали над главите ни скали и трябва да се цопваме във всяко непознато море, което ни се изпречи на пътя, особено ако стигайки до него сме потънали в прахоляк до коленете. Но няма да е сега – все пак в този пост се придържаме само към стриктна, безпристрастна, стегната документалистика…

Та така, де, друго си е на остров. 10/10, will do again.

Вместо панда, ето ви от прословутата лагуна Балос, която за друго не става, ама поне изглежда добре на снимки

П.П.

В едър план вилица потраква разсеяно из метална чиния; зеленикава на цвят, с тъмносин кант, класически образец на соц. индустриалния дизайн, каквато би могла да бъде намерена в дъното на бюфета във всяка достатъчно стара кухня в България. Ръката, държаща вилицата, се концентрира върху задачата; вилицата набожда перфектната хапка – половин шайба краставичка, върху нея резенче домат, върху останалата стърчаща част от зъбите се събират точно тънко парче чушка и малка бучка сирене (разбира се, никакъв лук – той е избутан настрани още в началото). Цялата тази хапка обира олио от дъното на чинията и поема към появяващата се за пръв път в кадър мъжка уста. Предното ляво зъбче е счупено, липсва му едно ъгълче. Fade out. Чува се глас: “В живота, приятелю, много неща са като шопската салата.” Хрупане. Начални надписи.
Откриващата сцена от бъдещия ми филм, родена на път за коктейли при най-нежната, с най-чаровен английски език с гръцки акцент барманка, която срещнахме на Крит. You saw it here first.

Самолет за където ми видят очите

Отварям едното око.

Жега и задушно. Уморен съм, все едно никога не съм си лягал.

Отварям и другото.

Вкус на памук в устата, туптящо главоболие се надига някъде от тила ми и продължава като Ханибал през Алпите към останалата част на главата ми.

Отварям и третото око…

Шегувам се, разбира се, че не мога да го отворя заради флуора в пастата за зъби, мръсни рептили човекомразещи.

Сутринта е от онези, които след 30 се кълнем, че никога повече няма да си причиним. Прехвърлям през главата си предната нощ и заключението е едно: и баварската бира развалиха вече тия юдо-масони-илюминати. Умберто Еко би се гордял с мен и лекотата, с която обвинявам фиктивни тайни общества за несгодите си, но тъжната истина е, че часът е малко след 6, алармата на телефона ми не спира да пищи, а аз имам да гоня самолет.

Предвидливо съм си събрал криво-ляво багажа още предната вечер, с изключение една пяна за хилки за тенис на маса, която е във флакон под налягане с крещящо оранжев знак “ВЗРИВООПАСНО” на нея, и за която твърде късно съм осъзнал, че няма никакъв начин да се качи заедно с мен в самолета. Оставям я на рецепцията на хотела с 10 евро и молба да я изпратят по пощата (да ми я върнете, ей, мизерници! И колелото на Огито да върнете!), оплесквам цял комплект посуда за закуска, без да успея дори да си изпия чая, и криво-ляво, сънен, със среден (около 6 по скалата на Gordon’s), но ужасно упорит махмурлук се насочвам към гарата.

Там ми трябват около 10 минути мотаене, за да установя два важни факта: 1. Картата на Мюнхен в главата ми е избледняла почти до неузнаваемост, йей 2. На грешната гара съм. По гърба ми почват да избиват онези ситни, бодящи капчици студена пот, които съпътстват осъзнаване от сорта на това колко много ще ви се смеят всички, когато разкажете, че сте си изтървали полета от пордутлук (превод за неямболии: прекаляване с храни/напитки). Само да обърна внимание: в един такъв наближаващ критичен момент, първата ми мисъл е “Какво ще кажат хората”. Толкова слабо. Но това е друга тема.

Иване, мобилизирай се!, заповядвам си. Мотивиращият глас на разума кънти обаче някак кухо в пустинното безвремие на болящата ме глава. Успявам да се довлача някак до правилната гара, да се кача на правилния влак и дори не обръщам внимание, че съм без билет до средата на пътуването си. Автоматичната система за обявяване в немското влакче успява да сгъне точно в тази сутрин на топли и студени вълни и искрящи по ръбовете предмети, но след кратка паника във вагона всички се успокояваме, че пътуваме в правилната посока, въздъхваме дълбоко и вкопчени с последни сили в решимостта си да не се изповръщаме точно сега, се добираме до летището – навреме.

Една проверка, втора проверка, трета проверка, всичките проверки на тоя грешен свят, и ето ме все още на крака, с багажа и документите си в ръкава, отвеждащ към кабината на самолета.

“Пльок!”, изскача балонче на повърхността на мозъка ми. Ти в правилния ръкав към правилния самолет ли си, пияницо ниеден?

Да, разбира се, почва да се провиква през надигащата се шумотевица увереният до отегчение, като капитан на полет, глас на автопилота, който заслужи наградата за “Служител на месеца”, успявайки почти самосиндикално да докара целия ни лашкащ се на ръба на функционалността организъм до точния изход, преди да го затворят. Провериха ни документите, поне на 2 пъти – и бордовата карта, а на края дори прекарахме баркода ѝ през съответния четец; в правилния самолет сме и стига сте бучали, а се съсредоточете върху това да оцелеете излитането и кацането, без да се омаскарите пред чужденците.

И все пак – нямаше ли да е яко? Ако летищата бяха Колелото на късмета. Като в онази реклама на Хайнекен. С коментар от Къци.

Трак-а-трак-а,
трак-а-трак,
към Сантяго литна
тоз глупак.

Както и преди три години, в горепосочения пост, си задавам въпроса: а какво ме спира? Всъщност, ако по някакво чудо се бях озовал действително на входа на самолет, за който нямам билет, отлитащ кой го знае на къде, не съм сигурен дали щях да се опитам да се върна. Визовите режими, локалните войни, различните валути и служебните задължения може и да правят подобни приключения доста сложни за предвиждане от един прагматичен ум, но – да му се не види – приключение! Кога за последно ходихте на приключение?!

Представете си го само. Кацате. На борда на самолета може би сте се ориентирали къде точно отивате; понеже сте приключенец, а не – балък, сте използвали 16-те часа презокеански полет, за да се подготвите. Език, пари, транспорт, хотели, план за връщане (евентуално), културни особености, какво има да се прави там.

“Да, мамо, аз съм, добре съм, да знаеш само, че съм в Чили. Трябва да затварям, че е 3 евро на минута, ще се прибера, не ме мисли. Чао, поздрави.”

И сте сам. В Сантяго де Чили. С малко ръчен багаж, половината от който са неизпрани дрехи от седмицата в Мюнхен. Махмурлукът ви отдавна е минал, хидратирали сте се добре, купувате си сламена шапка от първия пазар, който ви се изпречи на пътя, и широко усмихнат, с онази забележителна пружинка в петите, която се появява в редките случаи, когато наистина ви се прави нещо, се отправяте да учите тъжната история на Южна Америка на терен.

Или пък приключението още не ви е достатъчно? Привързан сте, но не твърде много, към двата си бъбрека? Вярвате, че хората по света са изконно добри, и няма какво лошо да се случи на богато и неориентирано изглеждащ европеец в метрополис на другия край на света? Ами – лесно е. Подхождаме както и със самолета с всички други видове транспорт. Качете се на първото такси, което спре пред вас. Кажете му да ви закара на първата улица, когато напишете в гугъл “сантяго улица”. Намерете най-близкия градски транспорт. Нека да ви отведе до най-близката гара или пристанище. Качете се на влак, който тръгва на север или на юг; Слезте на първата спирка, след като изтекат 2 часа и 43 минути. Наемете си кола. Следвайте табелите към местата, които имат най-много гласни в името. Неминуемо ще стигнете я до високопланинско село, кацнало на някое плато, където времето е спряло; я до пуст океански плаж, където староконтиненталният ви цинизъм и амбициозност да се разбият в скалите на осъзнатата ви незначителност.

Call of the void. Краищата на света ни привличат с прикрит, подводен магнетизъм, и когато много, много ви стегне шапката, когато ви заседне буца на гърлото и едва измънквате нещо, като ви питат има ли ви нещо, краищата на света са там. Разбира се, че е опасно. Ако Одисей беше използвал приложение на телефона си, за да изчисли маршрута с най-малкия разход на овес за магарето си, Омир щеше да си умре неизвестен. Разбира се, че не е устойчиво кариерно развитие – ако викингите бяха имали стабилна, 9-до-5 работа с 25 дни платен годишен отпуск и добри възможности за издигане, Колумб щеше да открие Америка, а сагите щяха да се пишат за иначе потъналите в небитието герои на труда, успели да създадат добро value за shareholder-ите. Ама хей на, неправилно поставени приоритети, никой не си спомня за тях, но пък все още някакъв атавистичен респект трепти като струна в основата на гръбнака на повечето европейци, когато чуят думата “берсерк”.

Аз, от своя страна, все още се точа на Cabo San Lucas. Трябва само овес за магарето и Пенелопа да ме навика, като ме прати за 2 кисели млека, а аз се прибера след няколко седмици с подаръци от Мексико.

Panda wants to sail the high seas

Как стигнахме дотук? – позитивно за глупавия кран

Българското т.нар. „публично пространство“ е много интересно животно. Не толкова заради пребиваващите в него телевизии, радиа, вестници, списания, блогове, влогове, глогове и др. медии, а защото е преди всичко „пространство“, отколкото –
„публично“. Без да задълбаваме излишно в произхода и измененията на конотацията на „публика“ в езика ни, едно условие задължително трябва да е изпълнено, за да бъде каквото и да било „публично“: то трябва да е обществено, общо, подразбира се – достъпно. А когато в едно пространство доминират масовката, популистките нагласи, посланията насочени към най-простия, извинявам се, най-малкия общ зрите… знаменател; послания, бълвани ежечасно от силно ограничена и контролирана група едни и същи източници; тогава, оказва се, общият достъп до публичното ни пространство се превръща в задача трудна и трудоемка, изискваща ентусиазъм, посвещение и енергия, които само най-настоятелните и/или най-добре платените са склонни да предприемат.

Именно заради това цялата сага с останките на паметника „1300 години България“ пред НДК в София заслужава един по-старателен анализаторски поглед. Честно казано, да го има или няма паметника ме вълнува слабо, защото никога не съм го харесвал, но от друга страна винаги е представлявал, редом с опитите ми да преведа живописния му прякор на чужд език, интересна точка от „туристическата“ обиколка, на която развеждам гостуващите си чуждестранни колеги. По-тази причина съвсем съзнателно избягвам да взема страна в спора за демонтажа/реставрацията/реконструкцията му и въобще нямаше и да задълбавам повече в темата, ако не беше вандалският акт по среднощното подпалване на крана, паркиран наблизо за да маха парче по бетонно парче остатъците от злополучното постижение на соцреализма. Това, което привлече интереса ми, дори не е самият палеж – колкото и да се опитваме да привидим някакъв политически мотив, в крайна сметка става дума за най-обикновена криминално-анархистка дейност, с която ще си чупят главите полиция и застрахователи. Въпросът, който аз си зададох, вместо това беше: Как стигнахме дотук – да можем да общуваме само чрез насилие?

Споменах по-рано какво изключение от обичайната медийна и въобще комуникационна среда е спорът около паметника. В него се включиха: авторите; политици от целия „спектър“, ако допуснем за момент, че политически спектър у нас действително има; общинари; военни; журналисти; историци; архитекти; артисти; зяпачи; дори млади хора! Аз лично от много време не помня някакъв обществен казус да е привличал толкова внимание от толкова разнообразни групи. Всички те да имат мнение, в което са убедени, и аргументи, които да тупнат на масата – това, да не чува дяволът, ама си е едва ли не митичното гражданско общество, което чакаме да се роди от има-няма 30 години. С други думи: имаме общ казус; имаме различни мнения и достатъчно поддръжници на всички тях; идеалните предпоставки да се случи някакъв граждански дебат, би си помислил човек? Да, ама… не. Вместо реплика – кран цъфва в ранна утрин и почва да разглобява. Вместо дуплика – пожар по тъмни доби. Как стигнахме дотук??? Аз не обичам много реторични въпроси, заради което ще ви представя някои от личните си теории по хронологичен ред на аргументите в тяхна полза.

I. Толкова си можем

Още в края на 30-те години на миналия век проф. Иван Хаджийски публикува знаменитата си „Оптимистична теория за българския народ“, която и до ден днешен си остава може би най-значимият опит да се опишат някакви наши „национални черти“, доколкото въобще подобно понятие съществува. Неумението да общуваме нормално дали се причислява към тези ни характерни черти? Изкушаващо е да си помислим, че е така – сетете се само как ви говорят контрольорът в автобуса или лелката в чиновническото гише, как хората са готови да убиват за едно тъпо паркомясто и онзи класически лош поглед, с който татуиран, назобен младеж с гола глава седи в дискотеката и наблюдава кой от околните „му се отваря“. Насилието в ежедневното ни общуване е норма и това за съжаление не може да бъде оборено дори от откъслечните контрапримери на непредизвикана човечност. Когато прочетохте думата „контра“, изправиха ли се някакви косъмчета по врата ви? Да, да, точно така – „протести“ и „контрапротести“ е само още един пример за неможенето ни да си говорим адекватно; всъщност явление толкова гротескно и анормално, че отсега клатя глава при мисълта как учебниците по история ще се опитат да го обяснят след време. И въпреки всичко, въпреки всичко е твърде мързеливо просто да заявим, че българите сме си груби, недодялани и асоциални, заради което вместо да дискутираме, си пращаме кранове и после си ги палим. Това би било равносилно на най-безсилната фраза в нашия език: „Тука е така“. А като стана дума за безсилие…

II. Турското робство

Преди някой да възроптае, пояснявам: съвсем съзнателно не използвам далеч по-правилния исторически термин „Османско владичество“. Именно като „Турско робство“ е набивано през времето на граденето на социализма в главата на цели поколения клишето, че единствената причина ние да не сме отдавна задминали в развитието си всички държави по света (освен братския СССР, очевидно), са тези прословути 500 години робуване. Защо точно на режима е бил нужен този подмолен национализъм е тема на съвсем друг разговор. Фактът е, че пропагандата е толкова успешна, че и до ден днешен в много български души, някои от тях – виждали соц само на снимка, тлее една дълбока омраза към всичко турско, която само чака някой ямболия с преждевременно побеляла коса, или пък с „А-Ти-Вье“, да я разръчка с позлатен пръст. Тази омраза – ще открием, ако разсъждаваме още малко – не е дори туркофобство; просто натам е най-лесно да се насочи. Омразата е към всичко чуждо, като „чуждо“ може да бъде: раса, пол, сексуална ориентация, националност, социално положение, цвят на очите, регистрационен номер на колата… Всичко. И е израз на жестокия комплекс за малоценност, произхождащ от почти подсъзнателното разбиране, че не… не са ни турците виновни. Та достатъчно е само да погледнем какво развитие търпи България след Освобождението, че дори и след Балканските и Първата световна войни, преди да дойдат…

III. Комунягите

Комунизмът направи хората мързеливи. Комунизмът научи и най-некадърните да чакат наготово. Комунизмът демотивира умните и трудолюбивите. И всякакви други лесни, лесни клишета. Покрай опита ни за преход, който запази някои от най-лошите черти на предишния строй, но ги обогати и с някои от най-лошите на новия, е лесно да забравим, че промяна – всъщност – има. Че никой не е вързан никъде и за никого. Че вече няма как да се оправдаем с властта, с партийния секретар, дори не и със световната конспирация (добре, де, с нея може, ако сме антиваксъри, но тях така или иначе еволюцията ще отсее). Бавно и неумолимо времето си взема своето и все повече хора, които нямат съзнателен спомен от соца, заемат все повече и по-важни позиции. И на тях не са им комунистите виновни за нищо.

Добре, ще си кажат нашите уважаеми няколко верни читатели, толкова много текст, за да предложиш теории и след това сам да си ги опровергаеш; хлопа ли ти нещо, авторе? Да ти дадем едно (деспа-)сито и да те пратим на Албена да изгребваш морето с него?

На Албена можете да ме пратите когато и да е и няма да ви се сърдя. Но причината да опровергая всичките си оправдания е съвсем простичка – защото оправдания няма. Всичко е у нас самите. Ако гледахме повече залези; ако четяхме повече дебели книги (може и „Капиталът“, ако ви влече, но ще се разочаровате); ако пътувахме повече; ако садяхме дръвчета в свободното си време; ако имахме малко по-ясна представа за собствената си маловажност в този огромен, прекрасен свят; тогава вероятно щеше да ни е много по-лесно да уважаваме и останалите. Лесно е да кажем „озлобели сме от беднотия“, но честно казано, беднотията често започва преди всичко в душите ни и чак след това намира своята проекция навън. С омраза и чупене стигнахме дотук. Все си мисля, че все още имаме време да се научим на слушане и разбиране, преди някоя сутрин и над нас да увисне кран, който да пренесе ръждясалите ни кости в музея на отживелите хора. Така де, метафорично казано.

Авторово предпочитание за паметника пред НДК

 

Ламаринен понеделник

Има нещо сюрреалистично в утрините след рязка промяна във времето. А ако тази утрин се случи и понеделник, нещата придобиват драматична окраска. Сякаш Гринч, Дейвид Линч и Дейвид Финчър са изтормозили някакъв пинчер, който след това в яда си е отишъл и е захапал Андрей Тарковски за задника; това му е дало идея за филм, която той после споделил с Ларс фон Триер, а той я използвал, за да заснеме най-зловещата си до този момент драма за мрачните бездни на човешката душа. Толкова е унило и драматично.

Всичките келвини, лумени и градуси са изчезнали някъде. Мрачно е като в съветска постапокалиптична дистопия. Фарове нервно подскачат по неравностите на пътя и, колкото и да са много, успяват само да засилят в нихилистичната ти душа увереността, че сме сами, потресаващо сами в цялата тази безсърдечна вселена. Не във вселената – сами сме дори в каращия на последни издихания, бучащ като преял кашалот оранжево-ръждив автобус, в който хората днес не са като сардини, а напротив – опитват се доста неловко да не докосват нито телата, нито аурите, нито дори погледите си. Какво се е случило, питаш се, опитващ се да не се пребиеш по разкашкания кален филм върху праисторическия балатум, стискайки еднакво здраво дръжката в автобуса и последните изплъзващи ти се останки от здравия си разсъдък?!

В такава тъмна, сива сутрин е трудно да повярваш, че само преди 2 седмици си обикалял северна България с колегата-хипстър, снимали сте се на входа на Чурек, запознали сте се циганчето Краси в Угърчин, а накрая сте го напили (колегата, не – Краси) с Бейлис на вила във Виница. Няма и следа от сахарската климатична вълна, която съпътстваше сватбата на въпросния (пак на колегата, не на Краси – честито, колега!), и която в комбинация с 2 дни носене на костюм вече няколко пъти ползваш за оправдание да пропускаш кардио във фитнеса, понеже си се потил достатъчно напоследък.

Недоспал си; много, неблагонадеждно недоспал, а съдейки по хората, които срещаш по улицата, зомби апокалипсисът вече е започнал. Цяла нощ си редувал жега-отваряне на прозореца-дъжд, градушка, вятър, гръмотевици-затваряне на прозореца-жега. Някакво извадено сякаш от разказ на Ловкрафт нетърпение, напрегнато очакване се е загнездило в теб и не те оставя да се радваш дори на шума от разлюляните листа, които иначе толкова добре те приспиват. Нещо се пречупва у хората, когато в рамките на няколко часа температурата скочи или се срине 20-на градуса. Нещо в уж забележително адаптивните ни, еволюирали мозъци се опъва като струна и не ни дава да заспим. В такива нощи се раждат историите за таласъми и караконджули.

А безсънието, както знаем, е като дете с грамадни ножици в шивашко ателие. Стига да не падне и да се самонаниже на тях, ще ходи, кълца и реже, докато отвсякъде почнат да стърчат разнищени конци и несвързани краища. Безсънието е the fun powder, с който са поръсени всички онези моменти, за които в последствие не сте сигурни случили ли са се наистина, но ви е страх да попитате. В една такава отвратителна, сива, понеделнишка сутрин, когато небето е много ниско и с цвят на поцинкована ламарина, когато целият град не е спал, се чудиш будил ли си се въобще… някога. Като Vanilla Sky… само че Lamarina Sky.

Когато дойде лятото, а черниците пак оклепат всичко навън, най-трудното нещо, оказва се, е да запазиш вътрешната си хармония, докато някакъв глупав вятър блъска клони в прозорците ти. Освен ако не сте попаднали в някакъв излишно прехвален филм на Бунюел, няма разумна причина да не избягвате сюрреалистичните понеделници на душата. А неназованият, атавистичен ужас, който ти пречи да заспиш, на дневна светлина не е нищо повече от добре описаният от науката пред-работен стрес съчетан с необоснованата ни гузност, когато си отпочинем добре. Така, де – всички знаят, че таласъми и караконджули не съществуват.

Не стресирайте пандата

 

От летището

Станах пословичен вече с това, че не използвам в онлайн комуникацията си от тези изключително популярни модерни мърдащи пиктограми с кученца, котенца и всякаква друга гняс. Не толкова защото не искам, а защото не ги разбирам – какво точно иска да изрази събеседникът ми с нервно мигаща лисичка?! Ако му изпратя обратно кученце, каращо колело, или друго, което облизва екрана, как ще се възприеме това? Или на стикерче с лисичка трябва да се отговори само с лисичка – малко като черните нинджи? Означава ли поредица от стикери „нямам време, нито желание да си говоря с теб“ – или точно обратното?

Понякога ми се иска, обаче, да можех и знаех как да се възползвам от това нововъведение в комуникациите, защото думите със сигурност не ми достигат, за да опиша пълноценно обстановката на софийското летище (нека отново споменем, че официалното му име е „Враждебна“, ха-ха) преди най-ранните полети за деня. Преди време можеше спокойно да се каже, че никой с всичкия си няма да хукне да лети по хубав повод нанякъде в 6:05 сутринта, така че цялата полузаспала процесия от заминаващи за Германия корпоративни зомбита поне влизаше в някакъв сравнително лесно разпознаваем стереотип. Дълбоки сенки под очите, сиви – дали от недоспиване, дали от отвратителните неонови светлини – лица, отегчени до болка; тук-там проблясващо бунтовното пламъче на недозададения въпрос „Абе, аз действително ли толкова имам нужда от тази работа?…“; бизнес чанти, скъпи куфари за ръчен багаж, омачкани костюми, последни прозявки; професия. Сега обаче на Терминал 2 са нахлули и нискотарифните компании, а горе-долу по същото време като първия полет на Луфтханза се е появил и някакъв полет за Рим-Чампино. И това променя коренно картинката:

Пътуващи за първи път ентусиасти, лутащи се от кисел уморен служител към кисел уморен служител, за да открият откъде точно да си стигнат до полета. Нервно, но в същото време – развълнувано очакване, ококорени от интерес очи, едва сдържания кикот на простичката радост от живота, пътуването и възможността за никакви пари да видят нещо ново, чуждо и странно.

Розови куфари на цветчета, старателно заключени с катинарче от хора, които не знаят, че 1) ако желаят, митничарите могат да отворят всеки цип за секунди с помощта на прост химикал 2) това катинарче най-много да им потроши самите ципове, когато подхвърленият им куфар се приземи върху него. Но когато човек пътува с розов куфар на цветчета, той не мисли за тези досадни подробности – и с право! Розовото на цветчета прави всичко някак по-просто.

Лелки, изпреварващи половината опашка на проверката за сигурност с невъзмутимото обяснение „Ама ние сме с група, затова, извинете“. Разбира се, че сте група, и това се вижда отдалеч, но кажете, моля, къде да се денем ние, които не сме? После обаче в главата ми проблясват кошмарни картинки на изгубила групата си леля, която – прегърнала коленете си – се тресе невротично в някой ъгъл и вдига по тревога цялото летище, и си казвам – давай смело, не губи групата си, лельо!

Набит, нацепен, червендалест батка с прошарени коса и брада, мускули издуващи заплашително твърде малката тениска, обица на ухото, която някак си успява да му придаде още по-мъжествен вид… първо хлипащ, а след това откровено ревящ си със сълзи, докато като осъзнало се говедо в кланица безропотно, безизходно следва неприветливата върволица към детектора за метал. Защо си толкова тъжен, коравий батка? Коя отвратителна жена така те подреди? Дали и тя реве за тебе долу в чакалнята? Толкова много въпроси.

Междувременно, докато не без съчувствие размишлявам какво може да накара корав батка да реве в тълпата на летището, неориентирани, шумни туристки на малко-над-средна възраст ме връщат в реалността, чудейки се на всеослушание как така ще трябва да се разгащват, събуват и празнят джобовете, но резливата миризма на алкохол, с която ме обгръщат, ме кара да вярвам, че ще се справят някак и с това предизвикателство. Пет и половина сутринта е, по дяволите – и никой, който може да си позволи да се подкара още от това време, няма да получи състрадание от мен. Лешпери.

======================

“I just did a whole blog post and I didn’t say shit” – Eminem

Пак намесвам своя добър приятел Еминем, но този път, надявам се, без адвокатите му, за да приключа този несвързан, неводещ на никъде пост. Нахвърляните ми в около 30% будно състояние записки престояха на компютъра повече от месец; нямам абсолютно никакъв спомен къде съм искал да отида с тях, нито – каква конкретна история да ви разкажа. Може би  съм искал да запечатам с думи един от онези кратки, като цяло – незначителни, но въпреки това – забележителни моменти от живота ни, когато всичко е някак… объркано, по правилен начин. Може би просто съм търсил под вола теле. А може и да съм си спомнил онези думи на Bill Murray:

„But if you’re available, life gets huge. You’re really living it.”,

И да съм съм се опитал да бъда на разположение. Anyway, here‘s a zen panda.

Ей така да я докараш, батко

A cynic’s guide to dieting

Славой Жижкннакоеноангнжек харесва това

Не съм постил през живота си.

Освен един кратък, тъжен, гладен период на ориз и картофи по здравословни причини, не съм спазвал никаква диета, никога.

Не съм се опитвал да отслабна, нито да наддам.

Като цяло разбирането ми за ограничение при хранене винаги е било “колко се събира в корема”, а за “диета” – избягване на гадости като чипс, саламки (кренвиршки), лук, бамя. Това донякъде обяснява колко наивно, по детски, подходих към подхвърлената ми теория, че “слаб човек като теб може да се изцепи и изчисти за 2-3 месеца, стига само да ограничи въглехидратите”. Какво пък, казах си – обичам да си поставям трудни, безсмислени цели и да храня егото си от неразбирането, с което хората съвсем правилно клатят глави, когато им разкажа за тях. Колко трудно въобще би могло да бъде да се спрат едни глупави въглехидрати?

Оказва се – много. Колкото и да си мислите, че не преяждате с джънк и като цяло спазвате някакъв приличен режим, то вероятно консумирате поне една силно въглехидратна храна: картофи; кифли; банички; пици; (домашен) хляб; шоколад; тортички; вафлички; БИРА; ракия; натурални сокчета. ВСИЧКО, всичко, заради което си струва да не се храните от системи, съдържа в себе си прословутите въглехидрати, които иначе човек не забелязва, докато не реши да пренебрегне древния завет на учителя си по биология: “Всеки организъм има нужда от Б(елтъчини)М(азнини)В(ъглехидрати)”. Упоритостта ми обаче, както споменах, надминава здравия ми разум, и нищо не можеше да спре устрема ми.

В крайна сметка, мислех си, нито толкова сладко ям, нито толкова алкохол пия; а биричката вечер след работа така или иначе не се брои и всеки, който твърди противното, мрази живота. А и тази диета уж се спазва от всевъзможни спортисти, включително всеизвестните с това колко корави батки са (и колко обичат да го показват) кросфитъри. Това, което в детинския си ентусиазъм обаче бях пропуснал, е колко много време всъщност отделят спортистите на храненето си и колко малко на други, извънспортни неща. Най-голямата трудност при спазването на хранителен режим за моя огромна изненада се оказа не волята – все пак, ако си решил да правиш нещо, правиш го, докато припаднеш – а нуждата от предварителна грижа и планиране на всяко едно ядене през деня. Особено ако пържените без мазнина яйца всеки ден са далеч от представата ви за разнообразно, задоволително меню. Ставаш сутринта, едва гледаш, искаш просто да намажеш филията с нутела и да тичаш към работа? Съжалявам, приятелю, трябваше от снощи да се сетиш да си свариш яйца и да напазаруваш плодове. Идва време за обяд в офиса и ти искаш да се придържаш към новия си режим? Заповядай пържени картофи като гарнитура към всички възможни ястия, които можеш да си поръчаш. Защо не си носиш в кутии?! Избутал си деня, след старателна служба на боговете на капитализма цял ден се прибираш претрепан и прегладнял с желание просто да се опънеш на дивана и да си поемеш въздух? Ха, а кой ще ти сготви здравословната храна, която не трае в хладилник и трябва да се приготвя всеки ден, лешпер долен? И не, тази бира, с която искаш да удавиш опънатите си нерви в пенливо спокойствие, по-добре въобще не я отваряй. Тъжен, изнервен, със стържещ стомах, четеш в интернет как всъщност здравословният начин да си набавяш енергията е чрез плодове и зеленчуци, а някакви хора с възторг разказват колко леко им е и колко прекрасно се чувстват, откакто не се тъпчат с ужасяващите глутеносъдържащи продукти. Хрупаш по цял ден банани, ябълки и ядки като павиан в зоопарка (здрасти, Иване), и въпреки това си оставаш гладен. Какви количества плодове и пилешко филе поглъщат тези хора въобще?!

…издържах около седмица. Вашият скромен автор, уважаеми наши няколко верни читатели, не притежава нито метаболизма да се изхрани с плодове и ядки, нито мотивацията да се самонаказва, а още по-малко иска да пожертва няколкото си вечерни часа трепане на компютърни човечета за старателно подготвяне на храна за следващия ден. Въпреки всичко в тези си няколко гладни дни, като едни истински раннохристиянски отшелник, достигнах до прозрение: ако човек се обича повече, отколкото е суетен, то плочките на корема не са за него; ако предпочитате да сте щастливи и общуването с другите хора да не страда от гладната ви киселост, носете с гордост паласките си; ако не сте затормозяващо дебели (“пълнички” ;)) или пък здравето ви не го изисква, carry on, my wayward son, there will be peace when you are done. Човешкото щастие, като му теглиш чертата, излиза обратнопропорционално на тормоза, който си причиняваме сами. Зашеметяващо прозрение, знам. Явно трябваше по-рано да се отдам на пост и молитва.

Няма панда за край, защото те са гадни вегани-суровоядци така или иначе.

На работа в почивния ден

Ха, подведохте се, нали – познавайки негативната ми природа, сигурно всички вие, верни наши читатели, си помислихте, че това ще е поредният хейтърски изблик срещу устоите на капитализма, с които този сайт изобилства? That’s where you’re wrong, kiddo! Точно напротив – скромният списващ най-накрая се добра до така бленуваната от няколко месеца отпуска, за която не е спрял да мрънка в последно време. Тогава каква, прощавайте, работа? В какъв почивен ден? Ами градинарска, каква друга.

На събитието за доброволческо почистване и озеленяване на Софийския зоопарк попаднах напълно случайно – фейсбук, може би познавайки ме вече по-добре от аз самия – себе си, реши да ме информира за него чрез позната на позната, която беше се отбелязала като “заинтересована” (разбира се, че не дойде, никога не идват). Какво пък, казах си, 2 дни излежаване пред телевизора с мачовете и трепане на виртуални гадинки сред водопади от кръв могат до отегчат и най-мързеливите сред нас (ще ми се да беше така :/), така че редно е на третия ден от дългия уикенд да се свърши нещо полезно. Навих Иван (здрасти, Иване) да се включи, дори преди да спомена потенциалните хипи-мацки, които биха се явили на подобно събитие (надеждата умира последна), и ето ни, слизащи от автобуса в едноцифрен час, на път за най-приятното ми изкарване на почивен ден от цяла вечност насам.

Първото, което правеше впечатление, беше колко много хора всъщност бяха решили да разтъпчат първомайски сланинки, за да отидат да прекопават парка. Дори да не броим семействата с малки, тичащи, биещи се, ревящи, крещящи и въобще изключително досадни деца, някои от които просто бяха дошли на зоопарк, акцията беше успяла да събере поне 100-150 души, постигащи забележителното съотношение “потвърдили във фейсбук”:”действително дошли” от почти 1:1. Размишленията ми относно възраждане на бригадирското движение на доброволни начала и как всъщност много повече хора биха откликнали и много повече работа биха свършили, ако никой не ги кара на сила, бяха грубо прекъснати от развяващи се национални флагове; химн, гърмящ от портативна тонколонка, възкачена в каросерията на пикап; и озвучавано от същото място право тракийско хоро, извило се насред паркинга. Защо иначе толкова симпатичните, ентусиазирани и вдъхновяващи организатори бяха решили да го ударят на патриотизъм като фон на градинарската изява нямам логично обяснение, но предвид това колко работа се свърши и колко е чудесна инициативата им всъщност, дори аз смятам да не мрънкам по повода.

Само хубави думи мога да кажа и за новичкия директор на Зоопарка, който вместо мързеливо да се почеше по кълката, да примлясне доволно и великодушно да махне с ръка, разрешавайки всичко това да се проведе на негова територия, както човек би очаквал от един общински служител, цял ден не се спря да обикаля, да дава напътствия, да създава организация и лично да благодари на участниците – всичко това, докато с блясък в очите разказва за всичките си (големи) идеи за развитие на зоологическата градина. Вижте, аз никак не съм почитател на зоопарковете, защото колкото и добри условия и максимално близки до естествената им среда клетки да се създават, животните си остават затворници; потиска ме да ги гледам зад решетки, а често се чувствам и виновен да минавам и да ги разглеждам като… ами, като на изложба. Но ако приемем, че зоопаркове ще има и тези животни така или иначе ще живеят в клетка, то най-доброто, което може да им се случи, е клетките им да се управляват от някого с толкова хъс и, както изглежда, способности. Ако все повече подходящи хора почнат да се озовават на подходящите места, надежда все още има.

А за самото почистване, подрязване и озеленяване какво да ви разкажа? Това беше една от най-аматьорските, но за сметка на това изключително доброжелателни санитарни сечи, която се е случвала някога. Въоръжени къде с инструменти, къде просто с трудов ентусиазъм, се вряхме в трънаци, лазихме под храсти, катерихме се по огради, рязахме клони, дразнихме маймуни и забавлявахме децата, дошли да гледат маймуните (но се наложи да се задоволят с хомо сапиенси, пуфтящи над чемширени храсти); а в края на деня дори се озовахме в клетката на лъва, който за щастие, беше твърде зает да гледа в някаква точка в стената, за да се поинтересува от много внимателно събиращите бодливи клони по перваза над заграждението му свежи мръвки.

Когато всичко приключи, бяхме с бира в ръка, целите покрити в кал, пот, кръв и някакви неустановени дървесни субстанции, а лозарската ножица в другата ръка се оказа чийт код за зоопарка – като те видят с нея, от персонала те пускат навсякъде, а посетителите те питат за упътвания. Сприятелихме се с гледачката на маймуните, запознахме се с павиана Иван (здрасти, Иване), който обича кашу и да го чешат по розовото дупе, и в крайна сметка широко нахилени си тръгнахме от едно по-добро място, отколкото заварихме сутринта.

Циничната природа на този блог не ми позволява да пропагандирам открито доброволчеството като цяло и подобни акции в частност. Всеки от нашите верни читатели е достатъчно активна личност (иначе нямаше да попадне тук), за да знае, че има много и различни начини човек да си прекарва свободното време. Но ако някой ден като мен установите, че вече не ви се пие до сред нощ, не ви се става по обед и ви е писнало да прекарвате почивните си дни в лешперстване, такива дейности предлагат една изпълваща с благо чувство алтернатива. Носете си вода и предпазни ръкавици, пазете се от патрЕотизЪма, и всичко ще бъде наред. Със сигурност е по-добре от уикенд мигрената, причинена от твърде много сън, или пълзящата в неделя вечер екзистенциална криза.

Ама и позитивно стана. Ив, къде си?

Пандата е уморена от цялото това прекопаване

Сбогом, Двеилядиишеснайсто, стой си там

Едва ли ще изненадам когото и да било от неколцината ни верни читатели, озовали се на съмнителен сайт като този, когато заявя, че социалките из интернет са предимно отдушник на терзанията на прекалено драматизиращи, вечно неразбрани кифли и тъжни, френдзоуннати смотльовци. Но дори имайки предвид тази аудитория и склонността ѝ да трансформира сексуалната си фрустрация в you-cant-kill-me-im-already-dead-inside постове (която тенденция колежката толкова добре описа наскоро), няма как нажежените до червено социални антенки на редакцията да не отразят изненадващо оригиналния “Me in the beginning of 2016 vs. Me in the end of 2016” мем, няколко примера за който безсрамно изрязах от туитър:

Докато ви приготвях картинките, даже тагнах този пост в категория “хейт”. Да не вземе да се подведе някой.

За да съм откровен (по изключение): не съм наясно защо точно тази година обира толкова много омраза. Интернет винаги е бил досадно чувствителен и е правил от мухата слон, докато някъде по света хора наистина страдат. Но докато се оглеждам в съвсем наближилото ѝ изтичане, като че ли се сещам за онези разкази на Ловкрафт и Бредбъри, когато по целия свят, у всички хора, се прокрадва едно необяснимо, нагнетено напрежение и очакване. Далеч съм от мисълта, че сме на ръба на глобален апокалипсис, нито вярвам в ретроградния Меркурий или настъпването на ерата на Водолея. Затова ще използвам пищенето на интернетните литъл бичес за повод за раздумка, но няма да се подвеждам по налягащия ги ужас от края на дните и ще се облегна – фигуративно, щото нали – на бръснача на Окъм за своето обяснение: 2016 чисто и просто беше тегава като ноемврийски сняг, който намираш скатан в неогрято от слънцето кьоше зад някой блок – кален, прашен, оакан от кучета, но напук на всяка природна логика – все още неразтопен в средата на март. Да му се не види и гадният сняг. И ако си особено енергичен, а не те е налегнала пролетната умора, почваш да го мачкаш и риташ, порейки свежия пролетен въздух с мърляви снежно-кални топки. Ако имаш специален късмет, можеш да цапнеш някое разпяло се фтиче на близкото дърво, секвайки особено грубиянски възхвалата на възродения му нагон – подвиг, даващ ти допълнителни точки в личната ти битка за “гъз на месеца”, която така или иначе оглавяваш, защото няма други участници. Кой си организира надпревари за “гъз на месеца” все пак?! Върви си, бе, сняг ланшен гаден, отлитай, вазирай, и ни върни радостта от живота. Ей това е 2016, скъпи ни неколцина читатели.

Крива, и не на място, и досадна, и опака; година, в която всичко се случва по възможно най-трудния начин и те кара да се съмняваш и в себе си, и във Вселената, и дали пък ония кльощавите индийци с неизрязаните нокти всъщност не са напълно прави, съветвайки те да не преследваш нищо, което не се случва от само себе си.

2016-та е като особено натруфен двоен интеграл, който колкото и да смяташ, така и не можеш да докараш да някое готино, напудрено цяло число, което да изпълни изстрадалата ти от задачи душа със задоволството на нещо правилно. И седиш, и се чудиш, и смяташ пак, и псуваш, и мааш сладолед от кутията с голяма лъжица, докато накрая не си пуснеш някакъв особено гневен пънк и не решиш, че това всъщност няма никакво значение, защото Системата ни държи за топките така или иначе. Ей това е 2016, скъпи ни неколцина читатели.

Неправомерно самодоволна, възползвайки се от незнанието и/или мързела ти, за да си придава важност и да те кара да се чувстваш виновен за всичките си беди. Като майстор, който влиза в къщата ти и, преди да почне да кърти, чупи и цапа, ти заявява:

Идете лайкнете тая страница https://www.facebook.com/dnevnadozabulgarina

Истински майстор след себе си не чисти, бе!

Всъщност, 2016-та е като купчина мокра вар, която след ремонта е изпадала в шкафа под мивката, и не можеш да я изметеш или изринеш по никакъв друг начин, освен да гребеш с пълни шепи и с погнуса да изхвърляш в найлонов чувал. Спираш, почиваш си, опитваш се да бъдеш инженер и да измислиш някаква оптимизация. Но няма, братчето ми. Това си е твоята мокра вар, и твоят шкаф под мивката, и едното няма място в другото, а твоите две собствени ръце са единственото, което би могло да им попречи да си останат така. Ей това е 2016, скъпи ни неколцина читатели.

Гребане, бутане, стискане на зъби и бръчкане на нос. 2016-та е таксиджия, който се къпе само по празници; автобус, в който вали сняг; замърсен с въздух софийски смог през декември; 8 пропуска след 82-рата минута, когато си сложил пари на над 3.5 гола, а мачът цяло второ полувреме се играе на 3-0; махмурлук в работен ден; недоизрязан колец от пътен знак, в който си съдираш новите обувки; обаждане по телефона; клон на български пощи. 2016-та по китайския календар е годината на Куцото Магаре и Тъпия Пудел едновременно. Първата година от този век, която почнах да изписвам само с последните ѝ две цифри, защото 16 е такова хубаво, кръгло число. Колко илюзии, колко напразна надежда.

В крайна сметка година толкова натоварваща, че не можах дори да си измисля традиционните новогодишни решения за следващата, които някъде през април да осъзная, че нямам никакво нито желание, нито време, нито възможност да изпълня, и заменям с коренно различни, надявайки се те поне да ми донесат известно временно успокоение, че имам бегъл контрол над случващото ми се. За сметка на това, за пръв път си имам пожелание към идващата 2017:

Please don’t suck.

Не е много.

През 2016-та пандите излязоха от списъка на застрашените видове. Йей.

Аз пък ше си земем некое уискенце

Уважаеми наши няколко верни читатели, ако – виждайки заглавието – сте въздъхнали дълбоко и сте се зарадвали, че вашият скромен пишещ най-накрая е решил да излезе от килера на анонимния алкохолизъм и под ръждивата светлина на прожекторите на неанонимното пиянство: съжалявам. Не за това сме се събрали днес. Всъщност под този надслов, цитирайки класиците в жанра Ъпсурт, се отправих към своя първи в живота хип-хоп концерт.

Даже ще върна слайдера (лентите са отживелица) малко по-назад: под този надслов се отправих към първата си в живота хип-хоп вечер в любим подземен бар. Беше делник, на мен ми беше “ужасна жажда ме разяжда”, и никой, когото питах, не прояви и капка желание за “олд скул хип-хоп” в кръчма; oh, well, аз пък ше си зе’ем некое уискенце и се отправих с горда стъпка сам (също за пръв път; абе, много сефтяна вечер) надолу. Надолу по стълбите към бара, имам предвид, да не вземе някой да прави по-генерални изводи. Как в рамките само на “едно уискенце” време осъзнах, че цял живот съм ходил на партита с грешната музика, или пък как позорно си тръгнах – пред заспиване – горе-долу когато заведението почна да се пълни, са теми на друг разговор. Но искрата беше прехвърчала и, след баровия трибют към класиците, не отне и секунда размисъл, за да се навия и за своята първа среща с не-дотам-комерсиалната сцена.

Събитието се провеждаше в друго любимо, малко по-малко подземно (около 1 етаж) заведение. Заявилите участие – утвърдени (явно – не ги разбирам) и не толкова утвърдени, както и изгряващи хип-хоп таланти от цяла България, всичките (може би – не ги разбирам) – авери на организаторите Ума и Дума. Въобще: ол стар събитие с чудесна организация и, ако се вярва на възторжените възгласи на пичовете от сцената, “ебати якия звук, копеле”. Аз от своя страна от много отдавна не бях подхождал към какъвто и да било концерт със сходен ентусиазъм. Беше ми ново, беше ми различно, беше ми непознато и най-вече – беше ми жадно. След продължила над 3 месеца борба с ремонти, майстори, мебели и всякакви други жилищни ядове, през които доста хора дори забравиха, че съществувам, завръщането ми към каквато и да било форма на социален живот се случваше с едно по детски ококорено вълнение. И типично в стила на нашия отруден сайт, който нарочно се опитва да върши всичко наопаки, ще ви споделя и няколко обобщения за хип-хоп концертите, които си позволих да направя от единствения такъв, на който съм бил.

Първо, никой не идва навреме. Колкото и да се кълнат на килимче във фейсбук ивентите си, че “събитието почва ТОЧНО в 22:00”, това всъщност е парлама – както за всеки един друг вид концерт, освен може би онзи The Wall в Лондон, за който пишеше, че започва “promptly at 8” и, който седнал – седнал, действително разцепи секундата. Аз, като наивния новак и слънчев оптимист, който съм, се озовах в на практика празното заведение около половин час предварително и вече се взирах в мрачното бъдеще, еманиращо от наближаващото дъно на първото ми уискенце, когато приятелите ми почнаха да пристигат; от изпънителите – ни вопъл, ни стон, ни sick rhyme за още поне около половин час. Но пък чудесен DJ set.

Второ, твърде много хомис, твърде малко бичес. Повечето хип-хоп клипове с кажи-речи задължителното присъствие я на подрусващи се задници в близък кадър, я – на дългокраки мадами, обикалящи наперено, но с не много ясна цел около приклекналия изпълнител, каращ се на гледащата го изотдолу камера, ни втълпяват, че това хип-хоп сцената е пълна с бичес. Преждеспоменатият трибют донякъде дори затвърди тази ми нагласа с емпирични доказателства (разбирате ли сега защо съжалявам, че съм ходил по грешните концерти). Но тук… колкото дами имаше налични, бяха или с гаджетата си, или сред антуража фьенке на изпълнителите, като цялостната пропорция около 2.5:1 се плъзгаше ужасно близо до вурст парти. РапЕрите, pick up your game, такава е пропорцията в много инженерни специалности.

Трето, абе, много пият тия момчета. Може би от онова легендарно участие на Шеката на един Спирит ъф Бъъъърргъъъъъъс и, разбира се, ако не броим Маймунарнишките изяви на Сърмичката или Фереджето (тия са съвсем различна категория), не бях виждал толкова направени хора да се качат на сцена и да хванат микрофон. И тук дори включвам караокето в Рок’н’рола. Или, както отговори един друг Иван на въпроса ми дали тези пичове са повече пияни или напушени: “Да”. Толкова високо бяха.

Четвърто, явно от рап на мъжете им става студено. Изключително странно явление: докато дамите не се свенят да демонстрират с благодарност към майката природа даденостите си, то мъжете упорито носят шуби с пухче на качулката, независимо колко hot стане in herrre. Ето това си остава за мен огромната загадка в цялата хип-хоп култура. ЗАЩО ШУБИТЕ?!?!

Хвърлям сега лек поглед нагоре и осъзнавам, че пак съм успял само да нахраня. Браво, Иване, и после защо хората се подсмихват в шепичка, когато се самообявиш за слънчев оптимист. Но това просто не е справедливо. Събитието беше супер. Ако и да се поизморих към края и честно казано да смятам 3+ часа за твърде дълго за всеки един концерт, не мога да не похваля културната, приятелска обстановка; непринуденото отношение на артистите, повечето от които в един или друг момент се мотаха из публиката; и цялостното витаещо настроение на хора, които просто са се събрали да се забавляват. Даже когато някакъв пич си запали и си дръпна от веселите масури, нарушавайки иначе спазваната забрана за пушене, докато от сцената му редяха за “тук каше, там каше”, го направи с такова искрено доволство от живота, че просто нямаше как да му се разсърдя (а и го загаси бързо).

Абе, има още надежда за младежта и бъдещето – и може би най-хубавото е, че се проявява на най-неочаквани места, където човек е отвикнал да я търси.

He's still, he's still Panda from the Block
He’s still, he’s still Panda from the Block