От летището

Станах пословичен вече с това, че не използвам в онлайн комуникацията си от тези изключително популярни модерни мърдащи пиктограми с кученца, котенца и всякаква друга гняс. Не толкова защото не искам, а защото не ги разбирам – какво точно иска да изрази събеседникът ми с нервно мигаща лисичка?! Ако му изпратя обратно кученце, каращо колело, или друго, което облизва екрана, как ще се възприеме това? Или на стикерче с лисичка трябва да се отговори само с лисичка – малко като черните нинджи? Означава ли поредица от стикери „нямам време, нито желание да си говоря с теб“ – или точно обратното?

Понякога ми се иска, обаче, да можех и знаех как да се възползвам от това нововъведение в комуникациите, защото думите със сигурност не ми достигат, за да опиша пълноценно обстановката на софийското летище (нека отново споменем, че официалното му име е „Враждебна“, ха-ха) преди най-ранните полети за деня. Преди време можеше спокойно да се каже, че никой с всичкия си няма да хукне да лети по хубав повод нанякъде в 6:05 сутринта, така че цялата полузаспала процесия от заминаващи за Германия корпоративни зомбита поне влизаше в някакъв сравнително лесно разпознаваем стереотип. Дълбоки сенки под очите, сиви – дали от недоспиване, дали от отвратителните неонови светлини – лица, отегчени до болка; тук-там проблясващо бунтовното пламъче на недозададения въпрос „Абе, аз действително ли толкова имам нужда от тази работа?…“; бизнес чанти, скъпи куфари за ръчен багаж, омачкани костюми, последни прозявки; професия. Сега обаче на Терминал 2 са нахлули и нискотарифните компании, а горе-долу по същото време като първия полет на Луфтханза се е появил и някакъв полет за Рим-Чампино. И това променя коренно картинката:

Пътуващи за първи път ентусиасти, лутащи се от кисел уморен служител към кисел уморен служител, за да открият откъде точно да си стигнат до полета. Нервно, но в същото време – развълнувано очакване, ококорени от интерес очи, едва сдържания кикот на простичката радост от живота, пътуването и възможността за никакви пари да видят нещо ново, чуждо и странно.

Розови куфари на цветчета, старателно заключени с катинарче от хора, които не знаят, че 1) ако желаят, митничарите могат да отворят всеки цип за секунди с помощта на прост химикал 2) това катинарче най-много да им потроши самите ципове, когато подхвърленият им куфар се приземи върху него. Но когато човек пътува с розов куфар на цветчета, той не мисли за тези досадни подробности – и с право! Розовото на цветчета прави всичко някак по-просто.

Лелки, изпреварващи половината опашка на проверката за сигурност с невъзмутимото обяснение „Ама ние сме с група, затова, извинете“. Разбира се, че сте група, и това се вижда отдалеч, но кажете, моля, къде да се денем ние, които не сме? После обаче в главата ми проблясват кошмарни картинки на изгубила групата си леля, която – прегърнала коленете си – се тресе невротично в някой ъгъл и вдига по тревога цялото летище, и си казвам – давай смело, не губи групата си, лельо!

Набит, нацепен, червендалест батка с прошарени коса и брада, мускули издуващи заплашително твърде малката тениска, обица на ухото, която някак си успява да му придаде още по-мъжествен вид… първо хлипащ, а след това откровено ревящ си със сълзи, докато като осъзнало се говедо в кланица безропотно, безизходно следва неприветливата върволица към детектора за метал. Защо си толкова тъжен, коравий батка? Коя отвратителна жена така те подреди? Дали и тя реве за тебе долу в чакалнята? Толкова много въпроси.

Междувременно, докато не без съчувствие размишлявам какво може да накара корав батка да реве в тълпата на летището, неориентирани, шумни туристки на малко-над-средна възраст ме връщат в реалността, чудейки се на всеослушание как така ще трябва да се разгащват, събуват и празнят джобовете, но резливата миризма на алкохол, с която ме обгръщат, ме кара да вярвам, че ще се справят някак и с това предизвикателство. Пет и половина сутринта е, по дяволите – и никой, който може да си позволи да се подкара още от това време, няма да получи състрадание от мен. Лешпери.

======================

“I just did a whole blog post and I didn’t say shit” – Eminem

Пак намесвам своя добър приятел Еминем, но този път, надявам се, без адвокатите му, за да приключа този несвързан, неводещ на никъде пост. Нахвърляните ми в около 30% будно състояние записки престояха на компютъра повече от месец; нямам абсолютно никакъв спомен къде съм искал да отида с тях, нито – каква конкретна история да ви разкажа. Може би  съм искал да запечатам с думи един от онези кратки, като цяло – незначителни, но въпреки това – забележителни моменти от живота ни, когато всичко е някак… объркано, по правилен начин. Може би просто съм търсил под вола теле. А може и да съм си спомнил онези думи на Bill Murray:

„But if you’re available, life gets huge. You’re really living it.”,

И да съм съм се опитал да бъда на разположение. Anyway, here‘s a zen panda.

Ей така да я докараш, батко

A cynic’s guide to dieting

Славой Жижкннакоеноангнжек харесва това

Не съм постил през живота си.

Освен един кратък, тъжен, гладен период на ориз и картофи по здравословни причини, не съм спазвал никаква диета, никога.

Не съм се опитвал да отслабна, нито да наддам.

Като цяло разбирането ми за ограничение при хранене винаги е било “колко се събира в корема”, а за “диета” – избягване на гадости като чипс, саламки (кренвиршки), лук, бамя. Това донякъде обяснява колко наивно, по детски, подходих към подхвърлената ми теория, че “слаб човек като теб може да се изцепи и изчисти за 2-3 месеца, стига само да ограничи въглехидратите”. Какво пък, казах си – обичам да си поставям трудни, безсмислени цели и да храня егото си от неразбирането, с което хората съвсем правилно клатят глави, когато им разкажа за тях. Колко трудно въобще би могло да бъде да се спрат едни глупави въглехидрати?

Оказва се – много. Колкото и да си мислите, че не преяждате с джънк и като цяло спазвате някакъв приличен режим, то вероятно консумирате поне една силно въглехидратна храна: картофи; кифли; банички; пици; (домашен) хляб; шоколад; тортички; вафлички; БИРА; ракия; натурални сокчета. ВСИЧКО, всичко, заради което си струва да не се храните от системи, съдържа в себе си прословутите въглехидрати, които иначе човек не забелязва, докато не реши да пренебрегне древния завет на учителя си по биология: “Всеки организъм има нужда от Б(елтъчини)М(азнини)В(ъглехидрати)”. Упоритостта ми обаче, както споменах, надминава здравия ми разум, и нищо не можеше да спре устрема ми.

В крайна сметка, мислех си, нито толкова сладко ям, нито толкова алкохол пия; а биричката вечер след работа така или иначе не се брои и всеки, който твърди противното, мрази живота. А и тази диета уж се спазва от всевъзможни спортисти, включително всеизвестните с това колко корави батки са (и колко обичат да го показват) кросфитъри. Това, което в детинския си ентусиазъм обаче бях пропуснал, е колко много време всъщност отделят спортистите на храненето си и колко малко на други, извънспортни неща. Най-голямата трудност при спазването на хранителен режим за моя огромна изненада се оказа не волята – все пак, ако си решил да правиш нещо, правиш го, докато припаднеш – а нуждата от предварителна грижа и планиране на всяко едно ядене през деня. Особено ако пържените без мазнина яйца всеки ден са далеч от представата ви за разнообразно, задоволително меню. Ставаш сутринта, едва гледаш, искаш просто да намажеш филията с нутела и да тичаш към работа? Съжалявам, приятелю, трябваше от снощи да се сетиш да си свариш яйца и да напазаруваш плодове. Идва време за обяд в офиса и ти искаш да се придържаш към новия си режим? Заповядай пържени картофи като гарнитура към всички възможни ястия, които можеш да си поръчаш. Защо не си носиш в кутии?! Избутал си деня, след старателна служба на боговете на капитализма цял ден се прибираш претрепан и прегладнял с желание просто да се опънеш на дивана и да си поемеш въздух? Ха, а кой ще ти сготви здравословната храна, която не трае в хладилник и трябва да се приготвя всеки ден, лешпер долен? И не, тази бира, с която искаш да удавиш опънатите си нерви в пенливо спокойствие, по-добре въобще не я отваряй. Тъжен, изнервен, със стържещ стомах, четеш в интернет как всъщност здравословният начин да си набавяш енергията е чрез плодове и зеленчуци, а някакви хора с възторг разказват колко леко им е и колко прекрасно се чувстват, откакто не се тъпчат с ужасяващите глутеносъдържащи продукти. Хрупаш по цял ден банани, ябълки и ядки като павиан в зоопарка (здрасти, Иване), и въпреки това си оставаш гладен. Какви количества плодове и пилешко филе поглъщат тези хора въобще?!

…издържах около седмица. Вашият скромен автор, уважаеми наши няколко верни читатели, не притежава нито метаболизма да се изхрани с плодове и ядки, нито мотивацията да се самонаказва, а още по-малко иска да пожертва няколкото си вечерни часа трепане на компютърни човечета за старателно подготвяне на храна за следващия ден. Въпреки всичко в тези си няколко гладни дни, като едни истински раннохристиянски отшелник, достигнах до прозрение: ако човек се обича повече, отколкото е суетен, то плочките на корема не са за него; ако предпочитате да сте щастливи и общуването с другите хора да не страда от гладната ви киселост, носете с гордост паласките си; ако не сте затормозяващо дебели (“пълнички” ;)) или пък здравето ви не го изисква, carry on, my wayward son, there will be peace when you are done. Човешкото щастие, като му теглиш чертата, излиза обратнопропорционално на тормоза, който си причиняваме сами. Зашеметяващо прозрение, знам. Явно трябваше по-рано да се отдам на пост и молитва.

Няма панда за край, защото те са гадни вегани-суровоядци така или иначе.

На работа в почивния ден

Ха, подведохте се, нали – познавайки негативната ми природа, сигурно всички вие, верни наши читатели, си помислихте, че това ще е поредният хейтърски изблик срещу устоите на капитализма, с които този сайт изобилства? That’s where you’re wrong, kiddo! Точно напротив – скромният списващ най-накрая се добра до така бленуваната от няколко месеца отпуска, за която не е спрял да мрънка в последно време. Тогава каква, прощавайте, работа? В какъв почивен ден? Ами градинарска, каква друга.

На събитието за доброволческо почистване и озеленяване на Софийския зоопарк попаднах напълно случайно – фейсбук, може би познавайки ме вече по-добре от аз самия – себе си, реши да ме информира за него чрез позната на позната, която беше се отбелязала като “заинтересована” (разбира се, че не дойде, никога не идват). Какво пък, казах си, 2 дни излежаване пред телевизора с мачовете и трепане на виртуални гадинки сред водопади от кръв могат до отегчат и най-мързеливите сред нас (ще ми се да беше така :/), така че редно е на третия ден от дългия уикенд да се свърши нещо полезно. Навих Иван (здрасти, Иване) да се включи, дори преди да спомена потенциалните хипи-мацки, които биха се явили на подобно събитие (надеждата умира последна), и ето ни, слизащи от автобуса в едноцифрен час, на път за най-приятното ми изкарване на почивен ден от цяла вечност насам.

Първото, което правеше впечатление, беше колко много хора всъщност бяха решили да разтъпчат първомайски сланинки, за да отидат да прекопават парка. Дори да не броим семействата с малки, тичащи, биещи се, ревящи, крещящи и въобще изключително досадни деца, някои от които просто бяха дошли на зоопарк, акцията беше успяла да събере поне 100-150 души, постигащи забележителното съотношение “потвърдили във фейсбук”:”действително дошли” от почти 1:1. Размишленията ми относно възраждане на бригадирското движение на доброволни начала и как всъщност много повече хора биха откликнали и много повече работа биха свършили, ако никой не ги кара на сила, бяха грубо прекъснати от развяващи се национални флагове; химн, гърмящ от портативна тонколонка, възкачена в каросерията на пикап; и озвучавано от същото място право тракийско хоро, извило се насред паркинга. Защо иначе толкова симпатичните, ентусиазирани и вдъхновяващи организатори бяха решили да го ударят на патриотизъм като фон на градинарската изява нямам логично обяснение, но предвид това колко работа се свърши и колко е чудесна инициативата им всъщност, дори аз смятам да не мрънкам по повода.

Само хубави думи мога да кажа и за новичкия директор на Зоопарка, който вместо мързеливо да се почеше по кълката, да примлясне доволно и великодушно да махне с ръка, разрешавайки всичко това да се проведе на негова територия, както човек би очаквал от един общински служител, цял ден не се спря да обикаля, да дава напътствия, да създава организация и лично да благодари на участниците – всичко това, докато с блясък в очите разказва за всичките си (големи) идеи за развитие на зоологическата градина. Вижте, аз никак не съм почитател на зоопарковете, защото колкото и добри условия и максимално близки до естествената им среда клетки да се създават, животните си остават затворници; потиска ме да ги гледам зад решетки, а често се чувствам и виновен да минавам и да ги разглеждам като… ами, като на изложба. Но ако приемем, че зоопаркове ще има и тези животни така или иначе ще живеят в клетка, то най-доброто, което може да им се случи, е клетките им да се управляват от някого с толкова хъс и, както изглежда, способности. Ако все повече подходящи хора почнат да се озовават на подходящите места, надежда все още има.

А за самото почистване, подрязване и озеленяване какво да ви разкажа? Това беше една от най-аматьорските, но за сметка на това изключително доброжелателни санитарни сечи, която се е случвала някога. Въоръжени къде с инструменти, къде просто с трудов ентусиазъм, се вряхме в трънаци, лазихме под храсти, катерихме се по огради, рязахме клони, дразнихме маймуни и забавлявахме децата, дошли да гледат маймуните (но се наложи да се задоволят с хомо сапиенси, пуфтящи над чемширени храсти); а в края на деня дори се озовахме в клетката на лъва, който за щастие, беше твърде зает да гледа в някаква точка в стената, за да се поинтересува от много внимателно събиращите бодливи клони по перваза над заграждението му свежи мръвки.

Когато всичко приключи, бяхме с бира в ръка, целите покрити в кал, пот, кръв и някакви неустановени дървесни субстанции, а лозарската ножица в другата ръка се оказа чийт код за зоопарка – като те видят с нея, от персонала те пускат навсякъде, а посетителите те питат за упътвания. Сприятелихме се с гледачката на маймуните, запознахме се с павиана Иван (здрасти, Иване), който обича кашу и да го чешат по розовото дупе, и в крайна сметка широко нахилени си тръгнахме от едно по-добро място, отколкото заварихме сутринта.

Циничната природа на този блог не ми позволява да пропагандирам открито доброволчеството като цяло и подобни акции в частност. Всеки от нашите верни читатели е достатъчно активна личност (иначе нямаше да попадне тук), за да знае, че има много и различни начини човек да си прекарва свободното време. Но ако някой ден като мен установите, че вече не ви се пие до сред нощ, не ви се става по обед и ви е писнало да прекарвате почивните си дни в лешперстване, такива дейности предлагат една изпълваща с благо чувство алтернатива. Носете си вода и предпазни ръкавици, пазете се от патрЕотизЪма, и всичко ще бъде наред. Със сигурност е по-добре от уикенд мигрената, причинена от твърде много сън, или пълзящата в неделя вечер екзистенциална криза.

Ама и позитивно стана. Ив, къде си?

Пандата е уморена от цялото това прекопаване

Сбогом, Двеилядиишеснайсто, стой си там

Едва ли ще изненадам когото и да било от неколцината ни верни читатели, озовали се на съмнителен сайт като този, когато заявя, че социалките из интернет са предимно отдушник на терзанията на прекалено драматизиращи, вечно неразбрани кифли и тъжни, френдзоуннати смотльовци. Но дори имайки предвид тази аудитория и склонността ѝ да трансформира сексуалната си фрустрация в you-cant-kill-me-im-already-dead-inside постове (която тенденция колежката толкова добре описа наскоро), няма как нажежените до червено социални антенки на редакцията да не отразят изненадващо оригиналния “Me in the beginning of 2016 vs. Me in the end of 2016” мем, няколко примера за който безсрамно изрязах от туитър:

Докато ви приготвях картинките, даже тагнах този пост в категория “хейт”. Да не вземе да се подведе някой.

За да съм откровен (по изключение): не съм наясно защо точно тази година обира толкова много омраза. Интернет винаги е бил досадно чувствителен и е правил от мухата слон, докато някъде по света хора наистина страдат. Но докато се оглеждам в съвсем наближилото ѝ изтичане, като че ли се сещам за онези разкази на Ловкрафт и Бредбъри, когато по целия свят, у всички хора, се прокрадва едно необяснимо, нагнетено напрежение и очакване. Далеч съм от мисълта, че сме на ръба на глобален апокалипсис, нито вярвам в ретроградния Меркурий или настъпването на ерата на Водолея. Затова ще използвам пищенето на интернетните литъл бичес за повод за раздумка, но няма да се подвеждам по налягащия ги ужас от края на дните и ще се облегна – фигуративно, щото нали – на бръснача на Окъм за своето обяснение: 2016 чисто и просто беше тегава като ноемврийски сняг, който намираш скатан в неогрято от слънцето кьоше зад някой блок – кален, прашен, оакан от кучета, но напук на всяка природна логика – все още неразтопен в средата на март. Да му се не види и гадният сняг. И ако си особено енергичен, а не те е налегнала пролетната умора, почваш да го мачкаш и риташ, порейки свежия пролетен въздух с мърляви снежно-кални топки. Ако имаш специален късмет, можеш да цапнеш някое разпяло се фтиче на близкото дърво, секвайки особено грубиянски възхвалата на възродения му нагон – подвиг, даващ ти допълнителни точки в личната ти битка за “гъз на месеца”, която така или иначе оглавяваш, защото няма други участници. Кой си организира надпревари за “гъз на месеца” все пак?! Върви си, бе, сняг ланшен гаден, отлитай, вазирай, и ни върни радостта от живота. Ей това е 2016, скъпи ни неколцина читатели.

Крива, и не на място, и досадна, и опака; година, в която всичко се случва по възможно най-трудния начин и те кара да се съмняваш и в себе си, и във Вселената, и дали пък ония кльощавите индийци с неизрязаните нокти всъщност не са напълно прави, съветвайки те да не преследваш нищо, което не се случва от само себе си.

2016-та е като особено натруфен двоен интеграл, който колкото и да смяташ, така и не можеш да докараш да някое готино, напудрено цяло число, което да изпълни изстрадалата ти от задачи душа със задоволството на нещо правилно. И седиш, и се чудиш, и смяташ пак, и псуваш, и мааш сладолед от кутията с голяма лъжица, докато накрая не си пуснеш някакъв особено гневен пънк и не решиш, че това всъщност няма никакво значение, защото Системата ни държи за топките така или иначе. Ей това е 2016, скъпи ни неколцина читатели.

Неправомерно самодоволна, възползвайки се от незнанието и/или мързела ти, за да си придава важност и да те кара да се чувстваш виновен за всичките си беди. Като майстор, който влиза в къщата ти и, преди да почне да кърти, чупи и цапа, ти заявява:

Идете лайкнете тая страница https://www.facebook.com/dnevnadozabulgarina

Истински майстор след себе си не чисти, бе!

Всъщност, 2016-та е като купчина мокра вар, която след ремонта е изпадала в шкафа под мивката, и не можеш да я изметеш или изринеш по никакъв друг начин, освен да гребеш с пълни шепи и с погнуса да изхвърляш в найлонов чувал. Спираш, почиваш си, опитваш се да бъдеш инженер и да измислиш някаква оптимизация. Но няма, братчето ми. Това си е твоята мокра вар, и твоят шкаф под мивката, и едното няма място в другото, а твоите две собствени ръце са единственото, което би могло да им попречи да си останат така. Ей това е 2016, скъпи ни неколцина читатели.

Гребане, бутане, стискане на зъби и бръчкане на нос. 2016-та е таксиджия, който се къпе само по празници; автобус, в който вали сняг; замърсен с въздух софийски смог през декември; 8 пропуска след 82-рата минута, когато си сложил пари на над 3.5 гола, а мачът цяло второ полувреме се играе на 3-0; махмурлук в работен ден; недоизрязан колец от пътен знак, в който си съдираш новите обувки; обаждане по телефона; клон на български пощи. 2016-та по китайския календар е годината на Куцото Магаре и Тъпия Пудел едновременно. Първата година от този век, която почнах да изписвам само с последните ѝ две цифри, защото 16 е такова хубаво, кръгло число. Колко илюзии, колко напразна надежда.

В крайна сметка година толкова натоварваща, че не можах дори да си измисля традиционните новогодишни решения за следващата, които някъде през април да осъзная, че нямам никакво нито желание, нито време, нито възможност да изпълня, и заменям с коренно различни, надявайки се те поне да ми донесат известно временно успокоение, че имам бегъл контрол над случващото ми се. За сметка на това, за пръв път си имам пожелание към идващата 2017:

Please don’t suck.

Не е много.

През 2016-та пандите излязоха от списъка на застрашените видове. Йей.

Аз пък ше си земем некое уискенце

Уважаеми наши няколко верни читатели, ако – виждайки заглавието – сте въздъхнали дълбоко и сте се зарадвали, че вашият скромен пишещ най-накрая е решил да излезе от килера на анонимния алкохолизъм и под ръждивата светлина на прожекторите на неанонимното пиянство: съжалявам. Не за това сме се събрали днес. Всъщност под този надслов, цитирайки класиците в жанра Ъпсурт, се отправих към своя първи в живота хип-хоп концерт.

Даже ще върна слайдера (лентите са отживелица) малко по-назад: под този надслов се отправих към първата си в живота хип-хоп вечер в любим подземен бар. Беше делник, на мен ми беше “ужасна жажда ме разяжда”, и никой, когото питах, не прояви и капка желание за “олд скул хип-хоп” в кръчма; oh, well, аз пък ше си зе’ем некое уискенце и се отправих с горда стъпка сам (също за пръв път; абе, много сефтяна вечер) надолу. Надолу по стълбите към бара, имам предвид, да не вземе някой да прави по-генерални изводи. Как в рамките само на “едно уискенце” време осъзнах, че цял живот съм ходил на партита с грешната музика, или пък как позорно си тръгнах – пред заспиване – горе-долу когато заведението почна да се пълни, са теми на друг разговор. Но искрата беше прехвърчала и, след баровия трибют към класиците, не отне и секунда размисъл, за да се навия и за своята първа среща с не-дотам-комерсиалната сцена.

Събитието се провеждаше в друго любимо, малко по-малко подземно (около 1 етаж) заведение. Заявилите участие – утвърдени (явно – не ги разбирам) и не толкова утвърдени, както и изгряващи хип-хоп таланти от цяла България, всичките (може би – не ги разбирам) – авери на организаторите Ума и Дума. Въобще: ол стар събитие с чудесна организация и, ако се вярва на възторжените възгласи на пичовете от сцената, “ебати якия звук, копеле”. Аз от своя страна от много отдавна не бях подхождал към какъвто и да било концерт със сходен ентусиазъм. Беше ми ново, беше ми различно, беше ми непознато и най-вече – беше ми жадно. След продължила над 3 месеца борба с ремонти, майстори, мебели и всякакви други жилищни ядове, през които доста хора дори забравиха, че съществувам, завръщането ми към каквато и да било форма на социален живот се случваше с едно по детски ококорено вълнение. И типично в стила на нашия отруден сайт, който нарочно се опитва да върши всичко наопаки, ще ви споделя и няколко обобщения за хип-хоп концертите, които си позволих да направя от единствения такъв, на който съм бил.

Първо, никой не идва навреме. Колкото и да се кълнат на килимче във фейсбук ивентите си, че “събитието почва ТОЧНО в 22:00”, това всъщност е парлама – както за всеки един друг вид концерт, освен може би онзи The Wall в Лондон, за който пишеше, че започва “promptly at 8” и, който седнал – седнал, действително разцепи секундата. Аз, като наивния новак и слънчев оптимист, който съм, се озовах в на практика празното заведение около половин час предварително и вече се взирах в мрачното бъдеще, еманиращо от наближаващото дъно на първото ми уискенце, когато приятелите ми почнаха да пристигат; от изпънителите – ни вопъл, ни стон, ни sick rhyme за още поне около половин час. Но пък чудесен DJ set.

Второ, твърде много хомис, твърде малко бичес. Повечето хип-хоп клипове с кажи-речи задължителното присъствие я на подрусващи се задници в близък кадър, я – на дългокраки мадами, обикалящи наперено, но с не много ясна цел около приклекналия изпълнител, каращ се на гледащата го изотдолу камера, ни втълпяват, че това хип-хоп сцената е пълна с бичес. Преждеспоменатият трибют донякъде дори затвърди тази ми нагласа с емпирични доказателства (разбирате ли сега защо съжалявам, че съм ходил по грешните концерти). Но тук… колкото дами имаше налични, бяха или с гаджетата си, или сред антуража фьенке на изпълнителите, като цялостната пропорция около 2.5:1 се плъзгаше ужасно близо до вурст парти. РапЕрите, pick up your game, такава е пропорцията в много инженерни специалности.

Трето, абе, много пият тия момчета. Може би от онова легендарно участие на Шеката на един Спирит ъф Бъъъърргъъъъъъс и, разбира се, ако не броим Маймунарнишките изяви на Сърмичката или Фереджето (тия са съвсем различна категория), не бях виждал толкова направени хора да се качат на сцена и да хванат микрофон. И тук дори включвам караокето в Рок’н’рола. Или, както отговори един друг Иван на въпроса ми дали тези пичове са повече пияни или напушени: “Да”. Толкова високо бяха.

Четвърто, явно от рап на мъжете им става студено. Изключително странно явление: докато дамите не се свенят да демонстрират с благодарност към майката природа даденостите си, то мъжете упорито носят шуби с пухче на качулката, независимо колко hot стане in herrre. Ето това си остава за мен огромната загадка в цялата хип-хоп култура. ЗАЩО ШУБИТЕ?!?!

Хвърлям сега лек поглед нагоре и осъзнавам, че пак съм успял само да нахраня. Браво, Иване, и после защо хората се подсмихват в шепичка, когато се самообявиш за слънчев оптимист. Но това просто не е справедливо. Събитието беше супер. Ако и да се поизморих към края и честно казано да смятам 3+ часа за твърде дълго за всеки един концерт, не мога да не похваля културната, приятелска обстановка; непринуденото отношение на артистите, повечето от които в един или друг момент се мотаха из публиката; и цялостното витаещо настроение на хора, които просто са се събрали да се забавляват. Даже когато някакъв пич си запали и си дръпна от веселите масури, нарушавайки иначе спазваната забрана за пушене, докато от сцената му редяха за “тук каше, там каше”, го направи с такова искрено доволство от живота, че просто нямаше как да му се разсърдя (а и го загаси бързо).

Абе, има още надежда за младежта и бъдещето – и може би най-хубавото е, че се проявява на най-неочаквани места, където човек е отвикнал да я търси.

He's still, he's still Panda from the Block
He’s still, he’s still Panda from the Block

30 не е новото 20

Добър вечер и добре дошли на ДоленХипстър Хелоуин Едишъна, уважаеми наши верни двама читатели. Искате ли страшна история? Ето ви една…

Писна ми да слушам и чета изсмукани от пръстите, самозадоволителни, самоуспокоителни оди за това колко е страхотно да влезеш в четвъртото си десетилетие. Казвам ви го от самото начало, и ако особено ви възпалява, може и да не четете нататък: на 30 въобще не е толкова яко.

Конкретният повод за този лек рейдж изблик е поредната “статия” в бг-мама-имитиращ блог, където някаква кака дори беше стигнала до крайната наглост да заяви, напълно безотговорно и може би дори без грам съмнение, че всъщност 30-тият ти рожден ден е като абитуриентската ти, с която “завършваш” подготвителните си 20-something години и започваш нещата Наистина. Що за глупости. На абитуриентската си сте на 19, коленете не ви болят и можете да се оплескате с лоясал дюнер в 3 през нощта, без дори грам мисъл какво точно са сложили в белия сос, който така щедро изсипват върху иначе екзактно преброените 7 парченца съмнителна мръвка. На 30, от друга страна, е твърде вероятно да си докарате 4 вида стомашни смущения от всяка храна, която не сте си приготвили сами или не сте платили средна за страната дневна надница, за да ви я сервират.

30-тият ви рожден ден може да е като абитуриентската ви, само ако абитуриентската ви е била свързана с по-малко алкохол и радост, че се отървавате от на моменти смазващия гимназиален peer pressure, и с повече екзистенциални терзания и хронична преумора. Не позволявайте на никого да ви залъгва, доверете се на своя верен ДоленХипстър: със смяната на първата цифра във възрастта си няма по магически начин да станете по-мъдри, по-улегнали, по-спокойни и по-наясно със света и себе си. О, не, не, напротив: оставате си все същият объркан рибок, шаващ панически в споменатия от Pink Floyd аквариум, само дето сте още една идея по-стари и френетично гонещи последния влак – независимо дали той весело пуф-пафка, отдалечавайки се, към кариерните върхове, стабилното семейство или личностното откривателство, за които – о, свещена простота – сте си представяли, че 30 години живот все трябва да са достатъчни да реализирате.

30 въобще не е новото 20, приятели. 30 е новото “о, боже мой, защо имам махмурлук след само 2 бири, по дяволите” (да, божосах и дяволосах в едно изречение, so what, нима някой очаква от 30-годишен безбожник нещо друго). 30 е новото “не ме търсете в петък вечер, защото най-накрая искам да (се опитам да) се наспя, и въобще не ме интересува кой концерт изпускам”. 30 е първото ви “абе аз преди 5 години май наистина бягах по-бързо?” 30 е дочаканото осъзнаване, че сте смъртен и че колкото и да се пазите, ще ставате все по-дебел, побелял и бавен; ще ви никнат косми на все по-нежелани места; и всичките червени спортни автомобили и руси гаджета на света няма да променят факта, че човеци, които не са били родени, когато вие вече сте фрагвали по зоните на Халф-а, ще стават по-добри от вас във всичко.

Има си и позитиви, де, не споря. Все пак, на 30 вече може да си имате съвсем истинска носталгия – за неща случили се преди десетилетия. Но много внимавайте как и с какво се потапяте в нея. С особено старание избягвайте да преговаряте любимите си филми и музика. Току-виж се оказало, че онази-безумно-надъхваща-песен-която-ви-прекара-през-кандидат-студентските-изпити вече се е превърнала в бозава, скучна, клиширана до безобразие псевдо-рок диария, а филмът, оформил цялостния ви светоглед в 10-ти клас, всъщност има диалог по-плосък и от уж анти-естаблишмънт посланията си. Вместо да ровите по тия мрачни, мрачни места, погледнете в огледалото и, ако – както си му е редът – откриете в него един сбръчкан, недоспал циник, по-добре въобще не се опитвайте да си припомните културните си стълбове отпреди 15 години, а си сипете нещо твърдо и си пуснете колекцията от редки записи на класическа музика, мръсно елитарно сърдито старче такова.

Записвам го тук, в тази Валпургиева нощ, когато небесата изсипват върху ни цялата си нежелана свръхестествена паплач, и си пожелавам след още 10 години да си го препрочета с тънка насмешка: 30 не е прагът на истинския ви живот; нито е наградата, която заслужено получаватае след положените усилия и издържаните лишения през 20-те си години. Ако въобще 30 е някакво начало, то е на отчаяното драпане за последните места под слънцето, за свое и чуждо признание. Свободно пропадане към “средната възраст” насред проливен дъжд от сватби, бебета и кръщенета, ипотеки и ненужно скъпи автомобили, “обичам работата си и тя ме изпълва със смисъл”-мантри. Просто поредното поколение, опитващо се да излъже преди всичко себе си, а след това – и останалия свят, че все още е релевантно.

Да, ама не. Който е имал да става голяма работа, най-вероятно вече е станал. Който е имал върхове да достига, вече ги е достигнал. На 30 сме древни.

Няма панда, защото ме е страх на каква гадост ще попадна, ако потърся за “ancient panda”. Дано ви е станало по-хелоуинско. Аз отивам да се маскирам като екзистенциална криза.

По следите на изгубените 6 музикални години – част II

Както е казал поетът, продължаваме, продължаваме… Насладете се на хейта и спорадичните ми похвали за изпуснатите албуми между 2014 и 2016 по-долу.

2014

AC/DC – Rock or Bust. Нека и през 2014 отново чуем цели 11 пъти любимата си песен на AC/DC.

Accept – Blind Rage. Нека и през 2014 отново чуем цели 11 пъти любимата си песен на Accept.

Epica – The Quantum Enigma. Още с първите акорди от интрото човек застива, а изправилите се косъмчета по тила му задават въпроса защо Epica не са по-големи от Nightwish в симфони-метъл-рок-с-женски-вокали жанра. Имат си всичко – и могъщи оркестрации, и епични хорове, и як джангър, докато Nightwish напоследък само се лигундрят. По време на финалната 10-минутна вакханлия въпросът си намира отговор: защото са много по-скучни (поне от пре-2004 Nightwish-a). Да, героичните напеви винаги са въздействащи, а като фон за чукане на свински пържоли са просто незаменими, но някак си след 8-та сходна песен в един и същи албум писва. Но не ме оставяйте да ви отблъсна от албума – пробвайте това с пържолите и преценете сами.

Foo Fighters – Sonic Highways. Никога не съм харесвал особено Foo Fighters, няма и да ги заобичам след този албум. Но няма как да не сваля шапката пред концепцията – Dave Grohl пътува до осем различни градове в Щатите, записвайки на място и с местни музиканти, успявайки във всяка една от песните да улови не просто по нещо от духа на съответния град, а и онзи предурбанистичен копнеж по безкрайната магистрала, който просълзява офисната ни душа по време на филми като Into The Wild. Ако Кобейн беше още жив, бате Дейв отдавна щеше да го е изместил в мислите на хората като мотора, сърцето и перцето на онази Нирвана. Показно за каква е разликата между правенето и творенето на музика.

Godsmack – 1000HP. Иска ми се да кажа нещо оригинално, ама няма какво. Точно както и аз не чух нищичко оригинално в поредния бучащ, трещящ, мачовски албум на Годсмак. Джангърът си е още там, но хипнотичната искра отдавна я няма. Жалко.

Guano Apes – Offline. Защо, Гуано, творите такова гуано? Защо, Ейпс? Толкова ли остаряхте? Толкова ли се уморихте? Толкова ли забогатяхте? Да слушаш новото Гуано Ейпс е като да видиш колко е надебелял Истинският Роналдо – носталгично напомняне, че “едно време си беше по-хубаво”, но без ония безкрайно забавни клипчета, на които Роналдо, с всичките си настоящи 120 оки, продължава да е най-бързият и техничен играч в разни приятелски мачлета в зала.

Iced Earth – Plagues of Babylon. Добрият стар Iced Earth. Ако не са ви омръзнали досега, най-вероятно и този албум ще ви хареса. Това… май беше положителен отзив.

Mando Diao – Aelita. Малки гадни депешарчета са тия Мандо Диао. Жалко, рок дрешките им отиват повече, както Wet Dreams понапомня с протяжната носталгия по изгубената младост, която човек може да изпита само през дълъг августовски следобед на тракийското полето. Аз, от своя страна, така и не се научих да харесвам електронна музика. Но в потна лятна нощ, със слушалките, по улиците, внезапно прави смисъл.

Kasabian – 48:13. Какво, по дяволите, се е случило с Kasabian между 2011 и 2014?!? Едва ли някога ще разберем. Поне още от заглавието албумът ви предупреждава колко точно време от живота си ще изгубите с него.

The Pretty Reckless – Going to Hell. Тези са една от любимите ми находки – никога не бях чувал за тях, но подгряваха хедлайнера на един мой доста неуспешен концертен абе-май-беше-date. С мацката, която заведох там, отдавна не поддържаме никаква връзка, но пък The Pretty Reckless си ми останаха като един хубав спомен от по-безгрижни времена. Самата Тейлър Момсън пък с пълни шепи граби от може би последния си шанс (все пак през 2014 е била вече на цели 21) да се изявява като свръх-сексуална, бунтуваща се срещу системата недораслячка, като дори е успяла да изкара някои добри пънкарийки. Доста по-контролираната акустична версия на Sweet Things пък загатва, че има бъдеще за тая банда и след пубертета. Стискаме палци да не заложат през цялата си кариера на кожи и бунтове като някои.. кхъм…. man-ow… кхъм… ar… други.

Within Temptation – Hydra. Още от когато ги открих, с Ice Queen, Within Temptation най-добре можеха да бъдат описани като “абее, едно такова като Nightwish”. С продукции като Hydra не ги виждам да избягат от “мини-найтуиш” етикета. И опитите им за симфъни-метъл кавъри на бозави поп-песни са зле.

2015

Blind Guardian – Beyond The Red Mirror. На първо четене: изсмукан от пръстите по традиционната формула: 1. “Епичния” реверанс към верните фенове 2. Радио сингъла 3. Странна прог забежка, 4., 5. Филъри 6. Любимата песен на кийбордиста 7. Песента, която ще се хареса на кежуъл феновете 8. Любимата на старите фенове, които са единствените, които би трябвало да слушат тоя албум така или иначе 9. Композицията на барабаниста, да не се сърди. 10. Пауър баладата 11. Другата “епична” песен, за да са олд скул. На второ: все същото, но изпълнени до съвършенство. Напомня филмова/игрална музика и се връзва чудесно със зациклил програмен код.

Disturbed – Immortalized. Похвален опит да избягат от кариерата,построена върху една песен. Напомнят на по-хард нещата на Скорпиънс в началото, после има бозица, после мрачни балади с кризи на средната възраст, завършват с all-out метъл. Може и да е стокхолмски синдром, но на 4-тото слушане вече почват да ми харесват, а The Vengeful One спокойно може да се нареди сред класиките им.

Muse – Drones. Muse дори в моите назадничави очи вече официално са скъсали с лигавия тийн рок, който ме държеше настрани от тях дълго време. Албумът може и необяснимо да завършва с акапелни напеви, но иначе е стегнат, здрав рок с щипка теория на конспирацията за цвят.

Simeon Soul Charger – A Trick of Light. Може би най-любимото ми откритие. Чух и видях ги за пръв път на един студентски фест, където уж трябваше да се зарибяваме с една германка, но никой нищо не зариби (разбира се). Но пък се натъкнах на тези пичове. Бяха толкова не на място сред пропадналите, смърдящи на евтина бира баварски псевдо-пънкарии, че имах чувството, че съм попаднал във филм. Не ме разочароват и до ден днешен – деликатна комбинация от прог. и класически рок с малко почти танцувален фънк за вкус, и всичко това поднесено върху i-knew-them-before-they-were-cool китайски порцелан. Перфектни.

2016

3 Doors Down – Us And The Night. Опитът през 2011 да се позабавляват с истински рок явно не е продал нито на новите, нито на старите фенове. Затова през 2016 3 Doors Down умело се завръщат в жанра “разлигавен пуберски бълвоч” и в черния ми списък.

Dream Theater – The Astonishing. Опит най-накрая за нещо по-оригинално от много корав прог метъл за пръв път от потресващо добрия Octavarium. Не е Scenes From a Memory, и дори след 10 слушания няма да се доближи. Напомня на Николо Коцев и Brazen Abbott, както и на всяка друга рок опера с абсурден premise. И все пак, Dream Theater!

Drowning Pool – Hellelujah. Типичен модерен метъл албум – много бърз джангър, комбинация на дерящи и “чисти” вокали, пълна скука. Дюд.

Dubioza Kolektiv – Happy Machine. По-малко тежката, мрачна и политическа версия на Култур Шок като че ли най-накрая са нацелили точното съотношение между парти ритми, балканска жица и неприятен дъб степ, за да се харесат дори на кежуъли като мен. Още от същото, моля.

Kula Shaker – K 2.0. Ако Боб Дилън беше направил дете на Oasis, което после беше родено от The Cure, то вероятно щеше да звучи като последния албум на Kula Shaker. Едновременно по-мъдри, по-задълбочени и по-слушаеми, тия пичове се гъбаркат с това 2.0 в името, сякаш очаквайки да генерират някакъв синдром на 2-рия албум, макар да имат вече цели 5. А пък Here Come My Demons е просто брилянтна.

Radiohead – A Moon Shaped Pool. Отврат. The spark has long gone out, или пък аз просто вече не съм достатъчно потънал в мрак и депресия объркан тийнейджър, за да го оценя. Въпросът остава отворен.

Red Hot Chili Peppers – The Getaway. Ако съществува такова нещо като улегнал фънк, то РХЦП със сигурност трябва да са едни от флагманите му. С бавно, умислено темпо, избиващо чак до психеделичност в Dreams of a Samurai. Нищо бляскаво, нищо лъскаво, като за хора на средна възраст без време за губене в експерименти.

Skunk Anansie – Anarchytecture. Ако в Black Traffic имаше поне 5 различни вида Скин, тук тя е просто замислена и чувствителна. Както и там: ако ви влече.

Надявам се, че разходката сред музикалната ми колекция ви е харесала или поне ви е била полезна, уважаеми наши двама читатели. Ако не друго, верният ви пишещ начеса крастата си да се прави на музикален критик и се надява в скоро време да се завърне спокойно към екзистенциалните кризи по тези страници. Наздраве!

drumming-panda

1200 км по пътищата на родината

Ако имате съмнителното щастие да сте в умерено близкото ми обкръжение, то вероятно многократно сте чували колко не обичам да шофирам. Не обичам стреса и нуждата от постоянна концентрация, не обичам да замърсявам излишно и без това изстрадалата ни атмосфера, никак не ми харесва да не мога да изпия една бира в произволно крайпътно капанче, а най-много от всичко мразя да паркирам успоредно.

Уви, какво обичаме или не обичаме не винаги се съчетава с какво има нужда да се направи. Така се случи, че в началото на този напечен август (чухте ли, чухте ли, че summer’s almost gone? Джимбо ви напомня) звездите се наредиха в точната конфигурация, за да размахат лукаво под носа ми ключовете за изстрадалото, препатило от калпавото ми шофиране пежо, и да ме запокитят надлъж, и най-вече – нашир, по родните пътища. Ако се бях вдигнал по маршрута София – Варна – Бургас – Ямбол – София в рамките на няколко дни “просто ей тъй”, в някои страни биха го нарекли roadtrip. Аз обаче съм безкрайно рационален, прагматичен тип и гледам никога да не правя каквото и да било “просто ей тъй”, така че пътуването си имаше съвсем конкретни цели – от това да осветя с незаменимото си присъствие сватбата на Диди през чистото любопитство, та до най-неочаквано изскочилата нужда да прибера глутница развеселени, подпийнали панди по стръмните черноморски баири чак до хотела им.

Тук някъде вероятно очаквате някакво катарзисно прозрение, уважаеми двама читатели? Мотивиращ разказ за спаружената градска душа, която широкият път превръща в прежарен, почернял от слънцето приключенец? Пореден неуспешен опит на този блог да предаде в свои думи дори частица от упояващата енергия на Лед-Цепелиновия шедьовър Kashmir и онзи уж скрит, но винаги избуяващ на повърхността човешки копнеж по личната Шангри Ла?

Няма да крия, някъде дълбоко в циничната си душа и аз се надявах на подобна развръзка. Но такива неща се случват само по американските филми писани и заснети с не дотам прикрития стремеж да ви продадат още автомобили, от които нямате нужда, и надценено високооктаново гориво. Но за такъв заречен пешеходец като мен 1200 километра по пътищата на родината в компанията основно на купчина остаряло френско желязо нямаше как да не донесат поне някакъв урок. За себе си, ако не за друго.

Първата голяма изненада бе колко разтоварващо могат да действат дългите пътувания на един обитаващ преди всичко офис среда мозък. Да, пътищата са разбити, тесни и често опасни. Да, едни мизерни 400-и-нещо км от официалната до „морската“ ни столица отнемат над 6 часа. Но всичко това изисква фокус върху една единствена задача: ти, пътят, другите коли, крайната цел. Замисляли ли сте се колко рядко успявате напоследък да съсредоточите вниманието си върху една единствена задача? С многократното улеснение отговорите на всевъзможни, дори абсурдни въпроси, нестихващият информационен поток на последното десетилетие ни донесе със себе си и съсипания attention span и постоянната умствена преумора, която никакви часове сън не могат да прогонят. Е, докато много внимателно следите за дивотиите на поредния батка с БМВ из засуканите планински завои на Обзорския проход, или пък се пазите да не отнесете подалия се до задните лапи през прозореца на плевенска Корса пес, който стопаните му са оставили да се лендзи на другите коли по възможно най-тесните участъци от пътя, разпънатият на пентаграма на мултитаскинга ваш мозък си по-чи-ва.

Така и така сме на темата с батките, едноседмичното ми изчезване от света на фиксирания интернет и работно време донесе и друг – донякъде тъжен – извод. Бях обявен за джигит, на когото само липсата на подходящо возило пречи да прояви в пълна сила джигитлъка си (все пак с натоварено пежо е трудно да профучиш със 100 на жълто). Подобни обвинения, освен да ме откажат завинаги да инвестирам в по-мощен автомобил, допринесоха и за промяна на цялостната ми нагласа към примигващите светофари и привидно нелогичните ограничения на скоростта. Така че, уважаеми двама читатели, ако ме видите някога да си купувам бяла тениска Кавали с мъниста или пък да поръчвам пакет щамповани салфетки в дискотека в студентски град, моля, говорете с мен. Ако обаче ме видите да си пускам man bun или да ровя в кашон с плочи на хипстърски базар, макар дори да не притежавам грамофон, спокойно можете да се отречете от мен в Държавен вестник – положението и без това е безнадеждно.

И за да приключа тази словесна диария с някаква поука, нека ви споделя най-важното за света, което научих По Пътя. Ако сте сами или най-малкото няма кого да отегчите/изплашите; ако имате доволно количество бензин в резервоара (отново извинения на редакционния колега за Онзи път между Сапарева баня и Бистрица); ако не бързате за никъде: доверете се на Богдана, Мария или както там на галено сте кръстили гласа в навигацията на колата си. Може би ще се озовете в оф-роуд условията на изоставения път до Каменар, или пък ще преминете, силно учудени, през Ясна поляна и Ново Паничарево под не по-малко учудените погледи на вечните дядовци на пейката пред кметството. Може би магистралите ще ви се сторят като далечен, излишен лукс. Може би ще откриете, че не винаги най-краткият път е най-бързият и, което е по-стряскащо, най-бързият път невинаги е този, от който действително имате нужда.

Доверете им се. Богдана, Мария или както точно се казва жената на живота ви в момента знае точно откъде да ви преведе по пътя към вас самите.

Още малко, Панда, и ще стигаш и педалите
Още малко, Панда, и ще стигаш и педалите

По следите на изгубените 6 музикални години – част I

Като всеки човек, прекарал не малка част от живота си в обсебените от Орднунг централноевропейски земи, аз изпитвам забележима празнина в себе си, когато нещата Не Са Си По Местата, или пък – Има Липси. Предвид това, мога да го отдам единствено на мързела си, че по толкова брутален начин бях занемарил обогатяването на музикалната си колекция. Дискографии започнати и недовършени, групи забравени и незаслужено захвърлени на бунището на пубертетските ми спомени; купища и купища музика, която се полага да бъде изслушана и това биваше непрекъснато отлагано. В тежък пристъп на гузна съвест реших, че това просто не може да продължава, запретнах ръкави и напазарувах ;) пропуснатите от мен в последните 6 години – когато явно за последно съм бил толкова прилежен – албуми на групи, чиито дискографии някога съм започнал да събирам.

Какво би могло да бъде по-добре от това да си попълни човек липсите?! Ами – да си води записки, докато го прави. Въпросните, за лично удоволствие и читателска радост, следват. Във възхвала на боговете на OCD-то, албумите и групите са подредени по години и азбучен ред…

2010

Gotan Project – Tango 3.0. Ами те са си го казали в заглавието хората. Готан Проджект за 3-ти път правят точно същото, с което станаха известни и ми станаха интересни. С изключение на откриващата Tango Square, която като истинска сирена издърпва традиционния танго ритъм в непознатите, мрачни, дълбоки блус води, не чух нищо, което да не бях чувал и последните 2 пъти (3 с ремиксовия Inspiración Espiración). Не пречи да се прослуша, но да не кажете, че не съм ви предупредил.

Tristania – Rubicon. Вече може и да им липсва моментът на изненадата от чудесното сливане на женски и (чисти) мъжки вокали в готик метъл, но продължават да го правят все така добре. Приятен, лесно забравим албум.

2011

3 Doors Down – Time of My Life. Имаше време, когато 3 Doors Down бяха един от централните ми музикални интереси. После обаче станах на 15 и блясъкът им постепенно избледня, а след това и напълно се изгуби, когато чух оригиналите на всичко онова, което те имитират и напудрят за пред фенките си. Time Of My Life обаче е честен, непретенциозен, чисто рок албум, който идеално би се вързал за някой от онези моменти, в които просто искате да слушате нещо ненатоварващо, но много мразите да ви прекъсват музиката с реклами по радиото или телевизията.

Incubus – If Not Now, When? Да отговоря направо на въпроса от заглавието – ‘ми, и сега не е. Последното на Инкюбъс, което – бивайки от 2011 – трудно мога да нарека “ново”, унесе в сладка дрямка скромния пишещ с лабавите си, момичешки, почти-рок нещица, и го стресна, когато натиканата чак на 8-мо място “In the Company of Wolves” почти изхвърча от завоя с рязко прог/сайкъделик свистене на гуми. Мога да си представя и строгия поглед на продуцента, който с отработен жест и замах с дълга пръчка бърже след това е вкарал размечталите се музиканти обратно в правия път на комерса.

Kasabian – Velociraptor! Ок, малко ме е срам, че чак сега чувам този албум от далечната 2011. Но простете ми, предходните 3 на Касейбиън ужасно ме разочароваха – може би заради твърде настойчивия си хайп. Velociraptor! (забележете, че и гореописаният албум от 2011 също има препинателен знак в името си.. фън фактс) най-накрая изпълнява всички дадени преди това обещания. От откриващата минорна фънкария Let’s Roll Like We Used To и радиофоничността на Days Are Forgotten, през почти трайбъл забежките на Acid Turkish Bath (не се смейте, вие там на последния ред) и tick-ващата all boxes на брит рока Man of Simple Pleasure, та чак до баладичния си край с Neon Noon, албумчето си е много рок (и по-малко алтърнатив) и мога само смело да го препоръчам.

2012

Accept – Stalingrad. Same old, same old. Изтърка се да говорим за кариера от една песен, ама… Защо?!

Mando Diao – Infruset. Няма как да не уважавам станала международно известна група, която загърбва бесния комерс и издава албум на родния си език, особено когато той е толкова зачукан като шведски. Кратка справка с уикипедия и 4-кратно платинения статус на въпросния албум в родната им Швеция ме навежда на мисълта, че всъщност бесният комерс съвсем не е бил чак толкова загърбен. Наивноста ми. Иначе албумът навява тъжни асоциации с Джимбо Морисън и American Prayer, но с шведски стихове и повече кухарки.

Melody Gardot – The Absence (2012) и Currency Of Man (2015). Нямам спомен откъде чух за Мелъди, нито пък – защо съм решил да ѝ събирам дискография. Новите ѝ албуми предлагат точно същото като преди; а единствената ситуация, в която полу-прошепнатите ту джазови, ту лирични откровения на Мелъди ми се струват подходящи, е ако някоя вечер на гости ви е млада дама и ви се “слуша” нещо едновременно неангажиращо и предразполагащо. Всяка музикална колекция има нужда от такова попълнение, така че she stays.

Skunk Anansie – Black Traffic. Може би съм твърде повърхностен, но трудно мога да бъда убеден, че Skunk Anansie като група са кой знае колко повече от бекграунд за творческите изяви на вокалистката си. Но когато тя е в състояние да те накара да се чувстваш ужасно виновен само с едно просто припевче “I believed in you / I was wrong”, може би си струва. Та така – в Black Traffic има и гневна Скин, и нежна Скин, и сърдита Скин, и комерсиална Скин. Ако ви влече.

2013

Caro Emerald – The Shocking Miss Emerald е по-уморена и с по-голямо самочувствие, заради което е заменила жизнените, весели мелодии с нещо малко по-дарк, по-блус, по-Джеймс-Бонд, което я прави още по-чаровна. А насред албума се мъдри и такъв бисер като Paris.

Korn – The Paradigm Shift. Стискаме ли си ръцете, че The Path of Totality не се е случвал? Чудесно. Тогава продължаваме нататък. The Paradigm Shift е крайно иронично озаглавен предвид това, че влиза в точно онази парадигма, която направи Царвицти известни. Още в откриващото парче бате Джонатън крещи “I think I owe you an apology” на всичките си фенове (и е много прав), а Mass Hysteria сякаш е извадена направо от Untouchables. Раздвоен съм. След като по-нагоре толкова ругах групите, които цял живот издават една и съща песен, защо съм толкова доволен да чуя стария KoЯn? Може би съм долен лицемер, ето защо.

P.I.F. – 4. Познавайки читателската си база, много вероятно е вие да сте метъл, метълист, метълджия, метъляга. Като такъв, също така много вероятно познавате 1-ва и 8-ма заповед на метъла: “Не бъди Димо от П.И.Ф“. Но тъй като вече не сте на 18, предполагам вече сте преминали “метъл вс. всичкия останал клес” фазата си и можете да оцените доста по-улегналия, мрачен, мъдър, дори – тежък техен последен албум. Ако пък не сте, потопете се в екзистенциалната драма на набъбналия вече през годините ДХ и заповядайте пак тук след това. Обърнете внимание на “Нарисувай ми песен”.

Pearl Jam – Lightning Bolt. Докато скромният пишещ все още само е обмислял завръщането си от Чужбината, Pearl Jam са реализирали своето. А с навяващите кралически асоциации за каменната ера Infallible и Let The Records Play се затваря един прекрасно удовлетворителен пълен кръг в рок музиката

Tristania – Darkest White. От някогашните готически титани е останал само здрав, на моменти почти неслушаем за простомсъртни джангър. Ако все още ви е останал врат за джаскане след всичките тези години, може и да ви хареса.

Следват 2014-2016….

Кому са нужни черниците?!

Пак дойде времето на селфитата от морето и кифлите, за които “косата е важна”, но си снимат прегорелите дупари, опитвайки с различна степен на успех да направят сърчице с ръце във въздуха. Също като Гарет Бейл, но без абсурдната man bun и с по-малко косми по лицето. И без да бъдат наистина много, много добри футболисти. Всъщност знаете ли, верни наши двама читатели, ако все още сте тук, че всъщност за много от дамите планет-ъф-ди-ейпс-подобната мусура на Бейл се явява ужасно секси? И аз се изненадах. Но да не се отклоняваме.

Докато кифлите си снимат гъзягите и tramp stamp-овете по морето, аз рейджвам из града. Знаете ли защо? Не е заради разбитите плочки, които ми съсипват около 2 чифта обувки годишно; заради увисналия сякаш в очакване края на времето прахоляк край натоварените улици; не е заради потискащата жега или пък впечатляващо бързо разлагащите се кучешки акита по тротоарите; ще ви изненадам, но дори не е заради вкиснатата смрад на некъпан гражданин, която ме кара да бия път под юлския пек, вместо да се кача в автобуса. Даже не става дума за грозната завист, изпълваща долната ми и хипстърска душа, докато опъвам хомота в климатизирания офис, а на други им носят в пластмасова тарелка пресолена цаца, изпържена във вчерашно олио.

Заради черниците е.

Когато кифлите заминат за морето, черниците почват да се изсипват по пътищата с отчетливото “цоп” на презрялата си същност. После почват да омекват и разнасят омайна миризма на джибри. Събират рояци зелени мухи. Джвакат под подметките ти, петносвайки ги. Някак си успяват да петносат и тротоарите. И дрехите ти, когато от небрежност се озовеш под иначе дълбоката им сянка по Това време. Когато кифлите заминат за морето, черниците превземат моя свят.

Вижте, отделих към 3 минути да рисърчна, за да не съм голословен, и научих, че черниците хранят копринените пеперуди, а от листата им стават всевъзможни илачи. Ако човек си гледа овошките на село, вади си коприната, продава я и си купува яхта с печалбата, после си вари илачите за успокояване на нервите, след като някой допусне правописна грешка в позлатения надпис с името на яхтата – моля, няма проблем, да си дерзае и ще му ръкопляскам. Но как въобще на някого му хрумва да си засади това изчадие в двора насред града?! И разбира се, точно до оградата, така че да сподели ужаса му с всички съседи?!

Че те черниците дори не стават за ядене. Не познавам човек, който да обича дори съвършено узрелия им черен вариант, а какво остава за хрупкаво-киселеещия винаги-не-съвсем-готов бял сорт. Та ти ставаш до лактите в гадост, само докато успееш някак си да изчегъркаш мъничката, досадна дръжчица, която остава закотвена в черничения плод ВИНАГИ. В най-добрия случай вкусът на черниците може да се опише като придобит “meh” такъв, а в обичайния – като “абе аз това не трябваше да го ям, само за да не обидя тоя, който се е излъгал да си засади черницата и сега се мъчи някак си да легитимира грешните си житейски избори”.

Това не е спокойната лоза, която да опаше с блажена шарена сянка целия ти двор, за да си лющиш ракията под нея, а от време на време да си чопваш по някое грозденце. Не е достолепният орех, който да засадиш днес, а на сянката му да се радват и правнуците ти; като всяка есен им създаваш и забавление за цял ден, защото най-накрая им е разрешено да грабнат по един дълъг прът и да забрулят в пълна забрава, захвърлили смартфона настрани (след задължителната снимка за фейсбук с пръта в ръце). Не е обидно краткотрайната кайсия или сякаш светкавично презряващата череша, които превръщат лятото във всеки двор в един безкраен цикъл от преяждане, колики, необуздана диария, гузно чувство и отново преяждане. Дори не и вековният дъб, за който книгите ни учат, че се превръщат в талисман на къщата и стълб на цялата рода. Не, не, не и не. Това е просто една безсмислена черница, от която някаква полза виждат единствено един точно определен вид пеперуди.

Аргх.

Едва 20 минути откак пиша тоя rant и вече в ноздрите ми сякаш се е настанил оня кисел, джибрен аромат и нервно поглеждам под бюрото си да не би да съм настъпил нещо.

Това е. Няма поука. Само един отекващ в епохите въпрос: КОМУ СА НУЖНИ ГЛУПАВИТЕ ДВОРНИ ЧЕРНИЦИ?!

А след като си разтраках вкочанените от твърде дълъг застой ДХ-ски стави, обещавам другия път истински пост.

Тая червена панда нямаше да е толкова спокойна, ако дървото беше черница
Тая червена панда нямаше да е толкова спокойна, ако дървото беше черница