Триста метра срещи

Усещаш, че Октоберфест идва няколко дни – до около седмица – преди официалното му начало.

Малко повече шум, доста повече хора, малко повече задръствания. Повръщано по ъглите и в С-бана, пияни бакпакъри, излегнали се върху разпръснатите си по земята дисаги на завет в гарата. За миг си запитваш “Кога мина 1 година от предишния?!”, но вече си достатъчно голям, за да размишляваш твърде дълго върху този въпрос, повдигаш философски рамене и даваш нататък.

После голямото събитие настъпва и в един късен, мрачен следобед ти се озоваваш насред оживена улица в близост до Феста, опитвайки се да си пробиеш път през тълпата, вървяща в противоположна посока (не защото си долен хипстър, а защото просто трябва да си напазаруваш).

Срещите се редуват една след друга.

Две момичета с носии; водят се по тротоара под ръка, едната е боса и носи обувките си в ръка (по чудо и двете) и залита към улицата. Другата паникьосана я издърпва обратно, в движението си сама губи баланс и полита напред, точно след като те е подминала с празния поглед на човек, изпил поне един литър бира повече, отколкото е било разумно. Обръщаш се по-скоро автоматично, съзнавайки ясно, че и при най-добро желание не би могъл да им попречиш да си разбият носа в плочките – но те вече вървят нататък, малко по-бавно от преди – нищо не се е случило, може би ти се е привидяло? Група местни гъзета вървят след тях, сочат ги и се смеят се гръмогласно с бирен ентусиазъм. Октоберфест.

Подминаваш, а срещу теб върви азиатска двойка – не се наемам с опити за по-точна локализация – облечени от глава до пети в пълна баварска носия. Тя с характерния Dirndl, очевидно замислен за значително по-… пищни дами, а той с искрящо нови Lederhosen в ярък контраст с иначе по азиатски интелигентната му физиономия и очилца. И сред целия шум и хаос дори не изглеждат не на място. Глобализация.

После минаваш край хотел, на един от прозорците е застанал мъж с трудно забележима хавлийка около кръста си, който те снима с огромния си фотоапарат. Дори не ти се мисли защо.

Пътят ти е препречен от поредния неравно поклащащ се индивид. Опитваш се да заобиколиш, но той разперва ръце с по бутилка във всяка една от тях, и се мъчи да заговоро две бързащи жени. След неуспеха си забелязва изнесените на тротоара столчета на някакво ресторантче с разнасящ се из него аромат на наргиле-вишна, и тежко се строполява на едно от тях. Бутилките, почти без да разлее, оставя на масата, за да може да се хване за главата с две ръце и да почне да я клати невярващо. Къде попаднах? Колко пих? Какъв е смисълът на живота?… Не бих се опитал да отгатвам безкрайностите, до които пияното въображение може да достигне.

Малко по-нататък огромен немец е подпрял забележителните си тлъстини на кошче за боклук и, докато го подминаваш, протяга ръка и иска пари – за ядене и пиене, както обяснява набързо. Не се поддаваш на увещанията му, но явно местните са доста щедри хора, защото подобен внушителен корем не се постига с глад и лишения.

Гъмжи от народ.

Алкохолици и обикновени пияници;
проститутки и обикновени курви;
знаменитости и обикновени позьори.

Епидемия от октоберфестиозис – непредизвикана еуфория и неоправдана склонност към сляпо разхищение. Само прегърбената почти на две луда, която обикаля спирките на метрото по центъра, стои на стълбището на Карлсплац, във все същата поза на внезапно осенил я размисъл, с все същата сплъстена коса и изтъркани найлонови торби от супермаркета, и се взира с все същия безучастен поглед в нещо, което само тя вижда. Никога не я бях виждал толкова нормална.

The corporations, maaaan… the bloody corporations

Не знам какво точно бях очаквал, но когато влязох в малката, непроветрива “семинарна” стая, пълна с умислени немци, всички надежди за поносимо прекарване на следващите 3 часа се изпариха като оптимизъм в началото на септември.

Всъщност никак не се гордея как се озовах на този семинар. Беше юли, беше 30 градуса, а аз, пребит от изпит и недоспиване, тътрех крака към Мензата. Човек си мисли, че нищо не е в състояние да го изтръгне от блажената апатия на преуморения мозък, но къде ти – мъжете сме простичко устроени същества и красива жена, оплакваща се колко й е горещо, докато прави вятър на обилното си деколте, може да ни накара да подпишем горе-долу всичко. Дори и след като сме го прочели, и след всички обещания никога повече да не посещаваме никакви семинари, уъркшопи, обучения и др. душегубки. Около четвърт час по-късно се сетих за (вече) класическата максима “Ако не плащаш за продукта, то продуктът си ТИ.”, но вече беше твърде късно. Безплатен кариерен семинар, щом сте казали.

И ето ме, застанал пред масивна, негостоприемна блиндирана врата на третия етаж в стара сграда в един от, явно, тежкарските квартали на Мюнхен. Звъня на звънеца, почти мигновено се разнася познатото бръмчене, отворено е – явно ни очакват. Посреща ме безкрайно дружелюбната рецепционистка, повежда ме из скучен офис, въвежда ме в гореспоменатата стая. Трима души седят на столчета и съсредоточено разглеждат връзките на обувките си и ъглите на стаята, а двамата ръководители на семинара ми стискат ръката с онази толкова изкуствена, плашещо отработена усмивка на някого, който знае защо той е тук, защо ти си тук, и че ти не знаеш нито едно от тези неща. Аз съм Продуктът, alright. Да започваме.

Втората ми най-омразна част от всеки семинар е представянето. Толкова ми е омразна, че ето тази мечка ми се стори много смешна. 15 присъстващи, само немци, дори има една отракана госпожица с “фон” в името.

I am Jack’s inflamed sense of not belonging.

Първите час и половина от семинара преминават като на магия. Темите са стари и скучни – как да започнем търсенето на работа, колко е важно да бъдем наясно със себе си и какво искаме, за да намерим идеалната за нас позиция, все едно не го правим само заради парите, упътвания да се обаждаш по телефона, съвети как да окомплектоваш кандидатурата си в папка от 4.77 евро, така че да е напълно неразличима от всички останали папки от 4.77 – сякаш пък някой все още изпраща кандидатури по истинска поща.

Снимката, казва типът с изкуствената усмивка и шарещите очички, е много важна. Ако кандидатствате в стара компания с традиция, добре е да подходите класически. Ако е млад стартъп, може да бъдете и по-агресивни и изобретателни – типът демонстрира своя снимка в профил, на която е вперил устремен поглед в залеза през стъклените стени на някакъв офис. Преливащи агресия и изобретателност.

Опитвам се да вмъкна забележката, че снимките в кандидатури за работа са изключително немско изобретение и в повечето страни по света всъщност директно ще ви изхвърлят папката в кошчето, ако им я пратите така. Втората шефка се смущава за съвсем кратко, може би за секунда се сеща за света извън Германия, успокоява ме, че за “интернационалните” апликации ще поговорим по-късно, и продължава нататък. Не правя опит да обясня, че “немски” за мен е точно толкова интернационално, колкото “естонски”, например. В демонстрираното от тях CV под “Езици” немският въобще не се появява. Подразбира се, изглежда.

I am Jack’s square ass in a very round, very German hole.

Следва почивка и посещение на тоалетна с монтирана алуминиева табелка, забраняваща на някакво рисувано човече да пикае право. Не се чувствам достатъчно рисуван, нека си забранява.

Втората част на семинара започва с ръководителката, която подрежда малки листчета с явно въпроси на тях.

О, не.

Ужасът почва да пълзи нагоре по врата ми. Следва безкрайно любезната по(д)кана (усмивката няма да я споменавам повече) да наредим столовете си в кръг. За да е интерактивно.

О, не. О, не, не, не.

Интерактивно, по дяволите. По-горе споменах за втората си най-омразна част от всеки семинар. Ето я и първата. Игра с публиката. Интеракция, опити да бъдем разчупени, включени, да споделяме. Може би съм антисоциален, може би съм долен хейтър, но в която и дебела книга, по която се водят всички организатори на семинари, да са написали, че директното общуване с и между участниците е Забавно, явно не важи за мен. Успявам да се олея с шишето вода, докато псувам тихичко по родному и се опитвам да преместя стол, раница, палто и въпросното шише едновременно. Not my finest hour.

Играта с публиката, този път, е симулация на интервю за работа. Ръководителите хвърлят по нас най-често използваните въпроси и след това, с Онази усмивка и назидателен тон, ни обясняват защо ни питат точно това и къде сме сбъркали при отговора. Името на лепенката върху ризата ми и без това е труднопроизносимо, аз се старая да го прикрия, доколкото мога, и чакам. Въпросите почват да се въртят по кръга.

“Защо кандидатствахте при нас?” ме подминава.
“Защо трябва да изберем вас?”
“Как се виждате след 5 години?” О, бог явно има. Единственият въпрос, на който никога не съм знаел отговора.

“Хер Щефанов,” съсипва името ми след малко немецът, “посочете някоя ваша слабост.” Да, бог наистина има. Тук съм подкован и гордо заявявам “Никак, никак не обичам да ставам рано. 8 часът за мен е неприемливо.” Шокирана тишина. Само на мен ли ми е смешно? “Това пък НИКОГА не можеш да го кажеш на интервю!”, изригва госпожицата с “фон”-а. “А значи ли, че често закъснявате за работа?”, опитва се да ме контрира ръководителката. Не бе, хора, не – просто мразя да ставам рано. Толкова ли е трудно?! Клатя безсилно глава, при обсъждането на отговорите шефката на семинара деликатно прескача моя. Ама не, аз наистина, сериозно, не се шегувам, не обичам да ставам рано и дори не бих се замислил да го кажа на интервю. Какво толкова? Стандартни папки, стандартни снимки, стандартни отговори… може би.

Минават още няколко въпроса, стига се до симулация на преговори за заплата. Двама души отиграват два сценария преди мен, като всички почват да се “пазарят” от 60 000 евро годишно. Питат мен, аз посочвам същата цифра – и вместо, както при другите, ръководителката да играе “стиснатия” HR, при мен скача на 65 – за да демонстрира какво ще стане, ако сме подценили пазара.

В този момент ми просветва. Няма значение каква цифра им бях посочил. Въобще няма значение какви отговори даваш. Срещу себе си имаш хора, които ти обясняват колко е важно да си гъвкав и адаптивен, докато задават стандартните си въпроси и отиграват стандартните ти отговори в стандартизирания си семинар за стандартизиране на кандидати. Целият този цирк… за да разбереш кое трябва, и кое не трябва, и най-вече – как те не подлежат на обсъждане.

I am Jack’s well-played part in a carefully set piece.

Някъде към края става ясно и какво точно ми се продава срещу безплатния семинар – фирмата, която организира цялото мероприятие, се занимава със застраховки и пенсионно осигуряване, а последните 2-3 слайда в презентацията са плашеща статистика колко ще страдаме, ако не почнем да се осигуряваме допълнително веднага след университета. Докато в ъгъла се мъдри ясно видимо тяхното лого. Беше ли нужно да ме викате за 3 часа, само за да ми покажете това?

Разписвам feedback-формуляра, отбелязвам, че семинарът е “препоръчителен”, за да не ми задават допълнителни въпроси, но не попълвам имена в таблицата “А на кого от приятелите си бихте го препоръчали?”, под въпроса “Кога искате да присъствате на втората част от семинара – персонален разговор и консултация?” написвам, че не искам да ме търсят повече, и с облекчение излизам насред режещия септемврийски студ.

Три часа, в които не научих нищо ново. Поне не и за кандидатстването за работа.

В транспорта към вкъщи попадам на следния цитат от братята Стругацки:
“Имам един познат – каза Едик,  – който твърди, че човекът бил само междинно звено, необходимо на природата, за да създаде венеца на творчеството: чаша коняк с резен лимон.”

Кой знае. The corporations, maan… шибаните корпорации…

По следите на изчезналите пияници

Какво ли не може да намери човек по вмирисаните на отдавна засъхнала бира кръчми…

Ако живеехме във филм, това щеше да е началото на една 107-минутна история, простираща се на 3 континента и обхващаща поне 4 различни съдби. Щеше да режисира Гай Ричи, а в главната роля щеше да е мацката от Амели.

Но не сме във филм, затова ето ви проста снимка в блог.

La Cucaracha, Munich

Утопична дистопия

Да пишеш ревю на книга, излязла преди точно 50 години, в повечето случаи издава ако не отчаяние, то поне пълна липса на адекватно движение с времената. От друга страна, най-хубавото на книгите е, че се там, стоят и те чакат – колкото и да бързаш, колкото и да нямаш време, книгата ще си остане същата, когато се върнеш при нея. Така че – да видим, бидейки доленхипстър енд шит.

Island на Aldous Huxley ми попадна, противно на всички правила на добрия увод, никак случайно. Сблъсъкът ми с тази книга беше плод на интереса, който разпали “другата” антиутопия – Brave New World от същия автор, която някакъв добре направен комикс в интернет (знам, знам…) рекламираше като по-правилната, по-точна прогноза какво ще доведе до съсипията на така цивилизованото ни западно общество. По-правилна – защото стандартът по темата, 1984, предвижда мрачно, оковано общество на страха, а Huxley вижда края ни в разплута човешка на маса на дивана пред телевизора. Като гумените човечета в Wall-E, сещате се, но преди да се отнеса в още някоя препратка, ето тук за какво точно говоря и да даваме нататък.

Island, поне по заявените намерения на самия автор, е би трябвало да бъде пълната противоположност на Brave New World – утопия, съвършен свят, в който всеки един от мрачните елементи от предхождащата го антиутопия е изкривен и захаросан през плахия оптимизъм и прохождащата надежда на следвоенните години. В нашите повредени от цинизъм и безверие уши звучи много странно, всъщност изкуствено, но точно в онези първи години след пълната разруха се е прокрадвало убеждението, че нещата… могат да бъдат по-добри. Един свят, изграден върху бомбените кратери и омразата, който да стъпва върху взаимно съзидание, мир и разбирателство? Защо не, дайте го насам – всичко, само за да забравим по-бързо.

Е, със забравянето, 50 години по-късно можем да отбележим, очевидно не ни се получи толкова успешно. Нито пък с мира и разбирателството. Взаимното съзидание вижда бял свят, само ако е деликатно побутнато от чували с пари. Но пък идеите за промяната си останаха документирани, наивни и всъщност дори леко плашещи – ше стигнем и до там. Но за да не празнословя, ето някои от по-забележимите “реформи”, чрез които Huxley си представя революцията на силно консервативното британско общество:

– Семейството – сакралната, затворена единица, персоналната крепост, отговорна за възпитанието и израстването на индивида. Не и на Острова – семейството, като група хора обединени от близкия си генетичен материал, престава да съществува. Всяко дете, до съзряването си, принадлежи на голямо, групово семейство. Всички родители са отговорни за всички деца; всяко дете само избира при кого от тези родители да живее и кога да си тръгне. Основният довод: елиминиране на “повредените” семейства, които, поради липсата на избор, твърде еднозначно създават “повредени” индивиди; също така вклиняване възможно най-рано на чувството за принадлежност към взаимно зависима общност от равноправни членове.

– Училището – и вечния аргумент срещу него – Huxley елиминира с идеал, напълно оправдаващ заглавието “утопия”. Представете си училище, в което не учите… наука. Класни стаи, в които ви карат да мислите и от които излизате с по-добро, по-ясно разбиране за истинските неща от живота, а не с нови формули и дефиниции. Така съществува то на Острова – хуманитарните и точните науки, обединени в една главна, основна наука за живота.

– Медицина и лекарства – подчинени на будистко и философско разбиране за света, съсредоточени върху откриването на девиантните индивиди още в най-ранна възраст и тяхното “поправяне”, преди да се превърнат в “повредени”. Лекарства и наркотици, с които никой не злоупотребява и които спомагат за пълното разтваряне на сетивата (“If the doors of perception were cleansed every thing would appear to man as it is, infinite.”… да, знам, без повече препратки, но всъщност не само Doors са се сетили за този цитат).

Дотук с утопията. Ако трябва да бъда честен, четейки книгата аз многократно бях убеден, че Huxley e писал under the influence – горе-долу същото чувство, което човек придобива, ако хване да прочете “Алиса” в някаква по-зряла и по-мрачна възраст. Съвършенство? Перфектен свят на мир и спокойствие? Утопия? Едва ли.

Нека помислим: утопия ли би било общество, цялото съществуване на което се осланя на нуждата да остане изолирано, откъснато от всички приливи и отливи на цивилизацията? Не е нужно да си Доктор на политическите науки, за да осъзнаеш, че общество, лишено от напрежение, конкуренция и – нека си го кажем направо – нахъсена омраза, би могло да оцелее единствено само за себе си. На остров. Или Острова, в конкретния ни пример. Не ме разбирайте погрешно, аз ненавиждам не по-малко от всеки друг пандемията на безмисленото ни съ-/безвремие – стреса, но, изхождайки от фундаменталната ни човешка нужда да вършим, строим, доказваме и произвеждаме, само чрез него прогресът би могъл да се задвижи. Иронично, може би – да прекараш целия си живот задъхано и на прибежки, мечтаейки за будисткия рай, в който никой никога и за нищо не бърза, и в който да се пенсионираш. Или поне да го оставиш за някого след себе си, който да бърза по-малко и да медитира повече. И така безкрайни поколения, живеещи в Huxley-ва Британия и привиждащи неговия Остров в мескалинови сънища. Бавна, философска летаргия.

Антиутопичността на Островната утопия, обаче, не приключва тук. Ако се вгледаш по-внимателно, съвършеността на обществото, на всеки един индивид от него, плаши. Научили сме  да се страхуваме от всеобхватното наблюдение, което обеща Оруел; от всеобхавтното забвение на Brave New World. Аз лично, се страхувам и от съвършеното начало на Острова. Всеки един, предпазван от всичко; всеки недостатък, всяка пукнатина по съвършената повърхност – забелязвани и отстранявани навреме. Свят без злини? Свят без отклонения? Не вярвам в него.

Вярвам в доброто и злото, и в разликите между тях, които ние самите дефинираме, а не предоставяме границата на – ако ще и съвършено организирано – обществото. Малките неща и малките разлики, индивидуални, самостоятелни и донякъде свободни. Не анархия – просто свобода. Това вече би било истинска утопия.

1

Да открием с три важни истини за живота:

  1. Ако след края на работния ден не въздъхнеш облекчено, затваряйки вратата на офиса зад себе си, днес си продал по-малко душа от обикновено.
  2. Ако в понеделник всичко те боли, трудно стъпваш на единия си крак и дори ти се става сутринта, уикендът не е бил напразно.
  3. Ако в края й тъпчеш спомените и сувенирите в портфейла си или в ръчния багаж при лаптопа и документите, защото не ти се рискува да ги пуснеш да пътуват в куфара, най-вероятно отпуската е била сполучлива.

Нека имаме по-малко работни дни, по-дълги уикенди и по-чести отпуски.

Това последното ще си го запиша в CV-то, ако някога кандидатствам за чиновническа работа в грузинското Министерство на културното наследство и тостовете.