Пияници и бежанци

След като оплюхме и потопихме всичко, що Южното Черноморие предлага, време е да наредим и вас. Да, уважаеми читатели, самите вие ще бъдете наредени ей сегичка и ще бъдете първо морално надмогнати, а после поставени на четирибуквията си! Немеете ли? Ха да видим какво ни е приготвил този…

Ще започна с една невинна пиянска история, случила ми се преди мъничко повече от месец, в която съм сменил името на участниците, за да не ги излагам. Връщах си се аз от дискотека в три среднощ към празния апартамент във Варна, защото въпреки клетвите и статиите които току пиша тук, аз все още успявам всяка година да бъда завлечен на дискотека, точно както колегата ще бъде завлечен на море и догодина, въпреки всичките си вопли. Домът ми във Варна е на около четирсет минути бърз ход от всичко случващо се в града и винаги, когато замръквам навън, си правя една среднощна разходка по спокойния булевард, за проветряване на мозъка и спестяване на пари и разправии с таксита. И тъй, вървя си аз към три и половина – четири и изведнъж виждам – по платното на булеварда върви човек. По-скоро се клатушка и залита, аха-аха да падне. Редките коли му свирят и го заобикалят внимателно, но той не им обръща внимание. Точно като го доближавам по тротоара отстрани – той най-после губи равновесие и пада, подпирайки се на ръце и от устата му излизат неща, които не е добре да бъдат описвани в текст. Отивам при него и го питам добре ли е, въпреки че отговорът е очевиден. Младеж, може би две-три години по-млад от мен, доста едър, облечен с къси гащи и ризка, но очевидно загубил ума си на дъното на множество чашки от някаква течност. Повдигам го и го питам накъде е тръгнал, с намерение да му помогна да си стигне дотам. “При Стоян” е отговорът му. Ама къде е Стоян? Още въпроси, молби за адрес и какво ли не -“Стоян каза, само по улицата, и стигам у тях”. Е, няма какво да се прави, преджобвам го и му вадя скъпия телефон, ще се звъни на Стоян; като е толкова безотговорен да си остави малоумния приятел сам пиян на улицата – няма да ми е съвестно да го вдигна в четири. Хубаво, ама докато си отключим великия телефон, минава още време на пелтечене и клатушък. Става ясно, че момъкът е от Пловдив, вероятно само на гости на морето. Телефонът – с Уиндоус, трябва да им се забрани да правят телефони с това нещо, докато вобще загрея какво става…накрая все пак се добирам до контактите и какво да видя там – има не един, а цели ШЕСТ Стояновци. Подхващам ги – първият – не вдига. Вторият – също. Третият и четвъртият – също. Решавам, че не е това решението на кризата. И в този момент осъзнавам, че няма какво да се направи, тръгнал съм тръгнал към празен апартамент, защото родителите ми дори не са вкъщи. Не мога да оставя нещастника на улицата, нарамвам го и тръгваме към дома, чудейки се как точно да го настаня, без да изпоцапа всичко.

Десет мъчителни минути по-късно, почти стигнали до вкъщи, на Пиянко (както съм решил да го наричам) му звъни телефонът. О, щастие, та това е един от Стояновците! Вдигам и казвам, че неговият приятел, чието име още не съм разбрал – онзи казва “Стоян”(!), му е много зле и е стигнал пеш от някакъв запой чак до Младост във Варна.”Ама той трябваше само по булеварда да върви вее” – идва отсреща одряманият глас – “Аз живея на кино Тракия” (сиреч на една трета от изминатото от Пиянко разстояние). Казвам, че това какво е трябвало и кой се е объркал вече не е от значение, важното е как да стигне дотам. “Можеш ли да го доведеш?” – бивам питан. Ама аз не искам да го водя, той намирисва, тежък е, може да заспи всеки момент, а това са половин час бърз ход без човек на рамото. Казвам, че ще го кача на едно такси до автобусната спирка там, пък Стоян да дойде да си го вземе. Спирам такси, обяснявам на шофьора на коя автобусна спирка да го свали, уталожвам неговите притеснения, че този ще му повърне в колата с весел разказ как вече е свършил тази работа и му плащам предварително от моя си джоб и историята получава своят щастлив завършек.

Айде, да ви попитам сега – готин ли съм аз? Сериозно, добре и правилно ли съм постъпил в тая случка? Решенията ми правилни ли са? Вие бихте ли направили същото? Има два варианта – или аз съм някакъв смахнат добряк, или аз съм един съвсем обикновен човек като вас, които бихте направили абсолютно същото с малки вариации. Не искам да мисля за първия вариант, защото въпреки цялостно високомерното ми отношение към света (аз все пак съм дх)- не искам да бъда по-добър от другите, светът би бил ужасно място тогава. Значи, вие бихте постъпили подобно на мен – сигурно всеки от нас има и куп подобни историйки където е помогнал на някого да намери пътя, да смени гума, бутнали сме кола, попълнили сме формуляра в болицата на невиждащ дядо и прочее дребни човещинки, направени на случайни хора срещнати някъде.

Тогава, какво пречи да пренесем тази, дребна ежедневна човечност залегнала толкова надълбоко във всички нас, на по-високото, макро ниво? Защо трябва да обсъждаме какво ще се прави с бежанците и как да бъдат спрени те и какви опасности ни грозят заради тях, все едно са някаква напаст от скакалци, вместо просто да прогледнем, че това са хора искащи ПОМОЩ от НАС и собствените ни държави? Ама сред тях има скрити ислямисти! Сума ти хора идват дето дори не бягат от война! Европа и България ще се ислямизира! Никакви бежанци не са това, имат пари да си платят за трансфер през границата! Европа не ги ще и ни ги връща на нас да се оправяме с тях! – Това казват популярните мнения. И така да е, нека всяко едно от тези неща е истина – това все пак са хора, молещи за помощ! Не питах Пиянко дали някога е правил нещо лошо и дали случайно не е мюсюлманин-фанатик. Не бих питал и дядото невиждащ формуляра в болницата дали пък не е бил от ДС и дали не е убивал хора през войната. Когато някой иска помощ, аз съм човек и моят дълг е първо като такъв, а после – като европеец, българин и прочее. Толкова ли сме низки, че трябва да обърнем внимание първо на собствените си страхове, а после на зова за помощ? Предпочитам да живея в ислямизирано общество, пред такова в което всеки гледа само себе си. Предпочитам да има жени с бурки по улиците, пред това да съм в етнически единна комуна, пазена от дебели стени. Предпочитам смело да съм помогнал, пред страхливо да съм се скрил. Предпочитам да съм постъпил както трябва пък дори и да се питам “Каква стана тя?”, пред това да се питам какъв ли щеше да е света, ако бях човек. Предпочитам да съм помогнал на някого, който има пари, пред това да не съм, защото би трябвало да е могъл сам да си помогне. Предпочитам някой, все едно кой – да получи шанс за моето качество на живот, пред това да се радвам как не съм толкова пропаднал като него. Защото това е да бъдеш човек. Е хора ли сме?

Почувствахме ли се порядъчно наредени? Хайде сега всички беж или да убеждавате още повече хора да бъдат такива, или да се самозалъгвате, че вашите аргументи срещу ужасната бежанска вълна са далеч по важни от моят единствен такъв.