Малкият Град и Големият човек

Гореща съботна сутрин над заспало малко градче сред сухата пустош. Маранята движи въздуха, а зад нея се мержелеят и бумтят камиони с трибуквени имена. Забързани хора ходят в мини-маркета на пазар, дядовци се крият по сенките, а една крава си пасе кротко в тревата до тротоара. Аз съм в града, където преди 135 години се на бял свят се е пръкнал един Голям човек. Родителите ми се оплакват как по телевзията в момента не се ползуват термините великият, прочутият, заслужилият или пък дори архизлодеят и всичко се обобщава до термина “Голям” – този път обаче аз го използувам нарочно, защото терминът съдържа по-малко оценка. Аз оценката си за делата на този човек не искам да давам в момента, не това е предметът на сегашния текст, достатъчно е да се знае, че въпросният човек е имал пряка власт над половината свят и е решавал директно съдбините на планетата. Нашите двама читатели разбира се са досетили и кой е и какво ми е мнението за него, но в името на литературното изпълнение на този текст ще продължа да не споменавам и двете.

И така, на централния площад е родният дом на Големия човек, малка схлупена къщурка, бутафорно завита с бетонено одеало за да не я вали дъждът. Ей там е била стаята, където той е проплакал, долу е ателието в което баща му имал обущарско дюкянче, а в стаята отстрани живял хазяйнът му. Зад къщурката е паметникът на Големия човек, (почти) единственият останал в света, а пред него – музеят посветен на живота му. Черна кучка с провиснали цицки (май скоро е имала кученца) се дръгне точно пред паметника. Като вижда, че има туристи, охраната на музея (мда, единствено число) вика кучката и и дава нещо да яде, за да не ни пречи. Но защо, толкова по-чудесно е да видиш как черна кучка се чеше пред последния останал паметник на човека управлявал най-голямата държава в историята на света, отколкото просто да заебележиш колко малък и смотан е въпросният паметник, в особено противоречие с повечето други, които въпросната държава е издигала наляво-надясно.

Решаваме да се разходим из града, но се връщаме в най-големия пек да видим музея. Имаме гид, който говори английски толкова перфектен, че в думите му не се промъква и следа от пристрастност относно личността на Големия човек – минаваме от стая в стая, но въпроса дали хората тук и сега го обичат или го мразят си остава без отговор. Стая за детството му – бил е Голям симпатяга като млад, макар да му е трябвала бръсначка. Все пак в погледа му се чете една лека лудост като че ли – а може и да си въобразявам. Свидетелството му за завършено начално училище виси гордо на стената – сякаш трябва да сме горди, че човекът управлявал половината свят е имал все пак начално образование. Историята как бил в затвора пет пъти и всичките успявал да избяга. Няколко стаи, пълни със снимки на чичоци, които си стискат ръцете. Големият човек бил нисък и затова не искал много много да го снимат в цял ръст, но ето, че се е наложило. Килим изобразяващ срещата му с предишния Голям човек. Един зеленикав куфар стърчи самотно като почти единствената му запазена вещ. Още портрети и снимки. Разказът за живота му се лее край ушите ми, но единственото което ме изненадва е, че не мога да повярвам колко безпристрастно може да бъде разказана една история касаеща толкова човешки същества.
Единствената снимка отблизо на лицето на Големия човек, той бил и пъпчив освен това и не давал и такива снимки да му правят.

Разходката из музея завършва с едно помещение, в което има четири снимки. Почти половин век след като Големия човек е умрял, родният му град е окупиран от друга (или пък същата, кой знае) държава за десетина дена и това тук би трябвало да е стая припомняща това събитие, всъщност нямащо нищо общо с този музей. Тук вече гидът има оценка за злите окупатори, но пък експонатите нямат – баба разперила ръце пред шише на пода, нещо като палатки, хора в камуфлажни униформи – абсолютно нищо не се разбира от четирите снимки. Добре че помня.

После разходка из вагона, в който той много обичал да си прекарва времето, щото го било страх да лети. И си джиткал насам натам из огромната си държава с тоз вагон, че даже и на конференции в чужбина ходил. Имам една приятелка, която си мечтае за собствен влак с който да си обикаля света – а ето кой бил сбъднал мечтата и.

Цялата обиколка на музея и прилежащите обекти трае по-малко от 40 минути. Излизаме отново на слънцето. От кучката няма и следа, но кравата още си пасе там отстрани, вече минала в по-сенчеста част от улицата. Гладни сме и макар още да разказвам на другарите си части от историята, които гидът пропусна – мисълта за Големия човек отшумява бързо в главите ни, изместена от далеч по-належащите проблеми на стомаха. Дори във въпросния ден този град и този музей не успяват да са най-интересното и значително нещо, което ще видим, защото наблизко има една стара столица и един прекрасен нов град. Спомням си, как преди седем години бях с колегата Хипстър в едно друго градче, където се е родил Големият Враг на тукашния Голям човек и там картинката беше дори още по-ежедневна, а от Врага има останал само един камък предупреждаващ да не повтаряме делата му.

А вероятно в този момент някъде другаде по света, в други заспали градчета се раждат Големите хора, водачите и диктаторите на бъдещето. Добре дошли, господа водачи, светът е готов да ви посрещне с отворени обятия, да ви направи един музей от три стаи и паметник с кучка пред него и да ви забрави на секундата.