Немска леля пише книга

Когато немска леля пише книга, слагат ѝ шарена корица с големи жълти букви и ѝ лепват крещящ стикер “Бестселър на Шпигел”, за да си я купят заблудени хора.

Но това малко изпреварва събитията. На двамата ни верни читатели може би е познат един задочен редакционен спор с колегата, който – следвайки максимата, че “не е сексизъм, ако е вярно” – твърди, че просто няма големи книги, написани от жени. Колкото и да се опитвам да укротявам и цивилизовам тези негови пориви, в конкретния случай просто не можах да се сетя за контра пример, а най-новият ми сблъсък с “женска” литература не стори нищо, за да ме подкрепи в борбата ми за равнопоставеност и равнопредставеност. И не, не съм шовинистична свиня, използвайки това определение, защото на първата вътрешна страничка немската леля беше представена именно като позната авторка на “женски и семейни романи”. Може би трябваше да се информирам по-добре какво купувам, тъй като явно неприкритата ми любов към анимационни филми и сериали не е достатъчна, за да ме определи като “женски или семеен” читател.

Книжката се казваше “Сърдечни поздравления, Вие спечелихте”, немската леля – Дора Хелдт, а ако някой се чуди коя чавка ми е изпила акъла, за да посегна дори към нещо подобно, отговорям: помолиха ме с образователна цел. После обаче образователната цел си остана несбъдната, а непрочетена книжка да се търкаля вкъщи, била тя и на немски, сериозно нарушава целия ми фъншуй. Никога не бях чел книга от немска леля и, честно казано, не бях подготвен за това, което ме очакваше.

Защото, когато немска леля пише книга, героите и сюжетът ѝ са извадени като от предаване в неделния сутрешен блок по RTL. Имаме пенсионирани данъчни чиновници с изострено чувство за справедливост, пенсионирани актриси-реститутки със заядлив нрав и високи претенции, неудовлетворени от живота, наближаващи критическата радио водещи, организирани автобусни екскурзии с маащ бира след бира шофьор (но само вечер, след работа!), мазни, непоправимо зли екскурзоводи и отзивчиви полицаи, които сменят спуканата гума на пенсионерите ни на магистралата, но после строго ги предупреждават, че с тази резервна гума могат да карат само до следващия сервиз, защото не отговаря на комплекта и не е разрешено.

Всъщност след добре документираното ми на този сайт завръщане в България често ме питат какво толкова не ми харесаха германците, че да ги изоставя. Колегата дори е писал 8 неща по темата. Аз пък смятам отсега нататък просто да препращам хората към въпросната книга, където една от най-досадните части от обществото – немските пенсионери – са си описани съвсем реалистично и естествено без грам опит за ирония (ех, този Иван, пак насажда стереотипи – бел. а.). Обсебени от Орднунга; засягащи се, ако някой дори намекне, че не са достатъчно “добре ситуирани” (богати); омрънкващи 15-на страници, ако по време на пътуване в автобус им сипят шампанско в пластмасови, а не – в стъклени чаши; искрено възмутени, ако пиян рецепционист в крайпътен мотел им заговори на Ти! Наглият му младеж.

Дори в “катарзисните” страници на романа, когато нашите смели, добре ситуирани пенсионери поемат в свои ръце разследването на възможна измама, ключовата грешка на злодеите, от която в последствие се разплита цялата “загадка”, е че мръсниците си изхвърлят хартията в кофата за органични отпадъци! Представяте ли си само?! Не само зли, а и неподредени. Технически погледнато – неочакван сюжетен обрат, но някак си човек остава с един такъв… блудкав вкус в устата, сякаш не е сменил достатъчно бързо канала и е хванал реклама на музикално реалити.

И после защо съседите ви правят забележка, ако объркате кофите – не само, че сте чужденец, ами и не спазвате Реда; става твърде подозрително, може би и вие сте престъпници? Задната корица на “Поздравления, …” може и да обещава “Шармантен хумор и типажи, които просто няма как да не обичате”, но всъщност получавате съвсем сериозни сърдити старчета, които през цялото време си водят записки с всичките си оплаквания, които след това да изпратят на организаторите като върховен акт на неподчинение и защита на идеалите. Като се замисля, добра метафора за цялата концепция за бленуваните “развити държави”, които честно ни биват описвани с толкова хвалби, че човек спокойно може да се почувства като на задната корица на “женски или семеен роман”.

Някой беше казал, че книгата е израз, изказ на вътрешния свят на автора си. Е, когато немска леля пише книга, върховната, климактична драма е невротична пенсионерка да зашие шамар връз невротична авторка на “женски или семейни романи” (ако тук е имало скрита ирония, автоматично си вдигам оценката в Goodreads с цяла звездичка), която после да я заплаши, че ще я изкаже в полицията. Последвалото тази заплаха масово пощуряване изумява още повече, когато човек е виждал колко всъщност спокойни, търпеливи и, ами, човечни, са немските полицаи. Настъпва паника, викове, масова мобилизация на всички добри в книгата, нощно преследване из немски села, истерия, осуетяване на изказването в полицията… С толкова много превъзнесена, предраматизирана тривиалност дори Кобилкина би се гордяла. Когато немска леля пише книга, светът е толкова подреден, организиран и безгрижен, че човек търси вълнение там, където няма дори полъх, просто за да има за какво да си мълчи с комшията, докато си пият вайсбирата на верандата на вилата в 6 без 10 следобед.

Но, немска лельо, когато ти е скучно на верандата, защо пишеш книги?

У, у, а видя ли, че той ги заплаши да им изпрати бившите си колеги на данъчна проверка? Exciting stuff.
У, у, а видя ли, че той ги заплаши да им изпрати бившите си колеги на данъчна проверка? Exciting stuff.

Сръбско, хеви метъл и гроздова ракия

Често ми се налага да мотивирам някакви наглед странни мои решения пред учудените си приятели с аргументи като “А ако някой човек ме спре на улицата и ме попита дали съм играл ФИФА 2006, какво ще му отговоря?!” Непонятно защо, това обикновено предизвиква присмех и неразбиращо клатене на глави. Преследването на нуждата да не оставя неотговорен въпрос от минувачите по улицата ме е водило до запълването на доста и най-разнообразни дупки в общата си, а и частна, култура, а дупките сами по себе си са варирали от напълно случайни до уж вопиющи пропуски в образованието на всеки претендиращ за интелигентност човек.

Уви, нямаше нищо случайно в моето захващане с книгата “Време разделно” на настоящата си преклонна възраст. Един от по-тлъстичките български романи на 20-ти век, а и поначало, който пък е родил избрания наскоро за “Най-добър български филм ВЪОБЩЕ”; размахван като някакъв вид библия както от нео-нацяги и пишман патриоти, така и от хора, прочели повече от 3 книги през живота си; въобще – фундамент на българската соц култура. Нямаше как да пропусна. Наистина не знам на какво се надявах, но честно казано и не очаквах такъв погром – може би от Хитър Петър насам не бях попадал на по-фрапиращ пример за прехвалена, посредствена литература.

Всичко започва упоително нежно – с няколко страници описание на планинските красоти в Родопите. Предполагам много от вас, нашите двама верни читатели, познават топлото и уютно чувство, което обхваща читателската душа, когато след дълга екскурзия из чуждоезични или преведени книги в ръцете ти попадне оригинален български текст. Разликите са тънки, почти незабележими, но са там – всяка дума е някак на мястото си, изпод тънкия плащ на превода не прозират острите ръбове на чуждоезични конструкции, а самото четене върви с лекота и густо, възможни единствено на родния ти език. Обхваща те една пухена радост, сякаш си се отпуснал на любимото си диванче, което отдавна е запомнило точната форма на задните ти части, събота следобед е, хладилникът е зареден с бира, не очакваш никой да те потърси за нищо в следващите 36 часа и можеш просто да се отдадеш на книгата в ръцете си… и точно тогава комшията отгоре открива основния ремонт на жилището си с мощно бормашинно салво, което разтриса цялата кооперация в опит да събори онази полустена между хола и кухненския бокс, която той мрази от години и най-накрая е навил Милото да му разреши да я бутне.

Така се чувства човек, когато поръсеният с незаслужено позабравени, дъхащи на Йовков думи увод бива грубо прекъснат от появата на първите човекогерои в романа. Техните описания, за съжаление, не предизвикват същите пориви на умиление – напротив, навяват мисли за прашни стаи, обрамчени с лакирани библиотеки с увиснали на пантите си вратички, където на добре смазани пишещи машини някой е съставял “пожелателни” списъци със заглавия като “Качества на честния трудов човек” и “Изобличителни черти представителите на вражески идеологии”. С други думи, още с появата си уж базираните около 17-ти век герои сериозно лъхат соц пропаганда. И това е само началото – оттам нататък нещата поемат непоколебимо в посока юг.

Дори не знам откъде да подхвана, над кое да развъртя секирата, като един същи башибозук (неслучайна препратка), и кое да подмина снизходително, отдавайки го не толкова на целенасочени внушения колкото на недостатъчни умения. Вместо това отново, за не знам кой път по този сайт, ще се позова на Оруел, който като че ли вече е казал всичко, което може да се каже за тоталитарните системи:

Войната е мир
Свободата е робство
Невежеството е сила

Невежеството. Защото е много по-удобно историята да бъде заменена с разказ – такъв, какъвто е удобен и желан. Разказ възможно най-опростен, и възможно най-привидно исторически, така че да се запомня лесно и също толкова лесно да се изтъркалва от езика – цел, на която са подчинени и полу-фолклорната стилистика, и избраният формат в първо лице, единствено число. Когато човек приеме, че “Време разделно” никога не е бил планиран като литература, а – като средство на пропагандата, всичко някак си стъпва на мястото.

И елементарният, праволинеен сюжет, който може да бъде преразказан в около 3 изречения.

И плоските, обвити около и вкопчени в една-единствена своя характеристика герои, чиито действия са предвидими от първия момент, в който ги срещнем. Като че ли единствено Гюлфие може да се похвали с някаква вътрешна драма или неяснота, но и тя в крайна сметка е закована като дебела развратница, ръководена във всичко само от желанието си някой да я забремени.

И постоянните съпоставки между планинските хора и самата планина, които омръзват по-бързо и от постоянното натякване колко зли и жестоки са турците.

И клишетата за идиличния, пасторален живот на село, сякаш някога в човешката история той не е бил борба със зъби и нокти за всяка хапка хляб.

Всичко това, поръсено с обилна доза надлежно, почти фетишизирано изброяване на средновековни мъчения – прилагани от турци и франки, разбира се. Ако има нещо положително в изчезването ни като държава за толкова време, то е, че поне никой не може да ни обвини в изобретяването на нови, ужасяващи начини за причиняване на болка. Е, това, разбира се, ако деликатно си затворим очите за онзи прословут банкет на хан Крум, но той Никифор си го е заслужил, нали. Иначе българите винаги са били дълбоко хуманни и са прилагали всички изисквания на Женевската конвенция още през ранното Средновековие.

В цялата тая вакханлия от натрапване на стереотипи и подостряне на комплекси, някак логично се споменава и Дядо Мраз. Шибаният Дядо Мраз в книга за мюсюлманизирането на Родопите. За щастие достатъчно напред в нея, че читателят вече да е претръпнал към всичко и да приеме появяването му като нещо почти естествено. Что ты сделал Дед Мороз, вшивый гонорейный пес…

Вижте, не съм очаквал от “Време разделно” да е българският “Гроздовете на гнева”, ако и да претендира да заема сходно място в нашата литература. В този ред на мисли, не виня и Антон Дончев, че не е титанът Стайнбек. Романи с подобни, а и с много по-ниски, художествени качества излизат ежедневно – в това няма нищо тревожно или заслужаващо целия хейт, който изсипвам тук. Ако има нещо, срещу което протестирам, то е, че книги като нея, както и прилежащите им филми, са причината толкова години в България да не се познава оригиналният Стайнбек (примерно). Да се настани толкова дълбоко онази псевдо култура, за която Нова Генерация създадоха тяхната Патриотична песен:

…а ваш’то сърце се разтваря в чиния
за сръбско, хеви метъл и гроздова ракия.

Да възпитаваме поколение след поколение във вяра, че съседите ни са всички зли и подмолни, а всичко, що е български овчар, е смело, честно и справедливо. Да се опиваме от криворазбрана национална гордост и да мразим всичко чуждо. Да не опитваме нищо ново, защото всичко хубаво вече е старо. Доволно да заменяме стремежа към лично щастие и развитие с успокояваща посредственост и обедни повторения на Биг Брадър.

Сръбско, хеви метъл и гроздова ракия. Там и ще си останем, докато все още си гласуваме “Време разделно” за филм на столетието. Give peace a chance.

4353240227_4fb6430795
Communist panda wants YOU to read more books

Къде са те сега?

В нАучната литература ще срещнете различни мнения относно най-дълбокия двигател на човешките действия – страх; нагон; fight-or-flight инстинкт. Ние в редакцията обаче сме податливи на един друг могъщ мотиватор – носталгията. Обхваща ни неочаквано, обхваща ни напълно, обхваща ни по никое време и в най-неприятни ситуации. И по някакъв начин обикновено е свързана с 90-те.

За тези от вас, които все още си мислят, че 90-те бяха предишното десетилетие, нека напомня: годината е 2015 и преди 10-на години по върховете на класациите вече се подвизаваха Гъзолина и Цицолина, които някои от вас може би си спомнят от баловете си. Пуснахте ли сълзичка? Добре. Авторът обаче не вярва, че това е начинът да съхраним за поколенията спомена за най-готиното десетилетие в историята – когато всички бяхме млади, невинни и сладоледите “Делта” бяха всичко, от което имахме нужда, за да се почувстваме щастливи. Затова, вместо задружно да ревем за пропиляното си детство, нека си спомним за някои от по-второстепенните, останали встрани от центъра на вниманието и все пак монументални герои. Във вече добре улегналите традиции на ДХ представяме на нашите трима верни читатели

8 култови персонажи от 90-те, чиято по-нататъшна съдба редакцията много би искала да разбере:

Мацката с “Шефе, търсят те по мобифона”, лелката с часовниците от “Тайсън кючек”, мотокаристът от “Склада на едро: първоначалната идея за този фийчър възникна от едно изпълнено с реминисценции гледане на “Тигре, тигре”, след като ни застигна новината, че Килифарският поп – единият от двамата автори на тежката мутренска песен – е умрял. Всички познават него и Радо Шишарката; но къде е притежателката на нежния глас, който все още можете да чуете например в градския транспорт, когато нечий телефон звънне? А дали жената, която е заснета с неподправено удоволствие да целува Слави Трифонов по бузата насред битака, украсяващ вътрешността на НДК през 90-те, докато се заснема легендарният клип, все още продава време? На спокойни и достойни старини ли се радва чичагата, натоварил целокупното НЛО на мотокара си, малко след като Велко Кънев изрича толкова 90-тарската реплика “Складът на едро работи / в бивша книжарница “Ботев”? Дали някой от тези хора е получил каквото и да било заплащане за своите 3 секунди слава? За какво са мечтали, за какво са се борили? Дали са емигрирали? Дали са се върнали? Подозират ли наследниците им за техния ден в светлината на прожекторите? Как въобще се казват? Въпроси, повечето от които никога няма да получат своя отговор. Ако не друго, надявам се, че ютюб съджесчъните встрани от линкнатите по-горе клипове ще ви сурнат по пързалката на милото ви детство.

Пламен Басистчето от орк. “Блу Хавай”: Всички си спомняме дълбокия му, тъжен поглед и прилежно стегнатата в опашка коса, които ни карат да мислим, че той си е представял развитието си в малко повече Steve Harris посока, а не като поддържащ музикант на Къци. Вместо това можете да го видите на баса в клипчета като това, а от синия му период не намерихме и следа. Пламене, ако четеш това, кажи си – в момента свириш по увеселителни кораби, нали? Знаех си.

Савина от Антибиотика: информация за една от основните виновнички за събуждането на пубертета в скромния списващ е доста по-лесна да се намери отколкото за Пламен Басистчето, но това не променя факта, че от водещ секс символ в родното “медийно пространство” Савина се е превърнала в героиня на статии като настоящата и като “Падналите звезди ч. 2” в гнъсни жълтурски сайтове, които няма да линкнем. От друга страна, от някакво нейно интервю, което излиза най-отгоре в гугъл, изглежда е жива, здрава и щастливо задомена. Редакцията обича хепиендьове.

Момчил от Дониимомчил: някога, когато дуетите бяха на мода, Дониимомчил – безспорно с голяма доза можене – определяха посоката на развитие на българската популярна музика. В един момент обаче дългокосите кахърни типове доскучаха на всички, а Дони си обръсна главата и смени Момчил с не толкова кадърната си, но доста по-красива жена. Самият факт, че за да научи името “Момчил Колев”, човек първо търси за “Момчил от Дони и Момчил” сякаш казва достатъчно. Момчил, от своя страна, явно е надебелял, оплешивял и все още се занимава с носталгична музика.

Майкъл Майндкрайм (“Хлапето се завръща”): ОМГ, ПОМНИТЕ ЛИ КНИГИТЕ-ИГРИ?!?!?! Обикновено това е реакцията на повечето ми познати на моята възраст, когато се споменат имената Майкъл Майндкрайм, Робърт Блонд, Колин Уолъмбъри, Върджил Дриймънд… Легенди, ходещи легенди. Първият път в живота ми, когато съм се чувствал част от някаква вълна, беше, когато наблюдавах зараждането, процъфтяването (“Плеяда”, “МЕГА”…) и залеза на книгите-игри. Горд-собственик само на 20-на от тях, в продължение на години използвах библиотечната си карта, основно за да се снабдявам с книги-игри; към края на тази ера бях изчел абсолютно всяка една, която се беше появявала на миришещия на соц рафт в Детския отдел, тогава май все още хостван в Общината, и доста, които не бяха. Майкъл Майндкрайм, или Димитър Славейков, беше един от най-талантливите и със сигурност най-“различният” от българските автори (доста по-силни от чуждите, които достигаха до нас), а второто му алтер-его Стюърт Дарк и безумно мрачната, дори и за възрастни, “Хлапето се завръща”, заедно с Уъркшопа малко по-късно, беше ключова за оформянето ми като сърдит млад човек. Г-н Славейков, благодаря.

Хорст Фукс: Много преди Атанас Стоев да изпее “Песничката за труда” и да ни обясни, че космодискът е подходящ за “музиканти, шефиори, мотористи”, един друг човек ни учеше, че без ренде Вьорнер и прах за зашиване на тъкани (как въобще работи това?!) животът ни не би бил пълноценен. А каква беше изненадата ми, когато открих, че Хорст Фукс и неговата вълнуваща обичка на едното ухо е международна звезда. Живо доказателство, че дори човек да се образова като “строител на каросерии”, когато ти е писано да продаваш рендета за зеленчуци по телевизията, просто няма къде да избягаш. Не само това – Хорст е бил активен до фалита на ВС Телешоп през 2007-ма. Ако има някого, който да свързва 90-те с днес, то това бил добрият стар Хорст Фукс.

Коуди от “Стъпка по стъпка”: макар доста по-късно да разбрахме, че героят му в сериала е класически staple за американските ситкоми, с който Симпсънс дори си правят гаргара в един от своите епизоди, в невръстните ни детски години Коуди беше това, което на английски бихме нарекли the epitome of cool. Устат, грамаден, непукист и бавен, Коуди би бил дразнещ за всеки разумен човек. Ние не твърдим, че сме били такива. А сега дори знаем, че се казва Саша Митчъл и продължава да се занимава с телевизия от време на време. И е на 47. Сега си представете Коуди, разтърсен от криза на средната възраст. Каращ втора ръка червена спортна кола, вероятно Корвет, и зарибяващ двойно по-млади мацки от него в баровете с репликата “Бях звездата в един сериал, може би си го чувала…” Lie on the floor, try not to cry, cry a lot.

Бебето на Пурлан: Хайде всички заедно и не обръщайте внимание на това, че някой собственоръчно е изпял песничката и я е дъбнал върху оригинала: “ПУЛОВЕРА НА ТАТКО АЗ ОБИЧААААААМ…” Ех. Предвид годината на излизане на рекламата, бебето е някъде на нашите години и вероятно се бори със същите неща за възрастни, с които се сблъсквате и вие всеки ден. А може би цоцка коктейли край басейна си някъде из Карибите, живеейки охолно с продължаващите обилно да текат приходи от правата върху древната реклама. Човек може да си помечтае, нали?

Ех.

Авторът се търкаля down the memory lane (худ. възстановка)
Авторът се търкаля down the memory lane (худ. възстановка)

A very Muggle view on Хитър Петър

“You – complete – arse – Ronald – Weasley!”

Учителката ми по литература в гимназията твърдеше, цитирайки баща си, че във всяка една книга има поне по едно изречение, което си струва, и ти трябва да я прочетеш, за да го намериш. Макар по много други поводи да не съм се съгласявал с нея, точно този й постулат остана с мен и все още не съм успял да оборя. По дяволите, заровени – всъщност погребани – в хилядите страници дори на Тъмната кула, която плюя при всеки един отдал ми се повод, имаше едни 200, които съдържаха качествена история.

За съжаление, обаче, има книги – понякога и цели поредици – в които има точно едно изречение, което си струва. И то ако подходя благосклонно – защото, убеден съм, голяма част от чара на въпросното изречение, намиращо се в началото на този текст, за мен се криеше в чудесната комедийна стойност на изящната зубрачка на Ема Уотсън, редяща някого на “пълен гъз”. С британски акцент. А в книгата изящната Ема дори не присъства.

Но да отстъпим крачка и да отпочнем историята на аферата ми с Роулинговата хепталогия от началото й. Началото беше грешка.

Разбира се, мога да се оправдавам се еуфорията на нощта и с употребените алкохоли, но никой не ми е виновен, че в навечерието на 2014, в пълно затъпение и липса на вдъхновение какви цели да си поставя в живота, взех Новогодишното Решение да изчета книгите и изгледам филмите за Хари Потър до края на настъпващата нова година. Малко повече от 10 месеца, 7 книги, безчет заспивания с четеца в ръце и поредно разочарование от ценностите на мейнстрийма по-късно, отношенията ми с Хари и неговите хоумита приключиха и ми остава само да изгазя горчивия aftertaste на нашата тегава връзка (филмите), за да обявя тази страница от живота си напълно затворена.

Бих могъл да включа и някакви рационални, разумни доводи в защита на книгите; мога да си призная, че съм ги захванал дълго след като съм излязъл от възрастта, към която те принципно са прицелени; или че съм дърт циник, който щеше да се заяде така или иначе просто заради популярността им; a complete arse, с други думи. Бих могъл, но няма, защото да се критикува е много по-забавно и в никакъв случай не е нужно да е обективно. И така, смело напред.

Сюжетът. Го няма, ама хич. Би могъл да мине за приключенска, coming-of-age история, ако героите търпяха някакво coming-of-age, различно от научаването на няколко нови магии и тийнейджърските им пориви по противоположния пол. Хари е обсебен и перманентно в опасност, Хърмаяни е умна, Рон е кьопав, но всички са безобразно смели и това е водещата им характеристика. Добрите са добри, Лошите са лоши, а Злият е един-единствен и е обида към интелекта на 11-годишните, ако някой твърди, че те не могат толкова лесно да прозрат от самото начало, че той се оказва в основата на всички драматични трудности, пред които Нашите се изправят. В този ред на мисли, може би показателно е, че голяма част от хората, чели книгите “на правилната възраст”, с които говорих, отбелязват рязък спад на интереса си някъде след 5-тата; читателите порасват, а историята, претендираща да съзрява заедно с тях, си (из)остава същата. Обратите в сюжета, доколкото ги има, са или без значение, или играят ролята на deus ex machina. А това е похват, който се изтърква някъде при 17-тата употреба на мантията-невидимка. Но може би най-голямата ми болка със сюжета е, че неговият двигател… липсва. Добрите се борят срещу Лошите, предвождани от Злия. Но защо Злият е толкова Зъл? Защо въобще иска да си злинее на воля, а Нашето Момче му се пречка? Защо му е тая власт, заради стремежа към която е събрал Лошите и ги е вдигнал срещу Добрите? Власт, в крайна сметка, над КАКВО, след като светът на магьосниците е толкова… рехък?

Това, впрочем, плавно ме отвежда към другия ми основен проблем, проблемация, проблематичност с поредицата: Вселената, в която зеят такива дупки, че на човек му става жал за добрите идеи, които изтичат през тях като мозъци от ямболското МГ. Горките вълшебници са принудени да обитават свят, в който има една търговска улица, 3 вида алкохолни напитки, един магазин за учебници, една болница и едно-единствено училище (на държава), което се мъчи да е университет, но не е. Всъщност, ако вникнем до самата ръждива арматура на конструкцията му, най-ужасяващата характеристика на вълшебническия свят е, че той е успореден на, но откъснат от, “истинския”, и много, много еднообразен. ВСИЧКИ ВЪЛШЕБНИЦИ ПРАВЯТ ЕДНО И СЪЩО, ПО ЕДИН И СЪЩИ НАЧИН, ВИНАГИ. Освен ако не станат зли. Може би всеобхватната скука, сковала душите им, колкото и за пред децата да се правят на безкрайно въодушевени и забавни, е мотивацията на Злия, която търсих в предния параграф.

А какво да кажем за Куидича? Ако, както в неизмеримо по богатия Свят на Диска, вълшебниците просто заявяха, че са твърде стари, дебели и мързеливи за спорт, нямаше да имам забележки. Вместо това в Хари-Потъровата вселена те всички са обвързани с един-единствен такъв, който при това е измислен. И то измислен от, цитирайки Вихрен, “човек, който очевидно никога през живота си не е докосвал отборен спорт” и не може съвсем да проумее какво го прави отборен: а именно концепцията, че всеки един член на даден отбор трябва да има някаква роля, която да има влияние върху изхода от срещата. Дори в кърлинга хората с метлите успяват да им намерят по-значимо приложение от chaser-ите и beater-ите в куидича. Което те, може би, щяха да имат, ако авторката беше пренебрегнала нуждата си главният й герой да е главен във всичко, и, например, мачовете се играеха за време, а не докато Главният се изглавничи. В настоящия му вид, не-сийкърите в Куидича спокойно биха могли да сформират три карета бридж-белот и да си прекарат доста по-приятно следобеда, чакайки сийкърите да си свършат работата.

А сега мъничко по-сериозно и като малко по-възрастни: в историите за малкия очилат дришльо с белега откривам същия порив, който е вдъхновил и създаването на Алиса. Бягството, откъсването на дете с бурно въображение от сивия, скучен свят на съвремието и потапянето му в нещо значително по-шарено и… магическо. Внезапен скок от черно-бяла в цветна телевизия. Шанс да пораснеш, запазвайки надеждата да ти се случват интересни неща – някъде, някога. Но докато Люис Каръл, може би заради всичкия опиум, отхвърля напълно Викторианска Англия и създава една наистина шантава Страна на Чудесата, описана простичко от Чешърския котак: “We are all mad here”, Джоан Роулинг по някаква причина решава да не къса нишката. Хари и другите диванета се оказват сплескани между уж сивия, но всъщност много по-богат свят на Мъгълите, и уж шарения, магически такъв на Вълшебниците, който обаче авторката е задушила до такава степен с подробните си описания на някои от характеристиките му, че човек остава с впечатлението, че други просто не съществуват.

В крайна сметка отлагането на решение към коя точно възрастова или читателска група е насочена поредицата я превръща в поредния мастит, серийно произвеждан продукт за масова консумация, който да накара такива като мене да си задават въпроса “What if…?”

Съжалявам, Хари, между нас е свършено. Сбогом и have a nice life.

Дали не трябваше да се извиним на някого в послепис?
Дали не трябваше да се извиним на някого в послепис?

8 думи, които редакцията препоръчва да бъдат временно извадени от употреба

Една от любимите ми фрази, описващи чудесно развитието на нещата през последните години, е “1984 на Оруел беше предупреждение, а не – упътване.” Всъщност, вече дори това не е – по неведоми за мен причини “1984” полека почва да се намества между Паулу Коелю и Хорхе Букай сред любимите книги на манекенките, а мрачните й предсказания се превръщат в цитати, които да постваш из фейсбука си, докато плашещо близките до сингюларити скокове в технологиите правят всеобхватното наблюдение, описано в далечната 1948-ма от Оруел, да изглежда аматьорски като самоделна каруца пред последен модел на Tesla.

Но оманекенкчването на Оруел има и друг недостатък – хората, действително чели книгата, стават все по-малко; къде поради нежелание да бъдат асоциирани с подобна прослойка по някакъв начин, различен от “новото гадже на …”, къде поради натрапчивия мейнстрийм, който може да полепне по тях, без да разберат. Това, от своя страна, превръща дори подобен гениален текст в плосковато обяснение произхода на израза “Големият брат те гледа”, директно запращайки го в челен сблъсък с реалити телевизията; културна и обществена катастрофа, след чиято мелничка всеки остатък от лично достойнство, образование и култура излиза като прост фураж. С извинение на животновъдите, които с нищо не са виновни за недодяланите ми аналогии.

Казано с по-малко думи, уважаеми наши двама верни читатели, “1984” в момента масово се свързва единствено с Биг Брадър, а други, не по-малко мрачни нейни страни, остават недоразказани. Което, само по себе си и на едно мета ниво, е крайно иронично, но това е друга тема. За да остана в рамките на настоящата, ще ви напомня за Министерството на Истината и за Престъпленията на мисълта; за практиката определени думи – редом с определени хора – да бъдат напълно затривани, забравяни, унищожавани или най-малкото съкращавани до неузнаваемост. Защото, ако нямаш думите да изразиш нещо, как би могъл да го сториш извън собствената си глава? Та, по дяволите, ние ежедневно се сблъскваме с проблема, че се опитваме да използваме звукова система, възникнала от нуждата да си посочваме къде има узрели плодове и стада мамути, за да изразяваме абстрактни понятия като “свобода”, “любов” и “щастие”. При това – без никой да ни пречи! Какво остава за думи, които активно и настоятелно са забранявани?

Разбира се, както писах малко по-горе, днешните “Власти” са далечи по-изтънчени и рафинирани от грубото, просташко, тоталитарно управление от книгата на Оруел. Да забраняваш и наказваш е остаряло и като похват, и като ефективност. Забраната поражда омраза; омразата поражда съпротива; справянето със съпротивата струва ресурси, а веспановият газ, както знаем, се добива трудно. Живеейки в свят, много по-близък до анти-утопията на Huxley, отколкото на Оруел, инструментът за налагане диктатура на мисълта е… презадоволяването. Разкошът, луксът, богатството, да имаш от много по-всичко. Вместо да се забраняват и остраняват думи, което гарантирано би довело до хиляди и хиляди фалшиви дъна на чекмеджета, прошепнати тайни и скришом подавани от ръка в ръка бележчици, далеч по-лесно е да популяризираш определена дума. Да убедиш хората, че е наистина важна. Да ги накараш да я използват толкова често и толкова безразборно, че мисълта, стояща зад нея, да бъде напълно обезличена и обезсъществена. Когато чуеш някой да я използва около Централна гара, когато я прочетеш във в. “Уикенд” и я чуеш по bTV, ще знаеш, че мисията е изпълнена. А това, всъщност, би могла да бъде наистина важна дума, пренасяща наистина ценно съобщение.

You’re lost, little girl
You’re lost.
Tell me who
Are you?

Горе-долу с тази благородна цел редакцията на любимия ви, отказващ да бъде изоставен, блог предлага на вашето внимание списък с 8 (разбира се) думи, които сметнахме, че се използват обезоръжаващо често. Осем думи, които, според нас, имат нужда от почивка и презареждане на батериите (точно както “Dark Side of the Moon”). Осем думи, които трябва да спасим за наше собствено добро.

1. Задкулисие.  Тази думичка изгря някъде по време на Протестите от 2013-та, за да изрази всичко това, срещу което десетки хиляди хора по улиците и още много, много извън тях жертваха свободните си вечери дни наред. Заимствана от сценичното изкуство, “Задкулисие” трябваше да се процежда само през зъби и само с много яд. Дали заради напудрения си, чуждестранен произход; дали заради удобната си неконкретност, думичката вместо това беше подета и официализирана от медиите, за да стигнем до абсурда да бъде използвана в програмни речи на политически партии, обещаващи да се борят срещу него, сякаш не са участвали активно в създаването му. А само да се бяхме научили да наричаме нещата с конкретните им имена…

2. Народът. Стара, много нашенска дума, издигната в култ през годините на комунизма, за да демонстрира “демократичността” на управлението. Също обезличаваща, омасяваща дума, характеризираща уж свободния гражданин като стадна част от голямо, безсловесно цяло, в името на което се правят някакви неща (все още присъди се произнасят “В името на народа”). Може би е показателно, че и днес твърде много хора предпочитат да говорят за себе си като за част от народа, което в условията на тотална глобализация и превръщане на човешката цивилизация в тясно свързана мрежа от самостоятелно мислещи и действащи индивиди смърди ужасно на XIX век.

3. Яко. Хубаво, добро, чудесно, прекрасно, вълнуващо, страхотно, невероятно, върховно, красиво, весело, приятно, мило, носещо наслада, забавляващо, интересно, … Всички сме имали маратонки Булдозер в някой момент от живота си, но, скъпи граждани, не се отказвайте доброволно от образованието си, с което иначе толкова много се гордеете. Използвайте синоними, спасете дърво.

4. Моци.  Всички се съгласихме, че мачът в София срещу Стяуа беше нещо необикновено. Всички се посмяхме на Сокачев. Футбол обаче е имало много преди, и ще има много след участието на Лудогорец в Шампионската лига, а Моци е просто леко шишкав, много бавен румънски защитник. Стига вече.

5. Провинция. Вторият принос на комунизма към скромния ни списък. Имайки предвид колко яростно родните столичани се изявяват като анти-комунисти, отдавна не е дори смешно как със същия плам преповтарят така комунистическото разделение на страната на “столица” и “нестолица” (провинция). След години и години употреба къде в негативен, къде в неутрален (никога в положителен) смисъл, думата е натоварена с толкова много и толкова разнообразни конотации, че прибягвайки до нея не можете да постигнете нищо, освен да се покажете като невеж, за сметка на това самовлюбен, елитарист. Колкото и да обяснявате, че не сте.

6. Патриотизъм/национализъм. Най-интересното при тези две думички е, че най-често националисти с бръснати глави ще ви обясняват, че само те са истински патриоти, понеже са достатъчно “смели” да бият циганите, където ги хванат, а пичове с небръснати глави ще ви обясняват, че не са националисти, а патриоти, но все пак и те мразят циганите. И гърците, защото лъжат и ни крадат жените. И румънците, те нали са си цигани. О, и най-вече турците, защото помним Батак. Абе и сърбите не са стока, я как ни предадоха в онази война. Ако и някога да е имало разлика между тези две думи, сме я изгубили някъде из поколения, израснали с учебниците, преповтарящи патриотарски клишета и учещи децата на “родолюбие”, което обаче ужасно прилича на “чуждемразие”. Пряко свързани с “народа” по-горе, и тези две думички ужасно ми лъхат на XIX век, така че предлагам да ги пуснем в неплатен отпуск, докато се уточним кога точно (искаме да) живеем.

7. “Нас” (когато става дума за зъбки). Ето заради такива неща си струва човек да си затрие фейсбука. “На нас ни поникна зъбче”. “Ние вече ядем кашички”. “Ние вече дрискаме в кафяво”. Хубаво, де, ясно, направили сте си бебе, радвате му се и – може би с право – се считате за изпълнили най-висшата си цел на тоя свят. Не оспорвам. Но действително ли трябва да разтваряте себе си до пълно изчезване сред купчини от памперси? “На нас ни никнат зъбки”, по дяволите. Не на “вас”, на детето му никнат зъбки! Грх. Всеки път се разпенвам, като го чуя; отбелязвам н. 7 като най-егоистичния номер в списъка и удрям точка.

8. “Повярвай ми”. Отдавна разправям на всички свои познати, че най-сигурният начин някой да ме накара да се съмнявам в думите му е да ги допълни с “повярвай ми”. Има нещо крайно неуВЕРено, подяждащо всяко доверие, в това изрично да молиш хората да ти вярват. Ако си го заслужил, те така или иначе ще го направят. Ако не си, колкото и пъти да ги молиш, те все ще се съмняват. И ако се върнем към предисловието, ще отбележа: натрапвайки сами на себе си “повярвай ми” като паразитен, лишен от смисъл израз, ние доброволно се лишаваме от средство да установим доверие помежду си, когато действително е нужно. Нека си пазим ценните думи за ценните моменти.

И преди да сме станали твърде мрачни и задълбочени, ето ви философски настроена панда и да пръскаме седенката.

I dunno, man. What if, like, there IS no bamboo.
I dunno, man. What if, like, there IS no bamboo.

Утопична дистопия

Да пишеш ревю на книга, излязла преди точно 50 години, в повечето случаи издава ако не отчаяние, то поне пълна липса на адекватно движение с времената. От друга страна, най-хубавото на книгите е, че се там, стоят и те чакат – колкото и да бързаш, колкото и да нямаш време, книгата ще си остане същата, когато се върнеш при нея. Така че – да видим, бидейки доленхипстър енд шит.

Island на Aldous Huxley ми попадна, противно на всички правила на добрия увод, никак случайно. Сблъсъкът ми с тази книга беше плод на интереса, който разпали “другата” антиутопия – Brave New World от същия автор, която някакъв добре направен комикс в интернет (знам, знам…) рекламираше като по-правилната, по-точна прогноза какво ще доведе до съсипията на така цивилизованото ни западно общество. По-правилна – защото стандартът по темата, 1984, предвижда мрачно, оковано общество на страха, а Huxley вижда края ни в разплута човешка на маса на дивана пред телевизора. Като гумените човечета в Wall-E, сещате се, но преди да се отнеса в още някоя препратка, ето тук за какво точно говоря и да даваме нататък.

Island, поне по заявените намерения на самия автор, е би трябвало да бъде пълната противоположност на Brave New World – утопия, съвършен свят, в който всеки един от мрачните елементи от предхождащата го антиутопия е изкривен и захаросан през плахия оптимизъм и прохождащата надежда на следвоенните години. В нашите повредени от цинизъм и безверие уши звучи много странно, всъщност изкуствено, но точно в онези първи години след пълната разруха се е прокрадвало убеждението, че нещата… могат да бъдат по-добри. Един свят, изграден върху бомбените кратери и омразата, който да стъпва върху взаимно съзидание, мир и разбирателство? Защо не, дайте го насам – всичко, само за да забравим по-бързо.

Е, със забравянето, 50 години по-късно можем да отбележим, очевидно не ни се получи толкова успешно. Нито пък с мира и разбирателството. Взаимното съзидание вижда бял свят, само ако е деликатно побутнато от чували с пари. Но пък идеите за промяната си останаха документирани, наивни и всъщност дори леко плашещи – ше стигнем и до там. Но за да не празнословя, ето някои от по-забележимите “реформи”, чрез които Huxley си представя революцията на силно консервативното британско общество:

– Семейството – сакралната, затворена единица, персоналната крепост, отговорна за възпитанието и израстването на индивида. Не и на Острова – семейството, като група хора обединени от близкия си генетичен материал, престава да съществува. Всяко дете, до съзряването си, принадлежи на голямо, групово семейство. Всички родители са отговорни за всички деца; всяко дете само избира при кого от тези родители да живее и кога да си тръгне. Основният довод: елиминиране на “повредените” семейства, които, поради липсата на избор, твърде еднозначно създават “повредени” индивиди; също така вклиняване възможно най-рано на чувството за принадлежност към взаимно зависима общност от равноправни членове.

– Училището – и вечния аргумент срещу него – Huxley елиминира с идеал, напълно оправдаващ заглавието “утопия”. Представете си училище, в което не учите… наука. Класни стаи, в които ви карат да мислите и от които излизате с по-добро, по-ясно разбиране за истинските неща от живота, а не с нови формули и дефиниции. Така съществува то на Острова – хуманитарните и точните науки, обединени в една главна, основна наука за живота.

– Медицина и лекарства – подчинени на будистко и философско разбиране за света, съсредоточени върху откриването на девиантните индивиди още в най-ранна възраст и тяхното “поправяне”, преди да се превърнат в “повредени”. Лекарства и наркотици, с които никой не злоупотребява и които спомагат за пълното разтваряне на сетивата (“If the doors of perception were cleansed every thing would appear to man as it is, infinite.”… да, знам, без повече препратки, но всъщност не само Doors са се сетили за този цитат).

Дотук с утопията. Ако трябва да бъда честен, четейки книгата аз многократно бях убеден, че Huxley e писал under the influence – горе-долу същото чувство, което човек придобива, ако хване да прочете “Алиса” в някаква по-зряла и по-мрачна възраст. Съвършенство? Перфектен свят на мир и спокойствие? Утопия? Едва ли.

Нека помислим: утопия ли би било общество, цялото съществуване на което се осланя на нуждата да остане изолирано, откъснато от всички приливи и отливи на цивилизацията? Не е нужно да си Доктор на политическите науки, за да осъзнаеш, че общество, лишено от напрежение, конкуренция и – нека си го кажем направо – нахъсена омраза, би могло да оцелее единствено само за себе си. На остров. Или Острова, в конкретния ни пример. Не ме разбирайте погрешно, аз ненавиждам не по-малко от всеки друг пандемията на безмисленото ни съ-/безвремие – стреса, но, изхождайки от фундаменталната ни човешка нужда да вършим, строим, доказваме и произвеждаме, само чрез него прогресът би могъл да се задвижи. Иронично, може би – да прекараш целия си живот задъхано и на прибежки, мечтаейки за будисткия рай, в който никой никога и за нищо не бърза, и в който да се пенсионираш. Или поне да го оставиш за някого след себе си, който да бърза по-малко и да медитира повече. И така безкрайни поколения, живеещи в Huxley-ва Британия и привиждащи неговия Остров в мескалинови сънища. Бавна, философска летаргия.

Антиутопичността на Островната утопия, обаче, не приключва тук. Ако се вгледаш по-внимателно, съвършеността на обществото, на всеки един индивид от него, плаши. Научили сме  да се страхуваме от всеобхватното наблюдение, което обеща Оруел; от всеобхавтното забвение на Brave New World. Аз лично, се страхувам и от съвършеното начало на Острова. Всеки един, предпазван от всичко; всеки недостатък, всяка пукнатина по съвършената повърхност – забелязвани и отстранявани навреме. Свят без злини? Свят без отклонения? Не вярвам в него.

Вярвам в доброто и злото, и в разликите между тях, които ние самите дефинираме, а не предоставяме границата на – ако ще и съвършено организирано – обществото. Малките неща и малките разлики, индивидуални, самостоятелни и донякъде свободни. Не анархия – просто свобода. Това вече би било истинска утопия.