Аз пък ше си земем некое уискенце

Уважаеми наши няколко верни читатели, ако – виждайки заглавието – сте въздъхнали дълбоко и сте се зарадвали, че вашият скромен пишещ най-накрая е решил да излезе от килера на анонимния алкохолизъм и под ръждивата светлина на прожекторите на неанонимното пиянство: съжалявам. Не за това сме се събрали днес. Всъщност под този надслов, цитирайки класиците в жанра Ъпсурт, се отправих към своя първи в живота хип-хоп концерт.

Даже ще върна слайдера (лентите са отживелица) малко по-назад: под този надслов се отправих към първата си в живота хип-хоп вечер в любим подземен бар. Беше делник, на мен ми беше “ужасна жажда ме разяжда”, и никой, когото питах, не прояви и капка желание за “олд скул хип-хоп” в кръчма; oh, well, аз пък ше си зе’ем некое уискенце и се отправих с горда стъпка сам (също за пръв път; абе, много сефтяна вечер) надолу. Надолу по стълбите към бара, имам предвид, да не вземе някой да прави по-генерални изводи. Как в рамките само на “едно уискенце” време осъзнах, че цял живот съм ходил на партита с грешната музика, или пък как позорно си тръгнах – пред заспиване – горе-долу когато заведението почна да се пълни, са теми на друг разговор. Но искрата беше прехвърчала и, след баровия трибют към класиците, не отне и секунда размисъл, за да се навия и за своята първа среща с не-дотам-комерсиалната сцена.

Събитието се провеждаше в друго любимо, малко по-малко подземно (около 1 етаж) заведение. Заявилите участие – утвърдени (явно – не ги разбирам) и не толкова утвърдени, както и изгряващи хип-хоп таланти от цяла България, всичките (може би – не ги разбирам) – авери на организаторите Ума и Дума. Въобще: ол стар събитие с чудесна организация и, ако се вярва на възторжените възгласи на пичовете от сцената, “ебати якия звук, копеле”. Аз от своя страна от много отдавна не бях подхождал към какъвто и да било концерт със сходен ентусиазъм. Беше ми ново, беше ми различно, беше ми непознато и най-вече – беше ми жадно. След продължила над 3 месеца борба с ремонти, майстори, мебели и всякакви други жилищни ядове, през които доста хора дори забравиха, че съществувам, завръщането ми към каквато и да било форма на социален живот се случваше с едно по детски ококорено вълнение. И типично в стила на нашия отруден сайт, който нарочно се опитва да върши всичко наопаки, ще ви споделя и няколко обобщения за хип-хоп концертите, които си позволих да направя от единствения такъв, на който съм бил.

Първо, никой не идва навреме. Колкото и да се кълнат на килимче във фейсбук ивентите си, че “събитието почва ТОЧНО в 22:00”, това всъщност е парлама – както за всеки един друг вид концерт, освен може би онзи The Wall в Лондон, за който пишеше, че започва “promptly at 8” и, който седнал – седнал, действително разцепи секундата. Аз, като наивния новак и слънчев оптимист, който съм, се озовах в на практика празното заведение около половин час предварително и вече се взирах в мрачното бъдеще, еманиращо от наближаващото дъно на първото ми уискенце, когато приятелите ми почнаха да пристигат; от изпънителите – ни вопъл, ни стон, ни sick rhyme за още поне около половин час. Но пък чудесен DJ set.

Второ, твърде много хомис, твърде малко бичес. Повечето хип-хоп клипове с кажи-речи задължителното присъствие я на подрусващи се задници в близък кадър, я – на дългокраки мадами, обикалящи наперено, но с не много ясна цел около приклекналия изпълнител, каращ се на гледащата го изотдолу камера, ни втълпяват, че това хип-хоп сцената е пълна с бичес. Преждеспоменатият трибют донякъде дори затвърди тази ми нагласа с емпирични доказателства (разбирате ли сега защо съжалявам, че съм ходил по грешните концерти). Но тук… колкото дами имаше налични, бяха или с гаджетата си, или сред антуража фьенке на изпълнителите, като цялостната пропорция около 2.5:1 се плъзгаше ужасно близо до вурст парти. РапЕрите, pick up your game, такава е пропорцията в много инженерни специалности.

Трето, абе, много пият тия момчета. Може би от онова легендарно участие на Шеката на един Спирит ъф Бъъъърргъъъъъъс и, разбира се, ако не броим Маймунарнишките изяви на Сърмичката или Фереджето (тия са съвсем различна категория), не бях виждал толкова направени хора да се качат на сцена и да хванат микрофон. И тук дори включвам караокето в Рок’н’рола. Или, както отговори един друг Иван на въпроса ми дали тези пичове са повече пияни или напушени: “Да”. Толкова високо бяха.

Четвърто, явно от рап на мъжете им става студено. Изключително странно явление: докато дамите не се свенят да демонстрират с благодарност към майката природа даденостите си, то мъжете упорито носят шуби с пухче на качулката, независимо колко hot стане in herrre. Ето това си остава за мен огромната загадка в цялата хип-хоп култура. ЗАЩО ШУБИТЕ?!?!

Хвърлям сега лек поглед нагоре и осъзнавам, че пак съм успял само да нахраня. Браво, Иване, и после защо хората се подсмихват в шепичка, когато се самообявиш за слънчев оптимист. Но това просто не е справедливо. Събитието беше супер. Ако и да се поизморих към края и честно казано да смятам 3+ часа за твърде дълго за всеки един концерт, не мога да не похваля културната, приятелска обстановка; непринуденото отношение на артистите, повечето от които в един или друг момент се мотаха из публиката; и цялостното витаещо настроение на хора, които просто са се събрали да се забавляват. Даже когато някакъв пич си запали и си дръпна от веселите масури, нарушавайки иначе спазваната забрана за пушене, докато от сцената му редяха за “тук каше, там каше”, го направи с такова искрено доволство от живота, че просто нямаше как да му се разсърдя (а и го загаси бързо).

Абе, има още надежда за младежта и бъдещето – и може би най-хубавото е, че се проявява на най-неочаквани места, където човек е отвикнал да я търси.

He's still, he's still Panda from the Block
He’s still, he’s still Panda from the Block

По следите на изгубените 6 музикални години – част II

Както е казал поетът, продължаваме, продължаваме… Насладете се на хейта и спорадичните ми похвали за изпуснатите албуми между 2014 и 2016 по-долу.

2014

AC/DC – Rock or Bust. Нека и през 2014 отново чуем цели 11 пъти любимата си песен на AC/DC.

Accept – Blind Rage. Нека и през 2014 отново чуем цели 11 пъти любимата си песен на Accept.

Epica – The Quantum Enigma. Още с първите акорди от интрото човек застива, а изправилите се косъмчета по тила му задават въпроса защо Epica не са по-големи от Nightwish в симфони-метъл-рок-с-женски-вокали жанра. Имат си всичко – и могъщи оркестрации, и епични хорове, и як джангър, докато Nightwish напоследък само се лигундрят. По време на финалната 10-минутна вакханлия въпросът си намира отговор: защото са много по-скучни (поне от пре-2004 Nightwish-a). Да, героичните напеви винаги са въздействащи, а като фон за чукане на свински пържоли са просто незаменими, но някак си след 8-та сходна песен в един и същи албум писва. Но не ме оставяйте да ви отблъсна от албума – пробвайте това с пържолите и преценете сами.

Foo Fighters – Sonic Highways. Никога не съм харесвал особено Foo Fighters, няма и да ги заобичам след този албум. Но няма как да не сваля шапката пред концепцията – Dave Grohl пътува до осем различни градове в Щатите, записвайки на място и с местни музиканти, успявайки във всяка една от песните да улови не просто по нещо от духа на съответния град, а и онзи предурбанистичен копнеж по безкрайната магистрала, който просълзява офисната ни душа по време на филми като Into The Wild. Ако Кобейн беше още жив, бате Дейв отдавна щеше да го е изместил в мислите на хората като мотора, сърцето и перцето на онази Нирвана. Показно за каква е разликата между правенето и творенето на музика.

Godsmack – 1000HP. Иска ми се да кажа нещо оригинално, ама няма какво. Точно както и аз не чух нищичко оригинално в поредния бучащ, трещящ, мачовски албум на Годсмак. Джангърът си е още там, но хипнотичната искра отдавна я няма. Жалко.

Guano Apes – Offline. Защо, Гуано, творите такова гуано? Защо, Ейпс? Толкова ли остаряхте? Толкова ли се уморихте? Толкова ли забогатяхте? Да слушаш новото Гуано Ейпс е като да видиш колко е надебелял Истинският Роналдо – носталгично напомняне, че “едно време си беше по-хубаво”, но без ония безкрайно забавни клипчета, на които Роналдо, с всичките си настоящи 120 оки, продължава да е най-бързият и техничен играч в разни приятелски мачлета в зала.

Iced Earth – Plagues of Babylon. Добрият стар Iced Earth. Ако не са ви омръзнали досега, най-вероятно и този албум ще ви хареса. Това… май беше положителен отзив.

Mando Diao – Aelita. Малки гадни депешарчета са тия Мандо Диао. Жалко, рок дрешките им отиват повече, както Wet Dreams понапомня с протяжната носталгия по изгубената младост, която човек може да изпита само през дълъг августовски следобед на тракийското полето. Аз, от своя страна, така и не се научих да харесвам електронна музика. Но в потна лятна нощ, със слушалките, по улиците, внезапно прави смисъл.

Kasabian – 48:13. Какво, по дяволите, се е случило с Kasabian между 2011 и 2014?!? Едва ли някога ще разберем. Поне още от заглавието албумът ви предупреждава колко точно време от живота си ще изгубите с него.

The Pretty Reckless – Going to Hell. Тези са една от любимите ми находки – никога не бях чувал за тях, но подгряваха хедлайнера на един мой доста неуспешен концертен абе-май-беше-date. С мацката, която заведох там, отдавна не поддържаме никаква връзка, но пък The Pretty Reckless си ми останаха като един хубав спомен от по-безгрижни времена. Самата Тейлър Момсън пък с пълни шепи граби от може би последния си шанс (все пак през 2014 е била вече на цели 21) да се изявява като свръх-сексуална, бунтуваща се срещу системата недораслячка, като дори е успяла да изкара някои добри пънкарийки. Доста по-контролираната акустична версия на Sweet Things пък загатва, че има бъдеще за тая банда и след пубертета. Стискаме палци да не заложат през цялата си кариера на кожи и бунтове като някои.. кхъм…. man-ow… кхъм… ar… други.

Within Temptation – Hydra. Още от когато ги открих, с Ice Queen, Within Temptation най-добре можеха да бъдат описани като “абее, едно такова като Nightwish”. С продукции като Hydra не ги виждам да избягат от “мини-найтуиш” етикета. И опитите им за симфъни-метъл кавъри на бозави поп-песни са зле.

2015

Blind Guardian – Beyond The Red Mirror. На първо четене: изсмукан от пръстите по традиционната формула: 1. “Епичния” реверанс към верните фенове 2. Радио сингъла 3. Странна прог забежка, 4., 5. Филъри 6. Любимата песен на кийбордиста 7. Песента, която ще се хареса на кежуъл феновете 8. Любимата на старите фенове, които са единствените, които би трябвало да слушат тоя албум така или иначе 9. Композицията на барабаниста, да не се сърди. 10. Пауър баладата 11. Другата “епична” песен, за да са олд скул. На второ: все същото, но изпълнени до съвършенство. Напомня филмова/игрална музика и се връзва чудесно със зациклил програмен код.

Disturbed – Immortalized. Похвален опит да избягат от кариерата,построена върху една песен. Напомнят на по-хард нещата на Скорпиънс в началото, после има бозица, после мрачни балади с кризи на средната възраст, завършват с all-out метъл. Може и да е стокхолмски синдром, но на 4-тото слушане вече почват да ми харесват, а The Vengeful One спокойно може да се нареди сред класиките им.

Muse – Drones. Muse дори в моите назадничави очи вече официално са скъсали с лигавия тийн рок, който ме държеше настрани от тях дълго време. Албумът може и необяснимо да завършва с акапелни напеви, но иначе е стегнат, здрав рок с щипка теория на конспирацията за цвят.

Simeon Soul Charger – A Trick of Light. Може би най-любимото ми откритие. Чух и видях ги за пръв път на един студентски фест, където уж трябваше да се зарибяваме с една германка, но никой нищо не зариби (разбира се). Но пък се натъкнах на тези пичове. Бяха толкова не на място сред пропадналите, смърдящи на евтина бира баварски псевдо-пънкарии, че имах чувството, че съм попаднал във филм. Не ме разочароват и до ден днешен – деликатна комбинация от прог. и класически рок с малко почти танцувален фънк за вкус, и всичко това поднесено върху i-knew-them-before-they-were-cool китайски порцелан. Перфектни.

2016

3 Doors Down – Us And The Night. Опитът през 2011 да се позабавляват с истински рок явно не е продал нито на новите, нито на старите фенове. Затова през 2016 3 Doors Down умело се завръщат в жанра “разлигавен пуберски бълвоч” и в черния ми списък.

Dream Theater – The Astonishing. Опит най-накрая за нещо по-оригинално от много корав прог метъл за пръв път от потресващо добрия Octavarium. Не е Scenes From a Memory, и дори след 10 слушания няма да се доближи. Напомня на Николо Коцев и Brazen Abbott, както и на всяка друга рок опера с абсурден premise. И все пак, Dream Theater!

Drowning Pool – Hellelujah. Типичен модерен метъл албум – много бърз джангър, комбинация на дерящи и “чисти” вокали, пълна скука. Дюд.

Dubioza Kolektiv – Happy Machine. По-малко тежката, мрачна и политическа версия на Култур Шок като че ли най-накрая са нацелили точното съотношение между парти ритми, балканска жица и неприятен дъб степ, за да се харесат дори на кежуъли като мен. Още от същото, моля.

Kula Shaker – K 2.0. Ако Боб Дилън беше направил дете на Oasis, което после беше родено от The Cure, то вероятно щеше да звучи като последния албум на Kula Shaker. Едновременно по-мъдри, по-задълбочени и по-слушаеми, тия пичове се гъбаркат с това 2.0 в името, сякаш очаквайки да генерират някакъв синдром на 2-рия албум, макар да имат вече цели 5. А пък Here Come My Demons е просто брилянтна.

Radiohead – A Moon Shaped Pool. Отврат. The spark has long gone out, или пък аз просто вече не съм достатъчно потънал в мрак и депресия объркан тийнейджър, за да го оценя. Въпросът остава отворен.

Red Hot Chili Peppers – The Getaway. Ако съществува такова нещо като улегнал фънк, то РХЦП със сигурност трябва да са едни от флагманите му. С бавно, умислено темпо, избиващо чак до психеделичност в Dreams of a Samurai. Нищо бляскаво, нищо лъскаво, като за хора на средна възраст без време за губене в експерименти.

Skunk Anansie – Anarchytecture. Ако в Black Traffic имаше поне 5 различни вида Скин, тук тя е просто замислена и чувствителна. Както и там: ако ви влече.

Надявам се, че разходката сред музикалната ми колекция ви е харесала или поне ви е била полезна, уважаеми наши двама читатели. Ако не друго, верният ви пишещ начеса крастата си да се прави на музикален критик и се надява в скоро време да се завърне спокойно към екзистенциалните кризи по тези страници. Наздраве!

drumming-panda

По следите на изгубените 6 музикални години – част I

Като всеки човек, прекарал не малка част от живота си в обсебените от Орднунг централноевропейски земи, аз изпитвам забележима празнина в себе си, когато нещата Не Са Си По Местата, или пък – Има Липси. Предвид това, мога да го отдам единствено на мързела си, че по толкова брутален начин бях занемарил обогатяването на музикалната си колекция. Дискографии започнати и недовършени, групи забравени и незаслужено захвърлени на бунището на пубертетските ми спомени; купища и купища музика, която се полага да бъде изслушана и това биваше непрекъснато отлагано. В тежък пристъп на гузна съвест реших, че това просто не може да продължава, запретнах ръкави и напазарувах ;) пропуснатите от мен в последните 6 години – когато явно за последно съм бил толкова прилежен – албуми на групи, чиито дискографии някога съм започнал да събирам.

Какво би могло да бъде по-добре от това да си попълни човек липсите?! Ами – да си води записки, докато го прави. Въпросните, за лично удоволствие и читателска радост, следват. Във възхвала на боговете на OCD-то, албумите и групите са подредени по години и азбучен ред…

2010

Gotan Project – Tango 3.0. Ами те са си го казали в заглавието хората. Готан Проджект за 3-ти път правят точно същото, с което станаха известни и ми станаха интересни. С изключение на откриващата Tango Square, която като истинска сирена издърпва традиционния танго ритъм в непознатите, мрачни, дълбоки блус води, не чух нищо, което да не бях чувал и последните 2 пъти (3 с ремиксовия Inspiración Espiración). Не пречи да се прослуша, но да не кажете, че не съм ви предупредил.

Tristania – Rubicon. Вече може и да им липсва моментът на изненадата от чудесното сливане на женски и (чисти) мъжки вокали в готик метъл, но продължават да го правят все така добре. Приятен, лесно забравим албум.

2011

3 Doors Down – Time of My Life. Имаше време, когато 3 Doors Down бяха един от централните ми музикални интереси. После обаче станах на 15 и блясъкът им постепенно избледня, а след това и напълно се изгуби, когато чух оригиналите на всичко онова, което те имитират и напудрят за пред фенките си. Time Of My Life обаче е честен, непретенциозен, чисто рок албум, който идеално би се вързал за някой от онези моменти, в които просто искате да слушате нещо ненатоварващо, но много мразите да ви прекъсват музиката с реклами по радиото или телевизията.

Incubus – If Not Now, When? Да отговоря направо на въпроса от заглавието – ‘ми, и сега не е. Последното на Инкюбъс, което – бивайки от 2011 – трудно мога да нарека “ново”, унесе в сладка дрямка скромния пишещ с лабавите си, момичешки, почти-рок нещица, и го стресна, когато натиканата чак на 8-мо място “In the Company of Wolves” почти изхвърча от завоя с рязко прог/сайкъделик свистене на гуми. Мога да си представя и строгия поглед на продуцента, който с отработен жест и замах с дълга пръчка бърже след това е вкарал размечталите се музиканти обратно в правия път на комерса.

Kasabian – Velociraptor! Ок, малко ме е срам, че чак сега чувам този албум от далечната 2011. Но простете ми, предходните 3 на Касейбиън ужасно ме разочароваха – може би заради твърде настойчивия си хайп. Velociraptor! (забележете, че и гореописаният албум от 2011 също има препинателен знак в името си.. фън фактс) най-накрая изпълнява всички дадени преди това обещания. От откриващата минорна фънкария Let’s Roll Like We Used To и радиофоничността на Days Are Forgotten, през почти трайбъл забежките на Acid Turkish Bath (не се смейте, вие там на последния ред) и tick-ващата all boxes на брит рока Man of Simple Pleasure, та чак до баладичния си край с Neon Noon, албумчето си е много рок (и по-малко алтърнатив) и мога само смело да го препоръчам.

2012

Accept – Stalingrad. Same old, same old. Изтърка се да говорим за кариера от една песен, ама… Защо?!

Mando Diao – Infruset. Няма как да не уважавам станала международно известна група, която загърбва бесния комерс и издава албум на родния си език, особено когато той е толкова зачукан като шведски. Кратка справка с уикипедия и 4-кратно платинения статус на въпросния албум в родната им Швеция ме навежда на мисълта, че всъщност бесният комерс съвсем не е бил чак толкова загърбен. Наивноста ми. Иначе албумът навява тъжни асоциации с Джимбо Морисън и American Prayer, но с шведски стихове и повече кухарки.

Melody Gardot – The Absence (2012) и Currency Of Man (2015). Нямам спомен откъде чух за Мелъди, нито пък – защо съм решил да ѝ събирам дискография. Новите ѝ албуми предлагат точно същото като преди; а единствената ситуация, в която полу-прошепнатите ту джазови, ту лирични откровения на Мелъди ми се струват подходящи, е ако някоя вечер на гости ви е млада дама и ви се “слуша” нещо едновременно неангажиращо и предразполагащо. Всяка музикална колекция има нужда от такова попълнение, така че she stays.

Skunk Anansie – Black Traffic. Може би съм твърде повърхностен, но трудно мога да бъда убеден, че Skunk Anansie като група са кой знае колко повече от бекграунд за творческите изяви на вокалистката си. Но когато тя е в състояние да те накара да се чувстваш ужасно виновен само с едно просто припевче “I believed in you / I was wrong”, може би си струва. Та така – в Black Traffic има и гневна Скин, и нежна Скин, и сърдита Скин, и комерсиална Скин. Ако ви влече.

2013

Caro Emerald – The Shocking Miss Emerald е по-уморена и с по-голямо самочувствие, заради което е заменила жизнените, весели мелодии с нещо малко по-дарк, по-блус, по-Джеймс-Бонд, което я прави още по-чаровна. А насред албума се мъдри и такъв бисер като Paris.

Korn – The Paradigm Shift. Стискаме ли си ръцете, че The Path of Totality не се е случвал? Чудесно. Тогава продължаваме нататък. The Paradigm Shift е крайно иронично озаглавен предвид това, че влиза в точно онази парадигма, която направи Царвицти известни. Още в откриващото парче бате Джонатън крещи “I think I owe you an apology” на всичките си фенове (и е много прав), а Mass Hysteria сякаш е извадена направо от Untouchables. Раздвоен съм. След като по-нагоре толкова ругах групите, които цял живот издават една и съща песен, защо съм толкова доволен да чуя стария KoЯn? Може би съм долен лицемер, ето защо.

P.I.F. – 4. Познавайки читателската си база, много вероятно е вие да сте метъл, метълист, метълджия, метъляга. Като такъв, също така много вероятно познавате 1-ва и 8-ма заповед на метъла: “Не бъди Димо от П.И.Ф“. Но тъй като вече не сте на 18, предполагам вече сте преминали “метъл вс. всичкия останал клес” фазата си и можете да оцените доста по-улегналия, мрачен, мъдър, дори – тежък техен последен албум. Ако пък не сте, потопете се в екзистенциалната драма на набъбналия вече през годините ДХ и заповядайте пак тук след това. Обърнете внимание на “Нарисувай ми песен”.

Pearl Jam – Lightning Bolt. Докато скромният пишещ все още само е обмислял завръщането си от Чужбината, Pearl Jam са реализирали своето. А с навяващите кралически асоциации за каменната ера Infallible и Let The Records Play се затваря един прекрасно удовлетворителен пълен кръг в рок музиката

Tristania – Darkest White. От някогашните готически титани е останал само здрав, на моменти почти неслушаем за простомсъртни джангър. Ако все още ви е останал врат за джаскане след всичките тези години, може и да ви хареса.

Следват 2014-2016….

Джулай морнинг е обратното на концерта на Черно фередже

Вижте, знам колко неправилен журналистически похват е да си разказваш цялата теза в заглавието, когато живеем във времената на събирането на кликове от полу-новини за изключително интересни, непредсказуеми действия от страна на скитник/самотна майка/куче в чувал/нацепена батка/яка тръба. Ние обаче продължаваме да се придържаме към философията на пияната панда от логото, че ДХ е и ще пребъде като сайт, за който най-вероятно не сте чували. Така че стига съм се оправдавал и нека ви разкажа защо Джулай морнингът е точно обратното на концерта на Черно Фередже в Маймунарника също както ябълката е обратното на авокадото.

На първо място, на Джулай не отидох за поредна година. Разбираш, че си до шията в корпорациите, когато самото родителско тяло ти се обади на 30-ти юни вечерта да ти напомни, че имаш да посрещаш изгрева, а ти а) въобще не си се сетил и б) отговориш с “Пф, как не, това е за млади и/или безработни”. И си легнеш в 12. Оставете даже работата – цялата концепция да си деър он а джулай морнинг, люкин фор лов на студено и недоспало ви се струва колкото чужда, толкова и – невъзможна (макар някои от верните ни читатели вероятно да могат да разкажат съвсем друга история, кхъ-кхъ).

И докато на публиката на Джулая гледаме със снизхождение и дори деликатна смесица между носталгична радост и завист, то в тази на Фереджето се набихме с пълна сила, черна кажи-речи метълска тениска и целия ентусиазъм на света. Предвид безплатния вход, очаквахме да се потопим в море от тийнейджъри и немити стари пиянки, а вместо това се озовахме в среда, напомняща за някой от ивентите в Бетахаус – даже черните кажи-речи метълски тениски бяха същите, този път обаче не – напук, а – в тон с дрескода. Явно не само нас ни тресе умилен спомен за 10-ти клас, прекаран в наизустяване на мръсни песнички със съмнителен музикален съпровод.

В този контекст отбелязваме и следващото противостоене: докато Слънцето – а с него и Джулаят – си е все същото (in a relative way), то Черно фередже е по-скоро ротация; итерация на … ъм, идея? Допивайки третата бира пред празната сцена, се замисляме колко ли дълго още Членовете (и Членката) на Фереджето ще имат сили да поглъщат неразумни количества водка преди концерт – по техните собствени думи, а и по споделени наблюдения – неразделна част от шоуто и най-вероятна причина за забавянето им с почти 2 часа спрямо уреченото време за начало. Тогава ни спохожда и просветлението: това, всъщност, няма никакво значение. Всеки един от музикантите може да се смени, поднови и наследи, без това да повреди особено замисъла. В крайна сметка, тук не става дума да се замести музикален феномен като Фреди Мъркюри или носител на терзанията на цяло едно поколение като Кърт Кобейн. Черно фередже е доста по-малко музикална група и доста повече общество на иначе съвсем “нормални” хора, търсещи и намиращи в ироничната простащина и неангажиращото, весело пиянство отърсване от стягащата се около гърлото ежедневност и натежаващата в душите скука.

Преди обаче да сме успели да се потопим още по-дълбоко в неуместен екзистенциализъм и прекалена емоционалност, групата най-после се появява, посрещната от бодро вдигнати чаши и бутилки; поздравява с “Добър вечер”, затвърждава (може би неподозирайки) горния параграф с ведро напомняне, че Черно фередже е точно толкова ПРЕД, колкото и НА сцената, и без повече церемонии подхваща със завиден ентусиазъм един от най-запомнящите се концерти в живота ми.

Този ентусиазъм е черното и бялото. Претенцията, необходимите и достатъчни условия. За един Джулай те са много – да не е твърде студено, да не е никак облачно, да имаш изглед на изток, да си в готина компания, по възможност да не си много рано на работа, да не си твърде много пиян – или пък твърде малко пиян. Джулаят е изтънчено, изискващо забавление, присвоено от иначе уж непретенциозната хипария. Безплатният концерт на Черно фередже в Маймунарника е селският му братовчед – недодялан, дъхащ леко на джибри, шумен, набиващ се на очи – и по някакъв странен начин винаги душата на компанията. Около 5 минути след началото, неспасяемо закъснялата за градския си транспорт редакционна колежка отбелязва, че това твърде вероятно е сред “най-яките” концерти, на които е била, защото… всички знаят текстовете. И се дерат с пълно гърло. След това отива за още бира. Даже за музикален инвалид като мен е лесно да забележи, че певицата уцелва горе-долу една на всеки три ноти. И това няма никакво, никакво значение. Оказва се, за добър концерт не е необходима дори добра музика. Не е необходим бушуващ стадион, нито пък зала с префинена акустика. Не ти трябва и антракт, през който ти сервират френско пенливо вино. Понякога, когато те налегне умората, ти трябва само едно “О-ЛЕ!” и никакви, никакви очаквания.

И от хубави снимки няма нужда
И от хубави снимки няма нужда

Къде са те сега?

В нАучната литература ще срещнете различни мнения относно най-дълбокия двигател на човешките действия – страх; нагон; fight-or-flight инстинкт. Ние в редакцията обаче сме податливи на един друг могъщ мотиватор – носталгията. Обхваща ни неочаквано, обхваща ни напълно, обхваща ни по никое време и в най-неприятни ситуации. И по някакъв начин обикновено е свързана с 90-те.

За тези от вас, които все още си мислят, че 90-те бяха предишното десетилетие, нека напомня: годината е 2015 и преди 10-на години по върховете на класациите вече се подвизаваха Гъзолина и Цицолина, които някои от вас може би си спомнят от баловете си. Пуснахте ли сълзичка? Добре. Авторът обаче не вярва, че това е начинът да съхраним за поколенията спомена за най-готиното десетилетие в историята – когато всички бяхме млади, невинни и сладоледите “Делта” бяха всичко, от което имахме нужда, за да се почувстваме щастливи. Затова, вместо задружно да ревем за пропиляното си детство, нека си спомним за някои от по-второстепенните, останали встрани от центъра на вниманието и все пак монументални герои. Във вече добре улегналите традиции на ДХ представяме на нашите трима верни читатели

8 култови персонажи от 90-те, чиято по-нататъшна съдба редакцията много би искала да разбере:

Мацката с “Шефе, търсят те по мобифона”, лелката с часовниците от “Тайсън кючек”, мотокаристът от “Склада на едро: първоначалната идея за този фийчър възникна от едно изпълнено с реминисценции гледане на “Тигре, тигре”, след като ни застигна новината, че Килифарският поп – единият от двамата автори на тежката мутренска песен – е умрял. Всички познават него и Радо Шишарката; но къде е притежателката на нежния глас, който все още можете да чуете например в градския транспорт, когато нечий телефон звънне? А дали жената, която е заснета с неподправено удоволствие да целува Слави Трифонов по бузата насред битака, украсяващ вътрешността на НДК през 90-те, докато се заснема легендарният клип, все още продава време? На спокойни и достойни старини ли се радва чичагата, натоварил целокупното НЛО на мотокара си, малко след като Велко Кънев изрича толкова 90-тарската реплика “Складът на едро работи / в бивша книжарница “Ботев”? Дали някой от тези хора е получил каквото и да било заплащане за своите 3 секунди слава? За какво са мечтали, за какво са се борили? Дали са емигрирали? Дали са се върнали? Подозират ли наследниците им за техния ден в светлината на прожекторите? Как въобще се казват? Въпроси, повечето от които никога няма да получат своя отговор. Ако не друго, надявам се, че ютюб съджесчъните встрани от линкнатите по-горе клипове ще ви сурнат по пързалката на милото ви детство.

Пламен Басистчето от орк. “Блу Хавай”: Всички си спомняме дълбокия му, тъжен поглед и прилежно стегнатата в опашка коса, които ни карат да мислим, че той си е представял развитието си в малко повече Steve Harris посока, а не като поддържащ музикант на Къци. Вместо това можете да го видите на баса в клипчета като това, а от синия му период не намерихме и следа. Пламене, ако четеш това, кажи си – в момента свириш по увеселителни кораби, нали? Знаех си.

Савина от Антибиотика: информация за една от основните виновнички за събуждането на пубертета в скромния списващ е доста по-лесна да се намери отколкото за Пламен Басистчето, но това не променя факта, че от водещ секс символ в родното “медийно пространство” Савина се е превърнала в героиня на статии като настоящата и като “Падналите звезди ч. 2” в гнъсни жълтурски сайтове, които няма да линкнем. От друга страна, от някакво нейно интервю, което излиза най-отгоре в гугъл, изглежда е жива, здрава и щастливо задомена. Редакцията обича хепиендьове.

Момчил от Дониимомчил: някога, когато дуетите бяха на мода, Дониимомчил – безспорно с голяма доза можене – определяха посоката на развитие на българската популярна музика. В един момент обаче дългокосите кахърни типове доскучаха на всички, а Дони си обръсна главата и смени Момчил с не толкова кадърната си, но доста по-красива жена. Самият факт, че за да научи името “Момчил Колев”, човек първо търси за “Момчил от Дони и Момчил” сякаш казва достатъчно. Момчил, от своя страна, явно е надебелял, оплешивял и все още се занимава с носталгична музика.

Майкъл Майндкрайм (“Хлапето се завръща”): ОМГ, ПОМНИТЕ ЛИ КНИГИТЕ-ИГРИ?!?!?! Обикновено това е реакцията на повечето ми познати на моята възраст, когато се споменат имената Майкъл Майндкрайм, Робърт Блонд, Колин Уолъмбъри, Върджил Дриймънд… Легенди, ходещи легенди. Първият път в живота ми, когато съм се чувствал част от някаква вълна, беше, когато наблюдавах зараждането, процъфтяването (“Плеяда”, “МЕГА”…) и залеза на книгите-игри. Горд-собственик само на 20-на от тях, в продължение на години използвах библиотечната си карта, основно за да се снабдявам с книги-игри; към края на тази ера бях изчел абсолютно всяка една, която се беше появявала на миришещия на соц рафт в Детския отдел, тогава май все още хостван в Общината, и доста, които не бяха. Майкъл Майндкрайм, или Димитър Славейков, беше един от най-талантливите и със сигурност най-“различният” от българските автори (доста по-силни от чуждите, които достигаха до нас), а второто му алтер-его Стюърт Дарк и безумно мрачната, дори и за възрастни, “Хлапето се завръща”, заедно с Уъркшопа малко по-късно, беше ключова за оформянето ми като сърдит млад човек. Г-н Славейков, благодаря.

Хорст Фукс: Много преди Атанас Стоев да изпее “Песничката за труда” и да ни обясни, че космодискът е подходящ за “музиканти, шефиори, мотористи”, един друг човек ни учеше, че без ренде Вьорнер и прах за зашиване на тъкани (как въобще работи това?!) животът ни не би бил пълноценен. А каква беше изненадата ми, когато открих, че Хорст Фукс и неговата вълнуваща обичка на едното ухо е международна звезда. Живо доказателство, че дори човек да се образова като “строител на каросерии”, когато ти е писано да продаваш рендета за зеленчуци по телевизията, просто няма къде да избягаш. Не само това – Хорст е бил активен до фалита на ВС Телешоп през 2007-ма. Ако има някого, който да свързва 90-те с днес, то това бил добрият стар Хорст Фукс.

Коуди от “Стъпка по стъпка”: макар доста по-късно да разбрахме, че героят му в сериала е класически staple за американските ситкоми, с който Симпсънс дори си правят гаргара в един от своите епизоди, в невръстните ни детски години Коуди беше това, което на английски бихме нарекли the epitome of cool. Устат, грамаден, непукист и бавен, Коуди би бил дразнещ за всеки разумен човек. Ние не твърдим, че сме били такива. А сега дори знаем, че се казва Саша Митчъл и продължава да се занимава с телевизия от време на време. И е на 47. Сега си представете Коуди, разтърсен от криза на средната възраст. Каращ втора ръка червена спортна кола, вероятно Корвет, и зарибяващ двойно по-млади мацки от него в баровете с репликата “Бях звездата в един сериал, може би си го чувала…” Lie on the floor, try not to cry, cry a lot.

Бебето на Пурлан: Хайде всички заедно и не обръщайте внимание на това, че някой собственоръчно е изпял песничката и я е дъбнал върху оригинала: “ПУЛОВЕРА НА ТАТКО АЗ ОБИЧААААААМ…” Ех. Предвид годината на излизане на рекламата, бебето е някъде на нашите години и вероятно се бори със същите неща за възрастни, с които се сблъсквате и вие всеки ден. А може би цоцка коктейли край басейна си някъде из Карибите, живеейки охолно с продължаващите обилно да текат приходи от правата върху древната реклама. Човек може да си помечтае, нали?

Ех.

Авторът се търкаля down the memory lane (худ. възстановка)
Авторът се търкаля down the memory lane (худ. възстановка)

8 песни, които харесваме много повече, отколкото бива

Сред ималите нещастието да си поговорят с мен достатъчно дълго напоследък, че да изчерпим темите за разговор и да го избием на дървено философстване, неизбежно са попаднали няколко, на които да съм задал новия си любим абсурден въпрос (ако си спомням правилно, идеята за него ми даде колежката ДолнаХипстърка, която упорито се скатава напоследък). А именно: “Имаш ли любими изпълнител/песен/група, от които се срамуваш?”

Тук може би е редно да внеса известни уточнения. Ако за някои хора е напълно нормално да си признаят, че “слушам от всичко по малко, не се ограничавам”, то за други тази кратка и ясна фраза се замества от досадна тирада, включваща имена на групи и музиканти, стилове и подстилове, периоди на личностно развитие, отделни вкусовоопределящи или вкусовопроменящи случки и обстоятелства, и въобще всички лиготии, които човек би могъл да очаква от един self-obsessed pseudo-intellectual. Както може би всичките ни уважаеми двама читатели се досещат, аз имам злата участ да принадлежа към втората група и, като такъв, да си призная, че жизнерадостно припявам на някое парче, което далеч не отговаря на собствените ми префърцунени критерии, е … ами, kind of a big deal.

Никаква по-подходяща тема за достъпен от целия интернет блог, в такъв случай. А и другият усилено скатаващ колега наскоро подхвърли, че трябват още, още музикални постове в ДХ. Затова, в рубриката “Full disclosure”, на български наричана просто “Кирливи ризи”, ето ги и 8-те музики, които харесвам много повече, отколкото е правилно.

1. Кака Кайли

Има ли нужда да уточнявам? Австралийското миньонче с може би най-бруталното дупе в музикалния бизнес, което с клиповете на Can’t Get You Out of My Head и Spinning Around направи много за пробуждането на пубера в мен, принадлежи към онази специална категория телевизионни каки, които всеки мъж държи близо до сърцето си и самоотвержено защитава от всички презрителни забележки от страна на нетелевизионните каки. Вместо горните два клипа обаче ви пускам тук един от много по-ранния и малко по-малко секси период от кариерата й, който може би точно заради това съдържа и най-готината й песен въобще. Да илядиш, Како Кайли.

http://www.dailymotion.com/video/xf443_kylie-minogue-confide-in-me_music

2. Ку-Ку Бенд – Студио Хъ

…както и голяма част от ранното творчество на Ку-Ку Бенд, което не е откровена чалга, а се класира (с малко въображение) за “етно-рок”. Текстът на Ивайло Вълчев сам по себе си би трябвало да е достатъчен, за да няма нужда да се оправдавам, но … кхм, спорната личност на фронтмена-грандоман ме кара винаги да съм внимателен, когато споменавам пред някого, че “Славиту и Ко.” не са само бесни гьобеци и посредствен хумор. Vox Populi си остана безспорно най-приятният им и издържан албум, но емоционалният заряд на “Девети трагичен” е трудно да бъде пренебрегнат. А и кой може да устои на “двата пистолета във всяка ръка”. Така, де.

http://www.youtube.com/watch?v=NuJVgMjvexI

3. Братя Кулинови – Шкембето

Можем да си говорим за здрави китарни рифове и неподправена музикантска енергия, колкото искате, но истината си остава: “Шкембето” си е долна чалгия. Дори не мога да дам смислено обяснение с какво точно тя заслужи да се нареди до “Тигре, тигре” и “Дарт Вейдър Кючек” в плейлистата ми. А аз дори не ям шкембе-чорба. Отивам да се срамувам някъде.

4. Sugababes – Overload

И от дебрите на мрачните Балкани скачаме директно в захаросания свят на МТВ поп музиката. Многократно съм развивал теорията, че тя се различава твърде малко от, и със сигурност с нищо не превъзхожда,  родните “Планета Пайнер” изгъзици, така че нямам ни най-малко желание да се оправдавам. Sugababes нито знаят да пеят, нито са кой знае колко корави мадами, но дали заради сравнително деликатното им британско излъчване в дебютния им клип, дали заради особените настроения в началото на гимназията, когато ги чух за пръв път, до ден днешен ми е приятно да прослушвам ранните им парчета. You’ve met me at a very strange time in my life, and all that. Знаете как е.

5. Eminem – The Real Slim Shady

Еминем е мега комерсиален. Еминем е един от главните виновници хип-хопът да влезе в мейнстрийма достатъчно, че да се появят Lil Wayne и Криско. Еминем, също така, има някои от най-политически некоректните текстове, появявали се във въпросния мейнстрийм, колкото и да се оправдава, че

… I’m only giving you
Things you joke about with your friends inside your living room

С Еминем и неговите адвокати също така имаме лична вражда. Така че беше неизбежно да се появи в списъка на песните, които харесвам, а не трябва.

http://www.dailymotion.com/video/x1kapi_eminem-the-real-slim-shady_music

6. Blackmore’s Night – Wish You Were Here

Има две течения на мисълта, що се отнася до “страничните” проекти на батко Ritchie Blackmore (както “старите” му фенове продължават да наричат medieval ексцесиите му, макар че той от повече от 15 години друго не прави). Едното твърди: “Блекмор предаде рок ен рола (ни)! Блекмор плю на наследството си! Долу Блекмор!” Другото е по-дзен настроено: “Ричи Блекмор е Ричи Блекмор и ако ще да пише музиката за реклами на дамски превръзки, никой няма право да му каже нищо.” Макар да се падам някъде по средата (“Блекмор действително плю на наследството си, но никой няма право да му каже нищо”), все още ми е леко неудобно да споделя, че ето тази му песен, например, става. Ако замижа човек и погледне от определен ъгъл.

7. Scorpions – You And I

– Baby, if I could rewrite the alphabet, I would put U & I together.

Напоследък все за тоя лаф се сещам, когато чуя въпросната песен. Някога обаче беше различно. Наздраве за тийнейджърските драми и придружаващата ги музика.

8. Limp Bizkit – Livin’ It Up

Дълго се чудех дали да включа тази песен (и прилежащия й албум Chocolate Starfish And The Hot Dog Flavored Water) в точно този списък. Все пак всички сме били млади някога, и всеки е имал я Linkin Park, я Limp Bizkit, я H.I.M. период – не бива да се съдим един друг, а да се подкрепяме като една съща група на анонимните слушали-бозав-псевдо-метъл. В крайна сметка обаче фактът, че до ден днешен вероятно бих могъл да изрецетирам по-голямата част от текстовете в целия албум, наклони везните и, за да е пълно посрамването, ето ги. DJ Lethal, bring it on.

А за тези от двамата наши верни читатели, които са се отегчили, или пък все още идват тук само заради пандичките, заповядайте (мерси, Дети).

Колеги, дерзайте.