Марокото III

Eто тук са епизоди 0-1 и епизод 2

Епизод 3: Казабланка, или защо Холивуд лъже, но въпреки това е прав

Разказа за Казабланка трябва да започна с две срамни признания.

Срамно признание 1: Като истински американски турист, всичко, което знаех за Казабланка, се изчерпваше с филма и песента. Песента е доволно тъпа, а филмът въобще не е сниман там. Не знам защо си мислех, че градът ще има нещо общо.

Срамно признание 2: Не се сетих колко важно събитие е петъчната молитва в мюсюлманските страни, заради което въобще не бях съобразил, че планираното посещение на голямата джамия не бива да е точно тогава.

За повече shits & giggles, това второто го разбрахме в сряда вечер – преди планираното отпътуване към Казабланка. Ето тук Мохамед (истинският – не този фалшивият от първата вечер) беше свършил много добра работа, купувайки ни билет за влак 1-2 часа по-рано отколкото го бях помолил. Дали защото не ме беше разбрал, дали защото искаше да му се махнем от главата по-рано, но в крайна сметка по разписание пристигахме на централната казабланкска гара в 12:36, а последният тур на въпросната голяма джамия – Хасан II, една от много малкото в страната, която допуска посетители, и горе-долу единствената забележителност в 6-милионния град – в четвъртък беше от 14:00. На другия ден: петъчна молитва, неверници спират да се допускат към 11, въобще – ранно ставане и риск въобще да не се вредим. Значи трябва да е четвъртък.

Влакът взема, че сцепва минутата и пристига точно в 12:36. Сбогуваме се набързо с разговорливата канадска двойка от купето и включваме нашите специални Мега-Бързо-Оправящ-Се-В-Транспорта-Мен ™ сили. На изхода на гарата ни посреща таксиджия-копърка, без да му мигне окото ни поисква тройно пари, но ние Нямаме Време! Мятаме се в утрепаната му Дачиа, той геройски се справя с обедните задръствания в мегаполиса и ни стоварва в хотела към 13:00. Изкарваме луд късмет с говорещата добре английски рецепционистка (с другия се разбирахме със знаци), обясняваме ѝ ситуацията, тя прибира куфарите ни в сервизното помещение и ни вика такси за джамията. 13:25 сме на мястото. Мега-бързо-оправящи-се-в-транспорта-пипъл!

Джамията е впечатляваща. Наистина, безусловно, безмилостно впечатляваща.

210 метра. Най-високото минаре в света и първото с асансьор за мюзеина

Джамията, също така, е затворена. Поради някаква все още неразбираема за мен схема часовете на туровете не се обявяват в местно време, а в някаква странна комбинация от зимно, лятно и GMT време. Важното е, че турът е чак в 15:00, музеят, където продават билети, е в обедна почивка, и ние не просто сме навреме, а сме подранили. Дори пак срещаме нашите канадски приятели, на които сме пуснали мухата, че в Казабланка все пак има какво да се види, ако побързат, и не е нужно да се придържат към утвърдения маршрут влак – хотел – летище.

За самия тур… отново ще оставя снимките да говорят. Вижте я, само я вижте. 25-годишна красавица на брега на Атлантика.

Може да е съвсем нова, но тази джамия за мен остана най-интересната забележителност, която видях по време на цялото пътешествие. Предвид че настоящата кралска династия в Мароко не страда от ниско самочувствие и всеки крал кръщава на себе си, каквото построи, то Хасан 2, бащата на сегашния, категорично е ударил в земята дядо му Мохамед 5 (на когото е кръстено летището). Очакваме да видим с какво Мохамед 6 ще се прояви.

След посещението на джамията се озовахме в ситуацията, за която ни предупреждаваха: онли бизнес, нот фор турист, уот ду деър? Ами, няма кой знае какво. Има прекрасна променада по брега на Атлантическия океан, по която няма даже сладолед откъде да си купиш, която преминава в ужасен крайбрежен булевард, който – както повечето неща в Казабланка – въобще не е правен за пешеходци. Ето няколко други примера:

След около час под африканското слънце (споменах ли колко е разумно да се отиде там в по-хладните месеци?) стигаме до полуготов мол, около който се е оформило малко Ориндж Каунти с големи къщи, бели дувари, скъпи коли и палмички – пак без тротоари и пак с доста творческо разбиране за правилата за движение, нека не се унасяме. Ориндж Каунти, от своя страна, като отрязано, свършва в това:

Не, това не са останките на Блок 20 в Ямбол

А това, което следва, е квартал с панели, разбити коли, клечещи по бордюрите сърдито гледащи младежи по джапанки, каручки с изстрадали под слънцето зеленчуци насред улицата, многобройни магазинчета за телефони (фън факт: в Мароко не срещнахме нито един айфон)… Въобще всичко това, което в България бихме нарекли “гето”. Включително с драсканиците ФЪК ДЪ ПОЛИС по стените и купчините боклук на странни места. От онези квартали, където много ти личи, че не си местен, и те е малко страх да се спреш да снимаш. Втория път след медината в Маракеш, когато се почувствах не в безопасност.

Прибирам се в хотела умислен. Казабланка не е нищо от това, което съм очаквал да видя, но е повече отколкото съм очаквал да видя. Не съм видял туристически чар или курортна лежерност; градът със сигурност има потенциал за тях, но е зает с твърде много други неща, за да се замисли как да бъде по-красив или по-привлекателен. Навсякъде се строи много здраво – може би след 10 години? Казабланка няма и мистериозната емигрантско-контрабандистка романтика, за която ни лъже Холивуд. Това, за което Холивуд обаче е прав, че не можеш да си тръгнеш оттам същият. Мен лично този огромен, прашен, задъхващ се и задушаващ град, ме промени. Не, чар и романтика няма, но има… пълноцветност.

Маракеш е като изложба за туристи, които търсят някаква хипстърска автентичност; сякаш нарочно продължава да се държи по-грубиянски, по-неприлично, отколкото може, за да намерят туристите точно онова, което са дошли да видят. И да преживеят в относителна безопасност екскурзия, за която после да могат да разкажат, че е встрани от утъпканите пътеки.

Казабланка от своя страна е по-… истинска. Мръсна, неуредена, отблъскваща, твърде индустриална, за да ѝ пука дали ще вземе парите на бледоликия (не че таксиджиите не са измамници до последния). В Маракеш бях по-спокоен, макар че местните ни обсаждаха много повече; в Казабланка се чувствах анонимен като във всеки голям град, но и същевременно повече нащрек. В Маракеш едва ли бих се върнал, защото мисля, че видях, каквото имаше да се види, и не останах очарован; в Казабланка бих отишъл пак след 10-15 години, за да проверя до какво е довело цялото строителство на Мохамед 6 – пък и да опитам да намеря дълбоката следа, която оставих там:

Не, наистина, кой оставя мокър цимент на тротоара без никаква маркировка?

Това е то за Марокото, уважаеми наши трима читатели. Хубаво е да се отиде дотам, но още по-хубаво беше да се прибереш. Дотолкова, че когато кацнахме в Мадрид, аз се почувствах толкова… домашно. Всичко си беше толкова наше; друго си е Европата. Понякога имаме нужда от напомняне колко много имаме и колко малко му обръщаме внимание.

Марокото II

Ето тук са епизоди 0 и 1

Епизод 2: Плащай, бледолики

След Джемаа ал-Фнаа културният шок ни идва малко в повече и решаваме да посветим следващия ден на по-конвенционален туризъм, отправяйки се към музея на Ив Сен Лоран и съседните му Мажорелска градина. И двата обекта се на намират на Ив Сен Лоран авеню и въобще местните са се постарали да отдадат достатъчно почит на един от хората, допринесли най-много Маракеш да бъде толкова популярен сред европейските туристи. Една негова фраза, която запомних от музея му: “Маракеш ме научи да ползвам цветове; преди това работех предимно с черно и сиво”. Допускам, че Маракеш, който младият моден гений е посетил, е изглеждал различно тогава; защото цветовете, с които аз ще запомня “червения град”, са строително сиво и прашно жълто. Това особено се набиваше на очи, пресичайки легендарната медина на път към музея: поне по това, което успях да забележа, споделяйки вниманието си между гугъл мапс в ръката си, дърпащите и подвикващи ни продавачи и налитащите ни мотопедисти.

Музеят… ставаше. По думите на професионалистите сред нас: е бил разочароващ, но за аматьори като мен беше образователен. А и имаше оригинал на Кристо в една от залите. Ето, вижте:

Яко, а!

След музея правим и една бърза разходка в съседната градина, която е… ами градина. Имаше и фонтанче и рибки, и около 500 посетители едновременно. И големи кактуси. И… толкова.

Едва е обяд, а ние сме приключили с основните цели за деня. Маракеш е голям, но не – огромен, и напук на настойчивите бибиткания и подвиквания на таксиджиите решаваме да опънем един пешеходен тегел през новата част на града. Друг изненадващ факт за Мароко: независимо дали в нова или стара част, заведенията са твърде малко! Не знам дали е свързано със забраната за продажба на алкохол, с благосъстоянието на жителите или с културна разлика, но е факт, че намирането на място за хапване или пийване в Мароко се оказа значително по-трудно отколкото наличието на туристи би предполагало. Единствено по-често се забелязват кафенета, но те са поне неформално ексклузивно мъжка територия и не предлагат нищо за ядене.

С достатъчно упоритост успяваме да намерим обяд, облажваме душата с традиционните магребски гювечета (тажин), поглъщаме още един чайник ментов ерзац-алкохол и решаваме да оползотворим последните работни часове на деня с посещение на първия от двата големи дворци в града: Бахиа. Не мисля, че има смисъл да преразказвам, ето ви няколко снимки:

Нагледали се и находили се решаваме, че е време да приключваме туристическия ден и се отправяме към хотела. Но съдбата или гугъл мапс си знаят работата! Най-краткият път минава през поредната тясна уличка с много, много магазинчета – и тук се срещам с Чайника! Чайникът, който търсех. Да го придобия, разбира се, въобще не се оказва толкова лесно…

Сигурно всички сте чували как в арабските страни винаги и за всичко можеш, и трябва, да се пазариш? Ами, вярно е. Задържам се пред Чайника си точно около 20 секунди и отнякъде до мен вече е цъфнал изключително усмихнат черен господин, който се опитва да познае дали сме: италианци, испанци, гърци, турци… За България, разбира се, не е чувал, но пък неразумно твърди, че е верен фен на Барцилона. След като не успява да се сети кой е Стоичков, вдига ръце и си признава, че всъщност е от Сахара и въобще никакъв футбол не гледа, защото няма къде… но пък ако искаме може да ни организира някоя тънка екскурзийка да видим пустинята?

След като сме се опознали от благоприличие, пазарлъкът започва по същество. Господинът поисква за Чайника и 4 чаени чашки към него 600 дирхама (около 60 евро), смеем се заедно на добрата му шега, и продължаваме с безочливо дърпане на цената нагоре и надолу, докато накрая не си тръгвам с въпросните срещу 40% от първоначалната сума – и с едно мазно, лепкаво чувство по душата си.

Пазарлъците действително са част от културата там, като срещнахме няколко различни подхода: от ведро изчисляване на средноаритметични стойности до имитация на честолюбива обида от ниската цена, която сме предложили. Мога да потвърдя съветите, които се срещат в интернет: не се стряскайте от първоначалната цена; бъдете учтиви, но твърди; забавлявайте се и не го приемайте навътре. Цялата схема се крепи на нежеланието на “западняците” (ние сме им на изток; но все пак сме западняци) да се разправят и на възпитанието им, че да се подбива цената е обидно за другата страна. Нищо подобно: с арабите бъдете араби и те ще ви се радват повече! (може и да ви смъкнат още от цената, ама не е много вероятно). Също както и с трафика, да се пазариш за всяко нещо, което искаш да си купиш, за да не бъдеш безбожно одран, е уморително. И предвид, че в крайна сметка всички се съгласяват все на около 40% от първата си цена – кому е нужен целият панаир?! Но може би и това е част от “екзотиката”, която продава.

Най-доброто обобщение на пазаруването и пазаренето в Маракеш даде Катя насред една от поредните “търговски улички”: Плащай, бледолики…

Трофеят ми от неравната битка с обръгнал маракешки търговец

След стегнатото обикаляне през първия ден в Маракеш, програмата за втория е доста по-свободна. До обяд сме минали през двореца Ел Бади и Саадитските гробници, които сами по себе си оправдават дългия път доста повече от Мега-Битака и “екзотичните” пазарлъци по сергиите. Макар и двете да са построени като далечен отзвук от мавърското великолепие, което може да се срещне из Испания, те във всеки случай си струва да се видят, особено през по-хладните месеци (това да идем през март беше чудесна идея). Ето ви още малко снимки:

Тук някъде се роди великолепната идея да прекараме следобеда в Ботаническата градина. На картата изглеждаше достатъчно близо и предлагаше голямо, зелено пространство, където да седнем на спокойствие, да хапнем и въобще – да му олабим по арабски. Само че, както казва редакционният колега, “Това е Африка. Защо сте очаквали нещо да е лесно и логично?”

Пътят дотам минаваше през медината. Както се оказа: през Нетуристическата част от медината. Там, където живеят бедните местни. Където туристи не ходят. Откъдето и да минехме, събирахме подозрителни погледи; никой не се опитваше да ни продаде нищо; единствените, които ни обърнаха повече внимание, бяха някакви местни гаменчета, опитващи се на развален английски да ни прекарат по схемата “О, изгубени бледолики, къде сте тръгнали, там няма нищо, дайте ние да ви заведем, където трябва”. Първият от двата пъти в Мароко, когато се почувствахме наистина застрашени и когато осъзнах, че сме много, много далеч от вкъщи и реално нямаме особена идея какво правим, нито има кой да ни помогне.

По възможно най-бързия начин се измъкнахме от лабиринта тесни, недружелюбни улички и… се озовахме на огромен площад. Ето на, вижте:

Големият дувар вдясно е “Ботаническата градина”

Това, което не виждате, са едни други други големи дувари по-надясно, пред които стои военен караул с автомати. Тях не посмях да ги снимам. Решаваме, че въпреки всички свидетелства срещу това, тази огромна зелена площ от картата няма как да не е пригодена за посетители, и тръгваме да обхождаме зида, търсейки вход. Ами, няма вход. “Ботаническата градина” на Маракеш се оказва оградена с 3-метров зид маслинова горичка. Вход няма. Туристи няма. Има военни джипове и автобуси с униформени хора с пушки, влизащи и излизащи от необозначено на картата място встрани. Обикаляме около половината от зида и стигаме до мрежеста, много затворена порта. Както разбираме по-късно от интернет: водеща към “посетителската” част на градината, която съдържа кал и мръсна локва с изстрадала риба вътре. Няма ботаническа градина. Прибираме се пак пеша, гладни и посърнали, под учудените погледи на местните, този път избирайки огромния, мръсен булевард вместо тесните, забутани улички. Европа е много, много далеч … и ми липсва.

На другия ден си тръгваме от Маракеш със смесени чувства. Получили сме прилична доза културен шок, посетили сме наистина различен свят, почувствали сме се изгубени и намерени, купили сме си ръчно изработени чайник и чехли, цапали сме из мизерията и калните вадички на стария град и сме обикаляли мраморните подове на старите дворци, видели сме част от истинското лице на живота в Африка и сме усетили на гърба си какво е да си “богат турист” в бедна страна. Плащай, бледолики…

А сега е време да се натоварим на влака, който за наш срам е много по-чист, бърз, стегнат и точен от тези на БДЖ, и да се отправим към икономическото сърце на Мароко: Казабланка. Или както е известна сред местните “Казабланка? Каза онли бизнес, но турист. Уай ю гоу деър?”

Марокото I

Епизод 0: Лондон, или едно трудно потегляне

Да се стигне до Мароко от България не е най-лесното нещо на света, но признавам, че може би има и по-оптимални начини от да се прелети през Лондон за по-пряко. В хороскопа ми за 2019 обаче пише да загърбя всякаква претенция за рационалност (глупости, не пише нищо такова и всъщност нямам представа какво пише въобще) и затова София – Лондон – Маракеш – Мадрид – Лондон – София ми се стори като достатъчно разумен маршрут за първото ми африканско приключение.

Всъщност Марокото ни с Катя е една добре отлежала екскурзия. Както с виното и киселото зеле – хубавите неща не могат да станат просто ей така: иска си чакане, баене, няколко грешни опита и в крайна сметка доверяване на вселенските сили, че си знаят работата.

Бритишеъруейския Еърбъс, в този контекст, беше някак твърде обикновен. Вярно – от по-старите обзавеждания на кабината, понеже никой не си хаби новата техника за нелъскави линии (малко като софийския градски транспорт), но освен набиващите се на очи тежки, сериозни туристически обувки на голяма част от пътуващите, човек трудно можеше да познае, че не отлита за една бърза водка в Полша.

Докато дискутираме житейските си избори и дали сме сбъркали, тръгвайки с гуменки към Африка (не бяхме; в градската част на Марокото гуменките вършат работа, но вечна слава на онзи незнаен интернет-пътешественик, който беше препоръчал да не си и помисляме за отворени обувки), някак незабелязано минават около 45 минути от натоварването ни в самолета. Различни хора със “светещи жилетки, що сте толк’ва нервни” се качват и слизат, ние все така не потегляме, докато накрая капитанът на полета почти извинително обявява, че този самолет няма как да излети поради технически проблем, ама да си кротуваме, може да ни намерят друг.

Минава още половин час, друг самолет се намира, разтоварваме се, нареждаме се отново за чекиране, натоварваме се, казах ви, че нищо не става лесно и от пръв път!

Бритиш са се разбързали, все едно ще имат да плащат хиляди паунди неустойки, ако закъснеят с повече от 3 часа, така че с минимални забавяния ние вече сме на път! Нещата отиват накъмто 2 часа закъснение, което означава, че А) няма да има неустойки Б) никак не е сигурно дали Пиер-от-Хотела ще ни чака на летището, както сме се уговорили.

По пътя ни обясняват, че предишният самолет не е допуснат да лети поради съмнения за канализацията на тоалетната, така че успокоени, че сме избегнали фекално бедствие, ние се отдаваме на мисли за пясъци, камили, килими, ефендита с наргилета, живописни магазинчета, прегърбени от времето дувари, дворци със султански разкош, тайни градини, арабско спокойствие и мъдрост и въобще всичко, което от повече от 50 години продължава да дърпа тълпи европейци към ръба на великата пустиня.

Междувременно се е стъмнило. Колко точно се е стъмнило разбираме, когато наближаваме, а след това и кацаме в Маракеш. На земята потвърждаваме това, което малко ни е учудило от въздуха: летището е тъмно. Много, много тъмно.

Ами, добре дошли в Африка.

Епизод 1: Маракеш, или как хипитата съсипаха хипстърията

Летището на Маракеш може и да е тъмно отвън, но веднъж влезете ли в терминала, нещата придобиват далеч по-европейски вид. Всичко е новичко и лъскавичко, табелите са изобилни и на няколко езика, интернетът е наличен и бърз, а персоналът носи изрядни униформи. Впечатлението, че “то тук си е почти Европа” трае някъде докъм митницата: където за пръв път осъзнаваме, че тук никак не е Европа. Дълги, бавни опашки, 3-4 различни контроли, анкетни карти, паспорти, визи, печати… Толкова отдавна беше, когато пътувах към Бремен, преди да стана гражданин на ЕС, че бях свикнал да приемам за даденост колко лесно се минават европейските граници.

Веднъж измъкнали се от тази досада намираме човека от хотела, който подминава с насмешка въпроса ми дали е чакал дълго, завежда ни до черния си джип, поздравява ни с добре дошли и ни подкарва към града. Тук вече сред нас почва да се настанява културният шок. Топло е, палми край пътя; джамии; и всеки кара като самоубиец.

Може би това е мястото да разкажа малко за трафика в Мароко. Взели сте наскоро шофьорска книжка в малкия си роден град и изпитвате панически ужас от шофирането в София, а след първия път, когато ви се случи, сте слезли от колата разтреперен, обезводнен и с остра нужда от бира? Е, нека потвърдя: София все пак Е Европа. Маракеш, и Казабланка в последствие, … са Африка. Правилата за движение са напълно пожелателни. По дяволите, дори посоката на движение е напълно пожелателна, ако на някого му е по-удобно да прецапа през насрещното. Пресича се на сляпа вяра в бога и най-добре – плътно прикрепен към някого от местните, които или също са самоубийци, или притежават някакво свръхестествено умение да виждат пролуки в безкрайните колони коли, каруци и… мотопеди. Божичко, мотопедите. Дори когато сте се забили в най-малката и крива уличка в медината и си мислите, че тук просто няма как да мине каквото и да било превозно средство, край вас профучава мотопед, обязден от малолетно, ухилено до уши мароканче без каска… и със сигурност без книжка.

Спокойно кръстовище

Mad Max: Morocco е положението. За 3 дни в Маракеш станахме свидетели на ПТП с мотопед и джип, в което никой не беше пострадал при самото ПТП, но се очертаваше да се случи в разправията между водачите им; и може би по-абсурдното почти-ПТП между файтон и Рено Клио, при което конете противно на физичните закони някак успяха да не се покатерят върху покрива на малкото автомобилче. Нека насред този изначален хаос не пропуснем и немалко туристи с коли под наем, които нагнетяват допълнително обстановката, опитвайки се да се движат по правилата, познати им от родните им страни. Като пешеходец в Мароко се чувстваш непрекъснато под напрежение и с неясно чувство за дебнеща опасност, дори и да посвикнеш и да спреш да забелязваш конкретните детайли.

Но обратно към пътуването. Влизаме в стария град. Човекът с джипа спира в тъмна уличка до някакви кофи с боклук, звъни на Мохамед, говорят си на арабски, след малко Мохамед (по-късно разбрахме, че това не е бил точно Мохамед, но това няма значение) идва да ни вземе и поемаме след него сред калдъръма и мотопедите. Внезапно свиваме в тясна, напълно тъмна уличка, спираме се пред необозначена врата, нашият водач се усмихва извинително, че не може да намери ключовете си в мрака, и след още няколко опита ни въвежда във вътрешното дворче на риада, който сме избрали за нощувка. Тук за пръв път се срещам с местните чайници от ковано желязо и още по-важно – с местния силно подсладен ментов чай. В държава, където се оказа, че трябва “да познаваш хора”, за да се сдобиеш с алкохол (аз не познавам), този ментов чай беше моето спасение в дългите безалкохолни дни. Чаят е придружен от селекция марокански сладки, също задължителна част от диетата ми в следващите дни и, според мен, една от основните причини защо видях толкова малко хора със здрави зъби там.

Изяждаме сладките, изпиваме чая и решаваме, че това не е добра вечеря – така че по съвета на нашия домакин се отправяме към централния площад, където било хем вкусно, хем евтино, не като по “скъпите туристически места”. Въпросният площад, Jemaa Al-Fnaa, се води забележителност на ЮНЕСКО, счита се за задължителна част от всяка екскурзия в района, присъства в няколко книги и безброй разкази за екзотиката на Маракеш. Поглеждайки назад, изненадан съм, че съм се вързал на този хайп и наистина не знам защо съм очаквал да се почувствам едва ли не като Харун ал-Рашид от 1001 нощи. Вместо това се озоваваме на огромен битак, където от всички страни налитат всевъзможни викачи, препречват ти пътя и се обръщат към теб на “братко”, “сестро” и “уважавайте местните традиции, не може да ме буташ”. Ако бях получил по 1 евро за всеки път, когато някой от тях ми каза, че съм кльощав и имам нужда от храна, галейки ме по корема и дърпайки ме към съответната му скара, може би нямаше да се почувствам толкова излъган от безбожната цена, на която ни продадоха сушени плодове на същия този площад.

В интерес на честността решихме да го посетим веднъж и по светло –понеже, пак според възторжените разкази, битакът се променял поне 2 пъти в течение на деня. Ами, на светло е същото – само че не те викат да ядеш кебапчета, а да се снимаш с някого, да си купиш патъци или да ти нарисуват нещо с къна по ръцете. И боклукът по земята е още по-видим. След втория си опит решихме да го заобикаляме колкото се може по-отдалеч.

Ако и някога това място да е било наистина магическо, в което искрено се съмнявам, днес е просто огромен капан за туристи. Автентичност в него не е останала; напротив, напомня на всяко едно пренаселено с туристи място, където преживяването е опетнено, или направо заменено, от опитите да се измъкнеш от там, без някой да те излъже или обере – с или без твое участие.

Следва…

Олющеният нос като фашън стейтмънт

В дните, когато кифлите се завръщат в града и около Маринелата човек отново не може да се размине от силикон, хиалурон, татуировки и БМВ-та, нека ви разкажа за онзи път, когато непознат мустакат гръцки чичо ме нарече “алкохолик”.

Но нека започна по-отдалеч. Веднъж с редакционната колежка, сисадмина на сайта и някои от верните ни читатели бяхме заседнали в едно барче, пиехме Йегер на шотове и чакахме края на света, защото беше 21.12.2012 г. и нямаше нищо по-интересно за правене… Ок, може би не чак толкова отдалеч.

Веднъж с редакционната колежка бяхме заседнали на пейка в парка, пиехме патронче псевдо-джин посред бял ден и обсъждахме хората… Хм, май това беше пък твърде скоро.

Искам да кажа, че не се озовах на Крит с основната цел да пия узота и да ме обиждат кръчмари на “алкохолик”, нито пък има с какво да съм заслужил тази зловредна титла. Чакайте, чакайте, пак избързах. Да започнем Отначало.

Самолетът на Любо тропна на летището в Ираклион твърдо, но пък категорично, и ето ни – за пръв път в живота ми – на средиземноморски остров. Е, не е като нежен ветрец да ме е довял на яхта, издувайки снежнобелите ѝ платна и не чак толкова снежнобелите ми моряшки ленени гащи над тюркоазените вълни, но нищо – другия път. Преминаваме през най-безкритичната гранична проверка на български документ, на която съм попадал, и вече официално сме в страната на маслините, узото, дивите козички и ПОБЪРКАНИТЕ ШОФЬОРИ О БОЖЕ МОЙ ТОЗИ ЗАЩО КАРА СРЕЩУ НАС ПРИБЕРИ СЕ В ПЛАТНОТО СИ ДИВАКО ЗА МАЛКО ДА СТЪПИМ В КАНАВКАТА ЗАРАДИ ТЕБ. Отдавна не живея в по-цивилизованата част от Европа и отвикнах, че плътното спазване на правилата може да е масовото поведение по пътищата. Но това на Крит… това е… нещо друго. Както се изрази единият от всичките Йорговци-екскурзоводи, с които имахме късмета да се срещнем, “Е, толкова ли е зле?… Хмм, много по-лудо от София, викаш?.. Ами нали знаеш – доста сме близо до Африка. В Европа сме, но все пак – близо до Африка. Ха-ха.” Браво, Йорго, расисте такъв. И все пак, докато шофьорът на автобуса ти изпреварва цистерна по нагорнище, влизайки в завой, докато насреща му идват коли, които дори не могат да отбият в аварийната лента (понеже е преградена с оранжеви конуси), и през цялото време се разправя с някаква жена по телефона, а ти залягаш зад седалката пред теб, за да не гледаш, почваш да осъзнаваш колко прав е бил Йорго. Представете си най-типичния БМВ-тройка-от-1997-на-газ-но-с-нови-алуминиеви-джанти-джигит, когото познавате, връчете му в ръцете стара, уморена Тойота Hilux, отнемете му и малкото страх от закона, инжектирайте му доза южняшки темперамент, заредете го с 3 мастики и го пуснете на пътя – ето ви, уважаеми няколко верни наши читатели, един от по-разумните критски шофьори.

Ако и да имат проблеми с привидно простички неща като правилата за движение, не мога да отрека обаче, че гърците туризма го умеят. От този гол, гол каменяк на острова си те са успели да изсмучат цяла една индустрия и то така, че от нея да се хранят и внуците им. Нито следа от поголовно бетониране на всяко парченце плажна ивица, всички говорят английски и толкова си дават вид, че си счупват краката, за да ти услужат, че човек дори може да забрави за момент, че е турист и без съмнение във всеки момент се опитват да му смъкнат от гърба колкото кожи си е донесъл. Дори ти е приятно! Казваш си, ето, критянино, my friend (както всички се обръщат към теб), вземи тез пари, които с пот на челото съм изкарал тази година, за да ти ги платя. Почерпи се, купи на децата подаръци, погали нежно обилните космаци по ръцете на жена си (защо? ЗАЩО???), и презимувай доволен от добре свършената работа. Вземи ги, плати си данъците, пък дано държавата ти си върне с тях и малко от дълга към работливите германци, щото да не се сърдят толкова! It’s the circle of life!

Говорейки за германци, няма как да не споменем изобилното им присъствие, което донякъде засенчваше дори вездесъщите, неизбежни за всеки един курорт по света, вероятно и на Марс, руснаци. Забелязва се дори не толкова по надписите на немски във всяка кръчма, или по това, че всеки един Йорго-екскурзовод знае и немски (освен другите 6-7 езика, които сменя свободно на средата на изречението, без да си поеме въздух), а – по плажа. Тих, чист, с религиозно зачитане на чуждото лично пространство; немски пенсионери се пекат на шезлонгите, разгръщат немски жълти вестници, от време на време си шушукат нещо като в църква и нищичко не заглушава прилежното плис-плис на вълните в бакграунда. Ами, ще ме прощават всичките барът-е-до-морето-и-морето-е-до-бара, ама – оказва се – шумовото замърсяване по нашите плажове е почти толкова дразнещо колкото фекалното. Специални поздрави и за бай Ханс, който за 3-те часа, в които го наблюдавахме, не помръдна от позицията си: заседнал под най-големия възможен чадър до мъничката лафка на плажа, в бяла тениска запасана с колан в бежови шорти с много джобове, заровил крака в чорапи и дайхмански сандали в пясъка, с блажена усмивка на лицето, поглед зареян в абсолютното нищо, с ръка върху биреното си шкембенце; и за всичкото това време единствените думи, които пророни, бяха към прииждащата му от време на време да го нагледа жена (в стил “Жена, добре съм си, остави ме на мира”), а единственото движение – да махне на сервитьорката за още бира. Респект, бай Хансе, за здравия мехур, който понесе между 3 и 4 бири, преди да те принуди да се помръднеш, и за пълната хармония, която беше достигнал със себе си и Вселената. Ако някой ден се пенсионирам като теб, не бих имал нищо против.

Всъщност цялото това спокойствие можеше да се проследи из цялото Ретимно, в което прекарахме почивката. Назобените агресивни батки с татуираните си настървени кифли са сведени до минимум, пияните тийнейджъри са затикани в точно определена част от града, където хитро направеното озвучаване и добре подбраната локация ги изолират от искащите да спят стари хора като мен, а вместо тях спокойни, доволни хора обикалят поддържаните улички на стария град и зяпат по витрините на доста еднообразните сувенирни магазинчета. Да – витрини. Шок, ужас, но “можело значи” хем да има шарена туристическа търговия, хем и улиците да не са задръстени със сергии, досадници, които ти предлагат да се снимаш с питона им срещу 10 лева, и продавачи на варена царевица (само трябва да се пазиш от отвратителните, плъпнали навсякъде мотопедисти). Гледайки всичко това и разсъждавайки защо, да му се не знае, гърците, на чиято неконтролируемост и чист инат се диви цяла Европа, са го измислили, отговорът се наложи от само себе си. Тук всеки работи за себе си или поне – за някого, чийто бизнес интерес е пряко свързан с неговия. Работиш-стараеш се-гостите остават доволни-плащат си-догодина пак. Толкова ли е сложно? Не по-зле би могло да бъде и в Созопол, и в Несебър, ако ги нямаше разнородните мутри и търгаши, обсебили всичко просто с идеята да бъде обсебено, без ясна цел кое, как и защо би могло да стане хубаво. Нали имаш меки шезлонги по плажа и денонощни наргиле барове, какво повече искаш от морската си почивка, ве, мойче?

Нека не си вгорчаваме живота. Ето ви, вместо това, фън факт: знаете ли, че в оригиналния мит за минотавъра, той (минотавърът) е плод на бестиалните похождения на минойската царица, която при това, бивайки страстна, но явно не особено изобретателна, се наложило да ходи при придворния архитект, за да ѝ измисли как да я оноди грамаден бик? И той ѝ сковал куха дървена крава, която покрил с кожи. Оставяйки настрана странната обсесия на древните гърци с кухи дървени животни, използвани за нечисти цели, то представете си само физиономията на нещастния Дедал, когато шефката му е отишла при него и е заявила поръчката си. “Искате КАКВО, Ваше Величество?! (*клати глава* *преосмисля житейските си избори* *чуди се късно ли е да зареже цялата тая архитектура и да си отвори хипстърска пекарна*)” Въпреки цялата си абсурдност, когато Йорго-екскурзовод ни я разказа насред самите камъни, от които е възникнала, докато топлият вятър брули маслинови клонки над главата ми, от тази история ме побиха тръпки. Както каза Теодор в сватбеното си слово, цитирайки любимия всинца ни Пратчет, те, историите, имат особена сила, която се вие през времето като особено упорита цветарска панделка. А може би просто аз бях почнал да се размеквам и да се поддавам на романтиката на южните морета.

Е, Фамагуста и едрите звезди над нея се отлагат за друг път, но пък след дълъг, прашен, каменист преход (споменах, че гърците от всичко са направили туризъм) през дълбоко ждрело, се добрахме до южния бряг на острова и се цопнахме в Либийско море. Да, водата беше доста студена и да, брегът ставаше плашещо бързо плашещо дълбок; да, т.нар. плаж беше миниатюрен, черен и чакълест; и да, кръчмарят в това забутано, достъпно само по вода селце, ме нарече алкохолик, понеже си поръчах узо след бирите. Но има нещо особено помиряващо в тези заливи с “гледка” (е, почти) към Африка, нещо, заради което за малко спираш да се чувстваш турист – не просто по време на почивката си, а изобщо по време на екскурзията си през пространството и времето, и дори почваш да намираш известен стил в олющения си от слънчевото изгаряне нос.

Даже, ако ме хванете в the mellow mood, бих могъл да ви изгубя малко време, търсейки метафората в тегавия път през камъни и дръвье, наградата накрая и защо не бива да се плашим от надвиснали над главите ни скали и трябва да се цопваме във всяко непознато море, което ни се изпречи на пътя, особено ако стигайки до него сме потънали в прахоляк до коленете. Но няма да е сега – все пак в този пост се придържаме само към стриктна, безпристрастна, стегната документалистика…

Та така, де, друго си е на остров. 10/10, will do again.

Вместо панда, ето ви от прословутата лагуна Балос, която за друго не става, ама поне изглежда добре на снимки

П.П.

В едър план вилица потраква разсеяно из метална чиния; зеленикава на цвят, с тъмносин кант, класически образец на соц. индустриалния дизайн, каквато би могла да бъде намерена в дъното на бюфета във всяка достатъчно стара кухня в България. Ръката, държаща вилицата, се концентрира върху задачата; вилицата набожда перфектната хапка – половин шайба краставичка, върху нея резенче домат, върху останалата стърчаща част от зъбите се събират точно тънко парче чушка и малка бучка сирене (разбира се, никакъв лук – той е избутан настрани още в началото). Цялата тази хапка обира олио от дъното на чинията и поема към появяващата се за пръв път в кадър мъжка уста. Предното ляво зъбче е счупено, липсва му едно ъгълче. Fade out. Чува се глас: “В живота, приятелю, много неща са като шопската салата.” Хрупане. Начални надписи.
Откриващата сцена от бъдещия ми филм, родена на път за коктейли при най-нежната, с най-чаровен английски език с гръцки акцент барманка, която срещнахме на Крит. You saw it here first.

Самолет за където ми видят очите

Отварям едното око.

Жега и задушно. Уморен съм, все едно никога не съм си лягал.

Отварям и другото.

Вкус на памук в устата, туптящо главоболие се надига някъде от тила ми и продължава като Ханибал през Алпите към останалата част на главата ми.

Отварям и третото око…

Шегувам се, разбира се, че не мога да го отворя заради флуора в пастата за зъби, мръсни рептили човекомразещи.

Сутринта е от онези, които след 30 се кълнем, че никога повече няма да си причиним. Прехвърлям през главата си предната нощ и заключението е едно: и баварската бира развалиха вече тия юдо-масони-илюминати. Умберто Еко би се гордял с мен и лекотата, с която обвинявам фиктивни тайни общества за несгодите си, но тъжната истина е, че часът е малко след 6, алармата на телефона ми не спира да пищи, а аз имам да гоня самолет.

Предвидливо съм си събрал криво-ляво багажа още предната вечер, с изключение една пяна за хилки за тенис на маса, която е във флакон под налягане с крещящо оранжев знак “ВЗРИВООПАСНО” на нея, и за която твърде късно съм осъзнал, че няма никакъв начин да се качи заедно с мен в самолета. Оставям я на рецепцията на хотела с 10 евро и молба да я изпратят по пощата (да ми я върнете, ей, мизерници! И колелото на Огито да върнете!), оплесквам цял комплект посуда за закуска, без да успея дори да си изпия чая, и криво-ляво, сънен, със среден (около 6 по скалата на Gordon’s), но ужасно упорит махмурлук се насочвам към гарата.

Там ми трябват около 10 минути мотаене, за да установя два важни факта: 1. Картата на Мюнхен в главата ми е избледняла почти до неузнаваемост, йей 2. На грешната гара съм. По гърба ми почват да избиват онези ситни, бодящи капчици студена пот, които съпътстват осъзнаване от сорта на това колко много ще ви се смеят всички, когато разкажете, че сте си изтървали полета от пордутлук (превод за неямболии: прекаляване с храни/напитки). Само да обърна внимание: в един такъв наближаващ критичен момент, първата ми мисъл е “Какво ще кажат хората”. Толкова слабо. Но това е друга тема.

Иване, мобилизирай се!, заповядвам си. Мотивиращият глас на разума кънти обаче някак кухо в пустинното безвремие на болящата ме глава. Успявам да се довлача някак до правилната гара, да се кача на правилния влак и дори не обръщам внимание, че съм без билет до средата на пътуването си. Автоматичната система за обявяване в немското влакче успява да сгъне точно в тази сутрин на топли и студени вълни и искрящи по ръбовете предмети, но след кратка паника във вагона всички се успокояваме, че пътуваме в правилната посока, въздъхваме дълбоко и вкопчени с последни сили в решимостта си да не се изповръщаме точно сега, се добираме до летището – навреме.

Една проверка, втора проверка, трета проверка, всичките проверки на тоя грешен свят, и ето ме все още на крака, с багажа и документите си в ръкава, отвеждащ към кабината на самолета.

“Пльок!”, изскача балонче на повърхността на мозъка ми. Ти в правилния ръкав към правилния самолет ли си, пияницо ниеден?

Да, разбира се, почва да се провиква през надигащата се шумотевица увереният до отегчение, като капитан на полет, глас на автопилота, който заслужи наградата за “Служител на месеца”, успявайки почти самосиндикално да докара целия ни лашкащ се на ръба на функционалността организъм до точния изход, преди да го затворят. Провериха ни документите, поне на 2 пъти – и бордовата карта, а на края дори прекарахме баркода ѝ през съответния четец; в правилния самолет сме и стига сте бучали, а се съсредоточете върху това да оцелеете излитането и кацането, без да се омаскарите пред чужденците.

И все пак – нямаше ли да е яко? Ако летищата бяха Колелото на късмета. Като в онази реклама на Хайнекен. С коментар от Къци.

Трак-а-трак-а,
трак-а-трак,
към Сантяго литна
тоз глупак.

Както и преди три години, в горепосочения пост, си задавам въпроса: а какво ме спира? Всъщност, ако по някакво чудо се бях озовал действително на входа на самолет, за който нямам билет, отлитащ кой го знае на къде, не съм сигурен дали щях да се опитам да се върна. Визовите режими, локалните войни, различните валути и служебните задължения може и да правят подобни приключения доста сложни за предвиждане от един прагматичен ум, но – да му се не види – приключение! Кога за последно ходихте на приключение?!

Представете си го само. Кацате. На борда на самолета може би сте се ориентирали къде точно отивате; понеже сте приключенец, а не – балък, сте използвали 16-те часа презокеански полет, за да се подготвите. Език, пари, транспорт, хотели, план за връщане (евентуално), културни особености, какво има да се прави там.

“Да, мамо, аз съм, добре съм, да знаеш само, че съм в Чили. Трябва да затварям, че е 3 евро на минута, ще се прибера, не ме мисли. Чао, поздрави.”

И сте сам. В Сантяго де Чили. С малко ръчен багаж, половината от който са неизпрани дрехи от седмицата в Мюнхен. Махмурлукът ви отдавна е минал, хидратирали сте се добре, купувате си сламена шапка от първия пазар, който ви се изпречи на пътя, и широко усмихнат, с онази забележителна пружинка в петите, която се появява в редките случаи, когато наистина ви се прави нещо, се отправяте да учите тъжната история на Южна Америка на терен.

Или пък приключението още не ви е достатъчно? Привързан сте, но не твърде много, към двата си бъбрека? Вярвате, че хората по света са изконно добри, и няма какво лошо да се случи на богато и неориентирано изглеждащ европеец в метрополис на другия край на света? Ами – лесно е. Подхождаме както и със самолета с всички други видове транспорт. Качете се на първото такси, което спре пред вас. Кажете му да ви закара на първата улица, когато напишете в гугъл “сантяго улица”. Намерете най-близкия градски транспорт. Нека да ви отведе до най-близката гара или пристанище. Качете се на влак, който тръгва на север или на юг; Слезте на първата спирка, след като изтекат 2 часа и 43 минути. Наемете си кола. Следвайте табелите към местата, които имат най-много гласни в името. Неминуемо ще стигнете я до високопланинско село, кацнало на някое плато, където времето е спряло; я до пуст океански плаж, където староконтиненталният ви цинизъм и амбициозност да се разбият в скалите на осъзнатата ви незначителност.

Call of the void. Краищата на света ни привличат с прикрит, подводен магнетизъм, и когато много, много ви стегне шапката, когато ви заседне буца на гърлото и едва измънквате нещо, като ви питат има ли ви нещо, краищата на света са там. Разбира се, че е опасно. Ако Одисей беше използвал приложение на телефона си, за да изчисли маршрута с най-малкия разход на овес за магарето си, Омир щеше да си умре неизвестен. Разбира се, че не е устойчиво кариерно развитие – ако викингите бяха имали стабилна, 9-до-5 работа с 25 дни платен годишен отпуск и добри възможности за издигане, Колумб щеше да открие Америка, а сагите щяха да се пишат за иначе потъналите в небитието герои на труда, успели да създадат добро value за shareholder-ите. Ама хей на, неправилно поставени приоритети, никой не си спомня за тях, но пък все още някакъв атавистичен респект трепти като струна в основата на гръбнака на повечето европейци, когато чуят думата “берсерк”.

Аз, от своя страна, все още се точа на Cabo San Lucas. Трябва само овес за магарето и Пенелопа да ме навика, като ме прати за 2 кисели млека, а аз се прибера след няколко седмици с подаръци от Мексико.

Panda wants to sail the high seas

От летището

Станах пословичен вече с това, че не използвам в онлайн комуникацията си от тези изключително популярни модерни мърдащи пиктограми с кученца, котенца и всякаква друга гняс. Не толкова защото не искам, а защото не ги разбирам – какво точно иска да изрази събеседникът ми с нервно мигаща лисичка?! Ако му изпратя обратно кученце, каращо колело, или друго, което облизва екрана, как ще се възприеме това? Или на стикерче с лисичка трябва да се отговори само с лисичка – малко като черните нинджи? Означава ли поредица от стикери „нямам време, нито желание да си говоря с теб“ – или точно обратното?

Понякога ми се иска, обаче, да можех и знаех как да се възползвам от това нововъведение в комуникациите, защото думите със сигурност не ми достигат, за да опиша пълноценно обстановката на софийското летище (нека отново споменем, че официалното му име е „Враждебна“, ха-ха) преди най-ранните полети за деня. Преди време можеше спокойно да се каже, че никой с всичкия си няма да хукне да лети по хубав повод нанякъде в 6:05 сутринта, така че цялата полузаспала процесия от заминаващи за Германия корпоративни зомбита поне влизаше в някакъв сравнително лесно разпознаваем стереотип. Дълбоки сенки под очите, сиви – дали от недоспиване, дали от отвратителните неонови светлини – лица, отегчени до болка; тук-там проблясващо бунтовното пламъче на недозададения въпрос „Абе, аз действително ли толкова имам нужда от тази работа?…“; бизнес чанти, скъпи куфари за ръчен багаж, омачкани костюми, последни прозявки; професия. Сега обаче на Терминал 2 са нахлули и нискотарифните компании, а горе-долу по същото време като първия полет на Луфтханза се е появил и някакъв полет за Рим-Чампино. И това променя коренно картинката:

Пътуващи за първи път ентусиасти, лутащи се от кисел уморен служител към кисел уморен служител, за да открият откъде точно да си стигнат до полета. Нервно, но в същото време – развълнувано очакване, ококорени от интерес очи, едва сдържания кикот на простичката радост от живота, пътуването и възможността за никакви пари да видят нещо ново, чуждо и странно.

Розови куфари на цветчета, старателно заключени с катинарче от хора, които не знаят, че 1) ако желаят, митничарите могат да отворят всеки цип за секунди с помощта на прост химикал 2) това катинарче най-много да им потроши самите ципове, когато подхвърленият им куфар се приземи върху него. Но когато човек пътува с розов куфар на цветчета, той не мисли за тези досадни подробности – и с право! Розовото на цветчета прави всичко някак по-просто.

Лелки, изпреварващи половината опашка на проверката за сигурност с невъзмутимото обяснение „Ама ние сме с група, затова, извинете“. Разбира се, че сте група, и това се вижда отдалеч, но кажете, моля, къде да се денем ние, които не сме? После обаче в главата ми проблясват кошмарни картинки на изгубила групата си леля, която – прегърнала коленете си – се тресе невротично в някой ъгъл и вдига по тревога цялото летище, и си казвам – давай смело, не губи групата си, лельо!

Набит, нацепен, червендалест батка с прошарени коса и брада, мускули издуващи заплашително твърде малката тениска, обица на ухото, която някак си успява да му придаде още по-мъжествен вид… първо хлипащ, а след това откровено ревящ си със сълзи, докато като осъзнало се говедо в кланица безропотно, безизходно следва неприветливата върволица към детектора за метал. Защо си толкова тъжен, коравий батка? Коя отвратителна жена така те подреди? Дали и тя реве за тебе долу в чакалнята? Толкова много въпроси.

Междувременно, докато не без съчувствие размишлявам какво може да накара корав батка да реве в тълпата на летището, неориентирани, шумни туристки на малко-над-средна възраст ме връщат в реалността, чудейки се на всеослушание как така ще трябва да се разгащват, събуват и празнят джобовете, но резливата миризма на алкохол, с която ме обгръщат, ме кара да вярвам, че ще се справят някак и с това предизвикателство. Пет и половина сутринта е, по дяволите – и никой, който може да си позволи да се подкара още от това време, няма да получи състрадание от мен. Лешпери.

======================

“I just did a whole blog post and I didn’t say shit” – Eminem

Пак намесвам своя добър приятел Еминем, но този път, надявам се, без адвокатите му, за да приключа този несвързан, неводещ на никъде пост. Нахвърляните ми в около 30% будно състояние записки престояха на компютъра повече от месец; нямам абсолютно никакъв спомен къде съм искал да отида с тях, нито – каква конкретна история да ви разкажа. Може би  съм искал да запечатам с думи един от онези кратки, като цяло – незначителни, но въпреки това – забележителни моменти от живота ни, когато всичко е някак… объркано, по правилен начин. Може би просто съм търсил под вола теле. А може и да съм си спомнил онези думи на Bill Murray:

„But if you’re available, life gets huge. You’re really living it.”,

И да съм съм се опитал да бъда на разположение. Anyway, here‘s a zen panda.

Ей така да я докараш, батко

Като стрида под чадърите, или лятна “почивка” в ниския-до-среден ценови сегмент

Август е, август е, мидички.

Противно на всяка здрава логика и на очакванията на нашите трима изстрадали, верни по-читатели, че ще се занимава с продуктивност, а не – с айляк, вашият скромен пишещ тръгна по стъпките на редакционната колежка на изток, но – за разлика от нея – не за да преследва мечтите си, а за да му отпусне края. Освен ако мечтите му не се изразяват в тъпкане, пукане и излежаване на слънце. Това обаче е тема на друга статия, а сега, след като по-рано през годината оплюхме “Потъването на Созопол”, време е да потънем в Оплюването на Несебър. Остава само някой (кхъ-кхъм) да сипне и на Бургас и сме готови с Големия Морски Шлем на Интернет-хейта.

Нека започнем с това, че скромният пишещ явно вече бетонирано се е позиционирал в сегмента на “възрастните” туристи, защото потегли към морето с твърдата увереност, че отива на почивка. О, блажена наивност. От тогава насам много вежди бяха повдигнати в искрено учудване при споменаването на факта, като реакциите варираха в не особено широкия диапазон между “Лол” и “Кой отива на море на почивка, брат?” И наистина – семейно ориентираният Несебър, който си спомням от детските си посещения през 90-те, е заменен от денонощно кънтяща спалня за близкия Слънчак. Рев на форсирани БМВ-та (разбира се); неясен бумтеж, долитащ през залива от дискотеките на въпросния Слънчак; пиянстващи по балконите си туристи; поредната музикална клес на актуалния Крисков фийчър, носеща се от коли, кръчми и телефони: нощният саундтрак на Несебър може и да е еклектичен, но липсата дори на минута спокойствие, независимо от времето на деня, е способна да добута човек до ръба на нервна криза. Когато се уловиш да въздишаш по тишината на София (!), знаеш, че нещо е сериозно сбъркано с уж “курортното” градче. Курорт – може би, но без частта с “място”.

Прежалили съня и някак преглътнали факта, че в хотелите по морето явно хавлии и чаршафи не се сменят редовно, опитваме се да задоволим нуждите от следващото стъпало на личната си Пирамида на Маслоу. Уви, още с почти еднаквите, извадени сякаш от един и същи калъп и в една и съща печатница табели, поставени пред всяко едно заведение, обхващат ни подозрения, че с храната също не ни чака нищо добро. В ресторантите, кръчмите и гостилниците по морето храната се дели на три основни вида: салата, пържено и размразено в микровълновата. Салатите са гарнитура и всеки, който твърди друго, явно не се обича достатъчно; пърженото неизменно има блуждаещ вкус на риба; размразеното винаги докарва на старо пиле. За “почиващия” остава изборът дали иска храната си пипана или непипана с мръсни ръце. Шегувам се – всичката е пипана.

you-want-yours-licked-or-not-lickedИзключение от горните три групи правят вездесъщите палачинки. И те са пипани, но поне пред очите ви, така че да сте си спокойни по този въпрос. Вместо това може да се опитвате да отгатнете от какво се правят “филето”, “сиренето” и “шунката”, които майсторите сръчно завиват в тях с немити пръстчета.

Всичката тази кулинарна радост ви се поднася обилно поръсена с лошото настроение и житейската драма (поне се надяваме само с това) на сервитьори и готвачи, така че нито за момент да не се усъмните колко точно им е неприятно да ви обслужат и че те, всъщност, са родени за велики дела, но вие – да, вие лично – сте виновни те да блъскат по 14-16 часа на ден в спарена механа. След което ви надписват с едно малко питие сметката – ей така, за спорта, ако мине – и се прибират със съзнанието за един добре оползотворен трудов ден. В цялата тая вакханлия от гадна храна, претупана заготовка и лошо обслужване, единствените, които държат някакво ниво и се опитват да си заработят парите, са сръбските майстори на скара: браво на съседите, които дори насред плажа успяват да сервират магически боб с наденица.

Но преди горната похвала по някакъв начин да разсее натрупания до момента хейт, нека продължим нататък. Уточнихме се, че не сме дошли на почивка; очевидно и с гурмето няма да ни се получи, така че стига сме снобяли и нека видим какво предлага Несебър на зажаднелите за забавления летуващи.

Искате плажче? Няма проблем – чадърчето струва 8 или 10 лв, а ако държиш (на някои места – трябва, няма да те пита някой, я) да си вземеш шезлонги към него – по още 8 или 10 лв всеки. Нищо, че разполагаш с по едно душче на всеки няколко стотин метра плаж, а да питаш за тоалетна си е направо грубо – това море за какво е сложено там. Чадърчетата от своя страна са малки и стратегически поставени на такава височина, че всеки човек на ръст над 1.65 да си цапне главата поне няколко пъти в металната им арматура, преди да усвои характерната за Южния плаж чупка в кръста, осигуряваща му оптимално положение на гърба И безопасност на кратуната. В САЩ за такова нещо сигурно можеш и да осъдиш някого, но ние сме корави копелета, вярваме в естествения подбор и здравия разум.

Добре, плажа го омрънкахме, друго какво има за правене в Несебър? Кино, театър? Библиотека (има една, затворена е)?! Хаха, да, бе. Сигурно. Не ставайте смешни. Въздъх и нататък. Барчета? Ей, да, има няколко на плажа, а в едното дори музиката ти позволява да се размениш две думи с хората (на не повече от 1 ръка разстояние) – в останалите се залага на общуването през смартфони. Няколко механички, ако ви влече чалгийката и прилежащите ѝ паркирани отпред G-класи (не съдим). Има и дискотека – на корабче. Captain Jack’s. Кратко гугълиране ни информира, че от среднощните децибели на въпросната е пропищял от години целият град, а с бутафорните си мачтички, от които висят тонколони, изглежда се явява почти местна забележителност. Набиваме се вътре, поръчваме си Джак с лимон без лед, получаваме без лимон и с двойно лед, плащаме 50 ст. за всяко посещение на мърлявата тоалетна, наслушваме се на повече Криско фийт. някого отколкото е разумно за поне една година напред, наглеждаме се на аудиторията му за дори повече, и с подвита опашка си тръгваме, без дори веднъж да сме чули 90-арския хит, на който вероятно е кръстен целият панаир. Криско ни преследва още почти километър (вярно са си мощни тия тонколони), а ние вече сме убедени, че отново някъде сме сбъркали.

Обичаен посетител на Кпт. Джак в естествения си хабитат
Обичаен посетител на Кпт. Джак в естествения си хабитат

Вижте, ние в ДХ никога не сме крили колко сме податливи на пристъпи на носталгия, но в този случай дори не става дума да въздишаме по Световното 94, част от което изкарахме в Несебър, нито пък за всичките сладоледи Делта (по-късно – Евга), които сме изяли по пътя от станция “Лада” до Стария град. Ок, може би мъничко за Лятното кино, което в момента май също е някакъв хотел. Но дори без носталгичната окраска туристическата “услуга” е подигравка с добрия вкус. Всъщност, дори да наречем “услуга” организирания опит да се смъкнат всички възможни пари от прекаралите се туристи, без насреща да се положи поне ей тонинко усилие, си е гавра с етимологията на думата. В Несебър няма туристическа услуга, няма и туризъм – културен, алкохолен или какъвто и да било. Има желание да се привлекат автобусите с непретенциозни руснаци, които да бъдат изсипани по разпадащите се, мухлясали соц. почивни станции, да им бъде продаден по един кочан варена царевица и колкото се може повече кожени якета, и да си бъдат пратени дОма. Има опит да се излъжат и някакви автобусно неорганизирани туристи, че сравнително евтините цени на нощувките, дори извън станциите, си струват и компенсират за презастрояването, пренаселването и масовизацията на “обслужването”. Може би аз станах твърде капризен с годините, може би и за този раздрънкан, миришещ на крака и далавери влак, наречен Несебър, си има пътници. Аз обаче слизам. В настоящия си вид този тип морски туризъм не е нищо друго освен прахосничество – връщаш се по-уморен и разочарован от света отколкото на тръгване. Ако човек не може да си позволи някое по-културно място, по-добре е да си събере парите на едри кюпюри и да ги пали един по един, като ги гледа как горят под съпровода на Dire Straits – със сигурност ще е по-забавно, а и няма да се налага да слуша Криско. Или пък да иде да му направят 10-на клизми – гледам сега, че вървят по 30-40 лв в болниците – няма да е по-неприятно от храната в стола на “Арсенал” и гарантирано ще е по-здравословно от това да нагълташ вода в претъпканото море. Крайният резултат, обаче, ще е същият.

По-весел ми се щеше да се получи тоя текст
По-весел ми се щеше да се получи тоя текст

Една година and counting

Когато преди година, някъде около 22:40 българско време, колесниците на самолета на Луфтханза опираха пистата на софийското летище, си мислех, че настоящият пост ще е значително по-лесен. Няма защо да питате – разбира се, че го бях запланувал. Психологическата граница от 1 година дори не се подаваше над хоризонта, но аз вече се готвех за нея.

Една година – времето, в което много от познатите ми в братски Мюнхен твърдяха, че панически ще съм стегнал багажа и полетял наобратно, псувайки грозно младежките си (??) прищевки.

Една година – достатъчно, за да видя София, към която потеглих значително резервиран, през всеки един сезон на годината; да се надрусам с аромат на люляци през май и със спаружен смог през ноември.

Една година, в която в крайна сметка да извъртя един пълен цикъл около прародителя на всички основни езически богове и да разбера къде се намирам – ако не във Вселената, то – в главата си.

Но ето ме сега, няколко часа преди първата си годишнина от новото летоброене, “на прага” на 2 г. Сл.Гер., егоистично обсебил любимия всинца ни ДХ като терен на личната си сантименталност, изтипосал съм се пред вас като Президент, на когото са му краднали новогодишното обръщение 5 минути преди ефир (ако ги излъчваха на живо, да; не ми разваляйте метафората там от последния ред). Камери, микрофони, цял снимачен екип, гримьор, коафьор, антураж, вярна публика и прости клакьори, вторачени в мен с надежда да чуят нещо важно, дълбоко, може би дори животопроменящо? А всичко, което мога да ви кажа днес, е… ами, както пишеше на един особено стратегически поставен до тоалетната хартия в един бар стикер,“Всичко си е супер”.

Tell me, is something eluding you, sunshine?
Is this not what you expected to see?

Разбира се, че мога да говоря още много.

Например, мога да подходя с така типичното за българския светоглед мрънкачество, което редовно ни поставя начело на класациите за нещастност, и да ви опиша всички негативни неща, на които се натъкнах в България. Мога да започна от дреболии като мръсни тротоари с плюещи плочки и да свърша с грамадни неща като едни изчезнали милиарди, за които всички, които би трябвало да са ги опазили или поне сега да ги намерят, се ослушват като, както би казал редакционният колега, глуха свиня в тръстика.

Мога и да подема крещящо оптимистичния тон на част от младите и образовани представители на средната ни класа и, мижайки здраво, с показалци дълбоко втъкнати в ушите си, да обяснявам колко е прекрасно (не)очакван дъжд да не проваля повечето ти планове, магазините да работят след 8 вечерта, че и в неделя, и съседите да не идват да се оплакват, ако треснеш малко по-силно входната врата на прибиране; все чудесни неща, които със солидна доза въображение и непукизъм могат да покажат България като земен рай.

Всеки един от горните начини би свършил работа – за определени цели. Но вместо това искам да обобщя този мъничък доклад за последната година от живота си с малко геодезия – и философия (каква изненада). Две поговорки:

Всеки камък си тежи на мястото.

Търкалящият се камък мъх не хваща.

Една година, уважаеми наши трима читатели, е време достатъчно човек да преживее, осмисли, осъзнае, приеме страшно много и добри, и лоши неща; да си напълниш и препълниш кошницата с впечатления и емоциии и след това да ги изръсиш върху главите на слушателите си като трохи от ланшен пикник. Една година обаче, оказва се, е и достатъчно време да постигнеш поне някакво умерено ниво на хармония със себе си.

Мен ако питате, в цялото бутане да сме идеално кръгли и аеродинамични, за да се търкаляме с възможно най-голямата скорост надолу по склона, пропускаме простата радост да се спрем, да му палнем една ментова лула – за престиж, не за друго – и да погладим със зле прикрито доволство крехкия новозавъдил се мъх – мек и толкова зелен, който е започнал да покрива грубите ръбове на очуканите ни създания.

Вместо пандичка
Вместо пандичка

Четири кашона, куфар и ръчен багаж

В дългоочакваното си завръщане ще ви разкажа за дългоочакваното си напускане, тръгване, заминаване, изнасяне, пренасяне, … завръщане.

В дългоочакваното си завръщане ще бъда твърде кратък, защото, ако можеш да събереш живота си от последните повече от 5 години в четири кашона, куфар и ръчен багаж, колко думи ти трябват, за да опишеш как си ги опаковал, запечатал, надписал, изпратил … до себе си? Но нека онагледим.

Живот в картон
Живот в картон

Опаковане на кашон
Опаковане на кашони (художествена възстановка)

Да изпратиш покъщнината си до себе си е класическа форма на тавтология, а също така и крайна форма на нарцисизъм. Ти – изпращаш вещите си, себе си – на себе си. След което се радваш, когато си ги получиш, дори демонстрираш лека изненада, когато всичко си е там. Все едно да си изпратиш писмо до себе си, в което си се извиняваш, че си си забравил рождения ден. Ако има нещо утешително в цялата тази сложна маневра, то е, че явно е доста характерна за съвременните ни, вечно недовършени, никога достатъчно уседнали животи – след като дори формулярът в пощата съдържа отметка „Изпращам до себе си”.

Не че това ми помогна да се чувствам по-малко абсурдно, докато лежах на изтърканото оранжево диванче, представляващо последната останала мебел в жилището, което в някои моменти от пребиваването си в него почти наричах “дом”, и чаках да дойде куриерът и да раздига кашоните. Оглеждах се с надежда, претърсвах шкафовете по няколко пъти – дано намеря нещо важно, което да съм забравил, за да мога да потвърдя пред бъдещите си биографи, че да, животът ми е бил толкова пространствен и неконвенционален, че не би могъл да се събере в прости картонени кутии. Къде ти – накрая дори ги уплътнявах с вещи, които нямах никакво намерение да влача със себе си.

Четири кашона, куфар и ръчен багаж – нито един от тях над допустимото тегло или размери. По номадски – само дето не си сложих парче месо под седлото, че да се осоли и изсуши по пътя и да стане на пастърма.

След куриера вече ясно – две последни нощи в стая със завърнало се ехо, лаптоп на стола, ядене навън (посудата я отнесоха с благодарност непалските студенти), MINI под наем не толкова от необходимост, колкото for shits and giggles, а и за да изпълня почти 9-годишното си обещание да не се изнасям никога повече пеша; завещаване на домашното цвете, последни срещи и довиждания, които уж не трябва да звучат като “сбогом”, още няколко обяснения, че не, не е “завинаги”, понеже “завинаги” за хора като нас не съществува; дооформяне на бюрократщината, дълго обмислян фейсбук статус с таг от летището, прощални смс-и пак от там; леко замаяно от проточилото се твърде много дни недоспиване предаване на багажа и минаване през секюрити. И в самолета. Никой наоколо не подозира, че се Завръщам, по дяволите. Очаквах повече драма, очаквах най-малкото в главата ми да прокънти величествена theme music, а защо не и симфоничен оркестър да ме изпроводи към залеза с някой тържествен марш с тъжен привкус. Нищо такова. Пътници, раници, летище като летище, ден като ден.

Разбира се, проспивам повечето полет, като съм толкова разбит, че дори за пръв път в живота си пропускам количката с храна. Будя се от пукота в ушите си, докато захождаме към летище “Враждебна” – тъкмо навреме, за да си пусна тематично шопската сюита за трио гайди и да се опитам да запечатам завинаги в главата си гледката през прозореца. Да се картотекира под “Завръщания”.

Кацаме, дъжд, кисел таксиджия, първа бира и после чаши вино на родна земя (съжалявам за чашата, Владо – нали носело щастие). Непрестанният дъжд е с мен през целия следващ месец, който така или иначе също минава като на сън (и без много такъв).

Около 6 седмици след горните събития отново съм на баварска земя и пиша това, докато чакам същия вечерен полет към София. Нищо не е завинаги. По-скоро се въртим в кръгове и пращаме писма до себе си, надявайки се някое от тях да ни застигне, или пресрещне, по пътя и да ни подскаже в коя забравена пощенска станция да търсим изгубените кашони с живота си.

Свободата да избираш

Люшкам се в S1 на път към Feldmoching, откъдето да се прекача на метрото, за да достигна крайната си дестинация – една от комплекс сгради в “индустриално сиво”, където ме очакват за спонтанно обявена среща. Трая си и не се оплаквам на глас, макар че отношението като към вчерашен студент отдавна е преляло чашата – още малко и се свършва.

Навън е изненадващ зимен ден – кристално синьо небе и онова мамещо студено слънце, което те кара да си мислиш, че пролетта е на вратата. Навън, с други думи, е ден в който не ти се среща с никого в индустриално сиви сгради.

Крайната спирка на S-Bahn-a е летището. Някакъв ключ в главата ми казва щрак и на повърхността на разкашкашното ми мозъчно блато изпуква като балонче въпрос. Какво ме спира да не сляза на Фелдмохинг, да продължа до летището, да се метна на първия last minute полет, който ми попадне пред очите, и да замина в неочаквана посока? Вдъхновен от кристално синия ден и прогонен от индустриалното сиво.

Обикновено прескачам така внезапно появилите се въпроси като отпадъчен продукт на твърде много филми и книги или на носталгия по детските години, когато все още си мислиш, че ще бъдеш приключенец.

В една от поредните си брилянтни реклами, Heineken монтират “рулетка с дестинации” на едно летище; и питат хората дали биха променили плановете си, точно там и точно тогава, за да отлетят – напълно безплатно – към някоя псевдо-случайно избрана, екзотична дестинация. Да преброят приключенците. Откак научих за тази реклама, се чудя какво бих направил аз, ако ми дадат този избор. Без “но”, без “ама”, без “чакат ме”, без “пътувам по работа”? Едва ли.

Този път обаче наистина потърсих отговора. Какво ме спира?

Задълженията? Магистърската ми теза така или иначе се е посурнала с устрема на стадо невротични бизони към кофата за боклук. Една пропусната среща повече или по-малко няма да промени нищо, а и не е като на някого да му трябвам наистина. Не мисля.

Формалностите? В себе си нося личната си карта, която в наши дни е чудотворен документ, даващ ти неограничен достъп до по-голямата част от Европа.

Финансите? Няколко “десетки левове” в кеш и всичките ми банкови карти, с които би трябвало да мога да се добера до произволна точка от въпросната Европа и да поживея без грижи известно време.

Връзките, хората? Никой не ме чака никъде, освен за работа, а в телефона ми има батерия за още около ден – достатъчно, за да се свържа с всички, които евентуално биха се притеснили къде съм изчезнал.

Страх? Може би. От какво?

Всеки път, когато погледна пустеещия напоследък ДоленХипстър, осъзнавам колко е важно свободното време дори за най-жалкия творчески пристъп. Всеки може да изброи артисти-лентяи, които в някои случаи дори са черпили вдъхновение от собственото си лешперство. Може би, с взривоопасен талант като Вапцаровия, би могъл да пишеш стихове и “когато краднеш от съня си”. Но за скромен представител на затихващата медия “блог” като мен, дните, прекарани в “mindless grudgery”, са убийствени за всякакво вдъхновение. А това е грешно, толкова грешно – след само няколко месеца, благодарение на този конкретен пост, ще помня какво се е случило днес; и няма да имам никаква представа за предишните 40 дни, в които не намерих време дори за едно редче.

Не се страхувам, имам всичко необходимо, за да замина, и нищо, което да ме спира.

Yes, there are two paths you could go by…

Разбира се, че не продължих към летището. Тези неща стават само по филмите. В истинския живот истинските хора чинно отиват на работните си срещи, вместо да изберат да изживеят ден, за който биха разказвали и на внуците – дори без да го опишат в блог. Вместо това единственото, с което ще запомня 6-ти февруари 2014-та, вероятно ще е, че за пръв път в живота си толкова се унесох в daydreaming как отлитам в неизвестна посока, че си пропуснах спирката при индустриално сивите сгради и почти закъснях.

Има нещо дълбоко иронично във всичко това – колкото повече свобода ти дава собствената ти независимост, толкова по-(об)вързан се чувстваш да правиш правилните избори. Избори такива, каквито са те довели по настоящия ти път, но които все по-трудно ще те изведат на нов. Дълбоко иронично и дълбоко грешно.

Ето ви пандичка-звездоброец, докато размишлявате над горното.

Do pandas dream of electric bamboo?
А можех в момента да съм в Андалусия.