Олющеният нос като фашън стейтмънт

В дните, когато кифлите се завръщат в града и около Маринелата човек отново не може да се размине от силикон, хиалурон, татуировки и БМВ-та, нека ви разкажа за онзи път, когато непознат мустакат гръцки чичо ме нарече “алкохолик”.

Но нека започна по-отдалеч. Веднъж с редакционната колежка, сисадмина на сайта и някои от верните ни читатели бяхме заседнали в едно барче, пиехме Йегер на шотове и чакахме края на света, защото беше 21.12.2012 г. и нямаше нищо по-интересно за правене… Ок, може би не чак толкова отдалеч.

Веднъж с редакционната колежка бяхме заседнали на пейка в парка, пиехме патронче псевдо-джин посред бял ден и обсъждахме хората… Хм, май това беше пък твърде скоро.

Искам да кажа, че не се озовах на Крит с основната цел да пия узота и да ме обиждат кръчмари на “алкохолик”, нито пък има с какво да съм заслужил тази зловредна титла. Чакайте, чакайте, пак избързах. Да започнем Отначало.

Самолетът на Любо тропна на летището в Ираклион твърдо, но пък категорично, и ето ни – за пръв път в живота ми – на средиземноморски остров. Е, не е като нежен ветрец да ме е довял на яхта, издувайки снежнобелите ѝ платна и не чак толкова снежнобелите ми моряшки ленени гащи над тюркоазените вълни, но нищо – другия път. Преминаваме през най-безкритичната гранична проверка на български документ, на която съм попадал, и вече официално сме в страната на маслините, узото, дивите козички и ПОБЪРКАНИТЕ ШОФЬОРИ О БОЖЕ МОЙ ТОЗИ ЗАЩО КАРА СРЕЩУ НАС ПРИБЕРИ СЕ В ПЛАТНОТО СИ ДИВАКО ЗА МАЛКО ДА СТЪПИМ В КАНАВКАТА ЗАРАДИ ТЕБ. Отдавна не живея в по-цивилизованата част от Европа и отвикнах, че плътното спазване на правилата може да е масовото поведение по пътищата. Но това на Крит… това е… нещо друго. Както се изрази единият от всичките Йорговци-екскурзоводи, с които имахме късмета да се срещнем, “Е, толкова ли е зле?… Хмм, много по-лудо от София, викаш?.. Ами нали знаеш – доста сме близо до Африка. В Европа сме, но все пак – близо до Африка. Ха-ха.” Браво, Йорго, расисте такъв. И все пак, докато шофьорът на автобуса ти изпреварва цистерна по нагорнище, влизайки в завой, докато насреща му идват коли, които дори не могат да отбият в аварийната лента (понеже е преградена с оранжеви конуси), и през цялото време се разправя с някаква жена по телефона, а ти залягаш зад седалката пред теб, за да не гледаш, почваш да осъзнаваш колко прав е бил Йорго. Представете си най-типичния БМВ-тройка-от-1997-на-газ-но-с-нови-алуминиеви-джанти-джигит, когото познавате, връчете му в ръцете стара, уморена Тойота Hilux, отнемете му и малкото страх от закона, инжектирайте му доза южняшки темперамент, заредете го с 3 мастики и го пуснете на пътя – ето ви, уважаеми няколко верни наши читатели, един от по-разумните критски шофьори.

Ако и да имат проблеми с привидно простички неща като правилата за движение, не мога да отрека обаче, че гърците туризма го умеят. От този гол, гол каменяк на острова си те са успели да изсмучат цяла една индустрия и то така, че от нея да се хранят и внуците им. Нито следа от поголовно бетониране на всяко парченце плажна ивица, всички говорят английски и толкова си дават вид, че си счупват краката, за да ти услужат, че човек дори може да забрави за момент, че е турист и без съмнение във всеки момент се опитват да му смъкнат от гърба колкото кожи си е донесъл. Дори ти е приятно! Казваш си, ето, критянино, my friend (както всички се обръщат към теб), вземи тез пари, които с пот на челото съм изкарал тази година, за да ти ги платя. Почерпи се, купи на децата подаръци, погали нежно обилните космаци по ръцете на жена си (защо? ЗАЩО???), и презимувай доволен от добре свършената работа. Вземи ги, плати си данъците, пък дано държавата ти си върне с тях и малко от дълга към работливите германци, щото да не се сърдят толкова! It’s the circle of life!

Говорейки за германци, няма как да не споменем изобилното им присъствие, което донякъде засенчваше дори вездесъщите, неизбежни за всеки един курорт по света, вероятно и на Марс, руснаци. Забелязва се дори не толкова по надписите на немски във всяка кръчма, или по това, че всеки един Йорго-екскурзовод знае и немски (освен другите 6-7 езика, които сменя свободно на средата на изречението, без да си поеме въздух), а – по плажа. Тих, чист, с религиозно зачитане на чуждото лично пространство; немски пенсионери се пекат на шезлонгите, разгръщат немски жълти вестници, от време на време си шушукат нещо като в църква и нищичко не заглушава прилежното плис-плис на вълните в бакграунда. Ами, ще ме прощават всичките барът-е-до-морето-и-морето-е-до-бара, ама – оказва се – шумовото замърсяване по нашите плажове е почти толкова дразнещо колкото фекалното. Специални поздрави и за бай Ханс, който за 3-те часа, в които го наблюдавахме, не помръдна от позицията си: заседнал под най-големия възможен чадър до мъничката лафка на плажа, в бяла тениска запасана с колан в бежови шорти с много джобове, заровил крака в чорапи и дайхмански сандали в пясъка, с блажена усмивка на лицето, поглед зареян в абсолютното нищо, с ръка върху биреното си шкембенце; и за всичкото това време единствените думи, които пророни, бяха към прииждащата му от време на време да го нагледа жена (в стил “Жена, добре съм си, остави ме на мира”), а единственото движение – да махне на сервитьорката за още бира. Респект, бай Хансе, за здравия мехур, който понесе между 3 и 4 бири, преди да те принуди да се помръднеш, и за пълната хармония, която беше достигнал със себе си и Вселената. Ако някой ден се пенсионирам като теб, не бих имал нищо против.

Всъщност цялото това спокойствие можеше да се проследи из цялото Ретимно, в което прекарахме почивката. Назобените агресивни батки с татуираните си настървени кифли са сведени до минимум, пияните тийнейджъри са затикани в точно определена част от града, където хитро направеното озвучаване и добре подбраната локация ги изолират от искащите да спят стари хора като мен, а вместо тях спокойни, доволни хора обикалят поддържаните улички на стария град и зяпат по витрините на доста еднообразните сувенирни магазинчета. Да – витрини. Шок, ужас, но “можело значи” хем да има шарена туристическа търговия, хем и улиците да не са задръстени със сергии, досадници, които ти предлагат да се снимаш с питона им срещу 10 лева, и продавачи на варена царевица (само трябва да се пазиш от отвратителните, плъпнали навсякъде мотопедисти). Гледайки всичко това и разсъждавайки защо, да му се не знае, гърците, на чиято неконтролируемост и чист инат се диви цяла Европа, са го измислили, отговорът се наложи от само себе си. Тук всеки работи за себе си или поне – за някого, чийто бизнес интерес е пряко свързан с неговия. Работиш-стараеш се-гостите остават доволни-плащат си-догодина пак. Толкова ли е сложно? Не по-зле би могло да бъде и в Созопол, и в Несебър, ако ги нямаше разнородните мутри и търгаши, обсебили всичко просто с идеята да бъде обсебено, без ясна цел кое, как и защо би могло да стане хубаво. Нали имаш меки шезлонги по плажа и денонощни наргиле барове, какво повече искаш от морската си почивка, ве, мойче?

Нека не си вгорчаваме живота. Ето ви, вместо това, фън факт: знаете ли, че в оригиналния мит за минотавъра, той (минотавърът) е плод на бестиалните похождения на минойската царица, която при това, бивайки страстна, но явно не особено изобретателна, се наложило да ходи при придворния архитект, за да ѝ измисли как да я оноди грамаден бик? И той ѝ сковал куха дървена крава, която покрил с кожи. Оставяйки настрана странната обсесия на древните гърци с кухи дървени животни, използвани за нечисти цели, то представете си само физиономията на нещастния Дедал, когато шефката му е отишла при него и е заявила поръчката си. “Искате КАКВО, Ваше Величество?! (*клати глава* *преосмисля житейските си избори* *чуди се късно ли е да зареже цялата тая архитектура и да си отвори хипстърска пекарна*)” Въпреки цялата си абсурдност, когато Йорго-екскурзовод ни я разказа насред самите камъни, от които е възникнала, докато топлият вятър брули маслинови клонки над главата ми, от тази история ме побиха тръпки. Както каза Теодор в сватбеното си слово, цитирайки любимия всинца ни Пратчет, те, историите, имат особена сила, която се вие през времето като особено упорита цветарска панделка. А може би просто аз бях почнал да се размеквам и да се поддавам на романтиката на южните морета.

Е, Фамагуста и едрите звезди над нея се отлагат за друг път, но пък след дълъг, прашен, каменист преход (споменах, че гърците от всичко са направили туризъм) през дълбоко ждрело, се добрахме до южния бряг на острова и се цопнахме в Либийско море. Да, водата беше доста студена и да, брегът ставаше плашещо бързо плашещо дълбок; да, т.нар. плаж беше миниатюрен, черен и чакълест; и да, кръчмарят в това забутано, достъпно само по вода селце, ме нарече алкохолик, понеже си поръчах узо след бирите. Но има нещо особено помиряващо в тези заливи с “гледка” (е, почти) към Африка, нещо, заради което за малко спираш да се чувстваш турист – не просто по време на почивката си, а изобщо по време на екскурзията си през пространството и времето, и дори почваш да намираш известен стил в олющения си от слънчевото изгаряне нос.

Даже, ако ме хванете в the mellow mood, бих могъл да ви изгубя малко време, търсейки метафората в тегавия път през камъни и дръвье, наградата накрая и защо не бива да се плашим от надвиснали над главите ни скали и трябва да се цопваме във всяко непознато море, което ни се изпречи на пътя, особено ако стигайки до него сме потънали в прахоляк до коленете. Но няма да е сега – все пак в този пост се придържаме само към стриктна, безпристрастна, стегната документалистика…

Та така, де, друго си е на остров. 10/10, will do again.

Вместо панда, ето ви от прословутата лагуна Балос, която за друго не става, ама поне изглежда добре на снимки

П.П.

В едър план вилица потраква разсеяно из метална чиния; зеленикава на цвят, с тъмносин кант, класически образец на соц. индустриалния дизайн, каквато би могла да бъде намерена в дъното на бюфета във всяка достатъчно стара кухня в България. Ръката, държаща вилицата, се концентрира върху задачата; вилицата набожда перфектната хапка – половин шайба краставичка, върху нея резенче домат, върху останалата стърчаща част от зъбите се събират точно тънко парче чушка и малка бучка сирене (разбира се, никакъв лук – той е избутан настрани още в началото). Цялата тази хапка обира олио от дъното на чинията и поема към появяващата се за пръв път в кадър мъжка уста. Предното ляво зъбче е счупено, липсва му едно ъгълче. Fade out. Чува се глас: “В живота, приятелю, много неща са като шопската салата.” Хрупане. Начални надписи.
Откриващата сцена от бъдещия ми филм, родена на път за коктейли при най-нежната, с най-чаровен английски език с гръцки акцент барманка, която срещнахме на Крит. You saw it here first.

Самолет за където ми видят очите

Отварям едното око.

Жега и задушно. Уморен съм, все едно никога не съм си лягал.

Отварям и другото.

Вкус на памук в устата, туптящо главоболие се надига някъде от тила ми и продължава като Ханибал през Алпите към останалата част на главата ми.

Отварям и третото око…

Шегувам се, разбира се, че не мога да го отворя заради флуора в пастата за зъби, мръсни рептили човекомразещи.

Сутринта е от онези, които след 30 се кълнем, че никога повече няма да си причиним. Прехвърлям през главата си предната нощ и заключението е едно: и баварската бира развалиха вече тия юдо-масони-илюминати. Умберто Еко би се гордял с мен и лекотата, с която обвинявам фиктивни тайни общества за несгодите си, но тъжната истина е, че часът е малко след 6, алармата на телефона ми не спира да пищи, а аз имам да гоня самолет.

Предвидливо съм си събрал криво-ляво багажа още предната вечер, с изключение една пяна за хилки за тенис на маса, която е във флакон под налягане с крещящо оранжев знак “ВЗРИВООПАСНО” на нея, и за която твърде късно съм осъзнал, че няма никакъв начин да се качи заедно с мен в самолета. Оставям я на рецепцията на хотела с 10 евро и молба да я изпратят по пощата (да ми я върнете, ей, мизерници! И колелото на Огито да върнете!), оплесквам цял комплект посуда за закуска, без да успея дори да си изпия чая, и криво-ляво, сънен, със среден (около 6 по скалата на Gordon’s), но ужасно упорит махмурлук се насочвам към гарата.

Там ми трябват около 10 минути мотаене, за да установя два важни факта: 1. Картата на Мюнхен в главата ми е избледняла почти до неузнаваемост, йей 2. На грешната гара съм. По гърба ми почват да избиват онези ситни, бодящи капчици студена пот, които съпътстват осъзнаване от сорта на това колко много ще ви се смеят всички, когато разкажете, че сте си изтървали полета от пордутлук (превод за неямболии: прекаляване с храни/напитки). Само да обърна внимание: в един такъв наближаващ критичен момент, първата ми мисъл е “Какво ще кажат хората”. Толкова слабо. Но това е друга тема.

Иване, мобилизирай се!, заповядвам си. Мотивиращият глас на разума кънти обаче някак кухо в пустинното безвремие на болящата ме глава. Успявам да се довлача някак до правилната гара, да се кача на правилния влак и дори не обръщам внимание, че съм без билет до средата на пътуването си. Автоматичната система за обявяване в немското влакче успява да сгъне точно в тази сутрин на топли и студени вълни и искрящи по ръбовете предмети, но след кратка паника във вагона всички се успокояваме, че пътуваме в правилната посока, въздъхваме дълбоко и вкопчени с последни сили в решимостта си да не се изповръщаме точно сега, се добираме до летището – навреме.

Една проверка, втора проверка, трета проверка, всичките проверки на тоя грешен свят, и ето ме все още на крака, с багажа и документите си в ръкава, отвеждащ към кабината на самолета.

“Пльок!”, изскача балонче на повърхността на мозъка ми. Ти в правилния ръкав към правилния самолет ли си, пияницо ниеден?

Да, разбира се, почва да се провиква през надигащата се шумотевица увереният до отегчение, като капитан на полет, глас на автопилота, който заслужи наградата за “Служител на месеца”, успявайки почти самосиндикално да докара целия ни лашкащ се на ръба на функционалността организъм до точния изход, преди да го затворят. Провериха ни документите, поне на 2 пъти – и бордовата карта, а на края дори прекарахме баркода ѝ през съответния четец; в правилния самолет сме и стига сте бучали, а се съсредоточете върху това да оцелеете излитането и кацането, без да се омаскарите пред чужденците.

И все пак – нямаше ли да е яко? Ако летищата бяха Колелото на късмета. Като в онази реклама на Хайнекен. С коментар от Къци.

Трак-а-трак-а,
трак-а-трак,
към Сантяго литна
тоз глупак.

Както и преди три години, в горепосочения пост, си задавам въпроса: а какво ме спира? Всъщност, ако по някакво чудо се бях озовал действително на входа на самолет, за който нямам билет, отлитащ кой го знае на къде, не съм сигурен дали щях да се опитам да се върна. Визовите режими, локалните войни, различните валути и служебните задължения може и да правят подобни приключения доста сложни за предвиждане от един прагматичен ум, но – да му се не види – приключение! Кога за последно ходихте на приключение?!

Представете си го само. Кацате. На борда на самолета може би сте се ориентирали къде точно отивате; понеже сте приключенец, а не – балък, сте използвали 16-те часа презокеански полет, за да се подготвите. Език, пари, транспорт, хотели, план за връщане (евентуално), културни особености, какво има да се прави там.

“Да, мамо, аз съм, добре съм, да знаеш само, че съм в Чили. Трябва да затварям, че е 3 евро на минута, ще се прибера, не ме мисли. Чао, поздрави.”

И сте сам. В Сантяго де Чили. С малко ръчен багаж, половината от който са неизпрани дрехи от седмицата в Мюнхен. Махмурлукът ви отдавна е минал, хидратирали сте се добре, купувате си сламена шапка от първия пазар, който ви се изпречи на пътя, и широко усмихнат, с онази забележителна пружинка в петите, която се появява в редките случаи, когато наистина ви се прави нещо, се отправяте да учите тъжната история на Южна Америка на терен.

Или пък приключението още не ви е достатъчно? Привързан сте, но не твърде много, към двата си бъбрека? Вярвате, че хората по света са изконно добри, и няма какво лошо да се случи на богато и неориентирано изглеждащ европеец в метрополис на другия край на света? Ами – лесно е. Подхождаме както и със самолета с всички други видове транспорт. Качете се на първото такси, което спре пред вас. Кажете му да ви закара на първата улица, когато напишете в гугъл “сантяго улица”. Намерете най-близкия градски транспорт. Нека да ви отведе до най-близката гара или пристанище. Качете се на влак, който тръгва на север или на юг; Слезте на първата спирка, след като изтекат 2 часа и 43 минути. Наемете си кола. Следвайте табелите към местата, които имат най-много гласни в името. Неминуемо ще стигнете я до високопланинско село, кацнало на някое плато, където времето е спряло; я до пуст океански плаж, където староконтиненталният ви цинизъм и амбициозност да се разбият в скалите на осъзнатата ви незначителност.

Call of the void. Краищата на света ни привличат с прикрит, подводен магнетизъм, и когато много, много ви стегне шапката, когато ви заседне буца на гърлото и едва измънквате нещо, като ви питат има ли ви нещо, краищата на света са там. Разбира се, че е опасно. Ако Одисей беше използвал приложение на телефона си, за да изчисли маршрута с най-малкия разход на овес за магарето си, Омир щеше да си умре неизвестен. Разбира се, че не е устойчиво кариерно развитие – ако викингите бяха имали стабилна, 9-до-5 работа с 25 дни платен годишен отпуск и добри възможности за издигане, Колумб щеше да открие Америка, а сагите щяха да се пишат за иначе потъналите в небитието герои на труда, успели да създадат добро value за shareholder-ите. Ама хей на, неправилно поставени приоритети, никой не си спомня за тях, но пък все още някакъв атавистичен респект трепти като струна в основата на гръбнака на повечето европейци, когато чуят думата “берсерк”.

Аз, от своя страна, все още се точа на Cabo San Lucas. Трябва само овес за магарето и Пенелопа да ме навика, като ме прати за 2 кисели млека, а аз се прибера след няколко седмици с подаръци от Мексико.

Panda wants to sail the high seas

От летището

Станах пословичен вече с това, че не използвам в онлайн комуникацията си от тези изключително популярни модерни мърдащи пиктограми с кученца, котенца и всякаква друга гняс. Не толкова защото не искам, а защото не ги разбирам – какво точно иска да изрази събеседникът ми с нервно мигаща лисичка?! Ако му изпратя обратно кученце, каращо колело, или друго, което облизва екрана, как ще се възприеме това? Или на стикерче с лисичка трябва да се отговори само с лисичка – малко като черните нинджи? Означава ли поредица от стикери „нямам време, нито желание да си говоря с теб“ – или точно обратното?

Понякога ми се иска, обаче, да можех и знаех как да се възползвам от това нововъведение в комуникациите, защото думите със сигурност не ми достигат, за да опиша пълноценно обстановката на софийското летище (нека отново споменем, че официалното му име е „Враждебна“, ха-ха) преди най-ранните полети за деня. Преди време можеше спокойно да се каже, че никой с всичкия си няма да хукне да лети по хубав повод нанякъде в 6:05 сутринта, така че цялата полузаспала процесия от заминаващи за Германия корпоративни зомбита поне влизаше в някакъв сравнително лесно разпознаваем стереотип. Дълбоки сенки под очите, сиви – дали от недоспиване, дали от отвратителните неонови светлини – лица, отегчени до болка; тук-там проблясващо бунтовното пламъче на недозададения въпрос „Абе, аз действително ли толкова имам нужда от тази работа?…“; бизнес чанти, скъпи куфари за ръчен багаж, омачкани костюми, последни прозявки; професия. Сега обаче на Терминал 2 са нахлули и нискотарифните компании, а горе-долу по същото време като първия полет на Луфтханза се е появил и някакъв полет за Рим-Чампино. И това променя коренно картинката:

Пътуващи за първи път ентусиасти, лутащи се от кисел уморен служител към кисел уморен служител, за да открият откъде точно да си стигнат до полета. Нервно, но в същото време – развълнувано очакване, ококорени от интерес очи, едва сдържания кикот на простичката радост от живота, пътуването и възможността за никакви пари да видят нещо ново, чуждо и странно.

Розови куфари на цветчета, старателно заключени с катинарче от хора, които не знаят, че 1) ако желаят, митничарите могат да отворят всеки цип за секунди с помощта на прост химикал 2) това катинарче най-много да им потроши самите ципове, когато подхвърленият им куфар се приземи върху него. Но когато човек пътува с розов куфар на цветчета, той не мисли за тези досадни подробности – и с право! Розовото на цветчета прави всичко някак по-просто.

Лелки, изпреварващи половината опашка на проверката за сигурност с невъзмутимото обяснение „Ама ние сме с група, затова, извинете“. Разбира се, че сте група, и това се вижда отдалеч, но кажете, моля, къде да се денем ние, които не сме? После обаче в главата ми проблясват кошмарни картинки на изгубила групата си леля, която – прегърнала коленете си – се тресе невротично в някой ъгъл и вдига по тревога цялото летище, и си казвам – давай смело, не губи групата си, лельо!

Набит, нацепен, червендалест батка с прошарени коса и брада, мускули издуващи заплашително твърде малката тениска, обица на ухото, която някак си успява да му придаде още по-мъжествен вид… първо хлипащ, а след това откровено ревящ си със сълзи, докато като осъзнало се говедо в кланица безропотно, безизходно следва неприветливата върволица към детектора за метал. Защо си толкова тъжен, коравий батка? Коя отвратителна жена така те подреди? Дали и тя реве за тебе долу в чакалнята? Толкова много въпроси.

Междувременно, докато не без съчувствие размишлявам какво може да накара корав батка да реве в тълпата на летището, неориентирани, шумни туристки на малко-над-средна възраст ме връщат в реалността, чудейки се на всеослушание как така ще трябва да се разгащват, събуват и празнят джобовете, но резливата миризма на алкохол, с която ме обгръщат, ме кара да вярвам, че ще се справят някак и с това предизвикателство. Пет и половина сутринта е, по дяволите – и никой, който може да си позволи да се подкара още от това време, няма да получи състрадание от мен. Лешпери.

======================

“I just did a whole blog post and I didn’t say shit” – Eminem

Пак намесвам своя добър приятел Еминем, но този път, надявам се, без адвокатите му, за да приключа този несвързан, неводещ на никъде пост. Нахвърляните ми в около 30% будно състояние записки престояха на компютъра повече от месец; нямам абсолютно никакъв спомен къде съм искал да отида с тях, нито – каква конкретна история да ви разкажа. Може би  съм искал да запечатам с думи един от онези кратки, като цяло – незначителни, но въпреки това – забележителни моменти от живота ни, когато всичко е някак… объркано, по правилен начин. Може би просто съм търсил под вола теле. А може и да съм си спомнил онези думи на Bill Murray:

„But if you’re available, life gets huge. You’re really living it.”,

И да съм съм се опитал да бъда на разположение. Anyway, here‘s a zen panda.

Ей така да я докараш, батко

Като стрида под чадърите, или лятна “почивка” в ниския-до-среден ценови сегмент

Август е, август е, мидички.

Противно на всяка здрава логика и на очакванията на нашите трима изстрадали, верни по-читатели, че ще се занимава с продуктивност, а не – с айляк, вашият скромен пишещ тръгна по стъпките на редакционната колежка на изток, но – за разлика от нея – не за да преследва мечтите си, а за да му отпусне края. Освен ако мечтите му не се изразяват в тъпкане, пукане и излежаване на слънце. Това обаче е тема на друга статия, а сега, след като по-рано през годината оплюхме “Потъването на Созопол”, време е да потънем в Оплюването на Несебър. Остава само някой (кхъ-кхъм) да сипне и на Бургас и сме готови с Големия Морски Шлем на Интернет-хейта.

Нека започнем с това, че скромният пишещ явно вече бетонирано се е позиционирал в сегмента на “възрастните” туристи, защото потегли към морето с твърдата увереност, че отива на почивка. О, блажена наивност. От тогава насам много вежди бяха повдигнати в искрено учудване при споменаването на факта, като реакциите варираха в не особено широкия диапазон между “Лол” и “Кой отива на море на почивка, брат?” И наистина – семейно ориентираният Несебър, който си спомням от детските си посещения през 90-те, е заменен от денонощно кънтяща спалня за близкия Слънчак. Рев на форсирани БМВ-та (разбира се); неясен бумтеж, долитащ през залива от дискотеките на въпросния Слънчак; пиянстващи по балконите си туристи; поредната музикална клес на актуалния Крисков фийчър, носеща се от коли, кръчми и телефони: нощният саундтрак на Несебър може и да е еклектичен, но липсата дори на минута спокойствие, независимо от времето на деня, е способна да добута човек до ръба на нервна криза. Когато се уловиш да въздишаш по тишината на София (!), знаеш, че нещо е сериозно сбъркано с уж “курортното” градче. Курорт – може би, но без частта с “място”.

Прежалили съня и някак преглътнали факта, че в хотелите по морето явно хавлии и чаршафи не се сменят редовно, опитваме се да задоволим нуждите от следващото стъпало на личната си Пирамида на Маслоу. Уви, още с почти еднаквите, извадени сякаш от един и същи калъп и в една и съща печатница табели, поставени пред всяко едно заведение, обхващат ни подозрения, че с храната също не ни чака нищо добро. В ресторантите, кръчмите и гостилниците по морето храната се дели на три основни вида: салата, пържено и размразено в микровълновата. Салатите са гарнитура и всеки, който твърди друго, явно не се обича достатъчно; пърженото неизменно има блуждаещ вкус на риба; размразеното винаги докарва на старо пиле. За “почиващия” остава изборът дали иска храната си пипана или непипана с мръсни ръце. Шегувам се – всичката е пипана.

you-want-yours-licked-or-not-lickedИзключение от горните три групи правят вездесъщите палачинки. И те са пипани, но поне пред очите ви, така че да сте си спокойни по този въпрос. Вместо това може да се опитвате да отгатнете от какво се правят “филето”, “сиренето” и “шунката”, които майсторите сръчно завиват в тях с немити пръстчета.

Всичката тази кулинарна радост ви се поднася обилно поръсена с лошото настроение и житейската драма (поне се надяваме само с това) на сервитьори и готвачи, така че нито за момент да не се усъмните колко точно им е неприятно да ви обслужат и че те, всъщност, са родени за велики дела, но вие – да, вие лично – сте виновни те да блъскат по 14-16 часа на ден в спарена механа. След което ви надписват с едно малко питие сметката – ей така, за спорта, ако мине – и се прибират със съзнанието за един добре оползотворен трудов ден. В цялата тая вакханлия от гадна храна, претупана заготовка и лошо обслужване, единствените, които държат някакво ниво и се опитват да си заработят парите, са сръбските майстори на скара: браво на съседите, които дори насред плажа успяват да сервират магически боб с наденица.

Но преди горната похвала по някакъв начин да разсее натрупания до момента хейт, нека продължим нататък. Уточнихме се, че не сме дошли на почивка; очевидно и с гурмето няма да ни се получи, така че стига сме снобяли и нека видим какво предлага Несебър на зажаднелите за забавления летуващи.

Искате плажче? Няма проблем – чадърчето струва 8 или 10 лв, а ако държиш (на някои места – трябва, няма да те пита някой, я) да си вземеш шезлонги към него – по още 8 или 10 лв всеки. Нищо, че разполагаш с по едно душче на всеки няколко стотин метра плаж, а да питаш за тоалетна си е направо грубо – това море за какво е сложено там. Чадърчетата от своя страна са малки и стратегически поставени на такава височина, че всеки човек на ръст над 1.65 да си цапне главата поне няколко пъти в металната им арматура, преди да усвои характерната за Южния плаж чупка в кръста, осигуряваща му оптимално положение на гърба И безопасност на кратуната. В САЩ за такова нещо сигурно можеш и да осъдиш някого, но ние сме корави копелета, вярваме в естествения подбор и здравия разум.

Добре, плажа го омрънкахме, друго какво има за правене в Несебър? Кино, театър? Библиотека (има една, затворена е)?! Хаха, да, бе. Сигурно. Не ставайте смешни. Въздъх и нататък. Барчета? Ей, да, има няколко на плажа, а в едното дори музиката ти позволява да се размениш две думи с хората (на не повече от 1 ръка разстояние) – в останалите се залага на общуването през смартфони. Няколко механички, ако ви влече чалгийката и прилежащите ѝ паркирани отпред G-класи (не съдим). Има и дискотека – на корабче. Captain Jack’s. Кратко гугълиране ни информира, че от среднощните децибели на въпросната е пропищял от години целият град, а с бутафорните си мачтички, от които висят тонколони, изглежда се явява почти местна забележителност. Набиваме се вътре, поръчваме си Джак с лимон без лед, получаваме без лимон и с двойно лед, плащаме 50 ст. за всяко посещение на мърлявата тоалетна, наслушваме се на повече Криско фийт. някого отколкото е разумно за поне една година напред, наглеждаме се на аудиторията му за дори повече, и с подвита опашка си тръгваме, без дори веднъж да сме чули 90-арския хит, на който вероятно е кръстен целият панаир. Криско ни преследва още почти километър (вярно са си мощни тия тонколони), а ние вече сме убедени, че отново някъде сме сбъркали.

Обичаен посетител на Кпт. Джак в естествения си хабитат
Обичаен посетител на Кпт. Джак в естествения си хабитат

Вижте, ние в ДХ никога не сме крили колко сме податливи на пристъпи на носталгия, но в този случай дори не става дума да въздишаме по Световното 94, част от което изкарахме в Несебър, нито пък за всичките сладоледи Делта (по-късно – Евга), които сме изяли по пътя от станция “Лада” до Стария град. Ок, може би мъничко за Лятното кино, което в момента май също е някакъв хотел. Но дори без носталгичната окраска туристическата “услуга” е подигравка с добрия вкус. Всъщност, дори да наречем “услуга” организирания опит да се смъкнат всички възможни пари от прекаралите се туристи, без насреща да се положи поне ей тонинко усилие, си е гавра с етимологията на думата. В Несебър няма туристическа услуга, няма и туризъм – културен, алкохолен или какъвто и да било. Има желание да се привлекат автобусите с непретенциозни руснаци, които да бъдат изсипани по разпадащите се, мухлясали соц. почивни станции, да им бъде продаден по един кочан варена царевица и колкото се може повече кожени якета, и да си бъдат пратени дОма. Има опит да се излъжат и някакви автобусно неорганизирани туристи, че сравнително евтините цени на нощувките, дори извън станциите, си струват и компенсират за презастрояването, пренаселването и масовизацията на “обслужването”. Може би аз станах твърде капризен с годините, може би и за този раздрънкан, миришещ на крака и далавери влак, наречен Несебър, си има пътници. Аз обаче слизам. В настоящия си вид този тип морски туризъм не е нищо друго освен прахосничество – връщаш се по-уморен и разочарован от света отколкото на тръгване. Ако човек не може да си позволи някое по-културно място, по-добре е да си събере парите на едри кюпюри и да ги пали един по един, като ги гледа как горят под съпровода на Dire Straits – със сигурност ще е по-забавно, а и няма да се налага да слуша Криско. Или пък да иде да му направят 10-на клизми – гледам сега, че вървят по 30-40 лв в болниците – няма да е по-неприятно от храната в стола на “Арсенал” и гарантирано ще е по-здравословно от това да нагълташ вода в претъпканото море. Крайният резултат, обаче, ще е същият.

По-весел ми се щеше да се получи тоя текст
По-весел ми се щеше да се получи тоя текст

Една година and counting

Когато преди година, някъде около 22:40 българско време, колесниците на самолета на Луфтханза опираха пистата на софийското летище, си мислех, че настоящият пост ще е значително по-лесен. Няма защо да питате – разбира се, че го бях запланувал. Психологическата граница от 1 година дори не се подаваше над хоризонта, но аз вече се готвех за нея.

Една година – времето, в което много от познатите ми в братски Мюнхен твърдяха, че панически ще съм стегнал багажа и полетял наобратно, псувайки грозно младежките си (??) прищевки.

Една година – достатъчно, за да видя София, към която потеглих значително резервиран, през всеки един сезон на годината; да се надрусам с аромат на люляци през май и със спаружен смог през ноември.

Една година, в която в крайна сметка да извъртя един пълен цикъл около прародителя на всички основни езически богове и да разбера къде се намирам – ако не във Вселената, то – в главата си.

Но ето ме сега, няколко часа преди първата си годишнина от новото летоброене, “на прага” на 2 г. Сл.Гер., егоистично обсебил любимия всинца ни ДХ като терен на личната си сантименталност, изтипосал съм се пред вас като Президент, на когото са му краднали новогодишното обръщение 5 минути преди ефир (ако ги излъчваха на живо, да; не ми разваляйте метафората там от последния ред). Камери, микрофони, цял снимачен екип, гримьор, коафьор, антураж, вярна публика и прости клакьори, вторачени в мен с надежда да чуят нещо важно, дълбоко, може би дори животопроменящо? А всичко, което мога да ви кажа днес, е… ами, както пишеше на един особено стратегически поставен до тоалетната хартия в един бар стикер,“Всичко си е супер”.

Tell me, is something eluding you, sunshine?
Is this not what you expected to see?

Разбира се, че мога да говоря още много.

Например, мога да подходя с така типичното за българския светоглед мрънкачество, което редовно ни поставя начело на класациите за нещастност, и да ви опиша всички негативни неща, на които се натъкнах в България. Мога да започна от дреболии като мръсни тротоари с плюещи плочки и да свърша с грамадни неща като едни изчезнали милиарди, за които всички, които би трябвало да са ги опазили или поне сега да ги намерят, се ослушват като, както би казал редакционният колега, глуха свиня в тръстика.

Мога и да подема крещящо оптимистичния тон на част от младите и образовани представители на средната ни класа и, мижайки здраво, с показалци дълбоко втъкнати в ушите си, да обяснявам колко е прекрасно (не)очакван дъжд да не проваля повечето ти планове, магазините да работят след 8 вечерта, че и в неделя, и съседите да не идват да се оплакват, ако треснеш малко по-силно входната врата на прибиране; все чудесни неща, които със солидна доза въображение и непукизъм могат да покажат България като земен рай.

Всеки един от горните начини би свършил работа – за определени цели. Но вместо това искам да обобщя този мъничък доклад за последната година от живота си с малко геодезия – и философия (каква изненада). Две поговорки:

Всеки камък си тежи на мястото.

Търкалящият се камък мъх не хваща.

Една година, уважаеми наши трима читатели, е време достатъчно човек да преживее, осмисли, осъзнае, приеме страшно много и добри, и лоши неща; да си напълниш и препълниш кошницата с впечатления и емоциии и след това да ги изръсиш върху главите на слушателите си като трохи от ланшен пикник. Една година обаче, оказва се, е и достатъчно време да постигнеш поне някакво умерено ниво на хармония със себе си.

Мен ако питате, в цялото бутане да сме идеално кръгли и аеродинамични, за да се търкаляме с възможно най-голямата скорост надолу по склона, пропускаме простата радост да се спрем, да му палнем една ментова лула – за престиж, не за друго – и да погладим със зле прикрито доволство крехкия новозавъдил се мъх – мек и толкова зелен, който е започнал да покрива грубите ръбове на очуканите ни създания.

Вместо пандичка
Вместо пандичка

Четири кашона, куфар и ръчен багаж

В дългоочакваното си завръщане ще ви разкажа за дългоочакваното си напускане, тръгване, заминаване, изнасяне, пренасяне, … завръщане.

В дългоочакваното си завръщане ще бъда твърде кратък, защото, ако можеш да събереш живота си от последните повече от 5 години в четири кашона, куфар и ръчен багаж, колко думи ти трябват, за да опишеш как си ги опаковал, запечатал, надписал, изпратил … до себе си? Но нека онагледим.

Живот в картон
Живот в картон
Опаковане на кашон
Опаковане на кашони (художествена възстановка)

Да изпратиш покъщнината си до себе си е класическа форма на тавтология, а също така и крайна форма на нарцисизъм. Ти – изпращаш вещите си, себе си – на себе си. След което се радваш, когато си ги получиш, дори демонстрираш лека изненада, когато всичко си е там. Все едно да си изпратиш писмо до себе си, в което си се извиняваш, че си си забравил рождения ден. Ако има нещо утешително в цялата тази сложна маневра, то е, че явно е доста характерна за съвременните ни, вечно недовършени, никога достатъчно уседнали животи – след като дори формулярът в пощата съдържа отметка „Изпращам до себе си”.

Не че това ми помогна да се чувствам по-малко абсурдно, докато лежах на изтърканото оранжево диванче, представляващо последната останала мебел в жилището, което в някои моменти от пребиваването си в него почти наричах “дом”, и чаках да дойде куриерът и да раздига кашоните. Оглеждах се с надежда, претърсвах шкафовете по няколко пъти – дано намеря нещо важно, което да съм забравил, за да мога да потвърдя пред бъдещите си биографи, че да, животът ми е бил толкова пространствен и неконвенционален, че не би могъл да се събере в прости картонени кутии. Къде ти – накрая дори ги уплътнявах с вещи, които нямах никакво намерение да влача със себе си.

Четири кашона, куфар и ръчен багаж – нито един от тях над допустимото тегло или размери. По номадски – само дето не си сложих парче месо под седлото, че да се осоли и изсуши по пътя и да стане на пастърма.

След куриера вече ясно – две последни нощи в стая със завърнало се ехо, лаптоп на стола, ядене навън (посудата я отнесоха с благодарност непалските студенти), MINI под наем не толкова от необходимост, колкото for shits and giggles, а и за да изпълня почти 9-годишното си обещание да не се изнасям никога повече пеша; завещаване на домашното цвете, последни срещи и довиждания, които уж не трябва да звучат като “сбогом”, още няколко обяснения, че не, не е “завинаги”, понеже “завинаги” за хора като нас не съществува; дооформяне на бюрократщината, дълго обмислян фейсбук статус с таг от летището, прощални смс-и пак от там; леко замаяно от проточилото се твърде много дни недоспиване предаване на багажа и минаване през секюрити. И в самолета. Никой наоколо не подозира, че се Завръщам, по дяволите. Очаквах повече драма, очаквах най-малкото в главата ми да прокънти величествена theme music, а защо не и симфоничен оркестър да ме изпроводи към залеза с някой тържествен марш с тъжен привкус. Нищо такова. Пътници, раници, летище като летище, ден като ден.

Разбира се, проспивам повечето полет, като съм толкова разбит, че дори за пръв път в живота си пропускам количката с храна. Будя се от пукота в ушите си, докато захождаме към летище “Враждебна” – тъкмо навреме, за да си пусна тематично шопската сюита за трио гайди и да се опитам да запечатам завинаги в главата си гледката през прозореца. Да се картотекира под “Завръщания”.

Кацаме, дъжд, кисел таксиджия, първа бира и после чаши вино на родна земя (съжалявам за чашата, Владо – нали носело щастие). Непрестанният дъжд е с мен през целия следващ месец, който така или иначе също минава като на сън (и без много такъв).

Около 6 седмици след горните събития отново съм на баварска земя и пиша това, докато чакам същия вечерен полет към София. Нищо не е завинаги. По-скоро се въртим в кръгове и пращаме писма до себе си, надявайки се някое от тях да ни застигне, или пресрещне, по пътя и да ни подскаже в коя забравена пощенска станция да търсим изгубените кашони с живота си.

Свободата да избираш

Люшкам се в S1 на път към Feldmoching, откъдето да се прекача на метрото, за да достигна крайната си дестинация – една от комплекс сгради в “индустриално сиво”, където ме очакват за спонтанно обявена среща. Трая си и не се оплаквам на глас, макар че отношението като към вчерашен студент отдавна е преляло чашата – още малко и се свършва.

Навън е изненадващ зимен ден – кристално синьо небе и онова мамещо студено слънце, което те кара да си мислиш, че пролетта е на вратата. Навън, с други думи, е ден в който не ти се среща с никого в индустриално сиви сгради.

Крайната спирка на S-Bahn-a е летището. Някакъв ключ в главата ми казва щрак и на повърхността на разкашкашното ми мозъчно блато изпуква като балонче въпрос. Какво ме спира да не сляза на Фелдмохинг, да продължа до летището, да се метна на първия last minute полет, който ми попадне пред очите, и да замина в неочаквана посока? Вдъхновен от кристално синия ден и прогонен от индустриалното сиво.

Обикновено прескачам така внезапно появилите се въпроси като отпадъчен продукт на твърде много филми и книги или на носталгия по детските години, когато все още си мислиш, че ще бъдеш приключенец.

В една от поредните си брилянтни реклами, Heineken монтират “рулетка с дестинации” на едно летище; и питат хората дали биха променили плановете си, точно там и точно тогава, за да отлетят – напълно безплатно – към някоя псевдо-случайно избрана, екзотична дестинация. Да преброят приключенците. Откак научих за тази реклама, се чудя какво бих направил аз, ако ми дадат този избор. Без “но”, без “ама”, без “чакат ме”, без “пътувам по работа”? Едва ли.

Този път обаче наистина потърсих отговора. Какво ме спира?

Задълженията? Магистърската ми теза така или иначе се е посурнала с устрема на стадо невротични бизони към кофата за боклук. Една пропусната среща повече или по-малко няма да промени нищо, а и не е като на някого да му трябвам наистина. Не мисля.

Формалностите? В себе си нося личната си карта, която в наши дни е чудотворен документ, даващ ти неограничен достъп до по-голямата част от Европа.

Финансите? Няколко “десетки левове” в кеш и всичките ми банкови карти, с които би трябвало да мога да се добера до произволна точка от въпросната Европа и да поживея без грижи известно време.

Връзките, хората? Никой не ме чака никъде, освен за работа, а в телефона ми има батерия за още около ден – достатъчно, за да се свържа с всички, които евентуално биха се притеснили къде съм изчезнал.

Страх? Може би. От какво?

Всеки път, когато погледна пустеещия напоследък ДоленХипстър, осъзнавам колко е важно свободното време дори за най-жалкия творчески пристъп. Всеки може да изброи артисти-лентяи, които в някои случаи дори са черпили вдъхновение от собственото си лешперство. Може би, с взривоопасен талант като Вапцаровия, би могъл да пишеш стихове и “когато краднеш от съня си”. Но за скромен представител на затихващата медия “блог” като мен, дните, прекарани в “mindless grudgery”, са убийствени за всякакво вдъхновение. А това е грешно, толкова грешно – след само няколко месеца, благодарение на този конкретен пост, ще помня какво се е случило днес; и няма да имам никаква представа за предишните 40 дни, в които не намерих време дори за едно редче.

Не се страхувам, имам всичко необходимо, за да замина, и нищо, което да ме спира.

Yes, there are two paths you could go by…

Разбира се, че не продължих към летището. Тези неща стават само по филмите. В истинския живот истинските хора чинно отиват на работните си срещи, вместо да изберат да изживеят ден, за който биха разказвали и на внуците – дори без да го опишат в блог. Вместо това единственото, с което ще запомня 6-ти февруари 2014-та, вероятно ще е, че за пръв път в живота си толкова се унесох в daydreaming как отлитам в неизвестна посока, че си пропуснах спирката при индустриално сивите сгради и почти закъснях.

Има нещо дълбоко иронично във всичко това – колкото повече свобода ти дава собствената ти независимост, толкова по-(об)вързан се чувстваш да правиш правилните избори. Избори такива, каквито са те довели по настоящия ти път, но които все по-трудно ще те изведат на нов. Дълбоко иронично и дълбоко грешно.

Ето ви пандичка-звездоброец, докато размишлявате над горното.

Do pandas dream of electric bamboo?
А можех в момента да съм в Андалусия.

18 минути в Долния свят

Сред многото си чудесни произведения Нийл Геймън има една книга на име “Никога Никъде” (Neverwhere). Като сюжет не е нищо особено пред другите му шедьоври на фентъзито, но още от първите страници като я четох навремето ме заплени с една идея – че освен нашият свят точно пред очите ни, по дупките и невзрачните ъгли на градовете ни съществува и един друг свят на отхвърлените от нашето общество, на тези чието присъствие ние сме се научили да не забелязваме, един Долен Свят на нашия, който е тъмен и приказен и има свои правила и закони и в който ние нямаме място и съзнателно избягваме да забележим. Може би още тогава съм осъзнавал, че има зрънце истина и откак започнах да пътувам съм се докосвал многократно, но много бегло и краткотрайно до този долен свят. За съжаление той далеч не е толкова приказен като в книгата, даже е направо страшен и ужасяващ. Но никъде не ми е правил такова впечатление, като на последното ми пътешествие, за което ще разкажа сега.

В една топла лятна нощ си седя в чакалнята на гарата в Букурещ и чакам влак, който тръгва в три часа среднощ. Чакалнята е задушна и без прозорци, пълна с хора хъркащи по пейките. И на мен ми се доспива, въпреки че чета едно друго много хубаво фентъзи, което няколко дни след това колегата хипстър нарече “книга на годината”. Не искам да заспивам на такова място пълно с безброй непознати и странни хора – ако ще спиш навън – колкото по-безлюдно и спокойно е – толкова по-сигурно е мястото; а тук е точно обратното на безлюдно и спокойно – на всеки 10 минути избухва някаква свада на румънски, а въпреки че между полунощ и три влакове няма – постоянно идват някакви хора, “а други отиват нанякъде”, както е казал безсмъртният поет, съименник на съпруга на Дора Габе. И така – поглеждам си часовника – 1.40 е. Решавам да изляза малко на чист въздух и да се поразтъпча, това ще ме разведри, събуди и ще убие малко време. Взимането на това решение не е толкова лесно, аз знам, че отвън затворената врата на гарата е точно този свят за който се отнася това произведение, знам и че той рядко е приятно място, както и че аз няма да остана незабелязан в него. Но вече съм решен, грабвам си раницата, прибирам си листите от книгата и тръгвам.
Още на вратата на гарата ме среща човек, облечен в най-мръсния екип на Арсенал, който някога е бил цапан. Идва и ми говори първо  на румънски, после като вдигам рамене – на английски. Предлага ми някакви неща които не разбирам какви са, но някъде насред изброяването се чува хероин, после и амфетамин. Това е един от двата гранични теста които трябва да премина, за да загубят представителите на долния свят интерес към мен и съответно да продължа демографското си изследване без да променям света, който изучавам. Отказвам му учтиво и бързо продължавам напред преди да успее да поднови изброяването на подозрителни вещества които мога да закупя. Чудя се – къде ли ги държи всичките. Докато уж вървя напред съм стигнал до едни стълби, целите накачулени с хора дето дишат нещо от черни торбички. Лепило, сигурно, макар че аз никога не съм виждал лепило продаващо се в кесии. Те не ме и поглеждат. Долу, пред стълбите един от тях лежи по лице на земята, ама кривият му издут гръб му се движи ритмично, жив е значи. Отдалечавам се бързичко и пресичам улицата.
Пред гарата има две градинки и ред от ресторантчета за бърза храна, те също са част от долния свят. В момента в който се приближиш до едната градинка идва вторият граничен тест. От всчките страни се спускат проститутки, които директно ме бомбардират с оферти. Форти рон, търти рон, една дори пада до тен рон. 10 леи, това са 5 лева, това е толкова мизерно. Интересно е и първо – колко бързо пътува информацията в долния свят (само веднъж като кажеш, че не знаеш румънски – до 10 секунди всички го знаят) и второ отличен английски език се чува от всички представители на тоя свят способни на членоразделна реч. Отново отказвам, макар че тук вече е по-сложно, някак си се очаква да дадеш причина за нежеланието си. В крайна сметка доброто старо “но ъндърстенд, но рон, но леи” се оказва достатъчно.

И ето ме вече в долния свят, минал всички проверки и загубил вниманието на местните. И изведнъж неща започват да се случват с главоломна скорост. Идва такси, от него изскача човек с шапка с пискюл, някакъв друг идва и му изкрещява нещо в ухото. Пискюлът отива по средата на градинката и почва да рови в един кош за боклук. В това време таксито си заминава, на негово място спира друга кола. Оттам един едър мъжага почва да вади сини чували и да ги хвърля по средата на улицата. Някаква лелка която досега си е говорила сама побеснява и отива да му се кара, той и дава един сгънат юрган и тя го отнася по една странична уличка. Пискюлът е събрал вестници и е запалил огън по средата на градинката. Полицаят (а, да, на ъгъла на всичко това стои полицай и яде бавно геврек) от ъгъла на кръстовището му подвиква и настава малка свада, включват се и 2-3 от проститутките. Една от тях вади от чантичката си таблет и го носи да покаже нещо на полицая, в това време отнякъде се е появила група от десетина човека които събират сините чували от платното и ги носят към градинката. “Уот ар ю лукинг ат?” ми казва единият минавайки край мен през уста в която няма нито един зъб.
Отдалечавам се бавно и обикалям градинките от далечния им край. Двама човека се гонят в тъмното, сякаш на живот и смърт, прибягват като стрели пред мен. Нормално облечена жена с бебе в количка седи на една дюнерджийница – за момент се усъмнявам, че съм срещнал друг турист в долния свят, но при нея идва, сяда и си поръчва кафе онзи с фанелката на Арсенал. Дюнерджията пък пуши нещо като пура на пръчка. Стигам обратно до кръстовището. Там огънят е потушен, полицаят е изчезнал, а пискюлът седи на тротоара и яде кочан варена царевица заедно с още трима души. “Нау старт дъ шоу” – казва ми. Аз се опитвам предпазливо да се отдалеча от всеки, който ми говори, ама не съм направил и пет крачки и шоуто наистина започва. Човекът, който бях видял да лежи пред стълбите с черна торбичка в ръка сега е изправен по средата на кръстовището със същата торбичка в едната и с полицейска свирка в другата ръка. Наближи ли кола – той надува свирката и и сочи някаква случайна посока. Но внезапно става нещо (още по-) странно – преображение: самият той някак спря да бъде прегърбен, изправи се, започна да прави реверанси на минаващите коли, да присвирва ритми, леко да танцува и в един момент дори пъхна черната торбичка в джоба си и забрави за нея. След няколко минути обаче иззад ъгъла изскача полицаят с все още недоядения геврек и му се разкрещява, човекът прибира свирката в джоба си, прегърбва се отново и вдишва дълбоко от торбата и отива да легне в храстите.

Достатъчно ми е, връщам се в чакалнята и при книгата си, стига ми толкова лудост, стига ми толкова долен свят, изследователство и чист въздух. Поглеждам часовника – 1.58, от решението ми да изляза навън са минали точно 18 минути.

За Норвегия и борбата с мързела

Мързелът. Той е част от живота ни, всички водим постоянна борба с него – някои по-успешно, други по-малко. Аз не съм от хората, особено критични към мързела, дори често съм защитавал изконното човешко право на почивка, затова имам малко истории  с поука като тази, която следва. Отсега предупреждавам, има много числа и потресаващо моралистко заключение, четете на своя отговорност.

След чудесна няколкодневна екскурзия се прибирам вкъщи с два полета. Качвам се в първия самолет и си мисля само как ще си дремна – екскурзията може да е била чудесна, ама последната нощ съм я прекарал в нощен влак с две смени и съм спал три часа. Още докато стюардесите на Уиз обясняват какво точно се прави при авария аз затягам колана и се унасям. Събуждам се винаги когато самолетът започва да смъква височина – мисля, че по някакъв начин биологическият часовник на човек го буди дори при малко покачване на налягането; ама така е по-добре, мога да се приготвя за приземяване и в случая – да се насладя на гледката на накъсаното норвежко крайбрежие отгоре. По разписание имам 2 часа и 45 минути да чакам следващия самолет на летище Осло Торп. То се казва така само пожелателно, защото някак си не е било удобно да го кръстят летище “Средата на Нищото – Торп”, иначе е на 120 километра югозападно от Осло.

Още с кацането ме ужилва въпросът, по който често съм мислил през последната седмица, а именно – какво и дали да правя нещо изобщо през трите си часа в средата на норвежкото нищо. Естествено и дума не може да става за ходене до Осло, ама градецът Сандефьорд е “само” на 10 км от тук, в един идеален свят с транспорт и без умора и мързел бих могъл да опитам да го достигна. Още не съм решил или поне се залъгвам така, всъщност краката ми са невероятно уморени, а навън вали лек дъждец, мързелът ми нанася удар след удар. Естествено излизам първи от самолета (това е моята суперсила, аз винаги седя до прозореца и винаги излизам първи от самолета) и при пускането на телефона си (аз съм от тия старомодни хора дето слушат стюардесите като кажат да си си спра телефона) с недоволство виждам, че самолетът е подранил с малко. Това би било полезно ако смятах да правя нещо и не ме мързеше толкова много, но сега, уви, само дава десет минути на чакането ми.

Летището е малко, направо миниатюрно. Ето на съседната порта пише моята крайна дестинация, мога просто да седна на тази така съблазнителна пейка и да си почета книжка. А си нося много интересна книжка, изпълнена с приказни приключения. С нетърпение чакам да се гмурна отново в нея и да прекарам следващите часове в кротко четене комбинирано с придремване. Въпреки това решавам все пак поне да си покажа носа навън, струва ми се, че да нямаш желание дори да видиш летището в което сменяш полет е прекалено пораженческо за велик турист като мен, а то и от другата страна ще се намерят пейки. На изхода през портата ме питат за целта на посещението ми в Норвегия, аз обаче съм очаквал въпроса и директно си нося в ръка бордната карта за следващия полет – може и да не бързам заникъде, ама не възнамерявам да оставям някой да ми губи времето. Учтиво ми пожелават приятен път. Ей какви мили хора, къде другаде граничарите ти пожелават приятен път.

И ето ме, пред летището, само три минути след кацането. Все още изобщо не смятам да ходя никъде, но тъкмо пред мен спира безплатният шътъл-бус до гарата на Торп (това летище е толкова забутано, че е на 3 км от собствената си гара). Тук има само два автобуса – за Осло и този.  Зад шофьора има едни брошури, качвам се да ги поразгледам. Толкова съм уморен, че сядам да си почина вътре. Този автобус ходи до гарата и обратно на всеки половин час, казвам си че нищо няма да загубя ако се повозя малко из норвежките гори и се върна след половин час, а пък ако случайно нещо ме прихване да ходя до Сандефьорд – това ми пести 3 км. А и дъждецът спира – може да си почина и почета сред природата, вместо на летището.

Автобусът тръгва. Ако самолетът не беше подранил или ако аз не бях излязъл толкова бързо нямаше да го хвана, това ми дава малко сили и увереност – знам ли за какво. След 6 минути стигаме на гарата, която се състои от пейка и козирка. Осенява ме неприятната реализация – стигнал съм дотук, май съм длъжен пред себе си да опитам да продължа. Влак в моята посока няма още 40 минути, пък и аз не искам да хващам влак, защото нямам норвежки крони, а и разписанието е неудобно за моите цели. С въздишка вадя тефтера си и написвам с дебели букви на една празна страница “Сандефьорд” и зачаквам на стоп на малкото пътче край гарата с пълната увереност, че никой никога няма да мине по този път и мързелът все пак ще победи. Още след минута минава кола и спира да ме вземе. Изненадан и малко горд от себе си си казвам “Ех, то се видя – ще се ходи на туризъм все пак…”

Тъй като мисля, че едва ли ви се чете пътепис – ще обобщя следващите часове в няколко изречения: Водих весел разговор с чудесен човек, оказах се в Сандефьорд двайсетина минути след кацането си, разходих се край фиордчето, после разгледах за час и половина един жив и чаровен норвежки градец, който ме заплени дотолкова, че рискувах да си изтърва самолета. Обаче с помощта на вълшебното листче с нарисувано стилизирано самолетче и още двама мили норвежци  (а всички в тая страна са толкова дружелюбни, англоговорящи и усмихнати) и вездесъщия шътъл-бус до гарата успях щастлво да стигна на летището 25 минути преди полета си и успешно да го хвана. Норвегия е чудесна страна, на прекрасни добри хора, вълшебна зелена природа, много информация и безплатни услуги за туристите. Вече два пъти съм бил в нея и тя твърдо остава в сърцето ми, като една от страните в които макар да не съм виждал чудеса (а аз съм бил само около Осло, фиордите на север все още ме очакват) – пътешествуването е безкрайно приятно, лесно и пленително.

Но най-важната поука от тази история за мен остава следната: Имах невероятно тричасово приключение, изпълнено с красота, опознаване на нашия чудесен свят и дори адреналин. И го имах, защото преборих мързела, който подло се опита да ми го отнеме. Знам, че звуча малоумно-поучително, но за мен този извод е наистина важен : Никога не трябва да позволяваме на бездействието да ни отнема приключенията които искаме да изживеем или нещата които обожаваме да правим.  Защото в крайна сметка…личността е просто съвкупност от спомените и делата си, ако не правим нищо – заслужаваме ли изобщо да се наричаме човеци?

 

Вместо пътепис

Не. Не мога повече! Не мога да си седя безучастно и да се правя,че игнорирам въпроса, който интересува всички ни! Някой трябва да се изправи и да го каже най-накрая:

Какво точно се е объркало с железопътните гари в Полша?

Ето,казах го, сега въпреки че все още нямам отговор се чувствам по-добре. Даже ще предоставя малко контекст, макар че съм сигурен, че и вие се питате същото почти ежедневно и понякога дори въпросът за липсата на тоалетна хартия в Уганда (кредит-колегата хипстър в периода когато имаше истинска хипстърска коса) е изместен в безсънните ви нощи от странни многоизмерни бетонни буци, с които подсъзнанието ви подсказва че полските гари не трябва да се подминават току така. А, да, контекст. Бях на чудесно четиридневно пътешествие в Полша. За шести път ми е и пообиколих повечето неща,които си струват, а не бях виждал. Събрах много впечатления, пиша поредния гигантски пътепис и се вдъхнових за поне четири статии, ама да се съсредоточим върху тази, все пак.

Гарите. Какво очакваме от тях? Да отидем до тях приблизително лесно, да си вземем билет, да знаем къде да изчакаме или намерим влака си, да го хванем, да слезем на някоя друга гара и да продължим към целта си. Ако сме претенциозни, може да искаме електронни табла, нещо за ядене, чисти тоалетни или надписи на английски. Това е, толкова ли е много? За съжаление обаче гарите в Полша са като отделни същества със собствени идеи, които никак не включват предоставянето на базови удобства за пътуващите, макар и да изобилстват от табла, табелки и обслужващи хора. Но какво точно имам предвид? Да започнем от местоположението. Много гари в Полша са на неприятно голямо разстояние от центъра на града, което води до особено дълги разходки из краищата му (Лудж, Ленчица, Тчев) или из пустошта (Конин, Торун). Е, на всеки му се е налагало да върви поне веднъж дваж до отдалечени гари и в други страни, свикнали сме, а има и автобуси и дори таксита, не е кой знае какъв зор. Обаче веднъж добрал се до гарата, се оказва, че тя е от грешната страна на релсите спрямо теб. Нормалното разположение на гарите е от страната от която е населеното място, за да улесни достъпа на пътниците. В Полша обаче няма почти нито една гара, която да спазва това пожелателно правило. Някои гари са от точно обратната страна на прилежащия град (Шчечин, Торун), а други (и касто казвам други, да се разбира – повечето ) са по средата между линиите; те дори нямат правилна страна, за да се добереш дотях от където и да е минаваш под (над) релсите (Познан, Гдиня, Лудж, Кжиж).

Но ето ни най-после в гарата, даже касите се виждат ейтам при огромната редица от хора. Да, добра стара опашка, като за банани по соца. Само в Полша съм изтървал влак, чакайки на опашка да си купя билет за него и то два пъти (Краков, Шчечин). Самото купуване на билет е доста бърза и лесна процедура, а и касиерките работят бързичко; някак си обаче на всяка опашка има поне по един човек (обичайно точно този пред теб), който иска нещо особено сложно, включващо дълги дискусии и много изпринтени хартии и касае евентуално пътуване след 3 месеца за прабаба му, която има едновременно студентско намаление и карта за ветерани. Следва ребусът по разчитането на таблата. Примерно, повечето гари описват местонахождението на влака по номер на перона, но понякога е номер на коловоза. Тези номера обикновено растат паралелно, но понякога противоположно. Понякога са логични, по-често обаче човек е изправен пред табелка “Перон 1, 4, 5а – напред и надясно през стената” (Лудж) и трябва сам да открива скритите вратички. Което пък води следващата изненада:

Гарите в Полша са като лабиринти, включващи различни входове, мостове, посоки, противоречащи си табели, безброй безнадеждно изгубени хора влачещи тежки куфари и питащи туриста в мое лице за посока. Скромно мога да отбележа, че съм упътвал хора и във Варшава,в Шчечин, в Ополе и в Лудж (последните,както се оказа – грешно), а съм сигурен че из тези гари са изчезнали безследно не един и двама, търсещи изхода или влака си и до днес.

Да не забравяме и тунелите. Ще кажете – тунели, какво толкова, всички гари имат тунел който води до пероните. Но в Полша тунелите достигат съвсем нови нива! Всяка по-едра гара се гордее с поне 3-4 тунела и 2-3 моста. Които водят един до друг, до затънтени задни улички, до тоалетната и вобще до което и да е място изключващо билетните каси, главния изход или твоя влак. Ако от някоя гара се излиза с по-малко от два тунела и един мост – другите гари я сочат с пръст и и се подиграват, че е лесна. Тук като примери направо искам да спомена всички, но ще се спра главно на Гдиня, където всеки перон има тунел водещ до произволно избран друг перон, а само първият перон има тунел до външния свят и Познан, където тунелите водят до мост, който води до други тунели. В Краков пък сградата на гарата не е сметнала за нужно да се намира дори на поносимо разстояние от пероните, съответно тунелното приключение може да продължава с часове. Ако пък гарата е толкова малка, че е принудена да има само един тунел (смях и сочене с пръст) – той се намира на поне 100 метра от входа (Кутно, Голеньов) или е перманентно наводнен (Иновроцлав).

Но веднъж намерил гарата, изчакал опашката, решил ребусите, преборил се с лабиринта от тунели и извършил чудото по намирането на перона пътникът може да си отдъхне, нали? Нее, пероните също крият изненади. Примерно, тъкмо изпълзял от тунела откриваш, че перонът е 200 метра дълъг, а точицата в далечния му край е твоят влак (Шчечин, Лудж, Клоджко). Или още по-добре – перонът е дълъг 400 метра и в двата му края са спрели два влака, без никаква индикация кой е твоят (Познан, Гдиня, Варшава). Е, опитът поне ме научи – винаги вторият до който отидеш е твоят.

И накрая, ако случайно гарата не е успяла да затрудни достатъчно пътника – тя умело прибягва до помощта да багерите и фадромите. Половината гари в Полша са в перманентен ремонт, вероятно копаещи нови тунели за объркване на пътниците. Някъде цялата сграда се руши, за да може единственият вход до гарата да е през странична полянка (Ленчица), а другаде изкопите просто те водят през кални поля до огромни кръстовища (Познан). Ако и това не помогне, някои гари са просто зли – Краковската съдържа желязна греда стърчаща на около метър от стената на тунела водещ до главния вход на гарата на височина точно на средния човешки ръст, в която одряманият пътник (отново в мое лице) си тряска главата и тя почва да кънти като камбаните на хубавата Вавелска катедрала…

Е, накрая на всичкото това мрънкотене (един мой приятел го нарича балканизъм) трябва да спомена, че гарата на Вроцлав е приятното изключение на правилата на п;олските гари. Освен че е чудесна, лесна за ориентация гара (само с 2 тунела), тя е и много, много красива, слънчева и дори – жълта. Тактично ще игнорирам факта, че е строена от друга железница, когато градът е бил част от друга държава и ще си запазя хубавия спомен за единствената чудесна и удобна полска гара.