Slow down, switch off, tune out

Хора по ватенки и хора в костюми по мярка, някой предъвква вчерашен геврек, и нито един, който да изглежда щастлив толкова рано сутрин. Аз обаче съм – влакът, самолетът и дим да ме няма.

В самолета си поръчвам биричка – едно от хубавите неща на полетите към България е, че не се чувстваш пълен “боклик”, ако не избереш кафенце (за да поддържаш активност) и евентуално бяло вино. Майната й на активността. Бира.

Slow down.

Първата ми работа на летището е да прибера якето в куфара и по къси ръкави да се опитам да избия спомена за 12-те дъждовни градуса, които са ме изпратили по-рано сутринта, от главата си. Въпреки опитите си да изглеждам като турист, май никой не успява да ми повярва – за разлика от жалките ми пишман-туристически изяви в Испания, тук все пак съм си вкъщи. Дори таксиджиите прехвърчат по-встрани и някак вяло и по навик се опитват да ме качат на “евтин” курс до града, а само за 5 минути съм успял да упътя двама души. Прекарвам 3-те часа до автобуса си с жена от Димитровград, която се е закачила за мен на летището, понеже явно “знам рейсовете”. Представителка на “другата емиграция”, бачка по фабрики в Мюнстер, преди това в туризма по гръцките острови, а сега се връща за бала на сина си. На тръгване й пожелавам успех с костюма, нищо, че той обикновено си ходел по анцуг. Един ден всеки слага вратовръзка и сяда зад бюро.

У дома си е у дома. Слънчев, горещ първи май. Слънчев, топъл втори. Всичко цъфти, в парка мирише на кестени и акации и люляци – абе, направо си мирише на моя бал, преди толкова и толкова години. Само комарите ги няма, но затова пък в 11 вечерта, за да не ни заключат в парка, всички културно си тръгват от бордюр-партито, което вече се провежда на пейки, но не е пейка-парти. Понеже така, в случай, че Дети попита ;-). Някак по-цивилизовано, някак по-умерено, и въпреки това същото.

Ако не броим задаващите се избори. Винаги е весело, когато има избори, а и напоследък Светлю Витков се подвизава по концерти. Ето някои от най-веселите политически надписи със спрей, които надлежно си записах за Долния Хипстър:

А.Хитлер е герой” (зачеркването и пунктуацията запазено)

“АТАКА = ГЕРБ”

“Свобода за Плаестина” (правописът запазен)

Разбира се, не мога да пропусна и този чудесен образец на… не съм сигурен дали фенщина или чист зевзеклък. А “ГИГАНТ”, за протокола, е магазин за дрехи и домашни потреби.

GIGANT
Той всичко вижда

Този път пропуснах новопоявилия се върху спортната зала надпис, потвърждаващ кой точно е “Градъъъ”, но нищо – на лято. Дано не ни го пребоядисат.

Switch off.

Мистерията продава. Мистиката, от своя страна, не само продава, а изкупува, доставя, пласира, събира печалба и се отчита пред данъчните. Затова не се учудих, когато научих за всички митове, легенди и чисти суеверия, които се носят за Караджовия камък в Родопите.

В подножието му се е криел местният Караджа войвода.

Извънземни са го спуснали в настоящата му странна позиция.

Заедно с Белинташ и Кръстова гора древните траки създали светилище на трите свята – на живите, на боговете, и на мъртвите.

На платото над него има закопано имане, което обуславя лошите енергии. Местните не обичат да говорят за тях.

Ноевият ковчег е заседнал там.

Според Ванга камъкът ще разкрие тайната си, след като вземе 4 жертви – досега имало 2-ма туристи.

Няма нищо лошо в митовете и суеверията. За мен конкретно неприятното беше, че невярването ми в тях ме лиши от катарзиса, на който се надявах, когато по кривия парапет и дървената стълба се изкатерих върху му.

Пикселите с разперени ръце са скромният пишещ
Пикселите с разперени ръце са скромният пишещ

Спомням си едно ходене в Родопите в тийнейджърска възраст. Можех да се закълна, че една минзухарена поляна, на която се проснах, беше най-магическото място на света и че усещах съвсем физически енергията, която излъчваше земята. Нирвана в следствие на Нирвана.

Е, 10 изпълнени с цинизъм години по-късно такива преживявания нямаше. Малко тъжно, наистина, но пък човек се радва на други неща като възрастен. Например пълното чувство на откъснатост от всичко там някъде – долу. Красивият звънлив местен говор, бирите и планинските специалитети; чистият въздух и ярките звезди – и всичко от “другия” ти живот ти се вижда някак далечно и незначително. Работа, магистърска теза, планове, състезания, адвокатски неволи… могат да почакат.

Tune out.

Само няколко дни по-късно, почти парализиран в следствие (отново) на прекаляване със спортните дейности за деня, в компанията на посредствено реге, пиша това и колкото и календарът да твърди друго, биологичният ми часовник отказва да приеме, че е било толкова скоро. Вечерите с посредствено реге минават толкова по-незабележително от вечерите в парка. А утре отново ще бъда полезна част от обществото, обещавам. От друга страна…

Tune in, switch on, hurry up?

Може би не чак дотам.

Цюрих посред бял ден

Предколедно

Warum der ganze Konsumwahn?*

Точно този въпрос не очаквах да видя надраскан разкривено с перманентен маркер на ел. табло на прословутата Bahnhofstrasse в Цюрих – известна ми доскоро най-вече с настойчивото си участие в историите за Bourne. Но да започнем отначало.

Всичко започна с необичайно ранно лягане – някъде към 11, 11 и нещо. Или пък не.

Всичко, всъщност, започна с неразумна консумация на силно италианско вино, което ме накара да обещая на една полякиня, че ще я водя в Цюрих, макар да нямах никаква основателна причина да го правя. На другата сутрин, насред леко главоболие и неприятно усещане за памук в устата, се усетих какво точно съм сторил, но вече беше твърде късно за връщане назад.

И ето ме сега, няколко седмици по-късно, на най-предната сделка на втория етаж на бюджетния автобус, който обещава да ни закара от Мюнхен до Цюрих и обратно за горе-долу същата сума, която човек хвърля за едно напиване на Октоберфест. Трептящо ясно време и онзи специфичен блясък на слънцето, който може да означава само много студено време (около -10). Блясък и, трябва да се отбележи, отблясък от снега, чието въздействие на явно свръхчувствителните ми очи ме кара да се сетя за класическото “The good Lord giveth, the good Lord taketh” – в ролята на Лорд-а – години и години компютър до безобразно среднощие.

Кратко облекчение настъпва при прехода ни с ферибот над Бодензее. Сняг не се вижда, а, като стана дума, слънце – също. Над езерото лазят гъсти, пухкави мъгли, от които очаквам всеки момент да се покаже Авалон, от ръмжащия ферибот магически тихо да се спусне подвижно мостче, по което да се втурна в обсебено търсене на Екскалибур, с което да потвърдя подозрението си, че целият ми живот до момента всъщност е подготовка за големия Куест, който Чака.

Разбира се, нищо подобно не се случва. От мъглата не изплува никакъв Авалон, а само заспалият зимен сън Констанц и, малко по-късно, Швейцария. Тук Теодор ще ми се зарадва повече от обичайното, но ето: обичам Европа! И Шенген също! Границата между Германия и Швейцария е навес, под който отегчен чичко в светлоотразителна жилетка ни махва да минаваме, че иска да се прибира на топло.

Оставям назад чуденките дали преминаването щеше да е също толкова лесно, ако бях сам с нешенгенския си паспорт, и забелязвам първата разлика между иначе немската част на Швейцария и Германия: стрелките по пътните знаци! Нека се опитам да онагледя.

Това тук е Германия:

А това тук е Швейцария:

Разликите? Правите ъгли, острият завършек, цялата… смекченост на устремеността. Може би си въобразявам, може би съм предубеден и може би всячески се опитвам да откривам стереотипи навсякъде, но разликата, поне за мен, беше впечатляваща. It’s the small things…

В Цюрих пристигнахме по обед. Пладнешки Цюрих. Цюрих посред бял ден. И други алюзии към непоносимата скъпотия, която е обхванала този иначе така симпатичен град и неговите, относително казано, трудови хора. Относително казано, защото толкова много и толкова концентрирана на едно място позьорщина и демонстрация на блага, състояния и благосъстояния не се среща дори в любимата всички ни “столица на повърхностността” Мюнхен. Не мога да не цитирам неочакваните си любимци от Simeon Soul Charger:

I’ve been to Hollywood
So many beautiful people
So busy looking so good
They’re all in love with themselves
Excess, Material wealth
They’d kill for cash if they could

Вечерта, освен разсъждения върху смисъла от материалното и потенциални фейсбук профилни снимки от 35-тия етаж на единствения (засега) небостъргач, ражда и нова метафора, която ще вмъкна тук, ако и да е доста извън контекста, само за да не я забравя. Авторът й е моят домакин (наздраве, Пенчо), който я изхлузва ей така между другото, докато ми разправя за екскурзия със сходни на моята особености. Токио, казва той, е пустиня от хора. Пустиня от хора. Let that one sink in.

Ден втори, ден последен.

В Цюрих, както се оказва по време на кратката, мръзнеща разходка из старата му част, долни хипстъри виреят на всеки ъгъл. Подават се от старинни портали с тесните си панталонки и плещят нещо на почти разбираем цюриха дюч. Или пушат замечтано на малко мостче над тясна алейка, докато нео-бийтълс панталоните и нео-Бауи прическите им очертават срещу светлината неподвижен силует, за който се чудиш това въобще шава ли. Старият град предлага и естествения им хабитат: малък магазин за дискове, плочи и двд-та на старо (има ли някой, който още би ги купувал нови от магазин, до който трябва да идеш пеша?), в който най-прекрасното озвучаване на закрито, което съм чувал през живота си, биваше похабено от собственика с U2. U2, по дяволите – от целия си магазин с никому непозната музика, той беше избрал да пуска U2. Може би това беше довело ето този представител на вида до самото олицетворение на нихилизма:

You'll never understand his haranguing existential doubts

От друга страна, по някаква причина свързах този тъжен, долен хипстър с друг от по-забележителните цюрихски персонажи, на които се натъкнах – възрастен, облечен в дълго до глезените кожено палто господин, носещ в една ръка торбичка от някакъв малък магазин за ръчно произведена козметика, а с другата пушещ цигара с онази толкова разпознаваема чупка в китката. But may be that’s just me and my monkey, по Бийтълс.

Извън процъфтяващата “алтернативна” сцена Цюрих може да се похвали с граничещата си с абсурдност привързаност към lounge/chill out/псевдо-джаз музиката. Барове, кафета, навсякъде – lounge/chill out/псевдо-джаз. За 2 дни се наслушах на толкова много, че мисля, че мога да изкарам останалата част от живота си, без да се сблъскам с тези “стилове” и да не смятам, че съм пропуснал нещо. Не, наистина – кой въобще композира такава музика? Как се чувстват музикантите, ако някой ги кара да дадат всичко от себе си, а знаят, че върхът на постижението им ще бъде, ако някой каже “Да, тоя диск става, запълва шумовия фон, без да се натрапва на слуха.” Изкуство? Whatever happened to my Rock ‘n Roll…

Обратно в реалността.

Пътуването протече в компанията на The Coffee Machine From Hell, която при всяка неравност на пътя скърцаше, сякаш някой трие стиропор по прясно измито стъкло, и успя да докара поне 3-ма различни спътници до нервна криза, докато един от тях не посвети около половин час от живота си в опит да я накара да млъкне, заклещвайки я с прасенце-касичка. Мрачната, сънлива автогара ме посреща с гледката на нечий претарашен от ченгета багаж в найлонови чанти от 3 евро, пръснат до отворения багажник на паркиран автобус. Преди дори да успея да оформя изречението “Кой, по дяволите, докара тази цигания до Европа?!”, мярвам родния регистрационен номер и си го преглъщам някак тежко и на сухо. Oh, well. Не всичко в живота е красиво осветена Bahnhofstrasse, дърти педерасти с кожени палта и Konsumwahn.

*Защо е цялата тая консуматорска лудост?!

Един малък пътепис за една малка страна

В средата на август, докато в едни подпийнали бургаски вечери се е раждала идеята за Долния Хипстър, аз и един другар решихме да отидем на пътешествие в най-мистериозната Балканска страна – Албания. За Албания сме чували много, особено легенди за нейната изостаналост. По комунизма държавният глава Енвер Ходжа е поставил страната в пълна изолация и от Западния свят, и от Източния блок, в резултат страната достига нечувана бедност. Имаше едно време един виц, че новините по албанската телевизия започвали с “Добър вечер, Енвер Ходжа”, щото само той имал телевизор. След комунизма обаче нещата не се подобряват особено много, каквото албанците имат е обрано от пирамидите, а страната често е в пълен контрол на мафията. Та ето в тази чудна земя ние решихме да отидем сега.

Няма да занимавам читателите с подробности от пътуването, защото редакторът ме гледа строго и ми заявява, че 27 страници пътепис са прекалено много; затова ще споделя само най-важното, което научих, пътувайки по албанските земи.

Първата ни спирка беше Корча. Там научих, че цял един град може да играе домино с такава страст, че дори да стане бой. И че в Албания всичко се продава покрай пътя, независимо от атмосферните условия – от лук , през защитена пъстърва, до странни торбички с малки зелени плодчета.

Древният град на гръцките влахи – Воскопойе – ни научи, че славата е преходна и благоденствието никога не е гаранция за бъдещо щастие. Сега от великия някога 30-хиляден панаирен град е останало жалко албанско село, макар и с широки павирани улици и големи красиви църкви, заключени от десетилетия. Тук също открихме истината за националното животно на Албания – макар на знамето й гордо да се вее черният двуглав орел, истинският символ на страната би трябвало да е магарето. Дългоухите труженици са просто вездесъщи, катерещи стръмните баири, припкащи между колите по магистралите или кротко паркирани в дворовете.

В Елбасан пък за пръв път се сблъскахме с албанската бърза храна и тя ни хареса особено много. Разбира се, аз съм почитател на пържените картофи в дюнера, може би затова ще да е. Също така развенчахме един от митовете, чути някога – как в Албания хората се срещали “на светофара”. Оказа се, че в страната има поне 6 светофара, един от които в Елбасан. Открихме обаче, че нещо друго липсва по албанските пътища и това са тунелите и мостовете. Независимо колко стръмна и пресечена е планината, пътят чинно си обикаля всяко възвишение и всяка чупка – нито веднъж не се изкушава да пресече пропаст или да мине през хълм.

Берат пък беше красавецът на страната. Прелестни старинни улички обикалят из двете стари части на града, от двете страни на широката кална река. А на стръмен хълм над всичко това е старата крепост с чудесни гледки наоколо. Тук научихме, че във всяко кътче на планетата човек може да срещне българи и интересни хора. В нашия случай бяха в комбинация – една млада българка, дошла на сватба на приятелката си, беше излязла да види града в ранната сутрин преди сватбата, позна ни по езика и се присъедини към нашата обиколка. Видяхме също и че в Албания американските знамена са особено популярни, дотолкова че често се веят по крепостите вместо албански. Никога не съм ходил в САЩ, но съм сигурен, че никъде няма толкова магарета, преживящи спокойно  в подножието на гордо развято американското знаме.

Следващата спирка бе Гирокастер – каменният град, който ме убеди за пореден път в магията на книгите. Като подготовка за пътеществието бях чел книга от най-известния албански писател – Измаил Кадаре, в която се разказваше за града и разходката ми из него се превърна в едно красиво припомняне на интересните моменти от книгата, които разказвах на спътника си. Нищо не подхранва въборажението на пътешественика така, както художествената литература; въпреки че градът не беше нищо особено – сега завинаги ще остане в спомените ми.

Саранда ни показа едновременно ефектите на презастрояванто върху малък курортен градец и красотата на добре поддържаната крайбрежна алея с пейки и пленителен изглед към морето, без столове, досадници, викащи те в заведения и силна музика. Има в какво и нашите курорти да се поучат от единствения албански. Вльора и Дуръс пък се постараха веднага да развалят хубавото впечатление, което Саранда с толкова труд съгради у нас, и показаха, че морето не е достатъно да направи някое място симпатично. И двата са големи грозни градове с нови сгради, много коли и огромно пристанище точно в центъра.

Най-после стигнахме в столицата Тирана. Широки булеварди и грозновати жълти министерства ограждат тревисти площади и нови църкви. Следите на бедното минало на държавата са особено очевидни в начина, по който най-богатият й град се е опитал да бъде развит и модерен, но е заприличал на недоразвит Добрич. А за да ми покаже, че от инат всичко е възможно, спътникът ми успя да заклещи колата в диван насред улицата, предизвиквайки серия от абсурдни ситуации.

Круя пък ни разказа най-славната част от албанската история – този стръмен планински градец с кълдъръмени улички и срутен замък е бил столицата на албанския национален герой – Георги Кастриоти Скендербег, който от това място е разбивал многократно турските нашествия към страната си. Разбира се, както често става в историята – веднага щом се е гътнал и борбата му загинала с него. На връщане от Круя пък спряхме да разгледаме автентичен албански бункер – един от седемстотинте хиляди, построени от Енвер без никаква рационална причина, чиито кубета игриво лъщят в августовското слънце из всички краища на страната.

Лежа и Шкодра бяха последните ни малки стъпки в голямото албанско приключение. Първия град ще запомня с безбройните нарови дръвчета и чудесната гледка от широкия замък; втория град – с оживения пешеходен център и интересната беседа за Първата Световна война, която имахме с другаря ми в замъка по повод битката за него между сърби и турци.

Албания ни остави със смесени чувства – на излизане от нея си отдъхнахме, сякаш отново се връщаме в цивилизацията, но въпреки това страната ни хареса. С много малки изключения нищо в нея не е на нивото на същото в България, но си личи, че се опитва да се развие и че нещата дори в Албания някак си вървят на добре, макар и по странни криви пътеки, изпълнени с дупки. А ние трябва да сме благодарни, че планините ни не са толкова стръмни, страната ни не е толкова бедна и управниците и не са били толкова малоумни.

След Албания продължихме пътешествието в Черна Гора и Дубровник. Но редакторът сигурно вече е гневен, затова този пътепис свършва дотук.