18 минути в Долния свят

Сред многото си чудесни произведения Нийл Геймън има една книга на име “Никога Никъде” (Neverwhere). Като сюжет не е нищо особено пред другите му шедьоври на фентъзито, но още от първите страници като я четох навремето ме заплени с една идея – че освен нашият свят точно пред очите ни, по дупките и невзрачните ъгли на градовете ни съществува и един друг свят на отхвърлените от нашето общество, на тези чието присъствие ние сме се научили да не забелязваме, един Долен Свят на нашия, който е тъмен и приказен и има свои правила и закони и в който ние нямаме място и съзнателно избягваме да забележим. Може би още тогава съм осъзнавал, че има зрънце истина и откак започнах да пътувам съм се докосвал многократно, но много бегло и краткотрайно до този долен свят. За съжаление той далеч не е толкова приказен като в книгата, даже е направо страшен и ужасяващ. Но никъде не ми е правил такова впечатление, като на последното ми пътешествие, за което ще разкажа сега.

В една топла лятна нощ си седя в чакалнята на гарата в Букурещ и чакам влак, който тръгва в три часа среднощ. Чакалнята е задушна и без прозорци, пълна с хора хъркащи по пейките. И на мен ми се доспива, въпреки че чета едно друго много хубаво фентъзи, което няколко дни след това колегата хипстър нарече “книга на годината”. Не искам да заспивам на такова място пълно с безброй непознати и странни хора – ако ще спиш навън – колкото по-безлюдно и спокойно е – толкова по-сигурно е мястото; а тук е точно обратното на безлюдно и спокойно – на всеки 10 минути избухва някаква свада на румънски, а въпреки че между полунощ и три влакове няма – постоянно идват някакви хора, “а други отиват нанякъде”, както е казал безсмъртният поет, съименник на съпруга на Дора Габе. И така – поглеждам си часовника – 1.40 е. Решавам да изляза малко на чист въздух и да се поразтъпча, това ще ме разведри, събуди и ще убие малко време. Взимането на това решение не е толкова лесно, аз знам, че отвън затворената врата на гарата е точно този свят за който се отнася това произведение, знам и че той рядко е приятно място, както и че аз няма да остана незабелязан в него. Но вече съм решен, грабвам си раницата, прибирам си листите от книгата и тръгвам.
Още на вратата на гарата ме среща човек, облечен в най-мръсния екип на Арсенал, който някога е бил цапан. Идва и ми говори първо  на румънски, после като вдигам рамене – на английски. Предлага ми някакви неща които не разбирам какви са, но някъде насред изброяването се чува хероин, после и амфетамин. Това е един от двата гранични теста които трябва да премина, за да загубят представителите на долния свят интерес към мен и съответно да продължа демографското си изследване без да променям света, който изучавам. Отказвам му учтиво и бързо продължавам напред преди да успее да поднови изброяването на подозрителни вещества които мога да закупя. Чудя се – къде ли ги държи всичките. Докато уж вървя напред съм стигнал до едни стълби, целите накачулени с хора дето дишат нещо от черни торбички. Лепило, сигурно, макар че аз никога не съм виждал лепило продаващо се в кесии. Те не ме и поглеждат. Долу, пред стълбите един от тях лежи по лице на земята, ама кривият му издут гръб му се движи ритмично, жив е значи. Отдалечавам се бързичко и пресичам улицата.
Пред гарата има две градинки и ред от ресторантчета за бърза храна, те също са част от долния свят. В момента в който се приближиш до едната градинка идва вторият граничен тест. От всчките страни се спускат проститутки, които директно ме бомбардират с оферти. Форти рон, търти рон, една дори пада до тен рон. 10 леи, това са 5 лева, това е толкова мизерно. Интересно е и първо – колко бързо пътува информацията в долния свят (само веднъж като кажеш, че не знаеш румънски – до 10 секунди всички го знаят) и второ отличен английски език се чува от всички представители на тоя свят способни на членоразделна реч. Отново отказвам, макар че тук вече е по-сложно, някак си се очаква да дадеш причина за нежеланието си. В крайна сметка доброто старо “но ъндърстенд, но рон, но леи” се оказва достатъчно.

И ето ме вече в долния свят, минал всички проверки и загубил вниманието на местните. И изведнъж неща започват да се случват с главоломна скорост. Идва такси, от него изскача човек с шапка с пискюл, някакъв друг идва и му изкрещява нещо в ухото. Пискюлът отива по средата на градинката и почва да рови в един кош за боклук. В това време таксито си заминава, на негово място спира друга кола. Оттам един едър мъжага почва да вади сини чували и да ги хвърля по средата на улицата. Някаква лелка която досега си е говорила сама побеснява и отива да му се кара, той и дава един сгънат юрган и тя го отнася по една странична уличка. Пискюлът е събрал вестници и е запалил огън по средата на градинката. Полицаят (а, да, на ъгъла на всичко това стои полицай и яде бавно геврек) от ъгъла на кръстовището му подвиква и настава малка свада, включват се и 2-3 от проститутките. Една от тях вади от чантичката си таблет и го носи да покаже нещо на полицая, в това време отнякъде се е появила група от десетина човека които събират сините чували от платното и ги носят към градинката. “Уот ар ю лукинг ат?” ми казва единият минавайки край мен през уста в която няма нито един зъб.
Отдалечавам се бавно и обикалям градинките от далечния им край. Двама човека се гонят в тъмното, сякаш на живот и смърт, прибягват като стрели пред мен. Нормално облечена жена с бебе в количка седи на една дюнерджийница – за момент се усъмнявам, че съм срещнал друг турист в долния свят, но при нея идва, сяда и си поръчва кафе онзи с фанелката на Арсенал. Дюнерджията пък пуши нещо като пура на пръчка. Стигам обратно до кръстовището. Там огънят е потушен, полицаят е изчезнал, а пискюлът седи на тротоара и яде кочан варена царевица заедно с още трима души. “Нау старт дъ шоу” – казва ми. Аз се опитвам предпазливо да се отдалеча от всеки, който ми говори, ама не съм направил и пет крачки и шоуто наистина започва. Човекът, който бях видял да лежи пред стълбите с черна торбичка в ръка сега е изправен по средата на кръстовището със същата торбичка в едната и с полицейска свирка в другата ръка. Наближи ли кола – той надува свирката и и сочи някаква случайна посока. Но внезапно става нещо (още по-) странно – преображение: самият той някак спря да бъде прегърбен, изправи се, започна да прави реверанси на минаващите коли, да присвирва ритми, леко да танцува и в един момент дори пъхна черната торбичка в джоба си и забрави за нея. След няколко минути обаче иззад ъгъла изскача полицаят с все още недоядения геврек и му се разкрещява, човекът прибира свирката в джоба си, прегърбва се отново и вдишва дълбоко от торбата и отива да легне в храстите.

Достатъчно ми е, връщам се в чакалнята и при книгата си, стига ми толкова лудост, стига ми толкова долен свят, изследователство и чист въздух. Поглеждам часовника – 1.58, от решението ми да изляза навън са минали точно 18 минути.

За Норвегия и борбата с мързела

Мързелът. Той е част от живота ни, всички водим постоянна борба с него – някои по-успешно, други по-малко. Аз не съм от хората, особено критични към мързела, дори често съм защитавал изконното човешко право на почивка, затова имам малко истории  с поука като тази, която следва. Отсега предупреждавам, има много числа и потресаващо моралистко заключение, четете на своя отговорност.

След чудесна няколкодневна екскурзия се прибирам вкъщи с два полета. Качвам се в първия самолет и си мисля само как ще си дремна – екскурзията може да е била чудесна, ама последната нощ съм я прекарал в нощен влак с две смени и съм спал три часа. Още докато стюардесите на Уиз обясняват какво точно се прави при авария аз затягам колана и се унасям. Събуждам се винаги когато самолетът започва да смъква височина – мисля, че по някакъв начин биологическият часовник на човек го буди дори при малко покачване на налягането; ама така е по-добре, мога да се приготвя за приземяване и в случая – да се насладя на гледката на накъсаното норвежко крайбрежие отгоре. По разписание имам 2 часа и 45 минути да чакам следващия самолет на летище Осло Торп. То се казва така само пожелателно, защото някак си не е било удобно да го кръстят летище “Средата на Нищото – Торп”, иначе е на 120 километра югозападно от Осло.

Още с кацането ме ужилва въпросът, по който често съм мислил през последната седмица, а именно – какво и дали да правя нещо изобщо през трите си часа в средата на норвежкото нищо. Естествено и дума не може да става за ходене до Осло, ама градецът Сандефьорд е “само” на 10 км от тук, в един идеален свят с транспорт и без умора и мързел бих могъл да опитам да го достигна. Още не съм решил или поне се залъгвам така, всъщност краката ми са невероятно уморени, а навън вали лек дъждец, мързелът ми нанася удар след удар. Естествено излизам първи от самолета (това е моята суперсила, аз винаги седя до прозореца и винаги излизам първи от самолета) и при пускането на телефона си (аз съм от тия старомодни хора дето слушат стюардесите като кажат да си си спра телефона) с недоволство виждам, че самолетът е подранил с малко. Това би било полезно ако смятах да правя нещо и не ме мързеше толкова много, но сега, уви, само дава десет минути на чакането ми.

Летището е малко, направо миниатюрно. Ето на съседната порта пише моята крайна дестинация, мога просто да седна на тази така съблазнителна пейка и да си почета книжка. А си нося много интересна книжка, изпълнена с приказни приключения. С нетърпение чакам да се гмурна отново в нея и да прекарам следващите часове в кротко четене комбинирано с придремване. Въпреки това решавам все пак поне да си покажа носа навън, струва ми се, че да нямаш желание дори да видиш летището в което сменяш полет е прекалено пораженческо за велик турист като мен, а то и от другата страна ще се намерят пейки. На изхода през портата ме питат за целта на посещението ми в Норвегия, аз обаче съм очаквал въпроса и директно си нося в ръка бордната карта за следващия полет – може и да не бързам заникъде, ама не възнамерявам да оставям някой да ми губи времето. Учтиво ми пожелават приятен път. Ей какви мили хора, къде другаде граничарите ти пожелават приятен път.

И ето ме, пред летището, само три минути след кацането. Все още изобщо не смятам да ходя никъде, но тъкмо пред мен спира безплатният шътъл-бус до гарата на Торп (това летище е толкова забутано, че е на 3 км от собствената си гара). Тук има само два автобуса – за Осло и този.  Зад шофьора има едни брошури, качвам се да ги поразгледам. Толкова съм уморен, че сядам да си почина вътре. Този автобус ходи до гарата и обратно на всеки половин час, казвам си че нищо няма да загубя ако се повозя малко из норвежките гори и се върна след половин час, а пък ако случайно нещо ме прихване да ходя до Сандефьорд – това ми пести 3 км. А и дъждецът спира – може да си почина и почета сред природата, вместо на летището.

Автобусът тръгва. Ако самолетът не беше подранил или ако аз не бях излязъл толкова бързо нямаше да го хвана, това ми дава малко сили и увереност – знам ли за какво. След 6 минути стигаме на гарата, която се състои от пейка и козирка. Осенява ме неприятната реализация – стигнал съм дотук, май съм длъжен пред себе си да опитам да продължа. Влак в моята посока няма още 40 минути, пък и аз не искам да хващам влак, защото нямам норвежки крони, а и разписанието е неудобно за моите цели. С въздишка вадя тефтера си и написвам с дебели букви на една празна страница “Сандефьорд” и зачаквам на стоп на малкото пътче край гарата с пълната увереност, че никой никога няма да мине по този път и мързелът все пак ще победи. Още след минута минава кола и спира да ме вземе. Изненадан и малко горд от себе си си казвам “Ех, то се видя – ще се ходи на туризъм все пак…”

Тъй като мисля, че едва ли ви се чете пътепис – ще обобщя следващите часове в няколко изречения: Водих весел разговор с чудесен човек, оказах се в Сандефьорд двайсетина минути след кацането си, разходих се край фиордчето, после разгледах за час и половина един жив и чаровен норвежки градец, който ме заплени дотолкова, че рискувах да си изтърва самолета. Обаче с помощта на вълшебното листче с нарисувано стилизирано самолетче и още двама мили норвежци  (а всички в тая страна са толкова дружелюбни, англоговорящи и усмихнати) и вездесъщия шътъл-бус до гарата успях щастлво да стигна на летището 25 минути преди полета си и успешно да го хвана. Норвегия е чудесна страна, на прекрасни добри хора, вълшебна зелена природа, много информация и безплатни услуги за туристите. Вече два пъти съм бил в нея и тя твърдо остава в сърцето ми, като една от страните в които макар да не съм виждал чудеса (а аз съм бил само около Осло, фиордите на север все още ме очакват) – пътешествуването е безкрайно приятно, лесно и пленително.

Но най-важната поука от тази история за мен остава следната: Имах невероятно тричасово приключение, изпълнено с красота, опознаване на нашия чудесен свят и дори адреналин. И го имах, защото преборих мързела, който подло се опита да ми го отнеме. Знам, че звуча малоумно-поучително, но за мен този извод е наистина важен : Никога не трябва да позволяваме на бездействието да ни отнема приключенията които искаме да изживеем или нещата които обожаваме да правим.  Защото в крайна сметка…личността е просто съвкупност от спомените и делата си, ако не правим нищо – заслужаваме ли изобщо да се наричаме човеци?

 

Вместо пътепис

Не. Не мога повече! Не мога да си седя безучастно и да се правя,че игнорирам въпроса, който интересува всички ни! Някой трябва да се изправи и да го каже най-накрая:

Какво точно се е объркало с железопътните гари в Полша?

Ето,казах го, сега въпреки че все още нямам отговор се чувствам по-добре. Даже ще предоставя малко контекст, макар че съм сигурен, че и вие се питате същото почти ежедневно и понякога дори въпросът за липсата на тоалетна хартия в Уганда (кредит-колегата хипстър в периода когато имаше истинска хипстърска коса) е изместен в безсънните ви нощи от странни многоизмерни бетонни буци, с които подсъзнанието ви подсказва че полските гари не трябва да се подминават току така. А, да, контекст. Бях на чудесно четиридневно пътешествие в Полша. За шести път ми е и пообиколих повечето неща,които си струват, а не бях виждал. Събрах много впечатления, пиша поредния гигантски пътепис и се вдъхнових за поне четири статии, ама да се съсредоточим върху тази, все пак.

Гарите. Какво очакваме от тях? Да отидем до тях приблизително лесно, да си вземем билет, да знаем къде да изчакаме или намерим влака си, да го хванем, да слезем на някоя друга гара и да продължим към целта си. Ако сме претенциозни, може да искаме електронни табла, нещо за ядене, чисти тоалетни или надписи на английски. Това е, толкова ли е много? За съжаление обаче гарите в Полша са като отделни същества със собствени идеи, които никак не включват предоставянето на базови удобства за пътуващите, макар и да изобилстват от табла, табелки и обслужващи хора. Но какво точно имам предвид? Да започнем от местоположението. Много гари в Полша са на неприятно голямо разстояние от центъра на града, което води до особено дълги разходки из краищата му (Лудж, Ленчица, Тчев) или из пустошта (Конин, Торун). Е, на всеки му се е налагало да върви поне веднъж дваж до отдалечени гари и в други страни, свикнали сме, а има и автобуси и дори таксита, не е кой знае какъв зор. Обаче веднъж добрал се до гарата, се оказва, че тя е от грешната страна на релсите спрямо теб. Нормалното разположение на гарите е от страната от която е населеното място, за да улесни достъпа на пътниците. В Полша обаче няма почти нито една гара, която да спазва това пожелателно правило. Някои гари са от точно обратната страна на прилежащия град (Шчечин, Торун), а други (и касто казвам други, да се разбира – повечето ) са по средата между линиите; те дори нямат правилна страна, за да се добереш дотях от където и да е минаваш под (над) релсите (Познан, Гдиня, Лудж, Кжиж).

Но ето ни най-после в гарата, даже касите се виждат ейтам при огромната редица от хора. Да, добра стара опашка, като за банани по соца. Само в Полша съм изтървал влак, чакайки на опашка да си купя билет за него и то два пъти (Краков, Шчечин). Самото купуване на билет е доста бърза и лесна процедура, а и касиерките работят бързичко; някак си обаче на всяка опашка има поне по един човек (обичайно точно този пред теб), който иска нещо особено сложно, включващо дълги дискусии и много изпринтени хартии и касае евентуално пътуване след 3 месеца за прабаба му, която има едновременно студентско намаление и карта за ветерани. Следва ребусът по разчитането на таблата. Примерно, повечето гари описват местонахождението на влака по номер на перона, но понякога е номер на коловоза. Тези номера обикновено растат паралелно, но понякога противоположно. Понякога са логични, по-често обаче човек е изправен пред табелка “Перон 1, 4, 5а – напред и надясно през стената” (Лудж) и трябва сам да открива скритите вратички. Което пък води следващата изненада:

Гарите в Полша са като лабиринти, включващи различни входове, мостове, посоки, противоречащи си табели, безброй безнадеждно изгубени хора влачещи тежки куфари и питащи туриста в мое лице за посока. Скромно мога да отбележа, че съм упътвал хора и във Варшава,в Шчечин, в Ополе и в Лудж (последните,както се оказа – грешно), а съм сигурен че из тези гари са изчезнали безследно не един и двама, търсещи изхода или влака си и до днес.

Да не забравяме и тунелите. Ще кажете – тунели, какво толкова, всички гари имат тунел който води до пероните. Но в Полша тунелите достигат съвсем нови нива! Всяка по-едра гара се гордее с поне 3-4 тунела и 2-3 моста. Които водят един до друг, до затънтени задни улички, до тоалетната и вобще до което и да е място изключващо билетните каси, главния изход или твоя влак. Ако от някоя гара се излиза с по-малко от два тунела и един мост – другите гари я сочат с пръст и и се подиграват, че е лесна. Тук като примери направо искам да спомена всички, но ще се спра главно на Гдиня, където всеки перон има тунел водещ до произволно избран друг перон, а само първият перон има тунел до външния свят и Познан, където тунелите водят до мост, който води до други тунели. В Краков пък сградата на гарата не е сметнала за нужно да се намира дори на поносимо разстояние от пероните, съответно тунелното приключение може да продължава с часове. Ако пък гарата е толкова малка, че е принудена да има само един тунел (смях и сочене с пръст) – той се намира на поне 100 метра от входа (Кутно, Голеньов) или е перманентно наводнен (Иновроцлав).

Но веднъж намерил гарата, изчакал опашката, решил ребусите, преборил се с лабиринта от тунели и извършил чудото по намирането на перона пътникът може да си отдъхне, нали? Нее, пероните също крият изненади. Примерно, тъкмо изпълзял от тунела откриваш, че перонът е 200 метра дълъг, а точицата в далечния му край е твоят влак (Шчечин, Лудж, Клоджко). Или още по-добре – перонът е дълъг 400 метра и в двата му края са спрели два влака, без никаква индикация кой е твоят (Познан, Гдиня, Варшава). Е, опитът поне ме научи – винаги вторият до който отидеш е твоят.

И накрая, ако случайно гарата не е успяла да затрудни достатъчно пътника – тя умело прибягва до помощта да багерите и фадромите. Половината гари в Полша са в перманентен ремонт, вероятно копаещи нови тунели за объркване на пътниците. Някъде цялата сграда се руши, за да може единственият вход до гарата да е през странична полянка (Ленчица), а другаде изкопите просто те водят през кални поля до огромни кръстовища (Познан). Ако и това не помогне, някои гари са просто зли – Краковската съдържа желязна греда стърчаща на около метър от стената на тунела водещ до главния вход на гарата на височина точно на средния човешки ръст, в която одряманият пътник (отново в мое лице) си тряска главата и тя почва да кънти като камбаните на хубавата Вавелска катедрала…

Е, накрая на всичкото това мрънкотене (един мой приятел го нарича балканизъм) трябва да спомена, че гарата на Вроцлав е приятното изключение на правилата на п;олските гари. Освен че е чудесна, лесна за ориентация гара (само с 2 тунела), тя е и много, много красива, слънчева и дори – жълта. Тактично ще игнорирам факта, че е строена от друга железница, когато градът е бил част от друга държава и ще си запазя хубавия спомен за единствената чудесна и удобна полска гара.

Slow down, switch off, tune out

Хора по ватенки и хора в костюми по мярка, някой предъвква вчерашен геврек, и нито един, който да изглежда щастлив толкова рано сутрин. Аз обаче съм – влакът, самолетът и дим да ме няма.

В самолета си поръчвам биричка – едно от хубавите неща на полетите към България е, че не се чувстваш пълен “боклик”, ако не избереш кафенце (за да поддържаш активност) и евентуално бяло вино. Майната й на активността. Бира.

Slow down.

Първата ми работа на летището е да прибера якето в куфара и по къси ръкави да се опитам да избия спомена за 12-те дъждовни градуса, които са ме изпратили по-рано сутринта, от главата си. Въпреки опитите си да изглеждам като турист, май никой не успява да ми повярва – за разлика от жалките ми пишман-туристически изяви в Испания, тук все пак съм си вкъщи. Дори таксиджиите прехвърчат по-встрани и някак вяло и по навик се опитват да ме качат на “евтин” курс до града, а само за 5 минути съм успял да упътя двама души. Прекарвам 3-те часа до автобуса си с жена от Димитровград, която се е закачила за мен на летището, понеже явно “знам рейсовете”. Представителка на “другата емиграция”, бачка по фабрики в Мюнстер, преди това в туризма по гръцките острови, а сега се връща за бала на сина си. На тръгване й пожелавам успех с костюма, нищо, че той обикновено си ходел по анцуг. Един ден всеки слага вратовръзка и сяда зад бюро.

У дома си е у дома. Слънчев, горещ първи май. Слънчев, топъл втори. Всичко цъфти, в парка мирише на кестени и акации и люляци – абе, направо си мирише на моя бал, преди толкова и толкова години. Само комарите ги няма, но затова пък в 11 вечерта, за да не ни заключат в парка, всички културно си тръгват от бордюр-партито, което вече се провежда на пейки, но не е пейка-парти. Понеже така, в случай, че Дети попита ;-). Някак по-цивилизовано, някак по-умерено, и въпреки това същото.

Ако не броим задаващите се избори. Винаги е весело, когато има избори, а и напоследък Светлю Витков се подвизава по концерти. Ето някои от най-веселите политически надписи със спрей, които надлежно си записах за Долния Хипстър:

А.Хитлер е герой” (зачеркването и пунктуацията запазено)

“АТАКА = ГЕРБ”

“Свобода за Плаестина” (правописът запазен)

Разбира се, не мога да пропусна и този чудесен образец на… не съм сигурен дали фенщина или чист зевзеклък. А “ГИГАНТ”, за протокола, е магазин за дрехи и домашни потреби.

GIGANT
Той всичко вижда

Този път пропуснах новопоявилия се върху спортната зала надпис, потвърждаващ кой точно е “Градъъъ”, но нищо – на лято. Дано не ни го пребоядисат.

Switch off.

Мистерията продава. Мистиката, от своя страна, не само продава, а изкупува, доставя, пласира, събира печалба и се отчита пред данъчните. Затова не се учудих, когато научих за всички митове, легенди и чисти суеверия, които се носят за Караджовия камък в Родопите.

В подножието му се е криел местният Караджа войвода.

Извънземни са го спуснали в настоящата му странна позиция.

Заедно с Белинташ и Кръстова гора древните траки създали светилище на трите свята – на живите, на боговете, и на мъртвите.

На платото над него има закопано имане, което обуславя лошите енергии. Местните не обичат да говорят за тях.

Ноевият ковчег е заседнал там.

Според Ванга камъкът ще разкрие тайната си, след като вземе 4 жертви – досега имало 2-ма туристи.

Няма нищо лошо в митовете и суеверията. За мен конкретно неприятното беше, че невярването ми в тях ме лиши от катарзиса, на който се надявах, когато по кривия парапет и дървената стълба се изкатерих върху му.

Пикселите с разперени ръце са скромният пишещ
Пикселите с разперени ръце са скромният пишещ

Спомням си едно ходене в Родопите в тийнейджърска възраст. Можех да се закълна, че една минзухарена поляна, на която се проснах, беше най-магическото място на света и че усещах съвсем физически енергията, която излъчваше земята. Нирвана в следствие на Нирвана.

Е, 10 изпълнени с цинизъм години по-късно такива преживявания нямаше. Малко тъжно, наистина, но пък човек се радва на други неща като възрастен. Например пълното чувство на откъснатост от всичко там някъде – долу. Красивият звънлив местен говор, бирите и планинските специалитети; чистият въздух и ярките звезди – и всичко от “другия” ти живот ти се вижда някак далечно и незначително. Работа, магистърска теза, планове, състезания, адвокатски неволи… могат да почакат.

Tune out.

Само няколко дни по-късно, почти парализиран в следствие (отново) на прекаляване със спортните дейности за деня, в компанията на посредствено реге, пиша това и колкото и календарът да твърди друго, биологичният ми часовник отказва да приеме, че е било толкова скоро. Вечерите с посредствено реге минават толкова по-незабележително от вечерите в парка. А утре отново ще бъда полезна част от обществото, обещавам. От друга страна…

Tune in, switch on, hurry up?

Може би не чак дотам.

Цюрих посред бял ден

Предколедно

Warum der ganze Konsumwahn?*

Точно този въпрос не очаквах да видя надраскан разкривено с перманентен маркер на ел. табло на прословутата Bahnhofstrasse в Цюрих – известна ми доскоро най-вече с настойчивото си участие в историите за Bourne. Но да започнем отначало.

Всичко започна с необичайно ранно лягане – някъде към 11, 11 и нещо. Или пък не.

Всичко, всъщност, започна с неразумна консумация на силно италианско вино, което ме накара да обещая на една полякиня, че ще я водя в Цюрих, макар да нямах никаква основателна причина да го правя. На другата сутрин, насред леко главоболие и неприятно усещане за памук в устата, се усетих какво точно съм сторил, но вече беше твърде късно за връщане назад.

И ето ме сега, няколко седмици по-късно, на най-предната сделка на втория етаж на бюджетния автобус, който обещава да ни закара от Мюнхен до Цюрих и обратно за горе-долу същата сума, която човек хвърля за едно напиване на Октоберфест. Трептящо ясно време и онзи специфичен блясък на слънцето, който може да означава само много студено време (около -10). Блясък и, трябва да се отбележи, отблясък от снега, чието въздействие на явно свръхчувствителните ми очи ме кара да се сетя за класическото “The good Lord giveth, the good Lord taketh” – в ролята на Лорд-а – години и години компютър до безобразно среднощие.

Кратко облекчение настъпва при прехода ни с ферибот над Бодензее. Сняг не се вижда, а, като стана дума, слънце – също. Над езерото лазят гъсти, пухкави мъгли, от които очаквам всеки момент да се покаже Авалон, от ръмжащия ферибот магически тихо да се спусне подвижно мостче, по което да се втурна в обсебено търсене на Екскалибур, с което да потвърдя подозрението си, че целият ми живот до момента всъщност е подготовка за големия Куест, който Чака.

Разбира се, нищо подобно не се случва. От мъглата не изплува никакъв Авалон, а само заспалият зимен сън Констанц и, малко по-късно, Швейцария. Тук Теодор ще ми се зарадва повече от обичайното, но ето: обичам Европа! И Шенген също! Границата между Германия и Швейцария е навес, под който отегчен чичко в светлоотразителна жилетка ни махва да минаваме, че иска да се прибира на топло.

Оставям назад чуденките дали преминаването щеше да е също толкова лесно, ако бях сам с нешенгенския си паспорт, и забелязвам първата разлика между иначе немската част на Швейцария и Германия: стрелките по пътните знаци! Нека се опитам да онагледя.

Това тук е Германия:

А това тук е Швейцария:

Разликите? Правите ъгли, острият завършек, цялата… смекченост на устремеността. Може би си въобразявам, може би съм предубеден и може би всячески се опитвам да откривам стереотипи навсякъде, но разликата, поне за мен, беше впечатляваща. It’s the small things…

В Цюрих пристигнахме по обед. Пладнешки Цюрих. Цюрих посред бял ден. И други алюзии към непоносимата скъпотия, която е обхванала този иначе така симпатичен град и неговите, относително казано, трудови хора. Относително казано, защото толкова много и толкова концентрирана на едно място позьорщина и демонстрация на блага, състояния и благосъстояния не се среща дори в любимата всички ни “столица на повърхностността” Мюнхен. Не мога да не цитирам неочакваните си любимци от Simeon Soul Charger:

I’ve been to Hollywood
So many beautiful people
So busy looking so good
They’re all in love with themselves
Excess, Material wealth
They’d kill for cash if they could

Вечерта, освен разсъждения върху смисъла от материалното и потенциални фейсбук профилни снимки от 35-тия етаж на единствения (засега) небостъргач, ражда и нова метафора, която ще вмъкна тук, ако и да е доста извън контекста, само за да не я забравя. Авторът й е моят домакин (наздраве, Пенчо), който я изхлузва ей така между другото, докато ми разправя за екскурзия със сходни на моята особености. Токио, казва той, е пустиня от хора. Пустиня от хора. Let that one sink in.

Ден втори, ден последен.

В Цюрих, както се оказва по време на кратката, мръзнеща разходка из старата му част, долни хипстъри виреят на всеки ъгъл. Подават се от старинни портали с тесните си панталонки и плещят нещо на почти разбираем цюриха дюч. Или пушат замечтано на малко мостче над тясна алейка, докато нео-бийтълс панталоните и нео-Бауи прическите им очертават срещу светлината неподвижен силует, за който се чудиш това въобще шава ли. Старият град предлага и естествения им хабитат: малък магазин за дискове, плочи и двд-та на старо (има ли някой, който още би ги купувал нови от магазин, до който трябва да идеш пеша?), в който най-прекрасното озвучаване на закрито, което съм чувал през живота си, биваше похабено от собственика с U2. U2, по дяволите – от целия си магазин с никому непозната музика, той беше избрал да пуска U2. Може би това беше довело ето този представител на вида до самото олицетворение на нихилизма:

You'll never understand his haranguing existential doubts

От друга страна, по някаква причина свързах този тъжен, долен хипстър с друг от по-забележителните цюрихски персонажи, на които се натъкнах – възрастен, облечен в дълго до глезените кожено палто господин, носещ в една ръка торбичка от някакъв малък магазин за ръчно произведена козметика, а с другата пушещ цигара с онази толкова разпознаваема чупка в китката. But may be that’s just me and my monkey, по Бийтълс.

Извън процъфтяващата “алтернативна” сцена Цюрих може да се похвали с граничещата си с абсурдност привързаност към lounge/chill out/псевдо-джаз музиката. Барове, кафета, навсякъде – lounge/chill out/псевдо-джаз. За 2 дни се наслушах на толкова много, че мисля, че мога да изкарам останалата част от живота си, без да се сблъскам с тези “стилове” и да не смятам, че съм пропуснал нещо. Не, наистина – кой въобще композира такава музика? Как се чувстват музикантите, ако някой ги кара да дадат всичко от себе си, а знаят, че върхът на постижението им ще бъде, ако някой каже “Да, тоя диск става, запълва шумовия фон, без да се натрапва на слуха.” Изкуство? Whatever happened to my Rock ‘n Roll…

Обратно в реалността.

Пътуването протече в компанията на The Coffee Machine From Hell, която при всяка неравност на пътя скърцаше, сякаш някой трие стиропор по прясно измито стъкло, и успя да докара поне 3-ма различни спътници до нервна криза, докато един от тях не посвети около половин час от живота си в опит да я накара да млъкне, заклещвайки я с прасенце-касичка. Мрачната, сънлива автогара ме посреща с гледката на нечий претарашен от ченгета багаж в найлонови чанти от 3 евро, пръснат до отворения багажник на паркиран автобус. Преди дори да успея да оформя изречението “Кой, по дяволите, докара тази цигания до Европа?!”, мярвам родния регистрационен номер и си го преглъщам някак тежко и на сухо. Oh, well. Не всичко в живота е красиво осветена Bahnhofstrasse, дърти педерасти с кожени палта и Konsumwahn.

*Защо е цялата тая консуматорска лудост?!

Един малък пътепис за една малка страна

В средата на август, докато в едни подпийнали бургаски вечери се е раждала идеята за Долния Хипстър, аз и един другар решихме да отидем на пътешествие в най-мистериозната Балканска страна – Албания. За Албания сме чували много, особено легенди за нейната изостаналост. По комунизма държавният глава Енвер Ходжа е поставил страната в пълна изолация и от Западния свят, и от Източния блок, в резултат страната достига нечувана бедност. Имаше едно време един виц, че новините по албанската телевизия започвали с “Добър вечер, Енвер Ходжа”, щото само той имал телевизор. След комунизма обаче нещата не се подобряват особено много, каквото албанците имат е обрано от пирамидите, а страната често е в пълен контрол на мафията. Та ето в тази чудна земя ние решихме да отидем сега.

Няма да занимавам читателите с подробности от пътуването, защото редакторът ме гледа строго и ми заявява, че 27 страници пътепис са прекалено много; затова ще споделя само най-важното, което научих, пътувайки по албанските земи.

Първата ни спирка беше Корча. Там научих, че цял един град може да играе домино с такава страст, че дори да стане бой. И че в Албания всичко се продава покрай пътя, независимо от атмосферните условия – от лук , през защитена пъстърва, до странни торбички с малки зелени плодчета.

Древният град на гръцките влахи – Воскопойе – ни научи, че славата е преходна и благоденствието никога не е гаранция за бъдещо щастие. Сега от великия някога 30-хиляден панаирен град е останало жалко албанско село, макар и с широки павирани улици и големи красиви църкви, заключени от десетилетия. Тук също открихме истината за националното животно на Албания – макар на знамето й гордо да се вее черният двуглав орел, истинският символ на страната би трябвало да е магарето. Дългоухите труженици са просто вездесъщи, катерещи стръмните баири, припкащи между колите по магистралите или кротко паркирани в дворовете.

В Елбасан пък за пръв път се сблъскахме с албанската бърза храна и тя ни хареса особено много. Разбира се, аз съм почитател на пържените картофи в дюнера, може би затова ще да е. Също така развенчахме един от митовете, чути някога – как в Албания хората се срещали “на светофара”. Оказа се, че в страната има поне 6 светофара, един от които в Елбасан. Открихме обаче, че нещо друго липсва по албанските пътища и това са тунелите и мостовете. Независимо колко стръмна и пресечена е планината, пътят чинно си обикаля всяко възвишение и всяка чупка – нито веднъж не се изкушава да пресече пропаст или да мине през хълм.

Берат пък беше красавецът на страната. Прелестни старинни улички обикалят из двете стари части на града, от двете страни на широката кална река. А на стръмен хълм над всичко това е старата крепост с чудесни гледки наоколо. Тук научихме, че във всяко кътче на планетата човек може да срещне българи и интересни хора. В нашия случай бяха в комбинация – една млада българка, дошла на сватба на приятелката си, беше излязла да види града в ранната сутрин преди сватбата, позна ни по езика и се присъедини към нашата обиколка. Видяхме също и че в Албания американските знамена са особено популярни, дотолкова че често се веят по крепостите вместо албански. Никога не съм ходил в САЩ, но съм сигурен, че никъде няма толкова магарета, преживящи спокойно  в подножието на гордо развято американското знаме.

Следващата спирка бе Гирокастер – каменният град, който ме убеди за пореден път в магията на книгите. Като подготовка за пътеществието бях чел книга от най-известния албански писател – Измаил Кадаре, в която се разказваше за града и разходката ми из него се превърна в едно красиво припомняне на интересните моменти от книгата, които разказвах на спътника си. Нищо не подхранва въборажението на пътешественика така, както художествената литература; въпреки че градът не беше нищо особено – сега завинаги ще остане в спомените ми.

Саранда ни показа едновременно ефектите на презастрояванто върху малък курортен градец и красотата на добре поддържаната крайбрежна алея с пейки и пленителен изглед към морето, без столове, досадници, викащи те в заведения и силна музика. Има в какво и нашите курорти да се поучат от единствения албански. Вльора и Дуръс пък се постараха веднага да развалят хубавото впечатление, което Саранда с толкова труд съгради у нас, и показаха, че морето не е достатъно да направи някое място симпатично. И двата са големи грозни градове с нови сгради, много коли и огромно пристанище точно в центъра.

Най-после стигнахме в столицата Тирана. Широки булеварди и грозновати жълти министерства ограждат тревисти площади и нови църкви. Следите на бедното минало на държавата са особено очевидни в начина, по който най-богатият й град се е опитал да бъде развит и модерен, но е заприличал на недоразвит Добрич. А за да ми покаже, че от инат всичко е възможно, спътникът ми успя да заклещи колата в диван насред улицата, предизвиквайки серия от абсурдни ситуации.

Круя пък ни разказа най-славната част от албанската история – този стръмен планински градец с кълдъръмени улички и срутен замък е бил столицата на албанския национален герой – Георги Кастриоти Скендербег, който от това място е разбивал многократно турските нашествия към страната си. Разбира се, както често става в историята – веднага щом се е гътнал и борбата му загинала с него. На връщане от Круя пък спряхме да разгледаме автентичен албански бункер – един от седемстотинте хиляди, построени от Енвер без никаква рационална причина, чиито кубета игриво лъщят в августовското слънце из всички краища на страната.

Лежа и Шкодра бяха последните ни малки стъпки в голямото албанско приключение. Първия град ще запомня с безбройните нарови дръвчета и чудесната гледка от широкия замък; втория град – с оживения пешеходен център и интересната беседа за Първата Световна война, която имахме с другаря ми в замъка по повод битката за него между сърби и турци.

Албания ни остави със смесени чувства – на излизане от нея си отдъхнахме, сякаш отново се връщаме в цивилизацията, но въпреки това страната ни хареса. С много малки изключения нищо в нея не е на нивото на същото в България, но си личи, че се опитва да се развие и че нещата дори в Албания някак си вървят на добре, макар и по странни криви пътеки, изпълнени с дупки. А ние трябва да сме благодарни, че планините ни не са толкова стръмни, страната ни не е толкова бедна и управниците и не са били толкова малоумни.

След Албания продължихме пътешествието в Черна Гора и Дубровник. Но редакторът сигурно вече е гневен, затова този пътепис свършва дотук.