“Потъването на Созопол” и на постсоц носталгията

Да гледаш ново (а и не само) българско кино е сравнимо с това да си караш колелото в средната лента на натоварен софийски булевард в час пик – да, може би те кара да се чувстваш сякаш вършиш нещо полезно и те изпълва с топлата, удовлетворителна радост да не правиш нещата както масата, но в крайна сметка рискът някой дивак да те прегази с няколкотонното продължение на егото си/на мъничкото си пишле е твърде голям, за да бъде пренебрегнат от здравомислещ индивид. Да си долен хипстър определено помага – и за да твърдиш, че няма нищо страшно в това да колоездиш насред натоварените булеварди, обзет от някаква криворазбрана вяра в доброто и в човека, и за да продължаваш да гледаш на кино (истинско кино!!!) всеки нов български филм, обзет от някаква криворазбрана надежда, че този път ще налетиш на нещо хубаво. Вяра, надежда – за любов няма да говорим, защото в сепийно оцветената постсоциалистическа носталгия тя обикновено е извратена и трудноразпознаваема. Така и трябва да бъде; както биха ти казали в самоопределящите се като такива арт-среди, новото (а и не само) българско кино е арт, не-арт тъпако, и ти никога няма да го разбереш, а само знаеш да си хейтиш – неразбрал.

“Потъването на Созопол” беше най-добре маркетираният български филм от доста време насам. Всички бяха чували за него; всички бяха разбрали за спечелените му награди тук и там; много бяха заинтригувани от необичайно мрачния му трейлър, ако и някои от нас да cringe-ваха неудържимо, както се изразява редакционната колежка, при сцената с виещите мъже на средна възраст. Повечето от вас знаят, уважаеми наши двама верни читатели, че скромният пишещ от принципни съображения гледа да не се поддава на маркетинг, най-вече заради вродената си недоверчивост спрямо всичко, което някой друг му препоръчва като хубаво. Правя изключение, обаче, за българското кино – не толкова от патриотизъм или фенщина, даже не изцяло от любопитство, а най-вече защото искам да го има и страдам от убеждението, че моите 6 левчета допринасят това да се случи. Затова чинно изчаках да се изтекат първите няколко седмици прожекции, които да оберат пуканкоядящите, смартфоноползващи тийнейджъри, и с крехък оптимизъм се насочих към салона. Крехък, но все пак оптимизъм, защото зад фасадата на драматичния трейлър надничаше добре познатият разказ за кризата на средната възраст – сюжет, който напомня малко на кутията шоколадови бонбони на Форест Гъмп. Никога не знаеш какво точно ще измъкнеш.

Бонбоните, уви, този път се оказаха от гадните соц такива.

Вкусът в началото е приятен и ти навява спомени за едни по-добри, невинни времена. След това обаче бързо ти става тягостен и досаден, а на финала между зъбите ти засяда парченце неопределен тип ядка, което се опитваш всячески да изчегърташ от там в продължение на няколко дни, докато то най-накрая се разгради достатъчно, че да те освободи от присъствието си. Следва въздишка, кратък размисъл дали нещата не можеха да бъдат по-различни, и изгърмяване на двойно повече пари във вносен шоколад „Линдт“ с аромат на мейнстрийм и добре инвестиран бюджет.

Вижте, „Потъването“ не е чак толкова лош филм. Без проблем мога да си затворя очите за това, че действието се развива в началото на юни, а и светлината, и търкалящите се по улиците сухи листа напомнят по-скоро за края на септември. Не бих мрънкал дори за deus ex machina развръзката, тъй като явно тези дни човек не може да попадне на филм, на който краят му да не е залепен като с тиксо.

Дори съвсем искрено се засмях под мустак, когато видях, че младата актриса, която играе млада актриса, опитваща се да пробие позирайки гола на известен художник, действително е млада актриса, опитваща се да пробие, появявайки се по дибидюс в първия си филм (според IMDb). Толкова мета.

Даже, ако сте проспали последните 10-на години български филми, може би цялата постановка ще ви се стори увлекателна.

Но, честно да ви кажа, на мен вече ми дойде до гуша от самовлюбени, декадентстващи столични „ентелегенти“, които изживяват екзистенциални кризи на морето в компанията едни на други и на купища алкохол. Вече знаем, пичове, никой не ви разбира и ако се бяхте родили в някоя по-готина държава, щяхте да търкате подметки само по червени килими, да пиете шардоне в кристални чаши и да ви дават по американските телевизии.

Писна ми и от малоумните прякори, с които сценаристите толкова държат да обкичват героите си. Чаво? Док?! Джина, Джинджи?? ХРИЛ?!?!!? Абе, действително ли в арт-средите арт-типовете се обръщат арт-един към арт-друг по толкова арт-начин? Ако да, простете за неверието ми, ама пак е доста зле.

И всичко това удавено в някаква романтика по напъпилия соц: народни артисти, държавни къщи на морето, жигули, шофиране без колани по крайморските пътища, лагерни огньове и хорово пеене под съпровода на кухарки. Вече няма такива неща, ех, въздъх, сипи още водка. Признавали сме и преди, че в редакцията сме много податливи на носталгични чувства, но подобно безпардонно взиране дори не толкова в миналото, колкото в миналите себе си, е характеристика на безогледна самовлюбеност. В крайна сметка „Потъването“ е филм от пиянстващи застаряващи артисти за пиянстващи застаряващи артисти. Другите не сме добре дошли на частното им водка-парти и въобще не знам защо си правиха труда да ни поканят.

От такава хипстърия да не смее човек да изхипстърее вече, че ще вземат да го объркат за някого от тези по телевизията.

За финал ви оставям с един от гениалните текстове на Уикеда:

Никой не ме разбира,
никой не ме слуша,
никой не може да вникне в творческата ми същност,
веднъж да отида в града
ще кандидатсвам направо във ВИТИЗ.

Decadent panda thinks you are a simpleton and doesn't want to talk to you
Decadent panda thinks you are a simpleton and doesn’t want to talk to you

Кино “Рай”

В края на предишната си поява в блога на народа ви обещах този път да ви разкажа за някоя книга. По зло стечение на обстоятелствата от тогава насам не ми е попадало нищо, което си струва за разказването, за сметка на брошура на тема “Как да бъдем тъпи американци в 22 бързи глави“.

Затова сега ще ви разкажа за един филм, заради който дължа извинение на италианското кино, което толкова грозно оплюх преди време.

Извинявай, италианско кино.

Докато тихичко си подсмърчах като “няк’ва лелка” в тъмното и пребърквах под дивана с надежда да докопам покрилите се някъде наблизо нинджи, режещи лук, се наложи да призная пред себе си, че красотата на европейското кино не е в зловещата драматичност и безскрупулното желание филмът да те вкара в тежка няколкодневна депресия. Това е страничен ефект, резултат от основната му характеристика: да има за всекиго по нещо, да разполага с достатъчно ресурс от разнообразие, за да може да жегне/отегчи всекиго – според това кой колко внимава как (и от кого) си избира филмите за гледане. Ако светът ти се е сторил твърде прекрасен днес, или пък просто си един от онези хора, които това ги влече, заповядай: тежка социална драма, кървав любовен триъгълник с поне 1 изнасилване в час, или пък плащешо реална екранна (дали?) лудост. Ако пък обичаш тихата, удовлетворителна философска носталгия, е, тогава добре дошъл в Кино “Рай”. Но да започнем отначало.

Nuovo Cinema Paradiso е филм за киното като изкуство, киното като забавление и киното като писмо от стар приятел. Ако и още при първата поява на кофата с парчета филмова лента, запечатала кино-целувки, да се досещаш какъв точно ще е краят, едва ли ще подозираш, че уютната атмосфера ще те погълне дотолкова, че да се привържеш съвсем искрено към бурно ръкомахащите италианци на екрана. Да ти пука, когато се влюбват, да ти е тъжно, когато страдат, да не искаш да ги пуснеш, когато си заминават завинаги.

И да стискаш зъби и да си повтаряш “това е само филм, това е само филм”, когато все пак се завърнат. Само филм или може би не съвсем. Има нещо твърде лично в тези завръщания у дома – независимо дали в кино, литература или друго изкуство. Ако много от историите, които ни се разказват, да са поукрасени, допълнени, подсилени, то завръщанията у дома като че ли винаги са съвсем персонални преживявания – не само за автора, а и за теб самия, който цивриш пред екрана. Завръщането у дома е много специалната нишка, по която автор и читател/зрител се разбират далеч по-пълно, отколкото чрез черно-бели извращения. Може би като демонстрация на древната истина, че не можеш да научиш повече от това, което вече знаеш. Може би като напомняне, че някъде там дълбоко ние всички си приличаме.

Войната в книгите на Ремарк – войната, която той съвсем лично и отблизо е видял – е също толкова жива и истинска, но прибирането вкъщи от нея е единственото, което ние, щастливите хора, родени в мир, разбираме. Сякаш всяко едно такова завръщане у дома – екранно, да речем – е от война, като при Ремарк. Всичко си е същото, само ти вече си друг – и нищо не е същото.

Достатъчно съм се отклонявал. Кино “Рай”, двама наши верни читатели, съдържа, и Е, завръщане вкъщи. Някъде четох, че скорошният Hugo на Мартин Скорсезе е неговото обяснение в любов към киното. Ако продължим с персонифицирането му, то Nuovo Cinema Paradiso е писмото, което неочаквано получаваш от него, след като не си го чувал от години. Писмо с аромат на стара тапицерия и пуканки, със спомен за прещракването на възстария апарат, и с покана да се видите скоро. То, киното, си е все същото, само ти вече си много, много по-различен. Но сякаш никога не е имало по-подходящ момент. Все пак никога не можеш да научиш повече от това, което вече знаеш.

Donnie Darko – с повече Дарк, с повече О!

Every creature on this Earth dies alone – да живее Дони Дарко, ебати епичния филм.” – Ивелина

Отне ми почти 10 години, 2 гледания – едното от които в парацетамолно предгрипно състояние, неколкократно прочитане на статията в Уикипедия и една доста неспокойна нощ, за да разбера филма за Дони Дарко. И когато цяла нощ си сънувал текста от онази песничка (“the dreams in which i’m dying are the best i’ve ever had“), а последният образ от съня ти е как се връщаш (от къде?), за да си вземеш мп3-плейъра, може би е време да поставиш мислите си в някакъв ред, за което именно хората са измислили Долния Хипстър. Или пък да спреш да гледаш сериозни филми преди лягане, това също сигурно ще свърши работа.

Във всеки случай, Дони Дарко очевидно, дори след първо гледане, не е филм за шизофреничен гимназист и първите му залитания по непълнолетни, травмирани кифли (Jena Malone е само на 17, когато филмът излиза).

Изненадващо, но не е и star vehicle за една значително по-слабичка от в днешни дни Drew Barrymore, която се оказва и продуцент.

А колкото и да се опитва да подведе нищо неподозиращия зрител в тази посока, не е и филм, разсъждаващ за философията на пътуването във времето. Всъщност, струва си да се отбележи, че в The Director’s Cut, който имах щастието да гледам, присъстват откъси от книгата със същото заглавие. Това със сигурност направи второто ми гледане далеч по-адекватно и ориентирано, и – може би още по-важно – ми позволи да се концентрирам и на други аспекти от филма, вместо само да се опитвам да разплета наглед хомогенното кълбо от прежда на сюжета. Да, в Дони Дарко се говори и размишлява за пътувания във времето, да, цитира се Стивън Хоукинг и неговия “бестселър, който никой не е чел”, но всичко това е просто фон, изразно средство за истинската му същина.

Дони Дарко е филм за живеенето и умирането. Every creature on this earth dies alone, шепне призрачната Grandma Death с може би неслучайно айнщайновска прическа, но много малко същества живеят сами. Всичко, което правим, докосва и променя някого. Всичко, което сме, манипулира (ако използваме терминологията на филма) живота и смъртта. Във фиктивната “Philosophy of Time Travel”, около която се върти мистериозността на филма, се говори за “допирателни” Вселени. За траектории на човешкото съществуване. Траектории, също толкова допирателни, колкото Вселените, които ги създават.

Драматичната саможертва на Дони Дарко може да оставя човек леко трескав и по-буден от всякога, но също така, без да иска, донякъде замаскира и далеч по-ежедневното му, тривиално послание. Всичко, което правим, всеки жест, дума, стъпка – всичко, което сме – е допирателно на нечия друга траектория. Всеки променя всичко.

Ебати епичния филм.

Четири италиански филма или защо толкова малко хора гледат европейско кино

Стечение на обстоятелствата, случващо ми се вече твърде често, за да го нарека случайно, доведе до това, че последните четири филма, които гледах, бяха все представители на италианския реализъм и нео-реализъм. Казано на човешки език: стари, тежки, претенциозни, често черно-бели италиански филми. Как тези стечения се стичат точно на мен е тема, по която може да се разсъждава доста, но нека споменем, че най-вероятно има общо с желанието ми да се правя на повече интелектуалец, отколкото съм, както и с не особено здравословната ми склонност да гледам филмите по ред на попадане в папката ми “Филми” (сортирани след това по азбучен ред).

Но нека не се отклоняваме от заглавието, а опишем накратко защо тези филми ми предоставиха най-новото доказателство, че нежеланието на масовата публика да гледа европейско кино е свързано колкото с нежеланието на въпросната публика да извърши и най-малък мозъчен напън, така и със способността на европейското кино да те отврати и да се превърне на моменти в почти негледаемо.

За да не съм голословен, ето за кои заглавия става дума с линкове към IMDB и кратко обобщение. Опитвах се да избягвам спойлери, колкото е възможно – конкретните детайли от сюжета считайте по-скоро за предупреждение.

Rocco e i suoi fratelli

Истерична мелодрама за италианско семейство, което приижда от бедния юг в голямото страшно Милано. Не е пропуснато дежурното изнасилване, а ако издържите докъм края, ще можете да се насладите на едно от най-бруталните убийства с нож, които съм виждал в не-хорър филми. Всичко завършва с дружен рев върху спалня. Има мацка, която напомня на мимиката Audrey Hepburn, но със солидна доза перверзност (това е добре). Също и млад, драматично гледащ Alain Delon, ако ви влекат такива неща.

Pane e cioccolata

Италианец емигрира в Швейцария. Изпитва завист спрямо колко богати и руси са швейцарците. Неуспешните му опити да се интегрира противоречат с нежеланието му да се върне и да мизерства в Италия.  Намира в гората жертва на педофил-изнасилвач-удушвач, а по-късно се изпикава на една стена и го арестуват.

Salon Kitty

Уикипедия го класифицира като пионер на Nazisploitation жанра. Това, подозирам, е евфемизъм за близки кадри върху пенисите на подскачащи на въже мъже, аутопсия на проститутка с аборт и жизнерадостна сцена с клане и разфасоване на прасета. Това е в първите 10 минути. После има доста повече голи жени (и няколко мъже) и сравнително по-малко извращения, но вече е твърде късно.

Ladri di biciclette

На един човек му открадват колелото. Изнасилвания няма.

Общата продължителност на 4-те филма е 490 минути – 8 часа и 10 минути от живота ви. За това време можете:

  • Да стигнете с кола от Мюнхен до Бремен и да изпиете една-две бири след пътя
  • Да изслушате 4 пъти 2-рата симфония на Малер (мерси, Владо)
  • Да изгледате най-пълните версии на 2 от 3-те филма по Властелина
  • Да изиграете от край до край Half-Life 2: Episode Two
  • Да обиколите всичките 3 Пинакотеки в Мюнхен и да изпиете една-две бири след културата
  • Да прочетете значителна част от Fight Club

Както и много, много други занимания, които няма да ви изложат на странната любов на италианските режисьори към екранните изнасилвания, а и най-вероятно няма да ви пречат да спите после (за Fight Club не гарантирам).

Съжалявам, може би съм профан, а може би не съм достатъчно европеец, за да обичам смазващата драматичност и не особено тънката извратеност, с която са пропити “сериозните” филми от тази част на света. Ако изразните средства непременно трябва да са шокиращи и отвратителни, може би има някакъв проблем с това, което се изразява.

Не се опитвам да бия тъпана на мултимилионните безумия, които Холивуд бълва, те тъпанари (биещи тъпана) си имат и сами; нито пък искам да насърчавам безсрамното окепазяване на класически книги и истории, което явно е настоящата мода. Но следващия път, когато някой се олее толкова в желанието си да се хипстърее, че почне с кахърен поглед да ви обяснява за превъзходството на европейското кино като изкуство/забавление, моля споделете, за да му се посмеем всички с глас.

Self-obsessed pseudo-intellectual

Това, в заглавието, безспорно е фразата, с която ще запомня To Rome With Love. И, разбира се, с най-чистия оперен певец на света.

Всъщност отидох в киното с доста ниски очаквания, най-вече защото направих грешката преди това да разгледам коментарите в моите любими гнили домати, в които самовлюбени псевдо-интелектуални критици се състезаваха да обясняват как Уди Алън вече не е Уди Алън, а и да е, вече е много стар и никак не му се получава. Прибавете към това е съмнителното повторение на мотивите от  няколко филма насам (Барселона, Париж, Рим… залагам на Любляна за следващия) и става напълно ясно защо щях да бъда доволен на всичко над “Здрач”.

Вярно, това е много ниска летва, но пък поредният филм за красив европейски град въобще не е толкова лош, колкото всички се опитват да ви накарат да повярвате. Да, разнообразните истории дори не се опитват да заявят някакъв опит да бъдат преплетени или да си взаимодействат по какъвто и да било начин. Да, първите 3 и последните 3 минути на филма са сладникави повече от поносимото дори за филм на голям екран. И да, дори аз, без да се правя на псевдо-интелектуалец, съм гледал по-хубави филми от същия режисьор.

Но пък вълшебно циничният Алек Болдуин, който успява да вкара в плът и кръв (тъй да се каже) толкова любимия на всички ни “bitch please”-поглед, докато не спира да реди като Иван с махмурлук в ранна утрин… Псевдо-интелектуалката от заглавието… И, разбира се, най-чистият оперен певец на света! Все моменти, които ще си спомням и които си струват.

И съм сигурен, че ще гледам “Любляна и седемте джуджета” или както там добрият стар Уди реши да кръсти следващия си филм.