Човек за едното красно име живей!*

Насред мрачното, ветровито сърце на зимата ние от ДХ си спомняме със сълзичка в ъгъла на очите за онези прекрасни пролетни дни, в които се решават трофеите по големите европейски първенства. Докато цопаме в рядка киша и прескачаме плюещи плочки, въздишаме по летните нощи, когато “мръсната жега” отпуска хватката си над града и на отворени прозорци засядаме пред телевизорите, за да проследим сблъсъка на футболните величия Хондурас и Еквадор на някое Световно първенство. С невярващи очи се опитваме да различим окаляната топка измежду хаоса от мърляви калци и буци лепкава пръст, представляващ долната част на екраните ни по време на есенно/пролетно излъчване от “Марката А Група”; а всъщност си мечтаем за наелектризиращия августовски следобед, когато мачът за Community Shield открива новичкия, непокътнат сезон в английската Висша лига.

С две думи, насред мрачното, ветровито сърце на зимата ние от ДХ сме “малко кисели”. Малко тъжни. За да прогоним потискащите мисли от главите си, предлагаме на вашето внимание

Осем любими прякора в родния футбол

  • Благой Георгиев – Джизъса. Започвам с един от най-ироничните, най-популярни прякори сред съвременните ни футболисти. Толкова популярен, че за няколко секунди трябваше да се замисля за истинското му име. Изгрявайки с няколко интересни изяви, които аха-аха да му закичат поредното “Българския Бекъм”-прозвище, Благо набързо реши, че да придобие бекъмски татуировки е по-важно от това да се научи да рита като него. След това смени незнайно колко манекенки и производните им. И си татуира Джизъс и кръстове, заради които получи и прякора си (или пък щото бил мязал на Джизъс – кой както иска да го разбира). И демонстрира потника от картинката по-долу. После смени още манекенки и междувременно порита в Русия. Накрая надраска с монета КУР върху Колизеума, заради което го арестуваха в Рим, и така затвърди статута си на един от най-забавните punchline-и в българския футболен фолклор.

    Така се става шампион
    Така се става шампион
  • Владимир Иванов – Фугата. По принцип бих го пропуснал напълно в този списък, защото научих за съществуването му покрай скорошното му назначение като треньор на Славия. Това, от своя страна, не ме поставя в особено добра светлина, имайки предвид, че Фугата дори е играл за Нацьонала – но да не се отклоняваме. Произходът на прякора му, както и кариерата, не представляват особен интерес – той самият признава, че му викали така от малък, понеже му били раздалечени зъбките. Но в главата ми думичката “фуга” неизменно предизвиква асоциации с една от любимите ми книжки “Създания от светлина и мрак”, където изобретените от Зелазни “темпорални фуги” имат много ключово участие в действието. Ако сте я пропуснали, прочетете я, а пък после ще можете да се фукате пред приятелите си, че сте толкова хипста, че научавате за книги от статии за футболни прякори.
  • Николай Илиев – Галибата. Още един футболист, за чиято кариера ми се наложи да гугълвам (ако ви влече: играч от вече далечното минало, подвизавал се и в Левски, и в ЦСКА, и в куп други отбори, след това треньорствал). Гордо място в списъка намира, защото не можах да не се подсмихна под мустак, представяйки си как вероятно любимата му паразитна думичка е родила прякора му. “Ники, къде си хукнал с тая топка?” “Да тренирам корнери, че не ги умея много, галиба” “Галиба”, иначе, изглежда е от турско-арабски произход, означава “вероятно, май-май” и навява мили спомени за детство в Ямбол. А знаете ли какво е “тамандан”, “назландисвам се” и “далдисвам”?
  • Златко Янков – Фара. Най-накрая в този опасно захипстъряващ списък стигаме до един по-сериозен национал. Златко е свързан с най-хубавите дни на българския футбол въобще и е увековечен в спомените ни с онзи пас към Лечето срещу германците през 1994. И с анекдотите как ритал топка на бос крак като малък  – баща му го карал, може би повлиян от митологиите за босите бразилски феноменченца из фавелите. По собствените му разкази прякорът му идва от вестник “Черноморски фар”, който баща му гръмогласно продавал навремето. Въпросните обаче са публикувани на сайта на същия тоз вестник, което ми е малко мета, така че си запазвам правото да се съмнявам в тях и да се чудя дали “Фар” не е просто разновидност на бързо омръзващото “Дългуч”.
  • Георги Христов – Жоро Метъла. Нямаше как да не се появи в тази класация, защото самият факт, че някой е спечелил прякора Метъла, може да каже доста за цялостната среда на родните футболери. С прякора си заслужава и да му заработя още някоя и друга точка пред роботчетата на Гугъл. Метъла, според Уики известен още и като Принцът на Пловдив (!), иначе е класически journeyman играч, изявил се най-силно в първите си два отбора Марица и в Ботев (Пд), а по последни данни се подвизава из САЩ. Има татуировки и свири на китара. Абе опасна работа. В тоя ред на мисли, докъде я докараха Анелка и Жардел?
  • Йордан Тодоров – Данчо Тъча. Отрезвяващо напомняне/предупреждение, че хората са особено жестоки, когато измислят прякори. Никой прякор не лепне по-трайно от злобно-ироничен такъв, а Данчо Тъча е успял да придобие няколко такива. Колегите от BGFootball са препечатали другите колеги от “Тема Спорт”, които чудесно са ги събрали и рисърчнали; за да не се налага да искам позволения за преразказ, направо идете и си прочетете. Една от онези статии, които ми напомнят колко много я обичам тая игра.
  • Георги Илиев – Майкъла. Бивш играч, треньор, директор и кой знае какво още на ЦСКА. Прякора му измислили феновете поради някаква аналогия с играч на Ливерпул “на име Майкъл”, с когото Илиев се срещал често по терена на мач през 1982. В момента “строителен предприемач”. От принципни съображения не бих си цапал блога с някого, за когото първите резултати в Гугъл разказват предимно скандали от дребномутренски тип, но се сетих как Chris Smalling от Ман Юнайтед вече трайно е известен като Майк на съотборниците си, след като Луис ван Гаал му обърка името (в негово присъствие) при една от първите си пресконференции. Което, съгласете се, е далеч по-забавна история от това кой на кого все още дължи пари покрай ЦСКА.
  • Костадин Ангелов – Коце Лаптопа. Личният ми фаворит. Не толкова заради треньорските му изяви в родното първенство, които – макар и не от чергата на Моуриньо или дори на Мъриньо – все пак не са за пренебрегване. Вместо това го включвам в този списък, защото от много време искам да обърна внимание на пълната абсурдност през 21-ви век някой, пък бил той и в популярните с не точно шокиращата си интелигентност футболни среди, да си спечели прякор Лаптопа. В ера, когато по света хората ползват биометричен анализ , за да изтискат още няколко процента подобрение в изпълнението на свободни удари от и без това главозамайващи атлети, в нашата т.нар футболна действителност на хората се подиграват, ако се явят с лаптоп на тренировка. Както казва Гришата, може би докато измисля нови начини как да обърне един отбор в припознат друг, за да се завъртят едни пари, “Футболът ни отива към небитието”.

Но нищо. В мрачното, сковано от кафеникав лед сърце на зимата ние знаем, че пак ще дойдат топли футболни дни. Може би това е една чудесна метафора и за домашното ни първенство, с която дори да завърша оптимистично.

Авторът, когато му попадне футболна топка (худ. възстановка)
Авторът, когато му попадне футболна топка (худ. възстановка)

* Всъщност точният цитат от Вазовия Рачко Пръдлето е “…а челяк защо живей? За една чест и за едно красно име…” Ето, и днес сме от полза на всичките си верни читатели.

Лудогорец, #нимоа

Българските стадиони миришат на цигарен дим и печени слънчогледови семки. И на мъничко комплекс за малоценност.

Но да започнем отначало. В края на август всекиму се разрешава да изпадне в малко меланхолично, малко мечтателно настроение – затова простете ми, че в началото на тази, по същество, футболна история ще се включа с едно от всемогъщите коментаторски клишета: “Ясна лятна нощ с прохладен ветрец, около 25 градуса, превъзходно време за футбол!” Заобикалям един от последните ъгли, измъквайки се от квартала, и внезапно утихналата вечерност на жилищните блокове около мен се изпарява. Няколко стотин метра напред стърчат рефлекторите на стадиона, къпейки самия него в бяла светлина и заливайки цялата околност с нереално белезникав, студен отблясък. Феновете на гостите явно са си вече в сектора, защото отчетливо се чуват скандирания. Всички околни улици са заринати с паркирани коли. Малки, превъзбудени групички пъплят към входовете. Жандармерист в пълно снаряжение (без каска) си купува баничка от ламаринена барака. Две заблудени кифли, също в пълно снаряжение, кривят глезени върху засядащите из паветата и халтавите плочки прекомерно високи токове и опитват да се разкарат на някъде, където няма да им е толкова спортно.

Шампионската лига is in town.

Нареждаме се някъде между националните флагове и зачакваме да влезем… момент. Национални флагове?

Тук вече съм леко объркан. Мачът, както може би сте се досетили от хаштага по-горе, уважаеми наши двама читатели, е Лудогорец (Разград) – Стяуа (Букурещ). Плейоф за Шампионската лига на УЕФА. Мач между клубни отбори. Да си купиш тениска, шалче, знаменце на отбора, дори да отиваш да ги гледаш за пръв път – разбира се. Да извадиш най-зелената дрешка от гардероба си (в моя случай, с малко въображение, можеше да мине за маслиново) – лейм си е, но все още прави някакъв смисъл. Но националното знаме? Да запееш химна на трибуните? Да викаш “Българи – юнаци”, макар в титулярния състав на разградския отбор половината да са чужденци? Не, не и отново – не. Химнът е за националите, “българи – юнаци” – също.

Разбирам го – все пак, откак и волейболистите не мачкат, не остана много с какви спортисти да се “гордеем” (подочух, че художествените гимнастички се справяли добре в момента). Разбирам го, защото твърде често все още имаме нужда да си ги мерим с други държави и народи и, понеже “на терена сме 11 на 11”, “топката е кръгла” и “мачът се играе две полувремена”, футболът е една от малките територии, където можем – понякога – да го извадим по-голям. Разбирам го, но не го приемам. Ако не си бил с Лудогорец, когато подритваха по кривите ливади из долните дивизии; ако не ги следиш, дори когато не ги дават по телевизията (или пък, не дай боже, да им ходиш на мачове от първенството, вкл. като гости); ако в крайна сметка не си поне от Разград и околията, нямаш право да се асоциираш с тях като с национален отбор, да ги наричаш “наште” и да им вееш националния флаг. Не че ще почна да им се радвам по-малко, но, колкото и да се опитват да ни го втълпят, никой клубен отбор не може да бъде “национална кауза”, съжалявам.

В тоя ред на мисли, кратичко ще коментирам и надъханите и кипящи от завист и преливащи комплекси фенове на един трети, също български, отбор, които се бяха набутали в сектора за гости, само за да злобеят шумно срещу Лудогорец: З-Л-Е.

Но да се върнем към мача. Три различни охранителни кордона, във всеки един от които крайно подозрително опипват джоба с документите ми и хвърлят минералната вода на хората, докато явно от други входове са вкарвали бомби и факли. Хрупкащи под стъпките ми слънчогледови семки, които до края на второто продължение вече са сформирали забележими купчини, някои от които покриващи изцяло обувките на чоплещите ги. Цигари, цигари, цигари навсякъде. Задължителният гневен чичо, който да се кара на тези отпред, че му пречат да гледа и да си седнат. Малка, но стегната лудогорска агитка с всичките му там номера и такъми. Е, все още им липсва разнообразие в песенния репертоар, но съм сигурен, че и до там ще се стигне – тези неща изискват време и не стават на сила.

Скучни, едностранни 90 минути. Гол от нищото в края им. Нервни и предпазливи продължения. И после – 119-тата минута, фал на вратаря извън наказателното… Още преди защитникът (в този случай – нападател) на румънците да е спрял да се търкаля по терена, осъзнавам, че това не може да е друго освен червен картон, а няколко секунди по-късно и че смени повече няма, а “Рулетката на дузпите” е вече неизбежна. От там нататък всичко е като в някакъв абсурден филм, като в “Зоокупата“, като в особено счупен мач в Мениджъра, когато псевдо-случайният алгоритъм нещо съвсем е откачил. Цитирам два смс-а, които получих по това време:

“vyiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiii8iiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiuuuuuuuuuuuuiiiiiiiiiioo8iiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiii”

“AAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAA!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!”

И след това няколко хиляди души с пресъхнали до пресичане от осолените семки усти крещят бурно “МО-ЦИ-МО-ЦИ-МО-ЦИ”. Никога не съм си представял, че румънец би могъл толкова да ме зарадва – дори насред дузпите – ако не се лъжа, между 6-тата и 7-мата, му обещах, че ако успее да спаси още една, ще спра да съм толкова скептичен към всичко румънско. Дори дадени в нажежена, преемоционална ситуация, обещанията трябва да се спазват. Въздъх.

Действително мач, за който с зле прикрито самодоволство ще разказвам, че “съм бил там онази вечер”. Пък хейтърите да си хейтят.

Лудогорец, #нимоа. Браво и благодаря, и до следващия път.

Авторът се облизва, очаквайки жребия за групите на ШЛ (художествена възстановка)
Авторът се облизва, очаквайки жребия за групите на ШЛ (художествена възстановка)