Сомогни си пам

Когато преди години се оплаках от немската леля, която е написала книга, дори не подозирах, че това съвсем няма да е последният ми досег с нея. Оказва се, уважаеми наши трима читатели, че пишещите немски лели вече представляват един обособен жанр; и единствено непознаването на собствената им бройка и сила, или пък – твърде сериозната им заетост с това да разсъждават за значимостта на гълъбовата курешка, която е плякнала на балкона им тази сутрин, им пречи засега да се обединят в мощен фронт и да залеят целия свят с елементарните си, свръхпозитивни размисли за неща, които никак, никак не разбират.

Но нека започна, давайки съвет със същата убеденост, с която пишеща немска леля препоръчва да смените работата си:

  • Скъпи читатели, не забравяйте да си вземете книгата със себе си, когато отивате на гости на родителите си за празниците.

Нека обясня защо. Когато човек си забрави книгата, а пред него са се прострели 3-4 козуначено-яйчени, безработни, мързеливи дни, трябва или да гледа футбол, или да чете. Вашият автор отдавна изгуби в море от цинизъм и отвращение от торбите арабски пари онази фенска искра, която го държеше буден по нощите, за да гледа репортажите от мачовете в групите на Шампионската лига, така че нямаше особен избор освен да се зарови в семейната библиотека за помощ. Тук идва следващият проблем: когато човек е имал особено нърдски детство и ученически години, то най-вероятно не просто е изчел всичко, което си е струвало във въпросната библиотека, а дори собственоръчно е довлачил най-интересните му неща в нея. Пред него се изправят възхитителният избор между тлъст турски роман, по който е създаден мазен турски сериал, или разнообразни миниатюрни селф-хелп книжки, които родителското тяло си е набавяло през черните дни на критическата си възраст.

Оптимист, какъвто винаги е бил, скромният пишещ реши да се спре на последните, за да се подготви за това, което го очаква след 15-20 години, когато е купил червената си спортна кола и в последствие я е продал, разбирайки, че тя въобще не го е направила по-млад и жизнен, а кожата му никога вече няма да е без бръчки. А и селф-хелп книжките са такива едни тънички, възможни да бъдат прочетени за един лишен от смисъл следобед и отметнати в Списъка с прочетени книги… който пък от друга страна някак си прави погледа назад в края на декември някак по-успокояващ, че не всичкото време е било пропиляно в строене на прогнилия капитализъм.

Списъкът, сам по себе си, може и да има това свойство, уважаеми трима читатели, но това е ако човек не забележи, че броят прочетени книги съдържа разтърсващи бози като “Поръчки до Вселената: Наръчник за изпълняване на желания” от напълно неизвестната дотогава за мен немска леля Бербел Мор (Bärbel Mohr). Авторката, научих аз, проучвайки този пост, за съжаление е напуснала този грешен свят сравнително млада, притъпявайки по този начин до голяма степен хейта, който иначе щях да изсипя. Но какво пък, емпатията не бива да ни пречи да бъдем обективни спрямо опитите за литературно творчество, не?

Нека ви разкажа за самата книга. Тя започва с признанието на авторката, че и тя – като нас, може би – е била много скептична, но веднъж една нейна приятелка ѝ разказала как си “поръчва” неща до Вселената, и те се сбъдвали. Или както го наричат хората от зората на времето: помолила се е, и ѝ е било дадено. Авторката все пак, без да описва мотивите си, решила да го пробва. Не с друго, разбира се, а – с желание за гадже, по стриктно посочени 3 критерия – да е вегетарианец бивайки едно от тях, защото какво друго? Ако книгата беше по-нова, вероятно щеше да е необходимо нещастният доставен от Вселената мъж също така и да vape-ва, да се епилира старателно/да има огромна рошава брада и да работи като графичен дизайнер на свободна практика в някое кафене. Но да не се отклоняваме.

Въпросният мъж, естествено, в съвсем кратки срокове бил на разположение, но това е само началото. След като очевидно 3 критерия не са били достатъчни да запълнят дупката в душата ѝ, авторката си поръчала друг мъж – този път много внимателно изброявайки 25 (двадесет и пет) критерия, които той трябва да изпълнява. И да ѝ бъде доставен до 3 дни – защо да се губи време, тези “там горе” да не се подмотават. И това се сбъднало. О Вселено, казала си тогава авторката, може би защото за целите на пост-модернизма вероятно не е било подходящо да се обърне към въпросната невидима, всеобхващаща, всесилна проекция с “О, Боже”. И се почнало: Нова работа. Паркомясто пред входа. Да не завали. Да си намери любимото гребенче. Да не ходи този ден на работа. ЗАМЪК!!! Шибан замък, уважаеми читатели. Авторката си казала “А бе, аз всъщност искам да живея в замък” и си го пожелала, вярвайки силно в правото си да има такъв на разположение (и това се сбъдва, съжалявам за спойлерите).

У мен съществуват достатъчно суеверие и агностицизъм, за да не отхвърля от вратата възможността някой действително да може да контролира Неща или да ги призовава в бъдене с мисълта си, а да не говорим, че по принцип съм уверен в мощта на думите. Но дори тогава: аз, като по-прост, си задавам разни глупави въпроси. Например: защо, ако човек внезапно открие някаква такава своя сила да сбъдва желанията си; ако осъзнае, че е достатъчно да поиска нещо достатъчно силно, за да го превърне в реалност; защо, питам аз, би използвал тази си сила, за да си намери гадже и къде да си паркира тъпия таралясник?! Колко дребнав, самовлюбен, заблуден за собствената си значимост трябва да си, за да използваш подобна неограничена власт, за да се обградиш с мънички материални придобивки и нито за момент да не поискаш да я излъчиш извън себе си?! Оставете настрана световния мир и храната за децата в Африка; поискай някое кученце днес да не изскочи на пътя между колите, немска лельо такава, да му се не види. Литературата трябва да е поле за изява на хора с по-големи идеи, по дяволите, и ако някой е платил, за да издаде този книжен еквивалент на блудкава лучена чорба без застройка, то той много, много се е прецакал.

Но достатъчно съм придавал достоверност и важност на тези 200 страници неприятно твърда тоалетна хартия. Въпреки претенциите си да се позиционира като малко мистична, малко самопомощ, малко проповедническа книга, “Поръчки към Вселената” е просто ярък представител на “немска леля пише книга” жанра. Особено очевидно това е например в плахите опити за разсъждения върху несправедливостите на света, които обаче са толкова лишени от прозорливост или дори минимален поглед върху “голямата картинка”, че достигат своя връх със заключения от рода на “хората не живеят своята истина”. А какво да живеят, немска лельо? Коя е тяхната истина и колко истини имат право да съществуват едновременно? Чия истина е по-важна, ако двете истини на двама индивиди си противоречат? Божичко, подобни книги могат да ме накарат да твърдя, че действително има хора, които са си по-добре в кухнята до печката.

Тази посредственост е пропила всеки един ред – от елементарните житейски проблеми и драми, които “поръчките до Вселената” решават а ла deus ex machina, та чак до смехотворните напъни да се намесят някак в цялата вакханлия на смисъла истински науки като психология или физика, без да е налично дори познаване на основната им терминология. Сякаш (сякаш?) немската леля е придобила знанията си в тези области от детско научно-популярно предаване по RTL в събота предиобед. А призивите ѝ за пасивност и постигане на щастие чрез нищоправене и отправяне на съответните молит… поръчки са си откровено опасни  – стига ценностите в живота ти да не приключват с намирането на богат съпруг, ботокса в скулите, хиалурона в джуките и малките невъзпитани уродчета, които с умиление да наричаш “децата”.

При все безспорната ѝ комедийна стойност (вижте например размислите за компютрите, които се свързват с интернет чрез “космическо поле”; или пък 23-те страници собствени цитати “за всеки ден”, които авторката услужливо ни е предоставила в края), препоръчвам с цялото си сърце да стоите далеч от тоя сволоч. Уважаеми трима верни читатели, ако се озовете без книга за празниците при роднините, просто се отдайте на лешперство и изгледайте всички мачове, които успеете да хванете по телевизията, дори това да означава да изтраете Реал (М) за 93 минути (3 минути бонус, за да имат време за дузпа, ако се наложи) от живота си. Със сигурност ще научите повече, а стига дис инглиш хомосекшуъл да не се подиграе с труда на момчетата, може дори да ви е по-забавно.

Авторът съска асоциално, когато попадне на такива книги (худ. възстановка)

Стига вече с полуготовия шит!

Бодро крача из все още непочистените отломки след мини-ураганчето, което сполетя града вчера (да, толкова отдавна започнах този пост – б.а. 2 месеца след мини-урагана), и се възмущавам от поне три неща едновременно:

  • Бива ли покривът на чисто нова, все още ненаселена сграда, да отлети при първия по-силен вятър?
  • Бива ли нищо нормално да не лети до Мароко от София без прекачвания?
  • Бива ли най-смисленият момент в 2-та часа на най-тъпия филм, който съм гледал от доста време, да дойде когато една жена се изкъпа, това я подмлади поне 20 години и тя отбеляза, че времето е най-ценната стока във Вселената?!

Преди да се разбеснея отново за мърлящина, пропуснати възможности и цялостно безотговорно отношение към държавата ни, нека се съсредоточим върху изкуството; културата; извисения порив на човека към безсмъртието. Ето, фокусирам се: тия сестри Уашовски са толкова зле. Ако беше само Матрицата, щях доволно да заключа, че тя е била мръсна случайност, която излъга целия свят, че сестрите (тогава все още братя) ги бива за нещо, и ето ни нас – 20 години по-късно, все още чинно наредени на опашка да им гледаме бозите. Не е луд този, на когото му режат мъжките атрибути, а този, който му ги … реже? Не ми се получи алегорията и тънката задявка с операциите по смяна на пола. Толкова нетолерантно.  Но не е само Матрицата – ето, V for Vendetta, Cloud Atlas – съкровища, последвани от  тая гняс за Мила – Jupiter-а, която мие кенефи, но е транс(ха-ха)-галактическа кралица и повелителка на пчелите в свободното си време?! Сякаш смисълът във филммейкърските им напъни е отлетял заедно с тестостерона.

Но думата ми беше за времето. Когато времето е едно такова – ветровито, лакримозено, човек просто се изкушава да си остане у дома и да свърши някаква домашна работа. Сред един от най-интересните и изненадващи коментари за скромния пишещ напоследък беше, че “гнездя” – и това без да включваме безбройните шеговити подмятания за домашния ми хляб, домашната ми лютеница, домашния ми хумус, дори домашния ми течен шоколад, който не е нутела и никога няма да бъде, но поне за него не са умирали от глад орангутани. Нямам контрааргумент, двама наши верни читатели – превръщам се в домошар. Не си поръчвам храна вкъщи, готвя си сравнително редовно, отделям немалка част от скъпоценното си време, за да произведа в домашни условия “оригиналния” продукт, чието масово произвеждано копие е достъпно срещу разумна цена в огромни количества във всеки супермаркет. Всъщност единственото, което предпочитам да консумирам в купешкия му вариант, е – може би малко странно за културата на Балканите – алкохол. Не харесвам домашната ракия, а съвсем откровено избягвам домашното вино като, в повечето случаи, нескопосан опит на квартален майстор да произведе в бидон нещо, за което други хора завършват специалности и после се учат цял живот.

Сега, най-логично би било да оправдая това си залитане в – както редакционният колега би се изразил “бабизъм” – с желанието си за здравословно хранене. Градските легенди, че гробищата се препълват, защото от всичките консерванти в храната труповете се разлагат много по-бавно, може би са само това – градски легенди. Ако ви стиска, проверете. Аз откак в невинността си гугАлвах какво е смегма, повече такива експерименти не предприемам. Но е факт, че на теория малотрайни храни издържат в хладилниците ни с месеци без видима щета. Очевидно цената, която плащаме, за да може винаги, през всеки сезон, по всяко време, да отидем до кварталния магазин и да си купим каквато си пожелаем, е да ядем полуготова сволоч.

Ами, писна ми. Дори не става дума за здравословен начин на живот и чисто хранене. Става дума за отношение. Става дума за това какво мислиш за света и какво искаш светът да мисли за теб. Става дума за това за колко важна част от Вселената намираш собственото си жалко, преходно същество. Мен лично ме обижда да ми хвърлят храна, забъркана в лаборатория, и да ми я оформят във вид и цвят, че да ми напомня на нещо произлязло от неквалифицирания труд на леля Миче от с. Тенево. Кого лъжете, уважаеми? И защо? Ако да консумират истинска храна вече се е превърнало в привилегия на богатите – ами нека дистопичното бъдеще най-накрая настъпи и всичко извън луксозната, естествена храна да пристига под формата на таблетки с определена белтъчно-въглехидратно-мазнинна стойност. Поне шансовете да налетиш на специалния бял сос на дюнерджията ще са по-малки.

Но истината е, че ако опираше само до храната, въобще нямаше да изливам толкова настойчиво настоящия си хейт. Понеже е 05:09 и аз чакам на летище, ще ви разкажа и за другия свой анти-любим пример за полуготово отношение – нискотарифните авиокомпании. Сега надушвам как редакционният колега надига уши с интерес (и известно възмущение) и почва да подостря пачето перо със сърдития си отговор на моето посегателство срещу една от основите на ценностната му система – евтиното придвижване от точка А до точка Б.

Колегата се подготвя да защитава евтиното летене – художествена възстановка

Въпрос на приоритети, казвам аз. Ако в края на евтиното си придвижване от точка А до точка Б си одрусан като чувал с картофи, развеждан като неорганично отглеждано говедо, тъпкан като консервирана сардина, овикван като посетител на арабски пазар; ако в края на пътуването си, така да се каже, се чувстваш душевно изнасилен и лишен от последните N часа от живота си, питам аз – струваше ли си?

Ако се върнем към най-тъпия филм, който съм гледал от доста време, и неговата единствена смислена реплика – ако Времето е най-ценният ресурс във Вселената, то колко евтино сте склонни да продадете вашето? Готови ли сте да го хвърляте по корпорациите за масово произвеждани от плачещи бангладешки деца парцалки? За кремовидни субстанции, които лъжат възприятията ви, че са лютеничка – и то когато сте достатъчно стари, за да сте бъркали лютеница с баба си и да си спомняте какво действително се крие зад една пълна тава, свалена току-що от огъня на двора, и нейния неповторим вкус? Готови ли сте да преоткриете пътуването във вагон 3-та класа, за да стигнете до затънтено летище в съседна държава на цената на няколко питиета в софийско заведение (за тях – вижте поста на колежката от по-рано)? В крайна сметка – достойнство или Време имате в повече?

В прекрасния нов свят на масовото производство, масовите услуги и масовите цени, оказва се, най-скъпо е да намерите лично пространство – и индивидуално Време. Следващия път, когато си поръчвате от Али някой абсолютно ненужен боклук, само защото струва 1 долар – с ясното съзнание, че е боклук, че ще го чакате 2 месеца и ще го хвърлите след 2 дни, запитайте се: толкова ли сме бедни на пари и толкова ли сме богати на време?

Писна ми от полуготов шит, скъпи трима читатели. Писна ми от полуготов шит и ужасно ми липсва истинският шит, и си мисля, че отдавна сме изтървали коня в реката и прасето в тръстиката.

1600 mass produced pandas

Ламаринен понеделник

Има нещо сюрреалистично в утрините след рязка промяна във времето. А ако тази утрин се случи и понеделник, нещата придобиват драматична окраска. Сякаш Гринч, Дейвид Линч и Дейвид Финчър са изтормозили някакъв пинчер, който след това в яда си е отишъл и е захапал Андрей Тарковски за задника; това му е дало идея за филм, която той после споделил с Ларс фон Триер, а той я използвал, за да заснеме най-зловещата си до този момент драма за мрачните бездни на човешката душа. Толкова е унило и драматично.

Всичките келвини, лумени и градуси са изчезнали някъде. Мрачно е като в съветска постапокалиптична дистопия. Фарове нервно подскачат по неравностите на пътя и, колкото и да са много, успяват само да засилят в нихилистичната ти душа увереността, че сме сами, потресаващо сами в цялата тази безсърдечна вселена. Не във вселената – сами сме дори в каращия на последни издихания, бучащ като преял кашалот оранжево-ръждив автобус, в който хората днес не са като сардини, а напротив – опитват се доста неловко да не докосват нито телата, нито аурите, нито дори погледите си. Какво се е случило, питаш се, опитващ се да не се пребиеш по разкашкания кален филм върху праисторическия балатум, стискайки еднакво здраво дръжката в автобуса и последните изплъзващи ти се останки от здравия си разсъдък?!

В такава тъмна, сива сутрин е трудно да повярваш, че само преди 2 седмици си обикалял северна България с колегата-хипстър, снимали сте се на входа на Чурек, запознали сте се циганчето Краси в Угърчин, а накрая сте го напили (колегата, не – Краси) с Бейлис на вила във Виница. Няма и следа от сахарската климатична вълна, която съпътстваше сватбата на въпросния (пак на колегата, не на Краси – честито, колега!), и която в комбинация с 2 дни носене на костюм вече няколко пъти ползваш за оправдание да пропускаш кардио във фитнеса, понеже си се потил достатъчно напоследък.

Недоспал си; много, неблагонадеждно недоспал, а съдейки по хората, които срещаш по улицата, зомби апокалипсисът вече е започнал. Цяла нощ си редувал жега-отваряне на прозореца-дъжд, градушка, вятър, гръмотевици-затваряне на прозореца-жега. Някакво извадено сякаш от разказ на Ловкрафт нетърпение, напрегнато очакване се е загнездило в теб и не те оставя да се радваш дори на шума от разлюляните листа, които иначе толкова добре те приспиват. Нещо се пречупва у хората, когато в рамките на няколко часа температурата скочи или се срине 20-на градуса. Нещо в уж забележително адаптивните ни, еволюирали мозъци се опъва като струна и не ни дава да заспим. В такива нощи се раждат историите за таласъми и караконджули.

А безсънието, както знаем, е като дете с грамадни ножици в шивашко ателие. Стига да не падне и да се самонаниже на тях, ще ходи, кълца и реже, докато отвсякъде почнат да стърчат разнищени конци и несвързани краища. Безсънието е the fun powder, с който са поръсени всички онези моменти, за които в последствие не сте сигурни случили ли са се наистина, но ви е страх да попитате. В една такава отвратителна, сива, понеделнишка сутрин, когато небето е много ниско и с цвят на поцинкована ламарина, когато целият град не е спал, се чудиш будил ли си се въобще… някога. Като Vanilla Sky… само че Lamarina Sky.

Когато дойде лятото, а черниците пак оклепат всичко навън, най-трудното нещо, оказва се, е да запазиш вътрешната си хармония, докато някакъв глупав вятър блъска клони в прозорците ти. Освен ако не сте попаднали в някакъв излишно прехвален филм на Бунюел, няма разумна причина да не избягвате сюрреалистичните понеделници на душата. А неназованият, атавистичен ужас, който ти пречи да заспиш, на дневна светлина не е нищо повече от добре описаният от науката пред-работен стрес съчетан с необоснованата ни гузност, когато си отпочинем добре. Така, де – всички знаят, че таласъми и караконджули не съществуват.

Не стресирайте пандата

 

A cynic’s guide to dieting

Славой Жижкннакоеноангнжек харесва това

Не съм постил през живота си.

Освен един кратък, тъжен, гладен период на ориз и картофи по здравословни причини, не съм спазвал никаква диета, никога.

Не съм се опитвал да отслабна, нито да наддам.

Като цяло разбирането ми за ограничение при хранене винаги е било “колко се събира в корема”, а за “диета” – избягване на гадости като чипс, саламки (кренвиршки), лук, бамя. Това донякъде обяснява колко наивно, по детски, подходих към подхвърлената ми теория, че “слаб човек като теб може да се изцепи и изчисти за 2-3 месеца, стига само да ограничи въглехидратите”. Какво пък, казах си – обичам да си поставям трудни, безсмислени цели и да храня егото си от неразбирането, с което хората съвсем правилно клатят глави, когато им разкажа за тях. Колко трудно въобще би могло да бъде да се спрат едни глупави въглехидрати?

Оказва се – много. Колкото и да си мислите, че не преяждате с джънк и като цяло спазвате някакъв приличен режим, то вероятно консумирате поне една силно въглехидратна храна: картофи; кифли; банички; пици; (домашен) хляб; шоколад; тортички; вафлички; БИРА; ракия; натурални сокчета. ВСИЧКО, всичко, заради което си струва да не се храните от системи, съдържа в себе си прословутите въглехидрати, които иначе човек не забелязва, докато не реши да пренебрегне древния завет на учителя си по биология: “Всеки организъм има нужда от Б(елтъчини)М(азнини)В(ъглехидрати)”. Упоритостта ми обаче, както споменах, надминава здравия ми разум, и нищо не можеше да спре устрема ми.

В крайна сметка, мислех си, нито толкова сладко ям, нито толкова алкохол пия; а биричката вечер след работа така или иначе не се брои и всеки, който твърди противното, мрази живота. А и тази диета уж се спазва от всевъзможни спортисти, включително всеизвестните с това колко корави батки са (и колко обичат да го показват) кросфитъри. Това, което в детинския си ентусиазъм обаче бях пропуснал, е колко много време всъщност отделят спортистите на храненето си и колко малко на други, извънспортни неща. Най-голямата трудност при спазването на хранителен режим за моя огромна изненада се оказа не волята – все пак, ако си решил да правиш нещо, правиш го, докато припаднеш – а нуждата от предварителна грижа и планиране на всяко едно ядене през деня. Особено ако пържените без мазнина яйца всеки ден са далеч от представата ви за разнообразно, задоволително меню. Ставаш сутринта, едва гледаш, искаш просто да намажеш филията с нутела и да тичаш към работа? Съжалявам, приятелю, трябваше от снощи да се сетиш да си свариш яйца и да напазаруваш плодове. Идва време за обяд в офиса и ти искаш да се придържаш към новия си режим? Заповядай пържени картофи като гарнитура към всички възможни ястия, които можеш да си поръчаш. Защо не си носиш в кутии?! Избутал си деня, след старателна служба на боговете на капитализма цял ден се прибираш претрепан и прегладнял с желание просто да се опънеш на дивана и да си поемеш въздух? Ха, а кой ще ти сготви здравословната храна, която не трае в хладилник и трябва да се приготвя всеки ден, лешпер долен? И не, тази бира, с която искаш да удавиш опънатите си нерви в пенливо спокойствие, по-добре въобще не я отваряй. Тъжен, изнервен, със стържещ стомах, четеш в интернет как всъщност здравословният начин да си набавяш енергията е чрез плодове и зеленчуци, а някакви хора с възторг разказват колко леко им е и колко прекрасно се чувстват, откакто не се тъпчат с ужасяващите глутеносъдържащи продукти. Хрупаш по цял ден банани, ябълки и ядки като павиан в зоопарка (здрасти, Иване), и въпреки това си оставаш гладен. Какви количества плодове и пилешко филе поглъщат тези хора въобще?!

…издържах около седмица. Вашият скромен автор, уважаеми наши няколко верни читатели, не притежава нито метаболизма да се изхрани с плодове и ядки, нито мотивацията да се самонаказва, а още по-малко иска да пожертва няколкото си вечерни часа трепане на компютърни човечета за старателно подготвяне на храна за следващия ден. Въпреки всичко в тези си няколко гладни дни, като едни истински раннохристиянски отшелник, достигнах до прозрение: ако човек се обича повече, отколкото е суетен, то плочките на корема не са за него; ако предпочитате да сте щастливи и общуването с другите хора да не страда от гладната ви киселост, носете с гордост паласките си; ако не сте затормозяващо дебели (“пълнички” ;)) или пък здравето ви не го изисква, carry on, my wayward son, there will be peace when you are done. Човешкото щастие, като му теглиш чертата, излиза обратнопропорционално на тормоза, който си причиняваме сами. Зашеметяващо прозрение, знам. Явно трябваше по-рано да се отдам на пост и молитва.

Няма панда за край, защото те са гадни вегани-суровоядци така или иначе.

Сбогом, Двеилядиишеснайсто, стой си там

Едва ли ще изненадам когото и да било от неколцината ни верни читатели, озовали се на съмнителен сайт като този, когато заявя, че социалките из интернет са предимно отдушник на терзанията на прекалено драматизиращи, вечно неразбрани кифли и тъжни, френдзоуннати смотльовци. Но дори имайки предвид тази аудитория и склонността ѝ да трансформира сексуалната си фрустрация в you-cant-kill-me-im-already-dead-inside постове (която тенденция колежката толкова добре описа наскоро), няма как нажежените до червено социални антенки на редакцията да не отразят изненадващо оригиналния “Me in the beginning of 2016 vs. Me in the end of 2016” мем, няколко примера за който безсрамно изрязах от туитър:

Докато ви приготвях картинките, даже тагнах този пост в категория “хейт”. Да не вземе да се подведе някой.

За да съм откровен (по изключение): не съм наясно защо точно тази година обира толкова много омраза. Интернет винаги е бил досадно чувствителен и е правил от мухата слон, докато някъде по света хора наистина страдат. Но докато се оглеждам в съвсем наближилото ѝ изтичане, като че ли се сещам за онези разкази на Ловкрафт и Бредбъри, когато по целия свят, у всички хора, се прокрадва едно необяснимо, нагнетено напрежение и очакване. Далеч съм от мисълта, че сме на ръба на глобален апокалипсис, нито вярвам в ретроградния Меркурий или настъпването на ерата на Водолея. Затова ще използвам пищенето на интернетните литъл бичес за повод за раздумка, но няма да се подвеждам по налягащия ги ужас от края на дните и ще се облегна – фигуративно, щото нали – на бръснача на Окъм за своето обяснение: 2016 чисто и просто беше тегава като ноемврийски сняг, който намираш скатан в неогрято от слънцето кьоше зад някой блок – кален, прашен, оакан от кучета, но напук на всяка природна логика – все още неразтопен в средата на март. Да му се не види и гадният сняг. И ако си особено енергичен, а не те е налегнала пролетната умора, почваш да го мачкаш и риташ, порейки свежия пролетен въздух с мърляви снежно-кални топки. Ако имаш специален късмет, можеш да цапнеш някое разпяло се фтиче на близкото дърво, секвайки особено грубиянски възхвалата на възродения му нагон – подвиг, даващ ти допълнителни точки в личната ти битка за “гъз на месеца”, която така или иначе оглавяваш, защото няма други участници. Кой си организира надпревари за “гъз на месеца” все пак?! Върви си, бе, сняг ланшен гаден, отлитай, вазирай, и ни върни радостта от живота. Ей това е 2016, скъпи ни неколцина читатели.

Крива, и не на място, и досадна, и опака; година, в която всичко се случва по възможно най-трудния начин и те кара да се съмняваш и в себе си, и във Вселената, и дали пък ония кльощавите индийци с неизрязаните нокти всъщност не са напълно прави, съветвайки те да не преследваш нищо, което не се случва от само себе си.

2016-та е като особено натруфен двоен интеграл, който колкото и да смяташ, така и не можеш да докараш да някое готино, напудрено цяло число, което да изпълни изстрадалата ти от задачи душа със задоволството на нещо правилно. И седиш, и се чудиш, и смяташ пак, и псуваш, и мааш сладолед от кутията с голяма лъжица, докато накрая не си пуснеш някакъв особено гневен пънк и не решиш, че това всъщност няма никакво значение, защото Системата ни държи за топките така или иначе. Ей това е 2016, скъпи ни неколцина читатели.

Неправомерно самодоволна, възползвайки се от незнанието и/или мързела ти, за да си придава важност и да те кара да се чувстваш виновен за всичките си беди. Като майстор, който влиза в къщата ти и, преди да почне да кърти, чупи и цапа, ти заявява:

Идете лайкнете тая страница https://www.facebook.com/dnevnadozabulgarina

Истински майстор след себе си не чисти, бе!

Всъщност, 2016-та е като купчина мокра вар, която след ремонта е изпадала в шкафа под мивката, и не можеш да я изметеш или изринеш по никакъв друг начин, освен да гребеш с пълни шепи и с погнуса да изхвърляш в найлонов чувал. Спираш, почиваш си, опитваш се да бъдеш инженер и да измислиш някаква оптимизация. Но няма, братчето ми. Това си е твоята мокра вар, и твоят шкаф под мивката, и едното няма място в другото, а твоите две собствени ръце са единственото, което би могло да им попречи да си останат така. Ей това е 2016, скъпи ни неколцина читатели.

Гребане, бутане, стискане на зъби и бръчкане на нос. 2016-та е таксиджия, който се къпе само по празници; автобус, в който вали сняг; замърсен с въздух софийски смог през декември; 8 пропуска след 82-рата минута, когато си сложил пари на над 3.5 гола, а мачът цяло второ полувреме се играе на 3-0; махмурлук в работен ден; недоизрязан колец от пътен знак, в който си съдираш новите обувки; обаждане по телефона; клон на български пощи. 2016-та по китайския календар е годината на Куцото Магаре и Тъпия Пудел едновременно. Първата година от този век, която почнах да изписвам само с последните ѝ две цифри, защото 16 е такова хубаво, кръгло число. Колко илюзии, колко напразна надежда.

В крайна сметка година толкова натоварваща, че не можах дори да си измисля традиционните новогодишни решения за следващата, които някъде през април да осъзная, че нямам никакво нито желание, нито време, нито възможност да изпълня, и заменям с коренно различни, надявайки се те поне да ми донесат известно временно успокоение, че имам бегъл контрол над случващото ми се. За сметка на това, за пръв път си имам пожелание към идващата 2017:

Please don’t suck.

Не е много.

През 2016-та пандите излязоха от списъка на застрашените видове. Йей.

Околовалентински размисли

Първо, ФОСТАТА за всички вас, много сте ми драги,  ама не съвсем.

И така, нещастната ти главица е решила да попадне тук и е надигнала врат  да види какво отново е написала тази пача. От сега ти казвам, че няма да е нищо епично, защото епични неща не са се случвали в близките 5-6 години. По последни данни е имало опит за епичност, който все пак се е оказал успешен- албумът на Tool през 2006-та, но от тогава цялата Вселена е в известен застой.

Но да се върнем към заглавието. Самодоволно предвиждаш, че сега ще почна тънко и по младежки да тъпча празното бяло със зловредни мисли за Свети Валентин, нали?

Ами, яж го. Свети Валентин е просто поредният банален празник в червено, а истинските причини, заради които си заслужава да мразиш, са хората. Сега ще говорим за това колко зле си ти, колко по-зле съм аз и колко зле като цяло сме всички, че въобще съществуваме сред тази крехка екосистема с парче свинско в устата и надежди за всепоглъщаща Любов, и за различните начини, по които си ебем душата.

Не ме дразни това, че всички мразите Свети Валентин. Нещо друго е. Правите се на застреляни, ама само за това си мислите, и подобно на forever alone guy, тънките милитъри стратегии как да забиете някой са единственото нещо в главите ви. Няма нииищо по-важно от този шибан инстинкт за малко любов, любов, любов.

Добра новина! Вероятността същество от противния пол да мисли по този начин около празника е огромна. Жалко, можеше да не се хвърляш в последния момент от блока, ама какво да те правя.

Ти си хейтър на и около свети валентин. Не, няма да го пиша с големи букви. „Мразителите ще мразят”, но нека видим по какъв начин.

Ти си от онези момчета, които са истински свестни пичове, направо искам да искоча от монитора и да те гушна. Твоята тънка самоирония, томчетата с Лъвкрафт, Ерих Фром и Буковски над леглото ти, трогателното ти несправяне със свалките- перфектен батка. Обаче все не можеш да си намериш приятелка, защото си шибано претенциозен и дори да си мислиш за Нея в момента, не си си мръднал пръста да я спечелиш. Това не ти е тото шанс да си седиш на гъза и да чакаш джакпота. В момента ття сигурно се прегръща с красив и тъп, но нахален селянин.

Поздравления! Ти току-що се превърна в хейтър номер едно- несигурният пич.

Никога не си имал проблеми с жените, защото си го правил веднъж и то на тъмно. Мацката те е забила за двадесет минути и е свършила цялата работа. На сутринта си се чувствал изнасилен и отвратен, и сега си мислиш, че Вселената ти се присмива. Порасни, моля те. Отиди още тази вечер някъде, изпий няколко бири и просто изплюй бастуна от гъза си. Защото ако още веднъж ми кажеш колко си нещастен в любовта, а я подминаваш на всеки ъгъл..заклевам се… ще те убия, за да спестя мъките на всички.

 

А можеше и да е по-зле: ти си самовлюбеният пич, който сваля мацки лесно. Релефът ти е страшен, а по-страшното е, че в главата ти релефът липсва. Най-вероятно отиваш в Син Сити, поръчваш си едно тънко Виски, и сваляш чалгарки. Но около свети Валентина си викаш : „еее дееба, къде сбърках?”

Ще ти кажа къде. Някъде около сперматозоидчето на баща ти и яйцето на майка ти.

Търсиш Перфектната Кифла, която винаги е на токчетата си от бала, а от шията й, вместо опияняващото ухание на младо момиче се носи аромат на тестер от Великия Мол. Абе, заслужавате се, и най-вероятно ще се намерите. По-лошото е, че ще си направите деца малко преди да съсипете странните си, лишени от мисъл взаимоотношения, и детето ще израсне пред компютъра. Един ден ще попадне на домашното ви порно, и тогава ще стане проститутка. Е, поне се опитахте.

Тук вече обръщаме малко резбата и започваме да пишем за пички.

Няма как да не обърна особено внимание на Дисни Принцесата с Татуировки.

Същества като нея се реят в Tumblr и reblog-ват гифчета на прегръщащи се хора, докато чака Великия Принц с Голямата Патка да я follow-не и да започне и той да споделя гушкави снимки. Всичко е страшно забавно да се наблюдава отстрани.

Критериите на тази псевдохипстърка са на такива висоти, че и Райън Гослинг да дойде пред вратата й , ще му прошепне „твърде рус си, пич” и ще седне отново пред компа. Най-вероятно е зодия Риби и прекалява със салвията, но е толкова трагична, когато излива мъката си в песни на Дефтоунс и нископикселова фотография, че направо ти иде да й прережеш гърлото с ченето на баба ти.

Има и още, като толкова искаш. Представи си онова красиво момиче, от което малко те е страх. Ето я тук. Тя е умна, ама май не особено много, щото около нея се вият обожатели, а тя е хвърлила око на невъзможна за изпълнение мишена на около 1500 километра, или все още се хваща да мисли за асексуалния мизантроп, който едно време й е разбил сърцето от раз. Затова сега гледа да предизвика възможно най-много самоубийства, като не смее да пусне на никой и се затваря вкъщи да пише съмнителна антилюбовна поезия. Момичето ми, ти си най-вероятно все още млада, а несигурният пич е в момента в бара и пие три бири, щото му казах така да прави. Що не се награбите и не ме оставите на мира, вашите истории трябва да спрат да бъдат поотделно, че нямам време да ви слушам.

 

(Със сигурност има и още много други разнородности на Великия Мъченик, защото проблемът е, че сме убедени, че сме най-нещастните хора на света, ама не ми стига времето да ви побера всички, сори)

 

Та, сумирано- ако имаш малко акъл, ще спреш да обръщаш внимание на тези глупости и ще си вземеш изпитите. Every creature in this Earth dies alone – да живее Дони Дарко, ебати епичния филм.

Заведението не предлага бой с възглавници във формата на плюшено сърце, нито инструментариум за снижаване на досадата и болката, която изпитваш по принцип.

 

Ето и най-полезното нещо, което ще чуеш този месец: всъщност, сърцевидната форма е именно две човешки или свински сърца, които са залепени едно за друго. Сърцето ти прилича на боб, и като го доближиш до друг боб- мъжки или женски, (зависи си от теб и няма да те съдя, защото си ми брат, или сестра, или може би си хермафродит, който търси друг хермафродит, ебала съм те) се получава това нещо, което на практика му викат Love.

 

Довиждане, да нови срещи. Четете на Иван нещата, те предлагат моята мъжка гледна точка в 80 процента от времето.