Аз съм човек, който си има всичко

Докато снегът бавно се сляга и ледът затяга върху поредното издание на консуматорското безумие “черен петък/понеделник/дни/седмица”, аз установих, че освен да правя шеговити препратки и не особено оригинални асоциации между времето навън и актуалните събития, съм и човек, който има всичко. Прилагам списък на имейлите, които получих само в дните преди и по време на прословутия черен 24.11. за справка:

  • ¡Mas ofertas espectaculares de Black Friday! / Ahorra hasta 96%
  • Black Friday best deals and new offers! Save up to 96%!
  • Black Friday Sale ends soon! Now with 500+ deals up to -90% • Spend 15 USD, get StarCrawlers for FREE
  • Items on your wishlist are now discounted!
  • СТАРТ на Black Weekend!
  • Черният петък е тук! До -50% намаление!
  • The Black Friday Sale
  • BLACK FRIDAY! Намаление на всички стоки в …
  • Bethesda games 75% off (+18% with code) / Lots of new offers in our Black Friday Sale!
  • BLACK FRIDAY намаления до -90 %
  • Your trip to London Stansted | Up to 50% off car hire this Black Friday
  • -20% on ALL skin cases! SAVE on Black Fri… Week!
  • Tom Clancy games up to 73% off – and more new Black Friday deals!
  • Black Friday Sale: MDK giveaway • 300+ deals up to -90% • Spend 15 USD, get StarCrawlers for FREE

Какво научаваме от този немалък, но за сметка на това – болезнено еднообразен списък, скъпи наши трима верни читатели? Че скромният пишещ не си е конфигурирал добре спам-филтрите? Да, безспорно. Че все още има  нездраво увлечение към компютърни игри? О, да, и никой не го отрича. Че всяка една метафорична онлайн барака за банички и боза се опитва да се включи в панаира – това май вече всички го видяха, присмяха се на псевдо-намаленията или тези от по 1% в неназован магазин за компютри, и продължиха с живота си. Че никой не ми пише? Да, и това, но днешните млади вече не ползват имейли, както ми обясниха веднъж представители на същите.

Това, което обаче не става ясно на пръв поглед от тъжния ми inbox и заради което всъщност ви занимавам с него, е как всеки един от тези мейли остана като глас в пустиня. Не е като да не опитах да се включа в ежегодния харчфест! Опитах се, бога ми – разглеждах настървено джаджи, браузвах намалени парцалки, с трепет в душата дебнах промоции на компютърни игри, които може би ще може да изиграе някой от хипотетичните ми внуци! Дори спортните стоки отворих, макар отлично да знам, че нищо няма да си купя, освен ако не го продават срещу 25 стотинки и картинка от дъвка Турбо (с безплатна доставка). Нищо! Нищо не ми проговори.

Аз съм, на теория, идеалният консуматор. Разумен, но импулсивен купувач съм – не обичам да давам пари за глупости, но не се свеня да си тръгна от първия магазин с първите обувки, които са ми харесали, без да изпитвам нужда да обиколя целия претъпкан, коледен, облян в преумора и LED-светлини мол (Защо, КОЙ?! наложи да се пише МОЛ с главни букви?!). Същевременно никой не зависи от мен и финансовата ми дисциплина, така че мога да си позволявам да се глезя със скъпи вещи, които запълват екзистенциалните празнини в душата ми (ха-ха, приятели). На всичко отгоре съм и мъж, което автоматично означава, че съм срамно лесен за манипулация от убедително говорещи красиви продавачки – това даже е надлежно документирано.

Въпреки всички тези предпоставки, Черният петък ме напусна (или аз него – хм) с празни ръце. Разбира се, в контекста на този прекрасен сайт, най-логично би било да заявя политическите си убеждения, как съм запазил достойнството си в лицето на масовото промиване на мозъци и шестващата алчност. Въобще, виждате, че се опитвах всякак да си намеря оправдание, дори забивайки в традиционното си прекалено анализиране на тривиални факти. Но истината е съвсем друга. Не уважих “празника”, защото

аз съм човек, който си има всичко.

Ето, казах го. Материалните ми нужди са напълно задоволени. Няма нищо, нищичко, никаква вещ, която да видя някъде или у някого и да завидя, да поискам да я притежавам, да си помисля, че ми липсва. Нищо, за което да искам да спестявам пари. Аз съм ходещата дефиниция на first world problem и дори не притежавам вила на морето или яхта със запазено местенце в спокойна марина в някой Средиземноморски залив. Jack’s failed sense of tangible purpose (понеже отдавна не сме референсвали Fight Club).

Този кратък момент на яснота беше колкото тривиален, толкова и изненадващ. Целият ни цивилизационен ред е устроен около това да изпитваш недостиг на нещо материално. Учиш, работиш – за да си по-добре екипиран да правиш още пари. Да купуваш, да притежаваш, след това да задържиш новопридобитите вещи, удобства, “стандарт”.  А после? Би било малко тъжно през целия си останал живот да се стремиш единствено да запазиш това, което вече имаш. Или – omgwtfbbq – да потърсиш някаква нематериална цел, нещо духовно, което ти липсва? Колко нагоре в пирамидата на Маслоу бяха тези? Явно – не много, защото Югоизточна Азия се препълнила с объркани западняци и човек вече не знаел къде да отиде в Камбоджа, за да не му говорят на английски.

Предвид това, че е доста вероятно да живеем в симулация, ако аз бях наблюдаващият Експериментатор за себе си, щях да си дръпна щепсела заради горните глупости. От друга страна, щом все още съм тук и ви ги пиша, докато аз-овете ми в паралелни вселени се разтварят един след друг в поредица от странни инциденти, може би има още до крайната цел – или до терминално отклонение от нея – на симулацията. Програмисти гадни, I’m coming for you. (*laugh in alien-scientific*)

Дзен панда достига “прозрение”

Как стигнахме дотук? – позитивно за глупавия кран

Българското т.нар. „публично пространство“ е много интересно животно. Не толкова заради пребиваващите в него телевизии, радиа, вестници, списания, блогове, влогове, глогове и др. медии, а защото е преди всичко „пространство“, отколкото –
„публично“. Без да задълбаваме излишно в произхода и измененията на конотацията на „публика“ в езика ни, едно условие задължително трябва да е изпълнено, за да бъде каквото и да било „публично“: то трябва да е обществено, общо, подразбира се – достъпно. А когато в едно пространство доминират масовката, популистките нагласи, посланията насочени към най-простия, извинявам се, най-малкия общ зрите… знаменател; послания, бълвани ежечасно от силно ограничена и контролирана група едни и същи източници; тогава, оказва се, общият достъп до публичното ни пространство се превръща в задача трудна и трудоемка, изискваща ентусиазъм, посвещение и енергия, които само най-настоятелните и/или най-добре платените са склонни да предприемат.

Именно заради това цялата сага с останките на паметника „1300 години България“ пред НДК в София заслужава един по-старателен анализаторски поглед. Честно казано, да го има или няма паметника ме вълнува слабо, защото никога не съм го харесвал, но от друга страна винаги е представлявал, редом с опитите ми да преведа живописния му прякор на чужд език, интересна точка от „туристическата“ обиколка, на която развеждам гостуващите си чуждестранни колеги. По-тази причина съвсем съзнателно избягвам да взема страна в спора за демонтажа/реставрацията/реконструкцията му и въобще нямаше и да задълбавам повече в темата, ако не беше вандалският акт по среднощното подпалване на крана, паркиран наблизо за да маха парче по бетонно парче остатъците от злополучното постижение на соцреализма. Това, което привлече интереса ми, дори не е самият палеж – колкото и да се опитваме да привидим някакъв политически мотив, в крайна сметка става дума за най-обикновена криминално-анархистка дейност, с която ще си чупят главите полиция и застрахователи. Въпросът, който аз си зададох, вместо това беше: Как стигнахме дотук – да можем да общуваме само чрез насилие?

Споменах по-рано какво изключение от обичайната медийна и въобще комуникационна среда е спорът около паметника. В него се включиха: авторите; политици от целия „спектър“, ако допуснем за момент, че политически спектър у нас действително има; общинари; военни; журналисти; историци; архитекти; артисти; зяпачи; дори млади хора! Аз лично от много време не помня някакъв обществен казус да е привличал толкова внимание от толкова разнообразни групи. Всички те да имат мнение, в което са убедени, и аргументи, които да тупнат на масата – това, да не чува дяволът, ама си е едва ли не митичното гражданско общество, което чакаме да се роди от има-няма 30 години. С други думи: имаме общ казус; имаме различни мнения и достатъчно поддръжници на всички тях; идеалните предпоставки да се случи някакъв граждански дебат, би си помислил човек? Да, ама… не. Вместо реплика – кран цъфва в ранна утрин и почва да разглобява. Вместо дуплика – пожар по тъмни доби. Как стигнахме дотук??? Аз не обичам много реторични въпроси, заради което ще ви представя някои от личните си теории по хронологичен ред на аргументите в тяхна полза.

I. Толкова си можем

Още в края на 30-те години на миналия век проф. Иван Хаджийски публикува знаменитата си „Оптимистична теория за българския народ“, която и до ден днешен си остава може би най-значимият опит да се опишат някакви наши „национални черти“, доколкото въобще подобно понятие съществува. Неумението да общуваме нормално дали се причислява към тези ни характерни черти? Изкушаващо е да си помислим, че е така – сетете се само как ви говорят контрольорът в автобуса или лелката в чиновническото гише, как хората са готови да убиват за едно тъпо паркомясто и онзи класически лош поглед, с който татуиран, назобен младеж с гола глава седи в дискотеката и наблюдава кой от околните „му се отваря“. Насилието в ежедневното ни общуване е норма и това за съжаление не може да бъде оборено дори от откъслечните контрапримери на непредизвикана човечност. Когато прочетохте думата „контра“, изправиха ли се някакви косъмчета по врата ви? Да, да, точно така – „протести“ и „контрапротести“ е само още един пример за неможенето ни да си говорим адекватно; всъщност явление толкова гротескно и анормално, че отсега клатя глава при мисълта как учебниците по история ще се опитат да го обяснят след време. И въпреки всичко, въпреки всичко е твърде мързеливо просто да заявим, че българите сме си груби, недодялани и асоциални, заради което вместо да дискутираме, си пращаме кранове и после си ги палим. Това би било равносилно на най-безсилната фраза в нашия език: „Тука е така“. А като стана дума за безсилие…

II. Турското робство

Преди някой да възроптае, пояснявам: съвсем съзнателно не използвам далеч по-правилния исторически термин „Османско владичество“. Именно като „Турско робство“ е набивано през времето на граденето на социализма в главата на цели поколения клишето, че единствената причина ние да не сме отдавна задминали в развитието си всички държави по света (освен братския СССР, очевидно), са тези прословути 500 години робуване. Защо точно на режима е бил нужен този подмолен национализъм е тема на съвсем друг разговор. Фактът е, че пропагандата е толкова успешна, че и до ден днешен в много български души, някои от тях – виждали соц само на снимка, тлее една дълбока омраза към всичко турско, която само чака някой ямболия с преждевременно побеляла коса, или пък с „А-Ти-Вье“, да я разръчка с позлатен пръст. Тази омраза – ще открием, ако разсъждаваме още малко – не е дори туркофобство; просто натам е най-лесно да се насочи. Омразата е към всичко чуждо, като „чуждо“ може да бъде: раса, пол, сексуална ориентация, националност, социално положение, цвят на очите, регистрационен номер на колата… Всичко. И е израз на жестокия комплекс за малоценност, произхождащ от почти подсъзнателното разбиране, че не… не са ни турците виновни. Та достатъчно е само да погледнем какво развитие търпи България след Освобождението, че дори и след Балканските и Първата световна войни, преди да дойдат…

III. Комунягите

Комунизмът направи хората мързеливи. Комунизмът научи и най-некадърните да чакат наготово. Комунизмът демотивира умните и трудолюбивите. И всякакви други лесни, лесни клишета. Покрай опита ни за преход, който запази някои от най-лошите черти на предишния строй, но ги обогати и с някои от най-лошите на новия, е лесно да забравим, че промяна – всъщност – има. Че никой не е вързан никъде и за никого. Че вече няма как да се оправдаем с властта, с партийния секретар, дори не и със световната конспирация (добре, де, с нея може, ако сме антиваксъри, но тях така или иначе еволюцията ще отсее). Бавно и неумолимо времето си взема своето и все повече хора, които нямат съзнателен спомен от соца, заемат все повече и по-важни позиции. И на тях не са им комунистите виновни за нищо.

Добре, ще си кажат нашите уважаеми няколко верни читатели, толкова много текст, за да предложиш теории и след това сам да си ги опровергаеш; хлопа ли ти нещо, авторе? Да ти дадем едно (деспа-)сито и да те пратим на Албена да изгребваш морето с него?

На Албена можете да ме пратите когато и да е и няма да ви се сърдя. Но причината да опровергая всичките си оправдания е съвсем простичка – защото оправдания няма. Всичко е у нас самите. Ако гледахме повече залези; ако четяхме повече дебели книги (може и „Капиталът“, ако ви влече, но ще се разочаровате); ако пътувахме повече; ако садяхме дръвчета в свободното си време; ако имахме малко по-ясна представа за собствената си маловажност в този огромен, прекрасен свят; тогава вероятно щеше да ни е много по-лесно да уважаваме и останалите. Лесно е да кажем „озлобели сме от беднотия“, но честно казано, беднотията често започва преди всичко в душите ни и чак след това намира своята проекция навън. С омраза и чупене стигнахме дотук. Все си мисля, че все още имаме време да се научим на слушане и разбиране, преди някоя сутрин и над нас да увисне кран, който да пренесе ръждясалите ни кости в музея на отживелите хора. Така де, метафорично казано.

Авторово предпочитание за паметника пред НДК

 

софийски пазар на труда- survival guide

Нещо крайно необходимо на всеки човек, започващ кариера е поредицата от интервюта, които се случват, преди да кацнеш на стола в подбраното от теб място. Защо е крайно необходимо? Ето няколко причини: за да осъзнаеш какви пълни глупости са интервютата; за да тестваш системата; за да видиш колко малко е необходимо, за да не се харесаш; за да повишиш уменията си да правиш добро впечатление за 2 минути, които в крайна сметка са най-определящи за каквито и да е интеракции – разговор в бара, първа среща с родителите на гаджето, семпъл разговор с притежател на много красив ирландски сетер в парка, и стигайки до интервюто за работа – била тя мечтаната такава, или временната никотинова лепенка от кинти, с които да продължиш да си купуваш стафф.

Пълно е с клишета, които се въртят като изтъркана плоча на Лили Иванова по време на пенсионерски събор. Усмихвай се. Гледай ги в очите. Задавай въпроси. Не задавай тези въпроси. Бъди ентусиазиран. Облечи се добре.

Bullshit. Най-лошото нещо, което можеш да направиш е да приличаш на добре облечен робот, хвалещ компанията, постоянно гледащ ги в очите и усмихващ се. Всички правила за доброто представяне на интервю могат да бъдат всъщност нещата, заради които не са те взели.

Истината е семпла: трябва да те харесат.

Можеш да си изряден, но просто физиономията ти да ги дразни. Можеш да се усмихваш, но да те помислят за глупак. Можеш да звучиш толкова ентусиазиран, че да се отдръпнат: същото важи и в любовта: когато кажеш „харесвам те“ , на теория е нещото, което би трябвало всички да искат да чуят; на практика разваляш ситуацията и правиш всичко awkward.

Интервюто за работа е като Игра на Тронове: all men must die. Докато не се примириш, че може би дори и две години ще ставаш рано. Ще си изглаждаш дрехата, ще се поръсваш със скъпия парфюм за специални случаи. Ще вземеш скапания рейс до другия край на града, където изнервени HR-ки (защо са винаги жени???) ще ти дадат три теста. Ще сте провели преди това два телефонни разговора, след които е необходимо да напишеш осем писма. И след всички усилия три седмици по-късно ще са готови с отговор…

Примирявай се бързо, или ще изгориш. Бъди Денерис в края на първи сезон – плаха в началото, но събираща смелост с всеки следващ епизод и накрая осъзнаваща, че пламъците не й пречат.

По-добре е да си измислиш стратегия за оцеляване, защото в един момент ще се обезцениш до такава степен, че лошият ти късмет ще се разнесе навсякъде и ще попаднеш в затворен кръг. И накрая все ще си намериш нещо, но вече ще си друг човек.

Ето през какво минах аз тези два месеца:
Имайки предвид, че не съм нещо повече от момиче (сетих се за великите думи на Явката а аз съм просто смешен сладуран със талант), което владее разговорен английски и си търси офис-работа, понеже е минала през ада на моловете в ранните си 20, маскирайки се като продавач-консултант, реших да кандидатствам безцелно като customer support и администратор на сайтове (вече така наричат хората, които качват снимки и описание на съдържанието в онлайн магазините, както и отговарят за доставки и връщане на стока, нищо общо с програмиране), или data entry operator, въобще, каквато и да е от простите и досадни работи пред компютър. Подкрепено от мантрата ми, че така или иначе нищо няма смисъл и вероятно няма живот след смъртта, но все пак трябва да се опиташ да намериш смисъл, било то и смешен. Учудващо, но след няколко опита ми звъннаха за интервюта.

Ето какво стана:
От 15 места ме поканиха на интервю в 7. Успях да направя достатъчно добро впечатление, че да ми кажат „харесахме те за позицията“ на 3 места. В крайна сметка избрах най-трудното от тях, защото харесвам да започвам изцяло нови неща. Но преди да кажа „да“, се случи онова нещо, което само и единствено мога да нарека „ много добър късмет“. Защото макар и на едно от интервютата, обяснявайки шеговито за предишната ми работа да използвах думи като „сутеньор“, „страх“ и „бой“, докато си играех с голдън ретривъра на фирмата, на другото място да гледах остро в очите и да познавах какво искат да ми кажат, а на следващите две да бях адски притеснена, накрая ме задърпаха отвсякъде. В тоя ред на мисли, избрах едно от двете места, където се притеснявах като гимназист, отишъл за първи път на стрийптийз бар.

Харесването е субективен фактор, който не може да бъде обхванат с няколко съвета. Все пак, моите изводи бяха, че трябва да си психолог, да имаш самочувствие, да можеш да се движиш през интервюто тихо и внушително като река; но трябва и да оставяш място на интервюиращия да се почувства комфортно. Или обратното – трябва да покажеш смиреност и скованост, защото усещаш съвсем в началото, че така ще предразположиш оня да говори. Имах и един случай на човек, който искаше и от двете, но не можеше да прецени кое повече и в каква степен; това си личеше и по начинът, по който беше написана обявата. За щастие се спряха на друг кандидат – доволна съм, защото освен безперспективна, работата изискваше от теб и да си „готин“. Накрая ми стана смешно, но не знам дали познаха, че им се подигравам.

В крайна сметка изпълниш ли своята част по начин, по който да те отличи от останалите, но и да впечатли, си на предни позиции. А това е доста трудна задача в София, защото тук се е събрала есенцията на останалите градове – талантливи и мотивирани хора като теб, с които ако се бяхте срещнали под други обстоятелства, в нетрезво състояние щяхте да крадете чаши в някой бар.

На работа в почивния ден

Ха, подведохте се, нали – познавайки негативната ми природа, сигурно всички вие, верни наши читатели, си помислихте, че това ще е поредният хейтърски изблик срещу устоите на капитализма, с които този сайт изобилства? That’s where you’re wrong, kiddo! Точно напротив – скромният списващ най-накрая се добра до така бленуваната от няколко месеца отпуска, за която не е спрял да мрънка в последно време. Тогава каква, прощавайте, работа? В какъв почивен ден? Ами градинарска, каква друга.

На събитието за доброволческо почистване и озеленяване на Софийския зоопарк попаднах напълно случайно – фейсбук, може би познавайки ме вече по-добре от аз самия – себе си, реши да ме информира за него чрез позната на позната, която беше се отбелязала като “заинтересована” (разбира се, че не дойде, никога не идват). Какво пък, казах си, 2 дни излежаване пред телевизора с мачовете и трепане на виртуални гадинки сред водопади от кръв могат до отегчат и най-мързеливите сред нас (ще ми се да беше така :/), така че редно е на третия ден от дългия уикенд да се свърши нещо полезно. Навих Иван (здрасти, Иване) да се включи, дори преди да спомена потенциалните хипи-мацки, които биха се явили на подобно събитие (надеждата умира последна), и ето ни, слизащи от автобуса в едноцифрен час, на път за най-приятното ми изкарване на почивен ден от цяла вечност насам.

Първото, което правеше впечатление, беше колко много хора всъщност бяха решили да разтъпчат първомайски сланинки, за да отидат да прекопават парка. Дори да не броим семействата с малки, тичащи, биещи се, ревящи, крещящи и въобще изключително досадни деца, някои от които просто бяха дошли на зоопарк, акцията беше успяла да събере поне 100-150 души, постигащи забележителното съотношение “потвърдили във фейсбук”:”действително дошли” от почти 1:1. Размишленията ми относно възраждане на бригадирското движение на доброволни начала и как всъщност много повече хора биха откликнали и много повече работа биха свършили, ако никой не ги кара на сила, бяха грубо прекъснати от развяващи се национални флагове; химн, гърмящ от портативна тонколонка, възкачена в каросерията на пикап; и озвучавано от същото място право тракийско хоро, извило се насред паркинга. Защо иначе толкова симпатичните, ентусиазирани и вдъхновяващи организатори бяха решили да го ударят на патриотизъм като фон на градинарската изява нямам логично обяснение, но предвид това колко работа се свърши и колко е чудесна инициативата им всъщност, дори аз смятам да не мрънкам по повода.

Само хубави думи мога да кажа и за новичкия директор на Зоопарка, който вместо мързеливо да се почеше по кълката, да примлясне доволно и великодушно да махне с ръка, разрешавайки всичко това да се проведе на негова територия, както човек би очаквал от един общински служител, цял ден не се спря да обикаля, да дава напътствия, да създава организация и лично да благодари на участниците – всичко това, докато с блясък в очите разказва за всичките си (големи) идеи за развитие на зоологическата градина. Вижте, аз никак не съм почитател на зоопарковете, защото колкото и добри условия и максимално близки до естествената им среда клетки да се създават, животните си остават затворници; потиска ме да ги гледам зад решетки, а често се чувствам и виновен да минавам и да ги разглеждам като… ами, като на изложба. Но ако приемем, че зоопаркове ще има и тези животни така или иначе ще живеят в клетка, то най-доброто, което може да им се случи, е клетките им да се управляват от някого с толкова хъс и, както изглежда, способности. Ако все повече подходящи хора почнат да се озовават на подходящите места, надежда все още има.

А за самото почистване, подрязване и озеленяване какво да ви разкажа? Това беше една от най-аматьорските, но за сметка на това изключително доброжелателни санитарни сечи, която се е случвала някога. Въоръжени къде с инструменти, къде просто с трудов ентусиазъм, се вряхме в трънаци, лазихме под храсти, катерихме се по огради, рязахме клони, дразнихме маймуни и забавлявахме децата, дошли да гледат маймуните (но се наложи да се задоволят с хомо сапиенси, пуфтящи над чемширени храсти); а в края на деня дори се озовахме в клетката на лъва, който за щастие, беше твърде зает да гледа в някаква точка в стената, за да се поинтересува от много внимателно събиращите бодливи клони по перваза над заграждението му свежи мръвки.

Когато всичко приключи, бяхме с бира в ръка, целите покрити в кал, пот, кръв и някакви неустановени дървесни субстанции, а лозарската ножица в другата ръка се оказа чийт код за зоопарка – като те видят с нея, от персонала те пускат навсякъде, а посетителите те питат за упътвания. Сприятелихме се с гледачката на маймуните, запознахме се с павиана Иван (здрасти, Иване), който обича кашу и да го чешат по розовото дупе, и в крайна сметка широко нахилени си тръгнахме от едно по-добро място, отколкото заварихме сутринта.

Циничната природа на този блог не ми позволява да пропагандирам открито доброволчеството като цяло и подобни акции в частност. Всеки от нашите верни читатели е достатъчно активна личност (иначе нямаше да попадне тук), за да знае, че има много и различни начини човек да си прекарва свободното време. Но ако някой ден като мен установите, че вече не ви се пие до сред нощ, не ви се става по обед и ви е писнало да прекарвате почивните си дни в лешперстване, такива дейности предлагат една изпълваща с благо чувство алтернатива. Носете си вода и предпазни ръкавици, пазете се от патрЕотизЪма, и всичко ще бъде наред. Със сигурност е по-добре от уикенд мигрената, причинена от твърде много сън, или пълзящата в неделя вечер екзистенциална криза.

Ама и позитивно стана. Ив, къде си?

Пандата е уморена от цялото това прекопаване

30 не е новото 20

Добър вечер и добре дошли на ДоленХипстър Хелоуин Едишъна, уважаеми наши верни двама читатели. Искате ли страшна история? Ето ви една…

Писна ми да слушам и чета изсмукани от пръстите, самозадоволителни, самоуспокоителни оди за това колко е страхотно да влезеш в четвъртото си десетилетие. Казвам ви го от самото начало, и ако особено ви възпалява, може и да не четете нататък: на 30 въобще не е толкова яко.

Конкретният повод за този лек рейдж изблик е поредната “статия” в бг-мама-имитиращ блог, където някаква кака дори беше стигнала до крайната наглост да заяви, напълно безотговорно и може би дори без грам съмнение, че всъщност 30-тият ти рожден ден е като абитуриентската ти, с която “завършваш” подготвителните си 20-something години и започваш нещата Наистина. Що за глупости. На абитуриентската си сте на 19, коленете не ви болят и можете да се оплескате с лоясал дюнер в 3 през нощта, без дори грам мисъл какво точно са сложили в белия сос, който така щедро изсипват върху иначе екзактно преброените 7 парченца съмнителна мръвка. На 30, от друга страна, е твърде вероятно да си докарате 4 вида стомашни смущения от всяка храна, която не сте си приготвили сами или не сте платили средна за страната дневна надница, за да ви я сервират.

30-тият ви рожден ден може да е като абитуриентската ви, само ако абитуриентската ви е била свързана с по-малко алкохол и радост, че се отървавате от на моменти смазващия гимназиален peer pressure, и с повече екзистенциални терзания и хронична преумора. Не позволявайте на никого да ви залъгва, доверете се на своя верен ДоленХипстър: със смяната на първата цифра във възрастта си няма по магически начин да станете по-мъдри, по-улегнали, по-спокойни и по-наясно със света и себе си. О, не, не, напротив: оставате си все същият объркан рибок, шаващ панически в споменатия от Pink Floyd аквариум, само дето сте още една идея по-стари и френетично гонещи последния влак – независимо дали той весело пуф-пафка, отдалечавайки се, към кариерните върхове, стабилното семейство или личностното откривателство, за които – о, свещена простота – сте си представяли, че 30 години живот все трябва да са достатъчни да реализирате.

30 въобще не е новото 20, приятели. 30 е новото “о, боже мой, защо имам махмурлук след само 2 бири, по дяволите” (да, божосах и дяволосах в едно изречение, so what, нима някой очаква от 30-годишен безбожник нещо друго). 30 е новото “не ме търсете в петък вечер, защото най-накрая искам да (се опитам да) се наспя, и въобще не ме интересува кой концерт изпускам”. 30 е първото ви “абе аз преди 5 години май наистина бягах по-бързо?” 30 е дочаканото осъзнаване, че сте смъртен и че колкото и да се пазите, ще ставате все по-дебел, побелял и бавен; ще ви никнат косми на все по-нежелани места; и всичките червени спортни автомобили и руси гаджета на света няма да променят факта, че човеци, които не са били родени, когато вие вече сте фрагвали по зоните на Халф-а, ще стават по-добри от вас във всичко.

Има си и позитиви, де, не споря. Все пак, на 30 вече може да си имате съвсем истинска носталгия – за неща случили се преди десетилетия. Но много внимавайте как и с какво се потапяте в нея. С особено старание избягвайте да преговаряте любимите си филми и музика. Току-виж се оказало, че онази-безумно-надъхваща-песен-която-ви-прекара-през-кандидат-студентските-изпити вече се е превърнала в бозава, скучна, клиширана до безобразие псевдо-рок диария, а филмът, оформил цялостния ви светоглед в 10-ти клас, всъщност има диалог по-плосък и от уж анти-естаблишмънт посланията си. Вместо да ровите по тия мрачни, мрачни места, погледнете в огледалото и, ако – както си му е редът – откриете в него един сбръчкан, недоспал циник, по-добре въобще не се опитвайте да си припомните културните си стълбове отпреди 15 години, а си сипете нещо твърдо и си пуснете колекцията от редки записи на класическа музика, мръсно елитарно сърдито старче такова.

Записвам го тук, в тази Валпургиева нощ, когато небесата изсипват върху ни цялата си нежелана свръхестествена паплач, и си пожелавам след още 10 години да си го препрочета с тънка насмешка: 30 не е прагът на истинския ви живот; нито е наградата, която заслужено получаватае след положените усилия и издържаните лишения през 20-те си години. Ако въобще 30 е някакво начало, то е на отчаяното драпане за последните места под слънцето, за свое и чуждо признание. Свободно пропадане към “средната възраст” насред проливен дъжд от сватби, бебета и кръщенета, ипотеки и ненужно скъпи автомобили, “обичам работата си и тя ме изпълва със смисъл”-мантри. Просто поредното поколение, опитващо се да излъже преди всичко себе си, а след това – и останалия свят, че все още е релевантно.

Да, ама не. Който е имал да става голяма работа, най-вероятно вече е станал. Който е имал върхове да достига, вече ги е достигнал. На 30 сме древни.

Няма панда, защото ме е страх на каква гадост ще попадна, ако потърся за “ancient panda”. Дано ви е станало по-хелоуинско. Аз отивам да се маскирам като екзистенциална криза.

Рейки с космическа енергия и булшит

Един от най-важните постулати за хороигралството, който научих през кратката си, но за сметка на това – лишена от всякакъв блясък кариера в народните танци е, че веднъж хванал се на хорото, не се пускаш, докато музиката не спре. Въпросният постулат най-често ти бива споделян от завалящ, разгърден червендалест чичо от тези, които държат да известяват на всички колко са истински мъже; и е отговорен за много от случаите, когато виждате подобни индивиди, плувнали в пот, да се мяткат с последните останали издихания на алкохолния си ентусиазъм, чакайки да се изтече 25-минутната фолклорна китка, която диджеят е пуснал и е отишъл с фас в устата да зарибява пушещите пред входа пияни мацки. Въпреки тази му тъмна страна, аз съм убеден, че има много ситуации в живота, когато човек би могъл само да спечели, ако го приложи. Например – когато се озовете в извадена като от тъп филм сцена – толкова абсурдна, че напук на здравия си разум и всичко, в което вярвате, просто не можете да станете и да си тръгнете, преди да видите края.

Ако запълниш хищната Минута
с шейсет секунди пълен булшит, поне веднъж;
Светът е твой! Молбата ми е чута!
И главно, сине мой — ще бъдеш ДоленХипстър!

Но да се върнем малко назад. Нощта е студена, сняг упорито отказва да завали, оказвайки се заместен от лепкав, сякаш видим смог, който пари дробовете, а аз с леко неуверена крачка се скитам по странична улица в онази част на София, намираща се около Централна гара, която – залисани във високотехнологичните си, забързани, неолиберални, пълнозърнести и екологично устойчиви животи из южните квартали – сякаш се опитваме да забравим, че съществува. От комините се точи натурален пушек от дърва-и-въглища, по тъмните алеи вият бездомни кучета (не преувеличавам), сградите не са виждали не просто саниране, а дори – нова дограма или поне замазка, от десетилетия, в кафенетата се пуши, а дюнерът – този универсален измерител на човешкото благосъстояние – е на цени, каквито не бях виждал от ученическите си години. Воден от изнервяща, продължаваща месеци болка във врата, по препоръка на добри хора аз издирвам една определена масажистка. Но не от тези тинтири-минтири, които те мажат с мед и орехи, гъделичкат те малко и те пращат да си ходиш, ами от истинските – които след 2 часа страдание те изстъргват от масажното ложе нов, раздробен, по-щастлив човек с несхванат врат. Инструкциите за намирането ѝ са крайно подробни и слава богу, защото иначе през тъмния проход към вътрешното дворче на сградата не бих минал, без да се сейвя предварително. Озовавам се пред напълно тъмен вход и почвам да се чудя дали ще си тръгна от тук с всичките си бъбреци; но вече в главата ми почват да кънтят барабаните от онова интро, така че светвам с прожектора на телефона, намирам ключа за лампата и се качвам до първия етаж; табелката на вратата си е там, звънецът изглежда успокояващо нов, а аз почвам дори да се надсмивам над собствените си съмнения и предразсъдъци.

На вратата ме посреща жена на средна възраст, която е малко изненадана да ме види, прави ми забележка, че съм подранил, и ме оставя да чакам в студено “антре” от старите. С високи тавани, мушката (мушкатота? мушкати?) на прозорците, ковьорче на масичката, много и най-разнообразни талисманоподобни висулки по стените, стари тапети. На масичката – ксерокопирани книги за вътрешната ни енергия. Из апартамента – вместо очакваната от мен чилаут музичка гърми централната новинарска емисия на Нова, а стереотипните благовонни масла са заменени от разтрисането на цялата сграда при преминаването на трамвая. Тук някъде може би трябваше да се усетя накъде отиват нещата и да си тръгна; но не – краят на филма беше започнал да ме вълнува наистина.

След малко лелката приключва с предишната си клиентка и ме кани … в хола си. Няма масажно студио. Има най-обикновен хол със соц дивани, още ковьорчета и престарял мокет. Няколко подгънати по краищата, оръфани схеми на енергийните точки от човешкото тяло по стените; дъска с нарисувани стъпала и топчета на определени точки от тях; все пак – компютър, приемник на близу, а по секцията накачени снимки на деца и сватби. Успокоявам се донякъде за бъбреците си, а и жената не изглежда като да е crazy cat lady. Даже вече си представям, че е пенсионирана медицинска сестра, която ей сега ще ме метне на дивана, ще ме хване за раменете, ще ги извие по определен начин, ще се чуе “щрак” и, след като искрящата белота на болката отмине и си поема дъх, ще установя, че вече нищо ми няма и съм се подмладил 10-на години. Обмисляйки в ретроспекция ситуацията, не мога да повярвам колко наивен, оптимистично настроен съм бил.

Вместо това жената сяда до мен, пита ме за болки в ръката ли съм дошъл, продължава с “А, за врата, нищо, ние пак трябва да почнем с ръката”, и докато я размачква, натискайки по най-гадно болящите нервни възли, ми разказва за своето “лечение”. Китайски точков масаж с рейки. Ама не точно рейки, защото са си “нейни рейки”, и не точно китайски масаж, защото не е ходила на курсове, ами е чела една книга, където всичко това е по-добре обяснено. Предупреждава ме, че понякога на места може да усетя захлаждане или затопляне, ама тя няма контрол над тези неща, защото това е космическата енергия, която работи през ръцете ѝ. Показва ми как с възвратно постъпателни движения във въздуха “изтегля болката” от тялото ми. На обясненията ми, че ръката ме боли, но защото е стара контузия, за която съвременната медицина с рентген и ултра-звук е казала точно как трябва да се излекува, отговаря с “Те докторите всичко могат да ти кажат” и след това ми разказва как китайците не казват “боли ме еди какво си”, а “боли ме”; понеже обърнатата ми от футболна топка китка ме боли, защото най-вероятно имам проблем някъде в дебелото черво. А, да, и този врат е схванат на точката за тънките черва, така че сега ще ти размачкаме безименния пръст на другата ръка, за да освободим място за струпаната енергия да мине оттам, когато почнем да я пъдим от схващането. А нямаш ли проблем със сърцето? С червата? Със стомаха? Ето виж как те боли тука, нямаш ли проблеми с далака? Нямам бе, жена, схванат ми е вратът. Ами ти сигурно ядеш неправилни неща за кръвната си група, как така не знаеш коя кръвна група си, аз как да ти кажа с какво трябва да се храниш? Не усещаш ли вече затопляне тук? А застудяване? Усещам, да, всичко усещам, защото ако се бавим още малко, ще изтърва мача. Именно, ето на, това захлаждане е болката, която извадихме. Виж, че свършихме работа. С половин уста се съгласявам, защото 2 часа са прекалено дълго време за абсурдни филми и искам да си ходя.

Все още се чудя какво точно ме спря да рейдж-куитна още при самото споменаване на “рейки” и “космическа енергия”, още повече, че по телевизора почваше “финалът” на някой от всичките брадъри, което обещаваше изпълнени с драма, изкуствени мигли и обидно ниски критерии последващи часове. Мога да се оправдая с любопитството пред непознатото или с крайно доброто си възпитание; истината обаче е, че дълбоко в мрачната си хейтърска душа аз имах нужда да мина през това, за да напиша с чиста съвест следното:

Хора, езотериката е пълен булшит. Шарлатанство.

Рейките, космическата енергия, аурата ви, чакрите ви, третото ви око и неговата веждичка, правилните храни според кръвната група, зодията и номера на обувките ви са все в главата ви. Не отричам правото на всички тези езотерични алабализми да съществуват, щом карат някого да понася по-леко отвратителното объркване от живота. Но като силно прагматичен човек, който го е пробвал, нека си го кажа: единственият начин безработна жена на средна възраст, която си окичва метличка на огледалото и “не ѝ пречи, ако върви по телевизията” предаване, в което някой печели съвсем реални награди от съвсем нереално състезание, да ви “изтегли” болката от схванатия врат е, ако много, много вярвате, че това ще се случи. Със същия ефект може да се излекувате и с точно по 3 витаминчета Це, които да пиете с хладка вода на гладно, когато датата се падне просто число.

А аз, в крайна сметка, си излязох с точно толкова схванат врат, че и с малко нови натъртвания от здравото стискане и мачкане по точките на тънките черва. Ама, нали знаете, тя болката е малка…

Езотерична ню-ейдж веган панда иска да ви направи Вега тест
Езотерична ню-ейдж веган панда иска да ви направи Вега тест

Хелуинско, празнично, хипстърско?

Защо нещата не могат просто да си останат така, както винаги са били? Този въпрос си задавам с яд, докато се опитвам да разгадая къде по-точно трябва да прицеля настоящия си празничен, хелуински пост, така че поне мъничко да оправдая гордото име на сайта. Виждате ли, проблемът да хипстърееш в днешни дни е, както би казал Омир Симпсън, че никога не знаеш какво точно минава за хипстърия в момента. Първо трябваше да си различен; после трябваше да си толкова различен, че да дразниш околните – да не забравяме и да ги ругаеш на стадни животни (незнайно защо, почти винаги на “овце”. Толкова по-красиво би било да подкараш някого на антилопа гну). После всички решиха да бъдат различни и, някак си, да бъдеш като всички останали спря да бъде да… бъдеш като всички останали, а напротив – да бъдеш различен. Макар че всички са еднакви в различността си. Но все пак не са мейнстрийм, защото се самоопределят като анти-такъв. Същевременно мейнстриймът опустя, което може би по дефиниция го направи хипстър? Объркан съм. Затова и не можах да реша дали да нахваля или да оплюя Хелуин като празник, поради което – по изключение – ще взема да бъда искрен. Тримата ни верни читатели ще ни простят, с извинение.

Предполагам почти всички вече научиха, най-малкото докато редуват цъкането на умнофоните си с рисуването на котешки мустачета и псевдо-шевове по лицата си с молива за очи на майка си, че Halloween (моля ви, в името на всичко греховно, не го бъркайте с Helloween. Не идва от “hell”, нито пък е посветена на едноименната, доста прилична метъл банда) съвсем не е американски празник. Настоящата му версия с разюзданите партита може и да е привнесена от западната поп култура, но Нощта на вси светии, което е дългият, тегав превод, не е дори католическа. Както всички истински, наелектризирани с човешка енергия празници, Хелуин пуска корени много, много назад в цивилизацията. В древния, покъртителен, езически ужас на първите хора, научили достатъчно, за да очакват настъпването на зимната смърт на природата (и последващото ѝ пролетно възкресение), и същевременно все още твърде крехки, за да осъзнават, че шансът зимата да приключи цялото им земно съществуване е съвсем реален. Поплювковците от БПЦ, побързали да заклеймят Хелуин като сатанистки, сякаш без да осъзнават, че именно присъствието им в живота на хората предимно чрез забрани и порицания е това, което ги отблъсква от прословутото лоно на Църквата, твърдят, че православно би било да се чества Задушница. Само че Задушница е мрачна, тържествена. В моя скромен, неправославен свят, Хелуин е много по-близък до Димитровден. Празник не за почит към мъртвите, а за един гордо развят среден пръст към всички стихии, към всичкия смазващ мрак на очакващите ни месеци; празник, на който казваме: нас ни има, и няма да се дадем без бой; да се съберем, да му хапнем, да му пийнем, който свари – може и друго, да поканим и Св. Димитър при нас на масата, пък каквото ще да става.

Всъщност, споменавайки Светиите, няма как да пропусна и надигащия се тук и там вой по повод “опошляването” на “техния” ден. Give me a break. Както споменах, празнуването на прехода между сезоните е много, ама много предхристиянско. Наистина ли си мислите, че вашите далечни предци са се редили със смирени физиономии и свещичка, бодната в пластмасова чашка, за да почетат този или онзи?! Празнуването от зората на човечеството се е случвало с разюздани крясъци, бурни оргии и – след изобретяването на алкохола – безпаметни запои.

Или пък някой твърди, че прекалената сексуализация на Хелуин – от секси-вещиците през секси-медицинските сестри, та до секси-зайчетата – е нещо ново, привнесено, американско? Това – сериозно ли?! Вещиците от традиционния фолклор са груби изнасилвачки; вампирите са цял един митологичен жанр, основан на сексуални фантазии; боже мой, в когото не вярвам, та да вземем дори самодивите – според вас, дали са отвличали младите момци, за да им правят компания, докато пият млякото си с какао преди лягане?! Дядовците на светците, които сме свикнали да гледаме с хрисими мусури по иконите, в първоначалната си езическа инкарнация са всъщност свирепи, брутални създания с огромни, натопорчени членове и капеща от крайниците и оръжията им кръв. Само и единствено благодарение на наложените от религиите забрани безразборният, полигамен секс е избутан встрани от дневния ред и масовото говорене. Това, което в момента наблюдаваме, е по-скоро възраждане на поизгубени традиции заради нарастващата образованост и резултиращата от това намаляваща религиозност на обществата.

Така че, трима наши верни читатели, и който друг се е излъгал да попадне на този сайт, привлечен може би от някоя индексирана от Гугъл ключова думичка в заглавието, Хелуин си е съвсем наред. Няма сатанизъм, няма богохулство, няма пропадане на младежта и потъпкване на всички ценности, в които вярваме. Има връщане към истинското значение на празника. Има шумна демонстрация на радостта от това, че сме живи и сме тук; има непокорно предизвикателство срещу природния ред; има, в крайна сметка, едно твърде ренесансово затвърждане на човека като център на Вселената вместо като покорен слуга я на светии, я на предхождащите ги езически идоли и богове. Извадете си от гардероба вратовръзката на черепчета и кости, омажете си лицето в бяло, яжте, пийте, Огито черпи.

И все пак внимавайте със самодивите, че тази нощ наистина ще бродят като за последно.

Конфликтни емоции
Конфликтни емоции

Insert cringy заглавие here

CRINGE
[krindʒ]
1. свивам се (от страх, преди удар и пр.)
2. раболепнича, подмазвам се (to, before)

Така може и да е в речника, уважаеми двама наши верни читатели, но cringe – поне за скромния откриващ тази статия – е онази неприятна тръпка, която ви кара “да се свиете”, но не от страх или преди удар, а когато попаднете на нещо полу-тъжно, полу-жалко; нещо, което да буди едновременно вашето снизхождение и да ви озадачава; да ви кара да ви се иска да хванете за ръчичка индивида, предизвикал cringe-а, и в тих разговор на чаша ароматен черен чай с портокалени кори да му обясните защо точно бърка. Всъщност – чувството, докато четете този увод, и се чудите защо продължавате да посещавате този сайт. Но cringe-ът си има съвсем реални измерения (макар и повечето от тях да са из интернет), които ще ви представим с няколко примерчета по-надолу.

Нашите 8 cringeworthy неща по света, които ни карат да cringe-ваме

1. Фейсбук профилите на всички лелки. С техните обсипани със звездички колажи; с lens flare-натите картички за рождени дни. С мъдрите, същевременно тривиални мисли, написали с болднат comic sans и по една правописна грешка на всеки ред, цапнати гордо върху блърната картинка на нещо може би романтично. bg-mamma намери своя интерактивен дом във Фейсбук.

2. Патриотите. Дали ще си изтатуират larger-than-life портрети на видни революционери (най-често горките Ботев и Левски, понякога – Раковски. Как пък никой не си хареса епичната брадата физиономия на Каравелов) върху масивните си назобени гърбове, или пък ще си овесят мазано с фотошоп национално знаме със “СВОБОДА ИЛИ СМЪРТЪ” на ковър фотото във фейсбука (отново), те са превърнали показната любов към Родината, Отечеството и kletata majka в богат извор на cringeness.

3. Твърде бързо порасналите ученички. Те са на 14, може би и на 12, приличат на 30 и им се ще да са на 18. Те имат смартфон с hello kitty панел и поръбена със златисти мъниста фейк луи вютон чанта. Тях ги карат на чалготека с джипове, а понякога ги и връщат с такива. Понякога – дори със същия. Те ходят на солариум, за да бъдат оранжеви дори през ноември, когато нормалните хора стават прозрачни. В главите си никога няма да надраснат тия лелеяни 18 години, дори когато станат още по-cringeworthy лелки на 45.

4. Застаряващите рок звезди. Има много тъга в остаряването – любимите ти футболисти от детството се пенсионират, схващанията на врата ти стават все по-свирепи и по-продължителни, а дори мисълта да откараш до 3 часа посред нощ по своя воля почва да буди лек присмех. Но малко неща са по-тъжни от това да видиш любимите си рок и метъл звезди затлъстяващи, опънати с ботокс, отчаяно желаещи да вярват, че дългите опашки ще прикрият все по-бързо оплешивяващото теме, и будещи единствено cringery. Напримерah_cringeИли

God damn it, Dave
God damn it, Dave

Но да не забравяме

Ок, тия си бяха cringe и като млади.

5. Есента …Пак е време за депресия!

Листата падат, първо на ръка. После- колегите, които се оплакват, че нещо не са на кеф. След това някъде на път за вкъщи след работа помирисваш нечия запалена камина, и просто си казваш: „трябва да си призная, тази миризма ми напомня за село и за спокойствието, което така и не запазих от детските си години насам…“ – има ли нужда да казвам повече? Emotional cringe. Това дори бие останалите. Чувстваш се като меланхолично парцалче за чистачки на голф, забравено и отлежало 15 години в багажника, и това не е яко. А е какво-точно така. Cringy.

6. Сега знам, че на Иван много му се щеше да спомене Концерта на Слави и Ку-ку бенд, но тази чест се падна на мен, Ивелина. Затова искам горещо да припомня на всички какъв повод за cringe имаме.Концертът на Слави приличаше на магазин за 1 лев, където можеш да намериш всичко- от рокерска естетика (което е цяла отделна глава за cringe…все още не разбирам какъв трябва да бъдеш, за да си рокер на мотор. Да свършваш при вида на Yamaha с тунинг ли? Да се правиш, че слушаш метъл, но всъщност да харесваш „само ейсидиси и баладите на металика“ ли? Някой да ми обясни), през друсащи дупета какички, до феноменалният завършек- Крисия пее песни за децата и новата планета.

Къде е естетиката на подобно събитие? Може би в сълзичката, която се била стекла от бузата на Годжи, заради фактът, че целият оркестър е напълнил банковите си сметки за един ден.

7. Силвия. Ха! Мислихте си, че няма да продължавам да наливам Силвия ли? Силвия е още тук, и няма да си отиде скоро, защото Силвия като се видяхме на по кафе последния път ми сподели, че българската образователна система има нужда от промяна.

YOU DON`T SAY?

„Не, напротив- казвам“- продължава Силвия , а аз почти си изплювам кафето, защото преди това се бях натряскала с уиски „Дива Коза“, и в един момент, в един кристален и прекрасен момент искам да изцедя цялото си нещо, цялото ми желание да слушам и после да помня, за да запиша това… и тук някъде чувам откъслечно от Силвето „ Защото американците са го измислили преди нас, Иве. Неслучайно те са нация номер едно. Трябва да си взимаме поука от тях“ – тука за малко пак спрях да я слушам, и се замислих:

8. The educational system, man…the corporations!

Значи, много ме дразни какво се случва в момента НЕ с образованието в България – аз минах през постсоц-обърканото и като цяло неефективно образование в средните училища през 2004-2009-та година и това, което се случи, беше да се сприятеля дълбоко с две учителки, които даваха мило и драго за мен. Не станах изрод.

Класно-урочната система е най-ефективната, когато става въпрос за масовото образование в училище. Това е. Алтернативата е да запишеш бъдещото си отроче в частна школа, но познай какво! В ОБРАЗОВАТЕЛНИЯ СЕКТОР НЯМА АДЕКВАТНИ КАДРИ.

Никой не иска да се занимава с това. Говоря и от свое име. Децата могат да бъдат прекрасни същества, които бълват само лафове, които си записваш и цитираш после, но през останалите 90% от времето ти се качват на главата. Днес едно дете буквално се покатери върху мен. Не говоря думи, които съм изсмукала от чужди разговори. Едно дете буквално се покатери върху мен днес, докато се опитвах да го накарам да си направим урока по английски.

На децата сега, в този момент, им липсва респектиращата фигура на родителят, учителят, директорът. Децата в момента са пренаситени (като нас, ако трябва да съм максимално cringy- имаме твърде много и не го оценяваме) , имат всичко необходимо, и спират да придавам стойност на каквото и да е било. И за капак, родителите им не ги санкционират, когато направят някоя глупост, а примерно им казват: „Днес няма да ти дам три вафли, а само една“.

Децата са в една изключително комфортна зона, където става следното: „мама като се върне каза, че ще ми купи само три костенурки нинджа.. само три!“ (това е 100% достоверен цитат от предишната ми работа, където едно момченце се оплака на приятелчето си)

Всичкият този текст по-горе за образованието е моят  cringe.  Аз съм Ивелина, между другото, някъде от пета точка нататъка завзех този пост.

Като педагог по образование, се сблъсквам постоянно с това, с пренаситеността на децата и с неглижирането от страна на родителите, когато става въпрос да поставиш детето на място. А, да, и безусловната обич: „Каквото и да стане, мама ще го оправи и те обича“. Чудесно. Представям си как на 18 години детето крещи на майка си „Ако ме обичаше, досега да ми беше взела апартамент! Нали ме обичаше…какво стана? Защо нямам всичко?“

Аз в момента се питам само защо ми се падна бутилка уиски с плаващи остатъци на дъното, но продължавам да си наливам от време на време.

И понеже направих първия си пост от месеци насам, с незаменимата помощ на Иван (или аз всъщност му помогнах?), си наливам още едно малко, преди да извъртя на foobar-a  или  The Soft Moon,  или  Morphine-  не знам, трябва да помисля.

А, да, и ето една пандиШка.

tumblr_nufnxp0L0x1ub6sf7o1_500

 

Екшън, драма и първична пролет

ДоленХипстър може да е много неща, но никога не би оставил своите верни читатели без пътеводна светлина в края на тази сякаш вечна зима. Последните дни на март са; от поне няколко седмици в главата ви цъфтят дръвчета и цветя, птиците са се завърнали от юг и вие се виждате да гоните хвърчила в росни поляни, сякаш участвате в реклама на медикамент срещу цистит. Вместо това не е спряло да е студено, валежи от дъжд и сняг се редуват на дразнещо неравни интервали, а вместо цъфнали дръвчета и цветя из по-закътаните части на града все още можете да откриете купчинки мръсен, тъжен, грапав сняг. Дори часовникът мръдна с един час напред, а времето отказва да мръдне с някакъв си сезон.

Пролет, пролет, колко да е пролет.

Редакционната колежка споделя с почти садистично любопитство как напролет хората в любомото й село се надпреварват да мрат, сякаш съзнателно търсейки някакъв ироничен контраст със събуждащата се природа. Разбира се, всичко това вероятно си има някакво строго научно обяснение, свързано с изчерпаните от дългия студ сили на организма, предоставяйки го като лесна жертва на някой от последните напъни на злата зима. Ние обаче сме твърде много езичници, за да не потърсим мистиката. Затова и сме тук, сега, за да задумкаме тъпана си като кришнари на рождения ден на Рама и, повярвайки си дружно, да призовем края й. Махкай са, зимо. Стига вече.

Макар мартениците ми все още да седят на самотно купче върху нощното шкафче, чакайки първия цвят за годината в този сив, потиснат град, за мен пролетта настъпи по-рано днес, когато с почти физическо отвращение изгледах редичката високи зимни обувки с дълбоки грайфери до вратата и им рекох:

not-todayДве минути по-късно, нахлузил любимите си, отдавна възприели точната форма на стъпалото ми леки обувки, бодро прескачах пресните локви, борейки се с онова натрапчиво чувство, че съм почти гол без грамадни гуми под стъпалата си. Правя се, че не ми е студено, оглеждам се за сянката си за пръв път през годината, и си повтарям: пролетта е тук.

Много бих искал да ви напиша, че ме придружава весело чуруликане; намират се, за съжаление, само измършавели гълъби, свраки и врани, на които никак не им се чурулика, а се бутат под колите, гонейки парче хляб, изтървано от бездомните псета. Вместо птички – колоездач. Без каска, но пък пресича на червено. Чакай малко – колоездач?! Пролетта е тук.

Висок, рус студент, евентуален бъдещ архитект, кеси разсеяно на трамвайната спирка. Възрастна жена, с боядисани в искрящо оранжеви коси и зеленеещ грим, го зяпа с нещо средно между желание, спомен и тъга; поглед-въздишка. Трамваят минава, оглеждам се, никой друг не ги е забелязал. Все пак пролетта е тук.

Мраз, студен вятър, метрополисна безнадеждност и градска романтика под пухкав облак от ситни прахови частици. Борисовата още е субарктическо табу, но бирата сякаш е на старта и ни чака. Пролетта е тук, ще я бъде и този път, а пък и нас – евентуално. April is a cruel time, да видим кой – кого. Да оставим настрана бялата ленност, да приключваме с междусезонните катарзиси и да се захващаме с живота.

Do your panda eyes see spring over the horizon, Panda?
Нетърпелива панда гледа дали пролетта се задава

 

Къде са те сега?

В нАучната литература ще срещнете различни мнения относно най-дълбокия двигател на човешките действия – страх; нагон; fight-or-flight инстинкт. Ние в редакцията обаче сме податливи на един друг могъщ мотиватор – носталгията. Обхваща ни неочаквано, обхваща ни напълно, обхваща ни по никое време и в най-неприятни ситуации. И по някакъв начин обикновено е свързана с 90-те.

За тези от вас, които все още си мислят, че 90-те бяха предишното десетилетие, нека напомня: годината е 2015 и преди 10-на години по върховете на класациите вече се подвизаваха Гъзолина и Цицолина, които някои от вас може би си спомнят от баловете си. Пуснахте ли сълзичка? Добре. Авторът обаче не вярва, че това е начинът да съхраним за поколенията спомена за най-готиното десетилетие в историята – когато всички бяхме млади, невинни и сладоледите “Делта” бяха всичко, от което имахме нужда, за да се почувстваме щастливи. Затова, вместо задружно да ревем за пропиляното си детство, нека си спомним за някои от по-второстепенните, останали встрани от центъра на вниманието и все пак монументални герои. Във вече добре улегналите традиции на ДХ представяме на нашите трима верни читатели

8 култови персонажи от 90-те, чиято по-нататъшна съдба редакцията много би искала да разбере:

Мацката с “Шефе, търсят те по мобифона”, лелката с часовниците от “Тайсън кючек”, мотокаристът от “Склада на едро: първоначалната идея за този фийчър възникна от едно изпълнено с реминисценции гледане на “Тигре, тигре”, след като ни застигна новината, че Килифарският поп – единият от двамата автори на тежката мутренска песен – е умрял. Всички познават него и Радо Шишарката; но къде е притежателката на нежния глас, който все още можете да чуете например в градския транспорт, когато нечий телефон звънне? А дали жената, която е заснета с неподправено удоволствие да целува Слави Трифонов по бузата насред битака, украсяващ вътрешността на НДК през 90-те, докато се заснема легендарният клип, все още продава време? На спокойни и достойни старини ли се радва чичагата, натоварил целокупното НЛО на мотокара си, малко след като Велко Кънев изрича толкова 90-тарската реплика “Складът на едро работи / в бивша книжарница “Ботев”? Дали някой от тези хора е получил каквото и да било заплащане за своите 3 секунди слава? За какво са мечтали, за какво са се борили? Дали са емигрирали? Дали са се върнали? Подозират ли наследниците им за техния ден в светлината на прожекторите? Как въобще се казват? Въпроси, повечето от които никога няма да получат своя отговор. Ако не друго, надявам се, че ютюб съджесчъните встрани от линкнатите по-горе клипове ще ви сурнат по пързалката на милото ви детство.

Пламен Басистчето от орк. “Блу Хавай”: Всички си спомняме дълбокия му, тъжен поглед и прилежно стегнатата в опашка коса, които ни карат да мислим, че той си е представял развитието си в малко повече Steve Harris посока, а не като поддържащ музикант на Къци. Вместо това можете да го видите на баса в клипчета като това, а от синия му период не намерихме и следа. Пламене, ако четеш това, кажи си – в момента свириш по увеселителни кораби, нали? Знаех си.

Савина от Антибиотика: информация за една от основните виновнички за събуждането на пубертета в скромния списващ е доста по-лесна да се намери отколкото за Пламен Басистчето, но това не променя факта, че от водещ секс символ в родното “медийно пространство” Савина се е превърнала в героиня на статии като настоящата и като “Падналите звезди ч. 2” в гнъсни жълтурски сайтове, които няма да линкнем. От друга страна, от някакво нейно интервю, което излиза най-отгоре в гугъл, изглежда е жива, здрава и щастливо задомена. Редакцията обича хепиендьове.

Момчил от Дониимомчил: някога, когато дуетите бяха на мода, Дониимомчил – безспорно с голяма доза можене – определяха посоката на развитие на българската популярна музика. В един момент обаче дългокосите кахърни типове доскучаха на всички, а Дони си обръсна главата и смени Момчил с не толкова кадърната си, но доста по-красива жена. Самият факт, че за да научи името “Момчил Колев”, човек първо търси за “Момчил от Дони и Момчил” сякаш казва достатъчно. Момчил, от своя страна, явно е надебелял, оплешивял и все още се занимава с носталгична музика.

Майкъл Майндкрайм (“Хлапето се завръща”): ОМГ, ПОМНИТЕ ЛИ КНИГИТЕ-ИГРИ?!?!?! Обикновено това е реакцията на повечето ми познати на моята възраст, когато се споменат имената Майкъл Майндкрайм, Робърт Блонд, Колин Уолъмбъри, Върджил Дриймънд… Легенди, ходещи легенди. Първият път в живота ми, когато съм се чувствал част от някаква вълна, беше, когато наблюдавах зараждането, процъфтяването (“Плеяда”, “МЕГА”…) и залеза на книгите-игри. Горд-собственик само на 20-на от тях, в продължение на години използвах библиотечната си карта, основно за да се снабдявам с книги-игри; към края на тази ера бях изчел абсолютно всяка една, която се беше появявала на миришещия на соц рафт в Детския отдел, тогава май все още хостван в Общината, и доста, които не бяха. Майкъл Майндкрайм, или Димитър Славейков, беше един от най-талантливите и със сигурност най-“различният” от българските автори (доста по-силни от чуждите, които достигаха до нас), а второто му алтер-его Стюърт Дарк и безумно мрачната, дори и за възрастни, “Хлапето се завръща”, заедно с Уъркшопа малко по-късно, беше ключова за оформянето ми като сърдит млад човек. Г-н Славейков, благодаря.

Хорст Фукс: Много преди Атанас Стоев да изпее “Песничката за труда” и да ни обясни, че космодискът е подходящ за “музиканти, шефиори, мотористи”, един друг човек ни учеше, че без ренде Вьорнер и прах за зашиване на тъкани (как въобще работи това?!) животът ни не би бил пълноценен. А каква беше изненадата ми, когато открих, че Хорст Фукс и неговата вълнуваща обичка на едното ухо е международна звезда. Живо доказателство, че дори човек да се образова като “строител на каросерии”, когато ти е писано да продаваш рендета за зеленчуци по телевизията, просто няма къде да избягаш. Не само това – Хорст е бил активен до фалита на ВС Телешоп през 2007-ма. Ако има някого, който да свързва 90-те с днес, то това бил добрият стар Хорст Фукс.

Коуди от “Стъпка по стъпка”: макар доста по-късно да разбрахме, че героят му в сериала е класически staple за американските ситкоми, с който Симпсънс дори си правят гаргара в един от своите епизоди, в невръстните ни детски години Коуди беше това, което на английски бихме нарекли the epitome of cool. Устат, грамаден, непукист и бавен, Коуди би бил дразнещ за всеки разумен човек. Ние не твърдим, че сме били такива. А сега дори знаем, че се казва Саша Митчъл и продължава да се занимава с телевизия от време на време. И е на 47. Сега си представете Коуди, разтърсен от криза на средната възраст. Каращ втора ръка червена спортна кола, вероятно Корвет, и зарибяващ двойно по-млади мацки от него в баровете с репликата “Бях звездата в един сериал, може би си го чувала…” Lie on the floor, try not to cry, cry a lot.

Бебето на Пурлан: Хайде всички заедно и не обръщайте внимание на това, че някой собственоръчно е изпял песничката и я е дъбнал върху оригинала: “ПУЛОВЕРА НА ТАТКО АЗ ОБИЧААААААМ…” Ех. Предвид годината на излизане на рекламата, бебето е някъде на нашите години и вероятно се бори със същите неща за възрастни, с които се сблъсквате и вие всеки ден. А може би цоцка коктейли край басейна си някъде из Карибите, живеейки охолно с продължаващите обилно да текат приходи от правата върху древната реклама. Човек може да си помечтае, нали?

Ех.

Авторът се търкаля down the memory lane (худ. възстановка)
Авторът се търкаля down the memory lane (худ. възстановка)