Рейки с космическа енергия и булшит

Един от най-важните постулати за хороигралството, който научих през кратката си, но за сметка на това – лишена от всякакъв блясък кариера в народните танци е, че веднъж хванал се на хорото, не се пускаш, докато музиката не спре. Въпросният постулат най-често ти бива споделян от завалящ, разгърден червендалест чичо от тези, които държат да известяват на всички колко са истински мъже; и е отговорен за много от случаите, когато виждате подобни индивиди, плувнали в пот, да се мяткат с последните останали издихания на алкохолния си ентусиазъм, чакайки да се изтече 25-минутната фолклорна китка, която диджеят е пуснал и е отишъл с фас в устата да зарибява пушещите пред входа пияни мацки. Въпреки тази му тъмна страна, аз съм убеден, че има много ситуации в живота, когато човек би могъл само да спечели, ако го приложи. Например – когато се озовете в извадена като от тъп филм сцена – толкова абсурдна, че напук на здравия си разум и всичко, в което вярвате, просто не можете да станете и да си тръгнете, преди да видите края.

Ако запълниш хищната Минута
с шейсет секунди пълен булшит, поне веднъж;
Светът е твой! Молбата ми е чута!
И главно, сине мой — ще бъдеш ДоленХипстър!

Но да се върнем малко назад. Нощта е студена, сняг упорито отказва да завали, оказвайки се заместен от лепкав, сякаш видим смог, който пари дробовете, а аз с леко неуверена крачка се скитам по странична улица в онази част на София, намираща се около Централна гара, която – залисани във високотехнологичните си, забързани, неолиберални, пълнозърнести и екологично устойчиви животи из южните квартали – сякаш се опитваме да забравим, че съществува. От комините се точи натурален пушек от дърва-и-въглища, по тъмните алеи вият бездомни кучета (не преувеличавам), сградите не са виждали не просто саниране, а дори – нова дограма или поне замазка, от десетилетия, в кафенетата се пуши, а дюнерът – този универсален измерител на човешкото благосъстояние – е на цени, каквито не бях виждал от ученическите си години. Воден от изнервяща, продължаваща месеци болка във врата, по препоръка на добри хора аз издирвам една определена масажистка. Но не от тези тинтири-минтири, които те мажат с мед и орехи, гъделичкат те малко и те пращат да си ходиш, ами от истинските – които след 2 часа страдание те изстъргват от масажното ложе нов, раздробен, по-щастлив човек с несхванат врат. Инструкциите за намирането ѝ са крайно подробни и слава богу, защото иначе през тъмния проход към вътрешното дворче на сградата не бих минал, без да се сейвя предварително. Озовавам се пред напълно тъмен вход и почвам да се чудя дали ще си тръгна от тук с всичките си бъбреци; но вече в главата ми почват да кънтят барабаните от онова интро, така че светвам с прожектора на телефона, намирам ключа за лампата и се качвам до първия етаж; табелката на вратата си е там, звънецът изглежда успокояващо нов, а аз почвам дори да се надсмивам над собствените си съмнения и предразсъдъци.

На вратата ме посреща жена на средна възраст, която е малко изненадана да ме види, прави ми забележка, че съм подранил, и ме оставя да чакам в студено “антре” от старите. С високи тавани, мушката (мушкатота? мушкати?) на прозорците, ковьорче на масичката, много и най-разнообразни талисманоподобни висулки по стените, стари тапети. На масичката – ксерокопирани книги за вътрешната ни енергия. Из апартамента – вместо очакваната от мен чилаут музичка гърми централната новинарска емисия на Нова, а стереотипните благовонни масла са заменени от разтрисането на цялата сграда при преминаването на трамвая. Тук някъде може би трябваше да се усетя накъде отиват нещата и да си тръгна; но не – краят на филма беше започнал да ме вълнува наистина.

След малко лелката приключва с предишната си клиентка и ме кани … в хола си. Няма масажно студио. Има най-обикновен хол със соц дивани, още ковьорчета и престарял мокет. Няколко подгънати по краищата, оръфани схеми на енергийните точки от човешкото тяло по стените; дъска с нарисувани стъпала и топчета на определени точки от тях; все пак – компютър, приемник на близу, а по секцията накачени снимки на деца и сватби. Успокоявам се донякъде за бъбреците си, а и жената не изглежда като да е crazy cat lady. Даже вече си представям, че е пенсионирана медицинска сестра, която ей сега ще ме метне на дивана, ще ме хване за раменете, ще ги извие по определен начин, ще се чуе “щрак” и, след като искрящата белота на болката отмине и си поема дъх, ще установя, че вече нищо ми няма и съм се подмладил 10-на години. Обмисляйки в ретроспекция ситуацията, не мога да повярвам колко наивен, оптимистично настроен съм бил.

Вместо това жената сяда до мен, пита ме за болки в ръката ли съм дошъл, продължава с “А, за врата, нищо, ние пак трябва да почнем с ръката”, и докато я размачква, натискайки по най-гадно болящите нервни възли, ми разказва за своето “лечение”. Китайски точков масаж с рейки. Ама не точно рейки, защото са си “нейни рейки”, и не точно китайски масаж, защото не е ходила на курсове, ами е чела една книга, където всичко това е по-добре обяснено. Предупреждава ме, че понякога на места може да усетя захлаждане или затопляне, ама тя няма контрол над тези неща, защото това е космическата енергия, която работи през ръцете ѝ. Показва ми как с възвратно постъпателни движения във въздуха “изтегля болката” от тялото ми. На обясненията ми, че ръката ме боли, но защото е стара контузия, за която съвременната медицина с рентген и ултра-звук е казала точно как трябва да се излекува, отговаря с “Те докторите всичко могат да ти кажат” и след това ми разказва как китайците не казват “боли ме еди какво си”, а “боли ме”; понеже обърнатата ми от футболна топка китка ме боли, защото най-вероятно имам проблем някъде в дебелото черво. А, да, и този врат е схванат на точката за тънките черва, така че сега ще ти размачкаме безименния пръст на другата ръка, за да освободим място за струпаната енергия да мине оттам, когато почнем да я пъдим от схващането. А нямаш ли проблем със сърцето? С червата? Със стомаха? Ето виж как те боли тука, нямаш ли проблеми с далака? Нямам бе, жена, схванат ми е вратът. Ами ти сигурно ядеш неправилни неща за кръвната си група, как така не знаеш коя кръвна група си, аз как да ти кажа с какво трябва да се храниш? Не усещаш ли вече затопляне тук? А застудяване? Усещам, да, всичко усещам, защото ако се бавим още малко, ще изтърва мача. Именно, ето на, това захлаждане е болката, която извадихме. Виж, че свършихме работа. С половин уста се съгласявам, защото 2 часа са прекалено дълго време за абсурдни филми и искам да си ходя.

Все още се чудя какво точно ме спря да рейдж-куитна още при самото споменаване на “рейки” и “космическа енергия”, още повече, че по телевизора почваше “финалът” на някой от всичките брадъри, което обещаваше изпълнени с драма, изкуствени мигли и обидно ниски критерии последващи часове. Мога да се оправдая с любопитството пред непознатото или с крайно доброто си възпитание; истината обаче е, че дълбоко в мрачната си хейтърска душа аз имах нужда да мина през това, за да напиша с чиста съвест следното:

Хора, езотериката е пълен булшит. Шарлатанство.

Рейките, космическата енергия, аурата ви, чакрите ви, третото ви око и неговата веждичка, правилните храни според кръвната група, зодията и номера на обувките ви са все в главата ви. Не отричам правото на всички тези езотерични алабализми да съществуват, щом карат някого да понася по-леко отвратителното объркване от живота. Но като силно прагматичен човек, който го е пробвал, нека си го кажа: единственият начин безработна жена на средна възраст, която си окичва метличка на огледалото и “не ѝ пречи, ако върви по телевизията” предаване, в което някой печели съвсем реални награди от съвсем нереално състезание, да ви “изтегли” болката от схванатия врат е, ако много, много вярвате, че това ще се случи. Със същия ефект може да се излекувате и с точно по 3 витаминчета Це, които да пиете с хладка вода на гладно, когато датата се падне просто число.

А аз, в крайна сметка, си излязох с точно толкова схванат врат, че и с малко нови натъртвания от здравото стискане и мачкане по точките на тънките черва. Ама, нали знаете, тя болката е малка…

Езотерична ню-ейдж веган панда иска да ви направи Вега тест
Езотерична ню-ейдж веган панда иска да ви направи Вега тест

Хелуинско, празнично, хипстърско?

Защо нещата не могат просто да си останат така, както винаги са били? Този въпрос си задавам с яд, докато се опитвам да разгадая къде по-точно трябва да прицеля настоящия си празничен, хелуински пост, така че поне мъничко да оправдая гордото име на сайта. Виждате ли, проблемът да хипстърееш в днешни дни е, както би казал Омир Симпсън, че никога не знаеш какво точно минава за хипстърия в момента. Първо трябваше да си различен; после трябваше да си толкова различен, че да дразниш околните – да не забравяме и да ги ругаеш на стадни животни (незнайно защо, почти винаги на “овце”. Толкова по-красиво би било да подкараш някого на антилопа гну). После всички решиха да бъдат различни и, някак си, да бъдеш като всички останали спря да бъде да… бъдеш като всички останали, а напротив – да бъдеш различен. Макар че всички са еднакви в различността си. Но все пак не са мейнстрийм, защото се самоопределят като анти-такъв. Същевременно мейнстриймът опустя, което може би по дефиниция го направи хипстър? Объркан съм. Затова и не можах да реша дали да нахваля или да оплюя Хелуин като празник, поради което – по изключение – ще взема да бъда искрен. Тримата ни верни читатели ще ни простят, с извинение.

Предполагам почти всички вече научиха, най-малкото докато редуват цъкането на умнофоните си с рисуването на котешки мустачета и псевдо-шевове по лицата си с молива за очи на майка си, че Halloween (моля ви, в името на всичко греховно, не го бъркайте с Helloween. Не идва от “hell”, нито пък е посветена на едноименната, доста прилична метъл банда) съвсем не е американски празник. Настоящата му версия с разюзданите партита може и да е привнесена от западната поп култура, но Нощта на вси светии, което е дългият, тегав превод, не е дори католическа. Както всички истински, наелектризирани с човешка енергия празници, Хелуин пуска корени много, много назад в цивилизацията. В древния, покъртителен, езически ужас на първите хора, научили достатъчно, за да очакват настъпването на зимната смърт на природата (и последващото ѝ пролетно възкресение), и същевременно все още твърде крехки, за да осъзнават, че шансът зимата да приключи цялото им земно съществуване е съвсем реален. Поплювковците от БПЦ, побързали да заклеймят Хелуин като сатанистки, сякаш без да осъзнават, че именно присъствието им в живота на хората предимно чрез забрани и порицания е това, което ги отблъсква от прословутото лоно на Църквата, твърдят, че православно би било да се чества Задушница. Само че Задушница е мрачна, тържествена. В моя скромен, неправославен свят, Хелуин е много по-близък до Димитровден. Празник не за почит към мъртвите, а за един гордо развят среден пръст към всички стихии, към всичкия смазващ мрак на очакващите ни месеци; празник, на който казваме: нас ни има, и няма да се дадем без бой; да се съберем, да му хапнем, да му пийнем, който свари – може и друго, да поканим и Св. Димитър при нас на масата, пък каквото ще да става.

Всъщност, споменавайки Светиите, няма как да пропусна и надигащия се тук и там вой по повод “опошляването” на “техния” ден. Give me a break. Както споменах, празнуването на прехода между сезоните е много, ама много предхристиянско. Наистина ли си мислите, че вашите далечни предци са се редили със смирени физиономии и свещичка, бодната в пластмасова чашка, за да почетат този или онзи?! Празнуването от зората на човечеството се е случвало с разюздани крясъци, бурни оргии и – след изобретяването на алкохола – безпаметни запои.

Или пък някой твърди, че прекалената сексуализация на Хелуин – от секси-вещиците през секси-медицинските сестри, та до секси-зайчетата – е нещо ново, привнесено, американско? Това – сериозно ли?! Вещиците от традиционния фолклор са груби изнасилвачки; вампирите са цял един митологичен жанр, основан на сексуални фантазии; боже мой, в когото не вярвам, та да вземем дори самодивите – според вас, дали са отвличали младите момци, за да им правят компания, докато пият млякото си с какао преди лягане?! Дядовците на светците, които сме свикнали да гледаме с хрисими мусури по иконите, в първоначалната си езическа инкарнация са всъщност свирепи, брутални създания с огромни, натопорчени членове и капеща от крайниците и оръжията им кръв. Само и единствено благодарение на наложените от религиите забрани безразборният, полигамен секс е избутан встрани от дневния ред и масовото говорене. Това, което в момента наблюдаваме, е по-скоро възраждане на поизгубени традиции заради нарастващата образованост и резултиращата от това намаляваща религиозност на обществата.

Така че, трима наши верни читатели, и който друг се е излъгал да попадне на този сайт, привлечен може би от някоя индексирана от Гугъл ключова думичка в заглавието, Хелуин си е съвсем наред. Няма сатанизъм, няма богохулство, няма пропадане на младежта и потъпкване на всички ценности, в които вярваме. Има връщане към истинското значение на празника. Има шумна демонстрация на радостта от това, че сме живи и сме тук; има непокорно предизвикателство срещу природния ред; има, в крайна сметка, едно твърде ренесансово затвърждане на човека като център на Вселената вместо като покорен слуга я на светии, я на предхождащите ги езически идоли и богове. Извадете си от гардероба вратовръзката на черепчета и кости, омажете си лицето в бяло, яжте, пийте, Огито черпи.

И все пак внимавайте със самодивите, че тази нощ наистина ще бродят като за последно.

Конфликтни емоции
Конфликтни емоции

Insert cringy заглавие here

CRINGE
[krindʒ]
1. свивам се (от страх, преди удар и пр.)
2. раболепнича, подмазвам се (to, before)

Така може и да е в речника, уважаеми двама наши верни читатели, но cringe – поне за скромния откриващ тази статия – е онази неприятна тръпка, която ви кара “да се свиете”, но не от страх или преди удар, а когато попаднете на нещо полу-тъжно, полу-жалко; нещо, което да буди едновременно вашето снизхождение и да ви озадачава; да ви кара да ви се иска да хванете за ръчичка индивида, предизвикал cringe-а, и в тих разговор на чаша ароматен черен чай с портокалени кори да му обясните защо точно бърка. Всъщност – чувството, докато четете този увод, и се чудите защо продължавате да посещавате този сайт. Но cringe-ът си има съвсем реални измерения (макар и повечето от тях да са из интернет), които ще ви представим с няколко примерчета по-надолу.

Нашите 8 cringeworthy неща по света, които ни карат да cringe-ваме

1. Фейсбук профилите на всички лелки. С техните обсипани със звездички колажи; с lens flare-натите картички за рождени дни. С мъдрите, същевременно тривиални мисли, написали с болднат comic sans и по една правописна грешка на всеки ред, цапнати гордо върху блърната картинка на нещо може би романтично. bg-mamma намери своя интерактивен дом във Фейсбук.

2. Патриотите. Дали ще си изтатуират larger-than-life портрети на видни революционери (най-често горките Ботев и Левски, понякога – Раковски. Как пък никой не си хареса епичната брадата физиономия на Каравелов) върху масивните си назобени гърбове, или пък ще си овесят мазано с фотошоп национално знаме със “СВОБОДА ИЛИ СМЪРТЪ” на ковър фотото във фейсбука (отново), те са превърнали показната любов към Родината, Отечеството и kletata majka в богат извор на cringeness.

3. Твърде бързо порасналите ученички. Те са на 14, може би и на 12, приличат на 30 и им се ще да са на 18. Те имат смартфон с hello kitty панел и поръбена със златисти мъниста фейк луи вютон чанта. Тях ги карат на чалготека с джипове, а понякога ги и връщат с такива. Понякога – дори със същия. Те ходят на солариум, за да бъдат оранжеви дори през ноември, когато нормалните хора стават прозрачни. В главите си никога няма да надраснат тия лелеяни 18 години, дори когато станат още по-cringeworthy лелки на 45.

4. Застаряващите рок звезди. Има много тъга в остаряването – любимите ти футболисти от детството се пенсионират, схващанията на врата ти стават все по-свирепи и по-продължителни, а дори мисълта да откараш до 3 часа посред нощ по своя воля почва да буди лек присмех. Но малко неща са по-тъжни от това да видиш любимите си рок и метъл звезди затлъстяващи, опънати с ботокс, отчаяно желаещи да вярват, че дългите опашки ще прикрият все по-бързо оплешивяващото теме, и будещи единствено cringery. Напримерah_cringeИли

God damn it, Dave
God damn it, Dave

Но да не забравяме

Ок, тия си бяха cringe и като млади.

5. Есента …Пак е време за депресия!

Листата падат, първо на ръка. После- колегите, които се оплакват, че нещо не са на кеф. След това някъде на път за вкъщи след работа помирисваш нечия запалена камина, и просто си казваш: „трябва да си призная, тази миризма ми напомня за село и за спокойствието, което така и не запазих от детските си години насам…“ – има ли нужда да казвам повече? Emotional cringe. Това дори бие останалите. Чувстваш се като меланхолично парцалче за чистачки на голф, забравено и отлежало 15 години в багажника, и това не е яко. А е какво-точно така. Cringy.

6. Сега знам, че на Иван много му се щеше да спомене Концерта на Слави и Ку-ку бенд, но тази чест се падна на мен, Ивелина. Затова искам горещо да припомня на всички какъв повод за cringe имаме.Концертът на Слави приличаше на магазин за 1 лев, където можеш да намериш всичко- от рокерска естетика (което е цяла отделна глава за cringe…все още не разбирам какъв трябва да бъдеш, за да си рокер на мотор. Да свършваш при вида на Yamaha с тунинг ли? Да се правиш, че слушаш метъл, но всъщност да харесваш „само ейсидиси и баладите на металика“ ли? Някой да ми обясни), през друсащи дупета какички, до феноменалният завършек- Крисия пее песни за децата и новата планета.

Къде е естетиката на подобно събитие? Може би в сълзичката, която се била стекла от бузата на Годжи, заради фактът, че целият оркестър е напълнил банковите си сметки за един ден.

7. Силвия. Ха! Мислихте си, че няма да продължавам да наливам Силвия ли? Силвия е още тук, и няма да си отиде скоро, защото Силвия като се видяхме на по кафе последния път ми сподели, че българската образователна система има нужда от промяна.

YOU DON`T SAY?

„Не, напротив- казвам“- продължава Силвия , а аз почти си изплювам кафето, защото преди това се бях натряскала с уиски „Дива Коза“, и в един момент, в един кристален и прекрасен момент искам да изцедя цялото си нещо, цялото ми желание да слушам и после да помня, за да запиша това… и тук някъде чувам откъслечно от Силвето „ Защото американците са го измислили преди нас, Иве. Неслучайно те са нация номер едно. Трябва да си взимаме поука от тях“ – тука за малко пак спрях да я слушам, и се замислих:

8. The educational system, man…the corporations!

Значи, много ме дразни какво се случва в момента НЕ с образованието в България – аз минах през постсоц-обърканото и като цяло неефективно образование в средните училища през 2004-2009-та година и това, което се случи, беше да се сприятеля дълбоко с две учителки, които даваха мило и драго за мен. Не станах изрод.

Класно-урочната система е най-ефективната, когато става въпрос за масовото образование в училище. Това е. Алтернативата е да запишеш бъдещото си отроче в частна школа, но познай какво! В ОБРАЗОВАТЕЛНИЯ СЕКТОР НЯМА АДЕКВАТНИ КАДРИ.

Никой не иска да се занимава с това. Говоря и от свое име. Децата могат да бъдат прекрасни същества, които бълват само лафове, които си записваш и цитираш после, но през останалите 90% от времето ти се качват на главата. Днес едно дете буквално се покатери върху мен. Не говоря думи, които съм изсмукала от чужди разговори. Едно дете буквално се покатери върху мен днес, докато се опитвах да го накарам да си направим урока по английски.

На децата сега, в този момент, им липсва респектиращата фигура на родителят, учителят, директорът. Децата в момента са пренаситени (като нас, ако трябва да съм максимално cringy- имаме твърде много и не го оценяваме) , имат всичко необходимо, и спират да придавам стойност на каквото и да е било. И за капак, родителите им не ги санкционират, когато направят някоя глупост, а примерно им казват: „Днес няма да ти дам три вафли, а само една“.

Децата са в една изключително комфортна зона, където става следното: „мама като се върне каза, че ще ми купи само три костенурки нинджа.. само три!“ (това е 100% достоверен цитат от предишната ми работа, където едно момченце се оплака на приятелчето си)

Всичкият този текст по-горе за образованието е моят  cringe.  Аз съм Ивелина, между другото, някъде от пета точка нататъка завзех този пост.

Като педагог по образование, се сблъсквам постоянно с това, с пренаситеността на децата и с неглижирането от страна на родителите, когато става въпрос да поставиш детето на място. А, да, и безусловната обич: „Каквото и да стане, мама ще го оправи и те обича“. Чудесно. Представям си как на 18 години детето крещи на майка си „Ако ме обичаше, досега да ми беше взела апартамент! Нали ме обичаше…какво стана? Защо нямам всичко?“

Аз в момента се питам само защо ми се падна бутилка уиски с плаващи остатъци на дъното, но продължавам да си наливам от време на време.

И понеже направих първия си пост от месеци насам, с незаменимата помощ на Иван (или аз всъщност му помогнах?), си наливам още едно малко, преди да извъртя на foobar-a  или  The Soft Moon,  или  Morphine-  не знам, трябва да помисля.

А, да, и ето една пандиШка.

tumblr_nufnxp0L0x1ub6sf7o1_500

 

Екшън, драма и първична пролет

ДоленХипстър може да е много неща, но никога не би оставил своите верни читатели без пътеводна светлина в края на тази сякаш вечна зима. Последните дни на март са; от поне няколко седмици в главата ви цъфтят дръвчета и цветя, птиците са се завърнали от юг и вие се виждате да гоните хвърчила в росни поляни, сякаш участвате в реклама на медикамент срещу цистит. Вместо това не е спряло да е студено, валежи от дъжд и сняг се редуват на дразнещо неравни интервали, а вместо цъфнали дръвчета и цветя из по-закътаните части на града все още можете да откриете купчинки мръсен, тъжен, грапав сняг. Дори часовникът мръдна с един час напред, а времето отказва да мръдне с някакъв си сезон.

Пролет, пролет, колко да е пролет.

Редакционната колежка споделя с почти садистично любопитство как напролет хората в любомото й село се надпреварват да мрат, сякаш съзнателно търсейки някакъв ироничен контраст със събуждащата се природа. Разбира се, всичко това вероятно си има някакво строго научно обяснение, свързано с изчерпаните от дългия студ сили на организма, предоставяйки го като лесна жертва на някой от последните напъни на злата зима. Ние обаче сме твърде много езичници, за да не потърсим мистиката. Затова и сме тук, сега, за да задумкаме тъпана си като кришнари на рождения ден на Рама и, повярвайки си дружно, да призовем края й. Махкай са, зимо. Стига вече.

Макар мартениците ми все още да седят на самотно купче върху нощното шкафче, чакайки първия цвят за годината в този сив, потиснат град, за мен пролетта настъпи по-рано днес, когато с почти физическо отвращение изгледах редичката високи зимни обувки с дълбоки грайфери до вратата и им рекох:

not-todayДве минути по-късно, нахлузил любимите си, отдавна възприели точната форма на стъпалото ми леки обувки, бодро прескачах пресните локви, борейки се с онова натрапчиво чувство, че съм почти гол без грамадни гуми под стъпалата си. Правя се, че не ми е студено, оглеждам се за сянката си за пръв път през годината, и си повтарям: пролетта е тук.

Много бих искал да ви напиша, че ме придружава весело чуруликане; намират се, за съжаление, само измършавели гълъби, свраки и врани, на които никак не им се чурулика, а се бутат под колите, гонейки парче хляб, изтървано от бездомните псета. Вместо птички – колоездач. Без каска, но пък пресича на червено. Чакай малко – колоездач?! Пролетта е тук.

Висок, рус студент, евентуален бъдещ архитект, кеси разсеяно на трамвайната спирка. Възрастна жена, с боядисани в искрящо оранжеви коси и зеленеещ грим, го зяпа с нещо средно между желание, спомен и тъга; поглед-въздишка. Трамваят минава, оглеждам се, никой друг не ги е забелязал. Все пак пролетта е тук.

Мраз, студен вятър, метрополисна безнадеждност и градска романтика под пухкав облак от ситни прахови частици. Борисовата още е субарктическо табу, но бирата сякаш е на старта и ни чака. Пролетта е тук, ще я бъде и този път, а пък и нас – евентуално. April is a cruel time, да видим кой – кого. Да оставим настрана бялата ленност, да приключваме с междусезонните катарзиси и да се захващаме с живота.

Do your panda eyes see spring over the horizon, Panda?
Нетърпелива панда гледа дали пролетта се задава

 

Къде са те сега?

В нАучната литература ще срещнете различни мнения относно най-дълбокия двигател на човешките действия – страх; нагон; fight-or-flight инстинкт. Ние в редакцията обаче сме податливи на един друг могъщ мотиватор – носталгията. Обхваща ни неочаквано, обхваща ни напълно, обхваща ни по никое време и в най-неприятни ситуации. И по някакъв начин обикновено е свързана с 90-те.

За тези от вас, които все още си мислят, че 90-те бяха предишното десетилетие, нека напомня: годината е 2015 и преди 10-на години по върховете на класациите вече се подвизаваха Гъзолина и Цицолина, които някои от вас може би си спомнят от баловете си. Пуснахте ли сълзичка? Добре. Авторът обаче не вярва, че това е начинът да съхраним за поколенията спомена за най-готиното десетилетие в историята – когато всички бяхме млади, невинни и сладоледите “Делта” бяха всичко, от което имахме нужда, за да се почувстваме щастливи. Затова, вместо задружно да ревем за пропиляното си детство, нека си спомним за някои от по-второстепенните, останали встрани от центъра на вниманието и все пак монументални герои. Във вече добре улегналите традиции на ДХ представяме на нашите трима верни читатели

8 култови персонажи от 90-те, чиято по-нататъшна съдба редакцията много би искала да разбере:

Мацката с “Шефе, търсят те по мобифона”, лелката с часовниците от “Тайсън кючек”, мотокаристът от “Склада на едро: първоначалната идея за този фийчър възникна от едно изпълнено с реминисценции гледане на “Тигре, тигре”, след като ни застигна новината, че Килифарският поп – единият от двамата автори на тежката мутренска песен – е умрял. Всички познават него и Радо Шишарката; но къде е притежателката на нежния глас, който все още можете да чуете например в градския транспорт, когато нечий телефон звънне? А дали жената, която е заснета с неподправено удоволствие да целува Слави Трифонов по бузата насред битака, украсяващ вътрешността на НДК през 90-те, докато се заснема легендарният клип, все още продава време? На спокойни и достойни старини ли се радва чичагата, натоварил целокупното НЛО на мотокара си, малко след като Велко Кънев изрича толкова 90-тарската реплика “Складът на едро работи / в бивша книжарница “Ботев”? Дали някой от тези хора е получил каквото и да било заплащане за своите 3 секунди слава? За какво са мечтали, за какво са се борили? Дали са емигрирали? Дали са се върнали? Подозират ли наследниците им за техния ден в светлината на прожекторите? Как въобще се казват? Въпроси, повечето от които никога няма да получат своя отговор. Ако не друго, надявам се, че ютюб съджесчъните встрани от линкнатите по-горе клипове ще ви сурнат по пързалката на милото ви детство.

Пламен Басистчето от орк. “Блу Хавай”: Всички си спомняме дълбокия му, тъжен поглед и прилежно стегнатата в опашка коса, които ни карат да мислим, че той си е представял развитието си в малко повече Steve Harris посока, а не като поддържащ музикант на Къци. Вместо това можете да го видите на баса в клипчета като това, а от синия му период не намерихме и следа. Пламене, ако четеш това, кажи си – в момента свириш по увеселителни кораби, нали? Знаех си.

Савина от Антибиотика: информация за една от основните виновнички за събуждането на пубертета в скромния списващ е доста по-лесна да се намери отколкото за Пламен Басистчето, но това не променя факта, че от водещ секс символ в родното “медийно пространство” Савина се е превърнала в героиня на статии като настоящата и като “Падналите звезди ч. 2” в гнъсни жълтурски сайтове, които няма да линкнем. От друга страна, от някакво нейно интервю, което излиза най-отгоре в гугъл, изглежда е жива, здрава и щастливо задомена. Редакцията обича хепиендьове.

Момчил от Дониимомчил: някога, когато дуетите бяха на мода, Дониимомчил – безспорно с голяма доза можене – определяха посоката на развитие на българската популярна музика. В един момент обаче дългокосите кахърни типове доскучаха на всички, а Дони си обръсна главата и смени Момчил с не толкова кадърната си, но доста по-красива жена. Самият факт, че за да научи името “Момчил Колев”, човек първо търси за “Момчил от Дони и Момчил” сякаш казва достатъчно. Момчил, от своя страна, явно е надебелял, оплешивял и все още се занимава с носталгична музика.

Майкъл Майндкрайм (“Хлапето се завръща”): ОМГ, ПОМНИТЕ ЛИ КНИГИТЕ-ИГРИ?!?!?! Обикновено това е реакцията на повечето ми познати на моята възраст, когато се споменат имената Майкъл Майндкрайм, Робърт Блонд, Колин Уолъмбъри, Върджил Дриймънд… Легенди, ходещи легенди. Първият път в живота ми, когато съм се чувствал част от някаква вълна, беше, когато наблюдавах зараждането, процъфтяването (“Плеяда”, “МЕГА”…) и залеза на книгите-игри. Горд-собственик само на 20-на от тях, в продължение на години използвах библиотечната си карта, основно за да се снабдявам с книги-игри; към края на тази ера бях изчел абсолютно всяка една, която се беше появявала на миришещия на соц рафт в Детския отдел, тогава май все още хостван в Общината, и доста, които не бяха. Майкъл Майндкрайм, или Димитър Славейков, беше един от най-талантливите и със сигурност най-“различният” от българските автори (доста по-силни от чуждите, които достигаха до нас), а второто му алтер-его Стюърт Дарк и безумно мрачната, дори и за възрастни, “Хлапето се завръща”, заедно с Уъркшопа малко по-късно, беше ключова за оформянето ми като сърдит млад човек. Г-н Славейков, благодаря.

Хорст Фукс: Много преди Атанас Стоев да изпее “Песничката за труда” и да ни обясни, че космодискът е подходящ за “музиканти, шефиори, мотористи”, един друг човек ни учеше, че без ренде Вьорнер и прах за зашиване на тъкани (как въобще работи това?!) животът ни не би бил пълноценен. А каква беше изненадата ми, когато открих, че Хорст Фукс и неговата вълнуваща обичка на едното ухо е международна звезда. Живо доказателство, че дори човек да се образова като “строител на каросерии”, когато ти е писано да продаваш рендета за зеленчуци по телевизията, просто няма къде да избягаш. Не само това – Хорст е бил активен до фалита на ВС Телешоп през 2007-ма. Ако има някого, който да свързва 90-те с днес, то това бил добрият стар Хорст Фукс.

Коуди от “Стъпка по стъпка”: макар доста по-късно да разбрахме, че героят му в сериала е класически staple за американските ситкоми, с който Симпсънс дори си правят гаргара в един от своите епизоди, в невръстните ни детски години Коуди беше това, което на английски бихме нарекли the epitome of cool. Устат, грамаден, непукист и бавен, Коуди би бил дразнещ за всеки разумен човек. Ние не твърдим, че сме били такива. А сега дори знаем, че се казва Саша Митчъл и продължава да се занимава с телевизия от време на време. И е на 47. Сега си представете Коуди, разтърсен от криза на средната възраст. Каращ втора ръка червена спортна кола, вероятно Корвет, и зарибяващ двойно по-млади мацки от него в баровете с репликата “Бях звездата в един сериал, може би си го чувала…” Lie on the floor, try not to cry, cry a lot.

Бебето на Пурлан: Хайде всички заедно и не обръщайте внимание на това, че някой собственоръчно е изпял песничката и я е дъбнал върху оригинала: “ПУЛОВЕРА НА ТАТКО АЗ ОБИЧААААААМ…” Ех. Предвид годината на излизане на рекламата, бебето е някъде на нашите години и вероятно се бори със същите неща за възрастни, с които се сблъсквате и вие всеки ден. А може би цоцка коктейли край басейна си някъде из Карибите, живеейки охолно с продължаващите обилно да текат приходи от правата върху древната реклама. Човек може да си помечтае, нали?

Ех.

Авторът се търкаля down the memory lane (худ. възстановка)
Авторът се търкаля down the memory lane (худ. възстановка)

Мамутът е обречен

Във виното е истината. Във виното също така са идеите да се играе CS 1.6 до 2 през нощта на тия години, както и дискусиите, които пораждат постове в ДХ. Във виното, с други думи, трябва да търсим корена на внезапно обзелото ни желание да узнаем доколко разглезеният, опасан с технологии съвременен човек е изгубил инстинктите, отнели на предците му десетки хиляди поколения да развият.

Ние в редакцията вярваме в науката и научния подход – или поне дотолкова, доколкото това ни позволява да организираме импровизирано проучване и да обобщим резултатите му на следващите редове. Въпросът ни:

Цивилизацията се е разпаднала. В градовете цари анархия – нещо средно между Mad Max и Fallout 3. Оръжейните магазини отдавна са рейднати от хората, живеещи най-близо до тях, така че достъпът до фабрично изработени огнестрелни и взривни оръжия е практически невъзможен. Оцеляването ти зависи от това да си наловуваш мамут, така че 1. от него да остане достатъчно мръвка и рунта, за да си е струвало усилията и 2. ти да останеш жив, за да се радваш на успеха си. Как ще го сториш в градски условия?

Така формурилан, той беше зададен безразборно в приятелски кръг, който може да бъде сортиран в следната демография. За да е по-научно, прилагаме диаграми.

mammoth_by_gender mammoth_by_occupationmammoth_by_colourБез да обръщаме внимание на колко малка ни е извадката, ако ще и да е представителна, както и на липсата на контролна група, продължаваме с преразказване на отговорите, които получи нашето изследване.

Програмист 1: “Прегазваме го със ЗИЛ. Ако има ЗИЛ-ове, надявам се, че има. Или го примамваме в специално приготвена за целта бетонна шахта. Всъщност, най-добре да го взривим на мамут-скара. Е, как на мамут скара – взривяваш го и пада на готови пържоли от небето.”

Балканист: “Предполагам, че с ток или огън, ако се намират. Всъщност може би ще го накарам да изяде отрова. Това обаче може да натрови месото, вярно. В такъв случай с транквиланти и, след като заспи, с обикновен нож, ако толкова държим да му ядем месото.”

Математик 1: “Ползваме higher ground, буквално и преносно. Натрупвам купчина камънак, винкели и бетонни блокове върху дъски и трупчета, на тавана на някой блок или на терасата, опъваме въже отдолу и му изсипваме цялата гадост на главата. А привличаш мамута, уцелвайки го с нещо по гъзъ.
Друг вариант е да му направим хлъзгава повърхност, по която да ни подгони – лесно ще умре от собствената си тежест, падайки по хобот.
Всъщност, ако сме решили да му копаем дупка и разполагаме с багер да го направим, може направо да го бием с багера по главата, докато умре в дупката.”

Програмист 2: “Примамвам го между високи сгради под клетка с отварящо се дъно, от която изсипвам тухли и всякаква друга гадост върху главата му.
Или му приготвям гигантски арбалет-самоделка от пружини, ластици и железа, изстрелва копия. Изисква обаче здрава инженерна мисъл и има опасност да ти го превземат.
Може и да се взема с момата от по-долу, която си търси кадърен ловец да му пристане – харесва ми как мисли.
Държа обаче да отбележа, че мамутите, които причакват Освалд зад IRC-то, ще бъдат запазени за разплод.”

Масата в The Little Things: “Закарваме някак мамута до асфалта из Борисовата, той сам си пропада в дупките и после не може да излезе. Веднъж като е пропаднал, мериш го с прашка по челната коста, докато пукне.”

Лекар: “Избиването на мамути е довело до климатични промени, така че няма да трепя никакъв мамут. Ще се изхранвам със зарзават.”

Инженер 1: “Пушка-самоделка с водопроводни тръби и дърводелски пирони. Никак няма да е трудно да се направи и би трябвало да стреля точно от близко разстояние.
По-лесно ще е обаче да го мерим с молотовки, които да го изпекат жив.
Ако си намерим и камион КАМАЗ, можем да ползваме него. Натоварен с чакъл за повече демидж, а кабината му е достатъчно здрава, за да те предпази при удара”

Инженер 2: “Набождане с джип, въоръжен с прътове.
Ток.
Подпалване с бензин, все ще се търкаля достатъчно наоколо”

Математик 2: “Рейдвам аптеката, като внимавам какви лекарства няма да ми навредят на мене после, надрусвам мамута и след това го убивам, ако той не е пукнал от сърце.
Устройвам му капан с ток, жица и локва.
Бих трепал обаче само в краен случай, иначе бих се задоволил с оцеляване с по-лесна плячка.
Но ако все пак трябва да го убия, дебела спринцовка в бута на мамута, с която да му инжектирам въздух във вените, би трябвало да го убие, ако не се разбеснее и ме прегази преди това”

Психолог: “Ще направя балиста, с която да обстрелвам гадта с подръчни копия.
Но предпочитам да се опитоми мамутът и с негова помощ да се ловят други животни или хора, които са по-маловажни и ми желаят злото.”

Архитект 1: “Намирам мъж, добър в убиването на мамути, и му приставам.
Блъскам мамута с автобус Чавдар (с изнизване като във филма “Скорост”, за да оцелея)
Викаме Славчо Тракториста, който да го блъсне с трактор.
Закарваме го до строежа на метрото, където той пропада и е на нашата милост.
Зашеметяваме Мара Отварачката и й вземаме коженото палто, с което си спестяваме нуждата да убиваме мамут за кожи”

Архитект 2: “Постигаме споразумение с мамута за взаимоизгодно съжителство.
Упояваме мамута и го подстригваме, след това го чакаме да умре от студ.”

Програмист 3: “Копаем дупка, в която го примамваме да пропадне, след което я покриваме с непропускливо платнище (тип найлон) и му правим газова камера. Ако няма газ, хвърляме фосфорни факли, които да му изсмучат кислорода.
Заплитаме го в жиците на трамвая. Евентуално може да се наложи да го намокрим предварително.”

Педагог: “Организирана група от свои хора, с които примамваме мамута и го наръгваме.”

Инженер 3: “Трябват ми няколко часа да разработя план, не мога да ти кажа веднага.”

За да е по-систематизираничко, ето ви още една графичка.

Die, mammoth, die
Die, mammoth, die

Няколко извода се налагат веднага:

  1. Всички са си чели книжките като малки и си спомнят онези картинки на тълпа неандерталци, хвърлящи камъни и дървье по главите на пропаднали в дупка мамути. Респективно, всички сме с добре промити мозъци.
  2. Електричеството и автомобилите са толкова неразделна част от мисленето ни, че успяваме да ги асоциираме дори с лов на мамути, пренебрегвайки логистични проблеми като наличието на ток, автомобили, бензин или пътища.
  3. Въпреки всичката софистикация, на която ставаме свидетели, един-единствен участник би се осмелил да си самосдялка пушка.
  4. Племенният строй с налични алфа-мъже и алфа-жени се налага от само себе си в момента, в който организацията на повече хора (напр. за строеж на фабрики или напоителни системи) отпадне като необходимост.
  5. Разпадането на цивилизацията от само себе си ще освободи генетичния басейн от около 10% от човечеството, което ще се опита да се споразумява с мамути, когато от тях се иска да ги ловуват.

Какво научихме, уважаеми наши двама читатели, дочакали края на този мамутски пост? Че човечеството ще го бъде, по един или друг начин. Че забравени неща могат много бързо да се припомнят и усъвършенстват. И също, че ако някой ден настъпи анархия и по улиците забродят мамути, пазете се от коварните архитекти.

Свиреп, кръвожаден и много опасен
Свиреп, кръвожаден и много опасен

Колега, и корпокрацията не е стока

Обикновено можете да ме видите да се кълна на килимче във вярност към Капитализма – големия лош капитализъм, който винаги е удобен обект за персонификация и хвърляне на вина, ако нещо не ни върви, както смятаме, че ни се полага. Бих ви изтъкнал доста аргументи: очевидно тласка напред този мистичен, също персонифициран, “прогрес”; очевидно в няколкото стотин години, през които можем да говорим за съществуването му, е направил животите ни по-дълги, по-леки и по-богати; а и като че ли за момента нямаме измислено нищо по-близко до онази митологична меритокрация, в която всеки получава точно това, което си е заслужил. А и, както колегата така красноречиво описа в предходния пост, основният му идеологически противник от доста време насам – тоталитарният комунизъм, също толкова очевидно не работи.

За да има обаче баланс и немалко долна хипстърия по този сайт, днес ще си поговорим за онези кратки проблясъци на анархо-утопична злост, които иначе се старая да претопявам и притъпявам в умерени количества алкохолни напитки. Не толкова от угризения или от гузна съвест, опазил ме вселенският ред, а заради натрапчивото чувство, че всъщност и тук, както навсякъде, и ти, както всички, няма да намериш пълно щастие.

Проправяш си път през потъналите в поръбени с оранжеви сенки и отблясъци плочки по тротоара; битови миризми и още по-битово дрънчене на градски транспорт. Докато един изтърва патронче евтина ракия върху бетона, създавайки краткотраен облак спиртни изпарения, друг изпразва бидонче от разваленото си кисело зеле в канализацията на улицата, а трети се мръщи под неоновите лампи на престарелия трамвай, някъде не много далеч някой си купува работна чанта от орехови дъски – не защото е особено практично или пък му се налага, а защото е интересно, пък и “300 евро са така или иначе разумна цена за работна чанта”.

Проправяш си път, като внимаваш да не цопнеш в потайна локва, и си мислиш, че всички те заедно са индустриалното общество. Чантите за 300 евро от орехови дъски и бидоните домашно кисело зеле; новият джип, гордо носещ един от вече придобилите култов статус “СВ” регистрационни номера и още по-гордо паркиран напреки тротоара и на половината улица, и неоновата опърпаност на трамваите. Ти, който се опитваш да намериш логическото основание за всички тези разлики, и другият, който е твърдо убеден, че бизнес интересите имат всяко логическо основание да се поставят по-високо от тези на отделните индивиди, съставляващи конкретния бизнес; техните мечти, цели, развитие и… ами, щастие. Личното ти, вътрешно убеждение, че да помогнеш дори на един-единствен човек да надскочи себе си е една от основните причини въобще да те има, и корпоративната философия, че най-ефикасният е този работник, който умее до съвършенство една-единствена задача, завинаги.

Крепостничество на индустриалната революция. Тоталитарна Северна Корея създава стада унифицирани до обезличаване лайнояди, капиталистическата западна цивилизация произвежда прегорели, загорели, еквивалентни в болезнената си индивидуалност органични роботи. Knowledge workers, които не познават дори себе си.

Доста мрачно стана, а. Всъщност дори не исках да кажа точно това, ще прощавате. Да си осиновяваме по една панда и да се приключва вече.

Simmer down and pucker up
Simmer down and pucker up

2014: Прономерована, прошнурована и подпечатана

Стана почти догодина, а декемврийският, новогодишният, коледният и междупразничният ДХ си стоят все така ненаписани. Call off the search for your souls, защото ето ги идват. Ще си позволя днес да съм по-личен, а догодина повече няма да правя така. Ето я и нея – моята 2014-та по азбучен ред.

А – Arctic Monkeys и техният AM. Абсолютна заря на домашния ми музикален хоризонт. Макар че излезе през 2013-та, албумът не помръдна от почетната плейлиста на телефона ми цялата тази година.

Б – България, най-накрая. Няма нищо като едно хубаво, старомодно завръщане. Също “Бири” и “Борисовата”.

В – Волейбол. Отидох, видях, не оцених и се завърнах в топлата прегръдка на футбола.

Г – Гори и пущинаци. Същото като волейбола, само че вместо “футбол” да се чете “цивилизацията” – места с бира и градски транспорт.

Д – Доленхипстър и неговият упорит отказ да загине под тежестта на очакванията на двамата си верни читатели и мързела на тримата си не чак толква верни списвачи.

Е – Ева Грийн, която за общата ми култура беше откритие от ранга на АМ от по-горе. Къде съм блял, докато тя се е снимала като най-страхотната Бондеса (Бондиня) ЕВЪР, не е ясно, но ролите й в 301 Далматинци и Син Сити 2 ме накараха да се освестя и да запълня пропуските.

Ж – Железници, Български Държавни. Първото ми пътуване с тях от години остави дълбоки следи и твърда решимост да не повтарям. Срамота.

З –

И – Interstellar. Категорично любимият ми филм, който видях на голям екран през годината, въпреки всичките недоклатености в научната част. Може би просто не мога да устоя на един хубав апокалипсис.

Й – Йегермайстер, тъмен. Върви чудесно с бананови смуутита и Star Wars.

К – Компютърни игри. Сякаш някой се е съмнявал. Знам, знам – ще порасна и ще се оженя най-накрая, ще си купя потник на дупки и ще почна да пия ракия в 5 следобед, както правят истинските зрели мъже. Ей така:thinking-about-dragonsЛ – Лудогорец, разбира се. Достатъчно изписахме по този сайт за тях, така че няма да се впускам в подробности.

М – Морето, което също заема почетно място сред пропуските ми за годината. Добре, че беше редакционната колежка, та да си намокря поне големите пръсти на краката и да го броя дъждовно.

Н – Носталгия. Във всяко място, което напускаме, оставяме по парченце от себе си и това, оказва се за моя огромна изненада, важи и за страната на вурста, бирата и орднунга. Не много, но все пак.

О – Октоберфест, който тази година беше проблем на някого друг. Огромното Облекчение тези 3 седмици да не присъствам или участвам на събитие, концентриращо се върху органичната преработка на неразумни количества бира. Алилуя. Противоречи малко на горната точка, но това е, за да всяваме смут.

П – Пратчет, Тери. И неговата най-нова книга “Raising Steam”, до чието ревю също не стигнах. Далеч от най-блестящите му творби, въпреки това ще я отбележа тук заради натрапчивото чувство, че всъщност не четях “най-новата”, а “последната” книга от Света на диска, и се прощавах с него и феноменалния му автор. Ето и цитатче, за да не сте капо.

people went looking to find themselves and what they found was somebody else.

Р – Работа. Доживях да видя деня, в който да бъда набеден, че се преработвам. В тоя ред на мисли, ето ви един интересен линк “за после” по темата: цък. Да не каже после някой, че не сме образователна медия.

С – Световно!!!! Световно, световно, световно! Макар че от осминафиналите нататък “Мундиалът” (събрали сме се все любители на клишетата, знам) в Бразилия позагуби набраната инерция чак до френетичните полуфинали, не мисля, че някога съм гледал подобна зашеметяваща групова фаза.

Т – Тишина. Мислех, че това са само легенди и оправдания на хора, които не са успели да си бият камшика в посока Отпуска, но тишината на изоставената през лятото София съдържа нещо едновременно толкова иронично и философски успокояващо, че си струва човек да пропусне някой и друг ден на Слънчака, за да я изпита.

У – Учението, за поредна година. Да вдигнем чаши за това догодина вместо под “У” да го намерим под “Д” – като “Диплома”.

Ф – “Фашизмът” на Желю Желев. След “Задочните репортажи” на Георги Марков вече си имам и друга любима книга, която да размахвам всеки път, когато някой вземе да подсмърча по соца.

Х – Хобитът Пореден. Харипотър. Хейт. За Хари излях с големия черпак, но на Хобита му се размина, най-вече защото не искаме да изглеждаме чак толкова негативни, колкото някои хора ни изкарват. Ще ви пусна ей тук само немския превод на заглавието: Der Hobbit: Die Schlacht der Funf Heere. Вие сами си вадете изводите що за изчадие би могло да се казва така.

Ц – “Цялата ти работа е такава” като любима хранилка на годината. Наздраве на сисадмина, че и той е човек, и той душа носи.

Ч – Числа, сметки, икономика, екселски таблици и счетоводни исто(е)рии. Никога не знаеш къде ще те отведе животът.

Ш – Шампионска лига – за пръв път на живо. Колкото и да помръзнах в късните й групови етапи, да видиш Реал (М), Базел и Ливерпул на стадиона за моята религиозна ориентация е като да ти помаха Папата от балкона на “Св. Петър”.

Щ – Щеркольовата, която си остава едно от хората с най-симпатична музика, които научих през 2014-та.

Ъ – Ъпгрейди. И дори не говоря за компютри този път, макар че адреналинът от това да ти умре охлаждането на компютъра, докато пишеш теза, определено заслужава своя буква.

Ь – Получавате 5 интернет точки, ако знаете как се пише главен Ь, без да пействате от тук.

Ю – Юнайтед, Манчестър. Знам, че не е никак хипстър, но едно лято на безогледни трансферни харчове няма как да не оставят топло, уютно чувство в душите човешки.

Я – Ямбол, duh. Все още Е градът, където хората се напъват да кихнат, само и само някой да им каже “наздраве”. Може би затова е и единственият, в който бих се чувствал удобно да вляза на кино с патронче гроздова в джоба.

Добре, че няма още букви. Честита новата, уважаеми наши двама читатели! Аз си пожелавам вдъхновение.

А ето и панда, която се крие от читателските критики, които правомерно ще последва това отбиване на номера от моя страна.

Не стреляйте, толкова си може
Не стреляйте, толкова си може

8 думи, които редакцията препоръчва да бъдат временно извадени от употреба

Една от любимите ми фрази, описващи чудесно развитието на нещата през последните години, е “1984 на Оруел беше предупреждение, а не – упътване.” Всъщност, вече дори това не е – по неведоми за мен причини “1984” полека почва да се намества между Паулу Коелю и Хорхе Букай сред любимите книги на манекенките, а мрачните й предсказания се превръщат в цитати, които да постваш из фейсбука си, докато плашещо близките до сингюларити скокове в технологиите правят всеобхватното наблюдение, описано в далечната 1948-ма от Оруел, да изглежда аматьорски като самоделна каруца пред последен модел на Tesla.

Но оманекенкчването на Оруел има и друг недостатък – хората, действително чели книгата, стават все по-малко; къде поради нежелание да бъдат асоциирани с подобна прослойка по някакъв начин, различен от “новото гадже на …”, къде поради натрапчивия мейнстрийм, който може да полепне по тях, без да разберат. Това, от своя страна, превръща дори подобен гениален текст в плосковато обяснение произхода на израза “Големият брат те гледа”, директно запращайки го в челен сблъсък с реалити телевизията; културна и обществена катастрофа, след чиято мелничка всеки остатък от лично достойнство, образование и култура излиза като прост фураж. С извинение на животновъдите, които с нищо не са виновни за недодяланите ми аналогии.

Казано с по-малко думи, уважаеми наши двама верни читатели, “1984” в момента масово се свързва единствено с Биг Брадър, а други, не по-малко мрачни нейни страни, остават недоразказани. Което, само по себе си и на едно мета ниво, е крайно иронично, но това е друга тема. За да остана в рамките на настоящата, ще ви напомня за Министерството на Истината и за Престъпленията на мисълта; за практиката определени думи – редом с определени хора – да бъдат напълно затривани, забравяни, унищожавани или най-малкото съкращавани до неузнаваемост. Защото, ако нямаш думите да изразиш нещо, как би могъл да го сториш извън собствената си глава? Та, по дяволите, ние ежедневно се сблъскваме с проблема, че се опитваме да използваме звукова система, възникнала от нуждата да си посочваме къде има узрели плодове и стада мамути, за да изразяваме абстрактни понятия като “свобода”, “любов” и “щастие”. При това – без никой да ни пречи! Какво остава за думи, които активно и настоятелно са забранявани?

Разбира се, както писах малко по-горе, днешните “Власти” са далечи по-изтънчени и рафинирани от грубото, просташко, тоталитарно управление от книгата на Оруел. Да забраняваш и наказваш е остаряло и като похват, и като ефективност. Забраната поражда омраза; омразата поражда съпротива; справянето със съпротивата струва ресурси, а веспановият газ, както знаем, се добива трудно. Живеейки в свят, много по-близък до анти-утопията на Huxley, отколкото на Оруел, инструментът за налагане диктатура на мисълта е… презадоволяването. Разкошът, луксът, богатството, да имаш от много по-всичко. Вместо да се забраняват и остраняват думи, което гарантирано би довело до хиляди и хиляди фалшиви дъна на чекмеджета, прошепнати тайни и скришом подавани от ръка в ръка бележчици, далеч по-лесно е да популяризираш определена дума. Да убедиш хората, че е наистина важна. Да ги накараш да я използват толкова често и толкова безразборно, че мисълта, стояща зад нея, да бъде напълно обезличена и обезсъществена. Когато чуеш някой да я използва около Централна гара, когато я прочетеш във в. “Уикенд” и я чуеш по bTV, ще знаеш, че мисията е изпълнена. А това, всъщност, би могла да бъде наистина важна дума, пренасяща наистина ценно съобщение.

You’re lost, little girl
You’re lost.
Tell me who
Are you?

Горе-долу с тази благородна цел редакцията на любимия ви, отказващ да бъде изоставен, блог предлага на вашето внимание списък с 8 (разбира се) думи, които сметнахме, че се използват обезоръжаващо често. Осем думи, които, според нас, имат нужда от почивка и презареждане на батериите (точно както “Dark Side of the Moon”). Осем думи, които трябва да спасим за наше собствено добро.

1. Задкулисие.  Тази думичка изгря някъде по време на Протестите от 2013-та, за да изрази всичко това, срещу което десетки хиляди хора по улиците и още много, много извън тях жертваха свободните си вечери дни наред. Заимствана от сценичното изкуство, “Задкулисие” трябваше да се процежда само през зъби и само с много яд. Дали заради напудрения си, чуждестранен произход; дали заради удобната си неконкретност, думичката вместо това беше подета и официализирана от медиите, за да стигнем до абсурда да бъде използвана в програмни речи на политически партии, обещаващи да се борят срещу него, сякаш не са участвали активно в създаването му. А само да се бяхме научили да наричаме нещата с конкретните им имена…

2. Народът. Стара, много нашенска дума, издигната в култ през годините на комунизма, за да демонстрира “демократичността” на управлението. Също обезличаваща, омасяваща дума, характеризираща уж свободния гражданин като стадна част от голямо, безсловесно цяло, в името на което се правят някакви неща (все още присъди се произнасят “В името на народа”). Може би е показателно, че и днес твърде много хора предпочитат да говорят за себе си като за част от народа, което в условията на тотална глобализация и превръщане на човешката цивилизация в тясно свързана мрежа от самостоятелно мислещи и действащи индивиди смърди ужасно на XIX век.

3. Яко. Хубаво, добро, чудесно, прекрасно, вълнуващо, страхотно, невероятно, върховно, красиво, весело, приятно, мило, носещо наслада, забавляващо, интересно, … Всички сме имали маратонки Булдозер в някой момент от живота си, но, скъпи граждани, не се отказвайте доброволно от образованието си, с което иначе толкова много се гордеете. Използвайте синоними, спасете дърво.

4. Моци.  Всички се съгласихме, че мачът в София срещу Стяуа беше нещо необикновено. Всички се посмяхме на Сокачев. Футбол обаче е имало много преди, и ще има много след участието на Лудогорец в Шампионската лига, а Моци е просто леко шишкав, много бавен румънски защитник. Стига вече.

5. Провинция. Вторият принос на комунизма към скромния ни списък. Имайки предвид колко яростно родните столичани се изявяват като анти-комунисти, отдавна не е дори смешно как със същия плам преповтарят така комунистическото разделение на страната на “столица” и “нестолица” (провинция). След години и години употреба къде в негативен, къде в неутрален (никога в положителен) смисъл, думата е натоварена с толкова много и толкова разнообразни конотации, че прибягвайки до нея не можете да постигнете нищо, освен да се покажете като невеж, за сметка на това самовлюбен, елитарист. Колкото и да обяснявате, че не сте.

6. Патриотизъм/национализъм. Най-интересното при тези две думички е, че най-често националисти с бръснати глави ще ви обясняват, че само те са истински патриоти, понеже са достатъчно “смели” да бият циганите, където ги хванат, а пичове с небръснати глави ще ви обясняват, че не са националисти, а патриоти, но все пак и те мразят циганите. И гърците, защото лъжат и ни крадат жените. И румънците, те нали са си цигани. О, и най-вече турците, защото помним Батак. Абе и сърбите не са стока, я как ни предадоха в онази война. Ако и някога да е имало разлика между тези две думи, сме я изгубили някъде из поколения, израснали с учебниците, преповтарящи патриотарски клишета и учещи децата на “родолюбие”, което обаче ужасно прилича на “чуждемразие”. Пряко свързани с “народа” по-горе, и тези две думички ужасно ми лъхат на XIX век, така че предлагам да ги пуснем в неплатен отпуск, докато се уточним кога точно (искаме да) живеем.

7. “Нас” (когато става дума за зъбки). Ето заради такива неща си струва човек да си затрие фейсбука. “На нас ни поникна зъбче”. “Ние вече ядем кашички”. “Ние вече дрискаме в кафяво”. Хубаво, де, ясно, направили сте си бебе, радвате му се и – може би с право – се считате за изпълнили най-висшата си цел на тоя свят. Не оспорвам. Но действително ли трябва да разтваряте себе си до пълно изчезване сред купчини от памперси? “На нас ни никнат зъбки”, по дяволите. Не на “вас”, на детето му никнат зъбки! Грх. Всеки път се разпенвам, като го чуя; отбелязвам н. 7 като най-егоистичния номер в списъка и удрям точка.

8. “Повярвай ми”. Отдавна разправям на всички свои познати, че най-сигурният начин някой да ме накара да се съмнявам в думите му е да ги допълни с “повярвай ми”. Има нещо крайно неуВЕРено, подяждащо всяко доверие, в това изрично да молиш хората да ти вярват. Ако си го заслужил, те така или иначе ще го направят. Ако не си, колкото и пъти да ги молиш, те все ще се съмняват. И ако се върнем към предисловието, ще отбележа: натрапвайки сами на себе си “повярвай ми” като паразитен, лишен от смисъл израз, ние доброволно се лишаваме от средство да установим доверие помежду си, когато действително е нужно. Нека си пазим ценните думи за ценните моменти.

И преди да сме станали твърде мрачни и задълбочени, ето ви философски настроена панда и да пръскаме седенката.

I dunno, man. What if, like, there IS no bamboo.
I dunno, man. What if, like, there IS no bamboo.

Ние не сме толкова важни

роб 2. Човек или народ под чужда политическа власт. (Тълковен речник на българския език, 1973 г.)

роб 2. Потиснат, поробен от чужда държава човек. (настоящ Тълковен речник)

Започвам с горните две дефиниции, за да си призная, че войнстващите националисти/патриоти – защитници на традиционните учебници по история, родинознание, роден край и т.н., технически погледнато, са прави. В продължение на доста време винаги оборвах свещения им гняв срещу премахването на определението “турско робство” с аргумента, че на територията на днешна България робство действително, в истинския смисъл на думата – “1. В робовладелското общество – безправен човек, който се купува и продава като стока” (пак от настоящия Тълковен речник) – не е имало. Имало е, обаче, народ под чужда политическа власт, което според институционално признатия български език, оказва се, също е робство. Извинявам се публично, войнстващи националисти/патриоти – трябваше да се подготвя по-добре.

Ако оставим настрани заигравките със семантиката, проблемът ми с хората, имащи проблем със смекчаването на тона в учебниците “на децата”, си остава. И поводът да го зачекна е поредната шумотевица, надигнала се покрай нов един плах опит на някои автори да модернизират учебниците, все още каращи по инерция някъде от времето, когато съветски танкове са газили улиците на Прага. След бурната реакция от всевъзможни медии, вижте например това или това, въпросните учебници вероятно ще бъдат пренаписани, а училищата смело ще продължат да бълват “горди” “родолюбци”, много от които цял живот няма да се потрудят най-малкото да изпитат и чрез други източници набитото в главите си убеждение, че турците са лоши, руснаците са ни братя, а българите са най-великата нация, която този изстрадал свят някога е раждал.

Но да започнем по ред.

Турците са лоши? Ако “Под игото” все още е в Топ 3 на любимите ви книги, вероятно продължавате да процеждате със зъби “Батак” всеки път, когато някой спомене Турция. Робство, владичество, присъствие, окупация, чужда политическа власт – наричайте го както искате, но го оставете в миналото. Днес турците са ни съседи в глобализиран свят, а освен това правят невероятни сладкиши. Стига робство и тиранство (oh, the irony) на клишетата, вдишайте дълбоко от свободния въздух на съвремието и спрете да мразите – ще видите колко е готино. В този ред на мисли,

“той създал комитети за подготовка на общо въстание. Полицията заловила Апостола. Съдът го осъдил на смърт. Присъдата била изпълнена в покрайнините на София”

е възможно най-неутралното, при това безусловно исторически вярно, описание на делото на Левски. Не бих упреквал учебниците, че се държат като учебници, а не като идеологически памфлети.

Руснаците са ни братя? Това… това ще го оставя за друг път.

Българите са най-великата нация на света? Откъде да започна…

Всъщност горепосочените линкове ми дават чудесна отправна точка.

“Цар Симеон водил продължителни войни с Византия, но те не оставили трайни следи в българското минало.”

Това, впрочем, също е напълно вярно. Териториалното разширение на България до 3 морета, колкото и надъхващо да изглежда из ученическите атласи, е било кратко премигване върху световния такъв и, хронологически и исторически, маловажно. Духът, културата, цивилизацията създавани и подкрепяни през Симеоновото управление, са дълготрайният актив и истинският повод за гордост. Но не за тях ще видите да се застъпват патриотите с тениските “България на три морета”, докато разпалено обясняват колко са истински такива. Хората си искат трите морета и слабо ги вълнува кирилицата.

Въпросните тениски “България на три морета”, които ще видите нашенци да размотават – понеже са истински българи, а не “толерасти” –  дори по международни изложения, ни насочват към една много съществена черта на националния ни характер: българоцентризма. Българоцентризъм, заченат именно в учебниците, които с такова умиление пазим от промяна. Българоцентризмът, който е от най-важните виновници за цялостната ни национална драма, ниско самочувствие и вечно нещастие.

Българоцентризъм, който ни кара да мислим, че:

– Вазов е творец-гигант от световна величина. Ако и ключов за прохождането на новата българска литература, той си остава в най-добрия случай средняшки, да не кажа посредствен, поет, който е много по-важно да присъства в учебници по литературна история, а не в тези по литература. “Под игото”, няколко от поемите от “Епопея на забравените”; хайде, нека оставим и “Аз съм българче” в първи клас (как ли се чувстват арменските първолачета?), за да не предизвикаме гражданска война – това е предостатъчно и няма нужда програмата по литература от 1-ви до 12-ти клас да е зарината с всевъзможни части от творчеството му.

– Русия изпраща войските си срещу Османската империя, за да спаси смазания “братски славянски народ”, а не за да отстоява имперските си интереси срещу разпадащата се турска държава. Или че самото Освобождение на България е било ключов момент в това разпадане, а не просто поредната загуба на територии от една от последните феодални империи, съвпадащо по историческа случайност с епохален момент в историята ни.

– Червената армия освобождава “братския славянски народ” от “фашисткия ботуш”, а не окупира държава в Източна Европа, за да даде на СССР още една здрава опора при предстоящото разпределение на европейската баница.

– Българин е бащата на съвременния компютър. Ами – не, не е. Той си няма баща, нито – един-единствен конкретен изобретател, а е плод на работата на много и много умни хора през много човекогодини – да, включително и на Джон Атанасов. Който, обаче, все пак е само половин българин, колкото и Бояджик (откъдето е бил баща му) и Ямбол да се натягат да си го присвоят.

– “Лъвовете” от САЩ 94 са сътворили нещо уникално в историята на футбола, което никой друг никога не е правил, нито ще повтори. Освен Австрия, Чили, Белгия, Хърватска, Турция, Южна Корея, които всички са завършвали 3-ти или 4-ти на Световно първенство, без някога да са били титани на футболната игра.

– Българската кухня е алфата и омегата на световната кулинария. Ами… не. Кисело мляко се яде в целия ориент. Турците също имат сармички, гърците също готвят мусака (но я развалят с тиквички, ходи ги разбери), а ракия се пие по целите Балкани.

Стига, стига, стига. Хора, а и вие, уважаеми наши двама верни читатели, издържали до тук, нека го приемем: ние-не-сме-толкова-важни. Ние сме малък, свирепо независим, впечатляващо практичен, учудващо изобретателен народ, имащ едновременно късмета и нещастието да населява шепа райска земя насред пътя на един куп Велики сили. Ние никога не сме били важни, никога не сме били решаващи, никога не сме били централни и това е… прекрасно.

Както гласи един от знаменитите постулати на Замунда Банана Бенд: ние сме независими, защото от нас нищо не зависи. Колкото по-скоро го осъзнаем, приемем и прегърнем, толкова по-скоро ще спрем да наказваме себе си с неизпълнение на собственоръчно поставените си неизпълнимо високи цели. Току-виж така сме спрели да бъдем и толкова тъжни.

С привързаност,
ваш Европеид и Толераст

Самочувствието на нацията под тежестта на собствените си очаквания за величие (художествена възстановка)
Самочувствието на нацията под тежестта на собствените й очаквания за величие (художествена възстановка)