Триста метра срещи

Усещаш, че Октоберфест идва няколко дни – до около седмица – преди официалното му начало.

Малко повече шум, доста повече хора, малко повече задръствания. Повръщано по ъглите и в С-бана, пияни бакпакъри, излегнали се върху разпръснатите си по земята дисаги на завет в гарата. За миг си запитваш “Кога мина 1 година от предишния?!”, но вече си достатъчно голям, за да размишляваш твърде дълго върху този въпрос, повдигаш философски рамене и даваш нататък.

После голямото събитие настъпва и в един късен, мрачен следобед ти се озоваваш насред оживена улица в близост до Феста, опитвайки се да си пробиеш път през тълпата, вървяща в противоположна посока (не защото си долен хипстър, а защото просто трябва да си напазаруваш).

Срещите се редуват една след друга.

Две момичета с носии; водят се по тротоара под ръка, едната е боса и носи обувките си в ръка (по чудо и двете) и залита към улицата. Другата паникьосана я издърпва обратно, в движението си сама губи баланс и полита напред, точно след като те е подминала с празния поглед на човек, изпил поне един литър бира повече, отколкото е било разумно. Обръщаш се по-скоро автоматично, съзнавайки ясно, че и при най-добро желание не би могъл да им попречиш да си разбият носа в плочките – но те вече вървят нататък, малко по-бавно от преди – нищо не се е случило, може би ти се е привидяло? Група местни гъзета вървят след тях, сочат ги и се смеят се гръмогласно с бирен ентусиазъм. Октоберфест.

Подминаваш, а срещу теб върви азиатска двойка – не се наемам с опити за по-точна локализация – облечени от глава до пети в пълна баварска носия. Тя с характерния Dirndl, очевидно замислен за значително по-… пищни дами, а той с искрящо нови Lederhosen в ярък контраст с иначе по азиатски интелигентната му физиономия и очилца. И сред целия шум и хаос дори не изглеждат не на място. Глобализация.

После минаваш край хотел, на един от прозорците е застанал мъж с трудно забележима хавлийка около кръста си, който те снима с огромния си фотоапарат. Дори не ти се мисли защо.

Пътят ти е препречен от поредния неравно поклащащ се индивид. Опитваш се да заобиколиш, но той разперва ръце с по бутилка във всяка една от тях, и се мъчи да заговоро две бързащи жени. След неуспеха си забелязва изнесените на тротоара столчета на някакво ресторантче с разнасящ се из него аромат на наргиле-вишна, и тежко се строполява на едно от тях. Бутилките, почти без да разлее, оставя на масата, за да може да се хване за главата с две ръце и да почне да я клати невярващо. Къде попаднах? Колко пих? Какъв е смисълът на живота?… Не бих се опитал да отгатвам безкрайностите, до които пияното въображение може да достигне.

Малко по-нататък огромен немец е подпрял забележителните си тлъстини на кошче за боклук и, докато го подминаваш, протяга ръка и иска пари – за ядене и пиене, както обяснява набързо. Не се поддаваш на увещанията му, но явно местните са доста щедри хора, защото подобен внушителен корем не се постига с глад и лишения.

Гъмжи от народ.

Алкохолици и обикновени пияници;
проститутки и обикновени курви;
знаменитости и обикновени позьори.

Епидемия от октоберфестиозис – непредизвикана еуфория и неоправдана склонност към сляпо разхищение. Само прегърбената почти на две луда, която обикаля спирките на метрото по центъра, стои на стълбището на Карлсплац, във все същата поза на внезапно осенил я размисъл, с все същата сплъстена коса и изтъркани найлонови торби от супермаркета, и се взира с все същия безучастен поглед в нещо, което само тя вижда. Никога не я бях виждал толкова нормална.

Пътеводител на съмнителните женски чувства, vol. 1- sea edition

Август мина, но драмите продължават.
Един се хванал с една, ама после свършила отпуската и пътищата им се разделили, и блааа, блаа, блаа.
Докато пиша това, една муха доволно потрива ръце на метър от мен: през последните два часа кръжи около главата ми като влюбена. По същия начин са и ония мисли-ах, този начи, ако го набарам… не, не , глупости, този въобщее не е за мен ( следва сериозно лайкване на страници от сорта на „кучка съм, но не твоята”) , ама имаме ли бъдеще заедно, какво въобще става и т.н., и т.н….

Един човек преди време беше казал, че дели жените на дами и пички. В стремеж да бъда полезна, ще се опитам да придам на инструкциите универсалност. Да видим какво ще стане.

1. Ревнуваш го.

В един щастлив иначе жегав ден, г-н Няма значение се изхвърля, че има среща/ че си е писал с момиче, което му предлага да отидат на концерт заедно.
Докато подсъзнанието ти изпраща смс в стомаха, съдържащ пеперуди, мозъкът ти се хили леко истерично.
Поздравления – ти си с една стъпка по-близо до дъното, както се казва в един филм.

2. Притесняваш се в негово присъствие.

Имам приятели от мъжки пол, с които хич не се притеснявам да говоря за неща, които могат да се систематизират в едно меме: foul bachelorette frog.
Обикновено и те споделят разни простотии от сорта на „о, да знаеш как почвам да псувам преди да свърша, не е истина”, или „и след това сестра ми влезе в стаята”.
С тях се разбираме с няколко думи.
Но ако изведнъж започнеш да заваляш думите и философията ти започва да бъде изказвана в стил “potato,potato, and a ching chong tomato” , можеш да се считаш за леко паднала.

3. Меката вълна- като мине, и почваш да се гърчиш отвътре и да ти е смешно- в известен смисъл получаваш лечебен приток на адреналин и ендорфин. Няма страшно- може да е от ония влюбвания за няколко дни или за пет минути.
Доста често срещан ефект… имала съм случаи, в които почти съм се заклевала, че онзи срещу мен е Господ Бог, до момента, в който си отваря устата. След като изпя няколко парчета, съдържащи невъобразимо мякане с морски корени, последва безсмъртната фраза: „Кефиш ма много”.
Аз кротко си взех бирата и избягах, колкото ме държат кецовете. Това е то – селяните продължават да са най-настъпателния мъжки род в България- обясним и вече доста омразен факт. За съжаление доста момичета се закачат на куката, което спомага и за свръхпопулацията на пост-селянчета в София. First Sofia Problems.
Но по същество сега, макар че загубих поне 50% от аудиторията си.

4. Нямаш търпение да седнете да си пишете по Skype.

Това е очарователното момче, което е на сто или сто хиляди километра от теб, виждали сте се под три пъти на живо… и сте истински владетели на клавиатурата.
Цяла вечер се надпявате, после изключваш щайгата и си лягаш, ухилена до ушите.
Problem?
Ах, а пък с това колко истории имам… всъщност най-дълбоко съм хлътвала по две момчета, които ме добавиха в скайп по повод това, че пишем в един и същи форум/ че търся някаква песен.
Обикновено напрежението ескалира и в момента, в който се видите на живо, избухва бомба. Странно, но никога не съм нехаресвала хора, които едва познавам, но сме си писали с часове. На живо стават още по-яки. Този феномен може би е резултат от дългото чакане, през което започваш да си изграждаш мъгляви представи за външността на другия и, ако на живо поне три от тях са верни, в един момент момчето става олицетворение на перфектността.

5. Теглене на снимки от Facebook… `till Death.

Може би най-сигурния признак, че си хлътнала. Не сваляш снимки на приятелките си, нали? Освен ако не искаш да ги покажеш на някого по скайп или пък може би си скрита лесбийка. Не те знам. Но е факт, че онова тихичко и потайно теглене и складирането на снимките в тайничка папка, на която пише «тъпи лекции», говори в полза на увлечението ти. Загубена кауза си и, ако предпочиташ да гледаш снимки с него, а не с Брад Пит по войнишки панталоне.

6. Онази натрапчива памет, с която запомняш всеки детайл от вкусовете му.
Преди месец ти е казал
„I like Trains ;) “
В момента ти се ще да му подариш влак само за да му видиш усмивката.

7. Бързи и неравномерни подскачания на сърцето, когато някой спомене името му.

Зле.

8. Искаш да го превърнеш в литература.

Bitch, are you serious? Не си писала от осми клас, а те напира отвътре да напишеш стихотворение? Вземи едни топки назаем и му го прати. Направи го щастлив, пък майната му, ако учтиво те зареже. Такива неща се помнят цял живот.

9. Рисуваш го доста.

Ако работиш в офис, със сигурност си го надраскала някъде. Може да е просто някакво човече, съставено от кръгчета и чертички, но ти знаеш, че това е той. Опитваш се да нарисуваш небесните му очи, нали?
Ако по някаква случайност по принцип рисуваш- ето тук става интересно.
С нарастване мащабът на картината нараства и вероятността да ти е изпил ума.
Ако го рисуваш често-също.
Отново- прати му някоя творба (но не всичките, ще те сметне за психопат) .

10 Сънища и реалност.

Фройд е казал.. знаеш какво. Сънищата са отражение на подсъзнанието ни и желанията ни. Фройд говори също така и за орален и анален период в детството, но няма да те притеснявам сега с тези глупости.
Най-истинското ми влюбване започна така: след поредната доза закачки пред клавиатурата, си легнах без да помня нищо. И го сънувах. Тогава отидох на първото си парти- бях на седемнайсет, девствена до мозъка на костите си, с естествената си права и лъскава коса…
Като гледам снимките от партито, никога не съм изглеждала по-добре в живота си- и всичко това се дължеше на онзи сън, в който той ме целуна и станахме гаджета.
Когато се събудих, подредих пъзела в главата си: Господи, та той е красив! И по-умен от когото и да е било! Къде ми е бил акъла? Ааа, по оня другия, дето е красив, но няма акъл… еми ето, най-накрая ще мога да го забравя, ще отида на това парти и…
И цяла вечер го наблюдавах, но той така и не дойде да каже „здрасти”.
Нищо не се получи, оказахме се твърде еднакви.

Та така. Ако го сънуваш твърде често значи ти се ще, ама доста ти се ще.

That` all pop-folks,
Посвещавам тази боза от думи на една снимка от фейсбук, която си изтеглих.

The corporations, maaaan… the bloody corporations

Не знам какво точно бях очаквал, но когато влязох в малката, непроветрива “семинарна” стая, пълна с умислени немци, всички надежди за поносимо прекарване на следващите 3 часа се изпариха като оптимизъм в началото на септември.

Всъщност никак не се гордея как се озовах на този семинар. Беше юли, беше 30 градуса, а аз, пребит от изпит и недоспиване, тътрех крака към Мензата. Човек си мисли, че нищо не е в състояние да го изтръгне от блажената апатия на преуморения мозък, но къде ти – мъжете сме простичко устроени същества и красива жена, оплакваща се колко й е горещо, докато прави вятър на обилното си деколте, може да ни накара да подпишем горе-долу всичко. Дори и след като сме го прочели, и след всички обещания никога повече да не посещаваме никакви семинари, уъркшопи, обучения и др. душегубки. Около четвърт час по-късно се сетих за (вече) класическата максима “Ако не плащаш за продукта, то продуктът си ТИ.”, но вече беше твърде късно. Безплатен кариерен семинар, щом сте казали.

И ето ме, застанал пред масивна, негостоприемна блиндирана врата на третия етаж в стара сграда в един от, явно, тежкарските квартали на Мюнхен. Звъня на звънеца, почти мигновено се разнася познатото бръмчене, отворено е – явно ни очакват. Посреща ме безкрайно дружелюбната рецепционистка, повежда ме из скучен офис, въвежда ме в гореспоменатата стая. Трима души седят на столчета и съсредоточено разглеждат връзките на обувките си и ъглите на стаята, а двамата ръководители на семинара ми стискат ръката с онази толкова изкуствена, плашещо отработена усмивка на някого, който знае защо той е тук, защо ти си тук, и че ти не знаеш нито едно от тези неща. Аз съм Продуктът, alright. Да започваме.

Втората ми най-омразна част от всеки семинар е представянето. Толкова ми е омразна, че ето тази мечка ми се стори много смешна. 15 присъстващи, само немци, дори има една отракана госпожица с “фон” в името.

I am Jack’s inflamed sense of not belonging.

Първите час и половина от семинара преминават като на магия. Темите са стари и скучни – как да започнем търсенето на работа, колко е важно да бъдем наясно със себе си и какво искаме, за да намерим идеалната за нас позиция, все едно не го правим само заради парите, упътвания да се обаждаш по телефона, съвети как да окомплектоваш кандидатурата си в папка от 4.77 евро, така че да е напълно неразличима от всички останали папки от 4.77 – сякаш пък някой все още изпраща кандидатури по истинска поща.

Снимката, казва типът с изкуствената усмивка и шарещите очички, е много важна. Ако кандидатствате в стара компания с традиция, добре е да подходите класически. Ако е млад стартъп, може да бъдете и по-агресивни и изобретателни – типът демонстрира своя снимка в профил, на която е вперил устремен поглед в залеза през стъклените стени на някакъв офис. Преливащи агресия и изобретателност.

Опитвам се да вмъкна забележката, че снимките в кандидатури за работа са изключително немско изобретение и в повечето страни по света всъщност директно ще ви изхвърлят папката в кошчето, ако им я пратите така. Втората шефка се смущава за съвсем кратко, може би за секунда се сеща за света извън Германия, успокоява ме, че за “интернационалните” апликации ще поговорим по-късно, и продължава нататък. Не правя опит да обясня, че “немски” за мен е точно толкова интернационално, колкото “естонски”, например. В демонстрираното от тях CV под “Езици” немският въобще не се появява. Подразбира се, изглежда.

I am Jack’s square ass in a very round, very German hole.

Следва почивка и посещение на тоалетна с монтирана алуминиева табелка, забраняваща на някакво рисувано човече да пикае право. Не се чувствам достатъчно рисуван, нека си забранява.

Втората част на семинара започва с ръководителката, която подрежда малки листчета с явно въпроси на тях.

О, не.

Ужасът почва да пълзи нагоре по врата ми. Следва безкрайно любезната по(д)кана (усмивката няма да я споменавам повече) да наредим столовете си в кръг. За да е интерактивно.

О, не. О, не, не, не.

Интерактивно, по дяволите. По-горе споменах за втората си най-омразна част от всеки семинар. Ето я и първата. Игра с публиката. Интеракция, опити да бъдем разчупени, включени, да споделяме. Може би съм антисоциален, може би съм долен хейтър, но в която и дебела книга, по която се водят всички организатори на семинари, да са написали, че директното общуване с и между участниците е Забавно, явно не важи за мен. Успявам да се олея с шишето вода, докато псувам тихичко по родному и се опитвам да преместя стол, раница, палто и въпросното шише едновременно. Not my finest hour.

Играта с публиката, този път, е симулация на интервю за работа. Ръководителите хвърлят по нас най-често използваните въпроси и след това, с Онази усмивка и назидателен тон, ни обясняват защо ни питат точно това и къде сме сбъркали при отговора. Името на лепенката върху ризата ми и без това е труднопроизносимо, аз се старая да го прикрия, доколкото мога, и чакам. Въпросите почват да се въртят по кръга.

“Защо кандидатствахте при нас?” ме подминава.
“Защо трябва да изберем вас?”
“Как се виждате след 5 години?” О, бог явно има. Единственият въпрос, на който никога не съм знаел отговора.

“Хер Щефанов,” съсипва името ми след малко немецът, “посочете някоя ваша слабост.” Да, бог наистина има. Тук съм подкован и гордо заявявам “Никак, никак не обичам да ставам рано. 8 часът за мен е неприемливо.” Шокирана тишина. Само на мен ли ми е смешно? “Това пък НИКОГА не можеш да го кажеш на интервю!”, изригва госпожицата с “фон”-а. “А значи ли, че често закъснявате за работа?”, опитва се да ме контрира ръководителката. Не бе, хора, не – просто мразя да ставам рано. Толкова ли е трудно?! Клатя безсилно глава, при обсъждането на отговорите шефката на семинара деликатно прескача моя. Ама не, аз наистина, сериозно, не се шегувам, не обичам да ставам рано и дори не бих се замислил да го кажа на интервю. Какво толкова? Стандартни папки, стандартни снимки, стандартни отговори… може би.

Минават още няколко въпроса, стига се до симулация на преговори за заплата. Двама души отиграват два сценария преди мен, като всички почват да се “пазарят” от 60 000 евро годишно. Питат мен, аз посочвам същата цифра – и вместо, както при другите, ръководителката да играе “стиснатия” HR, при мен скача на 65 – за да демонстрира какво ще стане, ако сме подценили пазара.

В този момент ми просветва. Няма значение каква цифра им бях посочил. Въобще няма значение какви отговори даваш. Срещу себе си имаш хора, които ти обясняват колко е важно да си гъвкав и адаптивен, докато задават стандартните си въпроси и отиграват стандартните ти отговори в стандартизирания си семинар за стандартизиране на кандидати. Целият този цирк… за да разбереш кое трябва, и кое не трябва, и най-вече – как те не подлежат на обсъждане.

I am Jack’s well-played part in a carefully set piece.

Някъде към края става ясно и какво точно ми се продава срещу безплатния семинар – фирмата, която организира цялото мероприятие, се занимава със застраховки и пенсионно осигуряване, а последните 2-3 слайда в презентацията са плашеща статистика колко ще страдаме, ако не почнем да се осигуряваме допълнително веднага след университета. Докато в ъгъла се мъдри ясно видимо тяхното лого. Беше ли нужно да ме викате за 3 часа, само за да ми покажете това?

Разписвам feedback-формуляра, отбелязвам, че семинарът е “препоръчителен”, за да не ми задават допълнителни въпроси, но не попълвам имена в таблицата “А на кого от приятелите си бихте го препоръчали?”, под въпроса “Кога искате да присъствате на втората част от семинара – персонален разговор и консултация?” написвам, че не искам да ме търсят повече, и с облекчение излизам насред режещия септемврийски студ.

Три часа, в които не научих нищо ново. Поне не и за кандидатстването за работа.

В транспорта към вкъщи попадам на следния цитат от братята Стругацки:
“Имам един познат – каза Едик,  – който твърди, че човекът бил само междинно звено, необходимо на природата, за да създаде венеца на творчеството: чаша коняк с резен лимон.”

Кой знае. The corporations, maan… шибаните корпорации…

По следите на изчезналите пияници

Какво ли не може да намери човек по вмирисаните на отдавна засъхнала бира кръчми…

Ако живеехме във филм, това щеше да е началото на една 107-минутна история, простираща се на 3 континента и обхващаща поне 4 различни съдби. Щеше да режисира Гай Ричи, а в главната роля щеше да е мацката от Амели.

Но не сме във филм, затова ето ви проста снимка в блог.

La Cucaracha, Munich

1

Да открием с три важни истини за живота:

  1. Ако след края на работния ден не въздъхнеш облекчено, затваряйки вратата на офиса зад себе си, днес си продал по-малко душа от обикновено.
  2. Ако в понеделник всичко те боли, трудно стъпваш на единия си крак и дори ти се става сутринта, уикендът не е бил напразно.
  3. Ако в края й тъпчеш спомените и сувенирите в портфейла си или в ръчния багаж при лаптопа и документите, защото не ти се рискува да ги пуснеш да пътуват в куфара, най-вероятно отпуската е била сполучлива.

Нека имаме по-малко работни дни, по-дълги уикенди и по-чести отпуски.

Това последното ще си го запиша в CV-то, ако някога кандидатствам за чиновническа работа в грузинското Министерство на културното наследство и тостовете.