Кому са нужни черниците?!

Пак дойде времето на селфитата от морето и кифлите, за които “косата е важна”, но си снимат прегорелите дупари, опитвайки с различна степен на успех да направят сърчице с ръце във въздуха. Също като Гарет Бейл, но без абсурдната man bun и с по-малко косми по лицето. И без да бъдат наистина много, много добри футболисти. Всъщност знаете ли, верни наши двама читатели, ако все още сте тук, че всъщност за много от дамите планет-ъф-ди-ейпс-подобната мусура на Бейл се явява ужасно секси? И аз се изненадах. Но да не се отклоняваме.

Докато кифлите си снимат гъзягите и tramp stamp-овете по морето, аз рейджвам из града. Знаете ли защо? Не е заради разбитите плочки, които ми съсипват около 2 чифта обувки годишно; заради увисналия сякаш в очакване края на времето прахоляк край натоварените улици; не е заради потискащата жега или пък впечатляващо бързо разлагащите се кучешки акита по тротоарите; ще ви изненадам, но дори не е заради вкиснатата смрад на некъпан гражданин, която ме кара да бия път под юлския пек, вместо да се кача в автобуса. Даже не става дума за грозната завист, изпълваща долната ми и хипстърска душа, докато опъвам хомота в климатизирания офис, а на други им носят в пластмасова тарелка пресолена цаца, изпържена във вчерашно олио.

Заради черниците е.

Когато кифлите заминат за морето, черниците почват да се изсипват по пътищата с отчетливото “цоп” на презрялата си същност. После почват да омекват и разнасят омайна миризма на джибри. Събират рояци зелени мухи. Джвакат под подметките ти, петносвайки ги. Някак си успяват да петносат и тротоарите. И дрехите ти, когато от небрежност се озовеш под иначе дълбоката им сянка по Това време. Когато кифлите заминат за морето, черниците превземат моя свят.

Вижте, отделих към 3 минути да рисърчна, за да не съм голословен, и научих, че черниците хранят копринените пеперуди, а от листата им стават всевъзможни илачи. Ако човек си гледа овошките на село, вади си коприната, продава я и си купува яхта с печалбата, после си вари илачите за успокояване на нервите, след като някой допусне правописна грешка в позлатения надпис с името на яхтата – моля, няма проблем, да си дерзае и ще му ръкопляскам. Но как въобще на някого му хрумва да си засади това изчадие в двора насред града?! И разбира се, точно до оградата, така че да сподели ужаса му с всички съседи?!

Че те черниците дори не стават за ядене. Не познавам човек, който да обича дори съвършено узрелия им черен вариант, а какво остава за хрупкаво-киселеещия винаги-не-съвсем-готов бял сорт. Та ти ставаш до лактите в гадост, само докато успееш някак си да изчегъркаш мъничката, досадна дръжчица, която остава закотвена в черничения плод ВИНАГИ. В най-добрия случай вкусът на черниците може да се опише като придобит “meh” такъв, а в обичайния – като “абе аз това не трябваше да го ям, само за да не обидя тоя, който се е излъгал да си засади черницата и сега се мъчи някак си да легитимира грешните си житейски избори”.

Това не е спокойната лоза, която да опаше с блажена шарена сянка целия ти двор, за да си лющиш ракията под нея, а от време на време да си чопваш по някое грозденце. Не е достолепният орех, който да засадиш днес, а на сянката му да се радват и правнуците ти; като всяка есен им създаваш и забавление за цял ден, защото най-накрая им е разрешено да грабнат по един дълъг прът и да забрулят в пълна забрава, захвърлили смартфона настрани (след задължителната снимка за фейсбук с пръта в ръце). Не е обидно краткотрайната кайсия или сякаш светкавично презряващата череша, които превръщат лятото във всеки двор в един безкраен цикъл от преяждане, колики, необуздана диария, гузно чувство и отново преяждане. Дори не и вековният дъб, за който книгите ни учат, че се превръщат в талисман на къщата и стълб на цялата рода. Не, не, не и не. Това е просто една безсмислена черница, от която някаква полза виждат единствено един точно определен вид пеперуди.

Аргх.

Едва 20 минути откак пиша тоя rant и вече в ноздрите ми сякаш се е настанил оня кисел, джибрен аромат и нервно поглеждам под бюрото си да не би да съм настъпил нещо.

Това е. Няма поука. Само един отекващ в епохите въпрос: КОМУ СА НУЖНИ ГЛУПАВИТЕ ДВОРНИ ЧЕРНИЦИ?!

А след като си разтраках вкочанените от твърде дълъг застой ДХ-ски стави, обещавам другия път истински пост.

Тая червена панда нямаше да е толкова спокойна, ако дървото беше черница
Тая червена панда нямаше да е толкова спокойна, ако дървото беше черница

Хайде на международния влак, част II

Натръпнахте ли се? Ето, идва втората половина от приключението.
Та, значи, пристигнахме в Ниш. Там веселите момци са слезли , за да се прекачват и да разправят небивалици на друг кондуктор, а влакът е вече закъснял с два часа, за да могат всички чакащи го там посред хладната нощ да са крайно изнервени. Това закъснение е доста интересно – никъде не сме спирали да чакаме дълго, значи просто скоростта на движение е била значително по-ниска от тази, предвидена в разписанието; естествено остава неотговорен въпроса защо това разписание е направено така. Случвало ми се е да чакам Влака и тук, обстановката обичайно е много по-напрегната; хората не обичат да са сaми в нощта сред островче от мъждива светлина, с усещането че закъсняващият им транспорт никога няма да дойде и те ще останат тук вечно.

В Ниш се появяват и първите хора, които пътуват за България и две български лелки и сина на едната са новите членове на нашата меняща се компания. Едната леля е характерният представител на третата фаза на влака, докато другата и сина на първата се явяват просто невинни жертви на това, което ще следва. А то е един безкраен поток от думи – предимно оправдания и обвинения. Лелята описва на приятлката си (с която май за пръв път са се срещнали на гарата, и все пак – добре, че я има, защото иначе аз щях да съм главният слушател на това) далавера след далавера и дребна измама след дребна измама с която тя се занимава, докато работи в Ниш: (“Казах на фирмата – или кеш, или беж!”,”Божкей, искали да ми пишат фактура за комисионната ми!”). След всяка описана далаверка следва оправдание, защо ужасният живот я е принудил да прави това (“Ами то живее ли се с 2000 лева заплата?!” “) от което изскачат разни други неприятни истории и синът съвсем ще пукне от срам (“Мъжа ми го задържаха на границата, щото като го питали какво носи – и той идиотът всичко си казал!”, “Майка ми взела, че казала на комшийката че сме имали пари, представи си!”) накрая оправданието прераства в обвинение към хората и държавите, които са виновни “Данъци ше ми взимат! Че какво е направила България за мен, че да ми взима данъци!” “Бандероли ще им плащам на тия кръволоци”). След като синът заспива, историите стават малко по-пикантни, има зарибявки с шефа и, ама тогава най-после успявам да се унеса и аз, та ги пропускам.

Събуждам се малко след изгрев, влакът тъкмо тръгва от Пирот, границата наближава. Приказливата леля описва внимателно плана на сина си, какво да каже като го питат за торбите и как да се държи. Американецът прави тактическа грешка – пита ме трябвало ли да се декларира нещо на границата; това привлича вниманието към двама ни и лелята не се спира, без да е изцедила с въпроси всичко за нас и средствата с които разполагаме. Накрая идва и очакваният въпрос: “А ти цигари носиш ли?” Цигарите в Сърбия са значително по-евтини от тези в България и всички пушачи гледат да се запасят, обичайно с доста повече, от разрешеното за пренасяне. Казвам, че не нося, но ще слизам в Цариброд и се измъквам от купето преди да ме е накарала да преведа на американеца опита си да го накара да пренася нейните цигари.

Ето го и Цариброд, където аз чинно се измъквам от влака насред огромните тълпи, които го чакат. Тук започва четвъртата фаза на пътешествието, която в случая пропускам; въпреки това, знам какво става в нея – включва тълпи от хора, които си пъхат цигари в джобовете, деколтетата, гащите и зад дъските на влака; нескончаемо чакане насред нищото на границата; митничари разглобяващи целия влак дъска по дъска (помните ли дето казах, че влакът изглежда целенасочено разнебитен? Ами той затова е такъв – за да се разглобява по-лесно); намиране на цигарите, молби и горки сълзи, опити за подкуп, писъци от жените в чиито гащи има правоъгълни издутини; подтиснати въздишки на облекчение от по-изобретателните, като описаната нагоре леля – шансът да бъде заловена в нещо е минимален, защото специално се е докарала в сакце и изглежда представителна, въпреки зеблените торби с “дрехи”.

Всичко това ме изнервя неимоверно, затова предпочитам просто да си сляза на Цариброд, да закуся в градеца с останалите си сръбски стотинки, да мина пеш трите километра до границата за колите, да премина там и да изчакам някой на автостоп до София; В мъгливите зимни утрини бългрските коли от Сърбия са рядкост, но затова пък още третата ме взима и обичайно пристигам в столицата докато бракмата, от която съм слязъл, все още тътрузи бавно между Калотина и София. Така се пести не само изнервяне и време, но и пари – билетът до София е три-четири пъти по-скъп от билета до Цариброд, защото си плащаме за удоволствието да видим как се разглобява влак. А и всички редовни хора по линията имат билет само до границата, защото в България проблемът винаги се решава с даване на 2-5 лева на кондуктора, който се ядосва на будалите като американеца, че са имунни към този дребен подкуп.

Но тук трябва да бъда честен – от две години не съм минавал с влак последната фаза, може ситуацията коренно да се е променила и вече да не стават точно така нещата. Другите тенденции също са към промяна – сърбите правят нова гара, БДЖ пък пуска още един влак дневно до и от Белград, и двете железници имат някакви бегли признаци на модернизация, строи се и магистрала… Ерата на сюрреалния влак от Белград до София бавно си отива и това е прекрасно, но и малко тъжно – защото колко по-скучно е да се возиш във влак посред нощ и да нямаш нито една история да разкажеш после?

Хайде на международния влак! Част I

В Европа има два типа хубави влакове. Едните са влаковете на западна Европа, лъскави, бързи и начесто. Те са такива, защото богатите страни са се погрижили на хората да им е максимално удобно и да могат да ходят да работят всеки ден. Другите са влаковете на Русия и руско-образните страни, които не са много начесто, но също са доста бързи, топли и удобни. Те са хубави по-скоро по принуда, защото за много места те са единствения обществен транспорт през огромните разстояния, а за други – са много по-добри от пътищата и другите форми на наземен транспорт. Влаковете в голямото пространство между тия два типа са нещо по средата – опитват се да са по-като западните, но източното наследство и географски особености често ги влекат в другата посока, в резултат от което понякога има чудни хибридни резултати, а понякога – невъобразима каша. И от всички оплетени влакове, най-оплетените са международните влакове, а от всички международни влакове на континента, най-голямата каша цари с тези на Балканите. Тук ще разкажа един сборен разказ затова какво е да пътува човек с нощния влак между Белград и София, един от най-интересните влакове на Европа.

Започваме на гарата в Белград, на която редовно се озовавам посред дълги зимни нощи по различни причини, най-вече свързани със стиснатост и нездраво желание за приключения. Това е една гара, която отчаяно се нуждае от обновление, защото нито сградата, нито железопътната и инфраструктура отговаря на важността и века в който се намира. Сърбите обаче имат решение – постепенно я заменят с друга, нова, огромна и скъпа гара, на километри от тази и от центъра на града, на който, парадоксално – ще бъде кръстена. Досега обаче влакът за София е тръгвал винаги от старата и затова историята ни започва с нея. Слаба жълта светлина, няколко пейки обърнати с гръб към влаковете, отворени врати през които вятърът фучи и съмнителни типове загърнати в черните си якета, един от които се явявам аз – това е картинката на гарата в девет вечерта. Нареждам се да си купя билет и докато чакам уж на малко разстояние зад предния човек ме пререждат цели две лелки, за които това, че не им се скарвам явно е знак, че просто си седя зад онзи, не е като да чакам нещо. Нищо, аз не бързам. Тъкмо да си помисля, че лелката на гишето е като всяка друга навсякъде по света и тя изпада в истеричен пристъп на някакъв човек, че и е изпил кафето и намусено ми подава безкрайно-евтиния билет до Цариброд. Нощният влак траещ девет часа и пресичащ по диагонал Сърбия струва 8.5 евро, толкова е евтин сръбският влак. Защо билетът ми е до Цариброд, като отивам до София ще се изясни по-нататък.

Опитвам се да си чета книжка, но на всеки няколко минути някой ме заговаря. Може би е защото това сърбите са приказливи хора, а може и да е, защото електронното табло работи чудесно, упътвайки хората да видят разписанието на хартиеното такова, на което пък аз съм се облегнал, кой знае? Някак си минава часът до моя влак, през който далеч по-голямо вълнение сред хората предизвиква влакът за Будапеща – все пак има цели четирима бежанци, които трябва да бъдат качени на него придружени от полицай и огледани подозрително от другите хора с черни якета наоколо. Мисля си – както имам смартфон, сто процента някои от чичоците наоколо си мислят че съм бежанец и аха аха да ги ислямизирам.

Въпреки, че никъде нищо не пише, самоличността на моя влак се установява лесно – той е единственият останал, освен това почва да бръмчи, трака и пуфти половин час преди да тръгне. Също така, съвсем целенасочено изглежда върховно бракмян, сякаш може да бъде разглобен за десет минути. Качвам се и се настанявам до прозореца в едно тъмно, празно купе. Понякога този влак не е с купета, а с големи помещения с много седалки – това обаче не променя историята, просто фазите на влака се случват малко по-едновременно. След няколко минути се появяват първите чичовци, отварят вратата и ме питат дали има Грениje. Отговарям, че да, парното работи, но те понякога влизат и го пипат, за да се уверят. Нищо, че навън е 13 градуса в един от най-топлите декември-та (как е множественото число на декември?) напоследък, ВСИЧКИ в този влак са дълбоко обсебени от наличието на Грениje. Очаквам, че като се уверят, че работи – ще се настанят, но повечето се отбиват, проверяват топлото и заминават доволни нанякъде, информирайки с одобрителни възгласи другите влакови чичовци, че Светото Грениjе е налично и някак си подтиквайки още от тях да влязат и да се убедят. В крайна сметка в купето остават още трима души – момиче, което всячески се стреми да се затвори в някаква качулка да си слуша музика и да се изолира от света на този влак, дежурният американски бакпакър (той е единственият човек на тоя влак с билет до София), който не знае нито дума сръбски, нито в какво се е забъркал; и също така дежурният сръбски дядо, който сяда точно до грениjето и още преди влакът да тръгне вади едни хлябове и сирена върху внимателно поставена салфетка.

С тръгването на влака започва първата фаза на пътуването – фазата на зациклилия сръбски дядо. Нищо, че никой не му отговаря особено старателно, той разказва истории, плюе трохи край себе си, смее се сам на историите си и се майтапи с всички и особено с американеца, който само се усмихва, защото нищо не разбира. Няма значение, че момичето се опитва да се изгуби в света на музичката, трябва да бъде върната във влака поне три пъти, за да си каже къде отива и откъде идва и да се открие дали някаква далченва връзка от познати не я свързва с дядото. Архетипният сръбски дядо обикновено блика от енергия, редовно ходи(защото има такова и такова заболяване) до тоалета (десния, а не левия, понеже в левия имало еди-какво си на пода)настъпвайки всички крака и отива поне десет пъти да говори с кондуктора от които поне пет пъти се оплаква, че му е студено и поне два – че му е горещо. Това може да звучи парадоксално, но всъщност не е, защото въпреки че парното работи с пълна пара (УАУ, какъв майтап!), прозорецът пропуска студен вятър през всичките си безбройни дупки, което води до сваряване на хората на нивото под врата им и замръзване на всичко над него, както и на опити от моя страна да си вдигна сварените крака някак си над главата, същевременно смъквайки премръзналите уши надолу. Разказал ни за всичките си къщи, роднини, работи (а сръбските дядовци са като българските – работили са петдесет различни неща през последните трийсет години) дядото излиза навън да търси нова публика, и се връща чак когато селото му наближи. Сръбският дядо винаги слиза в някакво градче на два-три часа от Белград и изчезва в тъмата след като е поздравил всички на гарата. По някаква причина, сръбските гари са много живи посред нощ, винаги има някакви хора които се мотаят насам-натам с разни торби, други които чакат влаковете (а половината влакове в тая страна са посред нощ) и трети, които просто са там за купона.

На някоя такава гара започва втората фаза на пътуването – фазата на пияните хлапаци. Това е любимата ми фаза, защото с тях е най-весело, а пък тази зима въпросните бяха особено мили и след дежурните въпрос за грениjето, донесоха десет бири в купето, от които цели две се оказаха за мен. Момчетата отиват на гости на някакъв приятел, който е военен и може би – са си изхарчили всичките пари за бира. При появата на кондуктора му обясняват, че нямат пари за билет и той просто вдига рамене и си заминава – следва обсъждане дали да му се отплатят за непукизма с бира или с все пак събраните към 1000 динара; пращат най-представителния и той се връща, извършил подкупа за 500 динара. 4 евро, толкоз му трябва на един сръбски кондуктор.

С младежите си разказваме вицове, правим наздравици за българо-сръбската дружба и коментираме качествата на бирите, моретата, кебабчетата, момците и девойките от двете страни на границата. Американецът – с моя помощ и момичето също се присъединяват към партито и нашият малък мехур бавно поклащащ се през нощта става все по-весел. В сръбските влакове винаги има весели младежи посред нощ и това е едно от най-хубавите им качества. Двете бири и ледената вихрушка над врата ме успиват леко, но това е добре, тъкмо ще мога да проспя част третата фаза от пътуването, която е най-дълга и досадна.

Тук обаче, колегата хипстър ми сочи броя думи и ми казва, че по-добре да пусна историята на две части, за да е съспенса на МАХ. Е, уважаеми двама наши читатели, суспенсирани ли сте? Трептите ли в очакване? Обещавам до няколко дена иде и втората половина.

Случайни мисли за стридите и зелените езици…

В прекрасния италиански град Падуа има една църква, която промени живота ми. ХА, ще си каже по-циничният от двамата ни читатели, тъкмо прочел хейтоизлиянието на колегата – дали няма след тежкия хейт по езотериката сега да следва псалм във възхвала на организираната религия? Ами чети бе, циник такъв, и ще разбереш, аз самият още не знам какво ще се получи. Но знам, че макар то да започна много по-рано, първото осъзнаване дойде в Падуа.

Та, значи – разхожда се туристът из хубавия град, гледа някакъв средновековен пазар, изрисувана търговска камера, старинни улици, дворци, някаква капелка в която Джото изобретил перспективата…и неусетно се озовава пред портите на Папската Базилика на Свети Антоний. Огромна, красива църква събираща в себе си най-хубавото от няколко архитектурни стила, истински шедьовър на много изкуства. Единственото дето липсва е табелка, предупреждаваща че това е капан за хора неосмислили дълбоко своята вяра или неверие. Не че имаше какво да му осмислям, винаги съм се имал за един от тия, дето казват че са “нерелигиозни”, когато всъщност имат предвид “атеист, който не иска да го навира непременно в носовете на всички”, но всъщност не отдавах особено значение на въпроса с вярата и двете и крайности; с тази нагласа трябва да съм бил прекрачвайки портата на базиликата. Щрак, захапа капана зад гърба ми, макар да не го разбрах още петнайсет минути. Защото капелката на Свети Антоний е най-отзад на цялото огромно църковно чудовище. Свети Антоний е бил местен момък, който е живял дълъг и благочестив живот и никога не се е свенил да прави добрини. И в тази капелка се пазят неговите останки. Не, не както си ги представяте скрити в ковчег или мощехранителница – а на показ в десетина такива. Бедреният кокал на Свети Антоний. Предмишницата на Свети Антоний. Долната челюст на Свети Антоний. Човек остава с впечатление, че в момента в който добрият старец се е гътнал, веднага е дошъл някой с брадва да се гаври с трупа за максимален брой обекти за венерация. И най-зловещият от всички беше най-малкият от светите парчоци – зелено-черния език на Свети Антоний, сложен под стъклен похлупак и изтипосан на най-видното място. И докато аз и спътниците ми седяхме немеещи там, хората идват молят се, пипат някой от сандъците за здраве и си подминават. Бях изумен от това, че явно е възможно да видиш зелен език на пиадестал в църква и това да не тества вярата ти особено много; оказа се обаче че доста по-силно тества атеизма. Защото този език се заби в мозъка ми тогава като един прогнил зелен символ на всичко, което е сбъркано с религията. Как можеш да твърдиш, че не си твърдо избрал позицията си, когато – ето го пред теб чистото доказателство, че религиозните хора са луди! С нищожното си тегло, той наклони везните от “нерелигиозен незамислил се тип”, към “атеист с ясно избрана позиция”, доста тежка реализация като за син автобус возещ те към летище.

Езикът беше последван скоро след това от посещение в манастира Ясна Гура в Полша, където се чувствах изключително ненамясто сред хиляди плачещи полски баби. За да видиш иконата, (за която се твърди, че е спасила Полша, че чак и книга има по въпроса и то от автор в моя топ осем списък – което обяснява защо не можех да се размина без това приключение) – трябва да вървиш по тесен коридор на колене сред кордон от отчаяни хора и да си мислиш дали пипането на пластмаса пред “чудотворна” икона има някакъв плацебо-ефект или просто дава напразна надежда. Не се разминава и понасянето на погледа на следващата те баба, която много добре вижда, че ти не пипаш мръсната пластмаса, нито даваш вид да се молиш или пък да страдаш и да се нуждаеш и те съди, съди те както само разплакана баба с безброй тегоби може да съди безгрижен натрапник.

За невярващата ми душица няма никакви проблеми да си ходи по църкви, започна обаче масово да и става сконфузено на места където всички освен мен са натрапчиво религиозни. Склонността към себенадуване също не помогна много – представяш си как си единствения виждащ сред слепци, вълк в овча кожа и тем подобни сравнения, принизяващи околните. Следват Алтьотинг, където всичко е ориентирано към продажбата на малки порцеланови богородици и папи; Фатима с безкрайния си бетонен площад издигнат в чест на това, че на три хлапенца им се привидяла Богородица (и две от тях умрели веднага след това…мда); крачката на Свети Спиридон в Корфу, облечени в лъскави чехлички които всички пипат за здраве, история неподмината дори от Джералд Даръл, разказващ как сестра му се разболяла именно от пипане на мръсните чехли.

И тъй, като много поклонници достигнах най-накрая и аз до Сантияго де Компостела. Естествено, със самолет и с кола, дансъмлуд да вървя пеш за нещо такова, кой има време за въображаеми пречиствания на религиозна основа в днешно време. Кой да знае, че Сантиягото ще заличи с вълшебната си мида туй, що Свети Антоний така грубо прецака с гнилия си език? Ах, и тук всичко е започнало с малоумна легенда. Умрял свети Яков, ученик на Христос. И завлекли останките му в Галисия, на края на тогавашния свят, на талига впрегната в диви биволи, които обаче се опитомили чрез покръстване (Това задава теологичния въпрос, сега тия биволи в Рая ли са? Или с другите бездушни животни в Ада?). Един от конете на придружаващите талигата рицари, паднал в морето някак си и изплувал покрит със стриди, затова стридата (каквато светията вероятно през живота си не е виждал) станала символ на него и почитането му. В Галисия обаче останките се губят, чак до началото на IX век, когато някой изкопал някакви кокали и добре развитата форензика на ранното Средновековие безпогрешно ги разпознала като отдавна изгубените мощи на светеца. И се почнало строенето на катедрали и изсипването на целия християнски свят на поклонение. Едно време е било голямо приключение, като ходенето на хаджилък, сега вече е станало по-скоро приятно забавление за религиозни хипита и хора дето имат десетина дена да ходят по хижи със стилизирани стриди по вратите.

Та вървя си аз към катедралата, следвайки дискретната серия от стриди по земята и стените, очаквайки поредния фестивал на религиозния фалш. Но още отвънка усещам, че ще е различно; като се е изтапанил един ми ти червеникав, топъл, величествен залез огряващ цялата фасада, пък тя не е някаква смотана да речеш – супер си е хубава, макар и в ремонт; като се е опънал пред нея един огромен хубав площад с дворци отстрани и изведнъж схващаш, че тия малоумните пичове дето вървят пеш са все пак доста приятно възнаградени накрая на пътя си. Вътре има разни натруфени злата и украси, но все пак стилни, а не прекомерни и някакси атмосферата е повлияна доста повече от тежкия древен камък на стените, отколкото от тях. И хората се молят, други тактично снимат, поп тихо пее… И изведнъж осъзнах – та аз обичам катедрали! Обичам ги дотолкова, че построяването на тия красоти оправдава всяка глупост, в която строителите са вярвали. Не бих заменил хубавите катедрали за по-добър и адкеватен свят без религии. “Красотата ще спаси света”, както е казал Идиотът на Достоевски, израз често повтарян но рядко разбиран. И ето, че тук го разбрах, години след прочитането на книгата, когато красотата наистина ме зашемети и ме убеди, че ще спаси света. А вярващите не са овце или слепци, те са хора, които просто възприемат същата красота по един друг начин, пречупена през една друга емоция. А пък да се смята, че красотата се възприема най-добре от обективни хора е също толкова голяма илюзия, колкото че зелен език ще ти излекува болестите. Пред красотата не е важно кой в какво вярва, нито дали Има Бог или сме случайно появили се аномалии във вихъра на вселената, красотата е там, различна за всеки от нас, въздига ни към собствените ни идеали и не изисква нито вярност, нито избор, нито внимание, нито защита.

Мощите на свети Яков в сребърен сандък не успяха да ми помрачат настроенито. А когато накрая последва поредната атракция на църквата – “гушкане на статуята на Свети Яков”, за разлика от спътника ми който сконфузено подмина Светията – аз му рекох “Браво, друже” и го потупах по рамото. В тази и всяка друга прекрасна катедрала аз съм си у дома.

Пияници и бежанци

След като оплюхме и потопихме всичко, що Южното Черноморие предлага, време е да наредим и вас. Да, уважаеми читатели, самите вие ще бъдете наредени ей сегичка и ще бъдете първо морално надмогнати, а после поставени на четирибуквията си! Немеете ли? Ха да видим какво ни е приготвил този…

Ще започна с една невинна пиянска история, случила ми се преди мъничко повече от месец, в която съм сменил името на участниците, за да не ги излагам. Връщах си се аз от дискотека в три среднощ към празния апартамент във Варна, защото въпреки клетвите и статиите които току пиша тук, аз все още успявам всяка година да бъда завлечен на дискотека, точно както колегата ще бъде завлечен на море и догодина, въпреки всичките си вопли. Домът ми във Варна е на около четирсет минути бърз ход от всичко случващо се в града и винаги, когато замръквам навън, си правя една среднощна разходка по спокойния булевард, за проветряване на мозъка и спестяване на пари и разправии с таксита. И тъй, вървя си аз към три и половина – четири и изведнъж виждам – по платното на булеварда върви човек. По-скоро се клатушка и залита, аха-аха да падне. Редките коли му свирят и го заобикалят внимателно, но той не им обръща внимание. Точно като го доближавам по тротоара отстрани – той най-после губи равновесие и пада, подпирайки се на ръце и от устата му излизат неща, които не е добре да бъдат описвани в текст. Отивам при него и го питам добре ли е, въпреки че отговорът е очевиден. Младеж, може би две-три години по-млад от мен, доста едър, облечен с къси гащи и ризка, но очевидно загубил ума си на дъното на множество чашки от някаква течност. Повдигам го и го питам накъде е тръгнал, с намерение да му помогна да си стигне дотам. “При Стоян” е отговорът му. Ама къде е Стоян? Още въпроси, молби за адрес и какво ли не -“Стоян каза, само по улицата, и стигам у тях”. Е, няма какво да се прави, преджобвам го и му вадя скъпия телефон, ще се звъни на Стоян; като е толкова безотговорен да си остави малоумния приятел сам пиян на улицата – няма да ми е съвестно да го вдигна в четири. Хубаво, ама докато си отключим великия телефон, минава още време на пелтечене и клатушък. Става ясно, че момъкът е от Пловдив, вероятно само на гости на морето. Телефонът – с Уиндоус, трябва да им се забрани да правят телефони с това нещо, докато вобще загрея какво става…накрая все пак се добирам до контактите и какво да видя там – има не един, а цели ШЕСТ Стояновци. Подхващам ги – първият – не вдига. Вторият – също. Третият и четвъртият – също. Решавам, че не е това решението на кризата. И в този момент осъзнавам, че няма какво да се направи, тръгнал съм тръгнал към празен апартамент, защото родителите ми дори не са вкъщи. Не мога да оставя нещастника на улицата, нарамвам го и тръгваме към дома, чудейки се как точно да го настаня, без да изпоцапа всичко.

Десет мъчителни минути по-късно, почти стигнали до вкъщи, на Пиянко (както съм решил да го наричам) му звъни телефонът. О, щастие, та това е един от Стояновците! Вдигам и казвам, че неговият приятел, чието име още не съм разбрал – онзи казва “Стоян”(!), му е много зле и е стигнал пеш от някакъв запой чак до Младост във Варна.”Ама той трябваше само по булеварда да върви вее” – идва отсреща одряманият глас – “Аз живея на кино Тракия” (сиреч на една трета от изминатото от Пиянко разстояние). Казвам, че това какво е трябвало и кой се е объркал вече не е от значение, важното е как да стигне дотам. “Можеш ли да го доведеш?” – бивам питан. Ама аз не искам да го водя, той намирисва, тежък е, може да заспи всеки момент, а това са половин час бърз ход без човек на рамото. Казвам, че ще го кача на едно такси до автобусната спирка там, пък Стоян да дойде да си го вземе. Спирам такси, обяснявам на шофьора на коя автобусна спирка да го свали, уталожвам неговите притеснения, че този ще му повърне в колата с весел разказ как вече е свършил тази работа и му плащам предварително от моя си джоб и историята получава своят щастлив завършек.

Айде, да ви попитам сега – готин ли съм аз? Сериозно, добре и правилно ли съм постъпил в тая случка? Решенията ми правилни ли са? Вие бихте ли направили същото? Има два варианта – или аз съм някакъв смахнат добряк, или аз съм един съвсем обикновен човек като вас, които бихте направили абсолютно същото с малки вариации. Не искам да мисля за първия вариант, защото въпреки цялостно високомерното ми отношение към света (аз все пак съм дх)- не искам да бъда по-добър от другите, светът би бил ужасно място тогава. Значи, вие бихте постъпили подобно на мен – сигурно всеки от нас има и куп подобни историйки където е помогнал на някого да намери пътя, да смени гума, бутнали сме кола, попълнили сме формуляра в болицата на невиждащ дядо и прочее дребни човещинки, направени на случайни хора срещнати някъде.

Тогава, какво пречи да пренесем тази, дребна ежедневна човечност залегнала толкова надълбоко във всички нас, на по-високото, макро ниво? Защо трябва да обсъждаме какво ще се прави с бежанците и как да бъдат спрени те и какви опасности ни грозят заради тях, все едно са някаква напаст от скакалци, вместо просто да прогледнем, че това са хора искащи ПОМОЩ от НАС и собствените ни държави? Ама сред тях има скрити ислямисти! Сума ти хора идват дето дори не бягат от война! Европа и България ще се ислямизира! Никакви бежанци не са това, имат пари да си платят за трансфер през границата! Европа не ги ще и ни ги връща на нас да се оправяме с тях! – Това казват популярните мнения. И така да е, нека всяко едно от тези неща е истина – това все пак са хора, молещи за помощ! Не питах Пиянко дали някога е правил нещо лошо и дали случайно не е мюсюлманин-фанатик. Не бих питал и дядото невиждащ формуляра в болницата дали пък не е бил от ДС и дали не е убивал хора през войната. Когато някой иска помощ, аз съм човек и моят дълг е първо като такъв, а после – като европеец, българин и прочее. Толкова ли сме низки, че трябва да обърнем внимание първо на собствените си страхове, а после на зова за помощ? Предпочитам да живея в ислямизирано общество, пред такова в което всеки гледа само себе си. Предпочитам да има жени с бурки по улиците, пред това да съм в етнически единна комуна, пазена от дебели стени. Предпочитам смело да съм помогнал, пред страхливо да съм се скрил. Предпочитам да съм постъпил както трябва пък дори и да се питам “Каква стана тя?”, пред това да се питам какъв ли щеше да е света, ако бях човек. Предпочитам да съм помогнал на някого, който има пари, пред това да не съм, защото би трябвало да е могъл сам да си помогне. Предпочитам някой, все едно кой – да получи шанс за моето качество на живот, пред това да се радвам как не съм толкова пропаднал като него. Защото това е да бъдеш човек. Е хора ли сме?

Почувствахме ли се порядъчно наредени? Хайде сега всички беж или да убеждавате още повече хора да бъдат такива, или да се самозалъгвате, че вашите аргументи срещу ужасната бежанска вълна са далеч по важни от моят единствен такъв.

Хайде на мач!

Хладен следобед след скоро паднал дъжд в ранната пролет. Едвам намерили стадиона на място където стъпваме за пръв път, в държава, в която сме кацнали преди два часа. Паркинг зад някакъв склад, защото спретнатото малко паркингче за феновете е запълнено, освен две неохранявани вип-места. Игрище където малчугани тренират, без да обръщат внимаание на събитието. Първият ни поглед към терена е в момента в който мачът започва; следва мъничко суетене в което аз купувам билети, а другарят ми – бургери от опънатата пред входа гигантска скара. Ние сме на мач в Исландия!

За всеки, който се чуди защо първата работа на двама ни в тая чудесна страна е да отидат да гледат мач от шестнадесетинафинала за исландската купа, искм да припомня името на сайта и ценностите, които то представлява. За тези, пък, дето не знаят какво е шестнадесетинафинал – тази история може и да няма смисъл, може направо да скочат на последните два абзаца. И тъй, ето ни пред входа. Късат ни билетчето, но няма проверки за нищо. Стадионът с кпацитет хиляда има само един вход и една трибуна, без разделение на феновете. Качваме се и се оглеждаме за места и, въпреки че всичко е пълно и има много прави – изненадващо намираме. Почвам да се чудя да не сме се намърдали в детската секция, защото навсякъде наоколо има деца, но като се огледа човек вижда деца из цялата трибуна, тичат насам-натам със сините си фанелки и шалчета. Агитката на домакините е в средата и пее гръмогласно, чудим се малко къде са гостите. Теренът пък е на пет метра пред мен, мога да уцеля страничния съдия с бургер и да ме дават по исландските новини.

И докато аз още се озъртам и асимилирам обстановката – пляс, бодрото нападателче на гостите мушва мазничък гол под малък ъгъл. А може би е време да спомена кои играят? Домакините са Стярнан – шампиони на Исландия за миналата година (исландското първенство е с цикъл пролет-есен, заради студа и дългия ден) и направили невероятен за исландските стандарти поход в тазгодишната Лига Европа, отстранени от Самия Интер точно преди да влязат в групите. Всъщност обаче са далеч по-известни с театралните си празнувания на отбелязаните голове преди години. Гостите са Лейкнир, шампион на долната дивизия и шести в настоящия шампионат (след 6 кръга, а Стярнан са пети). И така, малко изненадващо, въпросните гости поведоха.

Отвори се мача, както биха казали родните коментатори. Стярнан натисна, гостите контраатакуват добре. Централният нападател на Стярнан е дебеличък и бавен, но много техничен, за сметка на това крилата са пълни дървета. Лейкнир има двама мощни и технични предствители на африканския футбол по левия фланг и повечето добри идеи и спечелени сблъсъци идват оттам. Всеки път като има ъглов удар цялата публика става на крака, ъгловите удари са събитие в исландския футбол. След добра атака техничният дебеланко мушна топката под плонжа на вратаря и изравни.

Първото полувреме мина неусетно, даже не съм забелязал кога бургерът е изчезнал в зиналата ми паст. Разхождаме се из цялата трибуна, прави впечатление, че двете агитки всъщност са една до друга и си пеят и си пускат майтапи без каквито и да е конфликти. И няма нито един полицай, охранител или вобще – човек на реда, хората някак сами си го спазват. Решаваме да се преместим при гостите, за да чуем малко и от техните песни и защото си мисля, че повечето екшън през второто полувреме ще е на тая врата (където домакините атакуват). Уви, не съм познал; второто полувреме започва бавно и скучно. Един по един играчите грохват, без да са направили нищо запомнящо се. Креативният дебеланко бе сменен от дълъг и трудноподвижен тип, който успя да се контузи при третото си пипване на топката. Стярнан, може би като по-опитен отбор запази малко повече сили, но когато нападателят се контузи останаха с човек по-малко и се прибраха по-назад. А човек не може да не се пита – тези ли са отстранили Лех Познан и са играли с Интер?

А публиката пее ли пее! Пеесните на Лейкнир са малко по-мелодични, а агитката – малко по-колоритна; това впечатление обаче може и да идва от доскучалия мач заради който им обръщам повече внимание. Или пък защото талисманът им е гумена възглавница, на която пише Лейкнир с маркер? Дори хлапенцата дето трябва да връщат топките са отегчени и си разцъкват зад вратата. Мачът свършва; не знаем какво следва сега, но по приготовленията на всички – явно са продължения.

Ясно като белия ден – който продъллжава да изглежда ранно-следобедно в 10 вечерта – е, че тия няма да си вкарат гол в продълженията. Прекарвам ги в чатене с хора и уреждане на предстоящото ни спане, чакайки логичния завършек. Най-накрая идва време и за него – дузпите. След изявите на двамата вратари съм готов да се обзаложа, че нито една дузпа няма да бъде спасена и се оказвам прав, първите десет са вкарани безпогрешно и то не заради уменията на шутиращите. Също така съм сигурен и че по-опитният турнирен отбор, сиреч домакините – ще спечелят, “лотарията на дузпите” важи само когато напрежението за всички е достатъчно голямо. Чак на единадесетата дузпа, единият африкански бек на Лейкнир уцели гредата и съдията я даде пропусната, макар че според мен топката се топна зад голлинията. Стярнан победи, а ние си отидохме зад склада да си търсим колата. Нямаше дори задръстване след мача.

По-наблюдателните от вас вече знаят накъде бия с тази история. Стадион за хиляда души с една трибуна и гледка към хълм. Приятелски отношения между всички, семейства, деца и липса на полиция, задръствания и глупости. Дружески агитки, общ вход, гумена възглавница. Отбори които припаднаха след едно полувреме, вратари дето не могат една дузпа да хванат, играчи дето не могат да тичат 90 минути а за 120 да не говорим. Звучи като махленски мач, ниво В-група може би?

И все пак в Исландия няма фалити на отбори, дългове, несъстоятелност, бизнесмени със съмнителни репутации, пропуснати заплати, шефове на отбори биещи се в гърдите, тото-мачове, “спасители”. Няма омраза, насилие, счупени седалки, агитки дето ходят по села да бият някакви хора дето нямат нищо общо с футбола, полицейски контрол по стадионите. И все пак футболът им върви нагоре от самото си създаване, ето сега по всичко личи националният отбор ще ходи и на Европейско първенство, за разлика от нашият. Никога не съм бил от хората дето обясняват колко зле е България в сравнение с Чожбината и сега отново няма да го направя, просто, без да се задълбавам забелязвам, че има и друг начин и не мога да не се запитам “Какво стана с нас, трикрако куче?”

А вратарчето на Стярнан дето не хвана ни една дузпа, точно десет дена по-късно дейно участва в историческата втора победа на националния си отбор (Фарьорските острови) срещу Гърция.

Силвия

Всъщност нямам предвид някоя конкретна Силвия, просто избрах името за удобство. И не само, всъщност. Просто  името ме дразни, звучи надменно и капризно. Но какво правите, аз само….не..спрете бе.. агххххлкргрррррррррхггггггггггкхххххххххх – Ивелина в стълкновение с фенската база

 

Силвия носи очила с дебели черни рамки и прозрачни стъкла без диоптър.

Силвия твърди, че е излизала само с „талантливи“ мъже от сферата на изкуството.

Силвия винаги носи черна очна линия и пазарува дрехи втора употреба, защото „някак си само боклуци се продават по магазините“.

Вчера видях Силвия с тениска от New Yorker  за седем лева. Стегни се бе, Силве.

Силвия държи ти да й платиш бирата, защото все пак отделя от личното си време, за да те засипе с емоционалните си проблеми.

Силвия не вярва в спора и твърди, че критикуването е за хора, които имат емоционални травми от детството.

Силвия се опитва да бъде веган и лайква нонстоп заведения в София, които предлагат надценена храна със съмнителен био-лайфстайл характер.

Силвия поне 38 пъти е твърдяла, че би спала с жена.

Силвия ти праща осма покана да й харесаш страницата във фейсбук за хендмейд бижута. Които са правени от стари вестници. Използвани вестници. От циганчета, които чистят колите на булевард „Васил Левски“. Цена- 36 лева.

Силвия си е сменяла цвета на косата около 16 пъти. В момента е опасно червена.

Силвия не се пише „Силвия“ във фейса. Твърде шаблонно е . Пише се Silv Serendipity и често публикува песни на Арктик Мънкис, или цитати от berlin-artparasites. И заплахи към bitches. Доста често заплахите са на приятен фон от розички и…пише нещо като “I`m zen you fucking bitch, envy me”. “Bitch I might be fucking him”. “That`s right bitch. I`m happy. Too bad 4 u”

Силвия има много любовни проблеми. Всички знаем за тях.

Като например, че оня ден скъса с Минчо, който се оказа, че не я харесва заради нископикселовата й фотографска дарба и всъщност си търсел “нещо по-нормално, което не хвърля чаши”.

Силвия не одобрява „мускулестите батки“ и смята, че само една кифла би се хванала с подобен селянин. Иска да е висок и слабичък, и блед, и с брада и карирана риза, и по възможност да пише, рисува, и да не ги е ебал.

Тя е фенка на „среднощните разговори

В два през ноща

Аз пия водка, ти спиш

Аз плача, ти сънуваш Нея

И незнам дали ти казах

Но наистина и аз мисля за Него

Какво правим със себе си“

Позна. Силвия пише проза, която нарича поезия. И точно така –има фейсбук страница, и те е поканила около 68 пъти да я харесаш.

Силвия ходи на много workshops и се запознава с интересни хора.

Силвия се влюбва в теб и не ти казва.

Най-вероятно поне веднъж и ти си се влюбвал във Силвия и тя те е моткала половин година по пейки и паркове да се оплаква от настоящето й гадже, което „просто не я разбира“. Казала ти е около 26 пъти, че „ти наистина си свестен“. Спали сте около три пъти на едно и също легло.

После ти е писвало от Сивия, защото усещаш, че няма да  стане нищо повече между вас. Чувстваш се използван и отрязваш контактите с нея.

После Силвия споделя във фейсбук ядна песен с допълнение от ядосана немерена реч лично производство, и изчезва за седмица от всички социалки.

Защо бе, Силвия? Защо носиш етно поли с евтини джапанки на каишки и винаги трябва да дирижираш разговора? Защо си мислиш, че си част от „арт културата“ и че всички трябва да отворим петте си сетива за красивото и трябва да спасим слепите с едно око котенца? Защо пишеш, че се включваш в благотворителна акция, но не отиваш? Защо пишеш дълги постове за това как се тровим с гмо-та, но после ядеш Сникерс? Защо твърдиш, че слушаш The Smiths и Joy Division,  като знаеш само по две песни от групите? Защо толкова често трябва да казваш на всеослушание, че пиеш чай и четеш книги и че това е най-великото нещо на света, да му еба майката?

Защо се мислиш за по-добра и готина от всички около теб, но вътрешно се ненавиждаш? Защо менструалните ти проблеми засенчват интелекта ти? Защо не осинови десет котенца, или дори едно, но ме караш мен да осиновявам и да слушам проблемите ти за сто двадесети и осми път на по бира в Борисовата? Знаеш ли какво? Този път ти плащаш, аз нямам пари.

Майната ти, Силвия.

София е сладкиш с развален срок за годност

 

 

Кога за последно си се прибирал пиян вкъщи, скитащ самотен из пустите централни софийски улици, подминаващ групички от също толкова подпийнали твои адаши, увил се в самовглъбеността си като шал, който леко боцка, но не искаш да сменяш заради спомените с него, датиращи още от гимназията?
Аз сигурно преди месеци. Беше приятно, но самодоволността ми на „горда софиянка“ се изпари като пикня в сняг преди няколко месеца. Просто ми омръзна да защитавам неща само заради идеята за тях преди години. Говоря и за хора също.
Софийските хипстъри –пазители на града могат да продължават да пишат мотивиращи разказчета за това колко специална е София, и да се събират в групички и да се пипат по рамената. Щом ги прави щастливи…
But I`m outta here.
Не ме разбирай погрешно –не съм от онзи специален тип хора, които разпалено ще ти обясняват, че искат да обиколят с колело Балканския полуостров, или искат да отидат в друга държава да хранят там гълъбите с доброволна цел. Поддръжник съм на идеята за разумно планираният комфорт. Затова и пиша това нещо –защото разумно планирах и пих една бира, и нямам какво друго да правя в момента, освен ученето за държавния, което по стара традиция ще стане в последния момент, мамка му. И все пак трябва да продължа да разяждам този сайт отвътре с противоречивост и планиран хаос. Защо ли? Майонеза.

Искам да седна в момента на една маса с някой, който твърди че София е яка, и да го питам: Чудесно! А чувстваш ли се щастлив? Комфортно ли ти е?
Ето, веднага като добър луд си измислям и контравъпроси: „Комфортът е състояние на духа. Винаги някъде ще те дразни нещо. Освободи ума си, и изяж тези кисели краставички.“ И няма да отговарям на собствените си въпроси, за да има съспенс.

София е десерт… с нейните кестени и павета, Ректората на СУ, парковете, където са се случвали толкова много неща, че вече не можеш да се разхождаш на спокойствие, защото зад всеки ъгъл изскачат призраци на отминали събития. Ето тук седнах с него за първи път; ето там групичка скинари искаха да ни набият задето не им дадохме стотинки; а зад тази сграда си казахме чао и после не те видях повече; на онази пейка веднъж бях седнала и никой не минаваше в продължение на час… София е мълчалива приятелка, която трябва да хванеш в настроение. А тя обикновено не е в настроение, защото се мрази.

София е и една поредица от покани на приятели, на които не можеш да откажеш; София е двадесетте събития тази седмица, които искаш да посетиш, но не можеш; София е досадната работа, на която се подлагаш, за да спечеиш пари да обикаляш по заведения с приятелите на които не можеш да откажеш ; София е машина, която гълта селяни и плюе боклуци и разбити мечти. И е счупени в сгради бутилки от бира, и истеричен плач на пейка пред Руската църква в четири през нощта, защото осъзнаваш, че всъщност нищо, нищо не се е променило, откакто завърши училище –не си станал по-съобразителен, приятелите ти или липсват, или са едни и същи, вечерите ти стават все по –горчиви, и трябва да превключиш на по-силни опиати.
Като например повече пиене.

София подстрекава към редовна злоупотреба, защото просто не става за възприемане, ако не си на поне две бири. От момента, в който излезнеш на улицата пред блока и видиш нагло паркираната кола, кучешкото лайно, групичката от пубертети, от които изскача хвърчащ фас в каданс, който пада като комета до гуменката ти; през простото взиране в лицата на хората около теб –скотски, обезверени, ядосани (което е и нашенската маска, колкото по-обиден и свиреп изглеждаш, толкова повече будиш невидимия респект в градския транспорт); до влизането в супермаркета, където правиш път на всички, за да може нито един човек да ти върне път в отговор, а само те предрежда на опашката на касата, където можеш да чуеш класическата псувня, отправена към касиерката, която явно е виновна за всичко.

Най-забележим е контрастът, ако няколко дни си бил в друг град и активно си обикалял улиците му. Не съм обиколила всички градове в България и сигурно има и по-обезверени места от София, но в момента изглежда така, все едно хората идват тук, за да се изгърбят, без да знаят защо, и да може после да ги закопаят върху някой друг труп в Малашевци, защото капацитета на гробищата не може да свикне с ежедневното заравяне на изгубени мечти.
В добавка към всичко, всеки гледа да те измами, ако има тази удобна възможност, за да си плати наема и да нахрани децата, които и той не знае защо е създал. Евала. Прекрасна София, точно от това имаме нужда: от още ядосани хора в градския транспорт.

Един приятел каза правилно: София е младежки град, и като навършиш определена възраст, баровете и приятелите вече не могат да те задържат. Имаш нужда от спокойствие и по-празни улици, и да не ти се изпикават на главата.
А ако си интензивен интроверт, който подскача дори от звука на падащи ключове от петия етаж, и се вбесява от крясъци от рода на „Еййй Гошооо, не забравяй да се обадиш на баща ти да донесе дърва“ (….сериозно? В жилищен блок сте. Какви дърва?) , то моят съвет е –бягай надалеч, иначе ще започнеш да си броиш белите коси в огледалото, както напоследък правя аз.

Съкровена мечта ми е да оставя родното си градче и със задоволство да гледам от другия край на България как то се разпада. Не ми е жал за читалищата, нито за кучетата, нито за учителите ми, които умират от инфаркти; нито за децата, които израстват без ценностна система и пушат по цял ден трева пред блока; не мога да се грижа повече за всичко това, и не мога да се ядосвам повече за чужди глупости.

И нека завършим с нещо оптимистично: И да искаш да избягаш от София, няма да успееш. В другите градове няма работа и ти нямаш работа в другите градове. Ще останеш тук, и ще продължаваш да пиеш с приятели и да се ядосваш, че не ти стигат парите да отидеш на онова събитие; после ще пиеш и ще се вбесяваш, че приятелите ти не ти се обаждат. Накрая всички ще станем като ония хора, които си говорят сами, но не защото имат хендсфри. Или ще се задомим в столицата.

Мен ако питаш, еднакво лошо.

Наздраве?

Арменци ли? Геноцид ли?

Чуваме напоследък тези две думи да се споменават редовно по разните новини, по някаква причина събитието отново е станало актуално, става дума и за някакво “признаване” или липсата му. Ама то е станало преди сто години, какво ме касае това мен със забързания ми живот в двадесет и първото столетие? Ще опитам да ти разясня, драги читателю.

Днес се “отбелязват” сто години от началото на Арменския геноцид. Но защо точно днес, какво е станало на тази дата, че е избрана за ежегодно припомняне на това ужасно събитие по целия свят? На 24-ти Април 1915-та година 235 арменски интелектуалци са арестувани в Константинопол и разпратени по лагери, където мнозинството намират смъртта си. С това започват масовите преследвания на арменците и другите християни из останалите земи на Османската Империя и бавното им депортиране в лагери на смъртта. Но събитието има и друга, често пропускана важност. Официалното твърдение на Турската държава относно геноцида е, че арменците са измрели в следствие на вихрещата се Първа Световна Война и на настъпилия в държавата хаос заедно с много турци и дума не може да става за геноцид в съвременния смисъл на думата – систематично и целенасочено унищожаване на етническа група. Именно селектирането и депортацията на Константиополските арменци е едно от доказателствата за противното, защото те никак даже не са измрели заради войната и не са били омесени с множества от турци. Милион и половина арменци, множество гърци и асирийци намират смъртта си, още толкова се разбягват по света основавайки разнообразната арменска диаспора. Години по късно когато се появява терминът “геноцид”, арменците започват да се борят за разпознаването на въпросните събития като такъв на държавно ниво. Турция обаче е силно националистическа, не иска държавата и да се асоциира с такова нещо (нищо че то е извършено от един друг режим в една ДРУГА държава, на която Турция е само наследник) и веднага опитва да отрича и умаловажи събитието; помага и, че то първо бива заглушено от убийствената болест на човечеството наречена Втора Световна Война с нейните геноциди, а после и фактът, че Турция е най-важният член на НАТО отсам Атлантика и съюзник на важните държави през Студената война и никой не иска да я обиди. Геноцидът е признат от страните с по-голяма арменска диаспора отколкото турска, както и от няколко бонус-страни с по-високо гражданско съзнание, по-голямата част от света или не им обръща внимание или ги оставя да се разберат самички. В Края на 21-ви Век въпросът за признаването е станал вече чисто политически – за геноцида се говори само когато някой (като последните трима американски президенти) иска гласовете на някакви арменци или пък когато някой иска да се заяде с Турция (като родните ни Атакисти). Всички знаят, че е имало геноцид, въпросът е, че държавите или се пъчат с признаването му или се крият за “Уийзъл-уърдс” в името на добрите отношения с вечно отричащата Турция. Местни управления като повечето американски щати или пък Пазарджишка и Бургаска области също признават геноцида, защото Турция не може да им направи нищо, а е лесно да си хуманист и загрижен за нечии права, като няма последствия.

Малко известен факт е, че създателят на термина “геноцид” през 1944та година открито дава Арменския геноцид за единия от двата примера за употреба на новата дума. За мен дори нищо да не знаех – само това би било достатъчно да кажа – амчи геноцид ще да е значи, а политиката само омърсява нещата. Какво ми пука за някакво си официално признание – аз си го признавам, а пък държавите дето се моткат забавят чрез липсата на въпросното признание собственото си развитие, собственото си поглеждане на историята в очите и надмогването на политическите дрязги в името на един по-хуманен свят. Далеч по-важно е ОСЪЗНАВАНЕТО на това събитие от нас, хората, за да не позволим подобно на него да се повтори никога. Милион и половина души намират смъртта си в продължение на четири години. Ако не сте много добри с мащаби и порядъци, ще опитам да го илюстрирам – всеки път като падне самолет и покажат по телевизията страдащите опечалени семейства, представете целенасочено съборени 5000 самолета в четири години. Като потъне лодка с бежанци в Средиземно море, представете си колко безбройни такива разнебитени лодки са потънали в опити да се доберат до Кипър, Гърция, Русия и никой никога не е и чул за тях. Когато терористи в Нигерия избият 1500 деца, представете си как измират 300 пъти повече деца. Не го казвам за да умаловажавам тези трагедии, а именно с обратната цел – да си дадем сметка колко безценен е човешкия живот и как трябва да полагаме постоянни усилия да го запазим. Всеки един от тези хора е могъл да промени света ни, а някой е избрал това да не се случи. Колко изобретения, колко произведения на изкуството никога не са се родили? Колко хора са били принудени да растат в чужда среда без Родина и без спокойствието на дома. Колко човека са имали на съвестта си безброй убийства в името на нещо толкова изкуствено като държавата, която изчезва след 5 години? Един народ бива разпръснат по света, една култура бива фокусирана около търсенето на справедливост и оплакването на мъртвите си. Една държава се опитва да стане етнически чиста и се проваля.

А защо това все пак е актуално сега? Ще се изненадате да научите, че арменският геноцид продължава и днес, макар и с отдавна забавена скорост: Ислямската държава гази горките смазани вече хиляди пъти от историята асирийци. Арменците в Сирия също биват преследвани и бомбардирани, включително и от удари на турската армия през границата. Арменското културно наследство в Турция се унищожава целенасочено, защото липсата на всякакви следи от арменци може да помогнат на света да забрави, че те са живели някога там. Всяка една култура е богатство за света, и унищожението и е лудост, но ето, че то продължава и в двадесет и първия век. Турците, които правят подписка за извинение на арменците (да, има и такива, проблемът с Турция е по-скоро на държавно ниво, хората имат доста разнообразни мнения) са преследвани и също избивани. Границата на Турция с Армения е затворена, което спъва развитието на малката, но горда държавица. И това е само един от многото слабо или по-силно интензивни геноциди, които продължават по света. Ирак? Нигерия? Защо, защо се прави това?

И все пак, какво ме касае това мен, аз се имам за хуманист, не искам да трепя арменци, а и не мога да се боря със световните проблеми!? Ти, драги читателю, можеш да направиш много. Можеш да направиш така, че този въпрос да спре да бъде политически поне в собствената ти юрисдикция. Можеш да получиш принципна мирна позиция по всеки конфликт в света, различна от “еди кои си са зли, заслужават си боя”. Можеш да спреш да оценяваш хората на етнически принцип и да даваш щедри съждения за народите и техните исторически вини или ползи. Можеш да отидеш в Турция да видиш последните останали следи, или пък да отидеш в Армения да се запознаеш с чудесната запазена хилядолетна култура. Можеш да отвориш обятията си за бежанците които идват от военна зона, както са направили прадедите ти с арменците, без да се питаш как тия хора ще застрашат моето спокойно съществуване. Можеш да разкажеш тази история на децата си и да ги научиш на много неща. А можеш и просто да кажеш едно дружелюбно арменско “барев” или едно турско, но мултикултурно “евала” на онзи свой приятел, чието име завършва на -ян и да го разпиташ за семейната му история – сигурен съм, че ще чуеш интересни неща. Не е малко, нали?

You’ve got to learn to face rejection

Античният ни любимец Рей Бредбъри твърдеше, че няма по-самотен час от 3 през нощта:

О, това ужасно противно време на нощта. Дълъг път назад до залеза и десет хиляди мили до изгрева.

Не е вярно. В 3 през нощта е някак… уютно. Някак споделено – сякаш си част от огромното, неосновано, непризнато, ненаречено братство на нощта. Знаете ли кога човек е наистина самотен? В неделя сутрин. В сковаващата тишина на неделното утро, когато всички будни са се увили в меката какавида на личната си изолация, отказваща да признае календара и неговите – иронично, създадени от нас самите – структурни прищевки. В неделя сутрин, уважаеми наши трима читатели, няма нищо оптимистично, нищо утринно или обнадеждаващо; има само много, много егоизъм. Без Denial или Anger, прескачаме направо в Bargaining-Depression-Acceptance. Само още 5 минутки? По-добре побързай, защото най-късно до обед трябва отново да си продуктивна част от обществото.

Като правило избягвам верижни писма и фейсбук “тагвания”, но в далечната 2009 или 2010-та циркулираше следната игра:

  1. Go to “Wikipedia.” Hit “random” and the first article you get is the name of your band.
  2. Then go to “Random Quotations” and the last four or five words of the very last quote of the page is the title of your first album.
  3. Then, go to Flickr and click on “Explore the Last Seven Days” and the third picture, no matter what it is, will be your album cover.

Така и не създадох имагинерния дебютен албум на имагинерната си дебютна банда (най-вече от мързел да пусна гимп-а), макар че, така като се замисля, да кръстиш бандата си Imaginary и на обложката на албума им да цапнеш корен-квадратен-от-минус-едно би било чудесно. Един англичанин, който тогава все още беше сред фейсбук приятелите ми, обаче, си беше направил труда и албумът му се казваше “You’ve got to learn to face rejection”. Жалко, че такъв албум нямаше наистина, защото щеше да се превърне в любимия ми.

Традиционно, виня училищата; не само българските – по принцип цялата родена из въглищните облаци на Индустриалната революция училищна система, прилагана и до днес, се концентрира върху ценности, които да създават съвършените фабрични работници. Система, която функциора и мотивира чрез количествено оценяване на представянето, сякаш знанието е ресурс, подлежащ на измерване по същия начин като кашоните със замразена храна в Ottersberg. Система, която в крайна сметка ражда втренчени в представянето си, плачещи за похвала, слушащи ръководителя си, прикриващи неуменията си, срамуващи се от провалите си измамници. Издигаща и промотираща онези, които се научат най-добре да я яздят и “работят” в своя полза. Хора като скромния пишещ. Въпреки съмнителните си знания и умения в купища сфери на “образованието” (какво е далакът, къде се намира и за какво служи?!), механиката на училищното всекидневие ми беше елементарна и винаги гордо се мъдрех сред пълните отличници.

Никога не съм отричал, че всичко това си има цена – но трябваше да мине повече от десетилетие, за да осъзная каква е тя. А именно – загубата на древното, несъмнено еволюирало умение да преглъщаш грешките си, да приемаш провалите си и да живееш със собствените си несъвършенства. Всяка непроследена ръка в белота, всяка объркана улица, всяка неправилно ритната топка; чак се чудя дали да споменавам важните неща – отказите, неслучилите се убеждавания, неспечелените хора; всички те ме преследват и обсебват, прераждат се в сънищата ми и умират в безумното, тъпо повторение на едни и същи сцени.

Перфектният герой на Индустриалната революция; човекът, който не понася несъвършенства; човекът – демо версия.

Новата ми цел в живота: You’ve got to learn to face rejection. Стъпка 1: признавам си, че не мога да паркирам.

Стъпка 2: конфу зад блока, разсад домати в стара тенекия от сирене и изкуството да бъдеш дзен. Някога, някъде.

Днес няма пандичка, защото реших във ваша чест да свърша онези 3 точки от по-горе.

Deep
Deep