herpta derpове за самочувствието

Понякога ме връхлита като вълна, като сладко течение, по-сладко от ледена кола в тегава лятна вечер. Виждам всички тези хора- ходят, разхождат се, правят кръгчета като хищници дебнещи плячката си. И ми светва, всичко блесва ясно като диамант, зачбучен върху купчина тор- улицата е парад на хора, толкова демонстративно тласкащи на преден план ниската си самооценка, че ти иде да се смееш истерично като Жокера.
Техните прически. Променят ги, сякаш искат да поставят ново начало. Техните маниери- вдигната нагоре глава, самоуверен тон, ехидни усмивки. Все едно знаят тайната ти и не само твоята тайна, а тайната на Света, на Зараждането на Живота като цяло. Тяхното извиращо от това да победиш по-слабия самочувствие. Не, не мога повече. Сериозно?
Толкова много ви личи, че ако знаехте, щяхте да се скриете в панелките си. Тази вирната глава- за какво е? Да не би да си преборил системата? Да не би мама и татко да не те издържат вече и си започнал честна и почтена работа, базирана на това, което обичаш да правиш? Нима си толкова неземен, че останалите не заслужават да ги погледнеш от тяхната гледна точка? Улиците са пълни с хора, които не виждат по-далеч от носа си, спъващи се един в друг, защото никой от двамата не ще да гледа направо, в краката си и между ушите си от време на време.

Ако трябва да има едно нещо, с което искам да боря, това е самочувствието. То е като пелерина, която се създава, за да предпази притежателят й от всичко, което би могло да го нарани. Нова връзка? Я по-добре да не й показвам колко я харесвам, не и сега, когато ми е паднала в ръчичките. От другата страна стои тя- с изкуствена коса, изкуствени нокти и изкуствена реч, в изкуствената й тениска от мола. Тя няма да му даде да се разбере, докато не падне ничком пред нея, влюбен. И всеки играе тази игра. Всеки има нуждата да бъде признат в нещо. Не се различаваме много, всъщност. Всичките ни малки номерца са толкова прозрачни, като коремчето на новородена риба.
Жените, те не се замислят че връткането на дупето ще концентрира погледите на всички върху него, защото е скрит сигнал (пфф, скрит) за чифтосване. Не разбират, че червените устни са имитация на устните им преди да свършат. Че розите, които им подаряват, са гениталиите на цветето. Те не се замислят над тези неща и продължават да си връткат дупето, да флиртуват и да носят токчета, за да им обърне някой внимание. Вместо да използват мозъка си. „Живеем в сексистко общество и ще се обличам както искам”, казват те. „Окей”-съгласявам се аз, „Но не очаквай от обществото да се промени само защото теб те кефи да се обличаш така. Това е все едно да искаш да спреш ерекция, докато се търкаш в нея.” Възмутената жена ме стрелка с гневен поглед и си отива, а аз се сгушвам в суичъра си.
Мъжете ние падат по-долу, но като създатели на войната и цивилизацията, обичат да се обграждат със слава. Престижът е най-високо цененото благо. Те ще се погнат, докато не се самоизядат в борбата за това кой е по-силен и по-умен. Наречи го инстинкт за оцеляване. Но не вярвам, че всичко е само заради жените. Не, в тях се крие искра на мания за величие, докато при жените властва мания за покорство.
Човек става велик само, когато се отърси от желанието си да бъде такъв. А за да стане такъв, трябва да пречупи гръбнака си и да го представи на безкрайността като подарък. Да стане Стивън Хокинг на самоиронията и емпатията. Но и да умее да води останалите справедлино, позволявайки им и те да го водят.
Ако се замисляхме по какъв начин успяваме да нараним тези около нас, с всяка криво казана дума, с всяка фалшива истина, улицата щеше да е пълна с хора, скубещи си косите, пълзящи и скимтящи като прегазени кучета.

Някой ден ще дойде потребността да се разкрием напълно пред някой, да се сгромоляса цялата тази мазилка, да стихнат изкувствените усмивки и пресилената реч. Искаш, но желанието ти винаги остава егоистично. Не сме нещо по-различно от малките деца, които бранят играчките си. Детето, което се изправя от своята купчина, и започва да раздава играчките си на всеки който срещне, е Най-Чистото Дете.
Да останеш неуязвим пред цялата фалшивост, знаейки кой си, оставяйки всички твои слаби места на показ, това е Върховната Сила. Звучи като шибана секта, но тоя път няма входна такса и реклами. Само лека хейтърска зарибявка от един долен хипстър преди да си легне, щото му е писнАло леко от тия простотии, които се случват навсякъде. Тоя път държавата не ви е виновна. Вие сте. Аз съм.

Мечти и лами

Гледам колегите как описват някакви дълбоки есхатологични терзания, някакви филми и сънища с много нива и скрити смисли и си мисля как затъваме все по-надълбоко в долната хипстърия. Не че аз падам по-долу –  даже съм чел книгата, която колегата хипстър подиграва в предния пост казвайки, че никой не я е чел… И да напиша статията която от доста време ми виси на главата за всичките арменски филми дето изгледах преди месец няма да помогне много, освен дето едва ли ще намеря някой дето го интересува (като почна да говоря на хората за арменски филми те млъкват и гледат настрани или си правят знаци с показалец срещу слепоочието).  Освен това – нещо съм в добро настроение, нищо че скоро навърших една огромна възраст и вече официално кандидатсвам за членство в праисторията. Затова, и за да разведря общия дух на любимия на всички ни блог рекох да напиша за една моя мечта. От тези дето всички имаме – абстрактни мечти, които никога няма да се сбъднат, но ни е приятно да мислим за тях и като ни е криво, намираме спокойствие в това да си представяме какво би било ако всъщност беше истина.

Една от моите абстрактни невероятни мечти е да си имам ферма за лами. Като множествено число от лама, а не от ламя (ламите с ударение на и, техните навици и особености и период на полуразпад са една отделна тема, от която не разбирам много много). Мечтая си да имам поне десетина лами във фермата, да ги кръстя с хубави екзотични инкски имена, да ги храня всеки ден и помощниците да ми съобщават новини като “Наска е особено палава днес”,”Виракоча има трън в кожата на копитото, трябва да му го извадим” и подобни. Мда, ламите имат кожени копитца, това им помага по каменистите терени. Мечтая си да имам ливада където ламите да пасат, ама и планина с каменисти терени, където да се катерят, за да не загубят ламешка форма. Искам моите лами да имат характер, да са като истински диви лами в Андите, а не някакви кротки одомашнени животинки с пречупен дух. Мечтая си да тичам по ливадата и да ги гоня и да им дърпам пухкавите опашки, ама лекичко, да не ги заболи. Мечтая си да помагам на новородените ламички да се научат да вървят. Мечтая си, някой ден да отида на изследователско пътешествие в Перу и Чили да изучвам навиците и условията при които ламите благоденствуват, да разпитам местните за съвети и да интегрирам наученото познание във фермата, така че ламите да си живеят още по-добре. Мечтая си да съм водещ експерт по ламите и хората да идват при мен за съвет, ако примерно ламата им не плюе достатъчно или изпражненията и не са с правилната консистенция. Да ме канят в сутрешния блок на телевизиите и да ме представят с “Човекът който знае всичко за ламите”. Не, не знам всичко за ламите, ама много бих искал да знам.  Всъщност много ми се ламите да бяха доста по популярни и обичани животни, защото светът би бил по-хубаво място ако в него имаше повече лами.

Та така, това е моята малка невероятна мечта. Друга от този тип мечти ми е да издавам книги за слепи хора. Време е обаче да се връщам в реалността. Нищо, моята любима ферма за лами си седи и ме чака във въображението ми винаги, когато имам време за нея.

УмирГам


едно

Делириум тременс, ама не точно. По-скоро причерняване, сред което чуваш само дъха си, само него, и всичко се върти, и всичко е кристално ясно. Филми! Слабаците се хващат за нечий чифт очи, умоляващи ги да се върнат. Къде ще се връщам бе, миндил!

Очите ти са с цвят на лайна. Не им вярвам.
Това леко чувство приятно изцежда, а крайниците ми изтръпват. И без това не ми трябват повече.

Започвам да се смея- лек и гърлен смях, приличащ на епичното ми грайндкор кихане като на мечка в развод. Не, не ми трябва телефон. Не, не ми трябва и компютър- тая скапана машина за сънища. Планини, потоци, тълпи от хора… весело махам среден пръст и се смея. Все още имам тези шибани няколко минути и казвам и правя и плюя и псувам всичко и всички и себе си и тебе и майка ти и златната рибка в аквариума ми се смее, и ми прави физиономии-копеленцето му.

Предвкусвам червеи, червеи по трахеята ми, в косите ми, дълги дъждовни червеи, които раждат малки червейчета в очните ми кухини, докато всички мои бивши гаджета се женят един по един, и си седят удобно на столовете по офисите и на дивана вкъщи, докато жените им правят свирки и спагети. И се смея! Нищо няма значение. В мислите ми се разхождам по Орлов мост, цялата в черно, дори цигарата ми е черна, мамка й, да контрастира на черните ми нокти, като ранният Мартин Гор съм, ама с кафява коса, и си викам- мамка му и прасе. Човек създава изкувството, за да може да се смее и да показва средни пръсти, ама никой да не му се сърди- средни пръсти маскирани като цветя, или като симфония. А ламерите после сядат и обясняват колко е велико да показваш среден пръст, междуременно се чуват аплодисменти- идилия!
Лежа и умирам, но все още имам нужда от момче, момче, момче.. мамка му. Момче с набола брада, с навити ръкави, стиснали халба бира. Момче с плътен глас и святкащи като фарове очи. Момче с надигащ се чеп и ослепителна усмивка. Момче с дъх на желязо и аромат на сладникава пот и цигари.

Сега не съм сигурна какво става, но най-вероятно протягам ръце в Нищото, вкопчила се в момчета, направени от дим. Чува се трошене на бутилки, рев и смях. И ръце, които галят лицето ми и казват, че всичко е наред, наистина. Всичко е било наред през цялото време.

две

Тялото ми изтръпва, а оттатък някой гледа телевизия. Жестоко- аз си умирам тука, всички останали се чукат, ядат, повръщат, смеят се, казват „извинявай”, бият се, подписват договори, участват в катастрофи, строят небосъргачи, бръснат се, гмуркат се в Тихия океан, и после лягат като мен от преумора и случайно вземат, че умрат. Главата ми ще се пръсне от умиление и тъга, и лепкава еуфория- всичко е толкова прекрасно измислено!
Дават ти надежди, любов после ти промиват мозъка и те пускат на свобода. За да се върнеш отново и този път завинаги. Демек, все едно сам си си го избрал. И дори започва да ти харесва. Опитваш се да се самозалъжеш с опиати, с връзки, с работа, с кариерно развитие- но си остава същото-о-о-о. Дано Смъртта ме изчука нежно и после ме целуне по челото, остаяйки ме да се насладя на меката вълна за последно. И дано бъде най-достойното нещо, което правя.

Европейска Партия на Мързеливците (ЕПМ)

Време е.

След безуспешни опити да се справя с нежеланието си да свърша нещо полезно, време е да признаем пред целия свят, че някои от нас просто сме м-ъ-р-з-е-л-и-в-и. Без извинения, заобикалки и евфемизми. И биха предпочели да си представят как основават Партия на Мързеливците в Германия, а след това се изправят пред обединената, работохолична мощ на останалата част от Бундестага всеки път, когато тя се опита да прокара промени в законодателството, водещи до повече работа за хората.

Разбира се, съществува проблемът, че без немско гражданство трудно се става депутат в немския парламент.

И че подобна идеология трудно ще намери привърженици сред един народ, който си няма глагол за “мързелувам”*, а прилагателното е натоварено с негативна конотация, която кара колегите ми да ме успокояват, че не съм такъв, всеки път, когато си го призная.

Изходът от тези злощастни дилеми със сигурност лежи в посока Европейския Парламент. Първо, като гражданин на Съюза, най-вероятно имам правото да основавам партии и да се кандидатирам за евродепутат (research pending… понеже ме мързи да го проведа). Второ, сигурен съм, че в един съюз, включващ нас, румънците, гърците, испанците, италианците…, съществува скрито, почти ъндърграунд малцинство, достатъчно да си осигури парламентарно представителство. А като прибавим към тях всички потиснати от обществените си порядки централно- и западноевропейци, които са си мечтали някой ден да не трябва да се крият и да лъжат за истинското си отношение към нещата… Ех, топла държавна трапеза, здравей, здравей.

Убеден съм, че всички тези онеправдани, преработени люде, ще изпуснат огромна въздишка на облекчение, когато най-сетне някой застане открито и без срам ги защити:

на нас
не ни се
работи!!!

Така че нека гордо се изправим и сберем, ако успеем да се раздигаме от компютъра, под лозунгите на новата Европейска Партия на Мързеливците:

  1. Работата не е курбан да се смръзне.
  2. Работата не е заек да избяга.

В тази връзка на знамето на партията ни, вместо обичайните скучновати и навяващи асоциации с труд, дисциплина и действеност лъвчета, тигърчета, орелчета и пр. животни, гордо ще цъфне един неподвижен заек. Понеже 1. И един врящ курбан – понеже 2.

Кратко и ясно, без да се претоварваме с излишна философия, защото някой ще трябва после да я помни. А и за да не повтаряме грешката на Маркс, който написа “Капиталът”, само и само жена му да го остави на мира и да спре да му натяква да изхвърли боклука. Но понеже е германец, се увлече повече от необходимото и вижте какво стана после.

Да живее ЕПМ! Или не. Все тая, стига да не се налага да вършим нещо.
____________
* I stand corrected. Глагол всъщност има.

Твърде стар за дискотека?

Никога не съм обичал да ходя на дискотека. Винаги съм предпочитал домашните събирания с приятели, на които можеш да си говориш, да не обикаляш навън посред нощ, да можеш да подремнеш ако имаш нужда, да не ти бучат ушите и да не се вмирисваш на цигари. На всичкото отгоре, вече съм на 27 – чувствам се прекалено зрял, за да правя неща дето не ми харесват и прекалено стар за дискотеки . Но за съжаление един от най-близките ми приятели е установил традицията всяка година да празнува рождения си ден на дискотека и смята за задължително да завлече и мен. И тази година не се различава от другите – първо рационалните ми аргументи са заглушени, а после и жалните ми вопли са подиграни и дори това, че съм прекарал последното денонощие в тежко пътуване от Германия към София не може да ме извини от присъствие. Не, че съм очаквал друго – този спор го водя и губя всяка година, вече дори не се напрягам толкова; всъщност тази година съм приел по-научен подход и възприемам цялото нещо като антропологически експеримент – ще наблюдавам случващото се и ще споделя впечатленията си.

И така става полунощ и тръгваме натам. Поради това, че приятелката на рожденника отказва изобщо да ходи по дискотеки (някои хора имат повече права от мен), партито е официално обявено като изцяло мъжко, сиреч “коч-парти” както му казвахме в древността. Тогава повечето партита бяха коч, поради повсеместната ни невъзможност да намерим момичета, които да се мотаят с нас. Дискотеката се намира точно срещу Народното Събрание, направо под опашката на коня на Царя-Освободител (под опашката на кон е подходящо място за дискотека, по мое мнение). На входа има здрави охранители с ниски чела, които ни опипват старателно и са леко учудени от наличието на фотоапарат и фенерче в джоба ми. Вътре е по-просторно отколкото очаквах и масите са облени в бледосиня светлина. Всички са вече тук, заели сепарето и ни чакат.

Май тук е времето да представя компанията. Общо 9 души сме – Рожденикът, аз, Пияният(който дойде стабилно наквасен предварително заедно с нас), Дебелият, търсещият Внимание, онзи който Мълчи отзад, Новият (който дойде по-късно и е единственият когото не познавах от миналите години) и, разбира се, човекът с пуловер на Ромбове. Във всяка група от над 5 човека има поне един, който сегиз-тогиз се носи в пуловер на ромбове, независимо че те са излезли от мода преди да са влезли в нея. И последно, с нас е и Братовчедката на Дебелия, на когото никой не е споменал изрично че партито е коч, поради това че никой не е очаквал точно той да доведе момиче. Търсещият Внимание е направил разправия, че неговата приятелка била спряна от забраната, пък ето на, имало момичета, ама в крайна сметка се е уталожило всичко. Така и не научих името на Братовчедката, макар че излъгах цели двама от ухажорите и (включващи всички на масата без приятелки и някои от тези с) за въпросното, в името на любимото занимание на толкова много българи – гледането на сеир.

На масата изневиделица се появяват две бутилки Джони Уокър. Тъй като е сряда, а не уикенд, цената им била много ниска. Аз съм чувал, че в дискотеките цяла бутилка била по-скъпа от 7х100,защото чашите може да се разреждат с вода, ама като нищо и това да е легенда от някое друго време. Всички седят кротко, пийват и се опитват да си говорят. Пияният заявява, че след 10 минути ще си ходи и че води дружески и съвсем невинен разговор с Братовчедката. Аз се опитвам да разпаля футболна вражда между Дебелия и Ромбовете, ама нещо няма интерес. Още тук се забелязва, че ми е леко скучно. С радост забелязвам, че никъде не се виждат пушачи и няма облаци дим, значи забраната се спазва; Рожденикът обаче ми казва, че това е илюзия и открива 2-3 пушача наоколо,ама все пак не е както преди. Мисля си каква друга пакост да направя…

И тогава за пръв път ушите ми чуват музиката. С изненада откривам, че досега изобщо не съм се и замислил на какъв тип дискотека съм и какъв точно е характерът на този странен шум който ми пречи да си чувам думите. Оказва се нещо много странно, нещо което дори не съм знаел че съществува – бих го нарекъл техно-чалга. Като чалга, на български, но много по ритмично и някак заглушено от собствения си техно фон. Аз не слушам нито техно, нито чалга, но и двете не ми пречат; техно-чалгата обаче е абсолютно незабележима, там няма нищо запомнящо се, нищо което да задържи вниманието. Цялата нощ просто имаше силен но ненатрапчив шум. Не мога да си спомня дори една песен! Незабележимостта на стила се откроява още повече заради това колко ярко си спомням няколкото рап-песни които се появяваха периодично – големият хит на вечерта бе на някой си Сто Кила, комуто разни посочени, но неназовани личности причиняват остри болки в слабините.

Първото уиски вече го няма, а второто е на средата си; Хората даже са се пораздвижили – Рожденикът се мята като мряна риба, Братовчедката вече разкарва трети ухажор, а Пияният ще си ходи след 10 минути. Хващам си чашата и с аристократична походка обикалям цялата дискотека. Отново с изненада откривам, че не съм най-възрастният в дискотеката; всъщност мнозинството са младежи над 20, допълнени от няколко мутри и няколко чички. Отново наблюдавам характерното поведение на двата пола което забелязвам всяка година – момичетата  се напиват по-лесно, танцуват със забрава в очите, а приятелите им седят и гледат навъсено. Моята обиколка не остава незабелязана – цели трима души ми предлагат наздраве. На някакъв бар или подиум в средата се кълчи грозна сервитьорка с отегчена физиономия, направо се чудя защо си дава зор след като хората направо отвръщат очи.

Обратно при компанията отнякъде изскача сервитьорка с шампанско и бенгалски огън, ето какво ще пия аз докато другите ликвидират третото и последно уиски. Нивото на интоксикация е доста повишено, Дебелият се е разгърдил, Рожденикът ми обяснява че аз трябва да бдя за да не си забрави подаръците, Мълчащият седи отзад, а Пияният спи върху якетата. Даже Ромбовете си пробват късмета с братовчедката, алкохолът явно дава криле дори и на най-смешните сред нас. Намирам вратовръзка и си я слагам и всички ми се радват, за ужас на търсещия Внимание, който май я е домъкнал с точно тази цел. Сервитьорките ни гледат подозрително (и с право, може би усещат как ще ги прецакаме в последствие), охраната седи до нас и никой не смее да ни доближи. Вече навсякъде се носи цигарен дим. Мълчащият и търсещият Внимание се сбогуват сърцераздирателно с всички, за да се появят обратно след 5 минути. Вадя апаратче и правя няколко снимки, които не се получават заради тъмнината, вадя и фенерче и дразня хората светейки им в лицето. Шумът ми пречи все повече, омръзва ми и болката в главата ми е по-силна от тази на Стоте Кила, но търпя стоически.

Пет часът е, май е време да си ходим. Рожденикът плаща сметката с кредитна карта и след напомняне, че бакшишът не е включен в сметката обещава да се погрижи щедро. Веднага следва  едновременното ни масово изнизване от дискотеката, изключително организирана операция като за група хора, мнозинството от които вървят наклонени. Братовчедката, която очаквано не е била свалена и дори пияна е изправена пред буквално най-тежкото си изпитание за вечерта – да занесе дебелия си роднина до дома му. Малка групичка от нас се отправят в напразно търсене на някаква митична шкембе чорба из нощната София. Ромбовете обясняват как те са ни спасили от изхвърляне на 2 пъти, как са фенове на ПСЖ отпреди това да е модно и вобще много настояват всичките им заслуги за човечеството да бъдат признати и оценени. В 6 сме си вече по къщите (или в моя случай по чуждите такива).

Това беше. Общо взето – прекарах си по-добре отколкото очаквах, но пак беше скучно, музиката не струва, накрая пак смърдиш отвратително, а всички вътре са или пияни или намръщени. Само пияните танцуват. Физически също се справих ако не чудесно, то доста добре. Поне разбрах, че не съм прекалено стар, просто прекалено различен, за да ми допада това занимание. Продължавам да не намирам нищо хубаво в дискотеките, но се замислям, че има ред моменти в живота, когато е по-добре тълпата пияни нехранимайковци да не са ти у дома, а някъде навън. Дали и защо ни трябват пияни нехранимайковци е отделен въпрос, на който всеки от нас сам трябва да си намери отговора. Колкото до мен – ако не стъпя отново в дискотека бих се нарекъл щастливец, но това пожелание едва ли ще се сбъдне.

East Path Tour in Sofia

East Path Tour (Smallman, Alithia, Kayno Yesno Slonce) 12.10.2012, Mixtape 5

Пътуване към корените и отвъд

 

Петък вечер е и столицата се пука по шевовете от събития. Нашето внимание обаче е насочено към по-нестандартния звук.

Родните Smallman и австралийците Alithia стартират общото си турне East Path Tour 2012, минавайки през  няколко европейски града.

В София обаче става особено яко: освен Smallman и Kayno Yesno Slonce, е нарочен един пич от Heptagram Project, който ще изсвири няколко парчета.

Събитието беше добре отразено в медиите, плакати красят цяла София, интервюта са взети, и въобще… всеки фен на по-нетандартният  звук бе наясно, че „на 12 октомври една провинциална група, набрала доста популярност в близките 2-3 години, ще свири с някакви тотално непознати австралийци, плюс това и ония пичове от Исихия, дето бяха, и те ще свирят”.

Началото на концерта беше леко възпрепятствано от мача между България и Дания. Организаторите съвсем тактично изместиха събитието от 22:10 до 22:40 ч, давайки почва на мръсни сделки между подпийнали фенове и стандартни столични таксиджии. Неочакваното закъснение подразни малко, но поне даде начален старт за публичното обсъждане на мача, позволявайки на хората да се надушат, да се хванат за ръце и да преминат през дъгатааа ляляляля.

Към 22:40, сцената се оживи. Появиха се  четири хлапета, самоопределящи се като Astral Space Core. Започнаха да подскачат хаотично-Марк Вела, Джон Русванис и Дани Константино, или с други думи- Alithia. Заемайки позиция, която ме изправя лице в лице с групата (някакви си 5 метра) си дадох вид, че слушам задълбочено. Всички останали от публиката бяха зад мен.

А на бандата й стана яко- куфяха, скачаха, потяха се, хилеха се жестоко по тревомански. Сякаш самото им присъствие на тази сцена, в този незнаен град и държава, им даваше неочакван допълнителен пауър.

На щанда с мърчъндайзинг се мъдрят дискове на Smallman, Alithia, Kayno Yesno Slonce , и на още малко групи. Бедните студенти точат лиги като кучета пред дюнерджийница (без да осъзнават, че се подлагат на жесток канибализъм), бирите са по четири лева, но има Йегермайстер машина с шотове за по 2.50 лв, която бива атакувана. Ах, така е по-добре. Сега обратно към сцената.

Сцената се поразмества малко, идва ред на българщината. Започват да се донасят всякакви инструменти, а Петър (Исихия, някой?) сяда в цялото си величие и очарователна шапчица, като истински майстор, на едно ниско столче.

За мен това беше епик-кризата на събитието.  Бандата вдига от пода инструменти, и се държи така, все едно ги настройва Вниманието към публиката е сведено до около нулата, но музиката…

Все едно ядеш първите мекици за сезона. Плътно, вкусно, засищащо.

В началото няколко души си поседнаха пред сцената. След  десет минути, петнадесетина души покриха фронтстейдж пространството, а след половин час- 30 или повече фена се клатеха в такт. Една девойка в етно дрешки  се развихри.

Ние, насядалите, изпаднахме в характерното трансцедентално, пост-рок, хипстър-кор вцепенение, където ченето ти замръзва, а космите се изправят.

Kayno Yesno Slonce успяват да те трогнат почти до сълзи. В главата ти се редуват паркове, житени поля, тюркоазеното Черноморе, родопски черги, самодиви, самодивци и силно желание да си поръчаш една ракия.

Това беше един от редките пъти, в които не изпитах раздразнение, чакайки любима група. За Smallman бяха дошли едно 70% от публиката. Но поне половината от тях се потресоха от виртуозността на Kayno Yesno Slonce, изоставиха за момент бара, клекнаха до сцената, или застанаха вцепенени до нея.

Цветан Хаджийски излиза на сцената за един кавър със Слънцата, където публиката избухва. Таймингът е точен, а преливането между двете групи- величествено.

Междувременно, на сцената се появява още едно ново лице- разбирам, че си прави всичко сам. От бандите са решили да му дадат малко просранство. Не звучи лошо. Това е Heptagram Project .

Иии така, минава полунощ, време е Малкият Човек да щурмува сцената.

Сетлистът им беше неща като:  Ouroboros, Two Rivers (изненада, парчето е жестоко, но гледат да го спестяват по концерти- казва го човек, който им е бил на около седем такива), Labyrinth Of Present, a Junction, Directions, Ocean, Evolution.

Много приятен факт е, че от дебютът си насам, Smallman се радват на нарастваща популярност. Някои от феновете (стари хейтъри, преситили се с блек метъл) ги обвиняват несправедливо, че са загърбили характерната си енергия. Но не ги слушайте. Ако погледнем Корн с техните гайди (чуй Shoots and Ladders, където по време на записите Джонатан Дейвис обикаля с една гайда слънчев хълм около Бейкърсфийлд) можем да открием, че енергията на първия албум е несравнима и неповтаряща се, досущ като девствеността. Да искаш да бъде като първия път е чиста проба фантазия. А Smallman вдигнаха летвата и продължават да радват нарастващата си орда фенове.

За съжаление, не се мина без технически грешки- в един момент бандата напусна сцената за почти 10 минути. Май микрофоните бяха слаби. Трудно е да се каже, при цялата тази мъгла от отворени възприятия.

Както неведнъж са споделяли, Smallman правят музика за кеф. От музика не се печелят пари в България освен, ако не си чалга-звезда и го лапаш твърде често. Тогава сделка има.

Цветан Хаджийски сподели за списание Vice преди няколко месеца:

„Ние правим музика, която ни радва лично. Не сме мислили как ни възприемат. Ето ти я концепцията за малкия човек. Имаме два-три концерта на година и реално, за да причиниш лайф на някого, трябва да има какво да му кажеш. Това не е музика за всеки месец, определено. Живият момент е много важен, контактът с хората.”

В разследването си можем да заключим без съмнение, че Smallman в никакъв случай не са родопските Tool (внимание, бъдещите журналисти в никакъв, ама в никакъв случай не бива да се изцепват пред групата с подобни сравнения), нямат точно музикално определение (освен може би, алтърнатив) и са много, ама много яки.

Магията приключи в два след полунощ. Омагьосани, хората си затръгваха. После изненадващо, групата поде още едно парче за бис, а реакциите бяха…

Ако имате среща с някой секси и отворен чужденец/чужденка, заведете ги на ей такова събитие. Ще им увиснат ченетата.

Истинското бижу  на събитието бяха Kayno Yesno Slonce – застреляната ми личност не им бе обърнала достатъчно внимание. Но след този концерт осъзнах, че искам да ги чуя на живо отново-ефект, поразил немалка част от аудиторията на Smallman.

И има защо. Увелете се сами на

http://www.myspace.com/kaynoyesnosloncebg