Кино “Рай”

В края на предишната си поява в блога на народа ви обещах този път да ви разкажа за някоя книга. По зло стечение на обстоятелствата от тогава насам не ми е попадало нищо, което си струва за разказването, за сметка на брошура на тема “Как да бъдем тъпи американци в 22 бързи глави“.

Затова сега ще ви разкажа за един филм, заради който дължа извинение на италианското кино, което толкова грозно оплюх преди време.

Извинявай, италианско кино.

Докато тихичко си подсмърчах като “няк’ва лелка” в тъмното и пребърквах под дивана с надежда да докопам покрилите се някъде наблизо нинджи, режещи лук, се наложи да призная пред себе си, че красотата на европейското кино не е в зловещата драматичност и безскрупулното желание филмът да те вкара в тежка няколкодневна депресия. Това е страничен ефект, резултат от основната му характеристика: да има за всекиго по нещо, да разполага с достатъчно ресурс от разнообразие, за да може да жегне/отегчи всекиго – според това кой колко внимава как (и от кого) си избира филмите за гледане. Ако светът ти се е сторил твърде прекрасен днес, или пък просто си един от онези хора, които това ги влече, заповядай: тежка социална драма, кървав любовен триъгълник с поне 1 изнасилване в час, или пък плащешо реална екранна (дали?) лудост. Ако пък обичаш тихата, удовлетворителна философска носталгия, е, тогава добре дошъл в Кино “Рай”. Но да започнем отначало.

Nuovo Cinema Paradiso е филм за киното като изкуство, киното като забавление и киното като писмо от стар приятел. Ако и още при първата поява на кофата с парчета филмова лента, запечатала кино-целувки, да се досещаш какъв точно ще е краят, едва ли ще подозираш, че уютната атмосфера ще те погълне дотолкова, че да се привържеш съвсем искрено към бурно ръкомахащите италианци на екрана. Да ти пука, когато се влюбват, да ти е тъжно, когато страдат, да не искаш да ги пуснеш, когато си заминават завинаги.

И да стискаш зъби и да си повтаряш “това е само филм, това е само филм”, когато все пак се завърнат. Само филм или може би не съвсем. Има нещо твърде лично в тези завръщания у дома – независимо дали в кино, литература или друго изкуство. Ако много от историите, които ни се разказват, да са поукрасени, допълнени, подсилени, то завръщанията у дома като че ли винаги са съвсем персонални преживявания – не само за автора, а и за теб самия, който цивриш пред екрана. Завръщането у дома е много специалната нишка, по която автор и читател/зрител се разбират далеч по-пълно, отколкото чрез черно-бели извращения. Може би като демонстрация на древната истина, че не можеш да научиш повече от това, което вече знаеш. Може би като напомняне, че някъде там дълбоко ние всички си приличаме.

Войната в книгите на Ремарк – войната, която той съвсем лично и отблизо е видял – е също толкова жива и истинска, но прибирането вкъщи от нея е единственото, което ние, щастливите хора, родени в мир, разбираме. Сякаш всяко едно такова завръщане у дома – екранно, да речем – е от война, като при Ремарк. Всичко си е същото, само ти вече си друг – и нищо не е същото.

Достатъчно съм се отклонявал. Кино “Рай”, двама наши верни читатели, съдържа, и Е, завръщане вкъщи. Някъде четох, че скорошният Hugo на Мартин Скорсезе е неговото обяснение в любов към киното. Ако продължим с персонифицирането му, то Nuovo Cinema Paradiso е писмото, което неочаквано получаваш от него, след като не си го чувал от години. Писмо с аромат на стара тапицерия и пуканки, със спомен за прещракването на възстария апарат, и с покана да се видите скоро. То, киното, си е все същото, само ти вече си много, много по-различен. Но сякаш никога не е имало по-подходящ момент. Все пак никога не можеш да научиш повече от това, което вече знаеш.