Come back to the light, Ivelina

Уважаеми верни наши трима читатели, със сигурност сте забелязали колко сплотен и солидарен е авторският колектив на любимия ви блог. Рамо до рамо, като един тоталитарен юмрук, ние сме се изправяли срещу злите корпорациите и споделения си мързел, за да ви доставим prime entertainment, тежки депресии и екзистенциални кризи, а защо не – и нещо полезно за научаване. Днес обаче ще направя изключение, дълбоко развълнуван от последните постове на колежката.

Ивелина, ю олрайт, мейт? Преди обаче злостно да се заям с новата софийска сцена, нека да изхвърля на белия екран един цитат от неособено добрия, но затова пък смятан за култов филм “Вчера”:

Какво е това, бе? Бийтълс! Ще ви дам аз на вас едни битълси. Какви са тия… маймунски танци? Не ви ли е срам! Ако искате забавата да продължи – валс! Я извъртете един валс, бе! Покажете, че сте млади хора!

С хейта, който се каня да изсипя по съвременната музика, съм напълно наясно, че има огромен шанс да ви напомня за директора и неговия призив към младите да извъртят един валс, а не – тия маймунски танци. Това обаче никак, никак не ме спира, защото в поредната итерация на хипстария -> мейнстрийм -> хипстария -> мейнстрийм аз се виждам застанал на страната на all that is good and holy. С други думи – аз съм дърта консерва и стига вече с тия младежи и тяхното псевдо-творчество.

Но нека се върнем малко по-назад, за да ви разкажа как стигнахме до тук. Ивелината е добър човек. Ивелината също така обича да пие джин на открито и мине се – не мине някакво време изскача с оферта за безплатни, ъндърграунд концерти, каширани на някакво място, където въобще не е място за провеждане на каквито и да било концерти, а понякога дори си търси компания за тях. След горе-линкнатия пост за Стругаре, аз просто нямаше как да откажа на поканата ѝ да го проверя, при положение че щеше да се изявява буквално на моята улица – в задния двор на бившата Водна кула, по настоящем – изложбена… сграда?

Бях изпълнен с много надежда. Все пак – нещо ново, нещо различно, нещо много встрани от музикалните ми вкусове, на необичайно място; публиката беше, очаквано, със средно 10 години по-млада от мен и се състоеше в голямата си част от онази порода градски момичета, които извличат удоволствие от това да се снимат с цигари и тъмни очила за инстаграм, да наричат себе си градски момичета и да носят дрехи втора ръка, макар семейството им да отдава под наем между 5 и 10 апартамента на централни места в София, докато обитава къща с голям двор и 3 гаража в подножието на Витоша,  С други думи – хипстъреси. Останалата част се допълваше от лични приятели на Стругаря, няколко фенгърли, които да пищят от кеф, когато им извика от сцената, че са ГЛУПАЧКА, и мен.

Коктейлът беше многообещаващ, бира нямаше откъде да си купя, но си носех хипфласкче с уиски в задния джоб, а разочарованието ми въобще не се забави. Концертът започна що годе навреме, лириките бяха слаби и напълно тривиални, delivery-то – скучно, а контактът с верните му фенове беше дори по-рядък от моя с вас, драги трима читатели, с които си общуваме веднъж на няколко месеца. Единственият опит за някаква рима беше в онази песен за рапа, който е готин, освен ако не си тъп, но съм почти сигурен, че беше ироничен. Няма как да съм сигурен, разбира се, защото от видяното просто не мога да бъда убеден, че у Стругарето е налична творческата гъвкавост, необходима за подобни иронични заигравки. По-скоро беше демонстрация на какво е способен, ако преглътне част от огромното си его и спре да го раздава too cool for this shit, което поведение обаче, явно, също си има своята публика. God damn millennials, destroying the performance arts.

Мисля, че някъде около третата песен вече бях видял достатъчно, стелещият се цигарен дим ми причиняваше клаустрофобия, уважението ми към артиста като цяло ми пречеше просто да си тръгна, а и все пак не изоставяш редакционните си колеги ей така сами на някакъв концерт в заден двор.

Спасението дойде под формата на един дюнер. Дюнерът, който бях ял за вечеря, и който дали от дима, дали от вибрациите на баса, дали от белия сос реши, че е престоял достатъчно дълго в стомаха ми и е време да си ходи. Ето, извинявам ти се и публично, Ив, но просто се налагаше да се прибера. Стругарските звуци ме преследваха още 2 пресечки, а аз хем много бързах да стигна вкъщи, хем правих малки паузи, за да погледам пролетното петъчно небе и да се посмея, представяйки си заглавието в утрешната преса:

МЛАДЕЖКИ КОНЦЕРТ ПРИЧИНИ ДИАРИЯ НА ДЪРТА КОНСЕРВА

Всичко това обаче нямаше да успее да предизвика призива ми от заглавието. Все пак – всички си имат своите слабости, всички имат своите залитания към някакво творчество, което – погледнато отстрани – не е чак толкова впечатляващо. Така де – аз все още считам някои от песните на Доктора и Попа за високо постижение на БГ рапа.

Всичко обаче си има своите граници. Когато започнах да чета репортажа за Малък Ручей и премина първоначалният ми страх, че това ще е история, която включва скинари и средни телесни повреди, осъзнах, че това е още един разказ за един от онези концерти. Приех го спокойно, без драма. Идете го прочетете, няма да преразказвам. Какво пък, казвах си, модерно творчество, love is love, art is art, не може всеки да напише 9-та на Бетовен. Всичко това, докато не изплува и видео от събитието. Ето ви кратка възстановка:

Опитах се да вникна в драмата на неразбрания артист.

Опитах се да осмисля суровата енергия, за която говори Ивелината в поста си (казах ви – вървете го прочетете и се върнете после да си доприказваме).

Опитах се да го възприема като: протест, подигравка, бунт, artistic expression, демонстрация, въпрос, отговор, забавление.

Опитах се да подходя с отворен ум. Опитах се. Но когато вокалът се хвърли на земята, оплете се в стар сушилник (“сушка” за варненци), почна да се търкаля по голия бетонен под и да пищи на микрофона като нескопосана амалгама от Джимбо Морисън, Кърт Кобейн, още няколко произволни наркомани и лигаво дете, на което не купуват вафличка в супермаркета, не издържах и почнах да се смея с глас сам вкъщи. После човекът се изправи с известна мъка – заради сушилника, подритна го (сушилника), и взе да чупи прахосмукачка.

Това че не е музика – не е, и никой въобще не се опитва да го представи за такова. This is fine. Но, пичове, това не е изкуство. Това не е пърформанс. Това не е Бийтълс, които изветрелият директор се опитва да замени с валс.

Моята дефиниция за изкуство:

  • Създава се заради самото себе си, без да има нужда от одобрение или заплащане (не пречи да ги получава);
  • Дава израз на определено състояние у изпълняващия го;
  • Предизвиква емоция у приемащия го.

Не споменавам нищо за изконна красота, за позитивна енергия, за извисяване на човешкия дух. Аз самият харесвам и модерните форми на изкуството. Възхищавам се и на средновековното с неговото свято, благоговеещо търсене на контакт с Бога; дивя се като сополанко пред сладкарница на уникалното техническо майсторство на ренесансовите художници; кимам одобрително и със светещи очи на протеста срещу всичко некрасиво и несправедливо, пропило постиженията на 20-ти век. В известна степен разбирам и дори подкрепям холивудизма, когато успее едновременно да се продаде и да създаде.

Но това, това в онзи празен магазин, това е просто глупаво. Господа, единствената реакция, която предизвиквате, е любопитство у сеирджиите с телефоните. Не сте вълнуващи, не сте интересни, не дразните никого освен някакви възмутени лели, които все още си спомнят с умиление за Златния орфей. Ако, налагайки празната туба, сте излели част от неизживяната тийнейджърска агресия, която иначе би ви накарала да вандалствате из градските пространства, бих ви насърчил – като вид педагогическа мярка.

Но извън това: колежке, зарежи тези безумни “концерти”. Come back to the light и дай да отидем на нещо комерсиално и след това да го оплюем колко е комерсиално като зрели хора.

Не можем да минем без тази картинка