Лудогорец, #нимоа

Българските стадиони миришат на цигарен дим и печени слънчогледови семки. И на мъничко комплекс за малоценност.

Но да започнем отначало. В края на август всекиму се разрешава да изпадне в малко меланхолично, малко мечтателно настроение – затова простете ми, че в началото на тази, по същество, футболна история ще се включа с едно от всемогъщите коментаторски клишета: “Ясна лятна нощ с прохладен ветрец, около 25 градуса, превъзходно време за футбол!” Заобикалям един от последните ъгли, измъквайки се от квартала, и внезапно утихналата вечерност на жилищните блокове около мен се изпарява. Няколко стотин метра напред стърчат рефлекторите на стадиона, къпейки самия него в бяла светлина и заливайки цялата околност с нереално белезникав, студен отблясък. Феновете на гостите явно са си вече в сектора, защото отчетливо се чуват скандирания. Всички околни улици са заринати с паркирани коли. Малки, превъзбудени групички пъплят към входовете. Жандармерист в пълно снаряжение (без каска) си купува баничка от ламаринена барака. Две заблудени кифли, също в пълно снаряжение, кривят глезени върху засядащите из паветата и халтавите плочки прекомерно високи токове и опитват да се разкарат на някъде, където няма да им е толкова спортно.

Шампионската лига is in town.

Нареждаме се някъде между националните флагове и зачакваме да влезем… момент. Национални флагове?

Тук вече съм леко объркан. Мачът, както може би сте се досетили от хаштага по-горе, уважаеми наши двама читатели, е Лудогорец (Разград) – Стяуа (Букурещ). Плейоф за Шампионската лига на УЕФА. Мач между клубни отбори. Да си купиш тениска, шалче, знаменце на отбора, дори да отиваш да ги гледаш за пръв път – разбира се. Да извадиш най-зелената дрешка от гардероба си (в моя случай, с малко въображение, можеше да мине за маслиново) – лейм си е, но все още прави някакъв смисъл. Но националното знаме? Да запееш химна на трибуните? Да викаш “Българи – юнаци”, макар в титулярния състав на разградския отбор половината да са чужденци? Не, не и отново – не. Химнът е за националите, “българи – юнаци” – също.

Разбирам го – все пак, откак и волейболистите не мачкат, не остана много с какви спортисти да се “гордеем” (подочух, че художествените гимнастички се справяли добре в момента). Разбирам го, защото твърде често все още имаме нужда да си ги мерим с други държави и народи и, понеже “на терена сме 11 на 11”, “топката е кръгла” и “мачът се играе две полувремена”, футболът е една от малките територии, където можем – понякога – да го извадим по-голям. Разбирам го, но не го приемам. Ако не си бил с Лудогорец, когато подритваха по кривите ливади из долните дивизии; ако не ги следиш, дори когато не ги дават по телевизията (или пък, не дай боже, да им ходиш на мачове от първенството, вкл. като гости); ако в крайна сметка не си поне от Разград и околията, нямаш право да се асоциираш с тях като с национален отбор, да ги наричаш “наште” и да им вееш националния флаг. Не че ще почна да им се радвам по-малко, но, колкото и да се опитват да ни го втълпят, никой клубен отбор не може да бъде “национална кауза”, съжалявам.

В тоя ред на мисли, кратичко ще коментирам и надъханите и кипящи от завист и преливащи комплекси фенове на един трети, също български, отбор, които се бяха набутали в сектора за гости, само за да злобеят шумно срещу Лудогорец: З-Л-Е.

Но да се върнем към мача. Три различни охранителни кордона, във всеки един от които крайно подозрително опипват джоба с документите ми и хвърлят минералната вода на хората, докато явно от други входове са вкарвали бомби и факли. Хрупкащи под стъпките ми слънчогледови семки, които до края на второто продължение вече са сформирали забележими купчини, някои от които покриващи изцяло обувките на чоплещите ги. Цигари, цигари, цигари навсякъде. Задължителният гневен чичо, който да се кара на тези отпред, че му пречат да гледа и да си седнат. Малка, но стегната лудогорска агитка с всичките му там номера и такъми. Е, все още им липсва разнообразие в песенния репертоар, но съм сигурен, че и до там ще се стигне – тези неща изискват време и не стават на сила.

Скучни, едностранни 90 минути. Гол от нищото в края им. Нервни и предпазливи продължения. И после – 119-тата минута, фал на вратаря извън наказателното… Още преди защитникът (в този случай – нападател) на румънците да е спрял да се търкаля по терена, осъзнавам, че това не може да е друго освен червен картон, а няколко секунди по-късно и че смени повече няма, а “Рулетката на дузпите” е вече неизбежна. От там нататък всичко е като в някакъв абсурден филм, като в “Зоокупата“, като в особено счупен мач в Мениджъра, когато псевдо-случайният алгоритъм нещо съвсем е откачил. Цитирам два смс-а, които получих по това време:

“vyiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiii8iiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiuuuuuuuuuuuuiiiiiiiiiioo8iiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiii”

“AAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAA!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!”

И след това няколко хиляди души с пресъхнали до пресичане от осолените семки усти крещят бурно “МО-ЦИ-МО-ЦИ-МО-ЦИ”. Никога не съм си представял, че румънец би могъл толкова да ме зарадва – дори насред дузпите – ако не се лъжа, между 6-тата и 7-мата, му обещах, че ако успее да спаси още една, ще спра да съм толкова скептичен към всичко румънско. Дори дадени в нажежена, преемоционална ситуация, обещанията трябва да се спазват. Въздъх.

Действително мач, за който с зле прикрито самодоволство ще разказвам, че “съм бил там онази вечер”. Пък хейтърите да си хейтят.

Лудогорец, #нимоа. Браво и благодаря, и до следващия път.

Авторът се облизва, очаквайки жребия за групите на ШЛ (художествена възстановка)
Авторът се облизва, очаквайки жребия за групите на ШЛ (художествена възстановка)