Немска леля пише книга

Когато немска леля пише книга, слагат ѝ шарена корица с големи жълти букви и ѝ лепват крещящ стикер “Бестселър на Шпигел”, за да си я купят заблудени хора.

Но това малко изпреварва събитията. На двамата ни верни читатели може би е познат един задочен редакционен спор с колегата, който – следвайки максимата, че “не е сексизъм, ако е вярно” – твърди, че просто няма големи книги, написани от жени. Колкото и да се опитвам да укротявам и цивилизовам тези негови пориви, в конкретния случай просто не можах да се сетя за контра пример, а най-новият ми сблъсък с “женска” литература не стори нищо, за да ме подкрепи в борбата ми за равнопоставеност и равнопредставеност. И не, не съм шовинистична свиня, използвайки това определение, защото на първата вътрешна страничка немската леля беше представена именно като позната авторка на “женски и семейни романи”. Може би трябваше да се информирам по-добре какво купувам, тъй като явно неприкритата ми любов към анимационни филми и сериали не е достатъчна, за да ме определи като “женски или семеен” читател.

Книжката се казваше “Сърдечни поздравления, Вие спечелихте”, немската леля – Дора Хелдт, а ако някой се чуди коя чавка ми е изпила акъла, за да посегна дори към нещо подобно, отговорям: помолиха ме с образователна цел. После обаче образователната цел си остана несбъдната, а непрочетена книжка да се търкаля вкъщи, била тя и на немски, сериозно нарушава целия ми фъншуй. Никога не бях чел книга от немска леля и, честно казано, не бях подготвен за това, което ме очакваше.

Защото, когато немска леля пише книга, героите и сюжетът ѝ са извадени като от предаване в неделния сутрешен блок по RTL. Имаме пенсионирани данъчни чиновници с изострено чувство за справедливост, пенсионирани актриси-реститутки със заядлив нрав и високи претенции, неудовлетворени от живота, наближаващи критическата радио водещи, организирани автобусни екскурзии с маащ бира след бира шофьор (но само вечер, след работа!), мазни, непоправимо зли екскурзоводи и отзивчиви полицаи, които сменят спуканата гума на пенсионерите ни на магистралата, но после строго ги предупреждават, че с тази резервна гума могат да карат само до следващия сервиз, защото не отговаря на комплекта и не е разрешено.

Всъщност след добре документираното ми на този сайт завръщане в България често ме питат какво толкова не ми харесаха германците, че да ги изоставя. Колегата дори е писал 8 неща по темата. Аз пък смятам отсега нататък просто да препращам хората към въпросната книга, където една от най-досадните части от обществото – немските пенсионери – са си описани съвсем реалистично и естествено без грам опит за ирония (ех, този Иван, пак насажда стереотипи – бел. а.). Обсебени от Орднунга; засягащи се, ако някой дори намекне, че не са достатъчно “добре ситуирани” (богати); омрънкващи 15-на страници, ако по време на пътуване в автобус им сипят шампанско в пластмасови, а не – в стъклени чаши; искрено възмутени, ако пиян рецепционист в крайпътен мотел им заговори на Ти! Наглият му младеж.

Дори в “катарзисните” страници на романа, когато нашите смели, добре ситуирани пенсионери поемат в свои ръце разследването на възможна измама, ключовата грешка на злодеите, от която в последствие се разплита цялата “загадка”, е че мръсниците си изхвърлят хартията в кофата за органични отпадъци! Представяте ли си само?! Не само зли, а и неподредени. Технически погледнато – неочакван сюжетен обрат, но някак си човек остава с един такъв… блудкав вкус в устата, сякаш не е сменил достатъчно бързо канала и е хванал реклама на музикално реалити.

И после защо съседите ви правят забележка, ако объркате кофите – не само, че сте чужденец, ами и не спазвате Реда; става твърде подозрително, може би и вие сте престъпници? Задната корица на “Поздравления, …” може и да обещава “Шармантен хумор и типажи, които просто няма как да не обичате”, но всъщност получавате съвсем сериозни сърдити старчета, които през цялото време си водят записки с всичките си оплаквания, които след това да изпратят на организаторите като върховен акт на неподчинение и защита на идеалите. Като се замисля, добра метафора за цялата концепция за бленуваните “развити държави”, които честно ни биват описвани с толкова хвалби, че човек спокойно може да се почувства като на задната корица на “женски или семеен роман”.

Някой беше казал, че книгата е израз, изказ на вътрешния свят на автора си. Е, когато немска леля пише книга, върховната, климактична драма е невротична пенсионерка да зашие шамар връз невротична авторка на “женски или семейни романи” (ако тук е имало скрита ирония, автоматично си вдигам оценката в Goodreads с цяла звездичка), която после да я заплаши, че ще я изкаже в полицията. Последвалото тази заплаха масово пощуряване изумява още повече, когато човек е виждал колко всъщност спокойни, търпеливи и, ами, човечни, са немските полицаи. Настъпва паника, викове, масова мобилизация на всички добри в книгата, нощно преследване из немски села, истерия, осуетяване на изказването в полицията… С толкова много превъзнесена, предраматизирана тривиалност дори Кобилкина би се гордяла. Когато немска леля пише книга, светът е толкова подреден, организиран и безгрижен, че човек търси вълнение там, където няма дори полъх, просто за да има за какво да си мълчи с комшията, докато си пият вайсбирата на верандата на вилата в 6 без 10 следобед.

Но, немска лельо, когато ти е скучно на верандата, защо пишеш книги?

У, у, а видя ли, че той ги заплаши да им изпрати бившите си колеги на данъчна проверка? Exciting stuff.
У, у, а видя ли, че той ги заплаши да им изпрати бившите си колеги на данъчна проверка? Exciting stuff.