You’ve got to learn to face rejection

Античният ни любимец Рей Бредбъри твърдеше, че няма по-самотен час от 3 през нощта:

О, това ужасно противно време на нощта. Дълъг път назад до залеза и десет хиляди мили до изгрева.

Не е вярно. В 3 през нощта е някак… уютно. Някак споделено – сякаш си част от огромното, неосновано, непризнато, ненаречено братство на нощта. Знаете ли кога човек е наистина самотен? В неделя сутрин. В сковаващата тишина на неделното утро, когато всички будни са се увили в меката какавида на личната си изолация, отказваща да признае календара и неговите – иронично, създадени от нас самите – структурни прищевки. В неделя сутрин, уважаеми наши трима читатели, няма нищо оптимистично, нищо утринно или обнадеждаващо; има само много, много егоизъм. Без Denial или Anger, прескачаме направо в Bargaining-Depression-Acceptance. Само още 5 минутки? По-добре побързай, защото най-късно до обед трябва отново да си продуктивна част от обществото.

Като правило избягвам верижни писма и фейсбук “тагвания”, но в далечната 2009 или 2010-та циркулираше следната игра:

  1. Go to “Wikipedia.” Hit “random” and the first article you get is the name of your band.
  2. Then go to “Random Quotations” and the last four or five words of the very last quote of the page is the title of your first album.
  3. Then, go to Flickr and click on “Explore the Last Seven Days” and the third picture, no matter what it is, will be your album cover.

Така и не създадох имагинерния дебютен албум на имагинерната си дебютна банда (най-вече от мързел да пусна гимп-а), макар че, така като се замисля, да кръстиш бандата си Imaginary и на обложката на албума им да цапнеш корен-квадратен-от-минус-едно би било чудесно. Един англичанин, който тогава все още беше сред фейсбук приятелите ми, обаче, си беше направил труда и албумът му се казваше “You’ve got to learn to face rejection”. Жалко, че такъв албум нямаше наистина, защото щеше да се превърне в любимия ми.

Традиционно, виня училищата; не само българските – по принцип цялата родена из въглищните облаци на Индустриалната революция училищна система, прилагана и до днес, се концентрира върху ценности, които да създават съвършените фабрични работници. Система, която функциора и мотивира чрез количествено оценяване на представянето, сякаш знанието е ресурс, подлежащ на измерване по същия начин като кашоните със замразена храна в Ottersberg. Система, която в крайна сметка ражда втренчени в представянето си, плачещи за похвала, слушащи ръководителя си, прикриващи неуменията си, срамуващи се от провалите си измамници. Издигаща и промотираща онези, които се научат най-добре да я яздят и “работят” в своя полза. Хора като скромния пишещ. Въпреки съмнителните си знания и умения в купища сфери на “образованието” (какво е далакът, къде се намира и за какво служи?!), механиката на училищното всекидневие ми беше елементарна и винаги гордо се мъдрех сред пълните отличници.

Никога не съм отричал, че всичко това си има цена – но трябваше да мине повече от десетилетие, за да осъзная каква е тя. А именно – загубата на древното, несъмнено еволюирало умение да преглъщаш грешките си, да приемаш провалите си и да живееш със собствените си несъвършенства. Всяка непроследена ръка в белота, всяка объркана улица, всяка неправилно ритната топка; чак се чудя дали да споменавам важните неща – отказите, неслучилите се убеждавания, неспечелените хора; всички те ме преследват и обсебват, прераждат се в сънищата ми и умират в безумното, тъпо повторение на едни и същи сцени.

Перфектният герой на Индустриалната революция; човекът, който не понася несъвършенства; човекът – демо версия.

Новата ми цел в живота: You’ve got to learn to face rejection. Стъпка 1: признавам си, че не мога да паркирам.

Стъпка 2: конфу зад блока, разсад домати в стара тенекия от сирене и изкуството да бъдеш дзен. Някога, някъде.

Днес няма пандичка, защото реших във ваша чест да свърша онези 3 точки от по-горе.

Deep
Deep