Сбогом, Двеилядиишеснайсто, стой си там

Едва ли ще изненадам когото и да било от неколцината ни верни читатели, озовали се на съмнителен сайт като този, когато заявя, че социалките из интернет са предимно отдушник на терзанията на прекалено драматизиращи, вечно неразбрани кифли и тъжни, френдзоуннати смотльовци. Но дори имайки предвид тази аудитория и склонността ѝ да трансформира сексуалната си фрустрация в you-cant-kill-me-im-already-dead-inside постове (която тенденция колежката толкова добре описа наскоро), няма как нажежените до червено социални антенки на редакцията да не отразят изненадващо оригиналния “Me in the beginning of 2016 vs. Me in the end of 2016” мем, няколко примера за който безсрамно изрязах от туитър:

Докато ви приготвях картинките, даже тагнах този пост в категория “хейт”. Да не вземе да се подведе някой.

За да съм откровен (по изключение): не съм наясно защо точно тази година обира толкова много омраза. Интернет винаги е бил досадно чувствителен и е правил от мухата слон, докато някъде по света хора наистина страдат. Но докато се оглеждам в съвсем наближилото ѝ изтичане, като че ли се сещам за онези разкази на Ловкрафт и Бредбъри, когато по целия свят, у всички хора, се прокрадва едно необяснимо, нагнетено напрежение и очакване. Далеч съм от мисълта, че сме на ръба на глобален апокалипсис, нито вярвам в ретроградния Меркурий или настъпването на ерата на Водолея. Затова ще използвам пищенето на интернетните литъл бичес за повод за раздумка, но няма да се подвеждам по налягащия ги ужас от края на дните и ще се облегна – фигуративно, щото нали – на бръснача на Окъм за своето обяснение: 2016 чисто и просто беше тегава като ноемврийски сняг, който намираш скатан в неогрято от слънцето кьоше зад някой блок – кален, прашен, оакан от кучета, но напук на всяка природна логика – все още неразтопен в средата на март. Да му се не види и гадният сняг. И ако си особено енергичен, а не те е налегнала пролетната умора, почваш да го мачкаш и риташ, порейки свежия пролетен въздух с мърляви снежно-кални топки. Ако имаш специален късмет, можеш да цапнеш някое разпяло се фтиче на близкото дърво, секвайки особено грубиянски възхвалата на възродения му нагон – подвиг, даващ ти допълнителни точки в личната ти битка за “гъз на месеца”, която така или иначе оглавяваш, защото няма други участници. Кой си организира надпревари за “гъз на месеца” все пак?! Върви си, бе, сняг ланшен гаден, отлитай, вазирай, и ни върни радостта от живота. Ей това е 2016, скъпи ни неколцина читатели.

Крива, и не на място, и досадна, и опака; година, в която всичко се случва по възможно най-трудния начин и те кара да се съмняваш и в себе си, и във Вселената, и дали пък ония кльощавите индийци с неизрязаните нокти всъщност не са напълно прави, съветвайки те да не преследваш нищо, което не се случва от само себе си.

2016-та е като особено натруфен двоен интеграл, който колкото и да смяташ, така и не можеш да докараш да някое готино, напудрено цяло число, което да изпълни изстрадалата ти от задачи душа със задоволството на нещо правилно. И седиш, и се чудиш, и смяташ пак, и псуваш, и мааш сладолед от кутията с голяма лъжица, докато накрая не си пуснеш някакъв особено гневен пънк и не решиш, че това всъщност няма никакво значение, защото Системата ни държи за топките така или иначе. Ей това е 2016, скъпи ни неколцина читатели.

Неправомерно самодоволна, възползвайки се от незнанието и/или мързела ти, за да си придава важност и да те кара да се чувстваш виновен за всичките си беди. Като майстор, който влиза в къщата ти и, преди да почне да кърти, чупи и цапа, ти заявява:

Идете лайкнете тая страница https://www.facebook.com/dnevnadozabulgarina

Истински майстор след себе си не чисти, бе!

Всъщност, 2016-та е като купчина мокра вар, която след ремонта е изпадала в шкафа под мивката, и не можеш да я изметеш или изринеш по никакъв друг начин, освен да гребеш с пълни шепи и с погнуса да изхвърляш в найлонов чувал. Спираш, почиваш си, опитваш се да бъдеш инженер и да измислиш някаква оптимизация. Но няма, братчето ми. Това си е твоята мокра вар, и твоят шкаф под мивката, и едното няма място в другото, а твоите две собствени ръце са единственото, което би могло да им попречи да си останат така. Ей това е 2016, скъпи ни неколцина читатели.

Гребане, бутане, стискане на зъби и бръчкане на нос. 2016-та е таксиджия, който се къпе само по празници; автобус, в който вали сняг; замърсен с въздух софийски смог през декември; 8 пропуска след 82-рата минута, когато си сложил пари на над 3.5 гола, а мачът цяло второ полувреме се играе на 3-0; махмурлук в работен ден; недоизрязан колец от пътен знак, в който си съдираш новите обувки; обаждане по телефона; клон на български пощи. 2016-та по китайския календар е годината на Куцото Магаре и Тъпия Пудел едновременно. Първата година от този век, която почнах да изписвам само с последните ѝ две цифри, защото 16 е такова хубаво, кръгло число. Колко илюзии, колко напразна надежда.

В крайна сметка година толкова натоварваща, че не можах дори да си измисля традиционните новогодишни решения за следващата, които някъде през април да осъзная, че нямам никакво нито желание, нито време, нито възможност да изпълня, и заменям с коренно различни, надявайки се те поне да ми донесат известно временно успокоение, че имам бегъл контрол над случващото ми се. За сметка на това, за пръв път си имам пожелание към идващата 2017:

Please don’t suck.

Не е много.

През 2016-та пандите излязоха от списъка на застрашените видове. Йей.