Самолет за където ми видят очите

Отварям едното око.

Жега и задушно. Уморен съм, все едно никога не съм си лягал.

Отварям и другото.

Вкус на памук в устата, туптящо главоболие се надига някъде от тила ми и продължава като Ханибал през Алпите към останалата част на главата ми.

Отварям и третото око…

Шегувам се, разбира се, че не мога да го отворя заради флуора в пастата за зъби, мръсни рептили човекомразещи.

Сутринта е от онези, които след 30 се кълнем, че никога повече няма да си причиним. Прехвърлям през главата си предната нощ и заключението е едно: и баварската бира развалиха вече тия юдо-масони-илюминати. Умберто Еко би се гордял с мен и лекотата, с която обвинявам фиктивни тайни общества за несгодите си, но тъжната истина е, че часът е малко след 6, алармата на телефона ми не спира да пищи, а аз имам да гоня самолет.

Предвидливо съм си събрал криво-ляво багажа още предната вечер, с изключение една пяна за хилки за тенис на маса, която е във флакон под налягане с крещящо оранжев знак “ВЗРИВООПАСНО” на нея, и за която твърде късно съм осъзнал, че няма никакъв начин да се качи заедно с мен в самолета. Оставям я на рецепцията на хотела с 10 евро и молба да я изпратят по пощата (да ми я върнете, ей, мизерници! И колелото на Огито да върнете!), оплесквам цял комплект посуда за закуска, без да успея дори да си изпия чая, и криво-ляво, сънен, със среден (около 6 по скалата на Gordon’s), но ужасно упорит махмурлук се насочвам към гарата.

Там ми трябват около 10 минути мотаене, за да установя два важни факта: 1. Картата на Мюнхен в главата ми е избледняла почти до неузнаваемост, йей 2. На грешната гара съм. По гърба ми почват да избиват онези ситни, бодящи капчици студена пот, които съпътстват осъзнаване от сорта на това колко много ще ви се смеят всички, когато разкажете, че сте си изтървали полета от пордутлук (превод за неямболии: прекаляване с храни/напитки). Само да обърна внимание: в един такъв наближаващ критичен момент, първата ми мисъл е “Какво ще кажат хората”. Толкова слабо. Но това е друга тема.

Иване, мобилизирай се!, заповядвам си. Мотивиращият глас на разума кънти обаче някак кухо в пустинното безвремие на болящата ме глава. Успявам да се довлача някак до правилната гара, да се кача на правилния влак и дори не обръщам внимание, че съм без билет до средата на пътуването си. Автоматичната система за обявяване в немското влакче успява да сгъне точно в тази сутрин на топли и студени вълни и искрящи по ръбовете предмети, но след кратка паника във вагона всички се успокояваме, че пътуваме в правилната посока, въздъхваме дълбоко и вкопчени с последни сили в решимостта си да не се изповръщаме точно сега, се добираме до летището – навреме.

Една проверка, втора проверка, трета проверка, всичките проверки на тоя грешен свят, и ето ме все още на крака, с багажа и документите си в ръкава, отвеждащ към кабината на самолета.

“Пльок!”, изскача балонче на повърхността на мозъка ми. Ти в правилния ръкав към правилния самолет ли си, пияницо ниеден?

Да, разбира се, почва да се провиква през надигащата се шумотевица увереният до отегчение, като капитан на полет, глас на автопилота, който заслужи наградата за “Служител на месеца”, успявайки почти самосиндикално да докара целия ни лашкащ се на ръба на функционалността организъм до точния изход, преди да го затворят. Провериха ни документите, поне на 2 пъти – и бордовата карта, а на края дори прекарахме баркода ѝ през съответния четец; в правилния самолет сме и стига сте бучали, а се съсредоточете върху това да оцелеете излитането и кацането, без да се омаскарите пред чужденците.

И все пак – нямаше ли да е яко? Ако летищата бяха Колелото на късмета. Като в онази реклама на Хайнекен. С коментар от Къци.

Трак-а-трак-а,
трак-а-трак,
към Сантяго литна
тоз глупак.

Както и преди три години, в горепосочения пост, си задавам въпроса: а какво ме спира? Всъщност, ако по някакво чудо се бях озовал действително на входа на самолет, за който нямам билет, отлитащ кой го знае на къде, не съм сигурен дали щях да се опитам да се върна. Визовите режими, локалните войни, различните валути и служебните задължения може и да правят подобни приключения доста сложни за предвиждане от един прагматичен ум, но – да му се не види – приключение! Кога за последно ходихте на приключение?!

Представете си го само. Кацате. На борда на самолета може би сте се ориентирали къде точно отивате; понеже сте приключенец, а не – балък, сте използвали 16-те часа презокеански полет, за да се подготвите. Език, пари, транспорт, хотели, план за връщане (евентуално), културни особености, какво има да се прави там.

“Да, мамо, аз съм, добре съм, да знаеш само, че съм в Чили. Трябва да затварям, че е 3 евро на минута, ще се прибера, не ме мисли. Чао, поздрави.”

И сте сам. В Сантяго де Чили. С малко ръчен багаж, половината от който са неизпрани дрехи от седмицата в Мюнхен. Махмурлукът ви отдавна е минал, хидратирали сте се добре, купувате си сламена шапка от първия пазар, който ви се изпречи на пътя, и широко усмихнат, с онази забележителна пружинка в петите, която се появява в редките случаи, когато наистина ви се прави нещо, се отправяте да учите тъжната история на Южна Америка на терен.

Или пък приключението още не ви е достатъчно? Привързан сте, но не твърде много, към двата си бъбрека? Вярвате, че хората по света са изконно добри, и няма какво лошо да се случи на богато и неориентирано изглеждащ европеец в метрополис на другия край на света? Ами – лесно е. Подхождаме както и със самолета с всички други видове транспорт. Качете се на първото такси, което спре пред вас. Кажете му да ви закара на първата улица, когато напишете в гугъл “сантяго улица”. Намерете най-близкия градски транспорт. Нека да ви отведе до най-близката гара или пристанище. Качете се на влак, който тръгва на север или на юг; Слезте на първата спирка, след като изтекат 2 часа и 43 минути. Наемете си кола. Следвайте табелите към местата, които имат най-много гласни в името. Неминуемо ще стигнете я до високопланинско село, кацнало на някое плато, където времето е спряло; я до пуст океански плаж, където староконтиненталният ви цинизъм и амбициозност да се разбият в скалите на осъзнатата ви незначителност.

Call of the void. Краищата на света ни привличат с прикрит, подводен магнетизъм, и когато много, много ви стегне шапката, когато ви заседне буца на гърлото и едва измънквате нещо, като ви питат има ли ви нещо, краищата на света са там. Разбира се, че е опасно. Ако Одисей беше използвал приложение на телефона си, за да изчисли маршрута с най-малкия разход на овес за магарето си, Омир щеше да си умре неизвестен. Разбира се, че не е устойчиво кариерно развитие – ако викингите бяха имали стабилна, 9-до-5 работа с 25 дни платен годишен отпуск и добри възможности за издигане, Колумб щеше да открие Америка, а сагите щяха да се пишат за иначе потъналите в небитието герои на труда, успели да създадат добро value за shareholder-ите. Ама хей на, неправилно поставени приоритети, никой не си спомня за тях, но пък все още някакъв атавистичен респект трепти като струна в основата на гръбнака на повечето европейци, когато чуят думата “берсерк”.

Аз, от своя страна, все още се точа на Cabo San Lucas. Трябва само овес за магарето и Пенелопа да ме навика, като ме прати за 2 кисели млека, а аз се прибера след няколко седмици с подаръци от Мексико.

Panda wants to sail the high seas