Четири кашона, куфар и ръчен багаж

В дългоочакваното си завръщане ще ви разкажа за дългоочакваното си напускане, тръгване, заминаване, изнасяне, пренасяне, … завръщане.

В дългоочакваното си завръщане ще бъда твърде кратък, защото, ако можеш да събереш живота си от последните повече от 5 години в четири кашона, куфар и ръчен багаж, колко думи ти трябват, за да опишеш как си ги опаковал, запечатал, надписал, изпратил … до себе си? Но нека онагледим.

Живот в картон
Живот в картон
Опаковане на кашон
Опаковане на кашони (художествена възстановка)

Да изпратиш покъщнината си до себе си е класическа форма на тавтология, а също така и крайна форма на нарцисизъм. Ти – изпращаш вещите си, себе си – на себе си. След което се радваш, когато си ги получиш, дори демонстрираш лека изненада, когато всичко си е там. Все едно да си изпратиш писмо до себе си, в което си се извиняваш, че си си забравил рождения ден. Ако има нещо утешително в цялата тази сложна маневра, то е, че явно е доста характерна за съвременните ни, вечно недовършени, никога достатъчно уседнали животи – след като дори формулярът в пощата съдържа отметка „Изпращам до себе си”.

Не че това ми помогна да се чувствам по-малко абсурдно, докато лежах на изтърканото оранжево диванче, представляващо последната останала мебел в жилището, което в някои моменти от пребиваването си в него почти наричах “дом”, и чаках да дойде куриерът и да раздига кашоните. Оглеждах се с надежда, претърсвах шкафовете по няколко пъти – дано намеря нещо важно, което да съм забравил, за да мога да потвърдя пред бъдещите си биографи, че да, животът ми е бил толкова пространствен и неконвенционален, че не би могъл да се събере в прости картонени кутии. Къде ти – накрая дори ги уплътнявах с вещи, които нямах никакво намерение да влача със себе си.

Четири кашона, куфар и ръчен багаж – нито един от тях над допустимото тегло или размери. По номадски – само дето не си сложих парче месо под седлото, че да се осоли и изсуши по пътя и да стане на пастърма.

След куриера вече ясно – две последни нощи в стая със завърнало се ехо, лаптоп на стола, ядене навън (посудата я отнесоха с благодарност непалските студенти), MINI под наем не толкова от необходимост, колкото for shits and giggles, а и за да изпълня почти 9-годишното си обещание да не се изнасям никога повече пеша; завещаване на домашното цвете, последни срещи и довиждания, които уж не трябва да звучат като “сбогом”, още няколко обяснения, че не, не е “завинаги”, понеже “завинаги” за хора като нас не съществува; дооформяне на бюрократщината, дълго обмислян фейсбук статус с таг от летището, прощални смс-и пак от там; леко замаяно от проточилото се твърде много дни недоспиване предаване на багажа и минаване през секюрити. И в самолета. Никой наоколо не подозира, че се Завръщам, по дяволите. Очаквах повече драма, очаквах най-малкото в главата ми да прокънти величествена theme music, а защо не и симфоничен оркестър да ме изпроводи към залеза с някой тържествен марш с тъжен привкус. Нищо такова. Пътници, раници, летище като летище, ден като ден.

Разбира се, проспивам повечето полет, като съм толкова разбит, че дори за пръв път в живота си пропускам количката с храна. Будя се от пукота в ушите си, докато захождаме към летище “Враждебна” – тъкмо навреме, за да си пусна тематично шопската сюита за трио гайди и да се опитам да запечатам завинаги в главата си гледката през прозореца. Да се картотекира под “Завръщания”.

Кацаме, дъжд, кисел таксиджия, първа бира и после чаши вино на родна земя (съжалявам за чашата, Владо – нали носело щастие). Непрестанният дъжд е с мен през целия следващ месец, който така или иначе също минава като на сън (и без много такъв).

Около 6 седмици след горните събития отново съм на баварска земя и пиша това, докато чакам същия вечерен полет към София. Нищо не е завинаги. По-скоро се въртим в кръгове и пращаме писма до себе си, надявайки се някое от тях да ни застигне, или пресрещне, по пътя и да ни подскаже в коя забравена пощенска станция да търсим изгубените кашони с живота си.