Свободата да избираш

Люшкам се в S1 на път към Feldmoching, откъдето да се прекача на метрото, за да достигна крайната си дестинация – една от комплекс сгради в “индустриално сиво”, където ме очакват за спонтанно обявена среща. Трая си и не се оплаквам на глас, макар че отношението като към вчерашен студент отдавна е преляло чашата – още малко и се свършва.

Навън е изненадващ зимен ден – кристално синьо небе и онова мамещо студено слънце, което те кара да си мислиш, че пролетта е на вратата. Навън, с други думи, е ден в който не ти се среща с никого в индустриално сиви сгради.

Крайната спирка на S-Bahn-a е летището. Някакъв ключ в главата ми казва щрак и на повърхността на разкашкашното ми мозъчно блато изпуква като балонче въпрос. Какво ме спира да не сляза на Фелдмохинг, да продължа до летището, да се метна на първия last minute полет, който ми попадне пред очите, и да замина в неочаквана посока? Вдъхновен от кристално синия ден и прогонен от индустриалното сиво.

Обикновено прескачам така внезапно появилите се въпроси като отпадъчен продукт на твърде много филми и книги или на носталгия по детските години, когато все още си мислиш, че ще бъдеш приключенец.

В една от поредните си брилянтни реклами, Heineken монтират “рулетка с дестинации” на едно летище; и питат хората дали биха променили плановете си, точно там и точно тогава, за да отлетят – напълно безплатно – към някоя псевдо-случайно избрана, екзотична дестинация. Да преброят приключенците. Откак научих за тази реклама, се чудя какво бих направил аз, ако ми дадат този избор. Без “но”, без “ама”, без “чакат ме”, без “пътувам по работа”? Едва ли.

Този път обаче наистина потърсих отговора. Какво ме спира?

Задълженията? Магистърската ми теза така или иначе се е посурнала с устрема на стадо невротични бизони към кофата за боклук. Една пропусната среща повече или по-малко няма да промени нищо, а и не е като на някого да му трябвам наистина. Не мисля.

Формалностите? В себе си нося личната си карта, която в наши дни е чудотворен документ, даващ ти неограничен достъп до по-голямата част от Европа.

Финансите? Няколко “десетки левове” в кеш и всичките ми банкови карти, с които би трябвало да мога да се добера до произволна точка от въпросната Европа и да поживея без грижи известно време.

Връзките, хората? Никой не ме чака никъде, освен за работа, а в телефона ми има батерия за още около ден – достатъчно, за да се свържа с всички, които евентуално биха се притеснили къде съм изчезнал.

Страх? Може би. От какво?

Всеки път, когато погледна пустеещия напоследък ДоленХипстър, осъзнавам колко е важно свободното време дори за най-жалкия творчески пристъп. Всеки може да изброи артисти-лентяи, които в някои случаи дори са черпили вдъхновение от собственото си лешперство. Може би, с взривоопасен талант като Вапцаровия, би могъл да пишеш стихове и “когато краднеш от съня си”. Но за скромен представител на затихващата медия “блог” като мен, дните, прекарани в “mindless grudgery”, са убийствени за всякакво вдъхновение. А това е грешно, толкова грешно – след само няколко месеца, благодарение на този конкретен пост, ще помня какво се е случило днес; и няма да имам никаква представа за предишните 40 дни, в които не намерих време дори за едно редче.

Не се страхувам, имам всичко необходимо, за да замина, и нищо, което да ме спира.

Yes, there are two paths you could go by…

Разбира се, че не продължих към летището. Тези неща стават само по филмите. В истинския живот истинските хора чинно отиват на работните си срещи, вместо да изберат да изживеят ден, за който биха разказвали и на внуците – дори без да го опишат в блог. Вместо това единственото, с което ще запомня 6-ти февруари 2014-та, вероятно ще е, че за пръв път в живота си толкова се унесох в daydreaming как отлитам в неизвестна посока, че си пропуснах спирката при индустриално сивите сгради и почти закъснях.

Има нещо дълбоко иронично във всичко това – колкото повече свобода ти дава собствената ти независимост, толкова по-(об)вързан се чувстваш да правиш правилните избори. Избори такива, каквито са те довели по настоящия ти път, но които все по-трудно ще те изведат на нов. Дълбоко иронично и дълбоко грешно.

Ето ви пандичка-звездоброец, докато размишлявате над горното.

Do pandas dream of electric bamboo?
А можех в момента да съм в Андалусия.