Поколението П

Докато в САЩ се чудят дали да нарекат днешните си подрастващи “поколението Y?” (защото много питат) или “поколението F” (от “fuck you, facebook”… или само от “facebook” – всеки да го разбира, както намери за добре), то в България все по-настойчиво и широко се заговори за нашето си собствено “изгубено поколение” – бившите тийнейджъри на Прехода, настоящи “млади възрастни” на следпреходния хаос. Аз самият смятам, че най-удачно би било да ги/се наречем “Поколението Ь”. Като буквичката Ь – забутана някъде към края на азбуката, с предимно спомагателна роля – да поддържа далеч по-популярните О-та. Или поне така беше до скоро. По някакви неведоми демографски пътища, поколението Ь напусна поддържащата си роля и внезапно се набива много рязко и силно на очи. Не, не говоря само за актуалните в момента бурни протести, сред чиито челни редици се забелязват масово Ь-тата. Можете да ги забележите в далеч по-ежедневни и тривиални ситуации – те са тия, които не се срамуват да искат нещата да стават малко по-иначе, но голямата разлика е, че вече са достатъчно големи, за да го поискат. Малките Ь-та пораснаха.

Добре дошли, Поколение П.

П като “Противоречим на политиците”.

П като “Палим гумите (и към Хавай)”.

Всъщност, най-вече, П като “Пука ни”.

От известно време насам разсъждавам най-вече по последната точка. Къде и кога сбъркахме и превърнахме това да ти пука искрено за нещо в категоричен признак на “uncoolness”? Достатъчно е само да се огледате в посланията на масовата култура – все пак те са внимателно изпипани и подбрани така, че да продават, т.е. да говорят на максимално голяма група хора. Отвсякъде ви обясняват, че е добре да мислиш по-малко, да действаш импулсивно, да вярваш на инстинктите си, да отричаш авторитети и, като цяло, да бъдеш готин, демонстрирайки пълна незаинтересованост към всичко, освен собственото си егоистично задоволство. Честно казано, намирам всичко това за крайна проява на грубото консуматорство – израждане на обществото от група хора, които работят заедно с цел подобряване на живота на всички индивини, в група хора, които се опитват да преминат през живота, пречейки си – или в най-добрия случай, игнорирайки се един друг.

Подобно поведение в общество е… ами, асоциално. Което на български май се превежда като “необществено”. Чудесна тавтология.

Нека се разберем, не се опитвам да пропагандирам конформизъм, нещо повече, лично вярвам твърдо в правенето на нещо, точно защото никой друг не го прави (и обратно – неправене на нещо, защото всички други го правят). Не подкрепям сляпото подчинение на конвенции и йерархия. Напълно съм убеден, че “авторитетите” трябва да се уважават, само когато това уважение бъде заслужено.

Но “да ти пука” – това не е вредно, това не е uncool, това не е прекланяне на глава пред системата. “Да ти пука” означава, преди всичко, да осъзнаваш себе си като част от другите, да не си маргинал, да си достигнал – простете забежката в мейнстрийм психологията – предпоследното стъпало в еволюцията на нуждите си. Изтъкването на непукизма не е нищо повече от самопризнание – че единственото, с което можете да се похвалите, е неумението си да общувате с другите.

“Да ти пука” е, в крайна сметка, дефиниращата характеристика на Поколението П. На нас ни Пука, и това е Прекрасно. С малко късмет, след 50 години, ще бъдем запомнени като Поколението П като Панда – най-мъдрата от всички твари.

Хайде, до нови срещи, и Прощавайте за Политиката…