Как стигнахме дотук? – позитивно за глупавия кран

Българското т.нар. „публично пространство“ е много интересно животно. Не толкова заради пребиваващите в него телевизии, радиа, вестници, списания, блогове, влогове, глогове и др. медии, а защото е преди всичко „пространство“, отколкото –
„публично“. Без да задълбаваме излишно в произхода и измененията на конотацията на „публика“ в езика ни, едно условие задължително трябва да е изпълнено, за да бъде каквото и да било „публично“: то трябва да е обществено, общо, подразбира се – достъпно. А когато в едно пространство доминират масовката, популистките нагласи, посланията насочени към най-простия, извинявам се, най-малкия общ зрите… знаменател; послания, бълвани ежечасно от силно ограничена и контролирана група едни и същи източници; тогава, оказва се, общият достъп до публичното ни пространство се превръща в задача трудна и трудоемка, изискваща ентусиазъм, посвещение и енергия, които само най-настоятелните и/или най-добре платените са склонни да предприемат.

Именно заради това цялата сага с останките на паметника „1300 години България“ пред НДК в София заслужава един по-старателен анализаторски поглед. Честно казано, да го има или няма паметника ме вълнува слабо, защото никога не съм го харесвал, но от друга страна винаги е представлявал, редом с опитите ми да преведа живописния му прякор на чужд език, интересна точка от „туристическата“ обиколка, на която развеждам гостуващите си чуждестранни колеги. По-тази причина съвсем съзнателно избягвам да взема страна в спора за демонтажа/реставрацията/реконструкцията му и въобще нямаше и да задълбавам повече в темата, ако не беше вандалският акт по среднощното подпалване на крана, паркиран наблизо за да маха парче по бетонно парче остатъците от злополучното постижение на соцреализма. Това, което привлече интереса ми, дори не е самият палеж – колкото и да се опитваме да привидим някакъв политически мотив, в крайна сметка става дума за най-обикновена криминално-анархистка дейност, с която ще си чупят главите полиция и застрахователи. Въпросът, който аз си зададох, вместо това беше: Как стигнахме дотук – да можем да общуваме само чрез насилие?

Споменах по-рано какво изключение от обичайната медийна и въобще комуникационна среда е спорът около паметника. В него се включиха: авторите; политици от целия „спектър“, ако допуснем за момент, че политически спектър у нас действително има; общинари; военни; журналисти; историци; архитекти; артисти; зяпачи; дори млади хора! Аз лично от много време не помня някакъв обществен казус да е привличал толкова внимание от толкова разнообразни групи. Всички те да имат мнение, в което са убедени, и аргументи, които да тупнат на масата – това, да не чува дяволът, ама си е едва ли не митичното гражданско общество, което чакаме да се роди от има-няма 30 години. С други думи: имаме общ казус; имаме различни мнения и достатъчно поддръжници на всички тях; идеалните предпоставки да се случи някакъв граждански дебат, би си помислил човек? Да, ама… не. Вместо реплика – кран цъфва в ранна утрин и почва да разглобява. Вместо дуплика – пожар по тъмни доби. Как стигнахме дотук??? Аз не обичам много реторични въпроси, заради което ще ви представя някои от личните си теории по хронологичен ред на аргументите в тяхна полза.

I. Толкова си можем

Още в края на 30-те години на миналия век проф. Иван Хаджийски публикува знаменитата си „Оптимистична теория за българския народ“, която и до ден днешен си остава може би най-значимият опит да се опишат някакви наши „национални черти“, доколкото въобще подобно понятие съществува. Неумението да общуваме нормално дали се причислява към тези ни характерни черти? Изкушаващо е да си помислим, че е така – сетете се само как ви говорят контрольорът в автобуса или лелката в чиновническото гише, как хората са готови да убиват за едно тъпо паркомясто и онзи класически лош поглед, с който татуиран, назобен младеж с гола глава седи в дискотеката и наблюдава кой от околните „му се отваря“. Насилието в ежедневното ни общуване е норма и това за съжаление не може да бъде оборено дори от откъслечните контрапримери на непредизвикана човечност. Когато прочетохте думата „контра“, изправиха ли се някакви косъмчета по врата ви? Да, да, точно така – „протести“ и „контрапротести“ е само още един пример за неможенето ни да си говорим адекватно; всъщност явление толкова гротескно и анормално, че отсега клатя глава при мисълта как учебниците по история ще се опитат да го обяснят след време. И въпреки всичко, въпреки всичко е твърде мързеливо просто да заявим, че българите сме си груби, недодялани и асоциални, заради което вместо да дискутираме, си пращаме кранове и после си ги палим. Това би било равносилно на най-безсилната фраза в нашия език: „Тука е така“. А като стана дума за безсилие…

II. Турското робство

Преди някой да възроптае, пояснявам: съвсем съзнателно не използвам далеч по-правилния исторически термин „Османско владичество“. Именно като „Турско робство“ е набивано през времето на граденето на социализма в главата на цели поколения клишето, че единствената причина ние да не сме отдавна задминали в развитието си всички държави по света (освен братския СССР, очевидно), са тези прословути 500 години робуване. Защо точно на режима е бил нужен този подмолен национализъм е тема на съвсем друг разговор. Фактът е, че пропагандата е толкова успешна, че и до ден днешен в много български души, някои от тях – виждали соц само на снимка, тлее една дълбока омраза към всичко турско, която само чака някой ямболия с преждевременно побеляла коса, или пък с „А-Ти-Вье“, да я разръчка с позлатен пръст. Тази омраза – ще открием, ако разсъждаваме още малко – не е дори туркофобство; просто натам е най-лесно да се насочи. Омразата е към всичко чуждо, като „чуждо“ може да бъде: раса, пол, сексуална ориентация, националност, социално положение, цвят на очите, регистрационен номер на колата… Всичко. И е израз на жестокия комплекс за малоценност, произхождащ от почти подсъзнателното разбиране, че не… не са ни турците виновни. Та достатъчно е само да погледнем какво развитие търпи България след Освобождението, че дори и след Балканските и Първата световна войни, преди да дойдат…

III. Комунягите

Комунизмът направи хората мързеливи. Комунизмът научи и най-некадърните да чакат наготово. Комунизмът демотивира умните и трудолюбивите. И всякакви други лесни, лесни клишета. Покрай опита ни за преход, който запази някои от най-лошите черти на предишния строй, но ги обогати и с някои от най-лошите на новия, е лесно да забравим, че промяна – всъщност – има. Че никой не е вързан никъде и за никого. Че вече няма как да се оправдаем с властта, с партийния секретар, дори не и със световната конспирация (добре, де, с нея може, ако сме антиваксъри, но тях така или иначе еволюцията ще отсее). Бавно и неумолимо времето си взема своето и все повече хора, които нямат съзнателен спомен от соца, заемат все повече и по-важни позиции. И на тях не са им комунистите виновни за нищо.

Добре, ще си кажат нашите уважаеми няколко верни читатели, толкова много текст, за да предложиш теории и след това сам да си ги опровергаеш; хлопа ли ти нещо, авторе? Да ти дадем едно (деспа-)сито и да те пратим на Албена да изгребваш морето с него?

На Албена можете да ме пратите когато и да е и няма да ви се сърдя. Но причината да опровергая всичките си оправдания е съвсем простичка – защото оправдания няма. Всичко е у нас самите. Ако гледахме повече залези; ако четяхме повече дебели книги (може и „Капиталът“, ако ви влече, но ще се разочаровате); ако пътувахме повече; ако садяхме дръвчета в свободното си време; ако имахме малко по-ясна представа за собствената си маловажност в този огромен, прекрасен свят; тогава вероятно щеше да ни е много по-лесно да уважаваме и останалите. Лесно е да кажем „озлобели сме от беднотия“, но честно казано, беднотията често започва преди всичко в душите ни и чак след това намира своята проекция навън. С омраза и чупене стигнахме дотук. Все си мисля, че все още имаме време да се научим на слушане и разбиране, преди някоя сутрин и над нас да увисне кран, който да пренесе ръждясалите ни кости в музея на отживелите хора. Така де, метафорично казано.

Авторово предпочитание за паметника пред НДК