Джулай морнинг е обратното на концерта на Черно фередже

Вижте, знам колко неправилен журналистически похват е да си разказваш цялата теза в заглавието, когато живеем във времената на събирането на кликове от полу-новини за изключително интересни, непредсказуеми действия от страна на скитник/самотна майка/куче в чувал/нацепена батка/яка тръба. Ние обаче продължаваме да се придържаме към философията на пияната панда от логото, че ДХ е и ще пребъде като сайт, за който най-вероятно не сте чували. Така че стига съм се оправдавал и нека ви разкажа защо Джулай морнингът е точно обратното на концерта на Черно Фередже в Маймунарника също както ябълката е обратното на авокадото.

На първо място, на Джулай не отидох за поредна година. Разбираш, че си до шията в корпорациите, когато самото родителско тяло ти се обади на 30-ти юни вечерта да ти напомни, че имаш да посрещаш изгрева, а ти а) въобще не си се сетил и б) отговориш с “Пф, как не, това е за млади и/или безработни”. И си легнеш в 12. Оставете даже работата – цялата концепция да си деър он а джулай морнинг, люкин фор лов на студено и недоспало ви се струва колкото чужда, толкова и – невъзможна (макар някои от верните ни читатели вероятно да могат да разкажат съвсем друга история, кхъ-кхъ).

И докато на публиката на Джулая гледаме със снизхождение и дори деликатна смесица между носталгична радост и завист, то в тази на Фереджето се набихме с пълна сила, черна кажи-речи метълска тениска и целия ентусиазъм на света. Предвид безплатния вход, очаквахме да се потопим в море от тийнейджъри и немити стари пиянки, а вместо това се озовахме в среда, напомняща за някой от ивентите в Бетахаус – даже черните кажи-речи метълски тениски бяха същите, този път обаче не – напук, а – в тон с дрескода. Явно не само нас ни тресе умилен спомен за 10-ти клас, прекаран в наизустяване на мръсни песнички със съмнителен музикален съпровод.

В този контекст отбелязваме и следващото противостоене: докато Слънцето – а с него и Джулаят – си е все същото (in a relative way), то Черно фередже е по-скоро ротация; итерация на … ъм, идея? Допивайки третата бира пред празната сцена, се замисляме колко ли дълго още Членовете (и Членката) на Фереджето ще имат сили да поглъщат неразумни количества водка преди концерт – по техните собствени думи, а и по споделени наблюдения – неразделна част от шоуто и най-вероятна причина за забавянето им с почти 2 часа спрямо уреченото време за начало. Тогава ни спохожда и просветлението: това, всъщност, няма никакво значение. Всеки един от музикантите може да се смени, поднови и наследи, без това да повреди особено замисъла. В крайна сметка, тук не става дума да се замести музикален феномен като Фреди Мъркюри или носител на терзанията на цяло едно поколение като Кърт Кобейн. Черно фередже е доста по-малко музикална група и доста повече общество на иначе съвсем “нормални” хора, търсещи и намиращи в ироничната простащина и неангажиращото, весело пиянство отърсване от стягащата се около гърлото ежедневност и натежаващата в душите скука.

Преди обаче да сме успели да се потопим още по-дълбоко в неуместен екзистенциализъм и прекалена емоционалност, групата най-после се появява, посрещната от бодро вдигнати чаши и бутилки; поздравява с “Добър вечер”, затвърждава (може би неподозирайки) горния параграф с ведро напомняне, че Черно фередже е точно толкова ПРЕД, колкото и НА сцената, и без повече церемонии подхваща със завиден ентусиазъм един от най-запомнящите се концерти в живота ми.

Този ентусиазъм е черното и бялото. Претенцията, необходимите и достатъчни условия. За един Джулай те са много – да не е твърде студено, да не е никак облачно, да имаш изглед на изток, да си в готина компания, по възможност да не си много рано на работа, да не си твърде много пиян – или пък твърде малко пиян. Джулаят е изтънчено, изискващо забавление, присвоено от иначе уж непретенциозната хипария. Безплатният концерт на Черно фередже в Маймунарника е селският му братовчед – недодялан, дъхащ леко на джибри, шумен, набиващ се на очи – и по някакъв странен начин винаги душата на компанията. Около 5 минути след началото, неспасяемо закъснялата за градския си транспорт редакционна колежка отбелязва, че това твърде вероятно е сред “най-яките” концерти, на които е била, защото… всички знаят текстовете. И се дерат с пълно гърло. След това отива за още бира. Даже за музикален инвалид като мен е лесно да забележи, че певицата уцелва горе-долу една на всеки три ноти. И това няма никакво, никакво значение. Оказва се, за добър концерт не е необходима дори добра музика. Не е необходим бушуващ стадион, нито пък зала с префинена акустика. Не ти трябва и антракт, през който ти сервират френско пенливо вино. Понякога, когато те налегне умората, ти трябва само едно “О-ЛЕ!” и никакви, никакви очаквания.

И от хубави снимки няма нужда
И от хубави снимки няма нужда