Пред клетката на лайнояда

Обикновено избягвам да пиша ревюта на филми. Може би не се чувствам достатъчно компетентен, а може и да е защото предпочитам да се гмуркам в свободата и мистериозността, която се крие зад неопределеното “харесва ми” или пък “ммм, не много”. Но сега ще изляза от комфортната си зона, защото един доста случаен филм ме замисли и без самият филм да има такъв потенциал, замислянето ми погуби една моя мечта, и като страничен ефект ме обрече да не изпълня едно обещание.

Преди години с един добър приятел обикаляхме весело и безгрижно улиците на Париж, той ме просвещаваше в прекрасните тайни на града, а аз му разказвах чудеса от цял свят (градът и светът – да видим дали някой ще хване препратката, чува се, че хората ни четат блога с енциклопедия в една ръка и Гугъл в друга). И говорихме, говорихме за всичко. И ето, живо си спомням как, вървейки покрай канала Сен Мартен, констатирахме заедно, че и двамата мечтаем да посетим Северна Корея. Не знам за него, но мен тази мистериозна страна ме привличаше главно с желанието да видя до какви абсурди може да достигнат хората и с предизвикателството, което едно такова пътешествие предоставя. Там се ходи изключително трудно, само със специални програми, само по разрешените места и неотлъчно от личния ти гид, но бях готов дори на това, за да се докосна до едно от най-трудбно достъпните кътчета на света.

Говорихме дълго и интересно, защото и двамата бяхме чели пътеписи и абсурди от страната. Накрая се уговорихме тържествено някой ден да се срещнем пред клетката на лайнояда в Пхенянския Зоопарк. Чудите се, може би, какво е лайнояд, въпреки че името доста добре го дефинира? Ами бяхме чели някаква статия, как с глада, който цари навсякъде из Северна Корея, за животните в единствения и зоопарк няма съвсем никаква храна и гледачите са принудени да ги хранят с отпадъци и изпражнения. Така че лайноядът е всяко животно в зоопарка, а срещата ни е пред коя да е клетка.

Всъщност собствената ми баба е ходила в Северна Корея, по времето когато тя е била една съвсем нормална соц-страничка, с едва забележим уклон към днешните абсурди. Всъщност, до падането на СССР в Корея ги има нормалните ексцесии на тоталитарните режими, както и най-тежкия култ към личността в Световната история, но поне няма глад, повсеместна бедност и мизерия. Това което баба ми е видяла даже много и е харесало, а и свободата и на придвижване и наблюдение не е била особено ограничена. Но това време свършва в края на 80те и страната се изолира в собствената си пропагнадна параноя, заобградена от ужасни империалистически врагове, оплюващи Великия Лидер и създаващи дяволски форми на пропаганда като например “интернет”. Населението прогресивно обеднява и за храна започва да се разчита главно на помощи, макар икономическата самодостатъчност да е един от стълбовете в управляващата доктрина, завещана от самия Вечен Лидер и дядо на сегашния. Партийният и по-скоро военният елит от своя страна си живее царски, макар и всеки да е под заплахата да загуби благоволението на диктатора. Въоръжението е главен приоритет, а годишната бройка туристи допускани до Пхенян е около 10тина хиляди, повечето китайци.(без излизане навън от столицата, защо туристи биха искали да видят нещо по-различно от Величието на паметниците и празните улици на Пхенян).

И така, продължих да си мечтая да видя земния ад и да стана част от тези избрани няколко хиляди души, които успяват да се удивят наживо на чудесата на Северна Корея. Чак до тая зима. Когато излезе “The Interview” дори не ми звучеше като нещо дето бих желал да видя – американски филм затова как вездесъщите американци ходят и тормозят или трепят някакво диктаторче – виждали сме безброй от тия, пък какво като диктаторчето е базирано на съвсем истински изрод в този случай – и в “Inglourious Basterds” беше, пък той не ми хареса много (възмутени шушукания из редакцията?). Когато Северна Корея изпищя че някакъв американски филм бил най-тежкият възможен акт на тероризъм ми стана леко по-интересна цялата работа, обаче все още желанието ми да го видя не беше достатъчно силно, че да направя нещо по въпроса. Дори целите схеми с хакерство, изтеглянето на филма от кината, връщането му бяха само някакъв новинарски шум покрай ушите ми. Но ето, че зимата един друг приятел го изтегли и предложи да го гледаме и аз вдигнах рамене в безразлично “Ем ОК”.

Самото гледане накрая се случи в ранната сутрин след безсънно пътуване с нощен влак. Очаквах, че ще заспя всеки момент. Самият филм обаче има достатъчно смешни моменти, за да поддържа интереса и да подкалжда бъзици и коментари и съответно да държи двама смъртно-уморени човека будни. Очаквах повече от досадното влияние на съвременните комедийни сериали, в които всяка дума, която някой казва трябва да бъде възприемана като смешна, докато истински весели неща има рядко. Филмът си имаше (пародийните) сериозни моменти, оставяше време да се замислиш за нещата и, най-важното за мен – имаше и няколко смешки с дълбочинка, освен повърхностно ниво. И беше толкова несвързан с реалността, че дори вътрешното ми желание да се показвам като досаден начетен сноб откриващ грешките във филмовата реалност беше удавено в зародиш от пълната пародия на всичко, до което този филм се докосва. Като изключим два епизода в които досадно много кръв шурти насам натам без видима артистична нужда, бих казал, че даже цялото преживяване беше доста увлекателно (синонимът на “приятно” дето внезапно ми хрумна в трети клас при поредното съчиниение на тема “Как прекара лятото”, който явно още не съм готов да заменя с друг). И не че разбирам много, ама Джеймс Франко който гледам за пръв път (не, не съм гледал оная гадост дето си реже ръката) трябва да е доста добър актьор, за да може да говори толкова простотии толкова изразително. Готово, гледахме едно леко и смешно филмче вдигнало голям шум, убедихме се, че този шум е абсурден и че явно няма нищо общо със съдържанието на филмчето и заспахме блажен предиобеден сън. Енд ъф стори.

Да, ама не, както обича да казва гореспоменатата баба. Истинският ефект от филма дойде няколко дена по-късно. Пак се зачетох в Уикипедия (винаги след филми чета за тях, друго си е писмената медия, май нещо съм повреден), пак си припомних за ужасите на режима и пак се замислих за нашия приятел – лайнояда. И по-конкретно, аз искам ли наистина да го видя, та това ще е най-депресивния зоопарк на света, където се ходи само с придружител и докато гледаш животните ядящи изпражнения ти обясняват за величието на страната и разбира се нейните любими лидери. Всъщност, това ще е ужасно…и по-лошо, лицемерно. Защото единият вариант е да се правиш на голям отворко и да попиташ защо всичко е толкова зле, а другият, който всъщност всички избират е да си траят и да гледат, защото никой не е готов да си зареже чудесния животец, за да гние в севернокорейски пандиз понеже е отворко.

Но тук дойде и по-сериозната реализация. Не е ли самото ходене в Северна Корея същото като ходенето в ужасния и зоопарк? Само дето вместо животински лайнояди има човешки? И туристът не може да направи друго освен да си трае и да слушка за Величието. И после да напише в блога си – ами да, аз бях там, видях това и това и в един момент дори леко подпитах гидката вярно ли е, че хората били гладували уж, следователно аз съм водач на борбата с експлоатацията и неравенството! Докато всъщност никой няма куража дори да зададе сериозен въпрос на сериозен човек както абсурдните тъпаци във филма. Ами…не, мерси, не искам да ходя да гледам депресивния пхенянски зоопарк, нито пък огромния такъв наречен Северна Корея. Може да отида някой ден, когато обаче хората ще са свободни да говорят с мен, когато няма да бъда придружаван навсякъде и индоктриниран с простотии, когато този режим падне или поне се отпусне достатъчно. Дотогава – извинявай скъпи приятелю, извинявай лайноядче, но аз няма да бъда пред тази клетка на уговорената среща между трима ни. Да, искам да видя абсурдите, но повече искам да се махнат.