Марокото II

Ето тук са епизоди 0 и 1

Епизод 2: Плащай, бледолики

След Джемаа ал-Фнаа културният шок ни идва малко в повече и решаваме да посветим следващия ден на по-конвенционален туризъм, отправяйки се към музея на Ив Сен Лоран и съседните му Мажорелска градина. И двата обекта се на намират на Ив Сен Лоран авеню и въобще местните са се постарали да отдадат достатъчно почит на един от хората, допринесли най-много Маракеш да бъде толкова популярен сред европейските туристи. Една негова фраза, която запомних от музея му: “Маракеш ме научи да ползвам цветове; преди това работех предимно с черно и сиво”. Допускам, че Маракеш, който младият моден гений е посетил, е изглеждал различно тогава; защото цветовете, с които аз ще запомня “червения град”, са строително сиво и прашно жълто. Това особено се набиваше на очи, пресичайки легендарната медина на път към музея: поне по това, което успях да забележа, споделяйки вниманието си между гугъл мапс в ръката си, дърпащите и подвикващи ни продавачи и налитащите ни мотопедисти.

Музеят… ставаше. По думите на професионалистите сред нас: е бил разочароващ, но за аматьори като мен беше образователен. А и имаше оригинал на Кристо в една от залите. Ето, вижте:

Яко, а!

След музея правим и една бърза разходка в съседната градина, която е… ами градина. Имаше и фонтанче и рибки, и около 500 посетители едновременно. И големи кактуси. И… толкова.

Едва е обяд, а ние сме приключили с основните цели за деня. Маракеш е голям, но не – огромен, и напук на настойчивите бибиткания и подвиквания на таксиджиите решаваме да опънем един пешеходен тегел през новата част на града. Друг изненадващ факт за Мароко: независимо дали в нова или стара част, заведенията са твърде малко! Не знам дали е свързано със забраната за продажба на алкохол, с благосъстоянието на жителите или с културна разлика, но е факт, че намирането на място за хапване или пийване в Мароко се оказа значително по-трудно отколкото наличието на туристи би предполагало. Единствено по-често се забелязват кафенета, но те са поне неформално ексклузивно мъжка територия и не предлагат нищо за ядене.

С достатъчно упоритост успяваме да намерим обяд, облажваме душата с традиционните магребски гювечета (тажин), поглъщаме още един чайник ментов ерзац-алкохол и решаваме да оползотворим последните работни часове на деня с посещение на първия от двата големи дворци в града: Бахиа. Не мисля, че има смисъл да преразказвам, ето ви няколко снимки:

Нагледали се и находили се решаваме, че е време да приключваме туристическия ден и се отправяме към хотела. Но съдбата или гугъл мапс си знаят работата! Най-краткият път минава през поредната тясна уличка с много, много магазинчета – и тук се срещам с Чайника! Чайникът, който търсех. Да го придобия, разбира се, въобще не се оказва толкова лесно…

Сигурно всички сте чували как в арабските страни винаги и за всичко можеш, и трябва, да се пазариш? Ами, вярно е. Задържам се пред Чайника си точно около 20 секунди и отнякъде до мен вече е цъфнал изключително усмихнат черен господин, който се опитва да познае дали сме: италианци, испанци, гърци, турци… За България, разбира се, не е чувал, но пък неразумно твърди, че е верен фен на Барцилона. След като не успява да се сети кой е Стоичков, вдига ръце и си признава, че всъщност е от Сахара и въобще никакъв футбол не гледа, защото няма къде… но пък ако искаме може да ни организира някоя тънка екскурзийка да видим пустинята?

След като сме се опознали от благоприличие, пазарлъкът започва по същество. Господинът поисква за Чайника и 4 чаени чашки към него 600 дирхама (около 60 евро), смеем се заедно на добрата му шега, и продължаваме с безочливо дърпане на цената нагоре и надолу, докато накрая не си тръгвам с въпросните срещу 40% от първоначалната сума – и с едно мазно, лепкаво чувство по душата си.

Пазарлъците действително са част от културата там, като срещнахме няколко различни подхода: от ведро изчисляване на средноаритметични стойности до имитация на честолюбива обида от ниската цена, която сме предложили. Мога да потвърдя съветите, които се срещат в интернет: не се стряскайте от първоначалната цена; бъдете учтиви, но твърди; забавлявайте се и не го приемайте навътре. Цялата схема се крепи на нежеланието на “западняците” (ние сме им на изток; но все пак сме западняци) да се разправят и на възпитанието им, че да се подбива цената е обидно за другата страна. Нищо подобно: с арабите бъдете араби и те ще ви се радват повече! (може и да ви смъкнат още от цената, ама не е много вероятно). Също както и с трафика, да се пазариш за всяко нещо, което искаш да си купиш, за да не бъдеш безбожно одран, е уморително. И предвид, че в крайна сметка всички се съгласяват все на около 40% от първата си цена – кому е нужен целият панаир?! Но може би и това е част от “екзотиката”, която продава.

Най-доброто обобщение на пазаруването и пазаренето в Маракеш даде Катя насред една от поредните “търговски улички”: Плащай, бледолики…

Трофеят ми от неравната битка с обръгнал маракешки търговец

След стегнатото обикаляне през първия ден в Маракеш, програмата за втория е доста по-свободна. До обяд сме минали през двореца Ел Бади и Саадитските гробници, които сами по себе си оправдават дългия път доста повече от Мега-Битака и “екзотичните” пазарлъци по сергиите. Макар и двете да са построени като далечен отзвук от мавърското великолепие, което може да се срещне из Испания, те във всеки случай си струва да се видят, особено през по-хладните месеци (това да идем през март беше чудесна идея). Ето ви още малко снимки:

Тук някъде се роди великолепната идея да прекараме следобеда в Ботаническата градина. На картата изглеждаше достатъчно близо и предлагаше голямо, зелено пространство, където да седнем на спокойствие, да хапнем и въобще – да му олабим по арабски. Само че, както казва редакционният колега, “Това е Африка. Защо сте очаквали нещо да е лесно и логично?”

Пътят дотам минаваше през медината. Както се оказа: през Нетуристическата част от медината. Там, където живеят бедните местни. Където туристи не ходят. Откъдето и да минехме, събирахме подозрителни погледи; никой не се опитваше да ни продаде нищо; единствените, които ни обърнаха повече внимание, бяха някакви местни гаменчета, опитващи се на развален английски да ни прекарат по схемата “О, изгубени бледолики, къде сте тръгнали, там няма нищо, дайте ние да ви заведем, където трябва”. Първият от двата пъти в Мароко, когато се почувствахме наистина застрашени и когато осъзнах, че сме много, много далеч от вкъщи и реално нямаме особена идея какво правим, нито има кой да ни помогне.

По възможно най-бързия начин се измъкнахме от лабиринта тесни, недружелюбни улички и… се озовахме на огромен площад. Ето на, вижте:

Големият дувар вдясно е “Ботаническата градина”

Това, което не виждате, са едни други други големи дувари по-надясно, пред които стои военен караул с автомати. Тях не посмях да ги снимам. Решаваме, че въпреки всички свидетелства срещу това, тази огромна зелена площ от картата няма как да не е пригодена за посетители, и тръгваме да обхождаме зида, търсейки вход. Ами, няма вход. “Ботаническата градина” на Маракеш се оказва оградена с 3-метров зид маслинова горичка. Вход няма. Туристи няма. Има военни джипове и автобуси с униформени хора с пушки, влизащи и излизащи от необозначено на картата място встрани. Обикаляме около половината от зида и стигаме до мрежеста, много затворена порта. Както разбираме по-късно от интернет: водеща към “посетителската” част на градината, която съдържа кал и мръсна локва с изстрадала риба вътре. Няма ботаническа градина. Прибираме се пак пеша, гладни и посърнали, под учудените погледи на местните, този път избирайки огромния, мръсен булевард вместо тесните, забутани улички. Европа е много, много далеч … и ми липсва.

На другия ден си тръгваме от Маракеш със смесени чувства. Получили сме прилична доза културен шок, посетили сме наистина различен свят, почувствали сме се изгубени и намерени, купили сме си ръчно изработени чайник и чехли, цапали сме из мизерията и калните вадички на стария град и сме обикаляли мраморните подове на старите дворци, видели сме част от истинското лице на живота в Африка и сме усетили на гърба си какво е да си “богат турист” в бедна страна. Плащай, бледолики…

А сега е време да се натоварим на влака, който за наш срам е много по-чист, бърз, стегнат и точен от тези на БДЖ, и да се отправим към икономическото сърце на Мароко: Казабланка. Или както е известна сред местните “Казабланка? Каза онли бизнес, но турист. Уай ю гоу деър?”