Веднъж на няколко години

Отне ми няколко минути, уважаеми наши трима читатели, но се постарах и си спомних потребителското име и паролата за писане на неща в ДолнияХипстър, за да дойда тук и да отбележа за пореден път:

УЖАСНО МРАЗЯ ФИЛМИ ЗА СУПЕРГЕРОИ

Мразя абсурдната им постановка.

Мразя, че всички носят прилепнали костюми и маски.

Мразя малоумните имена, които си измислят, и о, божичко, колко много мразя суперсилите им, които почти без изключение са толкова безсмислени, че сценаристите вероятно прекарват десетки тъжни, напрегнати, удавени в алкохол нощи, за да измислят някакъв сюжетен похват, който да им намери място в цялата свинщина.

Но дори тяхната съществена празнота не е моят най-голям trigger, защото все пак за всеки влак си има пътници и за всеки задник – вкус. Не, не – това, заради което наистина мразя филмите със супергерои, е че накараха вече повече от едно поколение да мисли, че киното не е изкуство. Че в кино салон се влиза с огромна, отвратително скъпа кофа пуканки, готов да бъдеш забавляван, а не – с известен респект и приятното очакване, че след тези около два часа ще си излезеш един по-образован, културен, хубав човек – като в галерия. Най-големият грях на Дисни срещу човечеството не е опитът им да направят от Star Wars вселената – Марвел такава, с по няколко недомислени филма годишно; а това, че все повече хора без никаква ирония заявяват, че на кино се ходи заради ефектите.

ЗАРАДИ ЕФЕКТИТЕ, мамка му. ЕФЕКТИТЕ?!?! Не се ли нагледахте на рисувани чудовища?! На актьори, размяткани на въжета напред-назад пред зелен екран, едва прикриващи собственото си недоумение дали наистина не беше по-добре да послушат техните и да го завършат онова пусто икономическо висше, което нямаше да им донесе милионите, но поне нямаше да стане причина да се излагат пред целия свят и да се правят, че им харесва.

Заради всичко това, както и заради безобразния price hike, който кината си позволиха след напълно неоснователната масовизация на 3D (но за това – друг път), вашият скромен пишещ почти спря да ходи на кино. Половин час реклами, претоплена SJW манджа / CGI бълвоч, светещи и/или звънящи телефони на седалката до мен, грухтящ от смях анцуг в най-драматичния момент – не, благодаря, по-добре да си заспя кротко на дивана в хола, гледайки черно-бяла френска драма от 50-те на миналия век.

И тогава някой изсипва една торба пари на някой свестен режисьор и му казва “Аре да напрайш един филм за Жокера, а?”

Не знам какви ги е дялкал Heath Ledger в този живот, но се надявам сега да му е добре някъде там, защото онова, което направи с Жокера през 2008 в най-добрия филм за супергерои въобще The Dark Knight, промени изцяло правилата на играта. И да, наясно съм, че това са DC, които уж не са като Марвел, но хайде моля ви, повечето батмани, всичките супермени, уотчмени и др. не се различават по нищо освен по повечето кръв и нещо-като-мрак.

Докато след г-н Ledger в The Dark Knight вече никой не смее да докосне Жокера с нещо повече от тотален респект и трепет да се потопи в истинския мрак. Този, за който няма супергерои в бански, и единствената суперсила е тази, евентуално, да се измъкнеш от него.

В новия Жокер на Todd Phillips с Joaquin Phoenix супергерои няма. Няма и суперзлодеи. Батман все още е малък дрисльо, когото никой все още не е научил да не говори с непознати, а бъдещият criminal mastermind Жокера е объркан, побъркан млад мъж (според DC вселената, за да се засекат в активна възраст с Батман… иначе бат Хоакин е на 40+ по времето на снимане и му личи), който живее с майка си. Опитвам се да се сетя за поне един запомнящ се специален ефект, но може би с изключение на незнайно защо танцуващите с димки тълпи всичко друго е болезнено, опасно близо до реалността.

Музиката е филмова, понякога симфонична, понякога минималистична, струнна, която към края избухва в енергичен класически рок, но до този момент щетата вече е нанесена. Виолончелото е изстъргало в душата ви тесни улейчета, по които чернилката да се стече и да оформи малка локвичка, в която, цопвайки, да си кажете “Ох, моля те, моля те, просто намери с кого да си поговориш, дюд, искам да си ДОБРЕ”.

Филмът е толкова магнетичен, че дори малките гаменчета, които седнаха до нас с редакционната колежка в салона, не гъкнаха през цялото време и за последно провериха телефоните си по време на трейлърите. И когато неизбежното се случи и действието на екрана избухна в ултра насилие, натрупаното напрежение в залата преля в нервен, уж просташки смях, за който обаче ние всички знаем, че беше просто облекчение. Защото филмово ултра насилие – това е нещо, което познаваме много добре и с което сме свикнали. Кръв, викове, неприятни хрущящи звуци: да, малко е некомфортно, но повечето от нас няма да имат проблем да вечерят спокойно, докато гледат нещо такова. Но какво да кажем за тихата спирала на лудостта? Самотни, изоставени души, в отчаяна нужда от помощ, която няма откъде да дойде? Колко от нас, гледайки Жокера, си спомниха за свои близки, познати, приятели преминали през това – или останали там?

Че този филм, този режисьор и този главен герой ще се борят за Оскарите е ясно, като до един (ранен) момент имах съмнения, че гледам първия филм едновременно в жанровете “комиксов екшън” и “оскарова драма”. Ще се борят и вероятно ще изгубят срещу нещо с повече неоправдани черни и потиснати лесбийки, защото за това се дават Оскари в момента. Може би заслужено.

Но Оскари или не, Жокера е филм, какъвто някак си се процежда до мейнстрийм киното веднъж на няколко години. Филм, след чийто край не се чудиш как по-добре можеше да оползотвориш тези 2 часа и тези 11 лева. От онези редки парчета масова култура, които те карат да се надяваш, че насрещните ни палци не са деградирали до приспособление, с което по-здраво да стискаме дръжката в метрото, докато с още 10 вагона твърде скоро еволюирали примати летим със 100 км/ч през задушен тунел на път за корпоративния си рай. Насрещните палци могат, все още могат да се използват за създаване на изкуство и, кой знае, може би някой ден отново в кино салон ще се влиза тихо и с очакване като в галерия и ще се излиза като по-обогатен, културен, хубав човек.

Няма панда на края на този пост, защото един франчайз с панди, който не искам да споменавам в един и същи пост с Жокера 2019, тотално е обезсмислил гугълването за “cinema panda”. Не спирайте да ходите на кино за свестните филми, драги няколко читатели.