Една година and counting

Когато преди година, някъде около 22:40 българско време, колесниците на самолета на Луфтханза опираха пистата на софийското летище, си мислех, че настоящият пост ще е значително по-лесен. Няма защо да питате – разбира се, че го бях запланувал. Психологическата граница от 1 година дори не се подаваше над хоризонта, но аз вече се готвех за нея.

Една година – времето, в което много от познатите ми в братски Мюнхен твърдяха, че панически ще съм стегнал багажа и полетял наобратно, псувайки грозно младежките си (??) прищевки.

Една година – достатъчно, за да видя София, към която потеглих значително резервиран, през всеки един сезон на годината; да се надрусам с аромат на люляци през май и със спаружен смог през ноември.

Една година, в която в крайна сметка да извъртя един пълен цикъл около прародителя на всички основни езически богове и да разбера къде се намирам – ако не във Вселената, то – в главата си.

Но ето ме сега, няколко часа преди първата си годишнина от новото летоброене, “на прага” на 2 г. Сл.Гер., егоистично обсебил любимия всинца ни ДХ като терен на личната си сантименталност, изтипосал съм се пред вас като Президент, на когото са му краднали новогодишното обръщение 5 минути преди ефир (ако ги излъчваха на живо, да; не ми разваляйте метафората там от последния ред). Камери, микрофони, цял снимачен екип, гримьор, коафьор, антураж, вярна публика и прости клакьори, вторачени в мен с надежда да чуят нещо важно, дълбоко, може би дори животопроменящо? А всичко, което мога да ви кажа днес, е… ами, както пишеше на един особено стратегически поставен до тоалетната хартия в един бар стикер,“Всичко си е супер”.

Tell me, is something eluding you, sunshine?
Is this not what you expected to see?

Разбира се, че мога да говоря още много.

Например, мога да подходя с така типичното за българския светоглед мрънкачество, което редовно ни поставя начело на класациите за нещастност, и да ви опиша всички негативни неща, на които се натъкнах в България. Мога да започна от дреболии като мръсни тротоари с плюещи плочки и да свърша с грамадни неща като едни изчезнали милиарди, за които всички, които би трябвало да са ги опазили или поне сега да ги намерят, се ослушват като, както би казал редакционният колега, глуха свиня в тръстика.

Мога и да подема крещящо оптимистичния тон на част от младите и образовани представители на средната ни класа и, мижайки здраво, с показалци дълбоко втъкнати в ушите си, да обяснявам колко е прекрасно (не)очакван дъжд да не проваля повечето ти планове, магазините да работят след 8 вечерта, че и в неделя, и съседите да не идват да се оплакват, ако треснеш малко по-силно входната врата на прибиране; все чудесни неща, които със солидна доза въображение и непукизъм могат да покажат България като земен рай.

Всеки един от горните начини би свършил работа – за определени цели. Но вместо това искам да обобщя този мъничък доклад за последната година от живота си с малко геодезия – и философия (каква изненада). Две поговорки:

Всеки камък си тежи на мястото.

Търкалящият се камък мъх не хваща.

Една година, уважаеми наши трима читатели, е време достатъчно човек да преживее, осмисли, осъзнае, приеме страшно много и добри, и лоши неща; да си напълниш и препълниш кошницата с впечатления и емоциии и след това да ги изръсиш върху главите на слушателите си като трохи от ланшен пикник. Една година обаче, оказва се, е и достатъчно време да постигнеш поне някакво умерено ниво на хармония със себе си.

Мен ако питате, в цялото бутане да сме идеално кръгли и аеродинамични, за да се търкаляме с възможно най-голямата скорост надолу по склона, пропускаме простата радост да се спрем, да му палнем една ментова лула – за престиж, не за друго – и да погладим със зле прикрито доволство крехкия новозавъдил се мъх – мек и толкова зелен, който е започнал да покрива грубите ръбове на очуканите ни създания.

Вместо пандичка
Вместо пандичка