Твърде стар за дискотека?

Никога не съм обичал да ходя на дискотека. Винаги съм предпочитал домашните събирания с приятели, на които можеш да си говориш, да не обикаляш навън посред нощ, да можеш да подремнеш ако имаш нужда, да не ти бучат ушите и да не се вмирисваш на цигари. На всичкото отгоре, вече съм на 27 – чувствам се прекалено зрял, за да правя неща дето не ми харесват и прекалено стар за дискотеки . Но за съжаление един от най-близките ми приятели е установил традицията всяка година да празнува рождения си ден на дискотека и смята за задължително да завлече и мен. И тази година не се различава от другите – първо рационалните ми аргументи са заглушени, а после и жалните ми вопли са подиграни и дори това, че съм прекарал последното денонощие в тежко пътуване от Германия към София не може да ме извини от присъствие. Не, че съм очаквал друго – този спор го водя и губя всяка година, вече дори не се напрягам толкова; всъщност тази година съм приел по-научен подход и възприемам цялото нещо като антропологически експеримент – ще наблюдавам случващото се и ще споделя впечатленията си.

И така става полунощ и тръгваме натам. Поради това, че приятелката на рожденника отказва изобщо да ходи по дискотеки (някои хора имат повече права от мен), партито е официално обявено като изцяло мъжко, сиреч “коч-парти” както му казвахме в древността. Тогава повечето партита бяха коч, поради повсеместната ни невъзможност да намерим момичета, които да се мотаят с нас. Дискотеката се намира точно срещу Народното Събрание, направо под опашката на коня на Царя-Освободител (под опашката на кон е подходящо място за дискотека, по мое мнение). На входа има здрави охранители с ниски чела, които ни опипват старателно и са леко учудени от наличието на фотоапарат и фенерче в джоба ми. Вътре е по-просторно отколкото очаквах и масите са облени в бледосиня светлина. Всички са вече тук, заели сепарето и ни чакат.

Май тук е времето да представя компанията. Общо 9 души сме – Рожденикът, аз, Пияният(който дойде стабилно наквасен предварително заедно с нас), Дебелият, търсещият Внимание, онзи който Мълчи отзад, Новият (който дойде по-късно и е единственият когото не познавах от миналите години) и, разбира се, човекът с пуловер на Ромбове. Във всяка група от над 5 човека има поне един, който сегиз-тогиз се носи в пуловер на ромбове, независимо че те са излезли от мода преди да са влезли в нея. И последно, с нас е и Братовчедката на Дебелия, на когото никой не е споменал изрично че партито е коч, поради това че никой не е очаквал точно той да доведе момиче. Търсещият Внимание е направил разправия, че неговата приятелка била спряна от забраната, пък ето на, имало момичета, ама в крайна сметка се е уталожило всичко. Така и не научих името на Братовчедката, макар че излъгах цели двама от ухажорите и (включващи всички на масата без приятелки и някои от тези с) за въпросното, в името на любимото занимание на толкова много българи – гледането на сеир.

На масата изневиделица се появяват две бутилки Джони Уокър. Тъй като е сряда, а не уикенд, цената им била много ниска. Аз съм чувал, че в дискотеките цяла бутилка била по-скъпа от 7х100,защото чашите може да се разреждат с вода, ама като нищо и това да е легенда от някое друго време. Всички седят кротко, пийват и се опитват да си говорят. Пияният заявява, че след 10 минути ще си ходи и че води дружески и съвсем невинен разговор с Братовчедката. Аз се опитвам да разпаля футболна вражда между Дебелия и Ромбовете, ама нещо няма интерес. Още тук се забелязва, че ми е леко скучно. С радост забелязвам, че никъде не се виждат пушачи и няма облаци дим, значи забраната се спазва; Рожденикът обаче ми казва, че това е илюзия и открива 2-3 пушача наоколо,ама все пак не е както преди. Мисля си каква друга пакост да направя…

И тогава за пръв път ушите ми чуват музиката. С изненада откривам, че досега изобщо не съм се и замислил на какъв тип дискотека съм и какъв точно е характерът на този странен шум който ми пречи да си чувам думите. Оказва се нещо много странно, нещо което дори не съм знаел че съществува – бих го нарекъл техно-чалга. Като чалга, на български, но много по ритмично и някак заглушено от собствения си техно фон. Аз не слушам нито техно, нито чалга, но и двете не ми пречат; техно-чалгата обаче е абсолютно незабележима, там няма нищо запомнящо се, нищо което да задържи вниманието. Цялата нощ просто имаше силен но ненатрапчив шум. Не мога да си спомня дори една песен! Незабележимостта на стила се откроява още повече заради това колко ярко си спомням няколкото рап-песни които се появяваха периодично – големият хит на вечерта бе на някой си Сто Кила, комуто разни посочени, но неназовани личности причиняват остри болки в слабините.

Първото уиски вече го няма, а второто е на средата си; Хората даже са се пораздвижили – Рожденикът се мята като мряна риба, Братовчедката вече разкарва трети ухажор, а Пияният ще си ходи след 10 минути. Хващам си чашата и с аристократична походка обикалям цялата дискотека. Отново с изненада откривам, че не съм най-възрастният в дискотеката; всъщност мнозинството са младежи над 20, допълнени от няколко мутри и няколко чички. Отново наблюдавам характерното поведение на двата пола което забелязвам всяка година – момичетата  се напиват по-лесно, танцуват със забрава в очите, а приятелите им седят и гледат навъсено. Моята обиколка не остава незабелязана – цели трима души ми предлагат наздраве. На някакъв бар или подиум в средата се кълчи грозна сервитьорка с отегчена физиономия, направо се чудя защо си дава зор след като хората направо отвръщат очи.

Обратно при компанията отнякъде изскача сервитьорка с шампанско и бенгалски огън, ето какво ще пия аз докато другите ликвидират третото и последно уиски. Нивото на интоксикация е доста повишено, Дебелият се е разгърдил, Рожденикът ми обяснява че аз трябва да бдя за да не си забрави подаръците, Мълчащият седи отзад, а Пияният спи върху якетата. Даже Ромбовете си пробват късмета с братовчедката, алкохолът явно дава криле дори и на най-смешните сред нас. Намирам вратовръзка и си я слагам и всички ми се радват, за ужас на търсещия Внимание, който май я е домъкнал с точно тази цел. Сервитьорките ни гледат подозрително (и с право, може би усещат как ще ги прецакаме в последствие), охраната седи до нас и никой не смее да ни доближи. Вече навсякъде се носи цигарен дим. Мълчащият и търсещият Внимание се сбогуват сърцераздирателно с всички, за да се появят обратно след 5 минути. Вадя апаратче и правя няколко снимки, които не се получават заради тъмнината, вадя и фенерче и дразня хората светейки им в лицето. Шумът ми пречи все повече, омръзва ми и болката в главата ми е по-силна от тази на Стоте Кила, но търпя стоически.

Пет часът е, май е време да си ходим. Рожденикът плаща сметката с кредитна карта и след напомняне, че бакшишът не е включен в сметката обещава да се погрижи щедро. Веднага следва  едновременното ни масово изнизване от дискотеката, изключително организирана операция като за група хора, мнозинството от които вървят наклонени. Братовчедката, която очаквано не е била свалена и дори пияна е изправена пред буквално най-тежкото си изпитание за вечерта – да занесе дебелия си роднина до дома му. Малка групичка от нас се отправят в напразно търсене на някаква митична шкембе чорба из нощната София. Ромбовете обясняват как те са ни спасили от изхвърляне на 2 пъти, как са фенове на ПСЖ отпреди това да е модно и вобще много настояват всичките им заслуги за човечеството да бъдат признати и оценени. В 6 сме си вече по къщите (или в моя случай по чуждите такива).

Това беше. Общо взето – прекарах си по-добре отколкото очаквах, но пак беше скучно, музиката не струва, накрая пак смърдиш отвратително, а всички вътре са или пияни или намръщени. Само пияните танцуват. Физически също се справих ако не чудесно, то доста добре. Поне разбрах, че не съм прекалено стар, просто прекалено различен, за да ми допада това занимание. Продължавам да не намирам нищо хубаво в дискотеките, но се замислям, че има ред моменти в живота, когато е по-добре тълпата пияни нехранимайковци да не са ти у дома, а някъде навън. Дали и защо ни трябват пияни нехранимайковци е отделен въпрос, на който всеки от нас сам трябва да си намери отговора. Колкото до мен – ако не стъпя отново в дискотека бих се нарекъл щастливец, но това пожелание едва ли ще се сбъдне.

Цюрих посред бял ден

Предколедно

Warum der ganze Konsumwahn?*

Точно този въпрос не очаквах да видя надраскан разкривено с перманентен маркер на ел. табло на прословутата Bahnhofstrasse в Цюрих – известна ми доскоро най-вече с настойчивото си участие в историите за Bourne. Но да започнем отначало.

Всичко започна с необичайно ранно лягане – някъде към 11, 11 и нещо. Или пък не.

Всичко, всъщност, започна с неразумна консумация на силно италианско вино, което ме накара да обещая на една полякиня, че ще я водя в Цюрих, макар да нямах никаква основателна причина да го правя. На другата сутрин, насред леко главоболие и неприятно усещане за памук в устата, се усетих какво точно съм сторил, но вече беше твърде късно за връщане назад.

И ето ме сега, няколко седмици по-късно, на най-предната сделка на втория етаж на бюджетния автобус, който обещава да ни закара от Мюнхен до Цюрих и обратно за горе-долу същата сума, която човек хвърля за едно напиване на Октоберфест. Трептящо ясно време и онзи специфичен блясък на слънцето, който може да означава само много студено време (около -10). Блясък и, трябва да се отбележи, отблясък от снега, чието въздействие на явно свръхчувствителните ми очи ме кара да се сетя за класическото “The good Lord giveth, the good Lord taketh” – в ролята на Лорд-а – години и години компютър до безобразно среднощие.

Кратко облекчение настъпва при прехода ни с ферибот над Бодензее. Сняг не се вижда, а, като стана дума, слънце – също. Над езерото лазят гъсти, пухкави мъгли, от които очаквам всеки момент да се покаже Авалон, от ръмжащия ферибот магически тихо да се спусне подвижно мостче, по което да се втурна в обсебено търсене на Екскалибур, с което да потвърдя подозрението си, че целият ми живот до момента всъщност е подготовка за големия Куест, който Чака.

Разбира се, нищо подобно не се случва. От мъглата не изплува никакъв Авалон, а само заспалият зимен сън Констанц и, малко по-късно, Швейцария. Тук Теодор ще ми се зарадва повече от обичайното, но ето: обичам Европа! И Шенген също! Границата между Германия и Швейцария е навес, под който отегчен чичко в светлоотразителна жилетка ни махва да минаваме, че иска да се прибира на топло.

Оставям назад чуденките дали преминаването щеше да е също толкова лесно, ако бях сам с нешенгенския си паспорт, и забелязвам първата разлика между иначе немската част на Швейцария и Германия: стрелките по пътните знаци! Нека се опитам да онагледя.

Това тук е Германия:

А това тук е Швейцария:

Разликите? Правите ъгли, острият завършек, цялата… смекченост на устремеността. Може би си въобразявам, може би съм предубеден и може би всячески се опитвам да откривам стереотипи навсякъде, но разликата, поне за мен, беше впечатляваща. It’s the small things…

В Цюрих пристигнахме по обед. Пладнешки Цюрих. Цюрих посред бял ден. И други алюзии към непоносимата скъпотия, която е обхванала този иначе така симпатичен град и неговите, относително казано, трудови хора. Относително казано, защото толкова много и толкова концентрирана на едно място позьорщина и демонстрация на блага, състояния и благосъстояния не се среща дори в любимата всички ни “столица на повърхностността” Мюнхен. Не мога да не цитирам неочакваните си любимци от Simeon Soul Charger:

I’ve been to Hollywood
So many beautiful people
So busy looking so good
They’re all in love with themselves
Excess, Material wealth
They’d kill for cash if they could

Вечерта, освен разсъждения върху смисъла от материалното и потенциални фейсбук профилни снимки от 35-тия етаж на единствения (засега) небостъргач, ражда и нова метафора, която ще вмъкна тук, ако и да е доста извън контекста, само за да не я забравя. Авторът й е моят домакин (наздраве, Пенчо), който я изхлузва ей така между другото, докато ми разправя за екскурзия със сходни на моята особености. Токио, казва той, е пустиня от хора. Пустиня от хора. Let that one sink in.

Ден втори, ден последен.

В Цюрих, както се оказва по време на кратката, мръзнеща разходка из старата му част, долни хипстъри виреят на всеки ъгъл. Подават се от старинни портали с тесните си панталонки и плещят нещо на почти разбираем цюриха дюч. Или пушат замечтано на малко мостче над тясна алейка, докато нео-бийтълс панталоните и нео-Бауи прическите им очертават срещу светлината неподвижен силует, за който се чудиш това въобще шава ли. Старият град предлага и естествения им хабитат: малък магазин за дискове, плочи и двд-та на старо (има ли някой, който още би ги купувал нови от магазин, до който трябва да идеш пеша?), в който най-прекрасното озвучаване на закрито, което съм чувал през живота си, биваше похабено от собственика с U2. U2, по дяволите – от целия си магазин с никому непозната музика, той беше избрал да пуска U2. Може би това беше довело ето този представител на вида до самото олицетворение на нихилизма:

You'll never understand his haranguing existential doubts

От друга страна, по някаква причина свързах този тъжен, долен хипстър с друг от по-забележителните цюрихски персонажи, на които се натъкнах – възрастен, облечен в дълго до глезените кожено палто господин, носещ в една ръка торбичка от някакъв малък магазин за ръчно произведена козметика, а с другата пушещ цигара с онази толкова разпознаваема чупка в китката. But may be that’s just me and my monkey, по Бийтълс.

Извън процъфтяващата “алтернативна” сцена Цюрих може да се похвали с граничещата си с абсурдност привързаност към lounge/chill out/псевдо-джаз музиката. Барове, кафета, навсякъде – lounge/chill out/псевдо-джаз. За 2 дни се наслушах на толкова много, че мисля, че мога да изкарам останалата част от живота си, без да се сблъскам с тези “стилове” и да не смятам, че съм пропуснал нещо. Не, наистина – кой въобще композира такава музика? Как се чувстват музикантите, ако някой ги кара да дадат всичко от себе си, а знаят, че върхът на постижението им ще бъде, ако някой каже “Да, тоя диск става, запълва шумовия фон, без да се натрапва на слуха.” Изкуство? Whatever happened to my Rock ‘n Roll…

Обратно в реалността.

Пътуването протече в компанията на The Coffee Machine From Hell, която при всяка неравност на пътя скърцаше, сякаш някой трие стиропор по прясно измито стъкло, и успя да докара поне 3-ма различни спътници до нервна криза, докато един от тях не посвети около половин час от живота си в опит да я накара да млъкне, заклещвайки я с прасенце-касичка. Мрачната, сънлива автогара ме посреща с гледката на нечий претарашен от ченгета багаж в найлонови чанти от 3 евро, пръснат до отворения багажник на паркиран автобус. Преди дори да успея да оформя изречението “Кой, по дяволите, докара тази цигания до Европа?!”, мярвам родния регистрационен номер и си го преглъщам някак тежко и на сухо. Oh, well. Не всичко в живота е красиво осветена Bahnhofstrasse, дърти педерасти с кожени палта и Konsumwahn.

*Защо е цялата тая консуматорска лудост?!

East Path Tour in Sofia

East Path Tour (Smallman, Alithia, Kayno Yesno Slonce) 12.10.2012, Mixtape 5

Пътуване към корените и отвъд

 

Петък вечер е и столицата се пука по шевовете от събития. Нашето внимание обаче е насочено към по-нестандартния звук.

Родните Smallman и австралийците Alithia стартират общото си турне East Path Tour 2012, минавайки през  няколко европейски града.

В София обаче става особено яко: освен Smallman и Kayno Yesno Slonce, е нарочен един пич от Heptagram Project, който ще изсвири няколко парчета.

Събитието беше добре отразено в медиите, плакати красят цяла София, интервюта са взети, и въобще… всеки фен на по-нетандартният  звук бе наясно, че „на 12 октомври една провинциална група, набрала доста популярност в близките 2-3 години, ще свири с някакви тотално непознати австралийци, плюс това и ония пичове от Исихия, дето бяха, и те ще свирят”.

Началото на концерта беше леко възпрепятствано от мача между България и Дания. Организаторите съвсем тактично изместиха събитието от 22:10 до 22:40 ч, давайки почва на мръсни сделки между подпийнали фенове и стандартни столични таксиджии. Неочакваното закъснение подразни малко, но поне даде начален старт за публичното обсъждане на мача, позволявайки на хората да се надушат, да се хванат за ръце и да преминат през дъгатааа ляляляля.

Към 22:40, сцената се оживи. Появиха се  четири хлапета, самоопределящи се като Astral Space Core. Започнаха да подскачат хаотично-Марк Вела, Джон Русванис и Дани Константино, или с други думи- Alithia. Заемайки позиция, която ме изправя лице в лице с групата (някакви си 5 метра) си дадох вид, че слушам задълбочено. Всички останали от публиката бяха зад мен.

А на бандата й стана яко- куфяха, скачаха, потяха се, хилеха се жестоко по тревомански. Сякаш самото им присъствие на тази сцена, в този незнаен град и държава, им даваше неочакван допълнителен пауър.

На щанда с мърчъндайзинг се мъдрят дискове на Smallman, Alithia, Kayno Yesno Slonce , и на още малко групи. Бедните студенти точат лиги като кучета пред дюнерджийница (без да осъзнават, че се подлагат на жесток канибализъм), бирите са по четири лева, но има Йегермайстер машина с шотове за по 2.50 лв, която бива атакувана. Ах, така е по-добре. Сега обратно към сцената.

Сцената се поразмества малко, идва ред на българщината. Започват да се донасят всякакви инструменти, а Петър (Исихия, някой?) сяда в цялото си величие и очарователна шапчица, като истински майстор, на едно ниско столче.

За мен това беше епик-кризата на събитието.  Бандата вдига от пода инструменти, и се държи така, все едно ги настройва Вниманието към публиката е сведено до около нулата, но музиката…

Все едно ядеш първите мекици за сезона. Плътно, вкусно, засищащо.

В началото няколко души си поседнаха пред сцената. След  десет минути, петнадесетина души покриха фронтстейдж пространството, а след половин час- 30 или повече фена се клатеха в такт. Една девойка в етно дрешки  се развихри.

Ние, насядалите, изпаднахме в характерното трансцедентално, пост-рок, хипстър-кор вцепенение, където ченето ти замръзва, а космите се изправят.

Kayno Yesno Slonce успяват да те трогнат почти до сълзи. В главата ти се редуват паркове, житени поля, тюркоазеното Черноморе, родопски черги, самодиви, самодивци и силно желание да си поръчаш една ракия.

Това беше един от редките пъти, в които не изпитах раздразнение, чакайки любима група. За Smallman бяха дошли едно 70% от публиката. Но поне половината от тях се потресоха от виртуозността на Kayno Yesno Slonce, изоставиха за момент бара, клекнаха до сцената, или застанаха вцепенени до нея.

Цветан Хаджийски излиза на сцената за един кавър със Слънцата, където публиката избухва. Таймингът е точен, а преливането между двете групи- величествено.

Междувременно, на сцената се появява още едно ново лице- разбирам, че си прави всичко сам. От бандите са решили да му дадат малко просранство. Не звучи лошо. Това е Heptagram Project .

Иии така, минава полунощ, време е Малкият Човек да щурмува сцената.

Сетлистът им беше неща като:  Ouroboros, Two Rivers (изненада, парчето е жестоко, но гледат да го спестяват по концерти- казва го човек, който им е бил на около седем такива), Labyrinth Of Present, a Junction, Directions, Ocean, Evolution.

Много приятен факт е, че от дебютът си насам, Smallman се радват на нарастваща популярност. Някои от феновете (стари хейтъри, преситили се с блек метъл) ги обвиняват несправедливо, че са загърбили характерната си енергия. Но не ги слушайте. Ако погледнем Корн с техните гайди (чуй Shoots and Ladders, където по време на записите Джонатан Дейвис обикаля с една гайда слънчев хълм около Бейкърсфийлд) можем да открием, че енергията на първия албум е несравнима и неповтаряща се, досущ като девствеността. Да искаш да бъде като първия път е чиста проба фантазия. А Smallman вдигнаха летвата и продължават да радват нарастващата си орда фенове.

За съжаление, не се мина без технически грешки- в един момент бандата напусна сцената за почти 10 минути. Май микрофоните бяха слаби. Трудно е да се каже, при цялата тази мъгла от отворени възприятия.

Както неведнъж са споделяли, Smallman правят музика за кеф. От музика не се печелят пари в България освен, ако не си чалга-звезда и го лапаш твърде често. Тогава сделка има.

Цветан Хаджийски сподели за списание Vice преди няколко месеца:

„Ние правим музика, която ни радва лично. Не сме мислили как ни възприемат. Ето ти я концепцията за малкия човек. Имаме два-три концерта на година и реално, за да причиниш лайф на някого, трябва да има какво да му кажеш. Това не е музика за всеки месец, определено. Живият момент е много важен, контактът с хората.”

В разследването си можем да заключим без съмнение, че Smallman в никакъв случай не са родопските Tool (внимание, бъдещите журналисти в никакъв, ама в никакъв случай не бива да се изцепват пред групата с подобни сравнения), нямат точно музикално определение (освен може би, алтърнатив) и са много, ама много яки.

Магията приключи в два след полунощ. Омагьосани, хората си затръгваха. После изненадващо, групата поде още едно парче за бис, а реакциите бяха…

Ако имате среща с някой секси и отворен чужденец/чужденка, заведете ги на ей такова събитие. Ще им увиснат ченетата.

Истинското бижу  на събитието бяха Kayno Yesno Slonce – застреляната ми личност не им бе обърнала достатъчно внимание. Но след този концерт осъзнах, че искам да ги чуя на живо отново-ефект, поразил немалка част от аудиторията на Smallman.

И има защо. Увелете се сами на

http://www.myspace.com/kaynoyesnosloncebg


Obscure rhymes and stuffz

Една от най-нърдските ми изяви въобще беше днешният ми опит да оживя масата по време на обяд в офиса с интересния факт, че orange всъщност няма рима в английския език. Ефектът, както всеки, опитал се да се изяви с подобен тип trivia в компанията на кифли, се е уверявал, беше по-скоро обратен.

Но майната им на кифлите! Интересният факт си остава: orange няма рима в английския език… или може би doch?! Най-довереният ми сайт в интернет (а вие дарихте ли тази година, за да продължи да ги има?) отново се притече на помощ със следната безценна статия. А нашият драг съавтор globusa, също вдъхновен от откритието, ме предизвика да напиша поема, “…в която римуваш месец със ен+първи, сребро с женско агне, портокал с хълм в Монмътшайър и особено – филм с тумор в бъбреците…” Е, кой би могъл да устои? Та-даааа!

Faring once a month
in the year (n+1)th

(where n is prime
but commits no crime)

was she to the lovely hill
of Blorenge
bathing in the sunset orange
of the era’s mill.

Scared by a nasty Wilms –
learnt about it in all those
recent films –
was she tender like a rose
while treading gently as a chilver
till the Moon grew silver.

Аплодисменти, хвалебствия и оди моля изпращайте загърнати в подписан чек.

Abigail, are you warm enough?

Странно е на колко езици може да се срещне поговорката “Всичко има край, освен саламът, който си има два”. Всъщност изненадващо най-вече за себе си я харесвам най-много в немския – вариант – може би заради наличието на толкова любимата всекиму думичка “вурст”. Но това е друга тема.

Понеже не е вурст, лондонската ваканция приключва тук и сега – на неприлично удобно кресло (дали мога да си го взема за квартирата?) в обширната като хангар чакалня на Heathrow в eдин още по-неприличен “утринен” час, далеч преди изгрев. Полетът закъснява с 3 часа, храната свършва по-бързо и от зарядното на лаптопа, безплатен интернет няма, въобще – first world problem до first world problem, мъка и терзания.

Но нека се върнем към заглавието, понеже, както е известно, то никога не е случайно. За съжаление нямаше как да предам вълшебния британски акцент, с който майката попита малката Абигейл, увита в няколко реда шапки и шалове, дали й е достатъчно топло, докато ни брулеше жилещият вятър по брега на Темза, но дори и без него мисля, че това е най-истински английската фраза, която чух за 5-те си дни тук.

Архаичното, ненужно натоварващо за 21-ви век име.

Искрената загриженост дали е топло и уютно.

Може би най-важният детайл: не дали й е студено или дали ? е горещо, понеже подобни стриктни и конкретни категории са неприемливи, а именно “достатъчно топло”.

Всичко това произнесено набързо, незабележимо и между другото, защото това не е излишна мелодрама или с пояснителни конструкции, а просто начинът, правилният начин, по който нещата в Англия се случват. Островният дух в 5 думи.

Иначе за Лондон – какво да кажем. Огромен, шумен, скъп, преливащ – на моменти задушаващ се – от живот град, в който понякога англичани се срещат по-рядко и от кошчета за боклук. Не смея и да си помисля, че съм видял или разбрал достатъчно от него за жалките си няколко дни тук. Самата чудовищност на мащабите му ми пречи дори да подхвана да го описвам от някъде. След като включително долни хейтъри като скромния пишещ успяха да намерят с какво да наквасят претенциозните си души (и пресъхнали гърла), то в Лондон всеки наистина би намерил по нещо за себе си. Всъщност, по време на гореспоменатата си разходка край Темза, дерзаейки именно над въпроса как човек би могъл да обхване този град, асоциативната ми верига неизбежно стигна до Гео-Милевия “Ад”:

А долу
под тежкия пласт на мъглата
разлива се мътната Темза –
далеко протича
и мъкне, довлича
от всички морета, от всички земи
калта на света
– всемирната черна мизерия:
италианци и немци,
чехи, поляци
монголци и негри,
всички раси,
народи и нации –
безродни скиталци
дриплювци
жълти
изпити
от глад
довлечени тук сред големия град
лумпенпролетариат –
плевел и дим:
Всички пътища водят за Рим. –

Никой повод да се цитира Гео Милев не бива да бъде попдминаван, обаче и той, може би характерно, този път е едностранчив и твърде, твърде краен – “стриктно и конкретно категоричен”. В случая това е чисто и просто грешно.

Е, Абигейл, are you warm enough?

Мъглиж беше пръв!

Асоциативната верига до заглавието беше едно от най-рандом нещата, които са минавали през главата ми напоследък и започна с решението, че не може да има по-стандартно заглавие на пост от “Лондон: ден Първи”. А и, ако има ден първи, ще е Неподредено да няма ден Втори и ден Трети и… Та затова: Мъглиж беше пръв!

Също така днес наистина е ден Първи от кратката ми лондонска ваканция.

Все още дори не съм се наканил да сляза до кухнята за някаква кратка закуска – вместо това зяпам недовършения The Shard на фона на необичайно синьото английско небе и чакам съквартирантите на моя домакин да се изнесат за работа, за да не се налага да си пресичаме пътищата в банята.

Обикновено картинките стрували 1000 думи, затова ето ви хиляда думи по темата отдолу:

Други от случайно насъбралите се от кацането ми снощи насам мисли включват:

  • Никога не се чувствам толкова близо до който и да било бог, колкото когато самолетът каца през гъсти ниски облаци. Отляво виждаш нищо, отдясно виждаш нищо, някъде отдолу има (евентуално) писта, но също така със сигурност има и земя, подозираш, че пилотите виждат не повече от тебе и разчитат на уредите си… После се сещаш, че софтуерът за тези уреди е писан от хора също като теб, някои от които със сигурност са мразели работата си, докато са го правели. И някъде тогава почваш да си мислиш, че всъщност да си религиозен и да има на какво да се надяваш понякога е много мъдра стратегия.
  • В тази страна всички говорят английски!
  • Мога да пия ale-ове, докато стана дебел и проговоря с working class акцент. Но това съм го споделял и друг път

 

И накрая, за да не съм капо, а и защото довършването на въпросната беше важна част от пристигането ми насам, ето един чудесен откъс от още по-чудесна книга  с разочароващо cheesy край. Книгата е The Messenger на Markus Zusak и е доказателство, че човек понякога може да чуе добра препоръка дори от полякини.

Ritchie stands up and walks into the river. The water rises above his knees. He says, “This is what our lives are, Ed.” He’s picked up on the idea of things rushing past us. “I’m twenty years old, and”—the Hendrix-Pryor tattoo winks at me under the moonlight—“look at me—there isn’t a thing I want to do.”

It’s impeccable how brutal the truth can be at times. You can only admire it.

Usually, we walk around constantly believing ourselves. “I’m okay,” we say. “I’m all right.” But sometimes the truth arrives on you, and you can’t get it off. That’s when you realize that sometimes it isn’t even an answer—it’s a question. Even now, I wonder how much of my life is convinced.

I get to my feet and join Ritchie in the river.

We both stand there, knee-deep in water, and the truth has well and truly pulled our pants down.

The river rushes by.

“Ed?” Ritchie says later. We’re still standing in the water. “There’s only one thing I want.”

“What’s that, Ritchie?”

His answer is simple.

“To want.”

Всъщност на тази книга може да се гледа като на омекотен Fight Club, пригоден за семейна аудитория. И включва един от най-яките песове, които съм срещал в литературата. Сори, Oy.

Лек ден, Y’all!

Offenbach’s got it going on

Приблизителен немски превод на фразата от заглавието би бил “Offenbach hat es drauf”. Държа да го спомена не за друго, а защото Офенбах всъщност е малък (за Германия) град съвсем близо до Франкфурт на майната си, където на човек могат да му се случат най-различни неща, колкото и името да не предполага. Но да караме по реда си.

Стегнах в сака футболните обувки, шорти (в случай, че нещо се издъни с обещаната екипировка – без всичко друго може да се рита футбол, но по долни гащи просто не върви), хавлийка и, след дълго двоумене, подтикнат от болезнени спомени за други спортни сблъсъци в Германия, корите.

Тръгването беше направо от офиса. Не би могло да бъде по-тривиално, но всъщност пред очите ми се разигра миниатюра, посветена на откриването на Бюрокрацията като начин на управление. Ако си мислите, че е лесно да се разпределят 13 души в 3 предостатъчни микробуса, докато всички си натискат парцалките и обявяват, че им е все тая с кого пътуват, пробвайте отново – настъпилите хаос и нерешителност доказват, за пореден път, че Орднунг просто мус зайн!

Четири часа път от Мюнхен и ето ни в Офенбах по здрач. Вали, студено е, а от “евтиния” мотел (59 евро на нощ за двойна стая, благодаря, че попита) тихо се изнизва банкерска двойка, целуват се дискретно, натоварват се в две различни БМВ-та и отпрашват в протвиположни посоки – щеше да е готино да отпрашат към залеза, но забележимите залези в тая страна са кът, а и нямаше как да са в противоположни посоки и към залеза едновременно. Жалко. За 59-те си евро мотелът определено не се е престарал с лукса – 2 легла, вездесъщият телевизор, малка баня и… това е. Всичко обаче е на фирмени разноски, така че не се оплаквам много и се заемам с усилия да не заспя веднага.

Може би е крайно време да поясня защо всъщност аз и колегите сме се дянали точно на Офенбах на майната си. В това чудно място, разположено толкова удобно до туптящото в прединфарктен ритъм, затлачено от пари сърце на немските корпорации – Франкфурт, се провежда ежегоден футболен турнир. Поканени са най-различни фирми от финансовия бранш, някои от тях дори спонсорират събитието(сещам се за онази карикатура с гръцкия национален – странно е да играеш срещу отбор, чието лого носиш на екипа си…), всички имат организирани футболни отбори, които тренират редовно, а ние се бутаме между шамарите въпреки многократните ми предупреждения, че ще бъдем грозно унижени. Аргументите на Ръководството: “Е, все някой трябва да е последен, нали?” Някои хора просто не разбират идеята на футбола. А именно, по мои скромни схващания, ДА НЕ ГУБИШ. За това – малко по-късно.

Коства ми немалко усилия, но все пак успявам да се наложа над колегите – отказваме се от вечеря в МакДоналдса зад ъгъла и ги повеждам на разходка из града. Все пак – може пък да има нещо за виждане, а може и да намерим прилична храна, която да не ни държи на и без това малките, не задължително звукоизолирани тоалетни цяла нощ. Малкият проблем – намираме се в самото начало на Офенбах, колегите са баварци, за тях това е “гадната Прусия” (за протокола, намираме се в провинция Хесен), нямат никакво желание да я опознаят, и дори още по-малко желание да го правят на гладен стомах. Големият проблем – началото на Офенбах се състои от блокове, офиси, цехове и супермаркети. Аз вече съм изразходил гласувания ми кредит на доверие, убеждавайки ги да зарежем МакДоналдс, след около половин час пеш все още се намираме в категоричен жилищен комплекс, а от център, ресторанти, забавления няма и следа. Никой не слуша жалките ми настоявания, че след още километър-два по същата улица ТРЯБВА да се намира всичко това, Томас пита вървящи си по пътя може би след смяна лекари от бърза помощ (“Ха-ха, смешните прусаци, тука ако се обадиш на бърза помощ, ти пращат доктори пеша, понеже нямат пари за линейки.”), те ни упътват в различна посока (“Ха-ха, смешните прусаци, сигурно не са ме разбрали, като им говоря, а аз дори се опитах на хохдойч.”), и половин час по-късно сме намерили магазин за котешка храна, строителен супермаркет и химическо чистене “Атлантис”.

Вече усещам вкуса на мазен junk food в устата си, когато учтива офенбахчанка ни насочва към италианските специалитети на Джузепе. Първата светеща табела ни казва, че трябва да повървим още 200 метра, за да достигнем “кулинарния хайлайт” (така пишеше, не се шегувам). Около 400 по-нататък се озовававаме и пред въпросния хайлайт – схлупен отвън, доста приличен отвътре ресторант, който е напълно празен, ако не броим двама възрастни италианци, които лющят грапа, гледайки едрогърдестата водеща на някакви италиански новини, самия Джузепе и помощника му – със съмнителен турски акцент, ако и да твърдеше, че е от Сицилия. Е, тук сме, ще го пробваме. Ако някога, по неведоми пътища, се озовете в Офенбах, задължително отскочете до Джузепе. Иначе нищо особено като за италиански ресторант в Германия – вкусна храна, сервитьор, при когото трябва да отидеш, за да си поръчаш, понеже той в момента цъка фейсбук; но може никъде другаде да нямате шанса да изречете думите “Една пица Алесандро дел Пиеро, моля”. Аз лично бях очарован – дел Пиеро!!! Ако бяха доизпипали детайлите и я бяха поставили под номер 10 – както си му е редът, а не – 9, в менюто, щях да си го броя за приятна изненада на годината. Бирата е на обидно ниски цени и дори възклицанията “Ах, тия гадни прусаци, как може да нямат нашата местна мюнхенска бира, що за лайнян пилс е това, не мога да го пия, умирам, всичко баварско в мен изригва в смъртоносни вулкани от бял вурст и сладка горчица” (или нещо подобно) не са способни да развалят веселата ми офенбахска вечер.

***

На сутринта, разбира се, е различно. Рано е, сиво е, вали, на закуска немци навсякъде наоколо обсъждат пари и работа, работа и пари, а колегата е хъркал цяла нощ, което заедно с твърде близкото му присъствие (не, наистина – кой слага легла в двойна стая на около педя едно от друго?!) означава, че “събуждането” ми беше по-скоро “ставане и псуване” поради липсата на какъвто и да било сън.

Бърза закуска, познатите проблеми с разпределението по колите, а аз само се моля очакваният crash след безсънната нощ да почака до след мачовете, защото и без това голям бой ни чака там. Залата е претъпкана, но в нея се носи познатият ми от всички футболни зали, в които съм бил, аромат – смесица от многогодишна пот, изкуствена настилка и стари чорапи. Офенбах внезапно е като Мюнхен, и като онова-игрище-до-стадиона-в-Ямбол, и като много други места по света, където бих се чувствал на място. Вкъщи съм си, правя 3-4 бързи обиколки на игрището, сънливостта побягва изплашена и… сядаме да чакаме първия си мач. Навсякъде раздават храна и напитки, висят логота на самозабравили се финансови фирми, а на всеки един от инфо-материалите организаторите на турнира ни пожелават “Удоволствие, успех, и отлични бизнес разговори”. Само споменът за това последното накара скромния пишещ да се задави с бирата си – не, сериозно, досега бърсах монитора. Отлични бизнес разговори, по дяволите. Наоколо фучат топки, немци се псуват един-друг и всички заедно – съдиите, разкъсани коленни връзки, изкълчени глезени, дори няколко мимолетни сбивания, и насред цялата тази прелест някой ти пожелава “отлични бизнес разговори”. Whatever happened to my rock ‘n roll.

Идва и нашият ред, заставаме срещу отбор двукрилни гардероби, всеки от които не би изглеждал извън контекст сред полу-професионалистите от, примерно, TSV 1860 II. в 4-та Бундеслига. И… всъщност, нека оставим резултатите да говорят за себе си:

1-7
0-6
0-9
0-4

И сякаш to add insult to injury, колежките-мажоретки, които си бяхме довели, ни посрещат с (може би искрени?) аплодисменти след всяка позорна загуба, и накрая, след целия пердах, (може би успокоително?) заявяват: “Момчета, няма страшно, за нас си оставате най-добрите.” О, да ви…

Събираме колкото плодове, сладкиши и рекламни ключодържатели ни побират ръцете и джобовете, и напускаме Офенбах.

***

– Та, разказвай, как мина турнирът?
– А, ами как да мине… нормално.

 

Умореният н. 8 след жалките резултати от "героичните" усилия

Триста метра срещи

Усещаш, че Октоберфест идва няколко дни – до около седмица – преди официалното му начало.

Малко повече шум, доста повече хора, малко повече задръствания. Повръщано по ъглите и в С-бана, пияни бакпакъри, излегнали се върху разпръснатите си по земята дисаги на завет в гарата. За миг си запитваш “Кога мина 1 година от предишния?!”, но вече си достатъчно голям, за да размишляваш твърде дълго върху този въпрос, повдигаш философски рамене и даваш нататък.

После голямото събитие настъпва и в един късен, мрачен следобед ти се озоваваш насред оживена улица в близост до Феста, опитвайки се да си пробиеш път през тълпата, вървяща в противоположна посока (не защото си долен хипстър, а защото просто трябва да си напазаруваш).

Срещите се редуват една след друга.

Две момичета с носии; водят се по тротоара под ръка, едната е боса и носи обувките си в ръка (по чудо и двете) и залита към улицата. Другата паникьосана я издърпва обратно, в движението си сама губи баланс и полита напред, точно след като те е подминала с празния поглед на човек, изпил поне един литър бира повече, отколкото е било разумно. Обръщаш се по-скоро автоматично, съзнавайки ясно, че и при най-добро желание не би могъл да им попречиш да си разбият носа в плочките – но те вече вървят нататък, малко по-бавно от преди – нищо не се е случило, може би ти се е привидяло? Група местни гъзета вървят след тях, сочат ги и се смеят се гръмогласно с бирен ентусиазъм. Октоберфест.

Подминаваш, а срещу теб върви азиатска двойка – не се наемам с опити за по-точна локализация – облечени от глава до пети в пълна баварска носия. Тя с характерния Dirndl, очевидно замислен за значително по-… пищни дами, а той с искрящо нови Lederhosen в ярък контраст с иначе по азиатски интелигентната му физиономия и очилца. И сред целия шум и хаос дори не изглеждат не на място. Глобализация.

После минаваш край хотел, на един от прозорците е застанал мъж с трудно забележима хавлийка около кръста си, който те снима с огромния си фотоапарат. Дори не ти се мисли защо.

Пътят ти е препречен от поредния неравно поклащащ се индивид. Опитваш се да заобиколиш, но той разперва ръце с по бутилка във всяка една от тях, и се мъчи да заговоро две бързащи жени. След неуспеха си забелязва изнесените на тротоара столчета на някакво ресторантче с разнасящ се из него аромат на наргиле-вишна, и тежко се строполява на едно от тях. Бутилките, почти без да разлее, оставя на масата, за да може да се хване за главата с две ръце и да почне да я клати невярващо. Къде попаднах? Колко пих? Какъв е смисълът на живота?… Не бих се опитал да отгатвам безкрайностите, до които пияното въображение може да достигне.

Малко по-нататък огромен немец е подпрял забележителните си тлъстини на кошче за боклук и, докато го подминаваш, протяга ръка и иска пари – за ядене и пиене, както обяснява набързо. Не се поддаваш на увещанията му, но явно местните са доста щедри хора, защото подобен внушителен корем не се постига с глад и лишения.

Гъмжи от народ.

Алкохолици и обикновени пияници;
проститутки и обикновени курви;
знаменитости и обикновени позьори.

Епидемия от октоберфестиозис – непредизвикана еуфория и неоправдана склонност към сляпо разхищение. Само прегърбената почти на две луда, която обикаля спирките на метрото по центъра, стои на стълбището на Карлсплац, във все същата поза на внезапно осенил я размисъл, с все същата сплъстена коса и изтъркани найлонови торби от супермаркета, и се взира с все същия безучастен поглед в нещо, което само тя вижда. Никога не я бях виждал толкова нормална.

Един малък пътепис за една малка страна

В средата на август, докато в едни подпийнали бургаски вечери се е раждала идеята за Долния Хипстър, аз и един другар решихме да отидем на пътешествие в най-мистериозната Балканска страна – Албания. За Албания сме чували много, особено легенди за нейната изостаналост. По комунизма държавният глава Енвер Ходжа е поставил страната в пълна изолация и от Западния свят, и от Източния блок, в резултат страната достига нечувана бедност. Имаше едно време един виц, че новините по албанската телевизия започвали с “Добър вечер, Енвер Ходжа”, щото само той имал телевизор. След комунизма обаче нещата не се подобряват особено много, каквото албанците имат е обрано от пирамидите, а страната често е в пълен контрол на мафията. Та ето в тази чудна земя ние решихме да отидем сега.

Няма да занимавам читателите с подробности от пътуването, защото редакторът ме гледа строго и ми заявява, че 27 страници пътепис са прекалено много; затова ще споделя само най-важното, което научих, пътувайки по албанските земи.

Първата ни спирка беше Корча. Там научих, че цял един град може да играе домино с такава страст, че дори да стане бой. И че в Албания всичко се продава покрай пътя, независимо от атмосферните условия – от лук , през защитена пъстърва, до странни торбички с малки зелени плодчета.

Древният град на гръцките влахи – Воскопойе – ни научи, че славата е преходна и благоденствието никога не е гаранция за бъдещо щастие. Сега от великия някога 30-хиляден панаирен град е останало жалко албанско село, макар и с широки павирани улици и големи красиви църкви, заключени от десетилетия. Тук също открихме истината за националното животно на Албания – макар на знамето й гордо да се вее черният двуглав орел, истинският символ на страната би трябвало да е магарето. Дългоухите труженици са просто вездесъщи, катерещи стръмните баири, припкащи между колите по магистралите или кротко паркирани в дворовете.

В Елбасан пък за пръв път се сблъскахме с албанската бърза храна и тя ни хареса особено много. Разбира се, аз съм почитател на пържените картофи в дюнера, може би затова ще да е. Също така развенчахме един от митовете, чути някога – как в Албания хората се срещали “на светофара”. Оказа се, че в страната има поне 6 светофара, един от които в Елбасан. Открихме обаче, че нещо друго липсва по албанските пътища и това са тунелите и мостовете. Независимо колко стръмна и пресечена е планината, пътят чинно си обикаля всяко възвишение и всяка чупка – нито веднъж не се изкушава да пресече пропаст или да мине през хълм.

Берат пък беше красавецът на страната. Прелестни старинни улички обикалят из двете стари части на града, от двете страни на широката кална река. А на стръмен хълм над всичко това е старата крепост с чудесни гледки наоколо. Тук научихме, че във всяко кътче на планетата човек може да срещне българи и интересни хора. В нашия случай бяха в комбинация – една млада българка, дошла на сватба на приятелката си, беше излязла да види града в ранната сутрин преди сватбата, позна ни по езика и се присъедини към нашата обиколка. Видяхме също и че в Албания американските знамена са особено популярни, дотолкова че често се веят по крепостите вместо албански. Никога не съм ходил в САЩ, но съм сигурен, че никъде няма толкова магарета, преживящи спокойно  в подножието на гордо развято американското знаме.

Следващата спирка бе Гирокастер – каменният град, който ме убеди за пореден път в магията на книгите. Като подготовка за пътеществието бях чел книга от най-известния албански писател – Измаил Кадаре, в която се разказваше за града и разходката ми из него се превърна в едно красиво припомняне на интересните моменти от книгата, които разказвах на спътника си. Нищо не подхранва въборажението на пътешественика така, както художествената литература; въпреки че градът не беше нищо особено – сега завинаги ще остане в спомените ми.

Саранда ни показа едновременно ефектите на презастрояванто върху малък курортен градец и красотата на добре поддържаната крайбрежна алея с пейки и пленителен изглед към морето, без столове, досадници, викащи те в заведения и силна музика. Има в какво и нашите курорти да се поучат от единствения албански. Вльора и Дуръс пък се постараха веднага да развалят хубавото впечатление, което Саранда с толкова труд съгради у нас, и показаха, че морето не е достатъно да направи някое място симпатично. И двата са големи грозни градове с нови сгради, много коли и огромно пристанище точно в центъра.

Най-после стигнахме в столицата Тирана. Широки булеварди и грозновати жълти министерства ограждат тревисти площади и нови църкви. Следите на бедното минало на държавата са особено очевидни в начина, по който най-богатият й град се е опитал да бъде развит и модерен, но е заприличал на недоразвит Добрич. А за да ми покаже, че от инат всичко е възможно, спътникът ми успя да заклещи колата в диван насред улицата, предизвиквайки серия от абсурдни ситуации.

Круя пък ни разказа най-славната част от албанската история – този стръмен планински градец с кълдъръмени улички и срутен замък е бил столицата на албанския национален герой – Георги Кастриоти Скендербег, който от това място е разбивал многократно турските нашествия към страната си. Разбира се, както често става в историята – веднага щом се е гътнал и борбата му загинала с него. На връщане от Круя пък спряхме да разгледаме автентичен албански бункер – един от седемстотинте хиляди, построени от Енвер без никаква рационална причина, чиито кубета игриво лъщят в августовското слънце из всички краища на страната.

Лежа и Шкодра бяха последните ни малки стъпки в голямото албанско приключение. Първия град ще запомня с безбройните нарови дръвчета и чудесната гледка от широкия замък; втория град – с оживения пешеходен център и интересната беседа за Първата Световна война, която имахме с другаря ми в замъка по повод битката за него между сърби и турци.

Албания ни остави със смесени чувства – на излизане от нея си отдъхнахме, сякаш отново се връщаме в цивилизацията, но въпреки това страната ни хареса. С много малки изключения нищо в нея не е на нивото на същото в България, но си личи, че се опитва да се развие и че нещата дори в Албания някак си вървят на добре, макар и по странни криви пътеки, изпълнени с дупки. А ние трябва да сме благодарни, че планините ни не са толкова стръмни, страната ни не е толкова бедна и управниците и не са били толкова малоумни.

След Албания продължихме пътешествието в Черна Гора и Дубровник. Но редакторът сигурно вече е гневен, затова този пътепис свършва дотук.