A cynic’s guide to dieting

Славой Жижкннакоеноангнжек харесва това

Не съм постил през живота си.

Освен един кратък, тъжен, гладен период на ориз и картофи по здравословни причини, не съм спазвал никаква диета, никога.

Не съм се опитвал да отслабна, нито да наддам.

Като цяло разбирането ми за ограничение при хранене винаги е било “колко се събира в корема”, а за “диета” – избягване на гадости като чипс, саламки (кренвиршки), лук, бамя. Това донякъде обяснява колко наивно, по детски, подходих към подхвърлената ми теория, че “слаб човек като теб може да се изцепи и изчисти за 2-3 месеца, стига само да ограничи въглехидратите”. Какво пък, казах си – обичам да си поставям трудни, безсмислени цели и да храня егото си от неразбирането, с което хората съвсем правилно клатят глави, когато им разкажа за тях. Колко трудно въобще би могло да бъде да се спрат едни глупави въглехидрати?

Оказва се – много. Колкото и да си мислите, че не преяждате с джънк и като цяло спазвате някакъв приличен режим, то вероятно консумирате поне една силно въглехидратна храна: картофи; кифли; банички; пици; (домашен) хляб; шоколад; тортички; вафлички; БИРА; ракия; натурални сокчета. ВСИЧКО, всичко, заради което си струва да не се храните от системи, съдържа в себе си прословутите въглехидрати, които иначе човек не забелязва, докато не реши да пренебрегне древния завет на учителя си по биология: “Всеки организъм има нужда от Б(елтъчини)М(азнини)В(ъглехидрати)”. Упоритостта ми обаче, както споменах, надминава здравия ми разум, и нищо не можеше да спре устрема ми.

В крайна сметка, мислех си, нито толкова сладко ям, нито толкова алкохол пия; а биричката вечер след работа така или иначе не се брои и всеки, който твърди противното, мрази живота. А и тази диета уж се спазва от всевъзможни спортисти, включително всеизвестните с това колко корави батки са (и колко обичат да го показват) кросфитъри. Това, което в детинския си ентусиазъм обаче бях пропуснал, е колко много време всъщност отделят спортистите на храненето си и колко малко на други, извънспортни неща. Най-голямата трудност при спазването на хранителен режим за моя огромна изненада се оказа не волята – все пак, ако си решил да правиш нещо, правиш го, докато припаднеш – а нуждата от предварителна грижа и планиране на всяко едно ядене през деня. Особено ако пържените без мазнина яйца всеки ден са далеч от представата ви за разнообразно, задоволително меню. Ставаш сутринта, едва гледаш, искаш просто да намажеш филията с нутела и да тичаш към работа? Съжалявам, приятелю, трябваше от снощи да се сетиш да си свариш яйца и да напазаруваш плодове. Идва време за обяд в офиса и ти искаш да се придържаш към новия си режим? Заповядай пържени картофи като гарнитура към всички възможни ястия, които можеш да си поръчаш. Защо не си носиш в кутии?! Избутал си деня, след старателна служба на боговете на капитализма цял ден се прибираш претрепан и прегладнял с желание просто да се опънеш на дивана и да си поемеш въздух? Ха, а кой ще ти сготви здравословната храна, която не трае в хладилник и трябва да се приготвя всеки ден, лешпер долен? И не, тази бира, с която искаш да удавиш опънатите си нерви в пенливо спокойствие, по-добре въобще не я отваряй. Тъжен, изнервен, със стържещ стомах, четеш в интернет как всъщност здравословният начин да си набавяш енергията е чрез плодове и зеленчуци, а някакви хора с възторг разказват колко леко им е и колко прекрасно се чувстват, откакто не се тъпчат с ужасяващите глутеносъдържащи продукти. Хрупаш по цял ден банани, ябълки и ядки като павиан в зоопарка (здрасти, Иване), и въпреки това си оставаш гладен. Какви количества плодове и пилешко филе поглъщат тези хора въобще?!

…издържах около седмица. Вашият скромен автор, уважаеми наши няколко верни читатели, не притежава нито метаболизма да се изхрани с плодове и ядки, нито мотивацията да се самонаказва, а още по-малко иска да пожертва няколкото си вечерни часа трепане на компютърни човечета за старателно подготвяне на храна за следващия ден. Въпреки всичко в тези си няколко гладни дни, като едни истински раннохристиянски отшелник, достигнах до прозрение: ако човек се обича повече, отколкото е суетен, то плочките на корема не са за него; ако предпочитате да сте щастливи и общуването с другите хора да не страда от гладната ви киселост, носете с гордост паласките си; ако не сте затормозяващо дебели (“пълнички” ;)) или пък здравето ви не го изисква, carry on, my wayward son, there will be peace when you are done. Човешкото щастие, като му теглиш чертата, излиза обратнопропорционално на тормоза, който си причиняваме сами. Зашеметяващо прозрение, знам. Явно трябваше по-рано да се отдам на пост и молитва.

Няма панда за край, защото те са гадни вегани-суровоядци така или иначе.

The struggle is real

Are there any strugglin` mothafuckas out there?

 

Искам да съм от онези яките мацки с клинове, чиито шарки приличат на експлозия в космоса. Косата ми да е загладена по оня начин, който само избрана част от момичетата постигат (сега тука ехидно някой отбелязва „нарича се преса“ – еми да, ама отказвам да повярвам, че може да се постигне такъв ефект на жизнена и права коса с преса всяка сутрин, не стават ли сухи or some shit), да нося прилепнали тениски без проблем, да се храня добре, да нося винаги със себе си сурови бадеми, кожата ми да е винаги копринена, и да излъчвам онази непринудена нежност, която съм виждала да постигат и най-простите селски пръчки с речник от 300 думи. Продавачки, проумоутърки, офис-лисици, рецепционистки, учителки, шофьорки, танцьорки, ватманки, някви на касата на Мтел, някви на касата във Фантастико – навсякъде има подобни примери. Добре де, не съм виждала загладени ватманки и шофьорки, но съм сигурна, че съществуват.
Подобни желания формирах още в пети клас, когато за пръв път се записах на спорт. Тренирах лека атлетика два пъти седмично и си спомням, че очаквах всяка тренировка с погнуса. Със съученичките ми ходихме две спирки пеша до залата, без минерална вода и без телефони. Сигурно е било 2001-ва. Спомням си колко гадно беше в пети клас- записаха ме в математическа паралелка и там изкарах първата и единствена тройка за годината (Беше смразяващо чувство, но го понесох с увереността, че никога няма да се разберем с пустата математика. Донякъде така и стана – не ме търси за помощ, ако си петокласник. Едни дроби не мога да умножа, без да се обърна за помощ към Гугъл.).
Освен че не пих вода, и тренирането ми беше досадно и мъчително, постигнах един дребен, но неочакван успех.
Станах първа от момичетата по скок със засилка. Заслугата я приписвам изцяло на разходките си из природата, нещо, което обожавам и ще правя подобно на дядо ми – докато не ме хване рак, или някаква друга болест, дължаща се на нещата, без които сякаш не мога: алкохолът, цигарите, любовните драми, шоколадовите изделия и anxiety-то, което се появи в късния пубертет и с което явно ще се боря до гроб.
Това постиженийце, да надцакаш някого с физическата си дейност, беше прекрасно. Прояви се месеци след страданията в залата, съставени от най-разнообразни дейности: обиколки, овчарски скок, скок от място, гимнастика, хвърляне на топки, хващане на топки, удряне на топки и rage quit-ване…
Да видиш резултат от монотонните упражнения- безценно.
Но за да видиш резултат, трябва да положиш усилия. А усилия полагаш, когато нещо ти харесва.

 

Започнах да увирам за идеята да се отърва от излишните мазнини някъде по това време.
Пубертетът ме дари с практично тяло. Сравнявайки се с останалите момичета – нещо, което ВСЯКА ЕДНА ЖЕНА ИЛИ МОМИЧЕ ПРАВИ, заради което съществуват и бая от драмите по света – реших, че каквито и проблеми да имам, са всъщност смешни и нищожни, и ще направя непостижимото – ще се радвам на тялото си, че е такова.
Естествено, трябваше да минат още пет години, за да проявя наченки на това самохаресване. Силен скок дадоха и първите ми score-вания с противоположния пол: забих се с най-хубавото момче от целия випуск, поне в моите представи.
Имайки предвид, че винаги съм попадала в графата „слабичка“ (особено сред бабите, щото те са екстремни), проблемът с тялото реално не съществува за широката аудитория.
Тайната е семпла: прикривай се добре.
Една широка тениска, едни тесни дънки, едни кецове. Повтаряй тази мантра, докато чакаш да стане някво чудо и да смъкнеш пет кила от стрес, от грип, или от най-невъзможният блян на хоризонта: когато станеш пълноценен фитнес плъх.
Но да се върнем към мотиваторите. За да искаш да си fit, трябва да има основателна причина. Типични причини за едно момиче могат да бъдат:

 

1. Разбито сърце.

Гимназиалната ти любов къса с теб, защото тайно все се връща при неговата гимназиална любов. Не ти казва истината, а те френдзоунва. Чувстваш се недостатъчно яка и оборотна – съответно имаш нужда от makeover.

2. Искаш да се видиш с плочки.

Всеки трябва да се види с плочки, за да почувства какво е да не ти се налага да криеш аквариума. Някои го постигат млади, после с възрастта метаболизмът им намалява и намалява, докато вече просто не могат да си позволят да ядат баница.
Други пък никога не са имали такива, но биха искали да видят какво е, поне веднъж в тоя пуст живот, майка му да еба.

3. Искаш да живееш дълго.

Хахахахаха. Хахахахахахахахахахахахахахахахахаха
Ок де, това е добра причина. Бидейки здрав, помагаш на тялото си да се запази за повече време. Помагаш на бъдещите си деца. Даваш пример на останалите.
Забелязвам как като някой ядовно яде ябълки на работа, заразата обхваща околните бюра. Така че по тази логика, ако болшинството се хване да ходи редовно на спорт и яде здраволсловно, шансът да си помислиш отново дали да си купиш вафла в обедната нараства стремглаво.
Но хайде да си го кажем честно- кой спортува и яде полезни храни само и единствено за да е здрав? Сещате ли се последното изречение в „Адвокат на дявола?“

4. Vanity, definitely my favorite sin.

Фит сме, защото получаваме положителна обратна връзка от околните. Най-вече ни интересува мнението на противоположния пол. Живеем за него. Живеем за завистливите погледи, за комплиментите, за успеха в завоюването на колкото се може повече сърца.
Искаме да постигнем съвършенство. Но има нещо сериозно объркано в цялата система, и то не е случайно объркано, а умишлено до такава степен, че да те хване шубено, че няма изход. Нарича се реклама. Нарича се медии. Нарича се модна индустрия. Целта им е да те направят нещастен, за да купуваш повече. Целта им е да ядеш сладко и да пиеш газирани напитки, а после да платиш за спорт и дрехи. Кръговратът на 21-ви век: кликни тук, подай лайк, харесай ме, купи ме, чукай ме.

Изход от ситуацията има само и единствено когато осъзнаеш що за глупости са всички тези неща и че vsichki 6te omrem.

Така че можеш да бъдеш каквото искаш, стига това да те кара да се чувстваш щастлив.

И ако това е да имаш хубаво тяло, давай смело.
Ако това те кара да се чувстваш щастлив, давай смело.
The struggle is real, но трябва да има добър и смислен background.

 

Трудността при цялата борба да си fit е, че трябва да си избереш твърда посока, която да следваш. А в хаосът от информация- статии как е хубаво да консумираш това, последвани от статии как това нещо ще ти доведе рак, в един момент си изправен пред порция домати и се чудиш „абе нали не беше полезно да се яде това вечер“, посягаш към чаша с мляко и се сещаш „ абе това не беше полезно също“, посягаш към ябълка „ о неее, в нея има много захар“, накрая просто се хвърляш към чипса и теглиш майна на всичко.

Това е реалността – хаотична и препълнена с мнения от „експерти“. Но имаш ли желание, което се състои в пакт със себе си, без разсейващите елементи на околния свят, там вече ще има неминуем прогрес. Успех на всички, запътили се сами натам.

софийски пазар на труда- survival guide

Нещо крайно необходимо на всеки човек, започващ кариера е поредицата от интервюта, които се случват, преди да кацнеш на стола в подбраното от теб място. Защо е крайно необходимо? Ето няколко причини: за да осъзнаеш какви пълни глупости са интервютата; за да тестваш системата; за да видиш колко малко е необходимо, за да не се харесаш; за да повишиш уменията си да правиш добро впечатление за 2 минути, които в крайна сметка са най-определящи за каквито и да е интеракции – разговор в бара, първа среща с родителите на гаджето, семпъл разговор с притежател на много красив ирландски сетер в парка, и стигайки до интервюто за работа – била тя мечтаната такава, или временната никотинова лепенка от кинти, с които да продължиш да си купуваш стафф.

Пълно е с клишета, които се въртят като изтъркана плоча на Лили Иванова по време на пенсионерски събор. Усмихвай се. Гледай ги в очите. Задавай въпроси. Не задавай тези въпроси. Бъди ентусиазиран. Облечи се добре.

Bullshit. Най-лошото нещо, което можеш да направиш е да приличаш на добре облечен робот, хвалещ компанията, постоянно гледащ ги в очите и усмихващ се. Всички правила за доброто представяне на интервю могат да бъдат всъщност нещата, заради които не са те взели.

Истината е семпла: трябва да те харесат.

Можеш да си изряден, но просто физиономията ти да ги дразни. Можеш да се усмихваш, но да те помислят за глупак. Можеш да звучиш толкова ентусиазиран, че да се отдръпнат: същото важи и в любовта: когато кажеш „харесвам те“ , на теория е нещото, което би трябвало всички да искат да чуят; на практика разваляш ситуацията и правиш всичко awkward.

Интервюто за работа е като Игра на Тронове: all men must die. Докато не се примириш, че може би дори и две години ще ставаш рано. Ще си изглаждаш дрехата, ще се поръсваш със скъпия парфюм за специални случаи. Ще вземеш скапания рейс до другия край на града, където изнервени HR-ки (защо са винаги жени???) ще ти дадат три теста. Ще сте провели преди това два телефонни разговора, след които е необходимо да напишеш осем писма. И след всички усилия три седмици по-късно ще са готови с отговор…

Примирявай се бързо, или ще изгориш. Бъди Денерис в края на първи сезон – плаха в началото, но събираща смелост с всеки следващ епизод и накрая осъзнаваща, че пламъците не й пречат.

По-добре е да си измислиш стратегия за оцеляване, защото в един момент ще се обезцениш до такава степен, че лошият ти късмет ще се разнесе навсякъде и ще попаднеш в затворен кръг. И накрая все ще си намериш нещо, но вече ще си друг човек.

Ето през какво минах аз тези два месеца:
Имайки предвид, че не съм нещо повече от момиче (сетих се за великите думи на Явката а аз съм просто смешен сладуран със талант), което владее разговорен английски и си търси офис-работа, понеже е минала през ада на моловете в ранните си 20, маскирайки се като продавач-консултант, реших да кандидатствам безцелно като customer support и администратор на сайтове (вече така наричат хората, които качват снимки и описание на съдържанието в онлайн магазините, както и отговарят за доставки и връщане на стока, нищо общо с програмиране), или data entry operator, въобще, каквато и да е от простите и досадни работи пред компютър. Подкрепено от мантрата ми, че така или иначе нищо няма смисъл и вероятно няма живот след смъртта, но все пак трябва да се опиташ да намериш смисъл, било то и смешен. Учудващо, но след няколко опита ми звъннаха за интервюта.

Ето какво стана:
От 15 места ме поканиха на интервю в 7. Успях да направя достатъчно добро впечатление, че да ми кажат „харесахме те за позицията“ на 3 места. В крайна сметка избрах най-трудното от тях, защото харесвам да започвам изцяло нови неща. Но преди да кажа „да“, се случи онова нещо, което само и единствено мога да нарека „ много добър късмет“. Защото макар и на едно от интервютата, обяснявайки шеговито за предишната ми работа да използвах думи като „сутеньор“, „страх“ и „бой“, докато си играех с голдън ретривъра на фирмата, на другото място да гледах остро в очите и да познавах какво искат да ми кажат, а на следващите две да бях адски притеснена, накрая ме задърпаха отвсякъде. В тоя ред на мисли, избрах едно от двете места, където се притеснявах като гимназист, отишъл за първи път на стрийптийз бар.

Харесването е субективен фактор, който не може да бъде обхванат с няколко съвета. Все пак, моите изводи бяха, че трябва да си психолог, да имаш самочувствие, да можеш да се движиш през интервюто тихо и внушително като река; но трябва и да оставяш място на интервюиращия да се почувства комфортно. Или обратното – трябва да покажеш смиреност и скованост, защото усещаш съвсем в началото, че така ще предразположиш оня да говори. Имах и един случай на човек, който искаше и от двете, но не можеше да прецени кое повече и в каква степен; това си личеше и по начинът, по който беше написана обявата. За щастие се спряха на друг кандидат – доволна съм, защото освен безперспективна, работата изискваше от теб и да си „готин“. Накрая ми стана смешно, но не знам дали познаха, че им се подигравам.

В крайна сметка изпълниш ли своята част по начин, по който да те отличи от останалите, но и да впечатли, си на предни позиции. А това е доста трудна задача в София, защото тук се е събрала есенцията на останалите градове – талантливи и мотивирани хора като теб, с които ако се бяхте срещнали под други обстоятелства, в нетрезво състояние щяхте да крадете чаши в някой бар.

На работа в почивния ден

Ха, подведохте се, нали – познавайки негативната ми природа, сигурно всички вие, верни наши читатели, си помислихте, че това ще е поредният хейтърски изблик срещу устоите на капитализма, с които този сайт изобилства? That’s where you’re wrong, kiddo! Точно напротив – скромният списващ най-накрая се добра до така бленуваната от няколко месеца отпуска, за която не е спрял да мрънка в последно време. Тогава каква, прощавайте, работа? В какъв почивен ден? Ами градинарска, каква друга.

На събитието за доброволческо почистване и озеленяване на Софийския зоопарк попаднах напълно случайно – фейсбук, може би познавайки ме вече по-добре от аз самия – себе си, реши да ме информира за него чрез позната на позната, която беше се отбелязала като “заинтересована” (разбира се, че не дойде, никога не идват). Какво пък, казах си, 2 дни излежаване пред телевизора с мачовете и трепане на виртуални гадинки сред водопади от кръв могат до отегчат и най-мързеливите сред нас (ще ми се да беше така :/), така че редно е на третия ден от дългия уикенд да се свърши нещо полезно. Навих Иван (здрасти, Иване) да се включи, дори преди да спомена потенциалните хипи-мацки, които биха се явили на подобно събитие (надеждата умира последна), и ето ни, слизащи от автобуса в едноцифрен час, на път за най-приятното ми изкарване на почивен ден от цяла вечност насам.

Първото, което правеше впечатление, беше колко много хора всъщност бяха решили да разтъпчат първомайски сланинки, за да отидат да прекопават парка. Дори да не броим семействата с малки, тичащи, биещи се, ревящи, крещящи и въобще изключително досадни деца, някои от които просто бяха дошли на зоопарк, акцията беше успяла да събере поне 100-150 души, постигащи забележителното съотношение “потвърдили във фейсбук”:”действително дошли” от почти 1:1. Размишленията ми относно възраждане на бригадирското движение на доброволни начала и как всъщност много повече хора биха откликнали и много повече работа биха свършили, ако никой не ги кара на сила, бяха грубо прекъснати от развяващи се национални флагове; химн, гърмящ от портативна тонколонка, възкачена в каросерията на пикап; и озвучавано от същото място право тракийско хоро, извило се насред паркинга. Защо иначе толкова симпатичните, ентусиазирани и вдъхновяващи организатори бяха решили да го ударят на патриотизъм като фон на градинарската изява нямам логично обяснение, но предвид това колко работа се свърши и колко е чудесна инициативата им всъщност, дори аз смятам да не мрънкам по повода.

Само хубави думи мога да кажа и за новичкия директор на Зоопарка, който вместо мързеливо да се почеше по кълката, да примлясне доволно и великодушно да махне с ръка, разрешавайки всичко това да се проведе на негова територия, както човек би очаквал от един общински служител, цял ден не се спря да обикаля, да дава напътствия, да създава организация и лично да благодари на участниците – всичко това, докато с блясък в очите разказва за всичките си (големи) идеи за развитие на зоологическата градина. Вижте, аз никак не съм почитател на зоопарковете, защото колкото и добри условия и максимално близки до естествената им среда клетки да се създават, животните си остават затворници; потиска ме да ги гледам зад решетки, а често се чувствам и виновен да минавам и да ги разглеждам като… ами, като на изложба. Но ако приемем, че зоопаркове ще има и тези животни така или иначе ще живеят в клетка, то най-доброто, което може да им се случи, е клетките им да се управляват от някого с толкова хъс и, както изглежда, способности. Ако все повече подходящи хора почнат да се озовават на подходящите места, надежда все още има.

А за самото почистване, подрязване и озеленяване какво да ви разкажа? Това беше една от най-аматьорските, но за сметка на това изключително доброжелателни санитарни сечи, която се е случвала някога. Въоръжени къде с инструменти, къде просто с трудов ентусиазъм, се вряхме в трънаци, лазихме под храсти, катерихме се по огради, рязахме клони, дразнихме маймуни и забавлявахме децата, дошли да гледат маймуните (но се наложи да се задоволят с хомо сапиенси, пуфтящи над чемширени храсти); а в края на деня дори се озовахме в клетката на лъва, който за щастие, беше твърде зает да гледа в някаква точка в стената, за да се поинтересува от много внимателно събиращите бодливи клони по перваза над заграждението му свежи мръвки.

Когато всичко приключи, бяхме с бира в ръка, целите покрити в кал, пот, кръв и някакви неустановени дървесни субстанции, а лозарската ножица в другата ръка се оказа чийт код за зоопарка – като те видят с нея, от персонала те пускат навсякъде, а посетителите те питат за упътвания. Сприятелихме се с гледачката на маймуните, запознахме се с павиана Иван (здрасти, Иване), който обича кашу и да го чешат по розовото дупе, и в крайна сметка широко нахилени си тръгнахме от едно по-добро място, отколкото заварихме сутринта.

Циничната природа на този блог не ми позволява да пропагандирам открито доброволчеството като цяло и подобни акции в частност. Всеки от нашите верни читатели е достатъчно активна личност (иначе нямаше да попадне тук), за да знае, че има много и различни начини човек да си прекарва свободното време. Но ако някой ден като мен установите, че вече не ви се пие до сред нощ, не ви се става по обед и ви е писнало да прекарвате почивните си дни в лешперстване, такива дейности предлагат една изпълваща с благо чувство алтернатива. Носете си вода и предпазни ръкавици, пазете се от патрЕотизЪма, и всичко ще бъде наред. Със сигурност е по-добре от уикенд мигрената, причинена от твърде много сън, или пълзящата в неделя вечер екзистенциална криза.

Ама и позитивно стана. Ив, къде си?

Пандата е уморена от цялото това прекопаване

Сбогом, Двеилядиишеснайсто, стой си там

Едва ли ще изненадам когото и да било от неколцината ни верни читатели, озовали се на съмнителен сайт като този, когато заявя, че социалките из интернет са предимно отдушник на терзанията на прекалено драматизиращи, вечно неразбрани кифли и тъжни, френдзоуннати смотльовци. Но дори имайки предвид тази аудитория и склонността ѝ да трансформира сексуалната си фрустрация в you-cant-kill-me-im-already-dead-inside постове (която тенденция колежката толкова добре описа наскоро), няма как нажежените до червено социални антенки на редакцията да не отразят изненадващо оригиналния “Me in the beginning of 2016 vs. Me in the end of 2016” мем, няколко примера за който безсрамно изрязах от туитър:

Докато ви приготвях картинките, даже тагнах този пост в категория “хейт”. Да не вземе да се подведе някой.

За да съм откровен (по изключение): не съм наясно защо точно тази година обира толкова много омраза. Интернет винаги е бил досадно чувствителен и е правил от мухата слон, докато някъде по света хора наистина страдат. Но докато се оглеждам в съвсем наближилото ѝ изтичане, като че ли се сещам за онези разкази на Ловкрафт и Бредбъри, когато по целия свят, у всички хора, се прокрадва едно необяснимо, нагнетено напрежение и очакване. Далеч съм от мисълта, че сме на ръба на глобален апокалипсис, нито вярвам в ретроградния Меркурий или настъпването на ерата на Водолея. Затова ще използвам пищенето на интернетните литъл бичес за повод за раздумка, но няма да се подвеждам по налягащия ги ужас от края на дните и ще се облегна – фигуративно, щото нали – на бръснача на Окъм за своето обяснение: 2016 чисто и просто беше тегава като ноемврийски сняг, който намираш скатан в неогрято от слънцето кьоше зад някой блок – кален, прашен, оакан от кучета, но напук на всяка природна логика – все още неразтопен в средата на март. Да му се не види и гадният сняг. И ако си особено енергичен, а не те е налегнала пролетната умора, почваш да го мачкаш и риташ, порейки свежия пролетен въздух с мърляви снежно-кални топки. Ако имаш специален късмет, можеш да цапнеш някое разпяло се фтиче на близкото дърво, секвайки особено грубиянски възхвалата на възродения му нагон – подвиг, даващ ти допълнителни точки в личната ти битка за “гъз на месеца”, която така или иначе оглавяваш, защото няма други участници. Кой си организира надпревари за “гъз на месеца” все пак?! Върви си, бе, сняг ланшен гаден, отлитай, вазирай, и ни върни радостта от живота. Ей това е 2016, скъпи ни неколцина читатели.

Крива, и не на място, и досадна, и опака; година, в която всичко се случва по възможно най-трудния начин и те кара да се съмняваш и в себе си, и във Вселената, и дали пък ония кльощавите индийци с неизрязаните нокти всъщност не са напълно прави, съветвайки те да не преследваш нищо, което не се случва от само себе си.

2016-та е като особено натруфен двоен интеграл, който колкото и да смяташ, така и не можеш да докараш да някое готино, напудрено цяло число, което да изпълни изстрадалата ти от задачи душа със задоволството на нещо правилно. И седиш, и се чудиш, и смяташ пак, и псуваш, и мааш сладолед от кутията с голяма лъжица, докато накрая не си пуснеш някакъв особено гневен пънк и не решиш, че това всъщност няма никакво значение, защото Системата ни държи за топките така или иначе. Ей това е 2016, скъпи ни неколцина читатели.

Неправомерно самодоволна, възползвайки се от незнанието и/или мързела ти, за да си придава важност и да те кара да се чувстваш виновен за всичките си беди. Като майстор, който влиза в къщата ти и, преди да почне да кърти, чупи и цапа, ти заявява:

Идете лайкнете тая страница https://www.facebook.com/dnevnadozabulgarina

Истински майстор след себе си не чисти, бе!

Всъщност, 2016-та е като купчина мокра вар, която след ремонта е изпадала в шкафа под мивката, и не можеш да я изметеш или изринеш по никакъв друг начин, освен да гребеш с пълни шепи и с погнуса да изхвърляш в найлонов чувал. Спираш, почиваш си, опитваш се да бъдеш инженер и да измислиш някаква оптимизация. Но няма, братчето ми. Това си е твоята мокра вар, и твоят шкаф под мивката, и едното няма място в другото, а твоите две собствени ръце са единственото, което би могло да им попречи да си останат така. Ей това е 2016, скъпи ни неколцина читатели.

Гребане, бутане, стискане на зъби и бръчкане на нос. 2016-та е таксиджия, който се къпе само по празници; автобус, в който вали сняг; замърсен с въздух софийски смог през декември; 8 пропуска след 82-рата минута, когато си сложил пари на над 3.5 гола, а мачът цяло второ полувреме се играе на 3-0; махмурлук в работен ден; недоизрязан колец от пътен знак, в който си съдираш новите обувки; обаждане по телефона; клон на български пощи. 2016-та по китайския календар е годината на Куцото Магаре и Тъпия Пудел едновременно. Първата година от този век, която почнах да изписвам само с последните ѝ две цифри, защото 16 е такова хубаво, кръгло число. Колко илюзии, колко напразна надежда.

В крайна сметка година толкова натоварваща, че не можах дори да си измисля традиционните новогодишни решения за следващата, които някъде през април да осъзная, че нямам никакво нито желание, нито време, нито възможност да изпълня, и заменям с коренно различни, надявайки се те поне да ми донесат известно временно успокоение, че имам бегъл контрол над случващото ми се. За сметка на това, за пръв път си имам пожелание към идващата 2017:

Please don’t suck.

Не е много.

През 2016-та пандите излязоха от списъка на застрашените видове. Йей.

Аз пък ше си земем некое уискенце

Уважаеми наши няколко верни читатели, ако – виждайки заглавието – сте въздъхнали дълбоко и сте се зарадвали, че вашият скромен пишещ най-накрая е решил да излезе от килера на анонимния алкохолизъм и под ръждивата светлина на прожекторите на неанонимното пиянство: съжалявам. Не за това сме се събрали днес. Всъщност под този надслов, цитирайки класиците в жанра Ъпсурт, се отправих към своя първи в живота хип-хоп концерт.

Даже ще върна слайдера (лентите са отживелица) малко по-назад: под този надслов се отправих към първата си в живота хип-хоп вечер в любим подземен бар. Беше делник, на мен ми беше “ужасна жажда ме разяжда”, и никой, когото питах, не прояви и капка желание за “олд скул хип-хоп” в кръчма; oh, well, аз пък ше си зе’ем некое уискенце и се отправих с горда стъпка сам (също за пръв път; абе, много сефтяна вечер) надолу. Надолу по стълбите към бара, имам предвид, да не вземе някой да прави по-генерални изводи. Как в рамките само на “едно уискенце” време осъзнах, че цял живот съм ходил на партита с грешната музика, или пък как позорно си тръгнах – пред заспиване – горе-долу когато заведението почна да се пълни, са теми на друг разговор. Но искрата беше прехвърчала и, след баровия трибют към класиците, не отне и секунда размисъл, за да се навия и за своята първа среща с не-дотам-комерсиалната сцена.

Събитието се провеждаше в друго любимо, малко по-малко подземно (около 1 етаж) заведение. Заявилите участие – утвърдени (явно – не ги разбирам) и не толкова утвърдени, както и изгряващи хип-хоп таланти от цяла България, всичките (може би – не ги разбирам) – авери на организаторите Ума и Дума. Въобще: ол стар събитие с чудесна организация и, ако се вярва на възторжените възгласи на пичовете от сцената, “ебати якия звук, копеле”. Аз от своя страна от много отдавна не бях подхождал към какъвто и да било концерт със сходен ентусиазъм. Беше ми ново, беше ми различно, беше ми непознато и най-вече – беше ми жадно. След продължила над 3 месеца борба с ремонти, майстори, мебели и всякакви други жилищни ядове, през които доста хора дори забравиха, че съществувам, завръщането ми към каквато и да било форма на социален живот се случваше с едно по детски ококорено вълнение. И типично в стила на нашия отруден сайт, който нарочно се опитва да върши всичко наопаки, ще ви споделя и няколко обобщения за хип-хоп концертите, които си позволих да направя от единствения такъв, на който съм бил.

Първо, никой не идва навреме. Колкото и да се кълнат на килимче във фейсбук ивентите си, че “събитието почва ТОЧНО в 22:00”, това всъщност е парлама – както за всеки един друг вид концерт, освен може би онзи The Wall в Лондон, за който пишеше, че започва “promptly at 8” и, който седнал – седнал, действително разцепи секундата. Аз, като наивния новак и слънчев оптимист, който съм, се озовах в на практика празното заведение около половин час предварително и вече се взирах в мрачното бъдеще, еманиращо от наближаващото дъно на първото ми уискенце, когато приятелите ми почнаха да пристигат; от изпънителите – ни вопъл, ни стон, ни sick rhyme за още поне около половин час. Но пък чудесен DJ set.

Второ, твърде много хомис, твърде малко бичес. Повечето хип-хоп клипове с кажи-речи задължителното присъствие я на подрусващи се задници в близък кадър, я – на дългокраки мадами, обикалящи наперено, но с не много ясна цел около приклекналия изпълнител, каращ се на гледащата го изотдолу камера, ни втълпяват, че това хип-хоп сцената е пълна с бичес. Преждеспоменатият трибют донякъде дори затвърди тази ми нагласа с емпирични доказателства (разбирате ли сега защо съжалявам, че съм ходил по грешните концерти). Но тук… колкото дами имаше налични, бяха или с гаджетата си, или сред антуража фьенке на изпълнителите, като цялостната пропорция около 2.5:1 се плъзгаше ужасно близо до вурст парти. РапЕрите, pick up your game, такава е пропорцията в много инженерни специалности.

Трето, абе, много пият тия момчета. Може би от онова легендарно участие на Шеката на един Спирит ъф Бъъъърргъъъъъъс и, разбира се, ако не броим Маймунарнишките изяви на Сърмичката или Фереджето (тия са съвсем различна категория), не бях виждал толкова направени хора да се качат на сцена и да хванат микрофон. И тук дори включвам караокето в Рок’н’рола. Или, както отговори един друг Иван на въпроса ми дали тези пичове са повече пияни или напушени: “Да”. Толкова високо бяха.

Четвърто, явно от рап на мъжете им става студено. Изключително странно явление: докато дамите не се свенят да демонстрират с благодарност към майката природа даденостите си, то мъжете упорито носят шуби с пухче на качулката, независимо колко hot стане in herrre. Ето това си остава за мен огромната загадка в цялата хип-хоп култура. ЗАЩО ШУБИТЕ?!?!

Хвърлям сега лек поглед нагоре и осъзнавам, че пак съм успял само да нахраня. Браво, Иване, и после защо хората се подсмихват в шепичка, когато се самообявиш за слънчев оптимист. Но това просто не е справедливо. Събитието беше супер. Ако и да се поизморих към края и честно казано да смятам 3+ часа за твърде дълго за всеки един концерт, не мога да не похваля културната, приятелска обстановка; непринуденото отношение на артистите, повечето от които в един или друг момент се мотаха из публиката; и цялостното витаещо настроение на хора, които просто са се събрали да се забавляват. Даже когато някакъв пич си запали и си дръпна от веселите масури, нарушавайки иначе спазваната забрана за пушене, докато от сцената му редяха за “тук каше, там каше”, го направи с такова искрено доволство от живота, че просто нямаше как да му се разсърдя (а и го загаси бързо).

Абе, има още надежда за младежта и бъдещето – и може би най-хубавото е, че се проявява на най-неочаквани места, където човек е отвикнал да я търси.

He's still, he's still Panda from the Block
He’s still, he’s still Panda from the Block

depression is the new black

What do, my suicidal friends!

It`s ya girl, Evilina.

Обещах си да не използвам английски фразички като мазно хипстърче или нашумяващ български комик. Или собственичка на астро блог.

Но тези времена безвъзвратно отминаха, нали? Така че оттук нататък каквото и да се опитвам да направя или да въведа в някакви релси, резултатът ще е само да се правя на интересна, докато избистрям философията на този пост, и евентуално – едната фразичка, която го спасява да е поредната (не го казвай) издегустирала (ех да му еба майката, пак го каза, сега всеки път казвай и „остави го да подиша малко“ като някой отвори вино за пет лева бе, pretentious fuck) мултииронична блогърска тъпня. Страх ме е, че някой ще ме вземе насериозно, затова ще се опитам да не вкарвам дълбок смисъл в…каквото и да е това. И ще го изкарам, преди да се е усетил читателят. Am I mindfuckin` you tonite or wut?

 

Та седя си тука, ям от една средноголяма малка купичка току-що изсипан ванилов крем с банан, завила съм се с едно одеало, слушам тихичко поредния препоръчан от Youtube mixtape на пръкналите се отвсякъде свежи есмсита, които веднага придобиват статут на саундтрак за всички ония щастливци, на които им става хубаво от трева. Седя, и – какво друго може да се очаква от мен these days, not much, oh, not much- ами седя и cringe-вам, драги трима читатели, cringe- вам на поредният опит световната конспирация да убие стила ми, който умело култивирах всичките тези 7-8 години, откакто завърших училище.

Стила се казва – „Здрасти, момчета, нека се шегувам за това колко съм нестабилна, докато не се влюбите във мен“

Стила „Черното е много яко, а също така и NIИ, също така много харесвам момчета със сенки под очите. Чуй тая песен. Ще ти нарисувам портрет (не го прави)“

И любимото „Just fucking kill me guy– казвано навсякъде и по всяко време, последно прошепнато вместо лека нощ преди малко. Следва период на обострена паник атака, че колкото и да се перча и аз ще умра, това лепкаво чувство за смъртност, после като паник атаката утихне, мога спокойно да заспя и да сънувам разбиващи се самолети и безкрайно черно-бяло гробище.

Добре деее. Не толкова черно. Но доста черно взе да става по Инстаграм, Тъмблър, Фейсбук. Изведнъж странички като Nihilist Memes. Изведнъж „ оу хаха, колко съм OCD”. Изведнъж всички започнаха да се шегуват колко са склонни към самоубийство.

jojiisgod

Добре де, всичките тези ми бяха смешни. Източник: кой го ебе? Да съдят!

Напоследък се улавям, че харесвам по 1-2 парчета (Starboy я чух пет пъти днеска… и петте бяха прекрасни), които съм чула по радиото, после якетата тип parka всъщност са модерни, и изведнъж всичко започва да се свлича, свлича се бързо и страстно както се свлича парка бекстейдж на Паркуей Драйв или каквото слушат хората по парковете.

Дори липсата на грим, ей Богу! Сега навсякъде се разхождат негримирани момичета с кецове, коси на опашки и прекрасни, неопетнени, чисти от спирала и очна линия лица, които с бледи устни и бира в ръка спорят наравно с мъжете. Несъзнателно плувах щастливо в тези води, мислех че най-накрая всичко е нормално, докато в един момент не ме удари: ТОВА Е НЯКАКВА ШИБАНА МОДА. Както беше сарказма преди една-две години. Както сега е „ау фак искам да умра“.

Сега изведнъж всички кифли искат да умрат и вече са веган кексчета.

Мисля, че най-добре би ме разбрал някой мъж, който винаги е обичал да носи брада. В един момент всички около него си пускат бради, в резултат на което Китай започва да продава изкуствени man buns, които мъжете да си бодват над тила, за да завършат визията си на дървосекач-философ от 18-ти век.

Кърт Кобейн сигурно се е чувствал така, като феновете започвали да носят широки карирани ризи и да се боцкат. Какво ли би почувствал, като разбере как една Нирвана тениска е неизменен атрибут на хипи-вещиците в Pinterest?

Не съм мъж с брада отпредидастанемодерно, не съм и Кърт Кобейн. Кво съм ли? Един скромен хейтър, който хейтва на хетърите хейта.

Ако хейтър хейти хейта на хейтърите, колко хейтъра са необходими, за да светне една крушка? Отговора е НЕ МЕ ЕБЕ, ОСТАВИ МЕ ДА УМРА, EXISTENCE IS PUNISHMENT.

Brofist за падналите духом мои братя и сори, че няма кой друг да ви повдигне духа, това е хенмейд работа за вкъщи. Спрете да четете канцерогенните ми текстове, защото нямам пари за съдебни дела.

 

30 не е новото 20

Добър вечер и добре дошли на ДоленХипстър Хелоуин Едишъна, уважаеми наши верни двама читатели. Искате ли страшна история? Ето ви една…

Писна ми да слушам и чета изсмукани от пръстите, самозадоволителни, самоуспокоителни оди за това колко е страхотно да влезеш в четвъртото си десетилетие. Казвам ви го от самото начало, и ако особено ви възпалява, може и да не четете нататък: на 30 въобще не е толкова яко.

Конкретният повод за този лек рейдж изблик е поредната “статия” в бг-мама-имитиращ блог, където някаква кака дори беше стигнала до крайната наглост да заяви, напълно безотговорно и може би дори без грам съмнение, че всъщност 30-тият ти рожден ден е като абитуриентската ти, с която “завършваш” подготвителните си 20-something години и започваш нещата Наистина. Що за глупости. На абитуриентската си сте на 19, коленете не ви болят и можете да се оплескате с лоясал дюнер в 3 през нощта, без дори грам мисъл какво точно са сложили в белия сос, който така щедро изсипват върху иначе екзактно преброените 7 парченца съмнителна мръвка. На 30, от друга страна, е твърде вероятно да си докарате 4 вида стомашни смущения от всяка храна, която не сте си приготвили сами или не сте платили средна за страната дневна надница, за да ви я сервират.

30-тият ви рожден ден може да е като абитуриентската ви, само ако абитуриентската ви е била свързана с по-малко алкохол и радост, че се отървавате от на моменти смазващия гимназиален peer pressure, и с повече екзистенциални терзания и хронична преумора. Не позволявайте на никого да ви залъгва, доверете се на своя верен ДоленХипстър: със смяната на първата цифра във възрастта си няма по магически начин да станете по-мъдри, по-улегнали, по-спокойни и по-наясно със света и себе си. О, не, не, напротив: оставате си все същият объркан рибок, шаващ панически в споменатия от Pink Floyd аквариум, само дето сте още една идея по-стари и френетично гонещи последния влак – независимо дали той весело пуф-пафка, отдалечавайки се, към кариерните върхове, стабилното семейство или личностното откривателство, за които – о, свещена простота – сте си представяли, че 30 години живот все трябва да са достатъчни да реализирате.

30 въобще не е новото 20, приятели. 30 е новото “о, боже мой, защо имам махмурлук след само 2 бири, по дяволите” (да, божосах и дяволосах в едно изречение, so what, нима някой очаква от 30-годишен безбожник нещо друго). 30 е новото “не ме търсете в петък вечер, защото най-накрая искам да (се опитам да) се наспя, и въобще не ме интересува кой концерт изпускам”. 30 е първото ви “абе аз преди 5 години май наистина бягах по-бързо?” 30 е дочаканото осъзнаване, че сте смъртен и че колкото и да се пазите, ще ставате все по-дебел, побелял и бавен; ще ви никнат косми на все по-нежелани места; и всичките червени спортни автомобили и руси гаджета на света няма да променят факта, че човеци, които не са били родени, когато вие вече сте фрагвали по зоните на Халф-а, ще стават по-добри от вас във всичко.

Има си и позитиви, де, не споря. Все пак, на 30 вече може да си имате съвсем истинска носталгия – за неща случили се преди десетилетия. Но много внимавайте как и с какво се потапяте в нея. С особено старание избягвайте да преговаряте любимите си филми и музика. Току-виж се оказало, че онази-безумно-надъхваща-песен-която-ви-прекара-през-кандидат-студентските-изпити вече се е превърнала в бозава, скучна, клиширана до безобразие псевдо-рок диария, а филмът, оформил цялостния ви светоглед в 10-ти клас, всъщност има диалог по-плосък и от уж анти-естаблишмънт посланията си. Вместо да ровите по тия мрачни, мрачни места, погледнете в огледалото и, ако – както си му е редът – откриете в него един сбръчкан, недоспал циник, по-добре въобще не се опитвайте да си припомните културните си стълбове отпреди 15 години, а си сипете нещо твърдо и си пуснете колекцията от редки записи на класическа музика, мръсно елитарно сърдито старче такова.

Записвам го тук, в тази Валпургиева нощ, когато небесата изсипват върху ни цялата си нежелана свръхестествена паплач, и си пожелавам след още 10 години да си го препрочета с тънка насмешка: 30 не е прагът на истинския ви живот; нито е наградата, която заслужено получаватае след положените усилия и издържаните лишения през 20-те си години. Ако въобще 30 е някакво начало, то е на отчаяното драпане за последните места под слънцето, за свое и чуждо признание. Свободно пропадане към “средната възраст” насред проливен дъжд от сватби, бебета и кръщенета, ипотеки и ненужно скъпи автомобили, “обичам работата си и тя ме изпълва със смисъл”-мантри. Просто поредното поколение, опитващо се да излъже преди всичко себе си, а след това – и останалия свят, че все още е релевантно.

Да, ама не. Който е имал да става голяма работа, най-вероятно вече е станал. Който е имал върхове да достига, вече ги е достигнал. На 30 сме древни.

Няма панда, защото ме е страх на каква гадост ще попадна, ако потърся за “ancient panda”. Дано ви е станало по-хелоуинско. Аз отивам да се маскирам като екзистенциална криза.

Вълшебната шапка

Наскоро бях поканен от добри приятели на едно чудесно събитие, където е според тяхното желание е добре да се появя с някоя забележителна шапка. Това ми напомни да разкажа на двамата ни читатели за вълшебната шапка, която имах като малък. А пък и след като вече възпях едната си баба в ода с врабци, време е да отдам дължимото и на другата баба.

Беше зимата на 1994 година. Имаше олимпийски игри в Лилехамер и аз любопитно зяпах състезанията от далечната Норвегия; едно от най-ярките ми впечатления от игрите бяха шапките на норвежките деца, а и по-големи фенове – ярки, пъстри, вълнени и неминуемо завършващи с пискюл. И тъй, когато, както често се случваше по него време, баба ми взе, че ме попита какво искам да ми оплете, аз и казах шапка с пискюл, ама дълъг, дълъг и интересен. И после, разбира се – веднага забравих, все пак бях на девет годинки. Бабата обаче не забрави, ами се захвана да плете и скоро имах сет от шапка, шал и ръкавици. Цветът им беше ярко синьо-зелен с малко тъмно-кафяво – това не бяха години, в които си избираш в какъв цвят да са ти плетените неща, такава прежда е имала жената, но аз нямах нищо против, аз много го харесвам тоя цвят и до ден днешен. Шалът беше топъл, ръкавиците – нормални, без пръсти, а шапката – ах шапката беше прекрасна! И най-важното, завършваше с много остър, поне 50-сантиметров връх, на който отгоре имаше пискюл. Представете си джуджетата на Снежанка и мен, като едно от тях. Бях много възхитен, обаче зимата беше на свършване, затова носенето на комплекта остана за следващата година.

Нали знаете, как хлапетата малко се срамуват да носят дрехи, дето баба им е изплела? Ами аз никога не съм имал тоя проблем. Шапката ми предизвика внезапен фурор в училище и аз много се радвах на вниманието. Скоро то обаче стана притеснително. В съседния клас имаше дебел и силен побойник с библейско име, който беше взел страха на всички мършави ниски хлапенца в целия трети клас. Отивам на училище един ден и се натъквам право на него на входа. “Ква е тая шапка?”…казвам му, че е плетена и употребявам всички думи, нужни да покажат, че това не е “готина” шапка, която му трябва – думи като “баба”, “вълна” и прочее. Изведнъж осъзнавам, че повече ме е страх да не направи нещо на шапката, отколкото от очертаващия се бой. “Ти луд ли си?” ме пита и гледам как не е сигурен какво да прави с мен и странната находка. Казвам – “ами малко” и му я подавам, в знак на дружелюбност и покорство. Помачква я малко, обръща я отвътре навън и изведнъж – ми я връща и не само я връща, ами обявява, че “много го кефя” и съм под негово покровителство и ако някой иска да ме бие – веднага да му кажа. Животът ми изведнъж стана малко по-лесен, благодарение на една зелена шапка! Тогава бях малък, за да го осъзная, но баба ми беше изплела вълшебна шапка! Такава беше тая капа – внезапен айс-брейкър, изведнъж ставаш разпознаваем сред безбройните други еднакви хлапетии, ставаш “интересен” без изрично да се правиш такъв (или да обясняваш, че знаеш всичките столици #нърдпауър). Искаш да си говориш с някого, ама те е срам и страх и прочее неудобства? Надяваш шапката и отиваш; другото хлапе – няма значение момче или момиче – те е виждало и запомнило, не си му съвсем непознат, а и винаги му даваш шанса да започне разговора с “Брей, каква шапка имаш” и да разкажеш две-три весели истории с нея, след което да се оплетеш в пискюла си.

Прогимназията. Родителите искат да ми купуват зимна шапка, аз не ща и дума да се чуе по въпроса, имам си. Ползите от нея растат постоянно. Забраняват храната в класната стая? Пъхаш си вафлата в дълбините на шапката. Намираш си ценна находка, например парче гума или химикал на улицата? Какво по-добро място за нея от на главата ти. Носиш си пари и те е страх от преджобване край училище? Никой нормален няма да ти бръкне в дълбокия мъх точно под пискюла, ужасната процедура се казва преджобване, а не прешапкване. Искаш да търгуваш с картинки с футболисти с хората от големите класове, ама те е страх за твоите картинки? Няма нужда да ги оставяш без надзор, в шапката има място за всичко! Бях даже искрено изненадан в един момент, когато установих, че на никого другиго не му е хрумнало да си носи всичките глупости в шапката. Това не значи, че бях внимателен с нея, имаше поне три губения на косъм. Веднъж я забравих в автобуса; прибрах се, паникьосах се, излязох пак и отидох на спирката; хванах следващ курс на същата линия, попитах кондукторката и тя ми каза, че единственият ми шанс е да си чакам на обръщача да дойде същият автобус. Чаках около час в студената нощ, сам, на празен автобусен обръщач, ама накрая автобусът взе, че дойде и кондукторката ми беше прибрала шапката някъде, та се намери. Друг път пък я забравих под чина в училище. Отидох на следващия ден преди да е свършила смяната и си я измолих обратно от едни други хлапаци. Забравях я при доктора, при едната баба и при другата, у приятели и неприятели, но тя винаги намираше своя път обратно при мен, вълшебната ми шапка. Веднъж пък лоши хора я изхвърлиха през прозореца на класната стая и тя заседна в улука, но класът в стаята директно над улука се оказа изключително благосклонен към мен и извикаха една чистачка с метла с дълга дръжка, която стигна до шапката.

Дойде гимназията. Странно, но шапката не ми беше тясна, може би вълната се разтяга с времето. Там допълних комплекта на крещящия си моден стил с ярко-бели вълнени ръкавици, останали на бащата от кратковременна работа в автомобилен завод и затвърдих очертаващата ми се репутация за задръстен, но доста колоритен тип. С тази шапка играх мач, с нея се провалях пред някакви девойки и се запознавах с други, с нея ходих на компютри, и с нея ходих дори на военна комисия, където един куп хора с името Георги обявиха, отноео че съм “ЛУД”. Славни бяха тия години и за двама ни. Оттогава датира и единствената снимка на вълшебната шапка, в която пълното и великолепие се губи пред факта, че пискюлът и е завързан за раницата ми. Вече виждам, че е била и леко избеляла, но тогава никога не бих го признал.
typicallyglo

Шапката доживя до пролетта на 2003 и си отиде отново поради моето злостно, направо престъпно невнимание. Нали чухте историята с автобуса? Сега си представете същото, но този път никой в многото и вече еднакви автобуси не я беше виждал. Дано я е намерил някой, на когото му трябвала и който да я е поносил още малко и е бил по-достоен за нея. Бях дълбоко покрусен, но бабата само запретна ръкави и даде вид, че от девет години само това е чакала – да ми изплете нова пискюлеста шапка, този път – лилава. Новата още си я пазя за спомен – и от бабата, и от капата. Но когато ми затрябва екстравагантна шапка за едно мило събитие, ще си намеря някаква, но само една е тази, която наистина заслужава да ме придружи там – Вълшебната шапка.

По следите на изгубените 6 музикални години – част II

Както е казал поетът, продължаваме, продължаваме… Насладете се на хейта и спорадичните ми похвали за изпуснатите албуми между 2014 и 2016 по-долу.

2014

AC/DC – Rock or Bust. Нека и през 2014 отново чуем цели 11 пъти любимата си песен на AC/DC.

Accept – Blind Rage. Нека и през 2014 отново чуем цели 11 пъти любимата си песен на Accept.

Epica – The Quantum Enigma. Още с първите акорди от интрото човек застива, а изправилите се косъмчета по тила му задават въпроса защо Epica не са по-големи от Nightwish в симфони-метъл-рок-с-женски-вокали жанра. Имат си всичко – и могъщи оркестрации, и епични хорове, и як джангър, докато Nightwish напоследък само се лигундрят. По време на финалната 10-минутна вакханлия въпросът си намира отговор: защото са много по-скучни (поне от пре-2004 Nightwish-a). Да, героичните напеви винаги са въздействащи, а като фон за чукане на свински пържоли са просто незаменими, но някак си след 8-та сходна песен в един и същи албум писва. Но не ме оставяйте да ви отблъсна от албума – пробвайте това с пържолите и преценете сами.

Foo Fighters – Sonic Highways. Никога не съм харесвал особено Foo Fighters, няма и да ги заобичам след този албум. Но няма как да не сваля шапката пред концепцията – Dave Grohl пътува до осем различни градове в Щатите, записвайки на място и с местни музиканти, успявайки във всяка една от песните да улови не просто по нещо от духа на съответния град, а и онзи предурбанистичен копнеж по безкрайната магистрала, който просълзява офисната ни душа по време на филми като Into The Wild. Ако Кобейн беше още жив, бате Дейв отдавна щеше да го е изместил в мислите на хората като мотора, сърцето и перцето на онази Нирвана. Показно за каква е разликата между правенето и творенето на музика.

Godsmack – 1000HP. Иска ми се да кажа нещо оригинално, ама няма какво. Точно както и аз не чух нищичко оригинално в поредния бучащ, трещящ, мачовски албум на Годсмак. Джангърът си е още там, но хипнотичната искра отдавна я няма. Жалко.

Guano Apes – Offline. Защо, Гуано, творите такова гуано? Защо, Ейпс? Толкова ли остаряхте? Толкова ли се уморихте? Толкова ли забогатяхте? Да слушаш новото Гуано Ейпс е като да видиш колко е надебелял Истинският Роналдо – носталгично напомняне, че “едно време си беше по-хубаво”, но без ония безкрайно забавни клипчета, на които Роналдо, с всичките си настоящи 120 оки, продължава да е най-бързият и техничен играч в разни приятелски мачлета в зала.

Iced Earth – Plagues of Babylon. Добрият стар Iced Earth. Ако не са ви омръзнали досега, най-вероятно и този албум ще ви хареса. Това… май беше положителен отзив.

Mando Diao – Aelita. Малки гадни депешарчета са тия Мандо Диао. Жалко, рок дрешките им отиват повече, както Wet Dreams понапомня с протяжната носталгия по изгубената младост, която човек може да изпита само през дълъг августовски следобед на тракийското полето. Аз, от своя страна, така и не се научих да харесвам електронна музика. Но в потна лятна нощ, със слушалките, по улиците, внезапно прави смисъл.

Kasabian – 48:13. Какво, по дяволите, се е случило с Kasabian между 2011 и 2014?!? Едва ли някога ще разберем. Поне още от заглавието албумът ви предупреждава колко точно време от живота си ще изгубите с него.

The Pretty Reckless – Going to Hell. Тези са една от любимите ми находки – никога не бях чувал за тях, но подгряваха хедлайнера на един мой доста неуспешен концертен абе-май-беше-date. С мацката, която заведох там, отдавна не поддържаме никаква връзка, но пък The Pretty Reckless си ми останаха като един хубав спомен от по-безгрижни времена. Самата Тейлър Момсън пък с пълни шепи граби от може би последния си шанс (все пак през 2014 е била вече на цели 21) да се изявява като свръх-сексуална, бунтуваща се срещу системата недораслячка, като дори е успяла да изкара някои добри пънкарийки. Доста по-контролираната акустична версия на Sweet Things пък загатва, че има бъдеще за тая банда и след пубертета. Стискаме палци да не заложат през цялата си кариера на кожи и бунтове като някои.. кхъм…. man-ow… кхъм… ar… други.

Within Temptation – Hydra. Още от когато ги открих, с Ice Queen, Within Temptation най-добре можеха да бъдат описани като “абее, едно такова като Nightwish”. С продукции като Hydra не ги виждам да избягат от “мини-найтуиш” етикета. И опитите им за симфъни-метъл кавъри на бозави поп-песни са зле.

2015

Blind Guardian – Beyond The Red Mirror. На първо четене: изсмукан от пръстите по традиционната формула: 1. “Епичния” реверанс към верните фенове 2. Радио сингъла 3. Странна прог забежка, 4., 5. Филъри 6. Любимата песен на кийбордиста 7. Песента, която ще се хареса на кежуъл феновете 8. Любимата на старите фенове, които са единствените, които би трябвало да слушат тоя албум така или иначе 9. Композицията на барабаниста, да не се сърди. 10. Пауър баладата 11. Другата “епична” песен, за да са олд скул. На второ: все същото, но изпълнени до съвършенство. Напомня филмова/игрална музика и се връзва чудесно със зациклил програмен код.

Disturbed – Immortalized. Похвален опит да избягат от кариерата,построена върху една песен. Напомнят на по-хард нещата на Скорпиънс в началото, после има бозица, после мрачни балади с кризи на средната възраст, завършват с all-out метъл. Може и да е стокхолмски синдром, но на 4-тото слушане вече почват да ми харесват, а The Vengeful One спокойно може да се нареди сред класиките им.

Muse – Drones. Muse дори в моите назадничави очи вече официално са скъсали с лигавия тийн рок, който ме държеше настрани от тях дълго време. Албумът може и необяснимо да завършва с акапелни напеви, но иначе е стегнат, здрав рок с щипка теория на конспирацията за цвят.

Simeon Soul Charger – A Trick of Light. Може би най-любимото ми откритие. Чух и видях ги за пръв път на един студентски фест, където уж трябваше да се зарибяваме с една германка, но никой нищо не зариби (разбира се). Но пък се натъкнах на тези пичове. Бяха толкова не на място сред пропадналите, смърдящи на евтина бира баварски псевдо-пънкарии, че имах чувството, че съм попаднал във филм. Не ме разочароват и до ден днешен – деликатна комбинация от прог. и класически рок с малко почти танцувален фънк за вкус, и всичко това поднесено върху i-knew-them-before-they-were-cool китайски порцелан. Перфектни.

2016

3 Doors Down – Us And The Night. Опитът през 2011 да се позабавляват с истински рок явно не е продал нито на новите, нито на старите фенове. Затова през 2016 3 Doors Down умело се завръщат в жанра “разлигавен пуберски бълвоч” и в черния ми списък.

Dream Theater – The Astonishing. Опит най-накрая за нещо по-оригинално от много корав прог метъл за пръв път от потресващо добрия Octavarium. Не е Scenes From a Memory, и дори след 10 слушания няма да се доближи. Напомня на Николо Коцев и Brazen Abbott, както и на всяка друга рок опера с абсурден premise. И все пак, Dream Theater!

Drowning Pool – Hellelujah. Типичен модерен метъл албум – много бърз джангър, комбинация на дерящи и “чисти” вокали, пълна скука. Дюд.

Dubioza Kolektiv – Happy Machine. По-малко тежката, мрачна и политическа версия на Култур Шок като че ли най-накрая са нацелили точното съотношение между парти ритми, балканска жица и неприятен дъб степ, за да се харесат дори на кежуъли като мен. Още от същото, моля.

Kula Shaker – K 2.0. Ако Боб Дилън беше направил дете на Oasis, което после беше родено от The Cure, то вероятно щеше да звучи като последния албум на Kula Shaker. Едновременно по-мъдри, по-задълбочени и по-слушаеми, тия пичове се гъбаркат с това 2.0 в името, сякаш очаквайки да генерират някакъв синдром на 2-рия албум, макар да имат вече цели 5. А пък Here Come My Demons е просто брилянтна.

Radiohead – A Moon Shaped Pool. Отврат. The spark has long gone out, или пък аз просто вече не съм достатъчно потънал в мрак и депресия объркан тийнейджър, за да го оценя. Въпросът остава отворен.

Red Hot Chili Peppers – The Getaway. Ако съществува такова нещо като улегнал фънк, то РХЦП със сигурност трябва да са едни от флагманите му. С бавно, умислено темпо, избиващо чак до психеделичност в Dreams of a Samurai. Нищо бляскаво, нищо лъскаво, като за хора на средна възраст без време за губене в експерименти.

Skunk Anansie – Anarchytecture. Ако в Black Traffic имаше поне 5 различни вида Скин, тук тя е просто замислена и чувствителна. Както и там: ако ви влече.

Надявам се, че разходката сред музикалната ми колекция ви е харесала или поне ви е била полезна, уважаеми наши двама читатели. Ако не друго, верният ви пишещ начеса крастата си да се прави на музикален критик и се надява в скоро време да се завърне спокойно към екзистенциалните кризи по тези страници. Наздраве!

drumming-panda