Вълшебната шапка

Наскоро бях поканен от добри приятели на едно чудесно събитие, където е според тяхното желание е добре да се появя с някоя забележителна шапка. Това ми напомни да разкажа на двамата ни читатели за вълшебната шапка, която имах като малък. А пък и след като вече възпях едната си баба в ода с врабци, време е да отдам дължимото и на другата баба.

Беше зимата на 1994 година. Имаше олимпийски игри в Лилехамер и аз любопитно зяпах състезанията от далечната Норвегия; едно от най-ярките ми впечатления от игрите бяха шапките на норвежките деца, а и по-големи фенове – ярки, пъстри, вълнени и неминуемо завършващи с пискюл. И тъй, когато, както често се случваше по него време, баба ми взе, че ме попита какво искам да ми оплете, аз и казах шапка с пискюл, ама дълъг, дълъг и интересен. И после, разбира се – веднага забравих, все пак бях на девет годинки. Бабата обаче не забрави, ами се захвана да плете и скоро имах сет от шапка, шал и ръкавици. Цветът им беше ярко синьо-зелен с малко тъмно-кафяво – това не бяха години, в които си избираш в какъв цвят да са ти плетените неща, такава прежда е имала жената, но аз нямах нищо против, аз много го харесвам тоя цвят и до ден днешен. Шалът беше топъл, ръкавиците – нормални, без пръсти, а шапката – ах шапката беше прекрасна! И най-важното, завършваше с много остър, поне 50-сантиметров връх, на който отгоре имаше пискюл. Представете си джуджетата на Снежанка и мен, като едно от тях. Бях много възхитен, обаче зимата беше на свършване, затова носенето на комплекта остана за следващата година.

Нали знаете, как хлапетата малко се срамуват да носят дрехи, дето баба им е изплела? Ами аз никога не съм имал тоя проблем. Шапката ми предизвика внезапен фурор в училище и аз много се радвах на вниманието. Скоро то обаче стана притеснително. В съседния клас имаше дебел и силен побойник с библейско име, който беше взел страха на всички мършави ниски хлапенца в целия трети клас. Отивам на училище един ден и се натъквам право на него на входа. “Ква е тая шапка?”…казвам му, че е плетена и употребявам всички думи, нужни да покажат, че това не е “готина” шапка, която му трябва – думи като “баба”, “вълна” и прочее. Изведнъж осъзнавам, че повече ме е страх да не направи нещо на шапката, отколкото от очертаващия се бой. “Ти луд ли си?” ме пита и гледам как не е сигурен какво да прави с мен и странната находка. Казвам – “ами малко” и му я подавам, в знак на дружелюбност и покорство. Помачква я малко, обръща я отвътре навън и изведнъж – ми я връща и не само я връща, ами обявява, че “много го кефя” и съм под негово покровителство и ако някой иска да ме бие – веднага да му кажа. Животът ми изведнъж стана малко по-лесен, благодарение на една зелена шапка! Тогава бях малък, за да го осъзная, но баба ми беше изплела вълшебна шапка! Такава беше тая капа – внезапен айс-брейкър, изведнъж ставаш разпознаваем сред безбройните други еднакви хлапетии, ставаш “интересен” без изрично да се правиш такъв (или да обясняваш, че знаеш всичките столици #нърдпауър). Искаш да си говориш с някого, ама те е срам и страх и прочее неудобства? Надяваш шапката и отиваш; другото хлапе – няма значение момче или момиче – те е виждало и запомнило, не си му съвсем непознат, а и винаги му даваш шанса да започне разговора с “Брей, каква шапка имаш” и да разкажеш две-три весели истории с нея, след което да се оплетеш в пискюла си.

Прогимназията. Родителите искат да ми купуват зимна шапка, аз не ща и дума да се чуе по въпроса, имам си. Ползите от нея растат постоянно. Забраняват храната в класната стая? Пъхаш си вафлата в дълбините на шапката. Намираш си ценна находка, например парче гума или химикал на улицата? Какво по-добро място за нея от на главата ти. Носиш си пари и те е страх от преджобване край училище? Никой нормален няма да ти бръкне в дълбокия мъх точно под пискюла, ужасната процедура се казва преджобване, а не прешапкване. Искаш да търгуваш с картинки с футболисти с хората от големите класове, ама те е страх за твоите картинки? Няма нужда да ги оставяш без надзор, в шапката има място за всичко! Бях даже искрено изненадан в един момент, когато установих, че на никого другиго не му е хрумнало да си носи всичките глупости в шапката. Това не значи, че бях внимателен с нея, имаше поне три губения на косъм. Веднъж я забравих в автобуса; прибрах се, паникьосах се, излязох пак и отидох на спирката; хванах следващ курс на същата линия, попитах кондукторката и тя ми каза, че единственият ми шанс е да си чакам на обръщача да дойде същият автобус. Чаках около час в студената нощ, сам, на празен автобусен обръщач, ама накрая автобусът взе, че дойде и кондукторката ми беше прибрала шапката някъде, та се намери. Друг път пък я забравих под чина в училище. Отидох на следващия ден преди да е свършила смяната и си я измолих обратно от едни други хлапаци. Забравях я при доктора, при едната баба и при другата, у приятели и неприятели, но тя винаги намираше своя път обратно при мен, вълшебната ми шапка. Веднъж пък лоши хора я изхвърлиха през прозореца на класната стая и тя заседна в улука, но класът в стаята директно над улука се оказа изключително благосклонен към мен и извикаха една чистачка с метла с дълга дръжка, която стигна до шапката.

Дойде гимназията. Странно, но шапката не ми беше тясна, може би вълната се разтяга с времето. Там допълних комплекта на крещящия си моден стил с ярко-бели вълнени ръкавици, останали на бащата от кратковременна работа в автомобилен завод и затвърдих очертаващата ми се репутация за задръстен, но доста колоритен тип. С тази шапка играх мач, с нея се провалях пред някакви девойки и се запознавах с други, с нея ходих на компютри, и с нея ходих дори на военна комисия, където един куп хора с името Георги обявиха, отноео че съм “ЛУД”. Славни бяха тия години и за двама ни. Оттогава датира и единствената снимка на вълшебната шапка, в която пълното и великолепие се губи пред факта, че пискюлът и е завързан за раницата ми. Вече виждам, че е била и леко избеляла, но тогава никога не бих го признал.
typicallyglo

Шапката доживя до пролетта на 2003 и си отиде отново поради моето злостно, направо престъпно невнимание. Нали чухте историята с автобуса? Сега си представете същото, но този път никой в многото и вече еднакви автобуси не я беше виждал. Дано я е намерил някой, на когото му трябвала и който да я е поносил още малко и е бил по-достоен за нея. Бях дълбоко покрусен, но бабата само запретна ръкави и даде вид, че от девет години само това е чакала – да ми изплете нова пискюлеста шапка, този път – лилава. Новата още си я пазя за спомен – и от бабата, и от капата. Но когато ми затрябва екстравагантна шапка за едно мило събитие, ще си намеря някаква, но само една е тази, която наистина заслужава да ме придружи там – Вълшебната шапка.