“Потъването на Созопол” и на постсоц носталгията

Да гледаш ново (а и не само) българско кино е сравнимо с това да си караш колелото в средната лента на натоварен софийски булевард в час пик – да, може би те кара да се чувстваш сякаш вършиш нещо полезно и те изпълва с топлата, удовлетворителна радост да не правиш нещата както масата, но в крайна сметка рискът някой дивак да те прегази с няколкотонното продължение на егото си/на мъничкото си пишле е твърде голям, за да бъде пренебрегнат от здравомислещ индивид. Да си долен хипстър определено помага – и за да твърдиш, че няма нищо страшно в това да колоездиш насред натоварените булеварди, обзет от някаква криворазбрана вяра в доброто и в човека, и за да продължаваш да гледаш на кино (истинско кино!!!) всеки нов български филм, обзет от някаква криворазбрана надежда, че този път ще налетиш на нещо хубаво. Вяра, надежда – за любов няма да говорим, защото в сепийно оцветената постсоциалистическа носталгия тя обикновено е извратена и трудноразпознаваема. Така и трябва да бъде; както биха ти казали в самоопределящите се като такива арт-среди, новото (а и не само) българско кино е арт, не-арт тъпако, и ти никога няма да го разбереш, а само знаеш да си хейтиш – неразбрал.

“Потъването на Созопол” беше най-добре маркетираният български филм от доста време насам. Всички бяха чували за него; всички бяха разбрали за спечелените му награди тук и там; много бяха заинтригувани от необичайно мрачния му трейлър, ако и някои от нас да cringe-ваха неудържимо, както се изразява редакционната колежка, при сцената с виещите мъже на средна възраст. Повечето от вас знаят, уважаеми наши двама верни читатели, че скромният пишещ от принципни съображения гледа да не се поддава на маркетинг, най-вече заради вродената си недоверчивост спрямо всичко, което някой друг му препоръчва като хубаво. Правя изключение, обаче, за българското кино – не толкова от патриотизъм или фенщина, даже не изцяло от любопитство, а най-вече защото искам да го има и страдам от убеждението, че моите 6 левчета допринасят това да се случи. Затова чинно изчаках да се изтекат първите няколко седмици прожекции, които да оберат пуканкоядящите, смартфоноползващи тийнейджъри, и с крехък оптимизъм се насочих към салона. Крехък, но все пак оптимизъм, защото зад фасадата на драматичния трейлър надничаше добре познатият разказ за кризата на средната възраст – сюжет, който напомня малко на кутията шоколадови бонбони на Форест Гъмп. Никога не знаеш какво точно ще измъкнеш.

Бонбоните, уви, този път се оказаха от гадните соц такива.

Вкусът в началото е приятен и ти навява спомени за едни по-добри, невинни времена. След това обаче бързо ти става тягостен и досаден, а на финала между зъбите ти засяда парченце неопределен тип ядка, което се опитваш всячески да изчегърташ от там в продължение на няколко дни, докато то най-накрая се разгради достатъчно, че да те освободи от присъствието си. Следва въздишка, кратък размисъл дали нещата не можеха да бъдат по-различни, и изгърмяване на двойно повече пари във вносен шоколад „Линдт“ с аромат на мейнстрийм и добре инвестиран бюджет.

Вижте, „Потъването“ не е чак толкова лош филм. Без проблем мога да си затворя очите за това, че действието се развива в началото на юни, а и светлината, и търкалящите се по улиците сухи листа напомнят по-скоро за края на септември. Не бих мрънкал дори за deus ex machina развръзката, тъй като явно тези дни човек не може да попадне на филм, на който краят му да не е залепен като с тиксо.

Дори съвсем искрено се засмях под мустак, когато видях, че младата актриса, която играе млада актриса, опитваща се да пробие позирайки гола на известен художник, действително е млада актриса, опитваща се да пробие, появявайки се по дибидюс в първия си филм (според IMDb). Толкова мета.

Даже, ако сте проспали последните 10-на години български филми, може би цялата постановка ще ви се стори увлекателна.

Но, честно да ви кажа, на мен вече ми дойде до гуша от самовлюбени, декадентстващи столични „ентелегенти“, които изживяват екзистенциални кризи на морето в компанията едни на други и на купища алкохол. Вече знаем, пичове, никой не ви разбира и ако се бяхте родили в някоя по-готина държава, щяхте да търкате подметки само по червени килими, да пиете шардоне в кристални чаши и да ви дават по американските телевизии.

Писна ми и от малоумните прякори, с които сценаристите толкова държат да обкичват героите си. Чаво? Док?! Джина, Джинджи?? ХРИЛ?!?!!? Абе, действително ли в арт-средите арт-типовете се обръщат арт-един към арт-друг по толкова арт-начин? Ако да, простете за неверието ми, ама пак е доста зле.

И всичко това удавено в някаква романтика по напъпилия соц: народни артисти, държавни къщи на морето, жигули, шофиране без колани по крайморските пътища, лагерни огньове и хорово пеене под съпровода на кухарки. Вече няма такива неща, ех, въздъх, сипи още водка. Признавали сме и преди, че в редакцията сме много податливи на носталгични чувства, но подобно безпардонно взиране дори не толкова в миналото, колкото в миналите себе си, е характеристика на безогледна самовлюбеност. В крайна сметка „Потъването“ е филм от пиянстващи застаряващи артисти за пиянстващи застаряващи артисти. Другите не сме добре дошли на частното им водка-парти и въобще не знам защо си правиха труда да ни поканят.

От такава хипстърия да не смее човек да изхипстърее вече, че ще вземат да го объркат за някого от тези по телевизията.

За финал ви оставям с един от гениалните текстове на Уикеда:

Никой не ме разбира,
никой не ме слуша,
никой не може да вникне в творческата ми същност,
веднъж да отида в града
ще кандидатсвам направо във ВИТИЗ.

Decadent panda thinks you are a simpleton and doesn't want to talk to you
Decadent panda thinks you are a simpleton and doesn’t want to talk to you