Brothers gonna work it out


Chemical Brothers са име в електронната музика, което не може и не трябва да бъде подминавано. Ed Simons и Tom Rowlands бележат началото си като електронно дуо през 1992-ра година, в клуб в Манчестър. Не след дълго, Chemical Brothers излизат начело в big beat вълната – жанр, включващ в себе си електроника, рап, рок, пънк, джаз, фънк, соул (и не само),  преработени с бързи drum бийтове, и обгърнати в атмосфера, караща те да се разкършиш моментално. Други големци в жанра са Prodigy, Fatboy Slim, Groove Armada, Junkie XL, Chase and Status.

Big beat течението има кратък живот, но влиянието му е безспорно. Prodigy, Fatboy Slim и Chemical Brothers владееха MTV в края на 90-те години: всеки, имал възможността да гледа световните музикални канали до пръсване през 1999-та, няма как да не си спомня дискотеката, пълна със скелети във видеоклипа на песента “Hey Boy, Hey Girl” на Chemical Brothers, или бруталното и противоречиво видео на “Smack My Bitch Up” на Prodigy, година преди това.

И макар 90-те да са вече отдавна зад нас (скоро ще станат 30 години!), цяло едно поколение израсна с музиката на Chemical Brothers – децата на 90-те и краят на 80-те. Това поколение можеше да се наблюдава на концерта в доста пълен състав: появявайки се с известно закъснение, чаровно, възпитано, със самочувствие, тръпнещо в очакване, с блясък в очите, подхвърляйки си шегички. Хора, които не са се виждали с години, се обединяваха, групичките нарастваха неколкократно,  димът се изпускаше през смях, и кипяха истории от едно време. Известни комици, музикални редактори, легендарни драскачи по форумите от едно време, водещи, диджеи, и други дейци на културата се потупваха по рамената, тръгвайки с бодри крачки към главните входове на Арена Армеец. Витаеше усещане за приятелство, никой не се буташе, и – заклевам се – аз лично не видях човек на възраст под 25 години (или ако е имало такива, са били изключително малко на брой) . Народ от улегнали хора, леко преуморени от края на работният ден, но много надъхани и изключително доброжелателни.

Но да продължим с концерта.

Първият концерт на Chemical Brothers в България започва по график в десет вечерта, и след краткото ремиксирано интро на “Tomorrow Never Knows” (която песен в оригинал е дело на Beatles), химиците влизат ударно с “Go”, от “Born In The Echoes” (2015). Публиката се заразява моментално от ритъма. Екранът изобразява фигури, ходещи напосоки, и пасва добре на атмосферата: все пак, визуалните ефекти са дело на дизайнерите Adam Smith и Marcus Lyall, които работят с Chemical Brothers вече повече от 25 години. 

Следват още песни от по-новите албуми. В един момент се чува познат рефрен, и публиката се наелектизира, крещейки от възторг с пълни гърла:  “Hey Boy, Hey Girl” зазвучава в цялата си прелест, осветявайки всичко със зелени лазери, раздвижваща и най-уморените хора отпред в публиката.

Chemical Brothers наистина не пестят, що се отнася до ефекти: от обсипване на публиката с конфети, през пускане на огромни балони, до появяването на двата огромни робота на сцената.

Публиката получи всичко, и по много. Личен фаворит е начинът, по който беше представена една песен от по-новите албуми – “Swoon”. Макар и да не блестеше пред останалите ефекти, визуалното майсторство, представено от анимация на двойка мъж и жена, които бягат и падат в нищото, опитвайки се да се доближат един до друг, в комбинация с лириките от песента: “Just remember to fall in love/ There’s nothing else/ There’s nothing else” са затрогващи, и макар и наивни, те прегръщат като топло одеало.

Не издържам, и вдигам глава към тавана, потапяйки се изцяло в това wholesome чувство – че там някъде е пълно с двойки, които се гледат в очите, и от тях строи любов. Че винаги ще има надежда, и че любовта побеждава накрая, независимо на колко години си, и колко си страдал. Но моментът трае твърде кратко и е време за още песни – анимацията на екраните ни въвежда в любимата на всички денс класика  “Block Rockin Beats”, и макар и преди малко потънала в съзерцание, не издържам, скачайки истерично: „Те са тук, не мога да повярвам, че ги виждаме!!!“ – крещя на приятелите ми, които също са ухилени до ушите…

Chemical Brothers излизат на бис, без да бързат. Хората започват да се придвижват към изходите, но на екрана изникват стенописи под звуците на песента “The Private Psychedelic Reel”  – една подценявана класика, от още по-класическият им албум Dig Your Own Hole (1997). Не можеш да не се почувстваш като част от ритуал, докато изображенията се сменят бързо, а музиката напомня древен индийски ритуал.

С тази последна, извисяваща песен, приключва концерта – прекалено бързо, както всички добри концерти. Емоциите видимо тресяха голяма част от хората в golden circle частта пред сцената, и придвижването ставаше като насън. 

На излизане, мнозина избраха да се придвижат към Плиска пеша, подвластни на постконцертната треска. Не след дълго, като във филм, заръмява отрезвяващ дъжд, който се усилва до порой. За съжаление, част от публиката се оказа в транспортен капан – викащи хаотично таксита, или движейки се към редкият денонощен транспорт, или последните рейсове. 

Аз реших да забързам крачка пеша от Армеец до Дружба 1, ухилена до ушите, забравила за маловажни неща като транспорт, какво ще се случи с обувките ми, ще се намокри ли телефонът ми. След което си пуснах любимата ми компилация на братята –“Singles 93-03”, която едно време си взех от Orange Center на касетка, и скъсах нервите на родителите си, въртейки я до пръсване в колата.

Братята още го могат – надскочили славата си в края на 90-те, все още пълнят залите, и радват феновете си. Със сигурност всеки, решил да не присъства на това изумително музикално събитие, изпусна много. Да се надяваме, че Chemical Brothers няма да ни подминат на следващото си турне, и недошлите ще успеят да поправят грешката си.