The corporations, maaaan… the bloody corporations

Не знам какво точно бях очаквал, но когато влязох в малката, непроветрива “семинарна” стая, пълна с умислени немци, всички надежди за поносимо прекарване на следващите 3 часа се изпариха като оптимизъм в началото на септември.

Всъщност никак не се гордея как се озовах на този семинар. Беше юли, беше 30 градуса, а аз, пребит от изпит и недоспиване, тътрех крака към Мензата. Човек си мисли, че нищо не е в състояние да го изтръгне от блажената апатия на преуморения мозък, но къде ти – мъжете сме простичко устроени същества и красива жена, оплакваща се колко й е горещо, докато прави вятър на обилното си деколте, може да ни накара да подпишем горе-долу всичко. Дори и след като сме го прочели, и след всички обещания никога повече да не посещаваме никакви семинари, уъркшопи, обучения и др. душегубки. Около четвърт час по-късно се сетих за (вече) класическата максима “Ако не плащаш за продукта, то продуктът си ТИ.”, но вече беше твърде късно. Безплатен кариерен семинар, щом сте казали.

И ето ме, застанал пред масивна, негостоприемна блиндирана врата на третия етаж в стара сграда в един от, явно, тежкарските квартали на Мюнхен. Звъня на звънеца, почти мигновено се разнася познатото бръмчене, отворено е – явно ни очакват. Посреща ме безкрайно дружелюбната рецепционистка, повежда ме из скучен офис, въвежда ме в гореспоменатата стая. Трима души седят на столчета и съсредоточено разглеждат връзките на обувките си и ъглите на стаята, а двамата ръководители на семинара ми стискат ръката с онази толкова изкуствена, плашещо отработена усмивка на някого, който знае защо той е тук, защо ти си тук, и че ти не знаеш нито едно от тези неща. Аз съм Продуктът, alright. Да започваме.

Втората ми най-омразна част от всеки семинар е представянето. Толкова ми е омразна, че ето тази мечка ми се стори много смешна. 15 присъстващи, само немци, дори има една отракана госпожица с “фон” в името.

I am Jack’s inflamed sense of not belonging.

Първите час и половина от семинара преминават като на магия. Темите са стари и скучни – как да започнем търсенето на работа, колко е важно да бъдем наясно със себе си и какво искаме, за да намерим идеалната за нас позиция, все едно не го правим само заради парите, упътвания да се обаждаш по телефона, съвети как да окомплектоваш кандидатурата си в папка от 4.77 евро, така че да е напълно неразличима от всички останали папки от 4.77 – сякаш пък някой все още изпраща кандидатури по истинска поща.

Снимката, казва типът с изкуствената усмивка и шарещите очички, е много важна. Ако кандидатствате в стара компания с традиция, добре е да подходите класически. Ако е млад стартъп, може да бъдете и по-агресивни и изобретателни – типът демонстрира своя снимка в профил, на която е вперил устремен поглед в залеза през стъклените стени на някакъв офис. Преливащи агресия и изобретателност.

Опитвам се да вмъкна забележката, че снимките в кандидатури за работа са изключително немско изобретение и в повечето страни по света всъщност директно ще ви изхвърлят папката в кошчето, ако им я пратите така. Втората шефка се смущава за съвсем кратко, може би за секунда се сеща за света извън Германия, успокоява ме, че за “интернационалните” апликации ще поговорим по-късно, и продължава нататък. Не правя опит да обясня, че “немски” за мен е точно толкова интернационално, колкото “естонски”, например. В демонстрираното от тях CV под “Езици” немският въобще не се появява. Подразбира се, изглежда.

I am Jack’s square ass in a very round, very German hole.

Следва почивка и посещение на тоалетна с монтирана алуминиева табелка, забраняваща на някакво рисувано човече да пикае право. Не се чувствам достатъчно рисуван, нека си забранява.

Втората част на семинара започва с ръководителката, която подрежда малки листчета с явно въпроси на тях.

О, не.

Ужасът почва да пълзи нагоре по врата ми. Следва безкрайно любезната по(д)кана (усмивката няма да я споменавам повече) да наредим столовете си в кръг. За да е интерактивно.

О, не. О, не, не, не.

Интерактивно, по дяволите. По-горе споменах за втората си най-омразна част от всеки семинар. Ето я и първата. Игра с публиката. Интеракция, опити да бъдем разчупени, включени, да споделяме. Може би съм антисоциален, може би съм долен хейтър, но в която и дебела книга, по която се водят всички организатори на семинари, да са написали, че директното общуване с и между участниците е Забавно, явно не важи за мен. Успявам да се олея с шишето вода, докато псувам тихичко по родному и се опитвам да преместя стол, раница, палто и въпросното шише едновременно. Not my finest hour.

Играта с публиката, този път, е симулация на интервю за работа. Ръководителите хвърлят по нас най-често използваните въпроси и след това, с Онази усмивка и назидателен тон, ни обясняват защо ни питат точно това и къде сме сбъркали при отговора. Името на лепенката върху ризата ми и без това е труднопроизносимо, аз се старая да го прикрия, доколкото мога, и чакам. Въпросите почват да се въртят по кръга.

“Защо кандидатствахте при нас?” ме подминава.
“Защо трябва да изберем вас?”
“Как се виждате след 5 години?” О, бог явно има. Единственият въпрос, на който никога не съм знаел отговора.

“Хер Щефанов,” съсипва името ми след малко немецът, “посочете някоя ваша слабост.” Да, бог наистина има. Тук съм подкован и гордо заявявам “Никак, никак не обичам да ставам рано. 8 часът за мен е неприемливо.” Шокирана тишина. Само на мен ли ми е смешно? “Това пък НИКОГА не можеш да го кажеш на интервю!”, изригва госпожицата с “фон”-а. “А значи ли, че често закъснявате за работа?”, опитва се да ме контрира ръководителката. Не бе, хора, не – просто мразя да ставам рано. Толкова ли е трудно?! Клатя безсилно глава, при обсъждането на отговорите шефката на семинара деликатно прескача моя. Ама не, аз наистина, сериозно, не се шегувам, не обичам да ставам рано и дори не бих се замислил да го кажа на интервю. Какво толкова? Стандартни папки, стандартни снимки, стандартни отговори… може би.

Минават още няколко въпроса, стига се до симулация на преговори за заплата. Двама души отиграват два сценария преди мен, като всички почват да се “пазарят” от 60 000 евро годишно. Питат мен, аз посочвам същата цифра – и вместо, както при другите, ръководителката да играе “стиснатия” HR, при мен скача на 65 – за да демонстрира какво ще стане, ако сме подценили пазара.

В този момент ми просветва. Няма значение каква цифра им бях посочил. Въобще няма значение какви отговори даваш. Срещу себе си имаш хора, които ти обясняват колко е важно да си гъвкав и адаптивен, докато задават стандартните си въпроси и отиграват стандартните ти отговори в стандартизирания си семинар за стандартизиране на кандидати. Целият този цирк… за да разбереш кое трябва, и кое не трябва, и най-вече – как те не подлежат на обсъждане.

I am Jack’s well-played part in a carefully set piece.

Някъде към края става ясно и какво точно ми се продава срещу безплатния семинар – фирмата, която организира цялото мероприятие, се занимава със застраховки и пенсионно осигуряване, а последните 2-3 слайда в презентацията са плашеща статистика колко ще страдаме, ако не почнем да се осигуряваме допълнително веднага след университета. Докато в ъгъла се мъдри ясно видимо тяхното лого. Беше ли нужно да ме викате за 3 часа, само за да ми покажете това?

Разписвам feedback-формуляра, отбелязвам, че семинарът е “препоръчителен”, за да не ми задават допълнителни въпроси, но не попълвам имена в таблицата “А на кого от приятелите си бихте го препоръчали?”, под въпроса “Кога искате да присъствате на втората част от семинара – персонален разговор и консултация?” написвам, че не искам да ме търсят повече, и с облекчение излизам насред режещия септемврийски студ.

Три часа, в които не научих нищо ново. Поне не и за кандидатстването за работа.

В транспорта към вкъщи попадам на следния цитат от братята Стругацки:
“Имам един познат – каза Едик,  – който твърди, че човекът бил само междинно звено, необходимо на природата, за да създаде венеца на творчеството: чаша коняк с резен лимон.”

Кой знае. The corporations, maan… шибаните корпорации…