Ламаринен понеделник

Има нещо сюрреалистично в утрините след рязка промяна във времето. А ако тази утрин се случи и понеделник, нещата придобиват драматична окраска. Сякаш Гринч, Дейвид Линч и Дейвид Финчър са изтормозили някакъв пинчер, който след това в яда си е отишъл и е захапал Андрей Тарковски за задника; това му е дало идея за филм, която той после споделил с Ларс фон Триер, а той я използвал, за да заснеме най-зловещата си до този момент драма за мрачните бездни на човешката душа. Толкова е унило и драматично.

Всичките келвини, лумени и градуси са изчезнали някъде. Мрачно е като в съветска постапокалиптична дистопия. Фарове нервно подскачат по неравностите на пътя и, колкото и да са много, успяват само да засилят в нихилистичната ти душа увереността, че сме сами, потресаващо сами в цялата тази безсърдечна вселена. Не във вселената – сами сме дори в каращия на последни издихания, бучащ като преял кашалот оранжево-ръждив автобус, в който хората днес не са като сардини, а напротив – опитват се доста неловко да не докосват нито телата, нито аурите, нито дори погледите си. Какво се е случило, питаш се, опитващ се да не се пребиеш по разкашкания кален филм върху праисторическия балатум, стискайки еднакво здраво дръжката в автобуса и последните изплъзващи ти се останки от здравия си разсъдък?!

В такава тъмна, сива сутрин е трудно да повярваш, че само преди 2 седмици си обикалял северна България с колегата-хипстър, снимали сте се на входа на Чурек, запознали сте се циганчето Краси в Угърчин, а накрая сте го напили (колегата, не – Краси) с Бейлис на вила във Виница. Няма и следа от сахарската климатична вълна, която съпътстваше сватбата на въпросния (пак на колегата, не на Краси – честито, колега!), и която в комбинация с 2 дни носене на костюм вече няколко пъти ползваш за оправдание да пропускаш кардио във фитнеса, понеже си се потил достатъчно напоследък.

Недоспал си; много, неблагонадеждно недоспал, а съдейки по хората, които срещаш по улицата, зомби апокалипсисът вече е започнал. Цяла нощ си редувал жега-отваряне на прозореца-дъжд, градушка, вятър, гръмотевици-затваряне на прозореца-жега. Някакво извадено сякаш от разказ на Ловкрафт нетърпение, напрегнато очакване се е загнездило в теб и не те оставя да се радваш дори на шума от разлюляните листа, които иначе толкова добре те приспиват. Нещо се пречупва у хората, когато в рамките на няколко часа температурата скочи или се срине 20-на градуса. Нещо в уж забележително адаптивните ни, еволюирали мозъци се опъва като струна и не ни дава да заспим. В такива нощи се раждат историите за таласъми и караконджули.

А безсънието, както знаем, е като дете с грамадни ножици в шивашко ателие. Стига да не падне и да се самонаниже на тях, ще ходи, кълца и реже, докато отвсякъде почнат да стърчат разнищени конци и несвързани краища. Безсънието е the fun powder, с който са поръсени всички онези моменти, за които в последствие не сте сигурни случили ли са се наистина, но ви е страх да попитате. В една такава отвратителна, сива, понеделнишка сутрин, когато небето е много ниско и с цвят на поцинкована ламарина, когато целият град не е спал, се чудиш будил ли си се въобще… някога. Като Vanilla Sky… само че Lamarina Sky.

Когато дойде лятото, а черниците пак оклепат всичко навън, най-трудното нещо, оказва се, е да запазиш вътрешната си хармония, докато някакъв глупав вятър блъска клони в прозорците ти. Освен ако не сте попаднали в някакъв излишно прехвален филм на Бунюел, няма разумна причина да не избягвате сюрреалистичните понеделници на душата. А неназованият, атавистичен ужас, който ти пречи да заспиш, на дневна светлина не е нищо повече от добре описаният от науката пред-работен стрес съчетан с необоснованата ни гузност, когато си отпочинем добре. Така, де – всички знаят, че таласъми и караконджули не съществуват.

Не стресирайте пандата