Хайде на международния влак! Част I

В Европа има два типа хубави влакове. Едните са влаковете на западна Европа, лъскави, бързи и начесто. Те са такива, защото богатите страни са се погрижили на хората да им е максимално удобно и да могат да ходят да работят всеки ден. Другите са влаковете на Русия и руско-образните страни, които не са много начесто, но също са доста бързи, топли и удобни. Те са хубави по-скоро по принуда, защото за много места те са единствения обществен транспорт през огромните разстояния, а за други – са много по-добри от пътищата и другите форми на наземен транспорт. Влаковете в голямото пространство между тия два типа са нещо по средата – опитват се да са по-като западните, но източното наследство и географски особености често ги влекат в другата посока, в резултат от което понякога има чудни хибридни резултати, а понякога – невъобразима каша. И от всички оплетени влакове, най-оплетените са международните влакове, а от всички международни влакове на континента, най-голямата каша цари с тези на Балканите. Тук ще разкажа един сборен разказ затова какво е да пътува човек с нощния влак между Белград и София, един от най-интересните влакове на Европа.

Започваме на гарата в Белград, на която редовно се озовавам посред дълги зимни нощи по различни причини, най-вече свързани със стиснатост и нездраво желание за приключения. Това е една гара, която отчаяно се нуждае от обновление, защото нито сградата, нито железопътната и инфраструктура отговаря на важността и века в който се намира. Сърбите обаче имат решение – постепенно я заменят с друга, нова, огромна и скъпа гара, на километри от тази и от центъра на града, на който, парадоксално – ще бъде кръстена. Досега обаче влакът за София е тръгвал винаги от старата и затова историята ни започва с нея. Слаба жълта светлина, няколко пейки обърнати с гръб към влаковете, отворени врати през които вятърът фучи и съмнителни типове загърнати в черните си якета, един от които се явявам аз – това е картинката на гарата в девет вечерта. Нареждам се да си купя билет и докато чакам уж на малко разстояние зад предния човек ме пререждат цели две лелки, за които това, че не им се скарвам явно е знак, че просто си седя зад онзи, не е като да чакам нещо. Нищо, аз не бързам. Тъкмо да си помисля, че лелката на гишето е като всяка друга навсякъде по света и тя изпада в истеричен пристъп на някакъв човек, че и е изпил кафето и намусено ми подава безкрайно-евтиния билет до Цариброд. Нощният влак траещ девет часа и пресичащ по диагонал Сърбия струва 8.5 евро, толкова е евтин сръбският влак. Защо билетът ми е до Цариброд, като отивам до София ще се изясни по-нататък.

Опитвам се да си чета книжка, но на всеки няколко минути някой ме заговаря. Може би е защото това сърбите са приказливи хора, а може и да е, защото електронното табло работи чудесно, упътвайки хората да видят разписанието на хартиеното такова, на което пък аз съм се облегнал, кой знае? Някак си минава часът до моя влак, през който далеч по-голямо вълнение сред хората предизвиква влакът за Будапеща – все пак има цели четирима бежанци, които трябва да бъдат качени на него придружени от полицай и огледани подозрително от другите хора с черни якета наоколо. Мисля си – както имам смартфон, сто процента някои от чичоците наоколо си мислят че съм бежанец и аха аха да ги ислямизирам.

Въпреки, че никъде нищо не пише, самоличността на моя влак се установява лесно – той е единственият останал, освен това почва да бръмчи, трака и пуфти половин час преди да тръгне. Също така, съвсем целенасочено изглежда върховно бракмян, сякаш може да бъде разглобен за десет минути. Качвам се и се настанявам до прозореца в едно тъмно, празно купе. Понякога този влак не е с купета, а с големи помещения с много седалки – това обаче не променя историята, просто фазите на влака се случват малко по-едновременно. След няколко минути се появяват първите чичовци, отварят вратата и ме питат дали има Грениje. Отговарям, че да, парното работи, но те понякога влизат и го пипат, за да се уверят. Нищо, че навън е 13 градуса в един от най-топлите декември-та (как е множественото число на декември?) напоследък, ВСИЧКИ в този влак са дълбоко обсебени от наличието на Грениje. Очаквам, че като се уверят, че работи – ще се настанят, но повечето се отбиват, проверяват топлото и заминават доволни нанякъде, информирайки с одобрителни възгласи другите влакови чичовци, че Светото Грениjе е налично и някак си подтиквайки още от тях да влязат и да се убедят. В крайна сметка в купето остават още трима души – момиче, което всячески се стреми да се затвори в някаква качулка да си слуша музика и да се изолира от света на този влак, дежурният американски бакпакър (той е единственият човек на тоя влак с билет до София), който не знае нито дума сръбски, нито в какво се е забъркал; и също така дежурният сръбски дядо, който сяда точно до грениjето и още преди влакът да тръгне вади едни хлябове и сирена върху внимателно поставена салфетка.

С тръгването на влака започва първата фаза на пътуването – фазата на зациклилия сръбски дядо. Нищо, че никой не му отговаря особено старателно, той разказва истории, плюе трохи край себе си, смее се сам на историите си и се майтапи с всички и особено с американеца, който само се усмихва, защото нищо не разбира. Няма значение, че момичето се опитва да се изгуби в света на музичката, трябва да бъде върната във влака поне три пъти, за да си каже къде отива и откъде идва и да се открие дали някаква далченва връзка от познати не я свързва с дядото. Архетипният сръбски дядо обикновено блика от енергия, редовно ходи(защото има такова и такова заболяване) до тоалета (десния, а не левия, понеже в левия имало еди-какво си на пода)настъпвайки всички крака и отива поне десет пъти да говори с кондуктора от които поне пет пъти се оплаква, че му е студено и поне два – че му е горещо. Това може да звучи парадоксално, но всъщност не е, защото въпреки че парното работи с пълна пара (УАУ, какъв майтап!), прозорецът пропуска студен вятър през всичките си безбройни дупки, което води до сваряване на хората на нивото под врата им и замръзване на всичко над него, както и на опити от моя страна да си вдигна сварените крака някак си над главата, същевременно смъквайки премръзналите уши надолу. Разказал ни за всичките си къщи, роднини, работи (а сръбските дядовци са като българските – работили са петдесет различни неща през последните трийсет години) дядото излиза навън да търси нова публика, и се връща чак когато селото му наближи. Сръбският дядо винаги слиза в някакво градче на два-три часа от Белград и изчезва в тъмата след като е поздравил всички на гарата. По някаква причина, сръбските гари са много живи посред нощ, винаги има някакви хора които се мотаят насам-натам с разни торби, други които чакат влаковете (а половината влакове в тая страна са посред нощ) и трети, които просто са там за купона.

На някоя такава гара започва втората фаза на пътуването – фазата на пияните хлапаци. Това е любимата ми фаза, защото с тях е най-весело, а пък тази зима въпросните бяха особено мили и след дежурните въпрос за грениjето, донесоха десет бири в купето, от които цели две се оказаха за мен. Момчетата отиват на гости на някакъв приятел, който е военен и може би – са си изхарчили всичките пари за бира. При появата на кондуктора му обясняват, че нямат пари за билет и той просто вдига рамене и си заминава – следва обсъждане дали да му се отплатят за непукизма с бира или с все пак събраните към 1000 динара; пращат най-представителния и той се връща, извършил подкупа за 500 динара. 4 евро, толкоз му трябва на един сръбски кондуктор.

С младежите си разказваме вицове, правим наздравици за българо-сръбската дружба и коментираме качествата на бирите, моретата, кебабчетата, момците и девойките от двете страни на границата. Американецът – с моя помощ и момичето също се присъединяват към партито и нашият малък мехур бавно поклащащ се през нощта става все по-весел. В сръбските влакове винаги има весели младежи посред нощ и това е едно от най-хубавите им качества. Двете бири и ледената вихрушка над врата ме успиват леко, но това е добре, тъкмо ще мога да проспя част третата фаза от пътуването, която е най-дълга и досадна.

Тук обаче, колегата хипстър ми сочи броя думи и ми казва, че по-добре да пусна историята на две части, за да е съспенса на МАХ. Е, уважаеми двама наши читатели, суспенсирани ли сте? Трептите ли в очакване? Обещавам до няколко дена иде и втората половина.