Хайде на международния влак, част II

Натръпнахте ли се? Ето, идва втората половина от приключението.
Та, значи, пристигнахме в Ниш. Там веселите момци са слезли , за да се прекачват и да разправят небивалици на друг кондуктор, а влакът е вече закъснял с два часа, за да могат всички чакащи го там посред хладната нощ да са крайно изнервени. Това закъснение е доста интересно – никъде не сме спирали да чакаме дълго, значи просто скоростта на движение е била значително по-ниска от тази, предвидена в разписанието; естествено остава неотговорен въпроса защо това разписание е направено така. Случвало ми се е да чакам Влака и тук, обстановката обичайно е много по-напрегната; хората не обичат да са сaми в нощта сред островче от мъждива светлина, с усещането че закъсняващият им транспорт никога няма да дойде и те ще останат тук вечно.

В Ниш се появяват и първите хора, които пътуват за България и две български лелки и сина на едната са новите членове на нашата меняща се компания. Едната леля е характерният представител на третата фаза на влака, докато другата и сина на първата се явяват просто невинни жертви на това, което ще следва. А то е един безкраен поток от думи – предимно оправдания и обвинения. Лелята описва на приятлката си (с която май за пръв път са се срещнали на гарата, и все пак – добре, че я има, защото иначе аз щях да съм главният слушател на това) далавера след далавера и дребна измама след дребна измама с която тя се занимава, докато работи в Ниш: (“Казах на фирмата – или кеш, или беж!”,”Божкей, искали да ми пишат фактура за комисионната ми!”). След всяка описана далаверка следва оправдание, защо ужасният живот я е принудил да прави това (“Ами то живее ли се с 2000 лева заплата?!” “) от което изскачат разни други неприятни истории и синът съвсем ще пукне от срам (“Мъжа ми го задържаха на границата, щото като го питали какво носи – и той идиотът всичко си казал!”, “Майка ми взела, че казала на комшийката че сме имали пари, представи си!”) накрая оправданието прераства в обвинение към хората и държавите, които са виновни “Данъци ше ми взимат! Че какво е направила България за мен, че да ми взима данъци!” “Бандероли ще им плащам на тия кръволоци”). След като синът заспива, историите стават малко по-пикантни, има зарибявки с шефа и, ама тогава най-после успявам да се унеса и аз, та ги пропускам.

Събуждам се малко след изгрев, влакът тъкмо тръгва от Пирот, границата наближава. Приказливата леля описва внимателно плана на сина си, какво да каже като го питат за торбите и как да се държи. Американецът прави тактическа грешка – пита ме трябвало ли да се декларира нещо на границата; това привлича вниманието към двама ни и лелята не се спира, без да е изцедила с въпроси всичко за нас и средствата с които разполагаме. Накрая идва и очакваният въпрос: “А ти цигари носиш ли?” Цигарите в Сърбия са значително по-евтини от тези в България и всички пушачи гледат да се запасят, обичайно с доста повече, от разрешеното за пренасяне. Казвам, че не нося, но ще слизам в Цариброд и се измъквам от купето преди да ме е накарала да преведа на американеца опита си да го накара да пренася нейните цигари.

Ето го и Цариброд, където аз чинно се измъквам от влака насред огромните тълпи, които го чакат. Тук започва четвъртата фаза на пътешествието, която в случая пропускам; въпреки това, знам какво става в нея – включва тълпи от хора, които си пъхат цигари в джобовете, деколтетата, гащите и зад дъските на влака; нескончаемо чакане насред нищото на границата; митничари разглобяващи целия влак дъска по дъска (помните ли дето казах, че влакът изглежда целенасочено разнебитен? Ами той затова е такъв – за да се разглобява по-лесно); намиране на цигарите, молби и горки сълзи, опити за подкуп, писъци от жените в чиито гащи има правоъгълни издутини; подтиснати въздишки на облекчение от по-изобретателните, като описаната нагоре леля – шансът да бъде заловена в нещо е минимален, защото специално се е докарала в сакце и изглежда представителна, въпреки зеблените торби с “дрехи”.

Всичко това ме изнервя неимоверно, затова предпочитам просто да си сляза на Цариброд, да закуся в градеца с останалите си сръбски стотинки, да мина пеш трите километра до границата за колите, да премина там и да изчакам някой на автостоп до София; В мъгливите зимни утрини бългрските коли от Сърбия са рядкост, но затова пък още третата ме взима и обичайно пристигам в столицата докато бракмата, от която съм слязъл, все още тътрузи бавно между Калотина и София. Така се пести не само изнервяне и време, но и пари – билетът до София е три-четири пъти по-скъп от билета до Цариброд, защото си плащаме за удоволствието да видим как се разглобява влак. А и всички редовни хора по линията имат билет само до границата, защото в България проблемът винаги се решава с даване на 2-5 лева на кондуктора, който се ядосва на будалите като американеца, че са имунни към този дребен подкуп.

Но тук трябва да бъда честен – от две години не съм минавал с влак последната фаза, може ситуацията коренно да се е променила и вече да не стават точно така нещата. Другите тенденции също са към промяна – сърбите правят нова гара, БДЖ пък пуска още един влак дневно до и от Белград, и двете железници имат някакви бегли признаци на модернизация, строи се и магистрала… Ерата на сюрреалния влак от Белград до София бавно си отива и това е прекрасно, но и малко тъжно – защото колко по-скучно е да се возиш във влак посред нощ и да нямаш нито една история да разкажеш после?