Врабци

Не знам кога се случи за пръв път. Тези истории са толкова много, че се преливат в един общ спомен, за който е този разказ. Може би съм бил на около 8 години, а може и на 10-12, едно хлапе на гости при баба си, която в характерен варненски стил наричаме “маминка”. Тя живее в гарсониера на осмия етаж в панелен блок и е пенсионирана учителка по руски език. Правя си нещо свое, което според възрастта, времето на деня и годината може да е играене с гумени животни, писане на домашни, четене на енциклопедии, гледане на мач, а маминка ми си прави нещо нейно, което почти винаги е четене на книги или гледане на сериали, нейното време беше далеч по-ясно разпределено от моето. В един момент маминка вдига глава от книгата и казва. “Ох, влязъл е врабец”. Не знам как го е усетила, аз не чувам нищо, но пък знам какво следва. Но първо, да обясня с нейните думи, какво е станало: “Понякога, като му стане студено на врабчето, то си намира някоя топла хралупа да се сгуши за малко. Обаче по покривите на панелните блокове има много дупки и пукнатини и през някои от тях врабчето успява да се напъха вътре, в помещението над асансьорната шахта. И понеже е глупаво пиле, не може да си спомни как е стигнало дотам и започва паникьосано да се блъска в стените на помещението, където не вижда нищо, защото зрението му не е направено за такава тъмнина. А то е и малко птиче, трябва да яде честичко, след няколко часа ще умре.” Маминка ми живее на последния етаж, точно до горния край на асансора и тренираният и слух разпознава всеки път като влезе врабец.

“Не можем да го оставим там, сърцето ми се свива. Хайде, вземи метлата и да отиваме.” – изговаря тя едни от най-зпомнящите се думи на детството ми. Отиваме обаче на втория етаж, защото там е домоуправителката, от която трябва да вземем ключ, защото помещението над асансьора нормално е заключено. “Добър ден, пак съм аз. Извинявай за това, че често идвам, но пак е влязло врабче, ще може ли ключа за горе?”. Домоуправителката е груба жена, която ни гледа все едно се чуди каква скрита далавера правим ние с помещението над асансьора и докато ни носи ключа се зарича някой път да иде да види, само за да забрави в секундата в която изчезнем от погледа и. Отиваме обратно горе, отключваме металната мрежеста врата и аз се впускам с дивия интерес на всяко хлапе към забранени места. Там обаче няма нищо, освен бетонна стая с дупки от които свисти вятър и устройството на асансьора от което се вижда досадно малко. И врабец, хвърчащ лудо и удрящ се в стените. Лесно се вади оттам, защото той все пак лети към светлината и отворената току що от нас врата води към по-светло място. Тук обаче следва трудното. Никъде в блока няма отварящ се прозорец, нито друга пролука навън, през която можем да прекараме летящия врабец. Единственият изход е входът, а той е осем етажа надолу. “Ама врабчето е птичка, него го влече просторът, то инстинктивно се стреми нагоре, а не надолу” – казва маминка ми и аз осъзнавам какво тежко изпитание ни предстои. Крясъци, размахване на метла или парцал из въздуха и след няколко минути врабецът все пак е слязъл един етаж по-надолу. Тя предприема главното плашене, а аз съм последната защита, ако се изплъзне и тръгне пак нагоре, трябва да го спра с метлата на най-тясното. Винаги има няколко тежки провала, когато се случи на седмия етаж просто вдигаш рамене, но на втория е ужасно, защото всичко започва отначало на метри от финала. Често съм готов да се откажа или поне да искам да си почина, но маминка ми води смело напред, с безкрайното търпение на една учителка. Междувременно аморалните въпроси които повдига ситното говненце, като “а защо трябва да помагаме на врабчето, като то не може дори да разбере, че му помагаме” биват напълно отбити с едно “Ти искаш ли врабчето да умре? Ако не щеш, ще го спасим”.

Може да звучи странно, но една от най-прекрасните гледки в живота ми е на това как врабец изхвърча от входа на панелен блок. Брей, че добра работа свършихме, мисля си аз и съм готов да се върна към предишното си занимание. Маминка ми обаче е облещена, едвам диша и има нужда от помощ до асансьора и после да легне малко, да си върне живота след голямото търчане по стълбище. Аз трябва да заключа вратата горе, да върна ключа на домоуправителката и после притеснено да гледам как маминка ми диша тежко. А тя е една такава усмихната, сърцето и може да бие лудо и аритмично и прочее, но това е много по-добре отколкото да е свито и дори аз го виждам. Все пак следващия път поемам ролята на активно гонещия врабците, докато тя седи отзад и пази, а след няколко години направо казвам, че ще се заема и не и давам да идва с мен. Въпреки това знам, че те влизат и когато аз не съм на гости и опитвам да запълня дупките в покрива с разни дъсчици, парцали и боклуци. Един път маминка ми ме попита – а ти заради мен ли го правиш, отговорих и – не, заради животинчетата в капан и мисля, че остана доволна.

При някой ремонт на блока зазидаха пролуките през които влизаха врабците. Маминка ми почина миналата година, но от поне десет години беше неспособна на физическото усилие необходимо, за да спаси врабец по описания начин. Въпреки това, мисля, че би го направила дори и само за да ме научи на разни неща. Липсва ми нашето редовно приключение, от което неусетно ставах по-добър човек. А като си помисля, че и сега може би някой врабец влиза в някоя шахта някъде по света, само защото му е студено – така ми се свива сърцето!