Къде са те сега?

В нАучната литература ще срещнете различни мнения относно най-дълбокия двигател на човешките действия – страх; нагон; fight-or-flight инстинкт. Ние в редакцията обаче сме податливи на един друг могъщ мотиватор – носталгията. Обхваща ни неочаквано, обхваща ни напълно, обхваща ни по никое време и в най-неприятни ситуации. И по някакъв начин обикновено е свързана с 90-те.

За тези от вас, които все още си мислят, че 90-те бяха предишното десетилетие, нека напомня: годината е 2015 и преди 10-на години по върховете на класациите вече се подвизаваха Гъзолина и Цицолина, които някои от вас може би си спомнят от баловете си. Пуснахте ли сълзичка? Добре. Авторът обаче не вярва, че това е начинът да съхраним за поколенията спомена за най-готиното десетилетие в историята – когато всички бяхме млади, невинни и сладоледите “Делта” бяха всичко, от което имахме нужда, за да се почувстваме щастливи. Затова, вместо задружно да ревем за пропиляното си детство, нека си спомним за някои от по-второстепенните, останали встрани от центъра на вниманието и все пак монументални герои. Във вече добре улегналите традиции на ДХ представяме на нашите трима верни читатели

8 култови персонажи от 90-те, чиято по-нататъшна съдба редакцията много би искала да разбере:

Мацката с “Шефе, търсят те по мобифона”, лелката с часовниците от “Тайсън кючек”, мотокаристът от “Склада на едро: първоначалната идея за този фийчър възникна от едно изпълнено с реминисценции гледане на “Тигре, тигре”, след като ни застигна новината, че Килифарският поп – единият от двамата автори на тежката мутренска песен – е умрял. Всички познават него и Радо Шишарката; но къде е притежателката на нежния глас, който все още можете да чуете например в градския транспорт, когато нечий телефон звънне? А дали жената, която е заснета с неподправено удоволствие да целува Слави Трифонов по бузата насред битака, украсяващ вътрешността на НДК през 90-те, докато се заснема легендарният клип, все още продава време? На спокойни и достойни старини ли се радва чичагата, натоварил целокупното НЛО на мотокара си, малко след като Велко Кънев изрича толкова 90-тарската реплика “Складът на едро работи / в бивша книжарница “Ботев”? Дали някой от тези хора е получил каквото и да било заплащане за своите 3 секунди слава? За какво са мечтали, за какво са се борили? Дали са емигрирали? Дали са се върнали? Подозират ли наследниците им за техния ден в светлината на прожекторите? Как въобще се казват? Въпроси, повечето от които никога няма да получат своя отговор. Ако не друго, надявам се, че ютюб съджесчъните встрани от линкнатите по-горе клипове ще ви сурнат по пързалката на милото ви детство.

Пламен Басистчето от орк. “Блу Хавай”: Всички си спомняме дълбокия му, тъжен поглед и прилежно стегнатата в опашка коса, които ни карат да мислим, че той си е представял развитието си в малко повече Steve Harris посока, а не като поддържащ музикант на Къци. Вместо това можете да го видите на баса в клипчета като това, а от синия му период не намерихме и следа. Пламене, ако четеш това, кажи си – в момента свириш по увеселителни кораби, нали? Знаех си.

Савина от Антибиотика: информация за една от основните виновнички за събуждането на пубертета в скромния списващ е доста по-лесна да се намери отколкото за Пламен Басистчето, но това не променя факта, че от водещ секс символ в родното “медийно пространство” Савина се е превърнала в героиня на статии като настоящата и като “Падналите звезди ч. 2” в гнъсни жълтурски сайтове, които няма да линкнем. От друга страна, от някакво нейно интервю, което излиза най-отгоре в гугъл, изглежда е жива, здрава и щастливо задомена. Редакцията обича хепиендьове.

Момчил от Дониимомчил: някога, когато дуетите бяха на мода, Дониимомчил – безспорно с голяма доза можене – определяха посоката на развитие на българската популярна музика. В един момент обаче дългокосите кахърни типове доскучаха на всички, а Дони си обръсна главата и смени Момчил с не толкова кадърната си, но доста по-красива жена. Самият факт, че за да научи името “Момчил Колев”, човек първо търси за “Момчил от Дони и Момчил” сякаш казва достатъчно. Момчил, от своя страна, явно е надебелял, оплешивял и все още се занимава с носталгична музика.

Майкъл Майндкрайм (“Хлапето се завръща”): ОМГ, ПОМНИТЕ ЛИ КНИГИТЕ-ИГРИ?!?!?! Обикновено това е реакцията на повечето ми познати на моята възраст, когато се споменат имената Майкъл Майндкрайм, Робърт Блонд, Колин Уолъмбъри, Върджил Дриймънд… Легенди, ходещи легенди. Първият път в живота ми, когато съм се чувствал част от някаква вълна, беше, когато наблюдавах зараждането, процъфтяването (“Плеяда”, “МЕГА”…) и залеза на книгите-игри. Горд-собственик само на 20-на от тях, в продължение на години използвах библиотечната си карта, основно за да се снабдявам с книги-игри; към края на тази ера бях изчел абсолютно всяка една, която се беше появявала на миришещия на соц рафт в Детския отдел, тогава май все още хостван в Общината, и доста, които не бяха. Майкъл Майндкрайм, или Димитър Славейков, беше един от най-талантливите и със сигурност най-“различният” от българските автори (доста по-силни от чуждите, които достигаха до нас), а второто му алтер-его Стюърт Дарк и безумно мрачната, дори и за възрастни, “Хлапето се завръща”, заедно с Уъркшопа малко по-късно, беше ключова за оформянето ми като сърдит млад човек. Г-н Славейков, благодаря.

Хорст Фукс: Много преди Атанас Стоев да изпее “Песничката за труда” и да ни обясни, че космодискът е подходящ за “музиканти, шефиори, мотористи”, един друг човек ни учеше, че без ренде Вьорнер и прах за зашиване на тъкани (как въобще работи това?!) животът ни не би бил пълноценен. А каква беше изненадата ми, когато открих, че Хорст Фукс и неговата вълнуваща обичка на едното ухо е международна звезда. Живо доказателство, че дори човек да се образова като “строител на каросерии”, когато ти е писано да продаваш рендета за зеленчуци по телевизията, просто няма къде да избягаш. Не само това – Хорст е бил активен до фалита на ВС Телешоп през 2007-ма. Ако има някого, който да свързва 90-те с днес, то това бил добрият стар Хорст Фукс.

Коуди от “Стъпка по стъпка”: макар доста по-късно да разбрахме, че героят му в сериала е класически staple за американските ситкоми, с който Симпсънс дори си правят гаргара в един от своите епизоди, в невръстните ни детски години Коуди беше това, което на английски бихме нарекли the epitome of cool. Устат, грамаден, непукист и бавен, Коуди би бил дразнещ за всеки разумен човек. Ние не твърдим, че сме били такива. А сега дори знаем, че се казва Саша Митчъл и продължава да се занимава с телевизия от време на време. И е на 47. Сега си представете Коуди, разтърсен от криза на средната възраст. Каращ втора ръка червена спортна кола, вероятно Корвет, и зарибяващ двойно по-млади мацки от него в баровете с репликата “Бях звездата в един сериал, може би си го чувала…” Lie on the floor, try not to cry, cry a lot.

Бебето на Пурлан: Хайде всички заедно и не обръщайте внимание на това, че някой собственоръчно е изпял песничката и я е дъбнал върху оригинала: “ПУЛОВЕРА НА ТАТКО АЗ ОБИЧААААААМ…” Ех. Предвид годината на излизане на рекламата, бебето е някъде на нашите години и вероятно се бори със същите неща за възрастни, с които се сблъсквате и вие всеки ден. А може би цоцка коктейли край басейна си някъде из Карибите, живеейки охолно с продължаващите обилно да текат приходи от правата върху древната реклама. Човек може да си помечтае, нали?

Ех.

Авторът се търкаля down the memory lane (худ. възстановка)
Авторът се търкаля down the memory lane (худ. възстановка)