За пандите и мрачните понеделници на душата

Според някои хора, понеделникът е предпочитаният ден от седмицата за саморазрушение.

Според други хора, гигантските панди прекарват между 14 и 16 часа всеки ден, гризейки бамбук. Нищо друго. Седят, вперили поглед в нещо пред очите си, което само те виждат, придържат с една снабдена със специален израстък лапа пръчка бамбук, и я хрупат. Представете си го само – 2/3 от всеки един ден да нямате никаква грижа друга на света, освен да нахапете колкото се може повече бамбукови стръкове. Пандите са мързеливи създания, отглеждат съвсем малко пандички (пак според горния сайт – защото “нямат енергия” за повече, т.е. ги мързи) и всичко, заради което прекъсват бамбуковия си транс, е да вземат участие в някое и друго забавно гиф-че, което после да бъде качено в интернет и да разсее понеделнишкия мрак на някой отегчен от живота office dweller.

Пандите, всъщност, са толкова самодоволни от съществуването си, че не могат да бъдат да бъдат изтръгнати от апатията, дори за да се размножат достатъчно, за да осигурят оцеляването на вида си. С пръчка бамбук в ръка, с пълно съзнание за случващото се и без никаква грижа гигантските панди бодро се клатушкат към пълното си изпадане от животинската история на Земята.

Абсурдно е.

Абсурдно е да си представим, че животинският вид, който сякаш единствен е открил смисъла на живота до толкова, че не се поддава на никаква еволюционна мотивация, ще си потъне в нищото, издигнал горд среден пръст в лицето на целия естествен подбор – и особено към някои, които смятат себе си за негов венец.

“О, човеко, ти, който си венец на творението…”

Венец?! В какво се измерва върхът на творението? Конете под капака на новото БМВ? “Успешните” “проекти”? Силиконовите кукли на твоя издръжка?

Що за наглост трябва да притежаваме, за да твърдим, че сме по какъвто и да било начин по-високо от коя да е летаргична панда? Замислете се само – кога за последно бяхте щастливи и безгрижни като панда? Повече от нея?

Кога за последно някой ви остави 14 до 16 часа на ден да си гризете бамбука (спрете да се кискате там, на последния ред) и само от време на време ви хвърляше по някой поглед – с надежда, че ще се харесате с женската от квартала? В двете трети от денонощието, които пандата прекарва в нагъване на бамбук, вие ходите на работа, тъпчете се в градския транспорт/висите по задръствания, тичате по магазини, плащате сметки, попълвате данъчни декларации, отговаряте на имейли, вдигате телефона, понасяте лошото си настроение един на друг, облъчват ви по телевизията, игнорират ви по радиото, подгизвате в дъжда и си мечтаете за онази 1/3 – доста често по-скоро 1/4, когато ще се сгушите в леглото и ще се надявате да сънувате, че сте някъде из бамбуковите гори на Китай. През цялото това време обсебени от някакъв странен, неразбираем, подлудяващ копнеж да намерите себе си – най-често под формата на последната дъга, която да затвори пълната окръжност на завръщането към нещо, което отдавна и безвъзвратно сте изгубили.

Ако измерваме венеца на творението в способността на вида да усложнява всичко до степен, след която простичкото щастие на бамбукогризането е най-малкото асоциално поведение, а често е и напълно непостижимо, то едва ли някой би ни оспорил първенството.

Може би просто понеделникът в мен говори, но аз, честно казано, си мисля, че всъщност нещо много сме сбъркали. Има много, което да научим от пандите.

Как си представям края на всеки ден
Как си представям края на всеки ден

П.П.
Колегата има думата да ни разкаже как да се отърсим от мързела и да бъдем по-малко панди и повече – хора… И най-вече защо.